Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава двадесет и пета
Как бе намерен Свирулкин

neznaiko-a57.png

Първите дни, след като попадна в болницата, Свирулкин се учудваше, когато санитарката или някой от лекарите го наричаше Геврек. Но той не се сети веднага да запита защо се обръщат към него с такова странно име. Умствените му способности бяха притъпени поради мозъчното сътресение и главата му не работеше тъй добре, както някога. Постепенно умствените му способности се възстановиха, но в същото време, без сам да усети, той свикна с новото си име, та след няколко дни сам почна да мисли, че се казва Геврек. Само понякога трепваше, когато го повикваха с това име, не отговаряше веднага, сякаш трябваше първо да помисли — него ли викат или някого другиго.

Доктор Компресчо забелязваше тази странност в държането на Свирулкин, но я обясняваше с болестното му състояние, което оказваше възбуждащо и задържащо действие върху нервната система на болния. Той продължаваше да го лекува със своите методи, тоест чрез смях, но на първо време шегите му не произвеждаха никакво впечатление на болния. Обаче едновременно с възстановяването на умствените способности на Свирулкин на лицето му почна да се мярка и смислена усмивка. Между другото това доказваше, че при дребосъчетата способността да разбират смешното зависи от тяхното умствено развитие.

Като забеляза, че лицето на Свирулкин се озарява все по-често от усмивка, доктор Компресчо реши да пристъпи към втория етап на лечение, тоест вместо да разказва смешни историйки, той се зае да чете на болния весели книги. Затова той му прочете книгата, която се наричаше „Тридесеттях и три весели гарджета“, от известния писател Ластик. Свирулкин слушаше и се смееше високо. Това насърчи доктор Компресчо. Той реши, че болният вече може да мине на самостоятелно четене, и му донесе цяла купчина вестници, в които по това време се печатаха множество смешни истории за изчезналия милиционер Свирулкин.

Ала всички тези смешни истории не се сториха смешни на самия милиционер Свирулкин. Щом видя своето име във вестниците, той си спомни, че тъкмо той е изчезналият милиционер Свирулкин, а съвсем не е Геврек, както го наричаха в болницата. Съзнанието му се проясни окончателно и той си припомни всичко, което се бе случило: и как Незнайко бе замахнал с вълшебната пръчица, и как поради това бяха рухнали стените на милицията. Свирулкин хвърли настрани вестниците и понечи да скочи от кревата, но доктор Компресчо каза:

— Лежете си, лежете си, Геврек. Закъде тръгнахте тъй изведнъж?

— Съвсем не съм Геврек, а съм милиционерът Свирулкин — отговори Свирулкин. — Аз трябва да поема колкото се може по-скоро своите служебни задължения и да задържа вълшебника, да му отнема вълшебната пръчица, с чиято помощ той разрушава къщите и може да нанесе голяма вреда на нашите жители.

Доктор Компресчо знаеше, че някои болни вследствие настъпило умствено разстройство почват да си въобразяват, че ги преследват вещици, магьосници или зли вълшебници, затова той се зае да уверява Свирулкин, че в случая няма и не е имало никакъв вълшебник. Но Свирулкин уверяваше, че сам е видял как вълшебникът е разрушил стените на милицията.

— Че как изглеждаше този вълшебник? — с усмивка запита доктор Компресчо.

— Ами като всички дребосъчета. Само панталоните му бяха жълти, а в ръцете си държеше вълшебна пръчица — отговори Свирулкин.

— Е, ясно е, че само така ви се е сторило — каза Компресчо. — Къде се е чуло и видяло дребосъчета да ходят с жълти панталони! Дори няма такава мода.

— И добре, че няма. По тези жълти панталони той може много лесно да бъде открит и да му се отнеме вълшебната пръчица.

Доктор Компресчо скръбно поклати глава, допря ръката си до челото на болния, за да провери няма ли температура, и каза:

— Сигурно ви боли главата?

— Никаква глава не ме боли! — сърдито отговори Свирулкин.

— Струва ви се само, че не ви боли, а всъщност ви боли — каза Компресчо. — Ей сега ще ви сложим лед на главата и веднага ще почувствувате облекчение.

Доктор Компресчо веднага извика санитарката и каза:

— Санитарке, сложете лед върху главата на Геврек!

— Аз вече ви казах, че не съм Геврек, а милиционерът Свирулкин.

