Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kissed by Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 52 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Прегръдка в здрача

ИК „ИРИС“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

15

Точно в седем Пипа беше готова и чакаше Робин. Докато ходеше нервно напред-назад, тя се ослушваше да чуе някакъв шум от спалнята на Стюарт, но там цареше тишина. Подозираше, че съпругът й не е отишъл при Мери, за да я помоли да покани Пен в двора и да осигури компания за самотната си бременна съпруга. Не му се сърдеше, тъй като разбираше, че подобна молба неизбежно ще предизвика гнева на кралицата. Въпреки това Стюарт беше длъжен по някакъв начин да се застъпи за нея. Това беше най-малкото, което би могъл да стори при тези обстоятелства.

Когато Робин почука, сърцето и направи скок и тя разбра с какво нетърпение беше очаквала идването му. Наметката й беше приготвена на скрина до леглото и докато чакаше Марта да отвори, тя побърза да се увие в нея.

— Готова ли си? — попита Робин, но това беше излишен въпрос, тъй като тя забърза насреща му, закопчавайки кукичките на яката.

— Да, и те чакам от цяла вечност. — Когато се обърна към брат си след кратък и задоволителен поглед в огледалото, тя извика смаяно: — Изглеждаш чудесно, братко, имаш почти елегантен вид.

Робин усети как бузите му пламнаха и се ядоса.

— Комплиментът ти е повече от съмнителен.

Пипа избухна в смях.

— Не исках да прозвучи така. Бях честна. Просто изразих учудване, тъй като знам, че обикновено не се интересуваш как си облечен.

— Естествено аз не съм като теб и Стюарт — заяви намусено той. — Като ви чуя да говорите за дрехи и моди, започвам да си мисля, че това е най-важното нещо на света.

— Понякога наистина е важно — отговори поучително Пипа. — Благодаря, Марта. — Тя взе ръкавиците и ветрилото си от ръцете на камериерката и добави: — Сигурно няма да закъснея много, но ако желаеш, можеш да си легнеш. Ако имам нужда от теб, ще позвъня.

— Да, милейди. — Марта направи реверанс. — По-добре да ви почакам. Нощите са хладни и когато дойдете, ще запаля огън.

Пипа се усмихна в знак на благодарност, хвана Робин под ръка и излезе. В коридора се огледа несигурно. Там цареше обичайната навалица: придворните бързаха към голямата зала в другия край или стояха на групи по площадките.

— Дали само Мери не бива да ме вижда, или трябва да се правя на невидима, щом си покажа носа навън? — попита Пипа със саркастична усмивка.

За съжаление Робин нямаше отговор на този справедлив въпрос.

— Да видим дали ще те поздравяват — отговори тихо той. — Доколкото знам, няма изрична заповед да се правят, че те няма.

— Още не. — Пипа вървеше с високо вдигната глава и се усмихваше на познатите си, но не ги поздравяваше с думи. Придворните приемаха киманията и усмивките й, макар и с известна сдържаност, но това не я притесняваше.

Стюарт щеше да страда много повече от нея. Щяха да го уверяват в съчувствието си, разговорите щяха да замлъкват, щом се приближеше, щяха да шепнат името й. Предаността към испанците вече му беше струвала доста приятелства и уважение, а сега щяха да се отворят нови рани.

Въпреки че имаше всички основания да го мрази, Пипа внезапно изпита искрено съчувствие към съпруга си.

Робин поздравяваше приятелите си шумно и весело, махаше и дори им подвикваше. Най-сетне излязоха от двореца и се запътиха към водната стълба.

— Ако продължаваш да се държиш така, когато си с мен, скоро ще изпаднеш в немилост — предупреди го Пипа. — Мери ще изтълкува поведението ти като демонстрация.

— Все ми е едно — отговори Робин. — А, ето го и Джем. Изпратих го да намери лодка.

Пажът махна весело на господаря си.

— Намерих чиста и много удобна лодка, сър.

— Добро момче. — Робин подаде ръка на Пипа да слезе по стълбите и огледа критично плоската лодка, която се полюляваше по вълните. Повечето наемни лодки бяха мръсни, защото лодкарите не си даваха труд да ги чистят след пътниците или товарите, които превозваха. По пейките често имаше кръв от заклани животни, разлята бира, нечистотии от пилета или прасенца. Тази лодка беше изметена, палубата беше суха, а пейките бяха покрити с относително чисто ленено платно. — Чудесна лодка си намерил.

