Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (11)

10

— Смятах да ви потърся — каза Пипа и се стресна от признанието си. Намерението й не беше съзнателно, но като го видя пред себе си, разбра, че не може да говори с никого другиго.

Лайънъл отиде бързо при нея.

— Какво има, Пипа? Нещо се е случило, но какво? — Тонът му беше настойчив. Топлината на погледа му и дълбоката загриженост в гласа му стопиха и последната съпротива на младата жена. Тя стоеше и го гледаше, неспособна да намери правилните думи.

— Къде можем да се скрием? — попита след малко тя.

Лайънъл се огледа бързо. Слугите подготвяха залата за предстоящата публична аудиенция и хвърляха любопитни погледи към странната двойка — и това беше разбираемо, защото ясно се виждаше, че Пипа беше отчаяна и напрегната.

— Ще излезем. — Той улови ръката й в здрава, топла хватка. — Каквото и да е, ще го обсъдим навън.

— Добре — кимна с готовност Пипа. Слънце, въздух, простор. Точно това й беше нужно, за да хвърли светлина върху ужасната тъмна бъркотия, която й отнемаше всяко чувство за това коя и каква е… за личността, която си мислеше, че е била.

Двамата излязоха от голямата зала. Коридорът беше пълен с хора, които стояха на групи и разговаряха на висок глас, бързаха по работата си или просто наблюдаваха шумната суетня, облегнати на стената.

Лайънъл сложи ръката на Пипа върху лакътя си, за да не привличат излишно внимание. Усети треперенето на пръстите й, докато тя бързаше редом с него към изхода, без да поглежда встрани.

Щом стигнаха до градината, Лайънъл я поведе по една самотна алея, която минаваше покрай лехите с подправки и извеждаше към задната страна на двореца.

— Тук вече можете да ми разкажете какво се е случило.

Пипа свали ръката си от лакътя му. Скръсти ръце под гърдите си и вдигна глава към небето.

— Бихте ли ме прегърнали?

Той изпълни молбата й. Лека, почти колеблива прегръдка, но тя се вкопчи здраво в него и го погледна в лицето.

— Целунете ме.

Той я целуна нежно. Нямаше представа какво се криеше зад тези странни искания, но не беше в състояние да я отблъсне — все едно да отсече ръката си. Искаше да я прегръща и целува. Искаше го от доста дни насам.

Помилва тесния й гръб, усети острите плешки, гръбначните прешлени под тежката материя на роклята. Тя задълбочи целувката и мушна езичето си в устата му. У нея имаше нещо отчаяно. Тя го желаеше отчаяно. Накрая Лайънъл се отдръпна неохотно, без да пуска тясната й талия.

Усмихна й се със следа от разкаяние.

— Не искам да изглеждам неблагодарен, Пипа, но трябва да знам какво означава тази покана.

Тя попита с пръсти тръпнещите си устни и думите избликнаха от устата й като неудържим поток, изпълнени със страх.

— Аз съм на двайсет и пет години и не знам как ще живея по-нататък… като празна, захвърлена обвивка. Той ме осъди да живея без любов, без нежност… да живея с мъж, който се отвращава дори от външността ми. Как да прекарам остатъка от живота си сама?

Тя пое дълбоко въздух, сякаш беше забравила как се диша, и думите отново потекоха от устата й.

— Той ме захвърли като стока без ценност… използва ме като фасада, за да скрие истинските си желания. Как посмя да ме вземе, мен цялата, моето Аз, моите потребности, и да ги заличи с един замах заради своите собствени? Използва ме като щит, крие се зад брака ни. А аз трябва да мълча и да понасям това положение. Да живея без любов, без нежност, докато един от двама ни си отиде. Докато той се отдава на страстта си, аз трябва да живея без страстни прегръдки и целувки. Защо? Защо е избрал точно мен? — Последните думи бях произнесени с див гняв и тя почти се задави в сълзите, които не можеше да пролее. — Защо е избрал точно мен за тази чудовищна лъжа? Защо не ме цени като човек? — попита отново тя и Лайънъл неволно се почувства виновен. В очите й блестяха сълзи на гняв и дълбока обида, която го улучи право в сърцето.

