Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (4)

3

Турнирната площадка буквално вреше под слънцето, макар че вече бе късен следобед. Рицарите, които щяха да участват, се потяха върху богато украсените си коне. Зрителите, насядали по тапицираните пейки под раирани платнища, трескаво си вееха с надежда да се разхладят. Изтощена, кралицата затвори очи и се скри по-дълбоко в сянката, която балдахинът хвърляше върху трона й.

Херолдът даде поредния сигнал с тромпета си, за да възвести началото на четвъртия рунд в този безкраен следобед. С новосъбудил се интерес кралицата се наведе отново напред. Съпругът й яздеше любимия си млечнобял боен жребец, който умело изпълняваше леки завъртания на двете страни и напредваше с танцуващи стъпки. Представлението беше наистина впечатляващо и Мери се огледа с горда усмивка, за да се увери, че околните оценяват по достойнство майсторството на съпруга й.

Още един сигнал на херолда, и от другата страна на бариерата се появи лорд Нилсън. Излизането му не беше така впечатляващо, макар че Стюарт беше също толкова добър ездач, колкото Филип Испански. Пипа, която го наблюдаваше от ниската пейка, разбра, че съпругът й просто беше решил да бъде предпазлив.

Тя се извърна леко към стоящия до нея Робин. Той бе отказал да участва в турнира и се задоволи с ролята на зрител, след като набързо смени унищожените от тинята дрехи и ботуши.

— Не бих посъветвала Стюарт да засенчи Негово величество пред очите на съпругата му и на целия двор — промърмори Пипа подигравателно, с едва скривано презрение.

Робин смръщи чело. Сблъсъкът премина според очакванията на Пипа. Стюарт размаха несръчно тоягата си, Филип обърна коня си и с все сила стовари тоягата си върху тази на противника си. Оръжието на Стюарт се счупи на две части.

— Чак толкова дипломация не беше необходима — заяви гневно Робин. — Той дори не направи опит да окаже сериозна съпротива.

— Прав си — кимна мрачно Пипа и още повече се намръщи. — В последно време го виждам по-често в компанията на испанците, отколкото на собствените му хора. Направи ли ти впечатление колко е покорен?

— Да — кимна угрижено Робин. Беше готов да й каже, че Стюарт се отнася с отблъскващо покорство дори към най-наглия испански благородник, но предпочете да си замълчи. Не биваше да критикува съпруга й.

Двамата рицари отново се сблъскаха. Този път Стюарт нанесе точен удар и кралят падна на пясъка. Робин пое шумно въздух и крадешком се извърна към трона на кралицата. Тя седеше все така наведена напред и в погледа й се четеше загриженост за съпруга й. Очевидно Мери знаеше, че публиката не е добре настроена към Филип, и не искаше той да се изложи.

Оказа се, че такава опасност не съществува. Стюарт загуби следващите два сблъсъка, тоягата му се счупи и двата пъти със силен пукот. Испанците ликуваха шумно, докато сред англичаните цареше мрачно мълчание. Накрая двамата противници застанаха пред трибуната и се поклониха пред кралицата.

Пипа впи поглед в лицето на мъжа си. Стюарт беше бледен, погледът му безизразен и замъглен, устните опънати и бели. Той я погледна само веднъж и тя усети смущението и гнева, които излъчваше. Странно, но изпита чувството, че част от този гняв беше насочен срещу нея. Наистина ли я обвиняваше за своето свободно решение да позволи Филип Испански да го унижи публично? Тя му се усмихна окуражително, но той й обърна гръб.

— Не разбирам какво става — промърмори Робин. — Щом смята, че трябва да загуби от Филип, нека го направи, но не с толкова явно превъзходство.

— Ти забравяш, че Стюарт винаги се е представял отлично в турнирите — напомни му Пипа. — Когато човек се бие майсторски, сигурно е дяволски трудно да загуби със съвсем малко.

