Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (6)

5

— Убеден съм, че кобилката ще ти хареса, Луиза. — Лайънъл оглеждаше гордо младата кобила, която беше купил специално за подопечната си. Елегантна и спокойна, истински кон за благородна дама.

Луиза засия.

— Прекрасна е, дон Аштън. Не знам как да ви благодаря.

— Благодари ми, като я използваш по предназначение и престанеш да ме тормозиш за представянето в двора — предложи сухо той.

Луиза се изчерви виновно.

— Не исках да ви тормозя, наистина не. Знам, че сте зает с държавни дела. Въпреки това намерихте време да ми купите тази великолепна кобила. Много съм ви благодарна. — Тя го погледна с усмивка и Лайънъл беше изненадан от кокетството й. Луиза вече не беше малкото момиче, за което я смяташе.

Той поклати глава с несъзнателен жест, за да се освободи от магията, създадена от усмивката й. Подобни отношения бяха неподходящи за настойник и подопечна.

— Това е Малкълм, твоят личен коняр — каза той и посочи едър мъж на средна възраст, който държеше коня за юздата.

Малкълм вдигна ръка към шапката си.

— На вашите услуги, милейди — изрече мрачно той.

Луиза изпробва и върху него силата на усмивката си, опитвайки се да скрие разочарованието си. Малкълм не приличаше на човек, който се поддава на влияние. Освен това не беше обикновен коняр. Позата, бдителността, камата в колана — всичко това загатваше по-скоро, че настойникът й беше назначил охрана.

— Сигурна съм, че ще се разбираме отлично, Малкълм — добави бодро тя.

— Да, милейди.

— Как ще наречеш кобилата? — попита Аштън.

— Крема — отговори без колебание Луиза. — Заради цвета й.

Лайънъл кимна доволно.

— Купих ти също малка лодка без платно. Движи се с двама гребци и е много подходяща за кратки излети по реката при добро време. Утре ще те очаква на водната стълба.

— Много сте великодушен, сър.

Той вдигна въпросително вежди.

— Може би все пак предпочиташ да се появиш в двора?

— Вече няма да ви тормозя с настойчивостта си, дон Аштън — отвърна с достойнство Луиза.

Лайънъл обаче не допусна да бъде заблуден и избухна в смях.

— За съжаление имам уговорка и трябва да тръгвам, така че няма да присъствам на първата ти разходка с Крема.

Луиза обиколи кобилата, за да я огледа от всички страни.

— Не е ли прекрасна, Малкълм?

— Да, милейди. И е добродушна.

— А игрива ли е? — попита Луиза и сведе глава, за да скрие искрите в очите си.

— Добре е обучена.

— Харесвам темпераментните коне.

— Наистина ли, милейди? — Въпросът прозвуча равнодушно и Луиза дари коняря си с преценяващ поглед отстрани.

— Дон Аштън даде ли ти указания колко можем да се отдалечаваме… и в каква посока да яздим?

Мъжът поклати глава.

— Това си е ваша работа, милейди. Моята задача е да се грижа за сигурността ви.

— Разбирам. — Луиза продължи обиколката си. — Тогава ще отидем към Уайтхол. Там има ли парк?

— Да, милейди, но не е много просторен.

— Отивам да се преоблека. След десет минути съм тук! — Тя се затича към къщата.

Малкълм изсвири през зъби. Според досегашния му опит десетте минути на дамите означаваха най-малко половин час. Отведе кобилата в седларната и даде знак на една от момчетата да я оседлае, докато той се погрижи за собствения си кон.

Мина почти час, преди Луиза да се появи отново, придружена от Бернардина. Беше изпробвала три костюма за езда, преди да направи избора си. Испанската роба от тъмносиньо кадифе със светлосини ширити подхождаше най-добре на очите й. Яката на късото жакетче завършваше с тесен дантелен рюш. Но най-много й харесваше мантилята от раирана коприна, закрепена за тъмните плитки, вдигнати на венец на главата й, която падаше на дипли по гърба. Тя щеше да пази лицето й от праха… и от нахални погледи. Много полезен аксесоар за ценящите дискретността испанки.

Ако по време на разходката случайно срещнеше Робин Бакьор, щеше да му се представи в съвсем друга светлина. Първия път я бе видял мръсна и раздърпана на пода на онази проклета лодка, но днес щеше да се озове пред истинска испанска дама. Тя бе подготвила специален план за срещата с него.

