Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (9)

8

— Боя се, че Ренар е заловил последния куриер, когото изпратихме на Дьо Ноа — каза сър Томас Пари. Следобедното слънце огряваше оборите на „Бул Ин“ в Удсток, където Пари се сбогуваше с госта си. — Нали ще внимавате, лорд Робин? — Той посочи увитото в кожа пакетче, което Робин тъкмо прибираше в чантата на седлото си.

— Естествено, сър Томас. — В гласа на Робин прозвуча нетърпение. Пари беше изключително досаден с педантичността си: по десет пъти повтаряше една и съща информация, отново и отново питаше за подробности от двора на Мери и едва накрая събра писмата, които Робин трябваше да отнесе на Дьо Ноа и другите агенти в Лондон. — А вие се погрижете лейди Елизабет да получи писмото на сестра ми.

— Вече е на път — усмихна се Пари. — Сложих го в парче печен дивеч от тукашния земевладелец. — Задоволството усили още повече и без това силния му уелски акцент. — Вече знам, че Бедингфилд не проверява вкусните неща, които изпращаме като подаръци. Уверен съм, че част от тях отиват на неговата маса. — Пари избухна в смях и двойната му брадичка затрепери. — Даровете са идеалното средство да снабдяваме лейди Елизабет с новини. В кухнята имаме свой човек, който проверява грижливо всяка пратка.

— Браво на вас. Измислили сте чудесен начин за предаване на писмата — отбеляза сухо Робин. Нищо чудно, че Бедингфилд не беше в състояние да контролира пленницата си. Във феодалния затвор на Елизабет имаше повече дупки, отколкото в едно сито и Томас Пари майсторски се възползваше от тях.

— Правим всичко, което е по силите ни, лорд Робин, всичко, на което сме способни — заяви Томас Пари и изпъчи бъчвоподобните си гърди.

— Много хубаво, но сега трябва да тръгвам, за да стигна в Лондон преди падането на нощта. — Робин вдигна ръка за сбогуване. Пажът му беше получил указание да го чака с кон за смяна в селото Хай Викомб. Ако побързаше, до вечерта щеше да стигне в Лондон.

Тъкмо навреме, за да се яви на уговорената среща на лунна светлина край брега на Темза. Младата дама отдавна го очакваше.

Той се метна на коня и излезе бързо от двора на странноприемницата.

Докато препускаше, Робин размишляваше мрачно, че най-голямата опасност за Елизабет беше привържениците на Мери да се опитат да я убият. Мери имаше твърдото намерение да я остави до края на живота й в този стар, полусрутен замък. Очевидно искаше да я забрави, но Елизабет непрестанно изпращаше молби или плетеше интриги, за да напомня на сестра си и на съветниците й, че е още жива.

В цялата страна се шепнеше, че за Англия ще е много по-добре да има кралица, която изповядва вярата на баща си и брат си, отколкото такава, която иска да върне старите, вече забравени ритуали. Тъй като Елизабет беше сериозна заплаха за трона на сестра си, беше твърде вероятно някой да реши да я премахне от пътя на Мери и да ликвидира опасността веднъж завинаги.

Както цялото си семейство, след смъртта на Едуард Робин бе подкрепил претенциите на Мери към трона. Ала жестокото й отношение към Елизабет, женитбата й за испанеца и нарастващата заплаха от инквизицията доведоха дотам, че повечето й привърженици се отрекоха от нея. В стремежа си да защити несъщата си сестра, която беше страдала в затвора заедно с Елизабет, Робин също премина на другата страна.

Младият мъж: отново и отново пришпорваше коня си. Имаше да мисли за по-приятни неща. Само след три часа стигна до Хай Викомб и влетя като вихър в двора на гостилницата, където го чакаше пажът му.

— Хал е оседлан и готов да ви откара в Лондон, милорд — съобщи момчето и остави канчето с ейл на масата пред себе си. — Идвате по-късно от очакваното.

