Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kissed by Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 52 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Прегръдка в здрача

ИК „ИРИС“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

2

— Говорихте ли с лорд Кендъл? — попита полугласно Дьо Ноа. Трябваше да повтори въпроса си, тъй като Робин не реагира.

Младежът наблюдаваше как сестра му скритом излезе от залата. Пипа изглеждаше напрегната, погледът й издаваше умора.

Робин видя как тя спря пред Лайънъл Аштън, как той докосна ръкава й.

Странно, че сестра му се интересува от човека, чието присъствие в двора беше по-скоро призрачно, отколкото реално. Робин беше виждал Аштън само три пъти, откакто Филип пристигна в Англия през юли. Не знаеше нищо за живота и семейството му, а за заниманията му знаеше само това, което преди малко бе казал френският посланик.

— Простете, сър. — Едва сега осъзна, че посланикът бе попитал нещо, и му посвети цялото си внимание.

— Става въпрос за баща ви — каза Дьо Ноа и се скри в нишата на близкия прозорец. — Говорихте ли вече с него?

— Да — отвърна съвсем тихо Робин. — Той не иска да предприеме нищо срещу кралицата, макар че не е съгласен с женитбата й за испанеца също както и останалите. Каза ми, че подкрепя претенциите на Елизабет за престола, но ако кралицата роди дете, ще застане на нейна страна.

Френският посланик се намръщи неодобрително.

— Има твърде много честни мъже, които споделят мнението на баща ви — промърмори той. — Верността и лоялността са добри качества, но нима англичаните ще се съгласят да станат придатък на Испания? Да бъдат колонизирани като Нидерландия? Да дойде инквизицията?

Робин вдигна рамене.

— Никой не иска това, но им бе показано съвсем ясно как ще постъпят с тях, ако се съпротивляват. Труповете на мъжете от свитата на Уайтс все още висят по бесилките.

— Убеден съм, че не страхът възпира лорд Кендъл да се изпрати открито срещу кралицата — прошепна едва чуто Дьо Ноа.

Робин се изчерви като рак.

— Как смеете да поставяте под въпрос смелостта на баща ми!

— Не исках да кажа това — побърза да го увери посланикът. — В никакъв случай. Но без подкрепата на хора като лорд Кендъл положението на лейди Елизабет остава несигурно.

— Знам, знам. — Робин обходи залата с мрачен поглед. Повече от половината поканени бяха високомерни испанци с разкошни одежди и шапки с пера. Редом с тях английските придворни изглеждаха безцветни. Видя Стюарт Нилсън да разговаря с Руй Гомес и Симон Ренар. Впечатлението му беше, че зет му се отнася към двамата испанци като подчинен към господарите си. Сякаш чакаше знак на благоволение.

В сърцето му нахлу гняв. Как може мъж с произхода на Стюарт Нилсън, придворен, известен с чара си и прославен с уменията си на турнирен боец, да стои пред чужденците като покорен молител! Без да се съобразява с Дьо Ноа, той направи крачка напред, за да сложи край на недостойната сцена и да отдалечи мъжа на Пипа от испанците.

— Е, Робин, ще помислите ли за това, което обсъждахме? — Посланикът сложи ръка на рамото му, за да го задържи.

Робин се обърна неохотно.

— Да — отговори сериозно той и улови погледа на събеседника си с живите си сини очи. — Ще отида при лейди Елизабет като ваш куриер.

Дьо Ноа кимна доволно.

— Тогава не трябва да ни виждат по-дълго заедно. Желая ви добър ден, лорд Робин. — Направи кратък поклон и се отдалечи.

Робин се огледа търсещо, но установи, че зет му е изчезнал. В залата беше потискащо горещо. Тежките парфюми се смесваха с миризма на запотени тела, покрити с тежко кадифе и копринен брокат.