Погледът й се плъзна замислено към чакащия Малкълм. Дали щеше да съумее да отклони вниманието му? Все още не можеше да го прецени, но разходката щеше да й даде няколко опорни точки.

— Доня Бернардина, това е Малкълм. Определен е да ме придружава, когато излизам с Крема — обясни Луиза, когато стигнаха до конете. — Малкълм, искам да обясниш на доня Бернардина, че с теб не ме заплашва никаква опасност. Щом дон Аштън е на това мнение, значи наистина е така. — Последните думи бяха отправени към дуенята й, за да изключат всякакви възражения от нейна страна. — Вие не бихте поставили под въпрос преценката на дон Аштън, нали, доня Бернардина? — Тя помилва копринените ноздри на кобилата и животното изпръхтя.

— Не… естествено, че не — отвърна Бернардина с нещастна въздишка. — Но би трябвало и аз да дойда, момичето ми. Твоята скъпа майка не би се съгласила да излезеш само с един коняр.

— Но вие мразите ездата, скъпа Бернардина — възрази Луиза и сложи ръка на рамото й. — Тук сме в Англия и трябва да се съобразяваме с английските обичаи. — Тонът й беше ласкателен, усмивката очарователна.

— Да, да… — Бернардина фиксира Малкълм с пронизващ поглед. — Младата дама е доня Луиза де лос Велес от дома Мендоса — оповести тържествено тя. — Принадлежи към едно от най-големите семейства на Испания. Надявам се, че ме разбирате.

— Да, мадам. — Малкълм отговори на погледа й, без да мигне. — Мистър Аштън ми обясни всичко. Получил съм строги указания.

Бернардина стисна устни.

— Трябва постоянно да яздите до нея. Да държите юздата на коня й… нали разбирате?

— Стига, Бернардина! — извика сърдито Луиза. — Няма да му позволя да ми държи юздата. Не е необходимо. Аз умея да яздя и вие го знаете. Татко ме научи.

Последните думи бяха достатъчни да накарат Бернардина да замълчи. Паметта на Луизиния баща беше свещена за нея.

— Не бива да се страхувате за сигурността на младата дама, мадам — каза Малкълм, възползвайки се от краткото мълчание на дуенята. — Бъдете уверена, че няма да я изпускам от очи. — Той се обърна към Луиза. — Ще ви помогна да се качите на коня, милейди. — Коленичи на каменната настилка и й предложи да стъпи на сплетените му ръце.

Луиза успя да се справи въпреки надиплената пола, която възпрепятстваше движенията й. Възседна кобилата си и се полюля грациозно на седлото. Намести се удобно, оправи полите си и грабна юздата. Жизнеността й се събуди. Когато гледаше на света от гърба на кон, тя се чувстваше свободна и дишаше с пълни гърди. И сега гореше от нетърпение разходката да започне по-скоро.

— След малко ще препускаме в галоп — обеща тя на Крема и се наведе да я потупа по шията. — Само почакай.

— Не… не смей да препускаш! — извика Бернардина и неохотното й съгласие се изпари. — Майко божия, какво правиш, дете! Не бива да препускаш. Това е неприлично и опасно!

— Нито едното, нито другото, доня Бернардина — засмя се отвисоко Луиза. — Вие какво ще кажете, Малкълм?

— Зависи как яздите, милейди — изръмжа конярят. — Ще почакаме и ще видим.

Луиза предпочете да не отговори на дръзката забележка. Знаеше, че въпреки протестите си Бернардина е успокоена донякъде от едрата фигура и сериозността на охранителя й. Що се отнасяше до нея, тя щеше да му предостави доказателство за ездаческите си умения, щом го искаше.

— Тръгваме — заповяда нетърпеливо тя. — Скъпа Бернардина, не се отчайвайте. Нищо няма да ми се случи и ще се върнем, преди да се огледате… А щом толкова искате, днес следобед ще почивам заедно с вас. — Бернардина я възнагради за разумните думи с умиротворена, макар и страхлива усмивка.

Луиза излезе от двора, мина по алеята и пое по тесния път покрай брега.

— В тази посока, милейди. Пътят е оживен, затова дръжте здраво юздите. — Думите бяха произнесени равнодушно, макар че Малкълм я наблюдаваше зорко.

Луиза кимна и стегна юздите. Челото й се набръчка съсредоточено. В Севиля често излизаше на разходка в семейното имение, но никога не беше яздила по оживени пътища, по които се движеха хора, лаещи кучета, бедни деца, крещяха търговци и трополяха коли. Не беше запозната с острите миризми на пламтящия под сухата лятна горещина град.