— Задържаха ме в Удсток. — Робин скочи от седлото. — Нещо ново от последната седмица? — Провря глава през вратата на кръчмата и си поиска канче ейл.

Джем му намигна съзаклятнически.

— Носят се разни слухове, сър.

— Така ли? — Робин изпразни на един дъх канчето, което му донесе кръчмарят. Остави го на масата и погледна въпросително пажа си. — Какви слухове?

— Разправят, че кралицата била бременна. — Джем придружи новината с многозначителна усмивка. — Реших, че ще ви е интересно да узнаете. Всички само за това говорят.

Робин подсвирна изненадано.

— Как така слухът се е разнесъл толкова бързо? — Отговорът беше прост: новината беше толкова значителна, че буквално се разпространяваше по въздуха.

Робин възседна отпочиналия кон и препусна по пътя, предоставяйки на Джем да се погрижи за изтощения кафяв жребец, с който беше дошъл от Оксфорд. Много бързо забрави Елизабет и сестра й, защото небето се смрачаваше, а над короните на дърветата грееше голяма жълта луна. Прекрасна нощ за романтична среща.

Дали Луиза щеше да се разхожда в градината, както беше обещала? Любопитството го тласкаше напред.

Стигна до Олдгейт след затварянето на портите, но притежаваше подписан от кралицата пропуск — отличие, което Мери беше дала на бащата на Робин като възнаграждение за лоялността му и го беше прехвърлила и върху сина му. Робин много внимаваше да не направи нищо, което би го лишило от този скъпоценен документ. Разрешението да влиза и излиза от града по всяко време беше изключително полезно. Притежаваха го съвсем малко хора.

Стражите му махнаха да мине през страничната портичка и той препусна бързо към страховития силует на Тауър. Скри скъпоценното писмо в джоба на жакета си, остави коня си в обора на една кръчма, където добре го познаваха, и забърза към водната стълба на Лайън Гейт.

— Ей, ти! — извика той на гребеца, който дремеше в малката си лодка, и мъжът зарадвано се приближи до стълбата.

— Къде ще наредите да ви откарам, сър?

— Имам нужда от лодката ти — каза Робин и извади от джоба си кожена кесия. — Един суверен за три часа. — Удари кесията в дланта си и вътре примамливо зазвъняха монети.

Мъжът скочи на брега и хвана въжето, за да изтегли лодката.

— Ще прекарам вечерта в „Черното куче“. — Той се ухили с беззъбата си уста и посочи отворената врата на близката кръчма.

— Ще те намеря там. — Робин му даде обещаната сума и скочи в лодката.

Младият мъж гребеше ритмично и уверено. След бързата езда би трябвало да се чувства уморен, но установи, че радостното очакване придаваше нова сила на ръцете му. Нощта беше прохладна, лекият бриз гонеше потискащата задуха на деня.

Жълтата луна стоеше високо в небето, когато най-сетне стигна до стълбата пред имението на Лайънъл Аштън. Без да слезе от лодката, Робин огледа внимателно къщата. Беше я виждал само веднъж, посред бял ден, и не помнеше подробности. Тя беше една от многото величествени каменни къщи на новобогаташите край реката. Под лунната светлина изглеждаше голяма, но с нищо незабележителна, кеят по нищо не се различаваше от другите.

Когато видя наблизо малка лодка, си спомни как Луиза съжаляваше, че настойникът й нямал лодка. Никъде не се виждаха гребци, значи не бяха дошли гости.

Внезапно пламнала светлина го заслепи и той закри очи с ръцете си.

— Най-после дойдохте! — извика нежен глас. — От колко дни ви чакам! Вече си помислих, че сте престанали да ме харесвате.

— За бога, Луиза, махнете този фенер — пошепна сърдито Робин. — Сляп съм като прилеп.

— О, прощавайте. — Светлината изчезна. — Исках само да се уверя, че наистина сте вие.

— Е, сигурна ли сте вече? — Той примигна, за да проясни погледа си.

— Да, но вече бях изгубила надежда. Защо не дойдохте по-рано?

