Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (18)

17

Габриел нервно оправи кожения ремък. Лютнята тежеше на шията му, а ремъкът и беше толкова къс, че се врязваше в рамото му. Толкова бързаше да стигне навреме за срещата, че не намери минута да го затегне както трябва.

Вечерницата грееше ярко над сивата река в края на уличката. Габриел отново изтананика мелодията, която беше съчинил за Стюарт. Днес щеше да му я изсвири в отдалечената таверна, където никой не ги познаваше.

Стюарт неохотно се бе съгласил да прекарат нощта в таверната, вместо в стаичката в двореца. Там Габриел не можеше да се отпусне, макар че Стюарт беше сложил тежко резе и солидна ключалка. Всеки път беше нервен и трепереше, постоянно чуваше стъпки по коридора, представяше си как някой подслушваше на вратата, как злобни очи пронизваха тежкото дъбово дърво. В таверната нямаше шпиони, всеки имаше свои собствени тайни и ги пазеше за себе си.

Щяха да вечерят в стаичката под покрива, която Габриел чувстваше като свой дом. За разлика от Стюарт той не си позволяваше да мисли за многото други двойки, които използваха това помещение. Знаеше, че Стюарт се притеснява, но за него беше все едно. Щяха да имат огън в камината, бутилка вино и восъчни свещи на стената. А той щеше да свири със сърце и душа.

Изведнъж нещо го улучи в гърба и мелодията замря на устните му. Той се обърна уплашено. На известно разстояние от него стаяха група мъже с дълбоко нахлупени шапки и го зяпаха нагло с кървясалите си очи. Устата им бяха разкривени, лицата — сурови. Един вдигна ръка, хвърли камък и улучи Габриел в рамото.

Болката беше толкова силна, че момъкът изкрещя. Втори мъж замахна и неговият камък улучи Габриел в бузата. Топла кръв се стече под яката му. В първия момент не беше в състояние да се помръдне. Не можеше да разбере защо го нападат. Още мъже излязоха от входовете и страничните улички и се присъединиха към групата, сякаш теглени от невидими конци. Всички зяпаха Габриел с жадни очи на хищници. Няколко се наведоха да търсят камъни по мръсната улица.

Следващият камък улучи лютнята на Габриел. Позлатеното дърво изскърца жално. Шумът го върна в действителността. Той се обърна и побягна, макар да знаеше, че никой не можеше да му помогне. Това беше Лондон, тълпата владееше улиците. Дори случайно да се появи някой от малкото градски пазачи, той щеше да се обърне и бързо да се махне от пътя му, за да не стане жертва на насилниците.

Габриел чуваше зад гърба си тропот на ботуши по калдъръма. Още един камък го улучи в гърба и му отне дъха. Спъна се и падна на колене в една мръсна локва. Мъжете го обкръжиха. Очаквайки следващите удари, той вдигна ръце над главата си, но никой не посегна. Вместо това до ушите му достигна тих, неприличен напев. На своя мръсен уличен език те го наричаха перверзно, противоестествено животно — това, което беше в техните очи. Някой се наведе, обърна го по гръб и плю в лицето му.

Габриел затвори очи, за да не вижда коварните, изпълнени с омраза муцуни, които го зяпаха. Вонята от устите им го задави. Слюнка намокри лицето му и покапа по дрехите му. Напевът не преставаше. Някой го изрита с ботуш в ребрата и той се чу да стене. Ей сега щяха да го пребият…

Но стана нещо друго. Монотонното песнопение замлъкна. Мъжете все така стояха в кръг около него, но той чу как се отдръпнаха и го освободиха. Чуваше шумното им дишане и не смееше да отвори очи, но тялото му се раздвижи само, като ранена мишка, която вярва, че котката я е забравила, и се опитва да припълзи към дупката си.

Когато се надигна, олюлявайки се, никой не му попречи. Той отвори очи, за да види как би могъл да мине през бандата, и предпазливо направи няколко крачки. Оставиха го да си отиде.

