Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (13)

12

Твърде дълго продължилата гореща вълна най-сетне бе отминала. Коленичила на пейката под прозореца на спалнята си, Пипа вдишваше дълбоко пречистения от дъжда въздух. Моравата беше свежозелена, цветята бяха изправили жадните си главички, а листата отново бяха блестящо зелени.

На терасата под прозореца й се тълпяха придворни, излезли на утринна разходка и за да обменят обичайните клюки. Твърде малко бяха онези, които се бяха осмелили да слязат на осеяните с локви алеи и на влажната морава.

Пипа беше още по нощница, макар че утрото напредваше. Беше спала дълго и се събуди като разбита, със силно гадене. Дългият сън не донесе желаното облекчение и тя имаше чувството, че не е затваряла очи. На душата й тежеше неясно предчувствие, очакване да се случи нещо лошо. Беше сънувала нещо, но под светлината на деня не можеше да си спомни какъв беше сънят, предизвикал лошото предчувствие.

Гаденето стана непоносимо.

— По дяволите, защо господ е наказал така жените! — изфуча сърдито тя и хукна към нощното гърне.

Марта изрази съчувствието си, като поднесе на господарката си влажна кърпичка, ухаеща на лавандула, и чаша вода, в която плуваха листенца мента.

Пипа изплакна устата и изтри лицето си. Веднага се почувства много по-добре. Настани се отново до прозореца с канче топла медовина и парче ечемичен хляб.

Вратата към стаята на Стюарт се отвори, но тя го забеляза едва когато съпругът й я заговори колебливо от прага на спалнята си. Пипа се вцепени. Откакто преди два дни го беше видяла с любовника му, не се бяха срещали, дори в обществото — факт, който тя не поставяше под въпрос и приемаше с облекчение.

— Желая ти добро утро, Пипа.

Младата жена дори не се обърна. Нямаше да понесе да го погледне и да не изкрещи в лицето му истината… да даде воля на мъката и възмущението си. Любовта на Лайънъл й бе помогнала отново да намери себе си, но не намали болката й и гнева към мъжа, който бе злоупотребил с нея по този грозен начин. Въпреки това тя знаеше, че е длъжна да си мълчи. Не можеше да си представи какво ще стане, ако поиска сметка от Стюарт. Какво щеше да направи, какво можеше да направи той? Немислима ситуация. Стюарт никога нямаше да й прости, че е открила тайната му. И тъй като тя не беше в състояние да му прости измамата, все едно дали щеше да го накара да говори или не, беше осъдена на мълчание. Привидността на този брак трябваше да се запази.

— Къде беше последните два дни? — попита хладно тя.

— Кралицата ми възложи да инспектирам именията й в Съсека Има намерение следващия месец да покаже на краля Уудхем Уолтър. Филип се интересува от възможностите за лов в тамошните гори.

— Разбирам. Целият двор ли ще отиде? — Пипа упорито се взираше към терасата, макар да не различаваше нищо.

— Още не е решено.

Стюарт изпитваше нарастващ гняв, сякаш Пипа беше виновна, че в нейно присъствие се чувстваше смутен и не на мястото си.

— Защо не си облечена? Сутрешната аудиенция започва след по-малко от час.

— Днес не се чувствам добре — отвърна все така хладно тя. — Знам, че кралицата ще ме извини — нали и тя се намира в същото благословено състояние… макар специално да ме уведоми, че е останала пощадена от моите специални оплаквания.

Стюарт беше чул как тя повръща и се разтрепери от сарказма, който съдържаха думите й. Тя го обвиняваше за мъчителната си бременност, вместо като всяка нормална жена да се радва на състоянието си. При дадените обстоятелства той беше безпомощен: не биваше нито да я предизвиква, нито да изпитва съчувствие към нея.

— Да те извиня ли?

— Да, моля те.

— Много добре, мадам. — Той се поклони на гърба й и се оттегли в покоите си.

