Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (28)

27

Пипа беше много щастлива, че не носи огледало и не можеше да се види в ужасните дрипи, които й беше донесъл Малкълм. Окъсана жълта пола, толкова мръсна, че беше станала кафява, също така мръсна блуза с изпокъсана дантела по врата. Дървените обувки, в които пъхна краката си, бяха като лодки и тя направи няколко плахи опита да стигне до края им с пръстите си.

— Дано не се наложи да ходя дълго с тези грамадни обувки — въздъхна тя.

— Надявам се изобщо да не се наложи да ходиш — отбеляза Лайънъл, който я наблюдаваше критично. — Покрий главата си с кърпата и скрий лицето си, доколкото можеш.

Пипа направи гримаса, но послушно уви главата си с червената вълнена кърпа, която миришеше на гнило.

— Никой няма да те познае — заяви развеселено Луиза.

— Това е добре — ухили се Пипа. — И Лайънъл също.

Лайънъл изглеждаше още по-изпаднал. По лицето му, начернено с горен корк, минаваше изкусно изрисуван белег, който изкривяваше линията на горната устна. Беше облечен в кожени панталони, целите на петна, и дълъг жакет, ръцете му бяха мазолести като на работник, ноктите изпочупени и мръсни. Когато й се усмихна, Пипа се потърси от гнилите му зъби и в същото време се възхити на съвършения маскарад. Сигурно и друг път беше използвал това предрешаване.

Пипа се обърна към Робин и попита потиснато:

— Ти одобряваш ли плана? Какво ще правиш, ако наблюдават устието на реката?

— Сигурен съм, че не го наблюдават — отговори уверено той. — Освен това лодката е скрита и не се вижда от главния кей. Сигурен съм, че ще се измъкнем незабелязано. — Прегърна я, притисна главата й до гърдите си и продължи: — Качим ли се в лодката, вече не могат да ни хванат. Не се притеснявай, сестричке, ще се срещнем отново на борда на „Морска мечта“.

Пипа кимна, решена да не допусне и най-малкото съмнение, и най-лекото потреперване.

— Знам, че ще стане точно така. Бог да е с вас. — Тя го целуна, целуна и Луиза, която я прегърна трескаво, и се обърна към Лайънъл: — Готова съм. Да вървим.

— Да, време е. — Той сложи ръка на рамото й и я изведе от къщата. Усещаше колко е напрегнато тялото й, но усещаше и твърдата й решителност. Естествено беше да се страхува, кой не би изпитвал страх в такава ситуация? Но тя нямаше да позволи никой да забележи страха й. Той познаваше историята на сестра й Пен, беше чувал много и за майка им, лейди Гуинивиър Малори, за борбата й с крал Хенри VIII. Жените от семейство Малори бяха издялани от много здраво дърво.

Малкълм вече седеше на капрата на селска каручка, но като ги видя, скочи, за да настани Пипа отзад, където бяха струпани прясно одрани овчи кожи и бали сурова, нечепкана вълна.

— Господи, как мирише! — изохка тя.

— Да, повечето хора, които се увиват в наметки, не знаят колко ужасен е началният продукт — отбеляза с усмивка Лайънъл.

Пипа се отпусна тежко на купчината кожи.

— Аз също воня — изрече смело тя. — Значи мястото ми е тук.

Лайънъл избухна в смях.

— За съжаление ще стане още по-лошо. Ще седиш спокойно само докато наближим градските стени. Тогава ще те скрием под кожите и вълната.

— Каква гадост — промърмори тя. — Сигурно ще започна да повръщам.

Лайънъл прие забележката й съвсем спокойно.

— Надявам се, че няма да ти прилошее — отговори окуражително той. — Няма да трае дълго, докато минем през портата и стигнем до склада на доковете. Там ще подишаш малко чист въздух, а после отново ще те увием.

Той се метна на капрата до Малкълм и извика:

— Тръгваме!

Малкълм шибна мършавия кон с камшика и каручката затрополи оглушително по сухия път.

— Защо ще ме увиете?

— Знаеш ли историята за Клеопатра и килима?

— Да.

— Ще използваме същия номер. Ще те пренесем в топ платно.

— Господи… — Пипа се хвана здраво за страничните дъски и се опита да се намести по-удобно, за да се предпази от друсането. — Каква полза от тези ужасни дрехи, като никой няма да ме види?