Щом се отдалечи от тях, хукна да бяга. Мъжете отново подхванаха грубите си песнички, но не тръгнаха да го преследват и подигравките им скоро заглъхнаха. Габриел стигна до края на уличката и зави зад ъгъла.

Двама мъже в черни наметки и с дълбоко нахлупени шапки се отделиха от прозореца на горния етаж на най-високата къща в улицата, откъдето бяха проследили случилото се.

— Това е достатъчно — отбеляза единият.

— И аз мисля така — кимна другият и извади кесия с монети. — Посланието беше съвсем ясно. — Той отиде отново до прозореца и се наведе към улицата. — Дръжте! — извика той и изсипа съдържанието на кесията върху главите на мъжете. С ликуващи викове те се нахвърлиха да събират медните и сребърните монети и се сбиха помежду си.

— Животни — промърмори мъжът, вдигна рамене и се отдръпна навътре.

— Да, но полезни — отбеляза придружителят му. — Хайде, да разкажем на Ренар какво се случи.

Габриел стигна с мъка до входа на „Черната мечка“ и падна на колене. Цялото тяло го болеше — дълбока, пулсираща болка, не толкова физическа, колкото душевна. Беше покрит със слюнка и с улична кал. Дрехите му бяха скъсани, лютнята — счупена. Грозните подигравателни песнички отекваха мъчително в главата му.

Тук поне беше на сигурно място. Щеше да си почине в тъмния коридор, докато събере сили да се изкачи в стаичката, където го чакаше Стюарт.

На излизане от кръчмата собственикът едва не се спъна в свитата на кълбо фигура.

— Какво става тук? Кой си ти? Кого търсиш? Вън! — Ядосаният мъж вдигна крак, за да изрита навън жалкия, мръсен просяк, осмелил се да влезе в кръчмата му.

— Не… не… почакайте! — Габриел се надигна с мъка, кръчмарят го позна и изсвири през зъби.

— Какво ви е сполетяло, милорд?

— Стана злополука — отговори треперещ момъкът.

— Веднага ще доведа мистър Браун. — Кръчмарят, който познаваше Стюарт само като мистър Браун, хукна нагоре по стълбата.

Габриел се облегна тежко на стената. Лицето му беше подуто, а когато попипа бузата си, усети назъбения ръб на раната със засъхнала кръв.

Стюарт слезе като вихър по стълбата. След първоначалната уплаха действията му бяха бързи и целенасочени. Изкрещя на кръчмаря да донесе гореща вода и чисто платно, хвана Габриел под мишниците и го отведе в стаята им. Веднага получиха топла вода, превръзки и мехлеми. Само след половин час Габриел седеше до огъня с чаша горещо вино в ръце, увит в затоплено одеяло. Мръсните му дрехи отидоха на боклука.

— А сега ми разкажи какво се случи — помоли тихо Стюарт. След като бе свършил всичко необходимо, изпитваше болка и ужас от състоянието на любимия си.

Когато Габриел му разказа за нападението на непознатите мъже, шокът и ужасът отстъпиха място на студена ярост. Стюарт разбра веднага кои бяха подбудителите на грозната сцена. Това беше предупреждение. За да знае, че никога няма да се измъкне. Въпреки бременността на Пипа неговата глава все още беше в примката. Нямаше да му позволят да диша свободно. Само една грешна стъпка и Габриел щеше да плати с живота си.

— Не разбирам как са узнали, Стюарт — прошепна през сълзи Габриел и протегна ледените си крака към огъня. — Ако знаеш какви ужасни неща изричаха, как ми крещяха… откъде уличната паплач знае какъв съм? По лицето ми ли личи?

