Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Глава двадесет и девета
Среща със старите приятели

neznaiko-a65.png

Тази нощ Незнайко дълго не можа да заспи. Пак го загриза съвестта.

„Не съм виновен, че стана така — оправдаваше се Незнайко, като се обръщаше в леглото ту на една, ту на друга страна. — Аз не знаех, че всичко ще свърши толкова зле.“

„А защо не знаеше? Трябваше да знаеш. Аз как зная?“ — повтаряше съвестта.

„Защото ти си ти, а пък аз съм си аз. Сякаш не знаеш, че съм Незнайко!“

„Не хитрувай, не хитрувай — насмешливо каза съвестта. — Ти прекрасно разбираш всичко, само че се преструваш на глупав — на незнайко.“

„Съвсем не се преструвам! Защо да се преструвам!“

„Сам знаеш защо. Нали на глупавия не придирват твърде. Тъкмо за това и ти се престори на глупав, за да минаваш между капките. Но мен вече няма да измамиш! Добре те зная аз, не си ти такова глупаче!“

„Не, глупаче съм!“ — упорствуваше Незнайко.

„Не е вярно! Сам ти не се смяташ за глупав. Всъщност ти си много по-умен, отколкото изглеждаш. Отдавна съм те опознала, затова не се мъчи да ме излъжеш — все едно, няма да ти повярвам.“

„Добре де! — нетърпеливо отговори Незнайко. — Остави ме да поспя. Утре ще поправя всичко.“

„Поправи всичко, пиленце, моля те! — каза съвестта вече по-ласкаво. — Сам виждаш колко лошо стана. Толкова дребосъчета се мъчат заради тебе… Толкова тежко се живее вече в града… А колко хубаво беше, преди да пристигнеш тук със своята вълшебна пръчица!“

„Е, добре де, добре! Казах, че ще го поправя — значи ще го поправя. Скоро всичко ще тръгне пак на добре.“

Съвестта се убеди, че е обработила Незнайко както трябва, и млъкна.

На следното утро Карфичка отвори очи най-рано от всички и разбуди Незнайко и Шаренкия:

— По-скоро ставайте, време е за Зоологическата градина!

Незнайко чевръсто се облече и отиде да се измие, но Шаренкия се обличаше, без да бърза, като се мъчеше да печели време — дано мине без миене. Ала Карфичка отгатна маневрите му и го накара да отиде в банята.

Най-после всички бяха готови и вече се канеха да излязат, когато някой почука на вратата и в стаята влезе Кубчо. На главата си той носеше някаква смешна шапчица от светлосиня пластмаса с две дълги рогчета, между които беше намотана спирална жица; на ушите си пък имаше радионаушници, а на гърдите му висеше плоска метална кутийка, от която стърчеше една фуния. На гърба му също висеше такава кутия.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се зарадваха много на Кубчо и почнаха да го разпитват защо толкова отдавна не ги е спохождал. Кубчо разказа как веднъж вървял по улицата и някой го полял със студена вода, поради което той се простудил и заболял. След това през цялото време бил на легло, но сега вече е напълно здрав и може да излиза.

— А каква е тая шапчица с рогчета и кутийки? — запита Незнайко.

— Това е ново изобретение — така нареченият най-нов усъвършенствуван пешеходен радиолокатор или съкратено НУПРЛ. Сега всеки трябва да има този НУПРЛ за защита от ветрогоните.

— Как действува той? — заинтересува се Незнайко.

— Много просто — отговори Кубчо. — Както виждате, тук отпред на кутийката има една радиофуния. Когато вървите, тази радиофуния излъчва радиовълни. Ако пред вас изникне някое препятствие във вид на опънато напреки на тротоара въже или жица, вълните ще се отразят от това препятствие и ще се върнат обратно. Тук на шапчицата между двете рогчета е намотана, както виждате, една спирална антена. Тази антена улавя отразените от препятствието радиовълни, които се превръщат в електрически трептения, а електрическите трептения попадат в наушниците и на свой ред се превръщат в звукови сигнали. Както виждате, много е удобно… Щом пред вас изникне препятствие, в същата секунда вие чувате сигнал за опасност. Този локатор е особено полезен вечер или нощно време, когато не може да се забележи опънатата на̀преко на тротоара жица или въже или друго някое препятствие.

— А за какво служи фунията на гърба ти? — запита Незнайко.