— Те са само за допълнителна сигурност.

Естествено. Той беше абсолютно прав.

— А ти как ще се качиш на борда?

— Като пристанищен работник, който товари платно. В един от топовете ще си ти.

Пипа кимна и потъна в мълчание. Планът беше перфектен, но страховете й не я напускаха. Есенният здрач падаше бързо, ята птици прелитаха с крясъци над короните на дърветата, за да си намерят подслон за нощта. Крави мучаха по ливадите в очакване стопаните им да ги издоят. Колко спокойно и мирно беше всичко. Пипа неволно се запита дали някога отново щеше да види родната си страна — разбира се, ако бягството успееше. А майка си? Дали щеше да види отново скъпата си майка?

Тя сведе глава и за свой ужас захълца тихо. Веднага се престори, че се прозява, защото Лайънъл беше уловил тихото й хълцане и се обърна рязко.

— Само ми се спи — промърмори сърдито тя.

Той не беше убеден, но предпочете да не настоява. Не беше добре точно в този момент да говорят за съмненията и страховете й. Вместо това попита Малкълм:

— Кога затварят градските порти?

— В шест. Ако имаме късмет, всички ще бързат да се приберат по домовете си и няма да ни проверят много строго.

Когато в здрача изникнаха стените на града, Малкълм се отклони от пътя и скри каручката зад един жив плет. Лайънъл отиде при Пипа и разгъна една овча кожа на пода.

— Бързо, легни тук.

Тя се подчини и спря да диша, когато усети миризмата на урина, с която щавеха кожите. Лайънъл хвърли отгоре й друга кожа и бързо я покри с няколко бали вълна.

— Можеш ли да дишаш?

— Старая се.

— Не мърдай, моля те.

Той седна отново при Малкълм и каруцата потегли. Пипа лежеше неподвижно. Вълната я гъделичкаше непоносимо и тя отчаяно се опитваше да потисне кихавиците, които напираха. Стараеше се да диша само през устата, за да не й прилошее. Дъските бяха твърди и неравни, нещо я натискаше точно между плешките. Но най-страшното беше, че не можеше да вижда какво става.

Каруцата спря и тя чу как Малкълм извика на някого:

— Отиваме на доковете, сър. Караме товар кожи и вълна.

Очевидно бяха стигнали портите. Пипа усети как нещо се удари в страничните дъски и спря да диша. Нещо кораво мушкаше кожите и вълната и се движеше в нейната посока… сигурно вила. Само след миг този някой щеше да разхвърля балите и кожите и да я открие. Понечи да поеме въздух, но не посмя. Никога не беше помисляла, че може да изпитва такъв страх. Точно тогава каруцата потегли с тласък, тя пое дълбоко мръсния въздух и кихна силно.

— Стой! — проехтя заповеднически вик и каруцата отново спря. Някой се затича към тях.

Велики боже! Беше кихнала точно когато минаваха през портата!

Лайънъл погледна изненадано войника, който тичаше след тях, кихна отново, изсекна се шумно и избърса двата си пръста в панталона.

— Какво има, приятел? — Кихна пак и обясни: — Проклетата вълна ще ме умори.

Мъжът го огледа недоверчиво, наведе се над дъските и доближи глава до балите вълна. Изведнъж и той се разкиха.

— Прав си — кимна той и изтри носа си с ръкав. — Гадна работа. — Удари с длан по дъската и се върна при другарите си, за да им помогне да затворят тежките железни порти.

Лайънъл подсвирна тихо и размени многозначителен поглед с Малкълм. Никой от двамата не проговори, нито хвърли поглед назад към балите вълна.

Пипа се опитваше да се пребори с пристъпите на гадене. Този път те нямаха нищо общо с бременността, а бяха предизвикани изцяло от страха. Сега каруцата трополеше по калдъръм и дървените колела тракаха ужасяващо. Тя се съсредоточи върху шумовете, които стигаха до нея, за да отклони вниманието си от гаденето. Някъде наблизо се чуха гласове. Груби ругатни, охкане, тежко дишане, скърцане, сякаш опъваха въжета, опъване на тежко моряшко платно.

Очевидно бяха стигнали пристанището.

Каруцата отново спря. Най-сетне ужасните кожи бяха вдигнати и тя видя нощното небе, вдиша солен морски въздух, усети студен полъх по сгорещените си бузи. Стомахът й бързо се успокои.