В продължение на един ужасен миг умът му спря да работи. Беше изключено мъжът й да й е признал истината. Какво точно се бе случило? В сърцето му пропълзя студен страх. Ами ако Пипа беше узнала какво са й сторили? — Не, невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Той стисна ръцете й и попита настойчиво:

— Не ви разбирам… какво е станало? — Ясните сиви очи задържаха погледа й и й внушиха спокойствие.

— Стана това, че видях мъжа си в леглото с друг мъж — отговори тя бавно и отчетливо. — Разбрахте ли сега? Стана ли ви ясно, че бракът ми е само фарс, измама, за да може мъжът ми да се отдава на наклонностите си, без да застраши положението си в двора? И за да бъде съвсем убедителен, ми направи това дете. — Гласът й секна. — Естествено оттук нататък той вече няма да дойде в леглото ми. Не може да прави с мен нещо, което го отблъсква. Това е, което исках да ви кажа. — Тя сведе глава. Дъхът й идваше бързо, повърхностно, лицето й пребледня, от очите й капнаха две едри сълзи.

Лайънъл въздъхна облекчено. Зад гнева и объркването й дебнеше страх… Отвратителната измама на мъжа й беше дълбоко унижение за нея. Той я разбираше, защото сам беше изпитал този страх, когато по принуда се примири с безпомощността си. Страх, който сковаваше човека, измъчваше сърцето и духа.

Този страх и днес продължаваше да го мъчи. Колко пъти се беше събуждал от миризмата на тлеещо дърво или от пращенето на пламъците.

Лайънъл също носеше отговорност за онова, което бяха причинили на тази жена, но нямаше нищо общо с женитбата й и с измамата на Стюарт Нилсън, затова сега беше длъжен да я подкрепи, още повече, че отлично разбираше как се чувства. Можеше да възстанови самоуважението й, да я направи човек, който съзнава собствената си ценност.

Помилва нежно бузите й, мокри от сълзи, наведе се и целуна очите й, връхчето на носа й, ъгълчетата на устата й. Тя не се помръдваше, очите й бяха широко отворени, но по крехкото й тяло пробяга тръпка.

Устните му се плъзнаха зад ухото й, слязоха към шията, спряха върху нежната кожа под брадичката. Тя отметна глава назад и разкри бялата си шия, лудо биещия пулс, закръглените й гърди се вълнуваха под дълбокото четириъгълно деколте.

Обзелото го желание, спря дъха му, замъгли разума му и прогони скептицизма, му. Не му трябваха оправдания, не искаше да бъде лечител и обновител. Още от първия миг изпитваше влечение към нея, но се преструваше на равнодушен. Сега вече нямаше причини да отрича.

— Желая те — произнесе дрезгаво той и горещият му дъх помилва кожата й. — Искам да те прегръщам, да те любя, да те притежавам цялата. Искам да опозная всеки сантиметър от кожата ти, всяка фибра от съществото ти. Искам да те милвам, докато тялото ти запее, искам да се потопя в най-тайните му кътчета, да пия от сладостта ти, да замая сетивата си с аромата ти.

Целуна я по устните и продължи да й описва страстта и желанието си. Пипа се притисна до силното му тяло и пожела да се изгуби в него. Не можеше и не искаше да мисли. Вкуси езика му, солта на устните му, прегърна го и се опита да го обхване с тялото си, както той я обхващаше със своето.

Думите, които звъняха в горещия въздух, я стопляха вътрешно, от тях кожата й тръпнеше и напрегнатите й мускули се отпускаха. Когато той я вдигна на ръце, тя обви с ръце шията му и притисна лице до неговото. Очите й бяха широко отворени, сякаш не искаше да се лиши от нито едно усещане за близостта им.

Не помнеше колко отдавна не я беше носил никой — сигурно от детството й. Това я развесели и за момент разкъса транса на страстта. Тя се засмя тихо до устата му и той отговори на смеха й.

Лайънъл намери уединено сенчесто местенце, където миришеше упойващо на прясно окосена трева. Пипа не съзнаваше къде се намира. Лайънъл коленичи, без да я изпуска от ръцете си, и внимателно я положи върху меко и ароматно легло от трева.