— Че как може без нея? Това е най-важното! — извика Кубчо. — Тази фуния изпраща радиосигнали назад. Щом зад вас се появи ветрогон, който се готви да ви зашлеви плесница или да ви стовари някой юмрук, или пък да ви полее с вода, вие веднага чувате сигнал. Опитайте, моля.

Кубчо сне шапчицата си, наушниците и двете кутийки и надяна целия този уред на главата на Незнайко. После застана отстрани, протегна ръка към предната фуния и каза:

— Представете си, че пред вас се е появило препятствие. Какво чувате?

— Чувам, че нещо писка — отговори Незнайко.

— Съвършено вярно. Вие чувате чести високи звукови сигнали: би-би-би! А сега ще се промъкна незабелязано към вас изотзад. Какво чувате?

— Аха! — завика Незнайко. — Пак пищи, но като че ли по-дебело: бу-бу-бу!

— Правилно. Този път вие чувате ниски звукови сигнали. Това е устроено така, за да знаете отпред ли иде опасността или отзад. Щом чуете „би-би-би“, значи трябва внимателно да се взрете напреде си, а пък ако чуете „бу-бу-бу“, трябва веднага да се обърнете назад.

Карфичка също се заинтересува от този уред и той мина от Незнайковата глава върху нейната, а оттам върху Шаренковата. Шаренкия дълго и съсредоточено слуша сигналите и най-после каза:

— Че какво пък, нищо чудно, че писка. И аз мога да пискам. Чудното е само откъде знае кога да писка „би-би-би“ и кога „бу-бу-бу“.

— Това е ясно — отговори Кубчо и почна да разказва всичко отначало.

Точно тогава се почука. Вратата се отвори и в стаята се вмъкнаха две дебелички същества. И двете бяха облечени в някакви издути бъчвообразни палта, чиито ръкави стърчаха неугледно встрани, а на главите си имаха кръгли зелени калпаци, подобни на водолазни скафандри.

Като се вгледа, Незнайко разпозна в тези странни фигури Макаричка и Плъхчо.

— Ами че това са Макаричка и Плъхчо! — развика се той зарадван. — Какво сте се маскирали така?

— Това са новите гумирани, ако можем така да се изразим, надуващи се палта и гумени надуващи се шапки, които пусна нашата фабрика. Ето опитайте се да ме ударите с пръчка, извинете за израза, по главата — каза Плъхчо, като подаде на Незнайко една пръчка.

Защо да ви бия с пръчка по главата? — учуди се Незнайко.

— Бийте, бийте, не се бойте!

Незнайко в недоумение вдигна рамене, взе пръчката и лекичко чукна Плъхчо по главата.

— По-силно, по-силно бийте! С всичка сила удряйте, е размах, ако мога така да се изразя! — завика Плъхчо.

Незнайко замахна и удари по-силно. Пръчката отскочи от главата на Плъхчо като от добре напомпана автомобилна гума.

— Ето виждате ли, аз не усещам никаква болка! — завика Плъхчо, като се смееше с цяло гърло. — Сега ме ударете по гърба.

Незнайко го удари с пръчката по гърба.

— Виждате ли, съвсем не ме боли! — тържествуваше Плъхчо. — Ако искате, аз мога дори да падна и пак да не се ударя.

Плъхчо се засили и се хвърли на пода, но тутакси отново скочи на крака като гумена топка.

— За какво ви е всичко това? — с недоумение запита Незнайко.

— Като че не се досещате! За предпазване от ветрогоните — отговори Плъхчо. — Нека сега някой ветрогон се опита да ме ритне или да ме удари с юмрук, нека дори с вода ме полее — от нищо не ме е страх!

— Но да ходиш с такива дрехи не е никак красиво — каза Карфичка.

— Не е красиво, защото не е модно — отговори Плъхчо. — А когато стане модно, извинете за израза, всички ще казват, че е красиво. В много магазини вече са изпратени такива палта и шапки.

— В магазините може би ги има, но още никого не съм видяла в такъв странен костюм по улицата — каза Карфичка.

— Нищо, скоро ще видите — отговори Макаричка. — Игличка нарочно ни нареди да се облечем в тези палта и шапки и да тръгнем из улиците. Днес ще се поразходим така, а утре всички ще се втурнат в магазините, за да се докарат като нас. Винаги прибягваме до тази хитрост, когато пускаме нов модел.

Макаричка и Плъхчо отидоха да се разхождат по улиците, а Кубчо каза:

— Ето докъде ни докараха ветрогоните! Все пак според мен по-добре е да ходиш с локатор, отколкото в тези дебели палта. Много по-изящно е.