Докато настаняваше сестра си, той си помисли, че всъщност Аштън трябваше да им изпрати собствената си лодка. За да го убеди да отидат двамата до Ричмънд, който беше доста по-надолу по течението на реката, Луиза му бе описала надълго и нашироко елегантната лодка с удобни седалки. Отказът му да предприеме това пътуване посред нощ с обяснението, че не познава тази част от реката, известна с коварните си течения и въртопи, беше приет много зле. Върху него се изля поток от неразбираеми испански ругатни, последван от още по-силен поток извинения.

Робин се усмихна на спомена и отново се запита как щяха да се справят с предстоящата вечер. Разчиташе много на самообладанието и гъвкавостта на Луиза и се надяваше тя да даде убедителен пример, че наистина притежава тези качества.

— На какво се радваш толкова? — попита Пипа, когато се хвана за протегнатата му ръка и скочи в лодката.

— О, просто ми мина през ума една мисъл — отвърна небрежно той. — Платното изглежда чисто — добави той, като й показа пейката.

Тя го попипа недоверчиво и разпростря наметката си върху него, преди да седне.

— Само една мисъл? — попита остро тя и го изгледа подозрително.

— Да — отговори кратко той и седна насреща й. Джем си намери място до гребеца, който веднага потегли.

Робин побърза да отклони разговора от своите тайни мисли.

— Какво толкова ти харесва у Лайънъл Аштън? — попита направо той. Когато бяха загрижени за близките си, и той, и Пипа бяха много прями.

— Кой ти каза, че го харесвам?

— Нямаше как да не го видя, Пипа. Този мъж е получил заповед да следи всяко твое движение, а ти нямаш нищо против. Това не ти е присъщо. — Той я погледна с очакване, но когато тя не каза нищо, продължи настойчиво: — Струва ми се, че между вас има нещо. Бих го нарекъл близост. Направи ми силно впечатление.

Докато говореше, Робин наблюдаваше внимателно лицето на Пипа в мрака. Имаше чувство, по-точно предчувствие, че я заплашва опасност. Нямаше представа откъде ще дойде опасността и в каква форма, но почти я помирисваше. Отдавна беше развил инстинкт за оцеляване и подушваше опасностите отдалеч с такава сигурност, сякаш усещаше миризмата на сяра от ада.

— Да, харесвам Лайънъл — призна Пипа. Нямаше смисъл да отрича, но не беше склонна да му каже нищо повече. — Не знам защо, но го харесвам. Струва ми се, че и той ме харесва.

— Разбирам. — Робин се наведе към нея и сложи ръка върху нейната. — Моля те, бъди внимателна. Вече си в немилост пред кралицата. Очакваш детето на мъжа си…

— Моят мъж ме мами — прекъсна го горчиво Пипа и издърпа ръката си.

— Не си сигурна дали…

— Напротив, сигурна съм. — Тя го погледна втренчено, за да задуши всяко възражение в зародиш.

След като беше толкова убедена, Робин реши да й повярва.

— Съжалявам — промълви той след известно време. — Честно, Пипа. — И продължи колебливо: — Но ти знаеш, че не е хубаво да се отплащаш за несправедливостта със същата монета, нали?

— Моля те, Робин, не ме поучавай. Не знаеш какво говориш. — Пипа вдигна очи към небето. Вечерницата искреше, пълната луна се издигаше бавно над дърветата покрай брега.

— Възможно е — въздъхна той, — но в момента аз съм единственият от семейството, който е близо до теб. Няма да стоя и да гледам как правиш нещо, което може да те унищожи.

— Не ставай драматичен, Робин — засмя се Пипа. — Бъди спокоен, Лайънъл няма да ми стори зло. Напротив, за мен е изгодно, че харесвам пазача си. Нали не ми завиждаш, че се наслаждавам на компанията му?

— Не… естествено, че не. — Стига да не отидете твърде далеч, помисли си той, но не го каза гласно. — Кога ще се роди бебето?

— Не знам точно, но мисля, че в края на април или в началото на май — отговори спокойно тя. — Оценявам загрижеността ти, но я намирам за излишна. Лайънъл е загрижен за доброто ми име не по-малко от теб. Иначе сега нямаше да си до мен. Дори най-големите клюкари няма да имат какво да кажат, ако ме видят да отивам с брат си на тиха вечеря с едно дете и дуенята му.