Робин не беше съгласен с нея, но запази размишленията си за себе си.

— Стига ми толкова — промълви унило Пипа. — След като видях как кралят победи убедително съпруга ми, смятам, че ще ми разрешат да се оттегля, или? — Тя се усмихна иронично и се обърна към кралския трон.

— Ще те придружа — отговори веднага Робин. — Изглеждаш ми по-бледа от обикновено. Виждам всяка луничка по лицето ти.

— Знам, че винаги мога да разчитам да чуя от устата ти горчиви истини, скъпи братко — заяви Пипа и се надигна. — Но не се бой, това е от горещината. Можеш да останеш и да се насладиш на следващия спектакъл. Два отбора ще се бият с тояги. Колко вълнуващо!

Тя го дари с усмивка, която съдържаше полъх от обичайното й остроумие, и Робин се успокои. Е, поне не настоя да я придружи. Махна й за довиждане и зае нейното място на пейката.

Пипа, която забеляза, че Мери наблюдава оттеглянето й, направи дълбок реверанс и бе удостоена с високомерно кимване. Тя въздъхна облекчено, мина покрай редиците пейки и побягна към двореца. Когато влезе в тесния коридор, чу зад гърба си тържествени фанфари и се разбърза още повече. Влезе във вътрешния двор, облян от следобедното слънце, заобиколен от галерия за разходки, и изведнъж спря като закована.

В средата на двора, пред слънчевия часовник, стоеше самотен мъж и небрежно чистеше ноктите си с върха на камата.

Лайънъл Аштън.

Пипа въздъхна дълбоко, за да се успокои, направи няколко крачки назад в тъмния коридор и застина неподвижна, опитвайки се да подреди разбърканите си, противоречиви мисли, които я държаха като мушица в паяжина. Не беше в състояние да отвърне поглед от мъжа на двора. Беше свалил наметката си, ризата му беше отворена на врата. Простият, плътно прилепнал панталон беше от черна коприна. Не носеше шапка и тя видя ясно сивите нишки в тъмната му коса, които блестяха сребърни под слънцето.

Какво прави сам в този двор? Сякаш не забелязваше тичащите насам-натам слуги, пажовете, които изпълняваха поръчките на господарите си, дори двете едри кучета, които обикаляха двора и често спираха да го подушат. Явно умееше да се изолира напълно от обкръжението си.

Пипа вече познаваше това негово качество и беше сигурна, че е права.

Но не можеше да стои цяла вечност в този коридор. Освен това мразеше тайнствеността. Решително прогони странното чувство, което я бе накарало да се скрие и да остане неподвижна, и излезе от сянката, за да прекоси двора. Копринените й обувки, украсени със скъпоценни камъни, не вдигаха шум, но полата от тежка дамаска шумолеше при всяка стъпка.

Той вдигна глава, когато тя беше само на няколко крачки от него, и ясните сиви очи срещнаха нейните. Посланието в тях беше недвусмислено. То потвърждаваше връзката помежду им, която беше едновременно тайна и открита. Това беше някакъв заговор!

— Мистър Аштън. — Пипа подходи към проблема по обичайния си прям начин. — Изправена съм пред загадка. Знам, че не сме били представени един на друг, но съм сигурна, че вече съм ви срещала. Бихте ли ми помогнали да реша тази загадка?

Мъжът прибра камата си в ножницата и се поклони.

— Не, мадам, никога не сме се срещали. Аз нямаше да забравя такава среща. — Гласът му беше ясен и дълбок, усмивката сладка и нежна като първото кокиче. — Както изглежда, вие сте по-осведомена от мен. — Той вдигна високо едната си вежда.

— Лейди Нилсън — представи се Пипа. Смущението й нарастваше. Защо той твърдеше, че никога не са се срещали? Посланието в погледа му беше открито признание. Въпреки това не си спомняше. Тя отново усети как по тила й полазиха студени тръпки. Страх.