Крема обаче остана напълно спокойна и умело си проби път сред навалицата, като следваше сиво-кафявия скопен кон на Малкълм. След няколко завоя навлязоха в по-широк път, който минаваше по самия бряг. Там също цареше оживено движение, но имаха повече свобода и Луиза имаше възможност да се наслади на разходката, да се отдаде на радостно очакване — чувства, които преживяваше за първи път, откакто беше пристигнала в разкошната къща на дон Аштън на речния бряг. Още тогава й бе станало ясно, че това беше само друга форма на домашен арест и се различаваше само отчасти от ограниченията, които беше принудена да търпи в дома си.

Тя вдишваше дълбоко разнообразните миризми и не се стряскаше от шумовете. Очите и умът й възприемаха жадно всяко ново впечатление.

Когато пътят се разшири, Малкълм изостана малко и тръгна редом с нея. Не започна разговор, но Луиза забеляза, че я наблюдава внимателно, въпреки че уж беше другаде с мислите си. След известно време тя го попита направо:

— Като какъв те назначи настойникът ми, Малкълм — като коняр или като охранител?

— Зависи от ситуацията, милейди.

Луиза се запита дали наистина по ъгълчетата на устните му бе пробягала усмивка, преди да й отговори.

— Но с кого говоря или къде отивам… това не те засяга, стига да е безопасно, нали?

Той се взираше право напред.

— Оставено е на мен да преценя, милейди.

— Аха. — Луиза помисли малко и попита: — Трябва ли да уведомяваш настойника ми за всяка подробност от излизанията ни?

Той отново не се обърна към нея.

— Това също решавам аз, милейди. — В гласа му нямаше и следа от вълнение.

— Не ми помагате много да се ориентирам, Малкълм — установи тихо Луиза.

Едва сега мъжът й хвърли бърз поглед отстрани и тя разбра, че не се е излъгала: той се усмихваше.

— Вече си имате дуеня — каза той. — Ясно ми е, че не се нуждаете от втора.

Луиза отговори на усмивката му.

— Обещавам, че по време на разходките ни няма да правя нищо, което може да ме изложи на неприятности, но вие няма да се държите като дуенята ми.

— Това е добро обещание за начало, милейди. — Малкълм отново устреми поглед в далечината.

Продължиха напред в дружелюбно мълчание, докато навлязоха в малкия парк със стари дървета, който обкръжаваше Уайтхол. Луиза се учуди, че паркът е достъпен за всеки. В Испания около кралските дворци се издигаха високи зидове, портите се охраняваха строго. Тук обаче лондонското население се разхождаше свободно в цветните градини, по настланите с чакъл алеи, под зелената сянка на вековните дървета и се смесваше с богато облечените придворни, при което всяка група игнорираше другата, сякаш живееха на различни планети.

Луиза оглеждаше любопитно придворните, най-вече мъжете.

— Искам да яздим покрай реката — каза тя.

— Както желаете, милейди. — Малкълм избра широка алея между дърветата.

Срещу тях се зададоха група мъже, задълбочени в сериозен разговор. Когато се появиха двамата ездачи, те отстъпиха настрана. Луиза реши да се възползва от случая. Хвърли бърз поглед към Малкълм и спря коня си. Малкълм стегна юздите и продължи напред в бавно темпо.

— Милорди? — Луиза се усмихна на непознатите, които веднага спряха.

— Мадам? — отговори един от тях и всички едновременно се поклониха.

— Ще позволите ли да попитам дали познавате лорд Робин Бакьор?

— Разбира се, мадам — отговори най-младият от групата и излезе напред. — Всички познаваме лорд Робин.

— Бих ли могла да ви помоля да му предадете това? — Луиза извади от чантичката си сгънат пергамент, запечатан с восък, и го подаде на младежа. Той се поклони и я прибра в джоба си.

— За мен ще е удоволствие, мадам. Ще позволите ли да попитам кой му праща вест?

Погледът му издаваше любопитство, както и известна настойчивост. С бързо движение, подходящо за високомерното семейство Мендоса, Луиза спусна мантилята пред лицето си.

— Когато му предадете посланието ми, той ще разбере от кого е, милорд — отвърна ледено тя.

Придворният се поклони и се оттегли с иронична усмивка.

