Метаданни
Данни
- Серия
- Целувката (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kissed by Shadows, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 52 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Прегръдка в здрача
ИК „ИРИС“, София, 2003
История
- — Добавяне
4
Луиза сведе поглед към бродерията си и с усмивка осъзна, че от половин час или повече не беше направила нито един бод. Доня Бернардина все още четеше високо и тържествено за живота на света Катарина на своя твърд английски.
— Боже, колко тромав е този език! — извика възмутено дуенята. — Как се произнася тази дума, миличка?
Луиза примигна, за да прогони изразителното лице, което непрекъснато се явяваше в съзнанието й, добре оформената уста, невероятно сините очи и неукротимите кестеняви къдрици. Наведе се, за да разчете думата, която сочеше пръстът на Бернардина, и отговори високо и ясно:
— Произнася се „колело“.
Бернардина направи гримаса и решително захлопна книгата. Считаше за свой дълг да учи английски и тъй като Луиза говореше чуждия език почти безпогрешно, тя се беше надявала да заангажира вниманието на момичето, като го избере за своя учителка. Но днес Луиза очевидно мислеше за друго и не се интересуваше от живота на светицата.
— Уморена ли си, скъпа?
— Не — отговори момичето и се опита да се усмихне. Бернардина беше както винаги свръхзагрижена и внимателна.
— Ако си поспиваш следобед, няма да се уморяваш толкова бързо. — Дуенята й следваше своите мисли. — Който не иска да му се доспи рано вечерта, трябва да си почива час или два по обед, когато е голямата горещина.
Луиза остави бродерията си и стана.
— Скъпа Бернардина, какво значение има дали съм уморена? И без това не излизаме никъде! — Тя разпери ръце, за да подчертае в каква празнота живееше.
В този миг тежката врата на къщата се отвори. Чуха се бързи стъпки в преддверието, настойникът й и майордомът размениха няколко думи. Луиза отиде до вратата и се вслуша. Дали щеше да влезе при тях? Вече не помнеше кога за последен път беше разменила няколко думи с него. Сега обаче трябваше да поговорят.
Лайънъл, който бе дал нарежданията си на майордома, бързаше към стълбата. Трябваше да се преоблече, защото го очакваше поредното празненство в двора. Днес щяха да се представят най-добрите музиканти в кралството. Тази перспектива не беше особено блазнеща, но в залата щяха да присъстват Симон Ренар, Руй Гомес и дори самият Филип. Трябваше да им каже, че вечерта няма да завърши както обикновено, защото след разговора със Стюарт Нилсън считаше за наложително да променят начина си на действие.
Той спря пред дъбовата врата към салона и се поколеба. Осъзна, че дни наред не се е виждал с подопечната си, и изпита чувство за вина. Трябваше да й отдели няколко минути.
Когато вратата се отвори, Луиза се обърна. Бузите й бяха зачервени, тъмните очи блестяха. Беше готова да открие битката срещу дон Аштън.
Лайънъл поздрави двете жени със сърдечна усмивка.
— Желая ви добра вечер, доня Бернардина… Луиза. Надявам се, че сте добре. Приятно ли прекарахте деня?
— Още един непоносимо скучен ден — отговори енергично Луиза. — Ден като всички други.
— Но моля те, скъпа! — възпротиви се Бернардина. — Как можеш да говориш така! Дон Аштън не иска да чува оплаквания.
— Но трябва да ги чуе — настоя Луиза. — Дон Аштън, кога ще ме представите в двора?
Лайънъл я гледаше слисано. Обикновено Луиза се държеше както подобаваше на млада испанка от добър дом. Веднъж или два пъти си беше позволила да заяви, че иска да бъде представена в двора, но се задоволи с обяснението му, че е твърде зает, за да уреди представянето й. Въпреки това той не можеше да се отърве от парещото чувство, че й беше обещал много повече от изолирания и самотен живот в къщата край реката, колкото и луксозен да беше. В момента обаче имаше толкова други грижи, че нямаше възможност да осигурява развлечения на испанското момиче.
След този необичаен изблик на гняв той се почувства виновен и се опита да се оправдае.
— Трябва да ти намеря благодетелка, дама от дворцовото общество, която да те вземе под крилото си, защото ти нямаш представа от нашите обичаи. Нали не искаш да оставиш лошо впечатление?
Луиза го разочарова, като не реагира с очакваното съгласие. Вместо това вирна упорито брадичка и изрече:
— В английския двор има много испански дами, например херцогиня Алба. За нея ще бъде чест да ме въведе. Все пак аз съм от семейство Мендоса, дон Аштън.
Права е, каза си Лайънъл, наполовина развеселен, наполовина ядосан от този сблъсък. Той знаеше колко своенравна е Луиза. Нали беше отхвърлила уредения от семейството й брак. Ала не беше очаквал да му създава ядове по време на пребиваването си в Англия. Познаваше я от детските й години като послушно момиченце, което мълчеше в присъствието на възрастните и никога не възразяваше срещу решенията им.