— Добре де, добре — успокои го Компресчо. — След мозъчното сътресение болните често почват да си въобразяват, че те са някакви известни личности. Така е сега и с вас — нагълтали сте се от вестниците с разкази за знаменития милиционер Свирулкин и сте почнали да си въобразявате, че вие сте самият Свирулкин.

— Не, аз наистина съм Свирулкин.

— Като видите собственото си удостоверение, ще се убедите, че сте Геврек, а не Свирулкин. Санитарке, донесете тук удостоверението на Геврек.

Санитарката донесе куртката на Геврек и извади от джоба й шофьорското удостоверение.

— Ето на, погледнете какво пише тук — каза Компресчо и взе удостоверението в ръка. — Вие живеете на „Макаронна“ улица, нали?

— Точно така — потвърди Свирулкин.

— В къща номер тридесет и седми?

— В къща номер тридесет и седми.

— Значи вие сте Геврек!

— Не може да бъде!

— Как така „Не може да бъде“? Ето, гледайте, тук черно на бяло е написано: „Геврек“.

Свирулкин взе удостоверението, прочете го и каза с недоумение:

— Я вижте, наистина: „Геврек, живущ на улица «Макаронна» номер тридесет и седми, квартира шестдесет и шеста…“ Само че извинете, защо квартирата да е шестдесет и шеста! Моята квартира е деветдесет и девета.

— Ех, в главата ви, изглежда, от удара нещо се е преобърнало — каза Компресчо. — Обърнете сега шестдесет и шест наопаки и ще получите деветдесет и девет.

Свирулкин обърна удостоверението наопаки и се засмя:

— Гледайте, наистина — деветдесет и девет! Да не ме казват Свирулкин, ако аз вече не съм Геврек, тоест… тю! Да не ме казват Геврек, ако съм Свирулкин! Така ли е?

— Точно така! — потвърди Компресчо. — Само че не се вълнувайте, а най-добре помъчете се да заспите. Когато се събудите, ще забравите този Свирулкин. Аз сам съм виновен за всичко това: не трябваше да ви давам да четете тези вестници.

Постепенно Свирулкин се успокои и скоро заспа.

Ала след този разговор доктор Компресчо се размисли. Не че се усъмни в това, дали Геврек не е Геврек. Не! Той беше уверен, че Геврек си е Геврек. И все пак не беше напълно спокоен. Той взе със себе си шофьорското удостоверение, отиде на „Макаронна“ улица, намери номер тридесет и седем и като се качи на четвъртия етаж, позвъни на вратата на шестдесет и шеста квартира. Отвори му Смехурко.

— Кажете, моля ви се, тук ли живее Геврек? — запита доктор Компресчо.

— Да, заповядайте — отговори Смехурко.

Докторът влезе в стаята и Смехурко каза на Геврек, който седеше на дивана:

— Геврече, търсят те, да не ме казват Смехурко.

Геврек стана да посрещне Компресчо.

— Значи ви сте Геврек?

— Да, аз съм. И защо да не бъда Геврек?

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Компресчо, — защо да не бъдете Геврек!… Но работата е там, че при нас има вече един Геврек, тоест тю… какво приказвам?… Кажете, моля ви се, не сте ли загубвали случайно шофьорското си удостоверение?

— Ама разбира се — зарадва се Геврек. — Аз го загубих, тоест не го загубих, а го отнесе заедно с куртката ми оня щурчо, който нощува у нас.

Доктор Компресчо извади удостоверението и го показа на Геврек.

— Моето е, разбира се — извика Геврек, като видя удостоверението. — Как е попаднало у вас?

Доктор Компресчо разказа на Геврек и Смехурко за дребосъчето, което беше докарано при тях в болницата от момиченцето Маковка. А Смехурко и Геврек разказаха на доктора за дребосъчето, което бе спало неизвестно защо в тяхната квартира и бе си отишло, като бе облякло по погрешка куртката на Геврек.

Смехурко и Геврек взеха със себе си куртката на Свирулкин и заедно с доктора се запътиха към болницата. Щом видяха спящия Свирулкин, и двамата веднага го познаха и потвърдиха, че тоя е именно онова дребосъче, което те бяха заварили у дома си през нощта. Те прибраха куртката на Геврек и си отидоха, като предварително помолиха за разрешение да навестят болния на следния ден и да го разпитат по-подробно как бе попаднал в тяхното жилище.

Щом Смехурко и Геврек си отидоха, доктор Компресчо се замисли дълбоко и после каза:

— Сега е ясно, че нашият Геврек не е Геврек. А щом не е Геврек, несъмнено той не е никой друг, а именно изчезналият милиционер Свирулкин.