— Ах, да, вие сте съпруга на виконт Нилсън — отбеляза Аштън, без да се помръдне. — Тази сутрин говорих със съпруга ви в залата за аудиенции и вие се приближихте. Може би това е споменът, който търсите.

— Не, в никакъв случай. — Пипа енергично поклати глава. — Още по време на аудиенцията имах чувството, че ви познавам.

— Простете, милейди, но не мога да ви помогна. — В гласа му звънна смях.

Обзеха я съмнения. Беше невъзможно само тя да си спомня. Може би се заблуждаваше. Но тръпнещото вълнение, което преминаваше в неясно усещане за заплаха, не можеше да бъде сбъркано с друго чувство. Беше толкова объркана, че нямаше сили да разсъждава ясно.

— Защо напуснахте турнира? — попита той с лека усмивка.

— Няма защо да чакам резултати, които са известни предварително — отговори остро тя, опитвайки се да овладее объркването си.

Лайънъл Аштън вдигна рамене.

— Ако съдя по онова, което видях, съпругът ви загуби нарочно срещу Филип. Питам се дали беше необходимо. Жалко, че испанските ни приятели не разчитат на собствената си сръчност.

— Вашите испански приятели, доколкото знам, сър — отвърна все така остро тя. — Можете да сте сигурен, че не са мои.

Усмивката му се промени: загуби дружелюбността си, очите му станаха студени. Но само след миг, преди Пипа да е забелязала промяната, той отново се усмихна с предишната мекота.

— Не всички испанци са лоши — отговори помирително той.

— Славата на краля дойде преди него — отвърна тя, напълно съзнавайки колко рискована е темата. Но това изобщо не беше причина да не каже открито мнението си. — Оспорвате ли тази слава?

Лайънъл Аштън поглади брадата си, по испанска мода къса и триъгълна, и Пипа отново се учуди колко странно бяха подредени чертите на лицето му. Носът му беше дълъг и извит, устата леко крива, брадичката голяма, дълбоко разрязана, в гъстите вежди и в брадата имаше сребърни нишки. Нямаше нищо общо със Стюарт: съпругът й беше красив, с хармонични черти. Лайънъл Аштън беше ужасен, другите дами сигурно щяха да го определят като грозен. Въпреки това у него имаше нещо, което я възбуждаше по начин, който тя не беше в състояние да разбере, камо ли да обясни.

— Е, сър, оспорвате ли славата на краля? — попита предизвикателно тя.

— Имате предвид славата му на женкар?

Тъй като Пипа не отговори, Аштън продължи с равен тон:

— Вашата кралица знаеше, че Филип не е светец. Искам да кажа, че качествата и недостатъците на съпруга й засягат единствено нея.

Добре ме нареди, каза си развеселено Пипа. Но укорите никога не я бяха стряскали.

— Напротив сър. Според мен това засяга всички лоялни англичани — отговори със звънко гласче тя, направи реверанс и му обърна гръб.

Той заобиколи слънчевия часовник, улови ръката й и я сложи върху своята.

— След като вече се познаваме, мадам, разрешете да се поразходя с вас. По това време на деня в градината е особено приятно.

Пипа бе обзета от внезапна паника. Нямаше нищо лошо в това да разреши на някой от придворните да я придружи. Никой нямаше да заподозре нещо лошо. Стюарт изобщо нямаше да се замисли. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че не бива да се разхожда с Лайънъл Аштън нито в градината, нито някъде другаде.

— Простете — прошепна тя и издърпа ръката си. — Имам главоболие… горещината… не искам да се разхождам… — Задъхана, тя побягна към сводестата порта.

Лайънъл Аштън я проследи с поглед. Ръката му се плъзна към хълбока, където висяха рапира и кама. Пипа не погледна назад, но ако го беше направила, изражението му щеше да я уплаши до смърт. Очите му бяха корави като желязо и изпълнени с гняв и презрение. Но в тях имаше и нещо друго: ужас.