Робин прибра греблото и погледна към кея, където стоеше девойката. Тя бе угасила светлината и сега беше осветена само от луната. Черната коса падаше в безредие по раменете й, покрити с тънък сребърен шал. Роклята също блещукаше. Робин не можа да прецени дали за това беше виновна лунната светлина, но изпита чувството, че младата испанка пред него беше призрачно видение.

Ала когато тя се приближи към водата и се наведе към него, гласът й прозвуча съвсем реално.

— Хвърлете ми въжето, за да го провра през този пръстен. Нали това му е предназначението?

— Правилно — кимна Робин. — Но първо трябва да се приближа още. Ако се наведете още малко, ще паднете във водата.

— Отлично умея да пазя равновесие — отговори бодро Луиза, но въпреки това се изправи и изчака той да се приближи до кея.

Робин можеше и сам да завърже лодката, но тя стоеше с протегната ръка и го гледаше с такава надежда, че не му даде сърце да я разочарова. Подаде й въжето и проследи как тя го провря през пръстена и го затегна.

— Готово — засмя се тържествуващо тя. — Сега течението няма да отнесе лодката ви.

— Няма. — Той стъпи на стълбичката и се изкачи при нея.

Луиза се отдалечи от кея и Робин я последва, докато се озоваха на моравата, която стигаше до къщата. На горния етаж имаше няколко осветени прозореца, но високите дървета в градината ги скриваха под сянката си. Луиза хвърли бърз поглед към къщата.

— Слава богу, Бернардина е угасила свещта. Това значи, че до сутринта ще спи дълбоко.

— А настойникът ви?

Луиза вдигна рамене.

— В момента не е вкъщи, но той никога не проверява дали съм в леглото. Обикновено се сеща за мен веднъж в седмицата.

Робин се запита дали в гласа й не беше прозвучало съжаление.

— Толкова по-добре, ако планирате среднощни забавления.

Усмивката й издаваше несигурност.

— Да, планирам.

— Не можах да намеря по-добро определение за ситуацията.

— Защо не дойдохте по-рано?

— Трябваше да замина за няколко дни… по семейни дела.

— Разбирам. — Пръстите й нервно подръпваха ресните на лекия сребърен шал. — Поведението ми е безсрамно, нали?

— Точно така — кимна той. — Но защо се притеснявате?

— А вие как го оценявате? — Тя вдигна глава към него и той прочете в очите й страх.

— Одобрявам го. Винаги съм бил заобиколен от необикновени жени.

— О! — Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха. — Не искам да се чувствате отвратен.

Робин избухна в смях.

— Ако беше така, сега нямаше да съм тук.

— Да, разбирам — отговори Луиза и в гласа й звънна облекчение. Врътна се и се скри в дълбокия мрак на един храсталак. Робин я последва с усмивка.

Застанала сред храстите, тя за пръв път се запита какво всъщност прави тук, сам-сама посред нощ с един непознат англичанин. Ако я хванеха, щяха да я изпратят в най-строгия женски манастир.

— Какво не е наред? — попита Робин и обезпокоено установи, че две копчета на жакета му бяха отворени. Очевидно бе забравил да се закопчее, когато прибра пакетчето с писмата. И сега усещаше успокояващата му тежест на гърдите си.

Луиза беше проследила погледа му и преди той да се помръдне, пристъпи към него и сръчно закопча жакета му. Това я постави в непосредствена близост до него и за свое учудване Робин се почувства неловко. Тялото му моментално реагира на топлата й мекота.

Той отстъпи бързо назад, за да увеличи разстоянието помежду им. Нарочно ли го бе направила или беше само един безобиден жест, израз на невинността й?

Ала когато я погледна в очите, той отхвърли последното обяснение. Доня Луиза де лос Велес от дома Мендоса вероятно беше още невинна, но намеренията й не бяха.

— Простете — пошепна тя. — Исках само да ви помогна.

— Няма нищо — промърмори Робин и се опита да се усмихне.

— Благодаря ви. Каква ответна услуга очаквате, доня Луиза?