— Я виж ти — промърмори той и удари писмото по дланта си, когато дамата и придружителят й се скриха зад завоя. — В какво ли се е забъркал Робин? Досега не се е занимавал с жени… а сега тази испанка. Познава ли я някой?

— Никога не съм я виждал — отговори един от спътниците му. — А лице като нейното не се забравя лесно. Робин ни дължи обяснение.

Мъжете се изсмяха гръмогласно и продължиха пътя си към двореца.

— Ще се връщаме ли, милейди? — попита след няколко минути Малкълм. — Предполагам, че свършихте онова, за което бяхте дошли.

— Още не сме препускали — възрази тя и отново откри лицето си. — Обещах на Крема един хубав галоп.

— Да слезем на брега, там има чудесна поляна — предложи спокойно той.

Луиза кимна въодушевено.

— Ти си пръв, Малкълм.

 

 

Пипа стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше към просторната градина, задъхваща се под обедната мараня. На челото й бяха избили ситни капчици пот и тя усещаше как в гърлото й се надига слабо, но упорито гадене.

Сложи ръка на гърлото си и бавно плъзна показалец към рамото. Имаше ясни признаци за бременност. Менструацията й бе закъсняла само със седмица, но досега винаги беше идвала редовно. Гърдите й бяха твърди и чувствителни, сякаш кървенето щеше да започне веднага, но тя беше убедена, че е заченала. Една от нощите с откраднатите интимности на Стюарт беше дала плод.

Мъжът й естествено щеше да се зарадва. Тя погледна през рамо към леглото с позлатени резбовани колони и разкошно надиплен балдахин. Откакто се скараха след турнира, той не идваше в леглото й. Тя спеше сама и се будеше недокосната.

Марта влезе с чисти чаршафи и хвърли подозрителен поглед към господарката си.

— Какво не е наред, мадам?

— Нищо ми няма — отговори Пипа и се извърна от прозореца. — Добре съм.

Марта изкриви устни, но запази скептично мълчание. Тя знаеше много повече за физическото състояние на лейди Нилсън, отколкото тя подозираше. Когато на вратата се почука, Марта остави чаршафите на леглото и отвори.

— Лорд Робин, мадам — съобщи тя и отстъпи настрана, за да пропусне посетителя.

— Благодаря ти, Марта, може да си вървиш — каза Пипа.

Момичето направи реверанс и излезе. Робин завъртя ключа в ключалката.

— Готово ли е писмото ти до лейди Елизабет?

— Да, ето го. — Пипа застана пред обкованото в желязо ковчеже, поставено на масичката до прозореца, и го отключи с ключето, което висеше на колана й. — Кога тръгваш?

— Още днес. Трябва да свърша някои неща в Бъкингам шайър. Първо ще отида при лорд Ръсел, който е ревностен привърженик на Елизабет, после при Уилям Там в Рикот. Той не е толкова твърд като лорд Ръсел, но се надявам да му повлияя положително. Ще се върна най-късно след седмица. — Той взе писмото на Пипа и го пъхна във вътрешния джоб на жакета си.

— Искаш ли глътка вино? — Пипа посочи гарафата, която винаги стоеше на една ниска масичка в очакване на Стюарт.

Робин кимна и тя наля бургундско в две чаши. Подаде му едната и отпи голяма глътка от другата. Виното имаше метален вкус и тя остави чашата на масичката с горчива гримаса.

— Откри ли нещо?

— Не — отговори безизразно Робин. — Стюарт е постоянно в обкръжението на испанските си приятели и не можах да го видя сам, за да си поговорим. Направих някои дискретни проучвания, но не узнах нищо за евентуална любовница. — Той вдигна рамене. — Не знам какво да кажа, Пипа.

— И аз не знам — промърмори мрачно тя. — Вече почти не се виждаме, само в обществото. Той не идва да спи при мен… след като се скарахме.

— Може би е само разгневен. С времето ще се успокои — каза Робин, макар да знаеше, че това е само празно утешение.

Пипа поклати глава и се изсмя безрадостно.

— Съмнявам се, Робин. — Тя посегна към гарафата и му наля още вино. — Кажи ми, ще се срещнеш ли лично с лейди Елизабет?

— Не. Не искам да привличам излишно внимание. — Робин беше облекчен от смяната на темата. — Този път съм само куриер. Трябва да обсъдя с Пари как най-добре да организираме информационната верига. — Той отпи глътка вино. — Сигурно си чула, че Томас Пари се е устроил като у дома си в „Бул“ край Удсток?