Пипа остана до прозореца, докато вратата се затвори шумно и удостовери, че Стюарт си беше отишъл.

— Ще си легнете ли отново, мадам, или ще се облечете?

Едва сега й стана ясно, че Марта беше станала няма свидетелка на утринната среща с мъжа й.

— Ще се облека — отсече тя и се отдели от прозореца. — Но няма да изляза от покоите си.

Стюарт напусна апартамента си след около половин час. Беше облечен с дискретна елегантност и имаше сравнително добро настроение. Доста бързо успя да се отърси от студенината на срещата с жена си. Беше казал на Пипа истината за двудневното си отсъствие от двора, но не й обясни, че това кратко пътуване беше успяло да го освободи от ужасното напрежение и унижение от предателството му и му даде сили да продължи.

Доброто му настроение трая само докато в кралската зала за аудиенции се срещна с Лайънъл Аштън. При първия поглед към мъжа, който се обърна и му кимна снизходително, нервите му отново се опънаха.

— Добре дошли отново в двора, лорд Нилсън. — Аштън направи подигравателен поклон. — Сигурен съм, че сте изпълнили успешно поръчението си.

— Да, изпълних поръчението на кралицата — отговори сковано Стюарт. — Ако кралят пожелае да ловува в Есекс, ще намери всичко готово.

Аштън кимна и обходи с поглед препълненото помещение.

— А къде е съпругата ви? Защо не присъства на аудиенцията?

Стюарт усети как се изчерви. Стисна ръце в юмруци и ноктите се забиха в дланите му.

— Предпочете да остане в покоите си.

Аштън отново кимна и огледа собствените си ръце с леко смръщване, като че нещо не беше наред. След малко проговори замислено:

— Бременността е голямо натоварване за жената. Доколкото си спомням, още не съм ви изказал благопожеланията си, Нилсън.

Стюарт неволно посегна към дръжката на меча. Такова презрение беше нетърпимо. Но в следващия миг отпусна ръка. Нямаше друг избор, освен да мълчи и да търпи.

— Помолиха ме да се грижа за вашата съпруга. Сигурен съм, че няма да имате нищо против, ако я посетя в покоите й? — Аштън го погледна въпросително.

— Аз нямам нищо против, стига и жена ми да е съгласна — процеди през зъби Стюарт.

— Прав сте — отговори Аштън с едва забележима усмивка. — Желая ви приятен ден, милорд. — Той се отдалечи с поклон и предостави на Стюарт да събере последните остатъци от достойнството си и да се хвърли в опасната битка на ревност и злоба, която се водеше в двора на кралица Мери.

Лайънъл се запъти бързо към апартамента на семейство Нилсън. Никой нямаше да си помисли нещо лошо, ако го видеше да отива при лейди Нилсън посред бял ден. Непринудените посещения между познати бяха част от дворцовия ритуал, освен това той имаше позволение от съпруга да посети неразположената съпруга. Почука на вратата и изчака камериерката да отвори.

— Лейди Нилсън приема ли посетители?

— Един момент, сър. За кого да съобщя?

— Мистър Аштън.

Марта остави вратата отворена. Върна се скоро и се поклони.

— Милейди ще ви приеме, сър. — И с широк жест го покани да влезе.

— Благодаря ви — усмихна й се очарователно Лайънъл.

— Това е всичко засега, Марта — каза Пипа и стана от ниското кресло пред камината, където тъкмо пишеше писмо на сестра си. — Мистър Аштън, какво неочаквано удоволствие. — Тя му се усмихна и се постара да скрие топлината и възбудата си, докато камериерката й излезе.

Лайънъл стисна двете й ръце. От онази сутрин в прясно окосената трева не се бяха виждали насаме.

— Явно денят не е добър за вас — отбеляза той със съчувствен поглед към бледите й бузи.

— Не, засега не, но може да стане по-добър.

Лайънъл се наведе и я целуна нежно.