— Не, разбира се, че не — отговори твърдо Стюарт и се обърна с гръб към него, за да скрие яростта си. Наля си чаша вино и се опита да намери приемливо обяснение: — Попаднал си в лапите на грубияни, скъпи. Търсили са с кого да се позабавляват и ти случайно си застанал на пътя им. Няма значение как са те наричали. За тях това са само думи.

Габриел се наведе към лютнята си.

— Днес щях да свиря за теб. — Дръпна една струна и в стаята отекна режещ тон.

— Ще ти купя нова. Най-хубавата лютня, която може да се намери в Лондон. — Стюарт коленичи пред него, сложи глава на коленете му и музикантът започна да милва косата му с дългите си, фини пръсти.

Така не може да продължава, повтаряше си Стюарт. Усещаше, че е на път да вземе решение. Страхливостта и подлостта имаха своите граници. Той щеше да намери изход… да направи всичко необходимо, за да си върне свободата.

 

 

Антоан дьо Ноа изслуша разказа на Робин със смръщено чело.

— Най-добре да променим кода — каза той. — Не можем да чакаме, докато открием дали Аштън работи за нас или против нас. Ще отнесете посланието в Удсток. Ще идете при сър Уилям Тийм, ще съобщите новия код и на сър Уилям Стафърд. Двамата знаят как да го разпространят. Аз ще предупредя нашите хора в Лондон.

— Ще тръгна веднага — обеща Робин. — Но как ще открием истинските намерения на Аштън? Не сте ли чували нищо за него… за интересите му?

Посланикът разочаровано поклати глава.

— Мога да се закълна, че ако играеше двойна игра, аз щях да зная. Но аз не съм безпогрешен, Робин, в моята мрежа също има дупки — той подръпна брадата си и лицето му се разкриви. Гледката беше смешна, но Робин не беше в настроение да се смее.

— Боли ме да го призная — каза след малко Дьо Ноа с дълбока въздишка.

— Не мога да си представя, че Аштън е привърженик на Елизабет — изрече убедено Робин. — Той е твърде близък с Филип и съветниците му. В къщата му живее испанско момиче и по желание на Филип е назначен за охранител на сестра ми.

— Лейди Пипа има ли изградено мнение за мистър Аштън?

Робин смръщи чело.

— Тя го харесва.

— И това ви е неприятно?

— Тревожа се за нея.

Възцари се дълго мълчание, докато посланикът размишляваше върху чутото.

— Смятате ли, че я заплашва опасност? — попита съчувствено Дьо Ноа.

— Не съм убеден. — Робин не смяташе да обсъжда с никого частните дела на Пипа и тревогата си за нея. Според него това бяха клюки и нямаше да изложи сестра си, макар да знаеше, че интересът на посланика е чисто професионален.

— Желаете ли глътка вино? — попита той и отиде до масичката с напитките.

— Благодаря. — Робин хвърли една цепеница в огъня. Въпреки късния час беше настоял да събудят посланика и сега Дьо Ноа често-често търкаше очи и се прозяваше.

— Ще напиша писмо до лейди Елизабет и ще сменя паролата — каза той и подаде на Робин пълна чаша. — Преди да заминете за Удсток, поговорете отново със сестра си. Тя е предана привърженичка на Елизабет, освен това съм убеден, че познава хората. Разберете дали с Аштън говорят за политика. Може би й е разкрил нещо важно, без тя да осъзнае значението му.

— Каза ми, че според нея Аштън не е такъв, за какъвто се представя — каза Робин и отпи от гъстото червено вино. — Но веднага след това каза, че не знае какъв е всъщност.

— Разбирам. — Дьо Ноа замислено поклати глава. — Поразпитайте я по-подробно. Очевидно има основания да даде тази оценка.

— Със сигурност има.

— През това време аз ще възложа на хората си да се осведомят по-подробно за живота на мистър Аштън. Когато пристигна от Испания, ние естествено направихме някои проучвания, но не научихме нищо съществено. Прекарал е известно време във Фландрия, където е бил между най-близките съветници на Филип, но като че ли няма минало, от което да си извадим други заключения. Изглежда точно такъв, за какъвто се представя. Приятел и съюзник на испанците, винаги спокоен и разумен, идеалният посредник.

