Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (26)

25

Бегълците спряха за нощувка в гъста гора край широк, пълноводен поток. През целия дълъг следобед не бяха срещнали никого, а избраното от Лайънъл място за нощувка беше достатъчно далече от междуселските пътища. На следващия ден трябваше да пристигнат в Саутхемптън.

Пипа слезе от седлото и със стон разтърка скованите си бедра.

— Иска ми се да спя цяла седмица, но първо трябва да изям един кон.

— За съжаление не мога да удовлетворя нито първото, нито второто ти желание — отговори с усмивка Лайънъл. — Ако обаче се задоволиш с една хубава пъстърва и с легло в папратите, виждам малка надежда.

Той извади от чантата на седлото си бутилката с ейл и й я подаде заедно с остатъците от хляба и сиренето.

— Започвай да ядеш, докато ние с Робин намерим най-доброто място за спане.

— Не, ще ви помогнем — възрази Пипа, отпи голяма глътка и подаде бутилката на Луиза. — Кажете какво трябва да направим, генерале. Ние сме послушни пеши войници. — Безгрижният тон беше нарочно избран, за да прикрие мъчителната й умора.

Лайънъл, който не допусна тонът й да го заблуди, отговори по същия начин:

— Ако искаш риба за вечеря, повече няма да си отваряш устата.

В продължение на един прекрасен миг напрежението помежду им изчезна напълно. Пипа се усмихна, той отговори на усмивката й и това възстанови някогашната топлота и интимност.

После Пипа примигна, защото имаше странното чувство, че е погледнала в ярка светлина. Обърна се и зарови в чантата на седлото, за да намери нещо… незнайно какво… което да приглуши светлината.

Лайънъл я погледна колебливо, обърна се и помоли:

— Робин, ще бъдете ли така добър да се занимаете с лагера ни? През това време аз ще се погрижа за вечерята. — И се запъти с бавни крачки към водата.

Робин и Луиза се скриха в гъсталака, за да съберат дърва за огън, а Пипа се зае с конете. Разседла ги, напои ги и ги върза там, където тревата растеше особено буйно. Ослуша се да чуе къде бяха Луиза и Робин, но не чу никакъв шум. Под дърветата беше вече тъмно, но през пелената от облаци се виждаше вечерницата. Тя се промъкна безшумно до брега и видя, че Лайънъл лежи по корем до самата вода.

Пипа знаеше, че не бива да пречи на рибар, особено на бракониер, и се приближи съвсем бавно по мократа от вечерната роса трева, докато застана зад него.

— Не мърдай. — Шепотът дойде толкова тихо, че тя едва го чу. Ръката му се стрелна във водата и се появи отново с едра петниста пъстърва, която се мяташе отчаяно.

— Хванах ли те най-после! — извика с тържествуващ смях Лайънъл. — Дай ми камъка.

Пипа видя на земята три безжизнени риби и голям плосък камък. Подаде му го и той уби пъстървата с един-единствен целенасочен удар. След това се зае да чисти вътрешностите с ножа си.

— Виждам, че си опитен риболовец — засмя се Пипа. — Кога научи това, в Чизуик ли? В детските си години?

— Не, овладях тези умения от чиста необходимост — отговори той. — Като момче излизах на риболов само с въдица. — Той се наведе и изми ръцете си в бистрата вода. Изправи се и ги изтри в панталона си.

Двамата стояха мълчаливо един срещу друг в падащия здрач. Вечерницата се отразяваше във водата, повърхността й се къдреше от лекия полъх на вятъра. Лайънъл се приближи до Пипа и обхвана лицето й. Ръцете му бяха толкова студени, че тя потрепери. Той я целуна, отначало леко, после със засилващ се натиск. Тя не се помръдна. Нито се съпротивляваше, нито го окуражаваше.

Лайънъл я погледна право в очите, без да изпуска лицето й от ръцете си.

— Моя грешка — изрече сухо той. — Помислих си… след последната нощ…

— Снощи и двамата имахме потребности — прекъсна го остро Пипа. — Бяхме самотни. Нищо повече.

Лайънъл потръпна, сякаш го беше ударила, и отпусна ръце.

— Както казах, грешката е моя.

Пипа погледна към смачканата трева в краката си. Ухаеше на мащерка, мента и лайка. Искаше да му каже, че не е имала намерение да го засегне. Че го обича, но не знае как да продължи да го обича след жестоката му измама. Когато заговори, разбра, че не е в състояние да му каже всичко това, и думите й прозвучаха объркано.

— Иска ми се да го забравя — прошепна с мъка тя. — Трябва да забравя, Лайънъл. Трябва да простя.

— Не очаквам това от теб — отговори сухо той.

— Знам, но ако не го направя, няма да мога да живея. Ще умра от горчивина и омраза. А това е недопустимо, дори само заради детето. — Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Детето е от Филип — възрази тихо той.

— Детето няма баща — отговори Пипа с категоричност, която учуди и самата нея. — Детето има само майка си и семейството й. То няма да носи позорно петно. Ние ще се грижим за него с любов и никога няма да му кажем кой е баща му.

Без да съзнава какво прави, тя се наведе и започна да бере мащерка, защото й беше хрумнало, че е чудесна подправка за рибата. Всъщност това беше претекст, за да не вижда изпълнения му с болка поглед.