Лайънъл се наведе над нея и улови ръцете й, за да й помогне да се изправи.

— Прости ми, не знам как се случи… не можах да се сдържа — изохка тя, когато се надигна, олюлявайки се.

— Щом краят е добър, всичко е добро. Да вървим. — Той я вдигна на ръце и я сложи на калдъръма. Намираха се в малък, заграден със стени двор, почти празен.

Пипа се огледа изненадано.

— Къде е Малкълм?

— Тръгна си. Трябва да отведе доня Бернардина на кораба, който ще я върне в Испания. След това ще отиде в Дербишайър, за да разкаже всичко на семейството ти и най-вече да ги успокои, че си в безопасност. Ти и Робин.

Пипа го погледна невярващо.

— Значи и за това си помислил!

— Мога да си представя, че това ти е било голяма грижа.

Пипа кимна, готова да се хвърли на, шията му. Мисълта за ужаса на майка й, когато узнаеше за изчезването на дъщеря си, беше непоносима. Толкова страшна, че тя се стараеше да я прогони, като си казваше, че щом стигнат във Франция, ще им прати вест и ще се моли да я получат преди новината за бягството й.

А в това време Лайънъл беше помислил за родителите й и беше намерил начин да ги уведоми.

— Благодаря ти — пошепна през сълзи тя и помилва бузата му.

Той улови китката й, погледна я в очите и задържа погледа й — настойчиво и въпреки това със същата съчувствена доброта, която я бе привлякла към него от първата им среща. За пореден път помежду им, потекоха топлина и интимност. Пак беше както някога. Онова, което беше разрушено, щеше отново да израсне, защото корените не бяха изтръгнати. Сега щяха да покълнат нежни зелени стръкове, обещание за бъдещето.

— Няма за какво да ми благодариш, Пипа. — Лайънъл пусна ръката й. — Или поне изчакай да се качим на кораба и да излезем в открито море — добави със суха усмивка. — Тогава ще продължим този разговор… и ще си поискам наградата.

В този момент към тях пристъпи дребен, набит мъж с люлееща се походка и заповедническо държание и след бегъл поглед към Пипа заговори:

— Ако не приключим скоро с товаренето, ще събудим подозрение. Трябва да тръгнем с прилива.

— Прав сте — отговори Лайънъл и изведнъж се разбърза. — Готови сме. Помогнете ми да развия това платно.

Двамата мъже развиха голям топ платно и го разпростряха на плочите. Следвайки знаците на Лайънъл, Пипа легна в средата. Вече не изпитваше страх. Всичко беше толкова недействително, че го възприемаше само като сън. Това чувство се засили, когато я увиха като мумия в дебелото платно и ръцете й се оказаха притиснати до тялото. Претърколи се няколко пъти, докато заприлича на топ платно.

Лайънъл я метна на рамо и когато тя увисна на гърба му, сложи ръка върху мястото, където беше дупето й, за да не се хлъзне.

— Отпусни се, Пипа — помоли дрезгаво той.

Сякаш имам друг избор, помисли си безпомощно тя. Позата й беше ужасно мъчителна: кръвта нахлу в главата й и й се зави свят. Въпреки това не изпита страх.

Лайънъл прекоси празния склад и излезе на дока. Сведе глава и тръгна към брега, като постоянно местеше поглед наляво и надясно. Стъпките му не издаваха напрежението, което го мъчеше.

— Хайде бе, още ли не сте готови? — извика груб глас, когато наближи мостчето. Лайънъл се обърна бавно, отпусна съзнателно долната си устна и наподоби празния поглед на слабоумен. Мъжът, който бе извикал, носеше кафяв войнишки мундир и беше препасан с меч и кама. Позата му издаваше, че търси караница.

— Ей ти, на тебе говоря! — Войникът заби показалец в гърдите на Лайънъл. — Откога товарите този дяволски кораб! Не виждаш ли колко други чакат в морето?

Лайънъл го зяпна глупаво.

— Господарят — промърмори той. — Аз не знам нищо, сър. Господарят знае.

Капитан Лонгтън, който беше вече на кораба, изрева от горния край на мостчето:

— Бързо качвай товара, слабоумен идиот такъв! След минута потегляме.

— Господарят — промърмори отново Лайънъл, намести товара на рамото си и изохка, сякаш му беше много тежко.