Въздишката на Дьо Ноа издаде загрижеността му.

— Смятахме го за противник, но безопасен, смятахме, че го познаваме. Сега се оказва, че нямаме представа какъв е в действителност — агент на испанците или привърженик на Елизабет, толкова добре прикрит, че никой не подозира тайната му. — Той изпразни чашата си. — Моите работодатели няма да са възхитени.

Робин си спести отговора. Знаеше, че Дьо Ноа беше в немилост не само в двора на Мери, но и във Франция. Той мразеше Англия, този „зъл остров“, както я наричаше, и копнееше да се върне в родината си. Съпругът на Пен се беше надявал да го наследи като френски посланик в двора на Мери — така жена му щеше да продължи да живее в близост до семейството си, — но френският крал не се съгласи със замяната. За момента Франция спешно се нуждаеше от Оуен д’Арси.

— Смятате ли, че Оуен д’Арси може да открие нещо? — попита с надежда Робин. — Той има верни хора в Испания и във Фландрия.

Посланикът кимна одобрително. Оуен събираше сведения по свои начини и за разлика от него не се боеше да си изцапа ръцете, за да си набави необходимата информация.

— Не знам дали имаме време да помолим кавалера за помощ — каза той. — Молбата ни ще стигне до него най-рано след седмица, ще му трябва време да направи разследване и още поне седмица, за да ни уведоми за резултата.

— Въпреки това го попитайте — настоя Робин. — Няма да чакаме отговор, а ще действаме, доколкото ни стигат силите.

— Да, вероятно сте прав — кимна отново Дьо Ноа. — Но ако помоля кавалера за помощ, ще кажат, че съм некадърен.

— Никой няма да узнае, че сте му писали — подчерта Робин. — Оуен е стар приятел. Ще ви направи услуга, без да разгласява, че сте го помолили за информация.

Посланикът помисли още малко и се съгласи.

— Да, прав сте. Още утре с първия прилив ще му изпратя писмо. А сега идете да си починете и, след като поговорите още веднъж със сестра си, елате при мен да вземете писмата за Удсток.

Робин остави чашата и разтърка уморените си очи.

— Щом повече не се нуждаете от мен, сър, ще се оттегля.

Посланикът го изпрати с дружелюбна усмивка. Щом вратата се затвори зад късния посетител, той седна зад писалището си и наостри няколко пера. Тази нощ нямаше да спи.

 

 

Пипа се събуди скоро след зазоряване. Затоплена под тежките завивки, тя се чувстваше приятно отпусната, докато се вслушваше във веселото пращене на огъня, запален от някой безименен слуга при първите лъчи на зората. Колко приятно беше след изморителната горещина на дългото лято отново да усеща хладен въздух. Перспективата да закуси с овесена каша и топъл ейл с подправки беше невероятно съблазнителна. След това щеше да излезе на езда.

Този прилив на енергия я учуди. От колко седмици не се беше чувствала така бодра, откога не се беше будила с радостно очакване на деня? Седна в леглото и не изпита гадене. Точно обратното, мъчеше я силен глад.

Видя сухия хляб, приготвен от Марта, и избухна в смях. Не можеше да си представи, че някога е изпитвала желание да яде нещо толкова неапетитно. Стъпи смело върху студените дъски и позвъни за камериерката си.

Докато чакаше, посегна към смачкания пергамент със заповедта на Филип, която значително ограничаваше свободата й на движение. Разтвори пергамента и внимателно го прочете. Черно на бяло беше написано, че без одобрението на Лайънъл няма право да напуска стаята си и двореца.

Пипа сгъна документа и го хвърли на масата. Снощи Лайънъл беше обещал да дойде да я види, но не беше казал точно по кое време. Толкова неща можеха да го забавят, например някое дълго заседание на коронния съвет. Трябваше ли да седи тук и да го чака?