Отново се почука и в стаята се втурна инженер Заварко. Всички ахнаха, като го видяха. Главата му беше бинтована. На двата му лакътя и на колената му имаше бели превръзки. На шията и брадата му беше налепен лейкопласт.

— Какво става с вас? — уплашено извика Карфичка. — Да не би да ви се е случила автомобилна катастрофа?

— Да, тоест не… или по-скоро да — отговори Заварко, като скачаше на място от нетърпение. — Някакъв си ветрогон, разбирате ли, отвинтил през нощта един от пружинените ботуши на моята кола. На сутринта аз не забелязах това, качих се и потеглих. Когато автомобилът разви огромна скорост, стана нужда да скоча. Ако и четирите пружинени ботуша бяха на мястото си, нищо страшно нямаше да се случи, но тъй като от едната страна на колата имаше един ботуш по-малко, то от тази страна тласъкът беше по-слаб, колата се преобърна във въздуха, аз излетях от нея и се проснах на паважа. Беше ужасно! Ето, погледнете: хласнах се по челото, по брадата, по коленете, по лактите…

— Какво само не правят тези ветрогони! — съчувствено каза Кубчо. — Мен поляха с вода, на него отвинтили ботуша!

— Просто няма спасение от тях! — подзе Заварко. — По-рано човек можеше да си остави спокойно колата на улицата, а сега току-виж, отвинтили ти някоя част, а може да ти отмъкнат и колата.

— Как така да я отмъкнат? — не разбра Незнайко.

— Ами че подкарат вашата кола — и край. Просто зверство! Не разбирам къде гледа милицията. Аз бих арестувал всички тия ветрогони! Само да ми падне някой в жълти панталони — веднага в „хладилника“ и нека лежи там, докато не се поправи!

— Така не бива — възрази Кубчо. — Незнайко също носи жълти панталони. Защо да го арестуват?

— Е, Незнайковите панталони са нормални — отговори Заварко, — а ветрогоните носят широки панталони, и при това не жълти, а жълто-зелени.

— Празни приказки! — махна с ръка Кубчо. — Всяко дребосъче може да си обуе жълти или зелени панталони. От това то няма да стане ветрогон. Ако искаш да знаеш, сега вече не можеш да отличиш ветрогона от доброто дребосъче. Ветрогонът ще се облече като всички, а в същото време тихомълком ще извърши безобразия, без да го види някой; а пък ако не направи безобразия — ще излъже или ще измами, ще ти обещае какво ли не и нищо няма да изпълни. Аз например обещах на Незнайко, Карфичка и Шаренкия да им покажа къщите на архитект Любеничко, но и досега нищо не съм им показал — значи и аз съм ветрогон, макар че не нося жълти панталони!

Кубчо и Заварко почнаха да се препират кого трябва да смятат за ветрогон и кого не, а Незнайко каза:

— Не бива да спорите, приятели. Все едно, скоро няма да има никакви ветрогони.

— Че как няма да има? — учуди се Заварко.

— Много просто. Скоро всичко ще си тръгне както по-рано, ще видите.

— Ами! — пренебрежително махна с ръка Заварко. — Както се вижда, прочели сте вестника със статията на професор Калинкин. Вятър и мъгли! Никога няма да повярвам, че магаретата могат да се превръщат в дребосъчета. Науката още не е стигнала дотам… Добре, че се сетих за науката. Сега ние с вас ще отидем в Научното градче и аз ще ви запозная с две учени момиченца — Бегония и Скумрийка. Бегония е нашата знаменита професорка по космография. Тя е изобретателят на Зимното слънце. Ние, разбирате ли, ще направим още едно слънце и ще го пуснем през зимата на небето, така че зимата да стане топла също като лятото.

— А какво е това слънце? — заинтересува се Незнайко.

— Тя ще ви разкаже всичко. А пък Скумрийка направи ракета, с която се кани да отлети на луната. Строежът на тази ракета вече започна, ще видите! Ако се харесате на Скумрийка, може да ви вземе със себе си на луната.

— Само това ни липсваше! — възмути се Кубчо. — Днес няма да ходят с тебе никъде! Днес ще дойдат с мене на улица „Творчество“. Отдавна съм им обещал да им покажа къщите на Любеничко.

— Много им е потрябвал твоят Любеничко. Те се интересуват от наука, а не от Любеничко.