— Денят е хубав и не искам да си стоиш вкъщи.

— Прав си. — Тя се притисна до него. — Какво предлагаш?

— Няколко часа на реката. След половин час ще те чакам на водната стълба зад кухнята. — Нави един кичур на пръста си, пусна го и се засмя, когато той изобщо не се разви. — Никой няма да забележи отсъствието ти.

По очите й пробяга сянка.

— Това прозвуча много уверено.

Лайънъл вдигна рамене.

— Срещнах мъжа ти и той ми каза, че днес не възнамеряваш да се явиш в двора. Така че никой няма да те потърси.

Пипа се намръщи още повече.

— Не, вероятно не.

След незадоволителния им разговор преди малко не беше особено вероятно Стюарт да се върне. Освен това беше проиграл правото си да го уведомява за своите начинания, да не говорим за това, че нямаше право да й забранява каквото и да било. Тя съзнаваше, че упорството й е безсмислено, но веднага се почувства по-добре.

Лайънъл съжали, че бе споменал Стюарт. Очевидно това я потискаше, но не можеха вечно да го избягват. Съпругът й не можеше просто да бъде премахнат.

— След половин час — повтори той и очерта устните й с върха на показалеца си. — И си вземи връхна дреха, днес е хладно.

Вратата се затвори зад него и Пипа зарови ръце в косата си. Приглади я назад, издърпа няколко упорити кичурчета зад ушите, сякаш това щеше да й помогне да подреди своя свят. За съжаление реалността беше разбила всички граници на реда. Щеше да прекара следващите часове с любовника си. Край реката щеше да се отдаде на любов, на спонтанни желания, страст и удоволствие. Не искаше нищо друго. Представата за предстоящата среща с Лайънъл накара сърцето и да подскача, бедрата й се опънаха, в слабините й пламна болезнено желание.

Но тя не можеше просто да игнорира другото присъствие, другата реалност. Носеше детето на мъжа си. Един ден непременно щеше да получи сметката.

Но първо щеше да прекара един прекрасен ден край реката, а домашната рокля, която носеше, не беше достатъчно красива за него.

— Марта, извади роклята от червена дамаска със златно избродирана фуста.

Пипа свали пръсти от косата към гърдите си и се погледна доволно в огледалото. Бременността имаше и добрите си страни. Непокорните, сплъстени къдрици сега падаха на меки, блестящи вълни. Цветът на косата й беше наситен и много красив. Малките й гърди се уголемяваха всеки ден. Може би, щом гаденето преминеше, щеше да се зарадва на състоянието си — тази мисъл моментално подобри настроението й.

Когато облече червената рокля с помощта на Марта и събра косата си на тила във фина сребърна мрежичка, Пипа се наметна небрежно с къса черна пелерина от тафта и напусна покоите си с обичайните си леки стъпки.

Лайънъл я чакаше на водната стълба зад кухнята сред тълпа слуги, които разтоварваха лодки, пристигнали от кралските имения с товари дивечово, агнешко и говеждо месо. Миризмата на кръв и гниещи зеленчуци, смачкани в кошниците и щайгите, разваляше свежестта на утринния въздух. Снабдяването на двора с хранителни продукти изискваше огромни усилия и представляваше сложна система. Кралският виночерпец тъкмо крещеше със зачервено лице на един мъж, който вместо поръчаното порто беше доставил бъчва малвазия.

Сред цялата тази трескава суетня Лайънъл стоеше напълно спокоен и никой не смееше да го доближи. Той видя Пипа още при излизането й от задната врата и я проследи с поглед. Тя не вървеше, а сякаш подскачаше, толкова бързо се приближаваше към него. Наметката й се развяваше от лекия вятър.

Отдавна не беше виждал лейди Нилсън толкова свежа и в добро настроение. Срещна я за първи път, когато пристигна с краля в Саутхемптън. Пипа и съпругът й бяха част от делегацията, която трябваше да придружи испанския крал и свитата му до сватбената церемония в Кентърбъри.

