Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (15)

14

Стюарт кършеше ръце. Какво можеше да направи? Какво можеше да каже? Пипа и детето, което носеше, бяха скъпоценна стока и кралските съветници никога нямаше да ги изпуснат от очи. Докато не дойдеше детето, родителите й щяха да останат далече от Лондон. Ала обвинителният й поглед го принуди да потърси някакво облекчение на участта й.

— Не можете ли да поканите лейди Пен, сестрата на Пипа, за да е до нея в трудните моменти? Лейди Пен е близка приятелка на краля, той й е много задължен.

Лайънъл разбра, че това беше отчаян опит на съпруга да се представи в по-добра светлина, да предложи утешително полурешение. Но той познаваше реалността по-добре от него и не искаше да навреди на Пипа, като събуди в душата й напразни надежди.

— От любов към вашата роднина кралицата се отнасяше със съпругата ви с изключителна доброта — напомни остро той.

— Въпреки това ще отправя запитване дали можем да поканим Пен да ни гостува. — Стюарт се запъти към вратата, съзнавайки, че никога нямаше да го направи, но искаше да избяга от болката на Пипа, защото не можеше да я облекчи.

— Защо не ме изпратят отново при лейди Елизабет, за да споделя затворничеството й? — Пипа се изправи толкова енергично, че полите й се развяха. — В Удсток ще съм далече от ревността на Мери.

— Безсмислено е да молите за това благоволение — каза Лайънъл. — Само ще разгневите още повече кралицата.

— Отивам да помоля за аудиенция — повтори Стюарт, отвори вратата и бързо излезе от покоите на жена си.

— Пен ще дойде в Англия за Коледа — изрече беззвучно Пипа. — Ако не мога да я видя, няма да издържа до края. — Тя седна отново и скри ръце в гънките на полата си. — Не разбирам. Защо ми причиняват това?

Лайънъл отиде при нея и коленичи в краката й.

— Чуй ме, Пипа. Искам да ми повярваш. — Взе ръцете й и неволно се усмихна — толкова малки и крехки изглеждаха в големите му ръце.

— Защо да ти вярвам? — попита горчиво тя. — Ти си получил заповед да ме надзираваш, да следиш дали спазвам наложените ми ограничения. Как да ти вярвам? Ти си лоялен към другата страна. Ако ти заповядат, ще посегнеш на живота ми.

— Не — отговори твърдо Лайънъл. — Не е така. Аз играя своя собствена, скрита игра. В момента не мога да ти кажа нищо повече, но те моля да ми повярваш. Ще се постарая да оправя нещата.

Пипа го гледаше изпитателно.

— На чия страна си?

Лайънъл поклати глава.

— Не е толкова просто, мила. Брат ти играе същата игра и ти му вярваш. Повярвай и на мен.

— Имам основания да му вярвам — възрази тя. — Прощавай, но не виждам нищо, което би могло да оправдае доверието ми към теб. Ние с теб се любим, желаем се, наслаждаваме се един на друг. Иска ми се това да е достатъчно, за да ти се доверя, но не е така. — Тя вдигна рамене в безпомощен жест и Лайънъл изтръпна от болка.

— Моля те, Пипа, помисли. Положението ти не е толкова лошо. — Той притисна студените й длани върху бузите си. — Аз ще се грижа за теб. Ще бъда до теб през цялото време. Толкова ли е лошо това? — Приближи се до нея и й се усмихна с онази добра усмивка, която винаги я топлеше и успокояваше. — Няма да ни преследват любопитни погледи, даже досадният ти съпруг няма да пречи на уединението ни.

— Защо Стюарт прие унижението, без да протестира?

Лайънъл подбра много внимателно следващите си думи.

— Той се намира в ужасна ситуация, Пипа. Ти откри тайната му… как мислиш, какво ще стане, ако и други хора я открият? Стюарт не прави нищо, за да те защити, защото се страхува и защото е наясно, че няма никаква власт върху съдбата ти.

Пипа кимна бавно. Ако тайната се разкриеше, Стюарт и любовникът му щяха да бъдат жестоко наказани.

— Никога не съм го смятала за страхливец.

След като вече знаеше каква е причината за промяната, настъпила у съпруга й, тя щеше постепенно да се примири. Неочаквано се наведе към Лайънъл и смени темата.

— Няма ли да ми кажеш нищо за интригите, за които спомена?

— Още не.