Когато отвори корсета й, тя се раздвижи и пошепна нещо неясно. Предостави му гърдите си, вдигна ги срещу милващата му уста, учуди се на коравите, тръпнещи зърна, усети сладостта на целувките му чак в слабините си, сякаш тези две части на тялото й бяха свързани от невидима нишка.

Лайънъл я целуна по шията, вкуси влагата между гърдите й. Ръката му се плъзна под полите, за да намери топлите бедра.

Пипа се отпусна на постелята от прясно окосена трева и устреми поглед към лицето му, което изразяваше блаженство. Пръстите му се плъзнаха нагоре по бедрата й, намериха гънките на най-интимното й място и тя се раздвижи. От устните й се отронваха тихи, сладостни стонове. До днес не знаеше, че интимните милувки могат да доставят такова удоволствие.

Лайънъл се усмихна. Знаеше какво изпитва тя, знаеше, че тези усещания бяха нови за нея. Отново я целуна и зарови пръсти между топлите, меки косъмчета. Пипа усети собствената си влага и изпита почти болезнено желание. Прехапа устни и вкуси собствената си кръв.

Лайънъл коленичи, развърза панталона си, вдигна с един замах полите й, обхвана дупето й, за да повдигне хълбоците й, и се плъзна гъвкаво във влажното, готово да го посрещне тяло.

Усещането веднага се промени. Пипа го гледаше втренчено и не смееше дори да диша, за да не пропусне нищо от онова, което я заливаше. Беше съвсем различно от онова, което беше преживяла със Стюарт. Цялото й същество участваше в любовния акт — не само тялото, но и душата й.

Удоволствието също беше съвсем различно. Онова, което изпитваше Лайънъл, беше част от собствената й наслада. Тя се наслаждаваше на възможността да го усеща дълбоко в себе си, да усеща силното пулсиране на възбудената му мъжественост и отговора на своето тяло. Опита се да го обгърне с крака, да се притисне до него, но полите й пречеха. Увиваха се около краката й, задържаха коленете й.

— Проклети дрехи — произнесе задавено тя. — Човек трябва да се люби съблечен.

— Невинаги — усмихна се развеселено Лайънъл. — Понякога с дрехи е много по-хубаво.

Той се отдръпна и Пипа усети как излезе от тялото й. От устните й се изтръгна разочарована въздишка. Но само след миг отново го усети в себе си, той проникна бавно, съвсем бавно, тя вдигна хълбоците си, за да го приеме, телата им се сляха и тя затвори очи, за да усеща само учудващата наслада, която я изпълни цялата с напрежение. Реагираха и пръстите на краката й, и дори ушите и кожата на главата. А когато всичко свърши, тя остана да лежи на тревата мека и безформена като разтопен восък.

Пипа не отвори очи. Искаше да заспи. Да се обърне настрана, да се свие на кълбо и да преживее отново чудото, което бавно й се изплъзваше.

Лайънъл се надигна на колене, затвори панталона си и се взря в безжизнената фигурка с високо вдигнати поли. Глезените, прасците и бедрата й бяха трогателно тънки. Дали беше заспала? Светлите мигли лежаха като полумесеци върху бледата, обсипана с лунички кожа, все още зачервена от преживяната страст. Шапчицата й беше паднала настрана и черното кадифе, обсипано със смарагди, беше в ярък контраст със зелената трева. Неподвижните й пръсти бяха тънки и бледи.

Когато той се опита да подреди полите й, Пипа отвори очи.

— Май съм задрямала.

— И аз така мисля — отвърна той и се наведе да приглади назад немирните кичури. — Можеш ли да станеш?

Пипа седна в тревата. Огледа се и видя, че се намираха в нещо като навес. Над купчината прясно окосена трева беше издигнат импровизиран покрив.

— Това да не е купчина за компост?

— Още не, но ще стане — отговори през смях Лайънъл.

Пипа си сложи шапчицата и я стегна под брадичката си.

— Никога не съм се любила върху купчина компост… всъщност сега разбирам, че никога не съм се любила истински. — Тя протегна ръце и в усмивката й имаше въпрос.