Тя го погледна подозрително.

— Защо смятате, че искам нещо от вас, лорд Робин?

— Не се опитвайте да избягате от прекия отговор — засмя се той. — Готов съм да изпълня всяко ваше желание, стига да е разумно.

Впечатлението му беше, че малката Мендоса е неудържима и незнайно защо беше избрала него, за да утоли жаждата си за възбуждащи преживявания, без да застраши сигурността си и испанската си съдба, каквато и да беше тя. По улиците на Лондон се движеше всякаква паплач и младите момичета се нуждаеха от силен, опитен придружител и закрилник.

Всъщност това беше задача за Лайънъл Аштън, но господинът явно не се интересуваше от повереното му момиче. Робин остана много доволен от възможността да поеме задълженията на Аштън.

Добре, щеше да си поиграе на настойник и учител. Тази роля не криеше опасности.

— Хайде, доня Луиза — повтори с усмивка той, — кажете ми какво искате от мен.

След кратко колебание тя отговори с многозначително вдигане на раменете:

— Нищо необикновено, сър.

Робин се изсмя тихо.

— Не очаквайте да ви повярвам. Моят опит показва, че нетрадиционните жени са склонни да очакват същите доказателства за благосклонност като традиционните. Хайде, чакам да чуя — той й посочи пейката, скрита в сянката на един жив плет. — Да седнем там и да си поговорим.

Луиза седна до него. Пейката беше малка и коленете им се докосваха. Момичето смръщи носле.

— Ужасно миришете, лорд Робин — заяви тя с обезпокояваща откровеност. — В родината ми мъжът не отива при дамата, преди да е измил потта от деня.

Робин я зяпна слисано. Скочи като опарен и се отдалечи на няколко крачки, за да си възвърне самообладанието.

— Благоволете да отбележите, мадам, че днес съм яздил петдесет мили и гребах от Тауър до тук. И всичко това само за да ви видя. Ако сте толкова чувствителна, че не искате да приемете помощта на мъж, който се е изпотил от усилието да стигне до вас, по-добре да си отида.

Луиза скочи.

— О, не… моля ви, не си отивайте! Не ми се сърдете, аз… имам лошия навик да казвам истината. Не ми пречи, че миришете… никак не ми пречи.

Робин не беше сигурен, че това обяснение е достатъчно да подобри отношенията им. Още повече, че самият той усещаше миризмата на тялото си в нощния въздух. Никога досега не се беше замислял за външността си и беше свикнал да бъде обект на доброжелателни подигравки в семейството си. Сега обаче се запита дали не беше занемарил грижата за тялото си. Кога за последен път беше сменил ризата и бельото си? Когато беше още момче и непрекъснато обикаляше страната с баща си, той често му се караше и го дразнеше на тази тема.

— Цял следобед препусках под жаркото слънце и дойдох при вас, без да се отбия в дома си — изрече сковано той. — Прощавайте, че ви засегнах. — И тръгна по алеята, треперейки от гняв, който се коренеше в неловкост и срам.

Луиза хукна след него и улови ръката му.

— Моля ви, моля ви… постъпих глупаво. Простете ми. Никога не съм яздила петдесет мили и нямам представа какво е. И не исках да бъда неблагодарна. Моля ви да ми простите. Радвам се, че сте побързали да дойдете при мен.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Очите й блестяха. Погали ръката му, сякаш беше изгубено котенце.

Робин усети как неловкостта и гневът отлетяха. Той явно вонеше на кон и на пот и беше раздразнил нежното носле на това разглезено дете. Ала жадната за приключения млада жена искаше повече, не само да я въведе в забавленията, които предлагаше Лондон.

— Какво точно искате от мен, Луиза? — попита отново той.

Тя го погледна страхливо, за да се увери, че всичко е наред, и заговори:

— Вече имам лодка и кон и мога да се движа свободно. Ако следващия път ми донесете мъжки дрехи, ще излизам вечер, щом Бернардина заспи, и ще ходим в града.