— Но някога все пак ще ми кажеш, нали?

Перспективата да й разкрие истината го ужасяваше и не искаше дори да мисли за това. Щеше да намери начин да я скрие на сигурно място. Едва тогава щеше да й разкрие какво й бяха сторили. Трябваше да го направи.

Пипа наблюдаваше лицето му, но не разбра нищо. Изражението му беше неразгадаемо както винаги. Много често имаше чувството, че мислите му бяха някъде много далеч.

— Къде си? — попита тихо тя. — Накъде пак се отнесе?

Лайънъл поклати глава.

— Тук съм, при теб.

Пипа се облегна на прозореца. Ръцете й почиваха в неговите. Всеки си имаше тайни. Във всяка човешка душа имаше тъмни петна. Неразумно ли беше да очаква, че Лайънъл ще й разкрие тайните си, за да спечели доверието й? Двамата се познаваха отскоро и не знаеха нищо един за друг. Може би знанието и доверието вървяха ръка за ръка. Не можеха да имат и двете без борба, без усилия, без компромиси.

— Ти си и не си ти — установи тя с лека усмивка. — След като вече ще прекарваме много време заедно, и то съвсем законно, можем да прекараме поне няколко часа без дрехи, какво ще кажеш?

Лайънъл избухна в смях. Погледът му изрази облекчение, което се разпростря върху цялото му тяло.

— Съгласен съм, разбира се. — Той пусна ръцете й и стана. — Имам едно предложение и се надявам да ти хареса.

— Да го чуя. — Животът постепенно се завръщаше в нея. Кожата й беше топла, ръцете й стиснаха неговите с неочаквана сила. Кръвта отново течеше във вените й с обичайния устрем.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря в дома ми? — Лайънъл я наблюдаваше внимателно. — Моята подопечна копнее за компания и си казах, че вероятно ще ти е приятно да се запознаеш с нея. А ние с теб ще имаме възможност да прекараме известно време заедно при нормални условия.

— Ти имаш подопечна? — попита смаяно Пипа.

— Доня Луиза де лос Велес от семейство Мендоса — обяви тържествено Лайънъл. — В Севиля бях в приятелски отношения с родителите й. Тя отказа да се омъжи за благородника, избран от майка й, и за да избегнем скандала, я доведох с дуенята й в Англия. Мило момиче, но живее уединено, защото не съм се погрижил да й осигуря забавления…

Прекъсна го силно чукане по вратата и той се намръщи недоволно.

— Кой е? — извика Пипа и стана.

— Робин.

Пипа погледна въпросително Лайънъл и той промърмори повече на себе си:

— Точно навреме.

Тя не разбра какво имаше предвид, но бързо отиде до вратата и отвори. Робин я прегърна устремно и я притисна до гърдите си.

— Срещнах Стюарт. Каква е тази история, която ми разказа? — Робин влезе, без да изпуска от ръце сестра си, видя Лайънъл и се намръщи. — Още ли сте тук? — попита хладно той. — Нямате ли поне малко чувство за приличие да оставите сестра ми сама, след като сте донесли такава вест?

— Приличието няма нищо общо тук, лорд Робин — отговори учтиво Лайънъл. — Техни величества ми повериха сестра ви и аз съм длъжен да я закрилям и да се грижа за нея. Това означава, че в бъдеще често ще ни виждате заедно.

Робин погледна крадешком сестра си. За негово смайване спокойният отговор на Аштън нито я ядоса, нито я засегна неприятно.

— Той е прав, Робин — каза тя. — Виж какво пише тук. — Подаде му заповедта на Филип и се отдели от закрилническата му прегръдка.

Робин прочете набързо документа и ядно го хвърли на масичката.

— И защо е всичко това? — Въпросът беше отправен повече към Лайънъл, отколкото към сестра му.

Пипа вдигна рамене.

— Лайънъл… мистър Аштън ми обясни, че вероятно Мери се страхува бременността ми да не отклони вниманието на двора от нейното състояние. — Тя избухна в горчив смях. — Абсурдно опасение, нали? Все пак тя ще роди наследника на трона, а аз нося детето на един обикновен виконт. Но Мери е известна със странните си прищевки, освен това вероятно е видяла в отстраняването ми възможност да ме накаже за верността ми към Елизабет.

Робин помисли малко и се обърна към Лайънъл.

— Това ли е истинската причина?