Младият мъж се облегна на прозореца и вдиша дълбоко летния въздух с надеждата да се освежи. За съжаление отдавна не беше валяло и над града се носеха зловония от купищата гниещи боклуци. Лениво влачещата водите си река вонеше на тиня, отпадъци и на зеленото мочурище, което покриваше бреговете й. Щеше да бъде истинска благословия да напусне Лондон и да отнесе писмото на Дьо Ноа на Елизабет в Удсток. Когато се обърна отново към залата, Робин видя, че Симон Ренар върви право към него. Направи се, че не го забелязва, и си проби път към вратата, правейки се, че е зает с много важна и спешна работа.

Посещението при Елизабет беше свързано със значителни рискове, защото затворницата нямаше право нито да пише, нито да получава писма и в покоите й влизаха само посетители, одобрени лично от главния надзирател сър Хенри Бедингфилд.

Робин обаче познаваше няколко възможности да заобиколи предпазните мерки на сър Бедингфилд.

Пипа ще се зарадва да изпрати писмо на приятелката си, размишляваше той, докато слизаше по широкото стълбище на двореца. Щом уредеше подробностите около пътуването си, щеше да я уведоми. Естествено тя трябваше да запази писмото в тайна от мъжа си, но Робин знаеше, че сестра му не страда от особени скрупули. Стюарт отдавна знаеше, че тя е лоялна към лейди Елизабет. Нали като млада съпруга беше споделила затворничеството на Елизабет в Тауър.

Той излезе на просторната тераса, която минаваше по цялата дължина на фасадата. От нея се разкриваше чудесна гледка към реката. Плачещите върби по брега обещаваха хладна зелена сянка и отдалечаване от пренаселените градини и покои.

Робин прекоси моравата, свел глава, докато обмисляше коя е най-добрата възможност да си осигури достъп до Елизабет.

Ала размишленията му бяха помрачени от засилващо се усещане за неловкост.

Пипа! От три или четири седмици сестра му изглеждаше променена. Може би е бременна… не, ако беше така, досега щеше да му е казала. Освен това Стюарт не показваше признаци на радост от евентуалното си бъдещо бащинство.

Почвата под върбите беше влажна и миришеше на глина. Лека, приятна миризма, непомрачавана от вонята на реката. По брега растяха буйно диви рози и Робин внезапно си припомни един отдавна отминал ден, когато двамата с Пен се разхождаха по поляните около дома на майка им в Дербишайър и той й набра букетче диви рози.

Тогава той беше на дванайсет години, а Пен — на десет. Двамата се държаха за ръце, преливаха от горещина и емоции и цял следобед вървяха един до друг, без да говорят.

Робин обичаше и трите си сестри — малката Ана, Пен и Пипа, но Пен заемаше особено място в сърцето му. След женитбата на родителите им детската им влюбеност бе заменена от дълбоко, предано и непоклатимо приятелство. Тя му липсваше. Повече от година, откакто беше заминала за Франция със сегашния си съпруг и с четирите си деца, произхождащи от различни връзки.

Семейството щеше да се върне в Англия за Коледа. Той се наведе и откъсна едно от розовите цветя в краката си. Изведнъж чу ужасен вик, последван от излитане на цяло ято диви патици, които се отдалечиха с дрезгави крясъци.

— Madre de Dios! — Последва поток от испански думи, които Робин не разбра. Гласът обаче беше женски. Той слезе на брега и погледна към водата. Плоска речна лодка беше заседнала в лепкавата тиня край брега с кърмата напред. Дамата, която седеше в лодката, водеше отчаяна борба с пръта, за да я освободи.

— Как можа да се случи това? — попита съчувствено Робин и клекна на брега.

За негово учудване младата дама отговори на перфектен английски, съвсем леко оцветен от чужд акцент.

— И аз не знам точно. Насочих се към плиткото, в този момент мина голяма лодка, удари ме силна вълна и… виждате какво стана.

Тя вдигна изразително рамене и с нова енергия се наведе, за да забие пръта в тинята. Дългият прът заседна, тя го задърпа отчаяно, изля нов поток испански думи, освободи го със силен тласък, при което падна назад и разкри пред Робин очарователна гледка от фини крачета в копринени чорапи и изцапани с кал поли.