Аштън се обърна и закрачи бавно към турнирната площадка, където две редици придворни се биеха едни срещу други с тояга. Едната редица носеше цветовете на испанците, другата — зеленото и бялото на Тюдорите. Рицарите нападаха и отстъпваха мълчаливо, от време на време се чуваше трясък на чупещо се дърво.

Стюарт стоеше от другата страна на турнирната площадка. Не беше свалил подплатения жакет, с който бе излязъл срещу краля, тъй като при двубой с тояга не се изискваше пълно снаряжение. Беше сам и Лайънъл Аштън се запита дали това е случайно, или защото приятелите му се срамуваха от него след тежкото поражение от испанеца. Всъщност това изобщо не го интересуваше.

Той се запъти към Стюарт и със задоволство отбеляза, че като го видя, другият се шмугна в палатката, където участниците в турнира се подготвяха за излизане. Ускори крачка и го повика.

— Лорд Нилсън, само една дума!

Стюарт се поколеба, но спря. Изчака другият да го настигне и се обърна рязко.

— Е? — Остро произнесената дума не беше покана за разговор.

— Чух, че сте понесли тежко поражение — заговори тихо Лайънъл. — Имахте ли причина да се проявите като жертва?

Стюарт го изгледа враждебно, но в дълбините на очите му дебнеше страх.

— Какво искате да кажете?

— Трябваше да се съпротивлявате по-умело, без да забравяте главната цел. — Лайънъл говореше, без да поглежда Стюарт, тонът му беше дистанциран.

— Какво значение има? — попита рязко Нилсън. — Подчинявам се на заповедите, които получавам. На всички.

— Да… точно това правите, и то забележително добре — отговори Аштън със същия дистанциран тон.

Стюарт почервеня от гняв. Презрението на другия се усещаше съвсем ясно, макар да не бяха разменили поглед.

— Още ли няма признаци? — попита Аштън.

Стюарт се изчерви още по-силно.

— Доколкото знам, не. — Той пое дълбоко въздух и изрече решително: — Би било добре да спрем за няколко дни.

Лайънъл бавно извърна глава.

— Защо?

Стюарт стисна до болка дръжката на меча си и лицето му изведнъж побледня.

— Има трудности — отговори тихо той. — Възражения.

— Срещу какво? Тя не знае нищо. — Лайънъл говореше съвсем тихо, погледът му пронизваше мъжа срещу него.

— Усеща… — обясни с треперещ глас Стюарт. — Не е толкова глупава…

Лайънъл не отделяше поглед от лицето му. Изражението му омекна. Нилсън очевидно страдаше. Нека страда, каза си злобно той, отново обзет от презрение. Стюарт Нилсън се намираше в отчаяно положение. Аштън беше на мнение, че самият той по-скоро би умрял, отколкото да изпадне в такава ситуация, но не беше готов да хвърли първия камък срещу мъжа пред себе си.

— Ще кажа на другите, че се налага да изчакаме, докато се появят определени признаци за едното или за другото — кимна той и прочете в сините очи на лорд Нилсън огромно облекчение. — Скоро ще има нещо… или няма да има нищо. Нали ме разбирате?

— Да — кимна Стюарт. — Ще я наблюдавам внимателно.

— Вярвам ви — отвърна сухо Аштън. — Желая ви приятна вечер, лорд Нилсън.

Той се поклони и Стюарт му отговори с учтив поклон. Веднага след това се скри в палатката, макар че вътре беше много задушно. Рицарите се обличаха и разговаряха възбудено, пажовете тичаха насам-натам, влизаха и излизаха слуги и коняри, миришеше на коне и кожа. Като забеляза устремените към него погледи, някои любопитни и съчувствени, други открито враждебни, младият мъж побърза да излезе през задния изход, без да поглежда надясно или наляво.