Не, в никакъв случай. Ако внимаваше никой да не я види, можеше да избяга от двореца поне за един час. Още беше много рано, придворните спяха и големите зали сигурно бяха празни. Щеше да се промъкне до оборите, да повика конярчето си и да поязди.

Пипа отиде до прозореца и се загледа навън, като леко почукваше с пръсти по стъклото. Не искаше да си създава неприятности, положението й беше достатъчно лошо, но ставаше въпрос само за един час — имаше нужда от тази тайна сутрешна разходка и можеше да си я позволи. Един час свеж утринен въздух, за да отпразнува новото си състояние.

Ще изляза, реши Пипа… а предпазливостта да върви по дяволите.

— Моля те, Марта, донеси ми овесена каша и подправен ейл — каза тя на камериерката още преди да е влязла в стаята. — Ще изляза на езда.

— Разбира се, милейди. Значи вече се чувствате добре?

— Дори много — отговори доволно Пипа и се протегна. — Побързай, моля те, защото умирам от глад. А, да, и изпрати някой паж в обора. Нека каже на Фред да ме чака след половин час в двора на ковачницата с конете. — Щеше да последва примера, който й беше дал Лайънъл с тайните им излети, и да се ограничи в онази част на двореца, където се движеха предимно слуги. В ковачницата винаги беше оживено и никой нямаше да й обърне внимание.

Пипа се нахрани с апетит и избра от гардероба си най-скромната рокля, която можа да намери: гълъбовосива роба, към която добави тъмна копринена шапчица. Щеше да използва задните стълби и коридори както в деня, когато се срещна с Лайънъл на водната стълба пред кухнята.

Не можеха да я обвинят, че е нарушила кралската заповед, дори да не се придържаше към всяка буквичка на документа, размишляваше безгрижно тя, когато се измъкна от стаята. Едно излизане не можеше да обиди нито краля, нито кралицата.

Тя се нацупи леко, но днес настроението й беше твърде приповдигнато и не допускаше потиснатост. Изтича надолу по каменната стълба, мина под сводестата врата и излезе в двора на ковачницата. Беше пълно със слуги и оборски ратаи, дошли да подковават коне. Ковачи с кожени престилки работеха с чуковете, чираците обслужваха меховете. Тук беше горещо въпреки утринния хлад.

Пипа веднага откри Фред, който държеше юздите на кафявата й кобила и на своя нисък, набит кон. Той се оглеждаше учудено и вероятно се питаше защо господарката му е избрала точно това място за среща. Пипа излезе в двора, но в следващия миг спря като закована.

Под отсрещната арка се появиха трима мъже. Крал Филип, Руй Гомес и Лайънъл Аштън.

Тя се дръпна в сянката на входа, но закъсня — вече я бяха забелязали. Мислите й се надпреварваха. Можеше да побегне и да се надява, че никой няма да спомене грешката й. Не, много по-добре беше да прояви смелост.

Като видя Филип, тя изпита отвращение към дребния, слаб мъж с криви крака и оредяваща коса, който приличаше на зло джудже. Лицето на краля изразяваше студенина и презрение, тъмните кръгове под очите издаваха склонност към изстъпления.

С какво право й беше забранил да се явява в двора? Само Мери имаше право да издаде такава заповед, но Пипа не вярваше, че кралицата го е направила само защото я чувстваше като своя съперница. Вината беше на съпруга й: той беше настоял за заточаването на лейди Нилсън и незнайно как беше успял да я убеди, че лоялността към лейди Елизабет е страшна заплаха за бъдещия наследник на короната.

Всъщност това беше истината. Като си припомни тайната си кореспонденция с Елизабет, Пипа упорито вирна брадичка.

Без да бърза, тя излезе от полумрака в открития двор и закрачи гордо изправена към тримата мъже. Застана пред краля и направи съвършен реверанс.