Робин избухна в смях, като напълно съзнаваше, че постъпва некавалерски. Младата испанка се изправи и очите й засвяткаха гневно.

— Струва ви се смешно, нали? Но ви уверявам, че изобщо не е смешно. Защо не проявите галантност и не ми помогнете?

Робин хвърли поглед към новите си ботуши, към тъмночервения, прилепнал панталон от козя кожа, после погледна нерешително мръсната река. Накрая погледът му спря върху коленичилата в лодката жена.

Разбъркани черни коси, вързани небрежно с кърпа, блестящи черни очи, светла кожа с пръски от тиня, зачервена от гняв и разочарование.

Без да се бави повече, той скочи в тинята и въздъхна тежко, когато потъна до прасците. Хвана се с две ръце за носа и бутна лодката към дълбокото.

— По-силно, по-силно! — окуражи го момичето. Наистина е момиче, а не жена, каза си Робин от дистанцията на трийсетте си години, докато натискаше лодката с рамо.

— Ще се оправя и без заповедите ви — отбеляза хапливо той. — Стойте мирно. При всяко движение балансът се премества.

— О, моля за извинение — промълви съкрушено тя и послушно седна на пейката със скръстени в скута ръце.

Робин изпухтя и спря да бута.

— Така няма да стигнем доникъде — промърмори той. — Заседнала е здраво. Ще се освободи едва с прилива.

— И кога ще дойде той? — В гласа на момичето имаше страх. — Не мога да седя тук и да чакам. Някой ще ме намери.

— А аз си мислех, че желаете точно това — отбеляза Робин и изтри с кърпа запотеното си чело.

— Не, не го желая. Трябва да се върна вкъщи, преди доня Бернардина да се е събудила от следобедния си сън. Измъкнах се тайно само за един час, за да разгледам околността.

Момичето беше толкова потиснато, че Робин забрави желанието си да го дразни.

— Ако слезете, може би ще успея да освободя лодката — предложи той. — Ще ви изнеса на брега.

— Мисля, че не съм кой знае каква допълнителна тежест — отговори със смръщено чело тя. — Но щом смятате, че това ще помогне… — Тя се надигна и протегна ръце.

Робин я улови и без да се церемони, я изнесе на брега. Не беше съвсем лека, но той имаше три сестри и знаеше от опит, че е по-добре да не си прави шеги с момичешката закръгленост.

— Къде си почива дуенята ви? — попита той, докато стоеше опрян на дългия прът и измерваше момичето с любопитен поглед.

— Доста по-нагоре по реката. — Младата испанка посочи към Савой Палас. — Докато се разхождах, открих лодката на брега и реших да я заема за половин час. Но сега… божичко, не можете ли да я освободите? — Гласът й изведнъж стана пронизителен.

— Естествено, че мога — успокои я Робин. — Но ми кажете как се казвате и кои са родителите ви.

Беше му ясно, че малката е дошла в Лондон с испанската делегация. Също така беше ясно, че не е слугиня. Испанските слугини нямаха дуени и не говореха така добре английски. За съжаление досега не я беше виждал в двора — беше сигурен в това, защото никога нямаше да забрави такова лице.

— Нали няма да кажете на никого? — Тя го погледна изпитателно.

Робин поклати глава.

— Не. Само ще ви отведа вкъщи.

Тя помисли още малко, после с типичната испанска арогантност, която толкова го ядосваше у придворните, произнесе:

— Аз съм доня Луиза де лос Велес от дома Мендоса.

— Така значи — промърмори Робин. Домът Мендоса беше една от най-старите и могъщи испански фамилии. Той смръщи чело. — Но в английския двор няма членове на фамилията Мендоса.

— Не.

Нещо в изражението й го накара да захвърли пръта и да отиде при нея на брега. Седна до нея в тревата и попита тихо:

— На колко сте години, доня Луиза?