Лайънъл я хвана и я изправи на крака. Единствената му реакция на признанието й беше вътрешната му радост.

— Сигурно изглеждам ужасно — промълви Пипа и изтърси тревата от полите си. — Косата ми вероятно е цялата в трева?

— Да… ако свалиш шапчицата…

— Без огледало няма да я закрепя, както трябва — обясни тя. — Много по-неприятно е, че чорапите ми са изкривени. — Без фалшив срам тя вдигна полите и фустите си и оправи белите си копринени чорапи, като му даде възможност да види част от бедрото й и половината й дупе.

В слабините му отново лумна пламък.

Пипа спусна полите си и когато отново се обърна към него, изведнъж изпита несигурност. В главата й се завъртя неприятна мисъл. Ами ако беше събудила съжалението му? Тя му бе разкрила душата си. Може би той просто бе пожелал да я утеши?

— Какво ти е?

Тя поклати глава.

— Нищо ми няма. Дали ще успея да стигна незабелязано до покоите си?

— Какво има, Пипа? — Тонът му беше спокоен и решителен.

Пипа излезе изпод дъсчения покрив и обедното слънце опари кожата й. Беше й трудно да изрази с думи бъркотията от чувства, предчувствия и страхове. Лайънъл не я беше обидил с нищо, но фактът, че се бе опитал да облекчи болката й, изведнъж й се стори обиден.

— Много ти благодаря — произнесе сковано тя. — Ти направи всичко, което беше във възможностите ти, за да се почувствам по-добре. За съпруга си съм по-малко от праха под обувките му. Ти ми върна гордостта и аз ти благодаря.

Лайънъл се облегна на един от коловете, които носеха покрива. Пипа беше права, но това беше само началото. Съчувствието му изчезна още след първата целувка.

— Аз не дарявам жените с любовта си само за да се почувстват по-добре — отговори той. — Не съм чак толкова безкористен. — Опря глава на дървото и продължи с присъщата си сдържаност: — Желая те, откакто те видях за пръв път. Може би това не е нормално, но кой би могъл да каже? Искам да знаеш, че никога не съм се любил с жена само от съжаление. Твоето предположение е обида и за двама ни.

Пипа докосна брошката на гърдите си и студената гладкост на скъпоценния камък изведнъж я утеши. Погледна го и се успокои още повече от хладната сдържаност на обичайната му поза.

Тя будеше желание в мъжките сърца — много мъже бяха на това мнение. Външността и поведението й бяха нетрадиционни, но беше чувала достатъчно изпълнени с копнеж въздишки, достатъчно комплименти и смели предложения, за да знае, че мъжете ценяха женствеността й. Абсолютното потвърждение за това беше между краката й. Никакви лепкави остатъци от бързо и нежелано, макар и неизбежно сливане, а прекрасен изблик на страст, който бяха изживели заедно. Тя и Лайънъл се бяха любили. Това беше сигурно доказателство, че тя беше достойна за любов и будеше желание.

— Прости ми — прошепна тя и пристъпи към него. — Както казва народът, на харизан кон зъбите не се гледат. — Протегна се, за да го целуне. — Вие сте дар от небето, мистър Аштън, и аз ви благодаря.

— Аз съм на мнение, че си разменихме дарове, лейди Пипа — каза той и поднесе ръката й към устните си. Очите му се смееха на абсурдната игра помежду им. — Също така смятам, че следващата размяна на дарове трябва да се обмисли по-добре.

— Без дрехи — отсече Пипа и се засмя. На сърцето й беше леко, струваше й се, че е загърбила завинаги мрака, ужасната потиснатост, която я владееше доскоро. — Копнея да ви видя без дрехи, мистър Аштън.

— Удоволствието ще е изцяло мое, мадам. — Той се поклони церемониално.

— Вие ме донесохте тук, сър. Не искате ли да ме изнесете? — Пипа потръпна от спомена за прекрасното усещане да се носи в прегръдките му, да се радва на силните му ръце.

Лицето му се промени, помрачня.

— Не, не мога. Изчезвай оттук! Аз ще изчакам десетина минути и ще те последвам.