— Това е възможната причина — отговори предпазливо Лайънъл. Стоеше до празната камина, облегнат на перваза, вдигнал единия си крак на скарата. Свободната му ръка беше пъхната в джоба на жакета, пръстите му опипваха пакетчето с писма от Фландрия, които още не беше прочел.

— Но това не обяснява защо забраняват на цялото ми семейство да се прибере в Лондон… и отказват на сестра ми утехата да има подкрепата на майка си. — Робин стоеше широко разкрачен, бузите му бяха зачервени от гняв, но в погледа му имаше безпомощност. — Това със сигурност е наказание.

— Това е напълно възможно — кимна спокойно Лайънъл. — Но може би ние с вас ще намерим начин да осигурим грижи и закрила на сестра ви.

— Ами съпругът й? — попита мрачно Робин. — Защо не възложиха на него да се грижи за жена си?

— Според мен Филип и Мери са на мнение, че той е твърде зает с техните работи и няма време да се занимава и с мен — отговори Пипа с неприкрит сарказъм. Тя се настани отново на пейката под прозореца и ритмично затропа по каменния перваз с ветрилото си от слонова кост.

Робин я погледна втренчено. Добре познаваше своенравната линия около устата й, упорития блясък в кафявите очи. Явно Пипа не беше подобрила отношенията си със Стюарт.

Той се обърна към Лайънъл Аштън, после отново към сестра си. Спомни си, че преди известно време тя беше проявила интерес към този мъж. Не знаеше доколко се познаваха двамата, дали Пипа беше направила нещо, за да задоволи любопитството си, но сега имаше чувството, че двамата имаха връзка. Пипа се чувстваше забележително добре в компанията на мъжа, определен за неин надзирател, и приемаше съвсем естествено присъствието му в спалнята си.

— Надявах се, че двамата с вас заедно ще се грижим за доброто на Пипа, лорд Робин — заговори отново Лайънъл, връщайки се към предишните си думи. — Тя може да се движи свободно, когато има моето съгласие и избягва официалните помещения на двореца. Ако се постараем, месеците на бременността й няма да са нито самотни, нито скучни.

Робин се намръщи още повече. Нямаше никакво желание да се сдружава с човек от свитата на Филип, но не можеше да откаже на Аштън. Беше длъжен да направи това за Пипа. Ала в цялата тази история имаше нещо, което дълбоко го смущаваше.

Например нетипичното покорство на Пипа. Съгласието, което цареше между нея и Лайънъл Аштън. Непринудеността, нежността, с която мъжът изричаше името й. Защо сестра му не протестираше срещу тази жестока мярка, защо не се гневеше на надзирателя си? Филип и Мери със сигурност не го бяха определили за приятел и утешител.

В същото време Робин се чувстваше необяснимо привлечен от този мъж. Не откри нито следа от фалш в непринуденото му държание, а предложението заедно да облекчат живота на Пипа, като заобикалят строгата заповед на Мери, беше повече от почтено. Оттук неизбежно възникваше въпросът дали Лайънъл Аштън наистина беше този, за когото се представяше.

Непрестанното ритмично почукване с ветрилото по прозореца отекваше болезнено в главата му и той не беше в състояние да мисли ясно.

— По дяволите, Пипа, престани! Подлудяваш ме!

Пипа реагира учудено, тъй като изобщо не чуваше ритмичното интермецо.

— Прощавай. — Тя скръсти ръце в скута си.

Сред настъпилата тишина Лайънъл заговори спокойно:

— Поканих Пипа на вечеря в дома си, защото смятам, че ще й се отрази добре да напусне двореца за няколко часа. Надявам се, ще ни окажете честта да я придружите, лорд Робин? Естествено ако нямате по-важни задължения тази вечер. — Той вдигна въпросително едната си вежда.

Робин видя пред духовния си взор усмихнатото лице на Луиза и се разтрепери. Велики боже, как можа да я забрави, дори и за малко?

Пипа го наблюдаваше любопитно.

— Проблеми ли имаш, Робин? Не мога да отида сама в дома на неженен мъж, дори да съм отстранена от двора и този мъж да е моят пазач.

— Аз наистина нямам жена, но пък имам подопечна млада дама и нейната внушаваща страх дуеня — засмя се Лайънъл. — Както вече обясних на Пипа, младото момиче, което живее под моя покрив, има нужда да се поразвлече малко. Ще ми направите голяма услуга, ако придружите сестра си, лорд Робин.