— Простете, Ваше величество. Мистър Аштън ми разреши да докарам коня си тук, в случай, че пожелая да изляза на езда. Сигурно не е знаел, че Ваше величество смята да посети отдалечено място като ковачницата. Никога не бих обидила съзнателно погледа ви.

Тя се изправи, макар че не бе получила кралското позволение, скри ръце зад гърба си и устреми безизразен поглед към един камък в стената над кралската глава.

Филип не каза нищо, лицето му остана затворено. Гледаше я, но сякаш не я виждаше.

Лайънъл бързо застана между двамата, за да я предпази от кралския поглед.

— Грешката е моя — проговори той с обичайния си хладен, дистанциран тон. Сложи ръка на рамото на Пипа и я обърна, като едновременно с това я уви в широката си наметка.

Най-сетне кралят се раздвижи. Обърна се рязко и се запъти към вратата, от която беше излязъл, следван от Руй Гомес. Каквото и да беше търсил в двора на ковачницата, то беше забравено или трябваше да почака.

— Конят ми е там — каза спокойно Пипа и посочи с камшик кафявата кобила. — Идвате ли, мистър Аштън?

Колкото и да се опитваше гласът й да звучи хладно и овладяно, тя не можа да потисне лекото му треперене.

— Идвам с вас — кимна хладно той.

— Откъде можех да знам, че Филип ще реши да дойде точно тук по тона време — изсъска тя. — Злощастна случайност!

Лайънъл не отговори. Изчака, докато конярят й помогна да възседне кобилата, и посегна към юздите на коня му.

— Аз ще придружа лейди Нилсън — заяви той. — Върни се в обора и ни чакай там.

— Конят не е особено елегантен за придворен — отбеляза с усмивка Пипа.

— Нали върши работа — отвърна безстрастно Лайънъл. Смушка коня в хълбоците и го насочи към портата. Пипа бързо се изравни с него.

— Къде отиваме?

— В парка.

Продължиха в мълчание, докато стигнаха широка, покрита с трева алея за езда под дърветата. Под копитата на конете шумоляха сухи листа, от клоните над главите им се изсипваха каскади в злато, оранжево и жълто.

— Какво може да ми стори Филип? — попита Пипа, изнервена от продължителното мълчание на Лайънъл. — Да ме затвори в Тауър?

— Съмнявам се, но не трябваше да го ядосваш. Съветвам те никога вече да не го правиш. — Гласът му звучеше съвсем спокойно, делово, без съчувствие.

— Не съм имала намерение да го срещна — повтори тя. — Исках просто да изляза на езда, а не знаех кога ще дойдеш.

Той се обърна към нея и я погледна изпитателно.

— Изглеждаш променена.

— Чувствам се… различно. Изпълнена с живот… в най-истинския смисъл на думата. — Тя се засмя, но Лайънъл дори не се усмихна и тя се запита дали спокойствието му не беше измамно. Може би го беше разсърдила.

— Сърдиш ли се? — попита направо тя.

— Не — поклати глава той. Не й се сърдеше, но беше трогнат до дън душа от сцената, на която беше присъствал: никога нямаше да забрави как Пипа гордо излезе срещу краля и как сияеха очите й. Контрастът между самоуверената, безстрашна млада жена, която не желаеше да се преклони пред кралската воля, и безжизненото, измъчено тяло, което беше изнасял от покоите на Филип, го изпълни с такава ярост, че му стана зле.

— Напротив, сърдиш се — настоя тя.

Лайънъл рязко дръпна юздите.

— Не! — почти изкрещя той. — Няма за какво да ти се сърдя, Пипа. — Наведе се към нея и обхвана лицето й с двете си ръце. — Повярвай ми. — Целуна я по устата и конете се раздвижиха неспокойно под тях.