— Знам, че коронният съвет иска да го отдели от Елизабет — каза Пипа, опитвайки се да се съсредоточи върху темата, която доскоро заемаше цялото й внимание. — Селото е съвсем близо до двореца. Как може при тези обстоятелства да се иска раздяла с Елизабет?

Робин избухна в смях.

— Естествено, че не може. Коронният съвет изрази мнение, че Бедингфилд ще се съгласи не само да изпълнява функцията на главен надзирател, но и да се грижи за финансите на Елизабет. Той обаче отказа и задачата беше възложена на Томас. Като компромисна мярка обаче го изхвърлиха от двореца и Томас се настани в селото, където преспокойно кове интриги в полза на Елизабет. Там Бедингфилд не е в състояние да му пречи.

Пипа седна на леглото. Очите й светнаха заинтересовано и развеселено.

— Бедният Бедингфилд. Той не е лош, но не може да бъде затворнически надзирател. Не е дорасъл да се справи нито с Елизабет, нито с Томас.

Робин се засмя злорадо.

— Права си. Докато той охранява Елизабет в двореца, Томас играе игричките си в селото. Щом Бедингфилд насочи вниманието си към Томас, Елизабет продължава играта му.

— Значи ти ще влезеш във връзка с Томас, а той ще уреди посланията ни да влизат безпрепятствено в двореца и да стигат до Елизабет — установи Пипа.

— Точно така.

— Така ми се иска да я видя — въздъхна Пипа. — Липсват ми разговорите ни.

Робин я наблюдаваше съчувствено.

— По какви специални теми говорехте?

— Нищо специално — поклати глава сестра му. — Просто ми липсва.

— Хм. Винаги съм се чудил как се разбирахте толкова добре. Лейди Елизабет е толкова учена, докато ти…

— Докато аз не съм — прекъсна го Пипа, раздразнена от откровеността му. — Но аз не съм глупава, братко. Не е нужно да си учен, за да умееш да водиш разговор. Виж себе си.

Робин се ухили.

— Туш! — Макар и бавно, Пипа се връщаше към нормалното си състояние и той можеше да замине спокоен. Остави чашата, наведе се и я целуна. — Трябва да вървя. Чакай ме след седмица.

— Бог да е с теб. — Пипа стана и го изпрати до вратата.

— Не се тревожи за Стюарт, Пипа. Каквото и да го потиска, той ще го преодолее.

— Да, естествено. — Тя се усмихна и му махна за довиждане.

Преди да завие по коридора, Робин хвърли поглед назад. Пипа стоеше на входа на покоите си, но вече не се усмихваше. Тревогата му отново се усили. Той продължи напред с тежки стъпки, устремил мрачен поглед към пода. Изведнъж спря, защото едва не се сблъска с мъжа, който идваше насреща му.

— Прощавайте — промърмори той и вдигна глава.

— Сигурно мечтаеш за някоя благородна красавица, Робин? — попита шеговито лорд Кимбълтън.

— Не съвсем, Питър. — Робин вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— О, това ме учудва, защото една благородна красавица мечтае за теб — отвърна Питър с двусмислена усмивка.

— Какво означава това? — Робин го изгледа подозрително.

Питър Кимбълтън беше известен с дръзките си шеги.

— Най-красивото момиче, което е попадало някога пред очите ми, ти е написало любовно послание. — Питър извади писмото от джоба на жакета си и го размаха тържествуващо.

— По дяволите, Питър, какво означава това?

— Преди няколко часа излязох да се поразходя с приятелите си в гората. Една млада дама, възседнала великолепна кобила, ме спря и ме удостои с честта да отнеса любовното й послание. — Питър помириса писмото с преувеличена подозрителност. — Странно, не е парфюмирано.

— Нямам време за шеги — сряза го нетърпеливо Робин и се обърна да си върви, но Питър улови ръката му.

— Признавам, пошегувах се малко, Робин, но историята е вярна. Една ездачка ми даде това писмо за теб. Толкова е просто.

— Каква беше дамата? — Робин го погледна пронизващо.

— Попитах я за името й и тя каза, че след като прочетеш известието й, ще разбереш… но се обзалагам, че е испанка — добави той, наблюдавайки приятеля си с присвити очи.

Внезапното изчервяване на Робин и искрите в погледа му показаха на лорд Кимбълтън, че стрелата му беше улучила. Той се ухили победоносно.