Пипа усети как дървената обувка се хлъзна от стъпалото й. Отчаяно се опита да я задържи с пръсти, но беше увита много стегнато и не можеше да раздвижи крака си. Усети как обувката падна от крака й и въпреки бученето на кръвта в ушите си чу как дървото се удари в настлания с камъни кей.

Войникът зяпна обувката, после вързопа и въпреки че беше пиян, разбра какво ставаше. Работникът искаше да качи някого тайно на борда, а неговият дълг изискваше да предотврати контрабандата. Той нададе тържествуващ вик, извади меча си и се хвърли напред.

Лайънъл рязко пусна Пипа на земята — само секунда, преди мечът да улучи целта. Извади светкавично ножа си, за да отбива ударите на войника, докато се оглеждаше да намери изход.

Пипа се претърколи няколко пъти и успя да се освободи от платното, с което беше увита. Скочи с бързо движение, без да мисли, без да чувства, съсредоточила цялото си същество върху желанието да помогне на Лайънъл.

Тежката, намазана с масло верига, захвърлена наблизо, привлече вниманието й. Тя я грабна и макар че се олюля под тежестта й, замахна срещу войника, който викаше другарите си на помощ. Мечът му разсече рамото на Лайънъл и като видя кръвта, която капеше на земята, Пипа разбра, че не бива да губи нито минута.

Напрегна всички сили и стовари веригата върху главата на войника. Улучи го по ухото и той се олюля. Пипа се наведе, грабна платното и го хвърли върху него. Крайниците му се оплетоха и той падна на колене. В този момент сцената се освети. Вратата на една от пристанищните кръчми се отвори широко и навън изскочиха група пияни мъже, жадуващи да се намесят в сбиването.

— Върви! — изкрещя Лайънъл и я бутна към кораба.

Едва сега Пипа видя, че „Морска мечта“ вдига мостчето и се отделя от дока — гледка, която я улучи като удар с меч. Гребците се раздвижиха. Дванайсет двойки гребла се потопиха във водата, в такелажа се изкачиха мъже, за да опънат платната.

— Защо потеглят? — попита невярващо тя.

— Тичай! — Той я повлече след себе си към дългия вълнолом, който се простираше в другия край на кея и навлизаше доста навътре в морето. Пипа хукна след него. Мръсните й поли се развяваха, камъните раздраха босите й крака, но тя не усещаше нищо. Войниците се втурнаха да ги преследват с диви крясъци. Покрай главата й профуча камък.

Двамата се добраха до края на вълнолома, където бяха на една височина със „Морска мечта“. От борда полетя въже. Лайънъл го хвана с едната си ръка, с другата привлече Пипа към себе си и скочи на борда. Но се хлъзна по релинга и падна. Без да изпуска въжето и Пипа, той се удари в стената на кораба, който бързо ускоряваше ход, тъй като вятърът издуваше платната. Раната на рамото му се отвори и гореща кръв намокри корсажа на Пипа.

Тя посегна слепешком нагоре и хвана въжето над главата на Лайънъл, за да увисне самостоятелно и да го облекчи.

— Трябва да се изкатериш! — извика той и я бутна силно със свободната си ръка. Тя се подчини и се закатери колкото можеше по-бързо, докато Лайънъл висеше под нея и кръвта му капеше в бързо плъзгащата се под тях вода.

През релинга се протегнаха ръце, хванаха я и я издърпаха на палубата. Пипа падна на дъските, но веднага скочи. Само секунди след нея се появи и Лайънъл, изтеглен от моряците. Той политна към нея и почти я смаза под тежестта си. За момент двамата останаха да лежат на дъските, после Лайънъл се опря на лакът и се наведе над нея.

— В името на Луцифер и всички паднали ангели! — извика смаяно той. — Къде си се научила да се биеш така?

— Не съм се учила. Така се получи. Бях побесняла от гняв. Не изпитвах страх, само ярост. Той щеше да те убие! — Тя го удостои със смутена усмивка, която трудно скриваше самодоволството й.

Той я целуна по носа и очите, после впи устни в нейните. Тя го прегърна и отговори на целувките му с внезапно пробудило се диво желание. За малко да го загуби! За малко да се загубят един друг. Сега й беше ясно, че можеше да понесе всичко на този свят, само това не.