— Напразно се препирате — каза Карфичка. — Ние не можем да тръгнем нито с единия, нито с другия, защото трябва да отидем в Зоологическата градина.

— Чудесно! — отговори Кубчо. — Първо ще погледаме къщите, а след това ще отидем в Зоологическата градина, тя е на една крачка от тях… Хайде, моля ви се! — помоли се той. — Нали ми обещахте!

— Какво да правим? Наистина обещахме — каза Карфичка. — Ех, да тръгваме, ако тези къщи са действително на една крачка от градината.

— На една крачка, на една крачка, повярвайте ми! — заповтаря Заварко, като скочи от стола си. — Да тръгнем всички заедно, ще ви откарам с колата си.

След две или три минути всички бяха вече на улицата. Шаренкия видя колата на Заварко, погледна с бялото на окото си нейния бинтован стопанин и каза:

— Няма смисъл да се возим с тази кола. През цялото време скача като бълха — току-виж, се преобърнала, а мен съвсем не ми се ще да ходя бинтован от глава до пети като копринена буба.

— Успокойте се — отговори Заварко. — Моята кола вече не може да скача. Щом ми откраднаха единия ботуш трябваше да отвинтя и останалите три.

Шаренкия се успокои, но все пак от предпазливост седна отзад до Незнайко и Карфичка, а Кубчо седна отпред до Заварко.

Както си му е обичаят, Заварко включи веднага на четвърта скорост и колата се понесе с такава бързина, че пътниците се задъхаха. Очите на Кубчо се замрежиха и той дълго не можа да разбере, че колата се носи в друга посока. Ала постепенно той се окопити, озърна се и каза:

— Слушай, Заварко, къде ни караш?

— Как къде? Където трябва.

— А къде трябва според теб?

— В Научното градче.

— Какво? — развика се Кубчо. — Това е безобразие! Нали решихме да минем, по улица „Творчество“? Веднага обръщай назад!

— Защо назад, когато ей сега ще пристигнем?

— Аз пък ти казвам — веднага назад!

Кубчо се вкопчи в кормилото, за да го завърти, но Заварко не му даваше да завие. Автомобилът започна да описва зигзази по платното на улицата, покачи се на тротоара и сигурно щеше да връхлети върху вестникарската будка на ъгъла, ако Заварко не бе успял овреме да удари спирачките.

Автомобилът изведнъж се закова на място и пътниците едва не си разбиха носовете. Известно време Кубчо и Заварко се гледаха като шашардисани един друг. Най-после Кубчо пусна кормилото и каза:

— Прости ми, Заварко! Не трябваше да се хващам за кормилото. Можехме да се пребием.

— Не, аз трябва да ти искам прошка — отговори Заварко. — И вие ме простете, братлета! Исках с измама да ви откарам не там, където трябваше. Много ми се щеше да ви покажа Научното градче.

— Ех, нищо — отговори Незнайко. — Да не се сърдим един на друг и полекичка да потеглим обратно.

Заварко отново включи мотора, зави и полекичка пое обратния път. От срам той бе свел ниско глава и толкова дълбоко въздишаше, че Незнайко го съжали. За да разсее мрачните мисли на Заварко, Незнайко запита:

— Интересно с какво работи двигателят на тази кола — с газирана вода или може би с атомна енергия?

— Нито с газирана вода, нито с атомна енергия, а с биопластмаса — отговори Заварко.

— Че каква е пък тази биопластмаса? — запита Незнайко.

— Биопластмасата е нещо като жива пластмаса. Всъщност тя не е жива, разбира се, но ако от нея направите пръчка и пуснете през тази пръчка електрически ток, тя почва да се гърчи, да се съкращава, тоест да става по-къса, също като мускул. Ако ви интересува, мога да ви покажа това.

— Да, да — отговори Незнайко. — Много е интересно.

Заварко спря машината, взе френския ключ и отвинти няколко болта, после двамата с Кубчо хванаха каросерията — единият отпред, другият отзад — и я свалиха от колелата. Отдолу се показаха металната рамка и лостът, който въртеше колелата.

— Ето, погледнете — каза Заварко. — Към лоста е прикрепена една пръчка от биопластмаса. Щом се включи електрически ток, пръчката се скъсява и дръпва лоста към себе си, поради което колелата се завъртват наполовина, но щом се изключи токът, пръчката се удължава и тласка лоста, който пък кара колелата да завършат завъртването си. Така се въртят колелата. Нужно е само едно — токът постоянно да се прекъсва, но самата пръчка, като се скъсява, включва и изключва тока.