Тогава Пипа почти не му направи впечатление, защото не беше от полза за истинската му цел. Знаеше за нея само това, което беше общоизвестно: че все още е вярна на Елизабет, че кралицата я държи в двора практически като пленница и се отнася неблагосклонно към нея. Но още тогава му направи впечатление колко е пъргава, как добре умее да си служи с думите, колко гъвкави са движенията й, а под привидно спокойната фасада веднага откри упорития й характер.

Сигурно това е причината Мери да я държи така изкъсо, размишляваше той. Кралицата не беше злопаметна и тъй като Стюарт Нилсън беше между любимците й, беше съвсем естествено след излизането от затвора Мери да притисне до гърдите си разкаялата се Пипа. Само че Пипа не се разкайваше. Беше учтива и мила, но погледът на кафявите очи, линията около устата и брадичката и вирнатото тясно носле издаваха упоритата й съпротива. Езикът й беше бърз и остър, в думите й често имаше ирония.

Затова не беше учудващо, че след дълъг ден, прекаран в молитва на колене, кралицата се съгласи с плана, предложен от Руй Гомес и Симон Ренар за подсигуряване на испанското наследство. И не само това: Мери прояви почти ентусиазъм при избора на жената, която трябваше да приеме съмнителния дар на краля.

За Мери този дар беше наказание: факт, който подслади горчивия хап, който бе принудена да преглътне. Лайънъл знаеше това. Кралицата се радваше, че жената, която тя подозираше в липса на лоялност, щеше да страда. А греховете на съпруга й спрямо законите на църквата бяха толкова чудовищни, че той бе проиграл завинаги правото си да я закриля. Според Мери Стюарт трябваше да се радва и да им благодари на колене, че не бе загубил главата си. Кралицата участваше активно в интригите на съпруга си и за пореден път доказа таланта си да кове хитрости и измами, който я беше опазил жива в продължение на четиридесет години и най-накрая я беше възкачил на трона.

Лайънъл тръгна да посрещне Пипа, преди присъстващите да са я забелязали. Не подозираше колко мрачно беше изражението му. Тя не можеше да знае, че той мисли как да предотврати бъдещите й страдания. Когато през онази първа нощ я предаде в ръцете на мъжа й, тя беше в безсъзнание и той изобщо не се замисли каква беше ролята му в тази интрига. Беше обсебен от своята тайна задача: да осуети плановете на Филип. Знаеше, че може да доведе начинанието докрай само като изпълнява ролята на надежден партньор. Жената щеше да зачене и да роди и тогава той щеше да отвлече детето, за да не изпълни отредената му от Филип и заместниците му роля. С майката, която беше заела това място по случайност, щеше да постъпи, както повеляваше необходимостта. От това зависеше бъдещето на страната му.

От известно време насам обаче Лайънъл беше наясно, че се е надценил и не е в състояние да се дистанцира от жестоката реалност зад делата си. Когато прегърна леката, почти въздушна фигурка на Пипа, той с отвращение призна, че беше участвал в злоупотребата с нея — какво от това, че ролята му беше само второстепенна? Жената, която трябваше да износи детето на краля, вече беше реална като пулсът, който биеше под бялата кожа на шията й.

Беше наблюдавал зрителите при изгарянето на Маргарет и само с огромни усилия на волята успя да сдържи възмутените си викове, докато гледаше как сляпо и безропотно приемаха страшното представление.

Не искаше злоупотребата с Пипа да продължи, но не виждаше възможност да го предотврати. Щеше обаче да се погрижи детето й да не падне в ръцете на Филип. За да го направи, трябваше да скрие Пипа. Тя трябваше да замине в чужбина и да остане там до края на живота си и за да се примири с участта си, той беше длъжен да й разкрие истината — каква непоносима необходимост.