— Мъжки дрехи? — Робин я измери с презрителен поглед. — Скъпо момиче, нямате фигура за това.

Луиза се погледна изненадано.

— Защо смятате така?

— Защото сте чудесно закръглена — отговори с усмивка той и изрисува във въздуха гърди и задни части.

Луиза очевидно прие думите му като комплимент и не се обиди.

— Ще нося дълга наметка, която ще скрива всичко.

Робин размишляваше трескаво. Опитът му да й се отплати със същата монета се провали, защото в Испания ценяха пълните и женствени жени. А и беше под достойнството на мъжа да си разменя обиди с едно младо момиче. Особено на мъж, който си беше извоювал слава в рискованата професия, избрана от самия него.

— Ще помисля и ще реша какво трябва да облечете — отсече той — Ще ви донеса нещо подходящо, обещавам. Трябва да помисля, за да съм сигурен, че ще намеря най-доброто.

— Няма никакво значение, нали ще се увия в дълга наметка — отбеляза Луиза, но се подчини на нареждането му да не мърда, а после да се завърти. — Не мога да си представя, че отгатвате какво има под този ужасен кринолин — засмя се тя.

Робин разтълкува съвсем правилно дяволития й тон. Доня Луиза не обичаше да се подчинява. Но това важеше и за него.

— Вдругиден ще дойда пак — реши той, без да обърне внимание на намека й. — В единайсет, ако това е най-сигурното време за вас.

— Бернардина се оттегля в десет. Откакто сме в Англия, си ляга рано, защото й е скучно — обясни с въздишка Луиза. — Бедната Бернардина. Няма приятелки… няма с кого да клюкарства вечер, както беше свикнала.

— Ако искате, ще донеса дрехи и за нея, за да ни придружава в малките ни излети — предложи Робин и скочи в лодката. Бе възнаграден със звънък смях, който прозвуча толкова весело, че той не можа да сдържи усмивката си. Развърза въжето и посегна към греблата. Луиза остана на кея под лунната светлина и продължи да му маха, докато изчезна в мрака.

Когато влезе в „Черното куче“, собственикът на лодката беше изпил няколко канчета силен ейл и дремеше на масата. Примигна насреща му, но не го позна.

— Лодката ти е на стълбата — каза Робин. — Отивай там, защото някой може да ти я вземе.

Мъжът изръмжа нещо неразбрано и отпусна глава. Робин вдигна рамене. Бе изпълнил дълга си. Излезе от кръчмата и отиде да вземе коня си.

Беше три часът сутринта, когато стигна до Уайтхол. Придворните, които обичаха чашката, още не бяха в леглата си. Играеха карти или хвърляха зарове, слушаха музика и се наливаха с вино. Освободен от необходимостта да споделя леглото на жена си, Филип Испански сигурно беше сред тях.

Робин неволно изкриви лице. Изпитваше толкова силна омраза към съпруга на кралицата, че едва успяваше да поддържа нужното чинопочитание. Филип обичаше гуляите и жените, но и най-строгите му критици признаваха, че се посвещаваше на държавните дела със същата страст като на забавленията си. Два часа сън му бяха достатъчни. Ставаше на разсъмване, отиваше на литургия и веднага сядаше зад писалището си.

Робин беше на квартира в двореца: бяха му предоставили малка стая в крилото, обитавано от придворни с нисък ранг. Почти не беше влизал в нея, защото предпочиташе къщата на баща си в Холборн, но днес беше твърде уморен, за да продължи нататък.

На път към стаята си мина по коридора, където беше апартаментът на лорд и лейди Нилсън. Стюарт беше между любимците на Мери и след като беше взел сериозно участие в приготовленията за кралската сватба, тя го бе възнаградила с хубаво жилище.

Изпод вратата към спалнята на Пипа се процеждаше тънка ивица светлина. Робин спря. Не искаше да смути брачната интимност, но след онова, което му бе доверила сестра му, не му се вярваше Стюарт да е потърсил близостта на жена си. Вероятно Пипа беше сама и нещастна. Той пристъпи към вратата и почука решително.