Около разглобената кола в миг се събра тълпа дребосъчета. Всекиму бе интересно да види устройството й.

— А откъде иде токът? — запита Незнайко.

— Токът иде от една малка електрическа батерийка.

Заварко се приближи до каросерията и показа една малка батерийка от джобно фенерче.

— Нима такава мъничка батерийка може да движи дяла кола? — учуди се Незнайко.

— Вие не разбрахте — заобяснява на Незнайко едно от събралите се дребосъчета. — Токът от батерийката само възбужда биопластмасата, тоест кара я да се скъсява. Така че не енергията на батерийката привежда колата в движение, а енергията, която е натрупана в биопластмасата. Такива двигатели от биопластмаса движат и нашите фабрики, становете и другите механизми и токът от една батерийка стига, за да работи цяла фабрика.

— А откъде вземате биопластмасата? — заинтересува се Карфичка.

— Тя расте край блатата. В нея се натрупва слънчева енергия, както в дърветата и изобщо във всички растения. Когато през биопластмасата се пуска ток, натрупаната в нея електрическа енергия се превръща в механическа.

— Слушайте! — каза Шаренкия, който досега внимателно разглеждаше устройството на колата. — През цялото време гледам и не виждам къде е двигателят на тази кола. А нима може да има кола без двигател?

— Разбира се, че не може — отговори Заварко. — Но именно тази пръчка от биопластмаса е двигателят на колата.

— Ех, щом е така, няма нищо чудно — каза Шаренкия. — Напротив, щеше да бъде чудно, ако автомобилът се движеше без двигател.

Всички наоколо се разсмяха. Тълпата полека-лека растеше. Отзад се присъединяваха все нови и нови минувачи. Един от тях запита:

— Какво се е случило?

— Може би катастрофа? — каза друг.

Трети чу думата „катастрофа“ и завика:

— Братя, катастрофа!

— Гледайте как се е разбила тази кола! — завика четвърти. — Каросерията отлетяла настрани, останали само колелата.

— А гледайте само как се е осакатил шофьорът! Целият е бинтован! — каза някой, като показваше с пръст Заварко.

Щом се разнесе вестта за катастрофата, тълпата почна да расте два пъти по-бързо. Заварко видя, че работата взема нежелателен обрат, и реши да тръгне час по-скоро. С помощта на Кубчо той намести каросерията. Всички се качиха в колата, Заварко натисна педала на прекъсвача, но, кой знае защо, колата не се помръдна.

— Каква е пък сега тази история! — изръмжа Заварко, като се въртеше на мястото си и дърпаше лостовете. — Защо няма ток… Ама че работа! Батерийката изчезнала! Сигурно някой я отвинтил…

— Може да е паднала на земята — каза Кубчо.

Всички слязоха от колата и почнаха да търсят батерийката наоколо.

— Ей сега беше тук! — горещеше се Заварко. — Нали помните как ви я показвах?

В това време тълпата задръсти цялата улица. Транспортът спря. Един милиционер, яхнал гъсеничен мотоциклет, си пробиваше път през тълпата.

— Какво се е случило? — завика той сърдито. — Защо събирате тълпа?

— Никой не я събира — тръсна Заварко.

— Защо не тръгвате?

— Седнете на кормилото и се опитайте да тръгнете без батерийка! — с насмешка отговори Заварко, обърна се към тълпата и завика: — Братя, може би някой от вас по погрешка е отвинтил батерийката и я е пъхнал в джоба си!

В тълпата се раздаде смях.

Милиционерът поклати глава неодобрително и каза на Заварко:

— Вие, драги, трябва да се намирате в болница, ако се съди по изгледа ви, а не да се разхождате свободно из улиците.

На това Заварко отговори:

— Я стига си дрънкал!

— Добре — каза милиционерът. — Влезте в колата и аз ще ви откарам в милицията. Там ще се разберем, няма защо да събираме зяпачи тука.

neznaiko-19.png

 

 

Кубчо се приближи до Незнайко и каза:

— Идете в Зоологическата градина с автобус или с такси, а пък аз ще отида в милицията заедно със Заварко и всичко ще обясня. Страхувам се, че без мен Заварко може да наприказва там излишни неща. Заварко, кой знае защо, не обича милиционерите.

Заварко и Кубчо пак седнаха в колата. Милиционерът докара гъсеничния си мотоциклет пред колата, която закачи с една кука и повлече на буксир към милицията.

neznaiko-a66.png