Луиза имала нужда от развлечение? Като че той не го знаеше! Робин преглътна няколко пъти, за да се овладее. Беше готов да се засмее на абсурдната покана. Как ли щеше да реагира Луиза? Дали притежаваше достатъчно самообладание, за да се преструва на равнодушна? Дали Аштън вече й беше казал кого смята да покани на гости? Така поне щеше да бъде подготвена за появата му.

Каква великолепна възможност да се запознае официално с испанското момиче. Каква абсурдна игра.

— Робин? — повика го Пипа, учудена от дългото му мълчание. — Ще дойдеш ли с мен или не?

Не можеше да й откаже, даже да искаше.

— Да… да, естествено — отговори бързо той, като с мъка потискаше смеха си. Пипа със сигурност щеше да се забавлява със ситуацията, но в момента не можеше да й разкрие тайната си.

Робин се овладя и направи сериозно лице.

— Просто размишлявах как да отложа ангажиментите си. Но ще намеря начин да го уредя. — Той се обърна невинно към Лайънъл: — Аштън, не знаех, че имате къща в Лондон. А каква е подопечната ви, испанка ли е?

— Да — отговори Лайънъл. — Бях в много добри отношения с родителите й и я познавам от малка.

Робин кимна и отбеляза все така сериозно:

— Боя се, че испанският ми не е достатъчен за светски разговор.

— Доня Луиза говори много добре английски, но доня Бернардина, дуенята й, още не е овладяла езика ни. Луиза и аз ще трябва да превеждаме.

— Кога да дойдем? — попита нетърпеливо Пипа. Перспективата да прекара една вечер в дома на Лайънъл беше повече от примамлива. Изпитваше чисто женско любопитство и се надяваше да го задоволи. Искаше да види Лайънъл в домашната му среда, за да го опознае по-отблизо. Дали и като настойник беше също така хладен и дистанциран както като придворен?

— В осем, ако ви е удобно. Къщата ми е недалеч от Савойския дворец. Оттук с лодка се стига за не повече от половин час. Ще видите стълбата до желязната порта, която води към градината. На портата винаги горят факли, а аз ще изпратя някой да ви посрещне.

Сякаш имам нужда някой да ми показва пътя, каза си развеселено Робин. Пипа го погледна пронизващо и той побърза да прикрие веселието си.

— Ще дойда да те взема в седем и четвърт, сестричке.

Тя кимна. Робин се поколеба, очаквайки Лайънъл да си тръгне преди него, но той не помръдваше от мястото си пред камината. Не му оставаше нищо друго, освен да се сбогува.

— До скоро. — Той се поклони пред Аштън, целуна Пипа и излезе. Трябваше да промени плановете си за вечерта.

— Странно е, че ти имаш къща край реката, в която живее едно младо момиче, а аз не знам нищо за това — прошепна замислено Пипа. — Хората там сигурно те познават като съвсем различен човек…

— Мила моя, аз съм отворена книга — засмя се Лайънъл. — Днес ще дойдеш у нас и ще откриеш всичко, което те интересува. — Той взе ръцете й, поднесе ги към устните си и зацелува връхчетата на пръстите й. — Колкото повече знаеш за мен, толкова по-бързо ще разбереш, че може да ми се довериш.

— Няма ли все пак да ми разкажеш за скритите си ходове?

Лайънъл поклати глава.

— Не мога… още не.

Пипа въздъхна тежко.

— Тогава ще се задоволя с онова, което мога да открия сама.

Лайънъл си отиде и Пипа позвъни на Марта. Вечерята в дома на любимия й, задължението й да спазва правилата на учтивостта, желанието да научи нещо ново за Лайънъл — всичко това обещаваше прекрасно забавление.

Тази вечер щеше да забрави съмненията и страховете си и да се забавлява. Въпреки жестокостта заповед на Мери пленничеството й имаше и добри страни. Никой не й беше забранил да пише на майка си. Седем месеца бяха много време. Може би дотогава положението в страната щеше да се промени и майка й щеше да пристигне навреме за раждането.

Лайънъл не си отиде направо вкъщи. Никога не четеше тайните писма от Фландрия в собствения си дом. Всеки път се отбиваше на различно място — необходима мярка, за да предпази Луиза от неприятните последствия, които можеха да имат за нея интригите на настойника й.