Зад палатката чакаха конете. Те риеха нервно с копита в ситния чакъл и отмятаха глави, когато конярите сваляха обсипаните със скъпоценни камъни седла и юзди. Едри, великолепни животни, опасни, безстрашни и своенравни, отгледани специално за участие в кървави битки.

Стюарт отиде при коня си, който стоеше спокойно до ведрото с вода, държан от две конярчета. Когато наближи, жребецът вдигна глава и завъртя очи. Стюарт знаеше, че ще бъде посрещнат така. Конят му усещаше, че е бил управляван небрежно. Свикнал с победи, одобрение и ликуване, той не познаваше чувството да се оттегли с позор от турнирната площадка.

Конят оголи зъби и ясно показа, че не е в настроение за милувки. Но тъй като и в най-добрите си времена не беше кротък и послушен, Стюарт изобщо не направи опит да го докосне.

— Проверете подковите и му дайте нещо топло да хапне — нареди той на конярчетата, мина между конете и пое по пътеката, която се извиваше далеч зад пейките на зрителите. Тя го доведе до портата на цветната градина. Тук се плискаха фонтани и въздухът беше натежал от сладкия аромат на рози, лавандула и люляк.

Стюарт чу музика и последва звуците до средата на градината, където група придворни бяха насядали върху килими в тревата. Пажовете наливаха ароматно рейнско вино и поднасяха на сребърни табли бонбони и пикантни хапки.

Музикантите седяха в сянката на близкия червен бук. Стюарт спря отстрани и се заслуша в звуците на лютнята. Един паж му подаде сребърна чаша и табла с хапки. Избра си няколко сандвича с гъши дроб и шунка и се отпусна на килима до фонтана. Приятелите му го посрещнаха радушно.

— Днес имаше лош ден — каза съчувствено един от тях.

— Прав си — промърмори с пълна уста Стюарт.

— Не бива да обиждаме испанските си гости — присъедини се друг с многозначителен поглед.

— Прав си, не бива.

— Несъмнено те очакват неприятности, но с времето ще отминат.

Докато не се случи пак. Ала Стюарт запази тази мисъл за себе си. Антииспански настроените му приятели можеха да му простят едно поражение, но не повече. Нито пък открито показване на приятелство и особено на смирение. Стана му гадно, кожата на тила му настръхна.

Той отново втренчи поглед в музикантите. Изпълнителят на лютня, навел глава над инструмента си, движеше сръчно тънките си пръсти. Дори да беше усетил пронизващия поглед на Стюарт, той не допусна да се забележи нищо. Но винаги беше така, когато Габриел свиреше и се самозабравяше от музиката.

Отново обхванат от отвращение, Стюарт захвърли наченатото ядене. Стана и изля съдържанието на чашата си в тревата, без да се тревожи, че по килима ще се появят петна.

Какво друго му оставаше? Алтернативата беше немислима.

— Какво те тревожи, Стюарт? — Приятелят му го изгледа загрижено.

— Нищо. Сетих се, че бях обещал на жена си да се видим в този час.

— О, прекрасната лейди Пипа — промълви другият с многозначителна усмивка. — Много от нас биха се радвали да са на твоето място, приятелю. — „В твоето легло“, искаше да каже той и това беше ясно за всички.

Както се очакваше от него, Стюарт се престори на поласкан и се сбогува с няколко нищо незначещи думи.

Габриел, изпълнителят на лютня, вдигна очи от инструмента си едва когато лорд Нилсън се отдалечи.

 

 

Пипа седеше до отворения прозорец на спалнята си. Гергефът с отдавна започнатата бродерия почиваше в скута й. Следобедът преминаваше във вечер, но слънцето продължаваше да топли гърба й. Неспокойният й дух постепенно се укроти от неуморното бръмчене на пчелите в цветните храсти. Тялото й натежа, тя се почувства като упоена и очите й се затвориха.

Когато вратата се отвори, Пипа се стресна. Тя примигна, смаяна от мисълта, че едва не беше заспала, но и от неочакваната поява на съпруга си.