— Осемнайсет лета.

Значи е жена, каза си той. Вече не е момиче.

— Имате ли съпруг?

Тя поклати глава.

— Бях сгодена за херцог Васкес, но той почина на тринайсет години от едра шарка. Исках да ме омъжат за маркиз де Перес, но аз се възпротивих. — Пръстите й несъзнателно се плъзгаха по розовите цветя наоколо. — Заплаших, че ще ида в манастир. Не можех да позволя да ме докосва един старец. Маркизът отдавна е минал петдесетте!

Без да отговори, Робин откъсна няколко цвята и сплете венец, както беше виждал да правят Пен и Пипа.

— Баща ми почина преди няколко месеца и дон Лайънъл Аштън ми стана настойник.

При споменаването на това име Робин спря изведнъж.

— Но той е англичанин — прошепна изненадано той.

— Той е стар и доверен приятел на баща ми, познавам го от детските си години. Мама разчита напълно на него. Реши да ме вземе със себе си в Англия, когато придружи Филип, за да забравя мислите за манастира. — Тонът й беше иронично оцветен, но Робин забеляза лекото треперене на пръстите й.

— Е, забравихте ли лошите мисли?

— Как да ги забравя, като съм затворена в онази къща под постоянната опека на Бернардина? Нямам никакви развлечения.

— Защо настойникът ви не ви представи в двора? Нали сте пълнолетна.

Луиза се забави с отговора.

— Не бих казала, че дон Аштън ме пренебрегва или се отнася зле с мен, но той е твърде зает и няма време да мисли за мен. Самият той не се явява често в двора и когато го питам, дали не бих могла да се запозная с някои дами, отговаря, че самият той не познава такива. — Тя погледна Робин с тъмните си очи и попита глухо: — Дали това е вярно?

Робин се замисли. Лайънъл Аштън. Никога не го беше виждал с други придворни. Почти винаги стоеше сам сред пълната зала. В двора се шепнеше, че работата му за Филип Испански не се ограничава в дипломатическите совалки между посолствата.

— За съжаление не познавам настойника ви — отговори той. — Но знам, че много рядко се включва в дворцовите забавления, следователно ви е казал истината.

— Е, тогава не може да ме обвини, че сама си търся развлечения — отсече решително Луиза.

— Да крадеш лодки и да заседнеш в тинята не е подходящо забавление за една млада дама — отвърна сухо Робин.

— С какво право ме критикувате? — извика възмутено тя.

Робин се облегна назад и скръсти ръце зад главата.

— С никакво. Просто го казах.

— Е, какво да правя сега?

— Мисля, че най-разумно е да се върнете при заспалата си дуеня — отговори той.

Луиза също се отпусна назад и се загледа към ниско надвисналите клони на плачещата върба, огрени от слънцето.

— Нищо друго ли не ви хрумва?

— В момента не.

— Не ми се иска да бъда разумна — въздъхна тя.

Робин избухна в смях и птиците в клоните на върбата му отговориха с весело цвърчене.

— Лесно ви е да се смеете — укори го сърдито тя. — Ако не бях разумна и не бях от семейство Мендоса, щях да избягам и да си потърся късмета в чужди земи.

— Твърде честолюбива цел за млада дама, която заседна в тинята на Темза.

Вместо отговор тя хвърли в лицето му шепа цветя. Робин се засмя и изтърси жакета си.

— Трябва да кажа, че за испанска девойка сте забележително немирна — заяви той и заплашително размаха пръст.

— Според мен по-подходящата дума е „дръзка“ — отговори тя и вирна брадичка в знак на обидено достойнство.

Робин отново избухна в смях, стана и й подаде ръка.

— Напомняте ми за сестрите ми.

Учуденото й изражение му показа, че бе допуснал груба грешка.

— Само защото сте толкова… необикновена — добави бързо той.

Настъпи кратко мълчание, докато Луиза приглаждаше измачканите си поли с толкова достойнство, че изглеждаше смешно, а той полагаше усилия да остане сериозен.