С дете?

Стреснат от тази дума, Робин намести перото на кадифената си барета. Нямаше смисъл да разпитва повече Пипа… поне не тази вечер. Оправи тесния рюш на шията си и вдигна дантелата с върховете на пръстите си.

— Значи харесваш облеклото ми?

— О, да. Колко пъти съм ти казвала, че трябва да носиш синьо. С твоите очи не бива да мислиш за никакъв друг цвят.

Робин сърдито тропна с крак.

— Очите ми не са нищо особено.

— Напротив — възрази Пипа. — Същите са като очите на баща ти. Кой знае дали мама щеше да го хареса веднага, ако не беше надарен с такива очи.

— Уж си разумна жена, но понякога говориш невероятни глупости — укори я Робин.

— Невинаги съм разумна — отговори Пипа и очите й блеснаха дяволито. — Но повярвай, братко, не само ти забелязваш разни неща у другите хора. В последно време си много променен и това се отнася на първо място до новосъбудения ти интерес към хигиената и елегантното облекло. Обзалагам се, че ухажваш някое момиче.

— Още една крещяща глупост! — извика възмутено Робин. Той не ухажваше испанското момиче. В никакъв случай. — Това сигурно е водната стълба на Аштън — отбеляза той, опитвайки се да прикрие смущението си. Посочи към брега и в стремежа си да сложи край на разговора стана толкова бързо, че лодката се разлюля заплашително. Робин падна тежко на пейката, но баретата му отлетя. Джем скочи и я улови малко преди да падне във водата.

— Браво, Джем! — изръкопляска Пипа. — Загубата би била ужасна.

Робин стана и взе баретата си от ръцете на Джем, но това не му възвърна самочувствието. Лодката се удари в стълбата и прислужникът, който ги очакваше, сръчно завърза въжето. Робин скочи на първото стъпало, приглади жакета си и изтупа наметката и панталона си от праха. Пипа, която го следваше с леки стъпки, го настигна и се огледа с интерес.

От многобройните прозорци на внушителната къща струеше светлина и осветяваше моравата, която стигаше до желязната порта, разделяща градината от речния бряг. Къщата беше просторна, с широка тераса, оградена с парапет. На кея беше привързана красива, удобно обзаведена лодка.

Пипа кимна замислено. Лайънъл Аштън явно беше богат човек, но това не я учуди, защото повечето испанци от кралската свита бяха богати и произхождаха от благородни семейства. Все пак, доколкото знаеше, нито един не притежаваше къща в Лондон.

Освен това никой от тях не беше довел със себе си младо момиче.

— Оттук, моля, милейди… милорд. — Мъжът, който ги посрещна, вдигна фенера си и тръгна напред по алеята. Беше облечен във великолепна ливрея в зелено и сребро. Робин изпрати Джем обратно с наетата лодка и тръгна бавно след сестра си. Познаваше терена, но никога не беше влизал в къщата и се оглеждаше със същото любопитство като Пипа.

Луиза се въртеше неспокойно пред голямото огледало в стаята си.

— Моля те, Бернардина, кажи ми дали тази мантиля подхожда на роклята! Не е ли по-добре да нося зелена коприна? Виж, в бродерията има зелени нишки. — Тя посочи избродираните цветчета на красивата фуста от дамаска.

— Мило дете, не е нужно да се вълнуваш толкова — укори я добродушно Бернардина. Тази вечер питомката й изглеждаше наистина прекрасно. Роклята от кадифе с цвят на слонова кост и ярката фуста подчертаваха топлата розовина на кожата й. Дуенята се радваше, че момичето е в приповдигнато настроение. Самата тя се чувстваше по същия начин. Отдавна не бяха канили гости.

В Испания Бернардина много обичаше оживените разговори на масата. Освен това днес щеше да покаже на дон Аштън, че е отлична домакиня. Той със сигурност щеше да похвали великолепното меню, което беше поръчала за неговите гости, както и безупречното държание на младата дама в обществото.

— Дон Аштън каза ли имената на гостите си? — попита Луиза, свали добродетелната бяла мантиля и посегна към зелената коприна.

— Не, нямахме време да говорим, разменихме само няколко думи, защото той бързаше да се преоблече. — Бернардина взе купичката с фибите от тоалетката и се зае да драпира мантилята на Луиза. Наситенозелената коприна подчертаваше блясъка на черната й коса.