— Проклятие! — промърмори Лайънъл. — Да слезем. — Метна се от седлото, а Пипа, прещастлива от внезапната промяна в настроението му, се плъзна на земята, преди да е успял да й помотае.

— Явно ни е било писано да се отдаваме на любовта си под открито небе — отбеляза весело тя. Прегърна го, сложи глава на рамото му и погледна в сивите очи, в които желанието се смесваше с нещо, което я разтревожи. С нещо ужасно.

Докосна лицето му с връхчетата на пръстите си, помилва нежно, почти колебливо клепачите му… надигна се на пръсти и целуна ъгълчетата на устата му. Искаше да прогони страшното в погледа му, да види там само страст, същата, която гореше в нея.

Той я притисна до себе си и я зацелува жадно. После нежно я положи върху прясната шума, която шумолеше и пращеше под сплетените им тела и бъркотията от дрехи.

Пипа се надигна, за да го посрещне. Твърдите му хълбоци се забиха почти болезнено в меката й плът, докато й отговаряше със силни тласъци. И нейните, и неговите очи бяха отворени и двамата се гледаха през цялото време. Тя отбеляза мига, когато вълната го понесе, той видя същото на нейното лице. Задъхан, той се отдръпна назад и когато очите й се разшириха пред чудото, се заби дълбоко в нея с дрезгав вик.

Пипа захапа устните си, докато усети вкуса на кръвта. Притисна се до него, хвана се здраво за гърба му, сякаш искаше да го задържи завинаги, да запази този миг на телесна наслада.

Както винаги, прекрасният миг отмина и остави у нея чувство за загуба. Лайънъл се претърколи настрана и легна по гръб, скрил с ръка очите си. Дишаше тежко като след дълго бягане.

Пипа се опря на лакът и се наведе над него, за да го целуне. Той се засмя, привлече я към себе си и я претърколи върху сухата шума, докато тя отново легна под него и той се надвеси над нея.

Пипа видя една спокойна уста и две сиви очи, в които прочете съчувствие и тъга. Израз, който й беше добре познат и въпреки това си оставаше чужд, който беше плашещ и заедно с това успокояващ. Не, точно този израз й беше непознат. Въпреки това го познаваше. Вече го беше виждала някъде в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието си. Обгърна я мрак. Тя се вгледа безпаметно в лицето му, но след миг вниманието й бе привлечено от брошката с форма на змия, която снощи бе предизвикала толкова странни усещания. Сега единственото й усещане беше леден страх.

Тя се надигна и го отблъсна. Бързо притисна ръка върху устата си, сякаш трябваше да се предпази от нещо.

— Какво има? — попита тревожно той и седна до нея. — Какво стана, Пипа? Лошо ли ти е?

— Не знам — отговори тя с глас, който прозвуча чуждо в ушите й. — Кой си ти? Какъв си?

— Какво искаш да кажеш? — Лайънъл се опита да се усмихне, да се засмее, но болезненото пробождане в сърцето му показа, че моментът беше настъпил.

— Случило се е нещо страшно — продължи тя, търсейки думите. — Знам го. Винаги съм го знаела, но сега съм сигурна. Ти си го направил. — В погледа й гореше обвинение, но и ужас.

— Не, Пипа, не съм аз. — Отрицанието прозвуча глухо и недостоверно. За онова, което бяха сторили на Пипа, носеше вина и той.

Тя стана бавно и изтърси полите си. Лайънъл се надигна, но не направи опит да я докосне. Инстинктивно търсейки опора, Пипа се облегна на близкото дърво и втренчи поглед в лицето му.

— Сега ще ми кажеш всичко, Лайънъл. Искам да знам какво страшно се е случило с мен.

Коравите, обвиняващи, изпълнени с ужас очи го принудиха да я погледне. Трябваше да се примири с неизбежното.

— Добре, ще ти кажа. — Изведнъж го обзе спокойствие. — Но искам да ме изслушаш докрай, без да ме прекъсваш.