Шумно кашляне над главите им ги върна отново в реалността — намираха се на палубата на „Морска мечта“, вееше студен вятър, такелажът скърцаше. Лайънъл се изправи бързо. Рамото му все още кървеше.

— Реших, че е най-добре да вдигна платната — обясни с виновна усмивка Лонгтън. — Знаех, че трябва бързо да се махнем от пристанището.

Лайънъл приглади назад разбърканата си коса.

— Прав сте. Макар че без моята вярна спътница сега нямаше да съм тук. — Той се засмя с чувството, че от много време насам за първи път се смееше истински.

Пипа стана и се облегна на релинга. Погледна назад към пристанището и видя, че на вълнолома бяха застанали група мъже и гледаха след тях.

— В безопасност ли сме вече? Наистина ли?

Лайънъл погледна въпросително капитана.

— Могат ли да ни преследват?

— Нека опитат. — Лонгтън сви рамене. — Първо трябва да намерят кораб, а доколкото знам, в момента в пристанището няма нито един. Освен това след половин час започва приливът и за нула време ще ни отнесе в Солент. При добър вятър, който издува платната, никой не може да настигне „Морска мечта“.

— Но нали трябва да вземем на борда Робин и Луиза! — извика почти сърдито Пипа. — Не можем да ги оставим.

Капитанът вдигна глава към небето.

— След час луната ще се скрие. Сър, трябва да се погрижим за раната ви. Вашата дама също е ранена.

Лайънъл се обърна стреснато към Пипа.

— Роклята ти е цялата в кръв!

— Това е твоята кръв — обясни тя и вдигна ръката му. Под разкъсаната риза личеше дълга порезна рана, от която все още капеше кръв. — Къде мога да я превържа?

— В моята кабина, мадам. По време на пътуването е на разположение на мистър Аштън. Там ще намерите всичко необходимо. — Капитанът им кимна и се изкачи на мостика.

— Първо ми дай кърпа — заповяда той с ленив жест. Пипа му подхвърли една голяма кърпа и се настани на столчето, за да гледа как той се изсушаваше. Гледката на голото му тяло беше невероятно възбуждаща. Той беше строен, почти мършав, само жили и мускули. Въпреки това тя беше склонна да почака и да вкуси радостта на очакването. Щом Луиза и Робин се качат на борда, ще заключа собственоръчно вратата на кабината и няма да го пусна да излезе, докато пристигнем във Франция, обеща си тя.

Езикът й облиза пресъхналите устни в несъзнателно подканващ жест, от който Лайънъл настръхна.

— Мисля, че е време да се облечеш — произнесе несигурно той. — Сега не е моментът.

— Да, знам. Но какво да облека? — Тя разпери безпомощно ръце.

Лайънъл уви кърпата около слабините си и отиде до един шкаф.

— Помолих Малкълм да набави всичко необходимо. — Подаде й чорапи, риза, фуста и проста рокля от светлозелен лен. — Няма кринолин, нито боне — засмя се той, — затова пък си имаш шал и обувки. — Големият копринен шал беше красиво избродиран, обувките бяха от козя кожа.

— Какво повече бих могла да искам? Ти си помислил за всичко. — Пипа навлече ризата през главата си и седна, за да обуе чорапите.

— Нима се учудваш? Колко разочароващо! А аз си мислех, че ме познаваш по-добре. — Лайънъл отвори съседния шкаф, където бяха наредени мъжки дрехи.

— Всъщност не съм учудена — призна Пипа и приглади полата на ленената рокля. — Преди да облечеш ризата, трябва да превържа раната ти. В шкафа видях хамамелис и превръзки.

Лайънъл седна и проследи как тя сръчно почисти раната, намаза я с мехлем и направи стегната превръзка. Когато се навеждаше над ръката му, косите й падаха в лицето и той ги приглаждаше назад с лениви милващи движения. Пръстите му се плъзнаха към свивката на шията, възхитиха се на крехкостта й и продължиха към изваяната ушна мида.

— Имам чувството, че те откривам наново — проговори той с тихо учудване. — Сякаш не съм те познавал и не знам какво е да те обичам и желая.

Пипа вдигна глава.

— И аз имам това чувство. Но да не бързаме. Вероятно е трябвало да чакаме, докато всичко стане така, както ни е било предопределено.

Лайънъл кимна и очерта с върха на показалеца си линията на устата й.