Щом дойде до това заключение, доктор Компресчо се обади по телефона в редакцията на вестника и съобщи, че изчезналият милиционер Свирулкин съвсем не е изчезнал, а се намира при него в болницата. Веднага в болницата пристигна кореспондентът на вестника Пернатко, който поговори с доктор Компресчо и милиционера Свирулкин, след това се запъти към Смехурко и Геврек, разпита ги за всичко, което те знаеха по въпроса, отиде после при момиченцето Маковка, разпита и него и най-после се отправи в милиционерското управление, огледа разрушенията и поприказва с милиционера Караулкин.

На другия ден във вестниците се появи пълен отчет за приключенията на милиционера Свирулкин и целият град беше потресен от неочакваната новина. Жителите разграбиха вестниците, в които беше напечатано съобщението, че милиционерът Свирулкин, около когото се беше вдигнал толкова голям шум, най-после бе намерен. Всички говореха само за Свирулкин.

Незнайко, който още от ранно утро бе заседнал в Шахматното градче и играеше с автомата „Мурджо“, поглеждаше с учудване дребосъчетата, които се тълпяха из околните алеи, четяха вестник и оживено разговаряха за нещо. Незнайко искаше да научи за какво говорят, но играта го беше увлякла и не му се искаше да прекъсва започнатата партия.

Точно тогава в края на пътечката се показа Макаричка. Тя тичаше бързо и размахваше вестник в ръката си.

— Незнайко — завика тя, като го видя още отдалеч. — Свирулкин се намерил!

— Кой е пък този Свирулкин? — запита в недоумение Незнайко.

Той беше вече забравил за съществуването на Свирулкин.

— Ами че милиционерът Свирулкин, който беше изчезнал.

В миг Незнайко си спомни всичко. Той се хвърли към Макаричка, изтръгна вестника от ръката й и зачете. Тук бяха и разказът на Смехурко и на Геврек, и обясненията на Маковка, и обясненията на милиционера Караулкин, и обясненията на доктор Компресчо, и обясненията на самия Свирулкин. Свирулкин твърдеше, че вълшебникът, който бил разрушил стените на милицията, бил облечен в жълти панталони с цвят на канарче, поради което много лесно би могъл да се намери и да му се отнеме вредната вълшебна пръчица.

Незнайко прочете това твърдение на Свирулкин и се уплаши. Той побледня, седна на пейката и почна да крие с вестник своите жълти панталони с цвят на канарче. Като видя това, Макаричка се разсмя.

— Какво става с тебе, Незнайко? — запита тя. — Аха, разбирам, нали и ти си с жълти панталони? Да не би да се боиш да не те вземат за вълшебника, а?

— Да — призна си Незнайко.

— Как не те е срам, Незнайко! — извика Макаричка. — Нима не знаеш, че на света няма вълшебници?

— А защо Свирулкин казва, че е видял вълшебник?

— Глупости! — отговори Макаричка. — Свирулкин е болен, той бълнува и въображението му е разстроено. Всичко това му се е присънило. Ето, чети какво пише доктор Компресчо.

Незнайко зачете обясненията на доктор Компресчо, които бяха поместени във вестника. Доктор Компресчо твърдеше, че милиционерът Свирулкин още не е напълно здрав. Неговите умствени способности още не са възстановени изцяло след мозъчното сътресение, въображението му също продължава да бъде разстроено и поради това болният бълнува за вълшебника в жълти панталони, тоест въобразява си, че е видял вълшебник, макар че, разбира се, никога не е могъл да види такъв. Но постепенно бълнуването ще мине, а дотогава болният трябва да лежи в болницата, тъй като подобни бълнуващи болни са опасни за околните.

Щом прочете, че Свирулкин няма скоро да излезе от болницата, Незнайко се поуспокои, но се боеше дори да стане от пейката, тъй като му се струваше, че всички гледат жълтите му панталони.

— Ама си чуден! — завика Макаричка. — Като че ли само ти си с жълти панталони. Я погледни наоколо си!

Незнайко се огледа и видя, че наоколо имаше много момченца с жълти панталони.

— Спомняш ли си, че когато бяхте при нас във фабриката, художничката Напръстничка работеше един модел за жълти панталони! — каза Макаричка. — Сега нашата фабрика усвои този модел и от вчера във всички магазини има жълти панталони. Най-модният цвят сега е жълтият.

neznaiko-a58.png