— Господи, колко зъл изглеждаш! — извика стреснато Пипа, когато се изправи пред него. — Какво те тревожи?

— Тревожи ме този проклет двор — изръмжа той. Беше време да направи някои намеци за истината, за да спечели доверието й.

Пипа го изгледа с внезапно пробудил се интерес.

— Какво означава това? Аз те смятах за убеден привърженик на сегашната ни кралица.

— Външността лъже. — Той й предложи ръката си, но тя не я пое веднага.

— Естествено това е вярно. Но нима искаш да ме накараш да вярвам, че не си такъв, какъвто изглеждаш? — Лицето й помрачня, слънчевата ведрост от преди малко изчезна.

— Не във важните неща — отговори предпазливо той. — И не по начин, който би трябвало да те притеснява, Пипа.

Тя преглътна и впери поглед в очите му.

— Преживях една измама, Лайънъл, и едва останах жива. Сигурна съм, че няма да преживея втора подобна. — Тя сведе глава и се обърна да си върви. Лайънъл улови ръката й.

— Заклевам се, че няма да те измамя, любов моя.

Пипа се обърна и отговори просто:

— Тогава ще ти вярвам.

Самата тя не знаеше защо бе приела обяснението му, без да задава въпроси. Нямаше причина да го направи, напротив, горчивият опит й казваше друго. Въпреки това му повярва. Прие думата му, както би приела думата на Робин, Пен или родителите си.

Лайънъл я отведе по-далеч от водната стълба. Зад спокойното, усмихнато лице го мъчеше презрение към самия себе си. Беше длъжен да сдържи обещанието си. Никога да не я мами.

От този миг нататък.

— Къде отиваме? Нали ми обеща разходка по реката?

— Правилно си разбрала. Малко по-нататък има усамотен кей, където съм оставил лодката. Предпочитам никой да не ни вижда.

Пипа наведе глава в иронично съгласие.

— Вече ми направи впечатление, че не обичате да сте в центъра, на общественото внимание, мистър Аштън.

— За съжаление ми липсва талант да водя празни разговори — призна той с угрижена въздишка. Пипа се ограничи с лека усмивка и не каза нищо повече. Лайънъл й бе показал слабото си място. Но защо беше отвратен от кралския двор? Толкова отвратен, че устата му ставаше корава, а погледът му потъмняваше, толкова отвратен, че я уплаши. Каквото и да ставаше в главата му, то не беше никак приятно.

Ако беше вярно, че не е предан привърженик на Филип и Мери, каква тайна игра играеше? Дали беше съюзник, дали поддържаше претенциите на Елизабет към трона?

Пипа беше толкова задълбочена в мислите си, че се спъна в корените на едно дърво. Лайънъл я подкрепи и тя едва сега забеляза, че бяха съвсем сами под дърветата. След нощната буря от листата все още падаха едри капки и когато Пипа вдигна глава към небето, една тежка капка капна точно на нослето й.

Когато погледна Лайънъл в лицето, тя забрави всички въпроси и спекулации. Остана само мигът: тревата под краката й ухаеше сладко на дъжд, един слънчев лъч проникна през капещия покрив от листа и падна върху лицето й. Лайънъл се наведе и с бързо движение на езика си облиза дъждовната капка от нослето й. След това устата му завладя нейната и тя се вкопчи в него. Устните й се отвориха, езиците им се преплетоха, заиграха бърз танц. Това беше дълбока, страстна целувка, от която коленете й се разтрепериха и в слабините й пламна диво желание.

Разделиха се задъхани.

— Добро утро — проговори с усмивка Лайънъл. — Преди малко забравихме да си разменим учтивости.

— Прав си. Желая ви добро утро, сър — отговори в същия тон тя.

Той взе ръката й и я поведе по тясната пътека към мястото, където дърветата се разреждаха и брегът образуваше падина. За стъблото на плачеща върба беше привързана гребна лодка.