Той мина по тесните улички в посока Чаринг Крос, като през цялото време държеше очите и ушите си отворени за евентуален преследвач. Едва когато се увери, че никой не върви след него, хлътна в тъмния вход на една западнала кръчма. Мъжът зад тезгяха дори не го погледна, а продължи да налива бира за един от постоянните си посетители.

Лайънъл мина безшумно по настлания със слама под и изкачи тясната стълбичка към задната част на сградата. Никой не го познаваше и не се интересуваше от него. Влезе в тясно, ниско помещение под покрива, все още задушно след горещото лято, но той устоя на изкушението да отвори прозореца, който гледаше към улицата.

Сложи тежкото резе на вратата и запали свещта, оставена на разнебитената маса. След това се настани на трикракото столче пред нея. Обстановката беше повече от оскъдна.

Извади пакетчето с писмата, придърпа свещта, развърза шнуровете и започна да чете. Между Франция и империята на Хабсбургите се надигаше война. Императорът се опасяваше, че шотландската кралица Мери Стюарт, която беше сгодена за френския дофин, може да наследи на английския трон Мери, ако тя остане без деца. Това означаваше Франция и Англия да се съюзят срещу Хабсбургите. За да избегне тази опасност, императорът беше склонен, ако Мери умре преждевременно, да подкрепи претенциите на Елизабет към английския трон. Поне така съобщаваха агентите на Лайънъл, които грижливо събираха сведения за него от цяла Европа. Условието на кайзера беше Елизабет да се омъжи за Филип, бездетния вдовец на несъщата й сестра.

Устата на мъжа се изкриви в цинична усмивка. Лесно щяха да издействат папското одобрение, като изтъкнат, че бракът се сключва по политическа необходимост. Но дали Елизабет щеше да се съгласи с това условие? Беше ли готова да се откаже от независимостта си и да приеме католическата вяра? Лайънъл я познаваше като прагматично мислеща жена и смяташе, че не би възразила срещу такъв брак, но не му се вярваше да се откаже от независимостта си.

Неговата задача беше да я уведоми, че при наличие на подходящи обстоятелства би могла да разчита на подкрепа от неочаквана страна. В такъв момент изричната подкрепа на императора щеше да укрепи духа й и представляваше ефективна защита срещу заплашващото я убийство. Щом Филип узнаеше за коварния план на баща си, щеше да упражни натиск върху Мери да позволи завръщането на Елизабет в двора.

Естествено, преди да се решат на тази стъпка, щяха да изчакат как ще завърши бременността на Мери. Дотогава той трябваше да обработи Робин Бакьор. Младият благородник вече имаше връзка с Елизабет и можеше да му бъде добър сътрудник… след като се убеди, че Лайънъл Аштън не е на страната на Филип. Лайънъл знаеше, че Робин не може да го понася и не одобряваше влиянието му върху сестра си. Затова трябваше да го накара да промени мнението си и поканата за вечеря в дома му беше много добро начало. Освен това Пипа щеше да въздейства върху брат си в негова полза. Ако сестра му даряваше Лайънъл с доверието си, Робин също щеше да го направи.

Той остави пергамента и отвори друг. Това беше лично писмо. Зет му разказваше за децата си, племенници и племеннички на Лайънъл. Децата на Маргарет.

Инквизиторите изпратиха Маргарет на кладата в деня след раждането на Джудит. Момиченцето беше вече на три години. Филип, който бе пристигнал във Франция по поръка на своя баща, императора, категорично беше отказал да спре поне временно разпитите. Даже по време на самото раждане сестра му била разпъната на пейката за мъчения и жестоките мъчители се опитвали да спасят душата й, като я принудят да се откаже от вярата си. Ала Маргарет останала непоколебима.

Лайънъл прибра писмото на зет си. Лицето му остана неподвижно. Другите писма не криеха изненади. Изпращаха му банкови полици и уверения, че в случай на въстание в полза на Елизабет ще изпратят войски и оръжия. Той поднесе писмата към свещта и проследи как се сгърчиха и огънят постепенно ги погълна. На масата остана купчинка пепел, която той събра в шепа и хвърли в камината. Беше запомнил всички пароли. Отговорът му щеше да замине с капитан Олсън за Брюле.

Лайънъл излезе от кръчмата също така незабелязано, както беше влязъл. Вечерният въздух проясни главата му. Взе коня си и препусна в галоп към дома си, но трябваше да мине доста време, преди мрачният спомен да го напусне и да се замисли за предстоящото гостуване на Пипа и Робин.