— Кой е? — Пипа явно не спеше.

— Робин.

— Почакай малко. — Тя скочи от леглото и изтича боса до вратата. Отвори, приглади набързо разпуснатата си коса и го погледна учудено и загрижено. — Много е късно, Робин. Какво има?

— Нищо. Тъкмо се връщам от Удсток и видях светлина в стаята ти. Отдавна трябваше да си заспала.

Пипа отстъпи назад и отвори широко вратата.

— В последно време заспивам трудно. — Тя се пъхна отново в леглото и се облегна на възглавниците. — Разкажи ми как мина пътуването ти. Видя ли Елизабет?

Робин си наля вино от бутилката на масичката и приседна в края на леглото.

— Не, но писмото ти достигна целта. При следващото посещение ще получа отговор. Но Джем ми съобщи интересна новина.

Пипа кимна мрачно.

— Кралицата е бременна.

— Още ли не е съобщила официално?

— Не. Ще го направи в края на седмицата.

Робин отпи голяма глътка и погледна сестра си над ръба на чашата. Беше сигурен, че има още нещо.

— Говори.

Пипа скри лице във възглавницата.

— По всичко изглежда, че и аз съм бременна. Ще нося детето си едновременно с кралицата.

— Желая ти само щастие. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Радваш ли се?

— Да — отговори несигурно тя. — Да, до известна степен. Не ми е лесно да нося детето на мъж, който не ме желае.

— Сигурен съм, че Стюарт много се радва! — протестира Робин.

— О, да, той е щастлив. Жена му е бременна, ще си има наследник. Приема поздравленията с гордост, сякаш ги е заслужил.

Робин се стресна от горчивината в гласа й.

— Пипа, мила, ти трябва да се радваш. Детето не е само на Стюарт, то е и твое. Радвай се на своето дете.

Пипа го погледна замислено и след малко кимна.

— Да, разбира се, ти си прав. Ще се съсредоточа върху детето и няма да мисля за изневярата на баща му. В двора сигурно има десетки жени като мен.

Тя си спомни за майка си, която се беше омъжвала два пъти, след като бащата на дъщерите й бе починал. След два ужасни брака Гуинивиър посвети цялата си любов на момичетата си. И тя щеше да направи като нея.

Но в живота на майка й влезе Хю дьо Бакьор и тя се промени.

— Не обичам да те гледам тъжна, сестричке — промълви нежно Робин, когато лицето й не се разведри. Не й приличаше да увесва нос и да се отдава на меланхолия. Винаги беше пълна с живот и окуражаваше другите.

Пипа разтърси глава.

— Сигурно е виновна бременността. Странно… когато не ми се гади, съм готова да рева като бебе или да се смея като луда.

— Виж ти! — Робин кимна, облекчен от това просто обяснение и склонен да го приеме, макар да знаеше, че не отговаря на истината.

Той смени темата и попита със смръщено чело:

— Пипа, мириша ли ти?

Тя го погледна смаяно и го подуши.

— Не повече от обикновено. Защо?

— Не повече от обикновено? — повтори обидено Робин. — А аз си помислих, че мириша само защото цял ден препусках като луд.

Пипа избухна в смях. Първият безгрижен смях от седмици насам.

— Ти винаги си запотен и не обръщаш внимание на хигиената, братко. Такъв ти е характерът. Никой не се дразни от това.

— Казваш го, защото си свикнала — промърмори недоволно той.

— Възможно е — отговори с усмивка Пипа. — Но защо ме питаш точно сега? — Изведнъж очите й блеснаха и тя седна в леглото. — Ти имаш тайна!

Робин усети как се изчерви.

— Нямам тайна — излъга той.

— Напротив, имаш — извика възбудено тя. — Готова съм да се обзаложа, че си влюбен!

Робин стана рязко от леглото.

— Хайде, заспивай — заповяда мрачно той. — Ще се видим утре.

Прати й въздушна целувка и излезе. Смехът й го изпрати по коридора.