— Не мога да повярвам, че дворецът е само на няколко крачки — прошепна учудено Пипа, възхитена от тишината. Висящите клони на старата върба образуваха зелен покрив над лодката.

— Брегът на Темза крие много такива тайни — каза Лайънъл, посегна към въжето и придърпа малката лодка към брега. Скочи умело вътре и протегна ръце към нея. — Ще се справиш ли?

— Лесна работа. — Пипа улови ръцете му и се прехвърли в лодката с красив скок. — Скоро ще надебелея и няма да мога да скачам.

Когато той не отговори, тя се запита дали в тази сутрин, посветена на любовта, намекът за бременността й не беше нетактичен. После обаче си каза, че състоянието й беше важна част от нея, следователно и от любовта й към него.

— Разположи се удобно. — Лайънъл посочи купчината копринени възглавници на кърмата.

— Виж ти, любовно гнездо! — извика Пипа, отпусна се на възглавниците и подреди полите си. — Прекрасно.

— Винаги ли казваш онова, което мислиш? — попита Лайънъл, който още се занимаваше с въжето.

— Когато се чувствам добре, почти винаги. — Тя се облегна назад и проследи как той отвърза лодката. Беше облечен като работник. Кожен панталон, отворена риза, груб жакет. Скромното облекло му подхождаше, подчертаваше силата и сръчността на движенията му. Незнайно по каква причина тя усети радостното очакване първо в пръстите на краката си.

— Смущава ли те моята откровеност? — попита тя и се учуди на необичайно дрезгавия си глас.

— Ни най-малко. Харесва ми, че когато сме заедно, се чувстваш добре и непринудено. — Той се обърна към нея и очите му светнаха. — Това наистина е любовно гнездо.

Пръстите на краката й настръхнаха още повече. Пипа се размърда неспокойно върху копринените възглавници.

— Защо да се разхождаме по реката? Не е ли по-добре да останем тук?

Лайънъл я погледна нерешително, но след малко отново върза лодката за върбата.

— Всъщност така е по-добре и за мен, ще мина без много усилия — усмихна се той.

— Говориш за усилията на гребането, нали? — Високо вдигнатите вежди на Пипа изобличаваха в лъжа невинната й усмивка.

— Има ли и други усилия? — Лайънъл седна до нея и развърза наметката й. Свали я от раменете й и плъзна пръст по тила й към извивката на ухото. Пипа се обърна да го погледне, вдигна ръка и очерта линиите на лицето му, сякаш искаше да се запознае с всеки детайл. Наклони се към него и целуна клепачите му, миглите й запърхаха като пеперуди по бузите му.

— Знам, че искаш да се любим без дрехите да ни пречат — пошепна в ухото й той. — Но смятам, че тук е невъзможно. — Захапа крайчето на ухото й, потопи език в меките му извивки и Пипа извика възхитена от непознатата сладост.

— Човек винаги трябва да има нещо, на което да се радва — пошепна тя, отпусна се назад и го привлече към себе си. Отвори бедрата си, позволи му да се намести между тях и да опре лакти от двете страни на главата й.

Лайънъл я целуваше бавно и се наслаждаваше на устата й като на благородно вино. Езикът му се плъзгаше по устните й и оставяше влажни следи по нежните черти на лицето й. Когато сведе глава към стегнатите от корсета гърди, ароматът на кожата й едва не го подлуди.

Пипа зарови пръсти в косата му, твърда и гъста. Подръпна я игриво и одраска с нокти кожата на главата му. Топлият му дъх галеше кожата й, езикът му се потопи във вдлъбнатинката между гърдите й.

След малко Лайънъл се претърколи настрана от нея, опря се на лакът и бавно вдигна полите й, за да разголи обутите в копринени чорапи крака.