— Мислех, че си още на турнира — промълви тя.

— Видях те да си отиваш — отговори той. — Очевадно не си могла да понесеш поражението на мъжа си. — Думите бяха изречени с дълбока горчивина. Без да я погледне, той се зае да разкопчава токите на подплатения си жакет.

— Защо позволи да те унижат? — попита остро Пипа. — Трябваше ли поражението да е толкова очебийно, макар да беше желателно по политически причини?

Тя знаеше, че Стюарт е възбуден и гневен, но отново изпита чувството, че обвинява нея. Все още разочарована от онова, което беше видяла сутринта, не беше в настроение за нежни утешителни думи. Срещата с Лайънъл Аштън я беше изнервила допълнително, но тя не смееше да си го признае.

— Какво знаещ ти за това? — попита ядно Стюарт, хвърли жакета си и направи няколко упражнения, за да разхлаби уморените си мускули. Поражението беше не по-малко изтощително от победата, а горчивият му привкус правеше болките още по-страшни.

Пипа се отпусна във високия си стол. Защо беше толкова уморена? Стараейки се да говори неутрално, тя рече:

— Не разбирам защо ме нападаш, Стюарт. Какво съм ти направила? След последната нощ по-скоро аз имам причина да се сърдя, не ти. — Думите й прозвучаха обвинително.

Лицето му пламна.

— Вие сте моя съпруга, мадам, и е ваш дълг да ми се отдавате, както аз искам.

Пипа стана и гергефът падна на пода. И нейното лице пламна от гняв, кафявите й очи изпращаха светкавици.

— Кога съм ти отказвала? — изсъска тя. — Но няма да ти позволя да ме вземаш и да ме използваш като вещ от домакинството. Защо не ме събуди?

Той закри лице с ръцете си, пръстите му затрепериха. Няколко пъти се опита да заговори и накрая произнесе дрезгаво:

— Пипа, тази сутрин те помолих за прошка. Не можеш ли да проявиш великодушие? Обясних, че съм бил пиян и не съм знаел какво правя.

Пипа му обърна гръб и сплете ръце, опитвайки се да се пребори с гнева и ожесточението.

— Не беше за пръв път, Стюарт. Нещо между нас не е наред. Искам да разбера какво е. Направила ли съм нещо, с което да те засегна? Не мога да се поправя, ако не знам какво е.

Стюарт се взираше като замаян в гърба й. Велики боже! Жена му си мисли, че тя е виновна за ставащото. Обзет от срам и ужас, той направи крачка към нея.

— Ти не си направила нищо лошо. Всичко между нас е наред. Говориш безсмислици, Пипа.

— Безсмислици! — Тя се обърна като ужилена и втренчи поглед в лицето му. — Знам какво говоря, Стюарт. След женитбата на Мери и Филип ти се държиш странно. Не се доближаваш до мен, освен когато спя — обясни хапливо тя. — Постоянно си с испанците, винаги покорен и угодничещ. А днес беше върхът! Ще загубиш всичките си приятели и…

— Дръж си езика, жено! — Блед като платно, със святкащ поглед, той изрече думите с тон, какъвто Пипа никога не беше чувала от устата му.

Когато направи крачка към нея, тя неволно се отдръпна, защото очакваше, че ще я удари, макар че никога досега не й беше посягал. Внезапното й движение го накара да спре. Той остана на разстояние от нея и разтърси глава, за да се овладее.

— Имаш остър език — отбеляза с дрезгав глас той. — Постарай се да мълчиш и да се подчиняваш.

Пипа стисна устни.

— Опитвам се да ви разбера, милорд — обясни тя и лицето й се изкриви от напрежение. — Знам, че нещо не е наред, и искам да го поправя.

— А аз ти казвам, че всичко е наред, всичко, освен отказа ти да го приемеш — изсъска той. — Престани най-после да се караш с мен, Пипа.