— О, Робин, ти си имал тайна любима! Не знаех, че си толкова тайнствен!

— Нищо подобно. — Робин изтръгна писмото от ръката на приятеля си. — Ще ти бъда благодарен, ако не разпространяваш неверни слухове, Питър.

— Разбира се, че няма. — Лордът тържествено сложи ръка на сърцето си. — Несправедлив си към мен, Робин.

— Скъпи Питър, ти си пияница и обичаш забавленията — заяви Робин с правото на дългогодишното им приятелство. — Много добре познавам острия ти език!

Той прибра писмото в джоба си, където беше скрил посланието на Пипа до Елизабет, и продължи по пътя си. Питър го проследи ухилено, размишлявайки как да разпространи в двора тази пикантна малка история.

Робин отвори писмото на Луиза в градината с розите, където нямаше кой да му попречи. Настани се на каменната пейка под един шпалир и счупи печата.

„В случай, че лорд Робин Бакьор е заинтересован да задълбочи познанството с известната му млада дама, чиито способности в управлението на речна лодка са твърде недостатъчни, нека запомни, че тя има намерение всяка вечер към единайсет да се разхожда на лунна светлина в овощната градина на дома си.“

Робин отметна глава назад и избухна в смях.

Дръзко малко зверче! Даже Пипа не бе проявявала такова безсрамие в най-острата фаза на кокетството си. За съжаление можеше да отговори на поканата едва след седмица, когато се върнеше от Удсток. Прекрасната доня Луиза щеше дълго да се разхожда сама под лунната светлина.

Робин сгъна писмото и грижливо го прибра в джоба си. Значи младата дама имаше кон. Очевидно беше съумяла да убеди Аштън, че трябва да разполага с повече свобода. Какво щеше да каже настойникът й — мълчаливият, бдителен и затворен в себе си джентълмен, ако узнаеше, че добре възпитаното момиче от благородно испанско семейство флиртува тайно с един английски придворен?

Усмивката му изведнъж угасна. Каква роля играеше лорд Аштън в интригите и заговорите на испанците, завладели английския двор? Досега го беше виждал само в ролята на безмълвен наблюдател. Не участваше в турнири, присъстваше на официалните празненства само от разстояние, но със сигурност принадлежеше към най-близкия кръг около Филип. Никой не знаеше защо е в Лондон. Робин не си спомняше някога да го е виждал да прави нещо или дори да говори.

Пипа очевидно се интересуваше от него. Но сестра му се интересуваше от всичко и от всеки. Това беше едно от забележителните й качества. Е, поне доскоро. В последно време ставаше все по-трудно да привлече вниманието й, защото беше изцяло погълната от брачните си проблеми.

Робин излезе от градината с розите, при което мислите му се прехвърлиха от загадката Лайънъл Аштън към загадката около Стюарт и покорството му пред испанците. Защо точно Стюарт? Нали именно той месеци наред беше обсъждал на равна нога с испанците подробностите около брачния договор. Привилегированият му статут като доверен съветник на Мери беше непоклатим. Той познаваше испанците. Пиеше с тях. Преговаряше и спореше с тях.

Кога бе настъпила промяната?

Изведнъж Робин спря насред алеята. Пред духовния му взор изникнаха две лица. Лайънъл Аштън разговаря със Стюарт Нилсън. При много поводи.

Той измъчи паметта си в опит да си изясни картината. Двамата винаги разговаряха далече от другите. Аштън както винаги сдържан, устремил поглед над главата на събеседника си, сякаш не го забелязва. Стюарт беше съвсем различен. Обикновено слушаше внимателно. Очевидно го мъчеше неловкост.

С поглед назад Робин установи, че това беше повече от неловкост. Стюарт изглеждаше смутен и жалък като подчинен, който получава укори от началника си. Но така се държеше само пред Лайънъл Аштън. Спрямо испанците беше дразнещо примирителен и полагаше големи усилия да им се хареса. Но зад отношенията му към британеца Аштън се криеше нещо друго.

Дали Лайънъл Аштън имаше нещо общо с внезапната промяна, настъпила у Стюарт? Дали той я беше причинил? Дали му възлагаше някакви задачи? Робин съзнаваше, че разсъждаваше като шпионин, но беше в този занаят вече пет години и това беше естествено.

Струваше си да проучи по-внимателно делата на Аштън. Срещата с подопечната му под лунната светлина на лятната нощ предлагаше почти идеално начало.