Пипа усети хладния полъх върху голата си кожа и топлата милувка на ръката му по бедрата и корема й. Лайънъл се наведе и зацелува меката кожа на корема, езикът му намери вдлъбнатинката на пъпа й. После плъзна ръка между бедрата й и помилва интимните й части. Когато се зае да ги изследва и с уста, Пипа се разтопи от наслада. Извика възбудено и бързо затисна устата си с ръка, уплашена, че някой ще я чуе. Лайънъл се засмя тихо и вдигна глава.

— Ти се задоволяваш много лесно, любов моя. Та аз едва започвам.

— Ти си виновен — каза тя, когато дишането й се успокои. — Можеш да го направиш дори само като ме погледнеш.

— Може би някой ден ще опитам — засмя се отново той. — Например в залата за аудиенции, в присъствието на кралицата.

Пипа го погледна с разширени от ужас очи.

— Сериозно ли говориш?

— Само почакай.

Той коленичи между бедрата й, но когато понечи да отвори панталона си, тя отстрани ръцете му. Сръчно развърза шнура, привлече го към себе си, взе в ръка пениса му и се възхити на твърдостта и пулсиращата му сила. Надигна се, целуна горещото връхче и вкуси солената му влага.

— Досега не знаех колко красива е тази част от тялото на мъжа — промърмори тя и се зае да го изследва така внимателно, сякаш имаше пред себе си някаква скъпоценна рядкост. Целуна го отново и попита с усмивка: — И жените ли са толкова красиви?

— Бих казал, че са още по-красиви — отговори Лайънъл и установи, че тази забележителна дискусия е увеличила възбудата му до непоносимост. — Но аз съм предубеден.

Да, вероятно си. — Тя притисна пениса му към бузата си и го разтри с меки, бързи движения. Лайънъл простена и задържа ръката й.

— Стига, Пипа!

— Както желаеш — отговори с усмивка тя. Легна на възглавниците и подканващо разтвори бедра. — Това ли предпочитате, сър?

— Какво похотливо женище!

— Да, в момента съм точно това, но станах такава едва след като те срещнах. — Когато той проникна в нея, тя продължи с тиха въздишка: — Защо имам чувството, че така трябва да бъде? Че всичко е намерило правилното си място, че така е било предопределено? — Тъй като беше затворила очи, Лайънъл предположи, че въпросът е чисто реторичен — какво щастие за него, защото не беше в състояние да даде отговор.

Когато най-сетне се отделиха един от друг, дрехите им бяха смачкани, телата им горяха. Пипа вдишваше със затворени очи силния аромат на любовта, който се смесваше с миризмите на реката и мократа от дъжда трева. Онова, което ставаше между тях, беше истинско и чисто. Забравила скрупулите си, тя потъна в дълбок сън.

Облегнат на лакът, Лайънъл я наблюдаваше. Никога не беше изживявал такова съвършено сливане с жена, такава пълна хармония. За съжаление тази прекрасна среща беше плод на грозна измама и насилие. Пипа не знаеше нищо за злоупотребата с нея. Как да запази чистотата на онова, което притежаваха, след като корените му бяха гнили?

Пипа се събуди изведнъж, напълно загубила ориентация. Беше спала само няколко минути, но с лицето на Лайънъл, наведено над нея, в съзнанието й с ужасяваща яснота се върна сънят от миналата нощ. Тя лежеше някъде, върху нещо, когато я връхлетя огромна птица с разперени крила и протегна нокти да я сграбчи и да я отнесе незнайно къде. А тя лежеше безпомощно, неспособна да се помръдне или поне да изпищи.

Тя се вгледа в лицето на Лайънъл и видя същото тъмно изражение, което я бе разтревожило на кея. Все още пленница на страшния сън, тя изведнъж изпита страх, но в следващия миг видя омайната, добра усмивка, която я бе привлякла от самото начало и сега също я утеши и успокои.

— Нещо те тревожи, мила — прошепна загрижено той.

— Нищо ми няма. — Тя седна и свали полите си. — Заспах и се събудих изведнъж. За момент ми прилоша.