— Часовете на очакването, докато всичко се обновява… — изрече колебливо Пипа, търсейки подходящите думи. — Като пъпки, които чакат земята да се стопли. — Тя поклати глава. — Прозвуча много романтично, а според Робин аз съм напълно лишена от усет към романтичното.

— Добре, че спомена Робин. Трябва да се качим на палубата. От половин час сме хвърлили котва.

— Така ли? — учуди се тя. — Не бях забелязала.

— Да вървим. — Лайънъл облече ризата си и я напъха в колана на простия сив панталон.

— Май няма да мога да ходя с тези обувки — оплака се Пипа и изкриви лице. — Стъпалата ме болят при всяка стъпка.

— Ей сега ще ти помогна. — Той се наведе и я вдигна на здравото си рамо. — Прощавай, но с една ръка не мога да те нося по друг начин.

— Само не ме изпускай. Веднъж на ден ми стига.

Когато излязоха на палубата, навън цареше пълен мрак. Нощта беше безмълвна. Всички светлини на кораба бяха угасени, могъщият корпус леко се полюляваше върху вълните. Лайънъл пусна Пипа и тя се огледа любопитно. В началото повярва, че палубата е пуста, но когато очите й свикнаха с тъмнината, видя моряците, готови да вдигнат котвата, а щом вдигна поглед към небето, различи няколко фигури в такелажа. Щом другите двама пътници се качат на борда, „Морска мечта“ щеше веднага да отплава.

Пипа се обърна към брега, но не можа да види нищо в мрака.

— Не трябваше ли вече да са тук? — пошепна тя. Отново я обзе страх, падна като скала на сърцето й и стегна гърлото й.

— Ще дойдат — отговори той и се качи на капитанския мостик, където Лонгтън стоеше на кормилото и се взираше към брега.

— Колко време можем да изчакаме?

— Най-много половин час. В Солент патрулират много военни кораби. След станалото в Саутхемптън ще ни подгонят много скоро.

Пипа се изкачи по стълбичката и се присъедини към тях. Болката в стъпалата беше ужасна, но тя не и обръщаше внимание. Застана мълчаливо до Лайънъл и напрегна поглед да различи нещо в мрака.

От такелажа прозвуча тихо изсвирване. Лонгтън кимна.

— Видели са ги. Разбира се, не е изключено да са нежелани гости.

Пипа се вкопчи в ръката на Лайънъл. Сърцето й биеше неравномерно. Изведнъж различи сив триъгълник в черния мрак. Платно… със сигурност платно. Изкряска чайка, друга й отговори, после още една. Тя беше сигурна, че това са уговорени сигнали.

— Те ли са?

— Така мисля. — Лайънъл не бе допуснал тя да забележи страха му и сега побърза да последва Лонгтън на главната палуба. Пипа остана на капитанския мостик, откъдето виждаше по-добре сивия триъгълник.

Моряците тичаха безшумно по долната палуба. Много скоро Пипа видя съвсем ясно малката лодка с едно платно. В нея се виждаха три фигури. Една на кормилото, една на носа, за да обслужва платното, и третата свита на дъното.

Робин. Сърцето й направи огромен скок и се върна към нормалния си ритъм. Робин сръчно нави платното, малката лодка се удари в корпуса на „Морска мечта“ и моряците я завързаха здраво.

Луиза се покатери първа по въжената стълбичка и се прехвърли през релинга. Лайънъл я хвана и тя се сгуши в обятията му. После на палубата скочи Робин. Пипа се хвърли към него и го прегърна, обляна в сълзи.

Скоро след като заобиколиха нос Нийдъл Рокс и корабът навлезе в оживените води на Ламанша, дойде и утрото. Пипа лежеше в прегръдките на Лайънъл в удобното легло на капитана и наблюдаваше през прозорчето как в стената на кораба се удряха оцветени в розово вълни.

Слабините им все още бяха съединени както преди час, когато бяха заспали. Тя се притисна до него и усети как той се раздвижи в нея.

— Обичам те — пошепна тя, когато Лайънъл отвори очи и я погледна с безкрайна нежност.

— И аз те обичам. Винаги съм те обичал, още преди да те познавам — отговори той.

Тя се усмихна и се отдаде на нежността му. Вече я възприемаше съвсем естествено — като собственото си дишане.

Но радостта от обяснението в любов и от потъването в тялото му беше оцветена от тъга, от тъмното предчувствие за предстояща загуба.