— Каза, че били брат и сестра. Това ме радва. Даже майка ти не би възразила срещу такива гости.

Луиза въздъхна разочаровано. Брат и сестра, това не звучеше много добре. Вероятно възрастни хора, които живееха заедно. Дон Аштън нарочно беше поканил най-досадните и сковани гости.

Но дори перспективата да прекара вечерта с двама възрастни непознати беше по-приятна от безкрайната вечер с бедната Бернардина и гергефа й. А ако гостите се харесаха на дуенята й, можеше да се очаква да им направят ответна визита и в дома им да се запознаят с още нови хора…

Настроението на Луиза, което никога не се задържаше дълго под нулата, отново се вдигна във вълна на оптимизъм. Тя щеше да очарова скучната възрастна двойка със своята прелест, със сладката си испанска мекота и музика и двамата със сигурност щяха да й отворят вратите на дома си.

Тя се огледа доволно в огледалото. Бернардина беше закрепила мантилята около вдигнатите на венец плитки.

— Не намираш ли, че тази е по-добра?

— Права си — кимна дуенята. — Скъпа моя, вкусът ти е непогрешим. Това е наследство от майка ти.

Луиза едва не се изсмя. Откакто се помнеше, бедната й майка се обличаше само в черно, макар че имаше красива фигура и изискано поведение. За нея беше непонятно как добрият вкус може да се приведе в съзвучие с безкрайна редица черни рокли и мантили.

Когато обаче ставаше въпрос за гардероба на дъщеря й, майката не проявяваше такава сдържаност и Луиза й беше благодарна. Тя настояваше момичето да се облича с вкус и дискретно. Да, оценката на Бернардина беше правилна. Луиза изпита прилив на съчувствие към своята майка и се запита дали и тя щеше да разполага с по-пъстър гардероб, ако ролята на съпруга и нещастна вдовица не й беше наложила друг стил.

— Ветрилото ти, миличка. — Бернардина подаде на Луиза черно копринено ветрило с прекрасни рисунки. — Днес няма да ти трябва, защото е хладно, но то завършва тоалета ти.

Луиза завъртя умело лявата си китка, за да демонстрира колко добре си служеше с ветрилото, и премрежено погледна дуенята си над ръба. Бернардина шумно пое въздух.

— Не бива да кокетираш, детето ми! В никакъв случай!

— О, скъпа Бернардина, това е само игра. — Луиза сложи целувка върху бледата буза на дуенята си. — Няма да те изложа, обещавам ти.

— Уверена съм в това. — Бернардина помилва рамото й.

Луиза хвърли поглед към прозореца, чиито капаци все още бяха отворени.

— Идват! Виж! Светлините! — Тя хукна към прозореца, но когато Бернардина изхъмка неодобрително, се скри зад завесата и проследи пътя на трепкащата светлина по пътеката в парка. Две увити в наметки фигури вървяха след облечения в официална ливрея пазач.

— Ела с мен. Трябва да ги поздравим в залата — нареди строго Бернардина.

Луиза излезе иззад завесата и тръгна след дуенята си. На горната площадка на стълбището тя чу как настойникът й изрече имената на гостите им:

— Лорд Робин… лейди Нилсън… добре дошли в дома ми.

— Много ви благодаря за гостоприемството, мистър Аштън — отговори непринудено Робин дьо Бакьор.

Луиза замръзна на мястото си. Дъхът й спря. Робин! В следващия миг въздъхна облекчено. Робин и сестра му. Колко пъти си беше мечтала да се запознае с Пипа, която беше посмяла да се опълчи срещу кралицата, беше прекарала месеци в Тауър и въпреки съпротивата на околните имаше смелостта да води свой живот.

Обзе я почти непоносима възбуда, в която се примесваше сладостен страх. Защо Робин бе приел тази покана? Дали искаше да я постави на изпитание? Или да й се надсмее? А може би беше просто случайност? Той нямаше да разкрие тайната им… Или все пак?

Луиза вирна брадичка и се усмихна самоуверено. Каквито и да бяха целите му, тя щеше да се справи. Ако той си въобразяваше, че ще я постави в неловка ситуация, щеше много скоро да разбере, че Луиза де лос Велес от дома Мендоса е в състояние да се справи с всички предизвикателства.

Тя отвори ветрилото си и последва дуенята си по стълбата.