Пипа не знаеше защо, но трябваше да го излъже. Толкова ли беше трудно да му каже, че си е спомнила ужасния си сън? В това нямаше нищо необичайно. Но лъжата излезе съвсем естествено от устните й.

Лайънъл не й повярва. Тя беше твърде прозрачна, за да бъде добра лъжкиня, но той не можеше да разбере как би могла да се преструва след съвършеното им сливане. Затова предпочете да не задава повече въпроси.

Лайънъл се изправи и леката лодка се залюля. Той вдигна бързо панталона си, докато Пипа със сведен поглед приглаждаше усърдно гънките на роклята си.

— Донесъл съм малко сух хляб, ако отново ти стане лошо — каза той и се наведе да вземе кошницата, скрита под пейката с греблата. Отвори я и във въздуха се разнесе аромат на зрели ягоди.

— Ягоди! — извика Пипа, зарадвана от хрумването му. Странното, така внезапно появило се смущение беше забравено. — Откъде намери ягоди през септември?

— От оранжерията — отговори той и извади от кошницата дървена купичка, в която върху легло от мек зелен мъх бяха наредени едри, наситеночервени ягоди. — Реших, че ще ти харесат.

Той сложи купичката на пейката и извади също бутилка вино и бутилка медовина.

— Но може би предпочиташ сух хляб. — И й показа парче пшеничен хляб.

— Обичам ягоди! — извика Пипа и очите й светнаха. — Омръзна ми да ям само хляб!

Жадното й изражение го разсмя и напрежението помежду им отлетя. Той се настани отново на възглавниците до нея и поднесе една ягода към устата й. Пипа отвори широко уста и отново го разсмя. Облегна се назад и я загледа как дъвче с наслада.

— Прекрасно! — Тя сложи глава в скута му. — Искам още!

Лайънъл се усмихна на безсрамното й искане, което отново внесе чувствени нотки в уединението им. Той отпи голяма глътка студено рейнско вино от бутилката, навлажни устните й с ягодов сок и когато тя ги облиза жадно, подразни езика й с плода и й позволи да го захапе, преди да го пъхне между жадните й червени устни.

— Вземи си и ти.

— Донесох ги за теб. — Той се наведе над нея и размаха следващата ягода пред лицето й. Ясните сиви очи задържаха погледа й и Пипа отново видя огромната хищна птица с остър клюн и пронизващи сиви очи.

— Не… не искам повече, благодаря. — Тя отблъсна ръката му. — Другите са за теб. На мен ми стига. — Надигна се и се отдръпна от него.

Лайънъл сложи ягодата в устата си. Наклони се на другата страна и отпи още няколко глътки вино, сякаш не беше усетил напрежението в тялото й и не забелязваше страха, който излъчваха очите й.

— Искаш ли медовина? — Той посегна към другата бутилка, извади тапата със зъби и й я подаде.

— Благодаря. — Пипа пийна една глътка. — Прости ми, но… миналата нощ сънувах нещо страшно и когато сутринта се събудих, не можах да си спомня точно какво беше. Спомних си едва сега, макар и само отчасти. Това ме кара да се чувствам зле, но не знам защо. — Тя се изсмя нервно и неубедително. — Сигурно бременността е виновна. С нея може да се обясни всичко.

Лайънъл мушна ръка зад гърба й и я привлече към себе си. Настани главата й в свивката на ръката си и я притисна нежно.

— Лоши сънища ни връхлитат по всяко време — проговори успокоително той. — Опитай се да поспиш. Аз ще бдя над теб.

Гласът му звучеше толкова утешително, че Пипа веднага му повярва. Не беше чудно, че в последно време сънищата й представляваха объркани картини на жестокост и безпомощност. След всичко, което й беше причинил Стюарт…

В обятията на Лайънъл можеше да спи спокойно. Той беше истински партньор. Можеше да му довери живота си.