— Искам да отида при сестра си. При Пен и съпруга й — каза тихо тя. — Оуен д’Арси знае как да опази и мен, и детето от хрътките на Филип.

— Оуен д’Арси — повтори замислено Лайънъл. — Да, сигурен съм, че знае. Но те знаят, че ти е зет. Нали разбираш, Филип и агентите му ще се сетят веднага, че си решила да отидеш при него!

— Ти познаваш зет ми? — попита учудено Пипа.

— Работим за една и съща кауза.

— А, да. — Тя кимна, ядосана, че не се беше сетила сама.

— Ако попиташ, зет си, той ще ти каже, че в момента е най-добре да приемеш онова, което ти предлагам аз.

— Но аз имам нужда от Пен — прошепна през сълзи Пипа. — Щом мама не може да дойде, искам да бъда близо до Пен.

Лайънъл разбра, че тя се чувства безкрайно самотна, и сърцето го заболя, че не може да й даде онова, от което се нуждае. С нищо не можеше да замени близостта на майката и сестрата, дори Робин не можеше да ги замени. Съзнанието, че той никога нямаше да бъде всичко за нея, го изпълни с дълбока болка. Даже да преодолееха зеещата помежду им пропаст, той не беше в състояние да удовлетвори потребността й от близостта и подкрепата на семейството й.

— По-късно — изрече задавено той. Не можеше да й предложи друга утеха. Тя само кимна и го остави сам на брега. Отдалечи се със сведена глава, стиснала в ръка букетчето мащерка.

Лайънъл събра уловените и изчистени риби. Беше излъгал Дьо Ноа, като му каза, че не знае кои са другите двама притежатели на златен скарабеи. Оуен д’Арси беше вторият. Тяхната мисия беше проста и почиваше върху собствената им инициатива. Те работеха срещу испанските интереси и срещу инквизицията. Не се обвързваха със страна или суверен, отиваха там, където можеха да постигнат целите си. Франция ценеше високо анонимната помощ на тримата носители на скарабея, тъй като съперничеството й с Испания все повече се изостряше.

Лайънъл бе принуден от обстоятелствата да се разкрие пред френския посланик и вече беше безполезен за своите съратници и общото им дело. Неволно се запита как щеше да реагира Оуен д’Арси. Дали и той би постъпил по същия начин, за да спаси живота на съпругата си? Много скоро щеше да узнае отговора.

След вечеря Лайънъл остана на пост, а Пипа заспа толкова дълбоко на постелята си от меки папратови листа, сякаш беше в собственото си легло.

За разлика от нея Луиза не можеше да затвори очи, обзета от властното чувство, че е дошло времето да предприеме решаваща крачка. В тишината на гората, където само ромоленето на реката и тихите стъпки на горските животни нарушаваха покоя на нощта, тя осъзнаваше все по-ясно зова на тялото си, странната възбуда на сетивата си. Откакто се бе впуснала в това опасно приключение, с нея ставаха промени.

Когато Робин стана, за да хвърли още дърва в огъня, тя се подпря на лакът и го повика:

— Робин! — Шепотът й беше настойчив, но толкова тих, че Пипа не се събуди. — Ела при мен.

Той заобиколи внимателно огнището и коленичи пред нея.

— Какво има? Искаш ли нещо?

— Искам да говоря с теб. — Луиза потупа меките зелени листа до себе си. — Легни при мен, за да не смущаваме Пипа.

Тъмните й очи сияеха под светлината на огъня, устата й неустоимо го примамваше. Робин забрави всички скрупули.

— Направи ми място — легна до нея и Луиза го зави грижливо с наметката.

— Можеш да ме целунеш за лека нощ — предложи тя.

— Мога — промърмори той, но не го направи.

— Дон Аштън и сестра ти са любовна двойка. Защо и ние да не станем?

Робин не се учуди, че Луиза беше отгатнала истината.

— Пипа не е млада испанка от високопоставено семейство.

— Не, но е омъжена.

Робин се опря на лакът и я погледна в лицето. Помилва бузата й, очерта линията на устата й.

— Ти ще станеш моя жена, Луиза де лос Велес от дома Мендоса, но аз няма да ти отнема честта. Ще останеш девица до първата ни брачна нощ.

— Не знаех, че си толкова добродетелен.

— Такъв съм. Питай сестрите ми. — Той се наведе и я целуна по устните. — А сега спи. Тук е твърде студено и влажно за любов.

— Аз пък си мислех, че любовта стопля човека.

Робин я прегърна и я привлече към себе си.

— Добре, ще спим прегърнати. Аз ще те топля. Няма нищо лошо, ако се притиснеш до мен.

Луиза се изкиска доволно и се сгуши в него.

— Все още съм на мнение, че си прекалено добродетелен.

— Моментът е твърде неподходящ, за да се бия с настойника ти.

— Аз ще говоря с него — отговори уверено Луиза. — След като той не страда от такива скрупули, ще го попитам защо аз трябва да се пазя до сватбата. — Тя сложи ръка на гърдите му и я плъзна надолу, но Робин моментално я отблъсна.

— За бога, Луиза, и без това е мъчително. Хайде, заспивай. Трябва да станем на зазоряване.

— Наистина ли е мъчително? — пошепна в ухото му тя.

— Щом ти казвам.

— Добре — въздъхна тя и се притисна до него. — Ще чакам.