— Вие не гледате на мен като на жена — проговори най-сетне тя.

— Не… вие грешите. Напротив, намирам ви… много женствена — опита се да поправи грешката си той.

— Но ме възприемате като сестра… като малка сестра. — Тя поклати глава, намести корсажа си и приглади дантелата на деколтето.

Робин я наблюдаваше развеселено. Не можеше да се отърве от странното чувство, че тя го манипулира. Преди малко беше видял закръглените й крачета, а сега му показваше разкошните си извивки. Макар разрошена и изпоцапана, доня Луиза събуждаше в сърцето му съвсем не братски чувства.

— Мисля, че е крайно време да се приберете вкъщи — заяви твърдо той. — Почакайте тук, докато освободя лодката.

Тя не възрази, когато той скочи отново в тинята и с няколко силни тласъка успя да избута лодката в дълбоката вода. След това протегна ръце към нея и я пренесе до разнебитеното превозно средство. Опита се да държи ръцете си под гърдите й, но му беше невъзможно да избегне меката закръгленост. Тялото й миришеше на тиня и цветя — младежка сладост, която му отне дъха.

— Почакайте — рече той, когато тя грабна пръта и застана широко разкрачена насред лодката. — Оставете на мен. При следващото засядане е добре да имате до себе си благороден спасител.

Луиза вдигна вежди, гърдите й потръпнаха издайнически. Когато той скочи в лодката, му подаде пръта и се отпусна на пейката.

— Виждам, че се намирам в ръцете на истински майстор — установи тя, когато лодката заплува срещу течението.

Кокетно малко зверче! Тази дяволска испанка е по-лоша дори от Пипа, размишляваше Робин, докато забиваше пръта в тинестото дъно.

— Кажете на коя водна стълба да спра — нареди строго той, след като четвърт час бяха плавали мълчаливо.

— Ей там открих лодката. — Луиза посочи тесния дървен кей, който стърчеше над водата. — Нямам представа чия е. Ще я оставя тук и ще продължа към къщи по алеята.

— Много добре. — Робин насочи лодката към кея. Скочи на дъските, стиснал дългото въже, и внимателно я привърза за кола. — Елате! — Подаде й ръка и й помогна да слезе.

— Много ви благодаря. — Тя го погледна без следа от предишното кокетство. — За съжаление не знам на кого благодаря.

— Аз съм Робин Бакьор, на вашите услуги, доня Луиза. — Той направи церемониален поклон, на който тя отговори с грациозен реверанс, прихванала измачканите си, мокри поли.

Робин й предложи ръката си и двамата тръгнаха по брега, докато стигнаха до зелена морава, зад която се издигаше нова господарска къща.

— Чий е този дом?

— Принадлежи на настойника ми дон Аштън. Купил го е управителят му, преди да слезем на сушата в Саутхемптън.

— Разбирам.

Лайънъл Аштън все повече дразнеше любопитството му. Човек, който притежава скъпа къща на брега на реката, макар че не живееше в Англия.

— Още веднъж ви благодаря, Робин Бакьор — изрече Луиза с почти плаха усмивка. — Не вярвам, че ще ви видя отново. — Надигна се на пръсти, целуна го бързо по бузата, вдигна полите си и побягна по стръмния склон към къщата.

Робин поклати глава. Разбира се, че щяха да се видят отново. Погледна меланхолично калните си ботуши и мокрия, измачкан панталон. Много харесваше тъмночервения си панталон, но изведнъж си спомни как Пипа беше казала, че с него изглежда, сякаш е мачкал грозде.

Може би сестра му беше права. Пипа притежаваше чувство за стил, макар че до днес не държеше на мнението й. Очевидно щеше лесно да се примири със загубата на любимия си тъмночервен панталон.

Докато вървеше към Уайтхол по крайбрежната алея, той си подсвиркваше весело въпреки жвакащата кал в ботушите си.