Пипа кимна и забърза към пътеката, която обикаляше лехите с подправки. Той я донесе дотук на ръце. От детските й години никой не я беше носил на ръце. Защо сега я прогони?

Тъй като не внимаваше в каква посока се движи, тя изведнъж се озова в овощната градина, където работеха няколко градинари. Отново намести шапчицата си, макар че не можеше да скрие тревичките и сламките в косата си.

Спокойна, с високо вдигната глава, Пипа премина през моравата между дърветата. Погледът й беше устремен право напред. Не я интересуваше какво ще си помислят градинарите. Трябваше да запази достойнството си и да се прави, че не ги забелязва.

Излезе от овощната градина и се запъти към ковачниците на двореца, където нямаше да й обърнат внимание. Там се работеше усърдно, миришеше на разпалени въглища и разтопен метал, носеше се многогласно удряне на чукове. Пипа влезе в двореца през една странична врата, мина през крилото на прислугата и успя да стигне незабелязано до коридора, където бяха покоите й. Марта не беше в стаята и след бърз поглед в огледалото Пипа се зарадва на отсъствието й. Захвърли леките сатенени обувки в един ъгъл, свали шапчицата от главата си и изтърси буйните си коси. На дъските нападаха тревички и тя ги избута с крака под леглото. Погледна се отново в огледалото и се засмя — държеше се като виновно хлапе. Никому не дължеше обяснение… дори на Стюарт. Не и след като знаеше истината за него.

При тази мисъл Пипа спря. След кратка проверка на съвестта си установи, че не изпитва никакво разкаяние заради изневярата си. Все още беше ядосана на Стюарт и изпитваше болка от начина, по който я беше използвал. Подобно отношение беше нечовешко. Дали да му поиска сметка? Или да си замълчи, да се наслаждава на живота си и на забранената любов и да остави мъжа си да се забавлява по своя си начин? Тайната връзка на жена му нямаше да го засегне, стига да остане скрита. Точно така, нямаше да предприеме нищо. Щеше да запази фасадата на брака си и да се радва на любовното приключение с Лайънъл Аштън.

Разбира се, това нямаше да трае вечно… Но сега няма да мисли за края. Ще живее ден за ден. И няма да каже на никого, нито на Робин, нито на Пен.

Пипа се съблече нетърпеливо и изтърси дрехите си от прозореца. По терасата нападаха тревички, но никой от лениво разхождащите се не се изненада от зеления дъжд. Беше толкова горещо, че никой не се затормози да вдигне глава към прозорците й.

Спеше й се, краката й тежаха, мекото легло я мамеше като песен на сирени. Тя се пъхна под леката завивка, затвори очи и си припомни прекрасния час с Лайънъл, отново усети топлото слънце върху клепачите си. Представи си как той я вдигна на ръце и как тя, която никога не се беше преструвала на безпомощна, се остави в силните му прегръдки и даже изпита невероятна възбуда. Отново се усмихна и се обърна на другата страна, готова да заспи.

Ала сънят не идваше. Някъде в спомена й дебнеше сянка, която не желаеше да придобие ясни очертания. Опита се да си представи сладостното отпускане след преживяния екстаз, но нещо й пречеше да го изпита отново. Споменът потъмня.

Пипа седна в леглото и обгърна коленете си. Сянката беше толкова мъчителна, че трябваше непременно да открие лицето й, за да се успокои. Лайънъл я носеше на ръце и тя се смееше. Защо сега споменът предизвикваше в сърцето й безименен страх?

Но картината не се изясни. Пипа се отпусна на възглавниците и се загледа в избродирания балдахин. Видя любовна двойка край езеро, заобиколена от пауни и лебеди, а на заден план елен, изправен на един хълм. Идилична, идеализирана сцена, която не можеше да обясни внезапната й потиснатост.

Постепенно тя се успокои. Естествено случилото се я бе извадило от равновесие. Вълненията, които беше преживяла тази сутрин, щяха да извадят от равновесие и най-спокойната личност, а тя беше и допълнително обременена от състоянието си. Често й се случваше да реагира на най-банално събитие и на най-обикновена забележка едновременно със смях и плач.

Успокоена, Пипа се обърна настрана и скоро потъна в дълбок сън.