Без да осъзнава какво прави, Пипа отиде при него, сложи ръце на раменете му и се надигна на пръсти, за да го целуне по устата. Стюарт моментално извърна глава, после я прегърна, но прегръдката беше половинчата, а неохотата видима.

Пипа бавно отстъпи назад.

— Простете, съпруже — изрече хладно тя и той разбра, че не се извиняваше за неподчинението си. Враждебността му беше инстинктивна реакция.

— Да забравим случилото се, скъпа моя. — Стюарт се отврати от сладникавия си тон. — Скарахме се за нищо. Да го забравим.

— Да — прошепна тя. Имаше чувството, че е започнала да разбира. — Да забравим.

— Трябва да вървя — съобщи той. — Имам уговорка… и вече закъснях. Ще се видим на банкета.

— Днес няма да присъствам на празненството — отговори Пипа. — От сутринта се чувствам зле. Главата ми… — Тя притисна пръсти о слепоочията си. — Ще се оттегля рано.

— Както желаеш. — Той се запъти към вратата, но се обърна и колебливо попита, без да смее да я погледне: — Може би страдаш… от женско неразположение?

Пипа се намръщи. Стюарт никога досега не беше споменавал месечното й неразположение. Не влизаше в леглото й, когато тя го помолеше, и след шест дни се връщаше, без да каже дума.

— Не ми се вярва — промълви тя.

— Но не е ли скоро… времето за това? — заекна той, свел глава към пода.

— Ти искаш дете, нали, Стюарт? — попита направо тя.

— Естествено. Кой мъж не иска дете? — Без да изчака отговора й, мъжът й излезе и тихо затвори вратата зад гърба си.

Пипа остана в средата на стаята. Двамата не се бяха целували от… откакто бяха женени. От време на време Стюарт я целуваше по бузата или челото, но никога по устата, никога със страст. Веднъж или два пъти я бе целунал, както тя искаше, преди да се оженят, но никога по време на брака им.

Тя се примиряваше с липсата на страст като следствие от всекидневната им близост. Нищо не й липсваше, през седмиците след сватбата беше съсредоточила цялото си внимание върху опасността, в която се намираше приятелката й Елизабет, и нямаше време да мисли за друго. След освобождаването й от затвора Стюарт беше толкова зает с преговорите около женитбата на Мери и с приготовленията за сватбата, че Пипа го виждаше единствено на публични места. Когато искаше да я люби, той го правеше сам, а тя оставаше незадоволена.

Очевидно Стюарт се страхуваше от устата й, от тялото й.

След като вече не я харесва, значи има любовница. Коя ли е тя? Не можеше да има друго обяснение. Докато тя беше в Тауър с лейди Елизабет, съпругът й си беше намерил любовница.

Пипа седна отново до прозореца. Новата връзка на мъжа й сигурно не беше повърхностна. Тя се бе породила от физическото желание през времето, когато тя не беше до него, за да го задоволява. Ако нямаше любовница, той щеше отново да търси близостта на жена си.

Стюарт се отвращаваше от нея.

Каква ужасна мисъл. Пипа беше готова да приеме връзката му с друга жена и да прости. Все пак мъжете имаха своите потребности и след като тя не беше до него, за да го задоволи, той имаше право да потърси друга жена. Но страстна любовна връзка, която правеше докосването до жена му непоносимо… не, това е нещо съвсем друго.

Понеже искаше наследници — като всички мъже — Стюарт вземаше жена си в дълбока нощ, докато тя спи. Изливаше семето си в тялото й, без да се доближава твърде много до нея.

Господи… но нима можеше да има друго обяснение?

Коя беше жената? Пипа се опита да си представи придворните дами, но не се спря на нито една. Мозъкът й беше като упоен.

Робин. Робин щеше да я открие.

Замаяността й изчезна, а с нея и главоболието. Пипа скочи във внезапен прилив на енергия и тръгна да търси несъщия си брат.