Тя кимна. Погледът й не се откъсваше от лицето му, когато заговори, и остана прикован в него до края.

— Значи детето е от Филип — прошепна изумено тя и попипа корема си, сякаш той щеше да го потвърди. Гласът й беше беззвучен, безизразен, погледът й остана абсолютно празен, без капчица чувство, сякаш вече не беше способна да чувства. И това изпълни Лайънъл с ужас, какъвто страхът и гневът й нямаше да му причинят.

— Детето е на Филип — повтори тя. — И ти си помогнал за зачеването му. Ти и мъжът ми.

Този път тя буквално изплю думите насреща му и той се сгърчи, сякаш го беше ударила. Не й даде обяснение, не се опита да се оправдае, изложи само фактите — прости, неукрасени, без капчица фалш. Беше му невъзможно да се извини. Сега обаче осъзна, че трябва да направи или да каже нещо, за да облекчи неизреченото й отвращение и презрението й.

— Не обвинявай мъжа си — помоли той. — Те заплашиха, че ще го изобличат пред всички и ще убият любимия му.

— Значи аз не означавам нищо за него в сравнение с онзи музикант — установи тя и в гласа й звънна горчивина. — Всъщност това не е толкова важно — той също не означава нищо за мен. Но какво ще кажеш за себе си, Лайънъл? И теб ли заплашиха да изобличат, или доброволно взе участие в заговора?

— Никой не ме е заплашвал. Аз участвах в името на сестра си… и за сигурността на Англия.

— Господи, какъв безупречен, какъв безкористен мотив! — извика подигравателно тя. — Голяма работа, че щяхте да пожертвате една жена за благородните си цели!

— Тогава не те познавах — отговори той и веднага осъзна колко жалко беше оправданието му. Онова, което бяха сторили с нея, беше позорно, беше светотатство. — Мислех си… — Трябваше да го каже. — Тогава бях убеден, че мога да пренебрегна личността и да мисля само за целта, но много скоро разбрах, че е невъзможно.

— О, така ли? — Пипа вдигна вежди. — Значи си разбрал, че е невъзможно? И кога стана това — когато семето на Филип покълна в тялото ми ли? Тогава ли си позволи лукса да се разкаеш? Така е, нали?

— Не!

Тя не обърна внимание на вика му.

— А каква безумна цел те накара да се любиш с инструмента на испанците… ако това изобщо може да се нарече любов? Разкаянието или съжалението? Или просто желанието и ти да преживееш това, което е преживял кралят? — Пипа мяташе думите срещу него като отровни стрели и всяка улучваше целта безпогрешно.

— Ти дойде при мен — отговори с дълбока болка той. — Ти дойде при мен, Пипа, и аз ти дадох онова, от което имаше нужда… от което и двамата имахме нужда.

Тя поклати глава в безмълвно отвращение и се отдели от дървото. Съзнанието за несправедливостта, на която беше станала жертва, й вдъхна неподозирани сили. Мина покрай него и възседна коня си. Лицето й изразяваше мрачна решителност.

— Пипа… Пипа… — Лайънъл отиде при нея и сложи ръка на седлото. — Трябва да знаеш още нещо…

— Махни се от пътя ми! — изрече ледено тя и го плесна с камшика през ръката. — Не желая да чуя нито дума повече… не искам да знам нищо повече. — Тя стегна юздите и кобилата препусна по алеята към двореца.

Лайънъл дълго не се помръдна от мястото си. Чувстваше се празен, без чувства, без каквото и да било усещане. Не беше казал нищо за Маргарет, но сега знаеше, че ако беше използвал трагедията на сестра си, за да оправдае собствената си жестокост, щеше още по-силно да нарани Пипа.

Въпреки всичко тя трябваше да го изслуша. Той беше длъжен да спаси и нея, и детето й, и можеше да го направи само ако тя му имаше доверие. Но как би могла някога отново да му повярва?