Май не съм я познавал, каза си той, като видя решителното лице и високомерно вирнатата брадичка. Помилва бузата й и погледна в гневно святкащите очи. Когато заговори, в усмивката му имаше разкаяние и в същото време желание да я подразни.
— Упражнявай се в търпение, мила. Веднага щом уредя нещата с Филип, ще направя нещо за теб. Дотогава се наслаждавай на красивата природа… тя е толкова различна от тази в Севиля. А реката…
Той посочи към отворените прозорци, през които влизаше мекият вечерен въздух, и моравата, която слизаше към Темза. При това съзнаваше, че те не можеха да заместят музиката, танците и забавленията в обществото на други млади хора. Все неща, на които Луиза имаше право.
Младата дама, която беше очаквала тези оправдания, извади втора стрела от колчана.
— След като не ми разрешаваш да посещавам двора, може ли поне да получа лодка за разходки по реката? — попита невинно тя. — Как да се наслаждавам на природата, като трябва да се ограничавам в къщата и градината? Ако ми дадеш лодка и кон и ми разрешиш да правя излети в парка и горите наоколо, наистина ще се наслаждавам на пребиваването си в Англия.
— Моля те, Луиза, детенцето ми, аз не понасям водата, а както много добре знаеш, не мога и да яздя — изплака Бернардина. Задълженията на дуенята включваха придружаването на младата дама при всеки излет.
— Не е нужно да идвате с мен — отсече Луиза. — Ще ме придружава коняр. Освен това — добави хапливо тя, — вие самата непрекъснато ми повтаряте, че трябва да излизам повече на чист въздух. — Тя устреми предизвикателен поглед към лицето на настойника си. — Английските дами нямат дуени, излизат с лодкари или коняри. След като съм в Англия, защо и аз да не правя като тях?
— Откъде знаеш какво правят английските дами? — попита Лайънъл, повече развеселен, отколкото ядосан.
— Чувам какво си говорят слугите — обясни тя. — И задавам въпроси. Искам да науча повече за тази страна и нравите й.
— Господи! — Бернардина закърши ръце. — Не е редно да говориш с прислугата, особено пък с английската. Казвах на майка ти, че трябва да вземем испански прислужници, но тя…
— На кораба нямаше място — възрази спокойно Луиза. — Щом английската прислуга е достатъчно добра за англичаните, защо да не е добра и за нас?
Лайънъл замислено поглади брадичката си. Много добре знаеше, че майката на Луиза не би разрешила на дъщеря си такива волности. Но след смъртта на съпруга си доня Мария беше съкрушена от мъка и ужасена от отказа на дъщеря си да се омъжи за избрания от нея възрастен годеник, затова прие с радост добронамереното му предложение да отведе дъщеря й в Англия. Тя никога нямаше да оспори авторитета му и правото му да взема собствени решения за благото на момичето.
Какво лошо имаше Луиза да се наслади на свободите, от които младите английски момичета с нейния произход се ползваха съвсем естествено? След завръщането си в родината тя щеше да се омъжи за някой испански гранд, да води живота на изискана дама, окована в традициите, и редовно да дарява съпруга си с деца. Нямаше причина да й откаже няколко безобидни излета сред природата, те нямаше да навредят на доброто й име. Никой в родината й нямаше да узнае. Освен това той одобряваше интереса й към Англия. Момичето очевидно имаше буден ум.
— Ще уредим нещата — обеща той. — Но сега ви моля да ме извините. Трябва да се преоблека. Чакат ме в Уайтхол. — Поклони се на дуенята, щипна Луиза по брадичката и бързо излезе от салона. Мислите му моментално се устремиха към предстоящата вечер. Домашните грижи бяха забравени веднага щом прекрачи прага на спалнята си.
Луиза се настани на обичайното си място до прозореца и доволно се зае с бродерията. Не беше успяла да постигне представянето си в двора, но лодката и конят бяха добри заместители. Много скоро щеше да обикаля свободно околността. Лесно щеше да се справи с гребеца и коняря — отдавна се беше научила да налага волята си на слугите, без те да я издават на родителите й.
Може би някой ден ще срещна отново Робин Бакьор, каза си с дяволита усмивка тя, докато се разхождам с лодката към Уайтхол или препускам по алеите на парка.
Докато се местеше към светлината, за да вижда по-добре ситните бодове, лицето й придоби замечтано изражение.
— Наистина ли мислиш, че Стюарт има любовница? — попита Робин и замислено поклати глава. — Сигурно се лъжеш, Пипа. Ако имаше, щях да го знам. Или поне щях да чуя слухове. Тези неща не остават дълго в тайна.
— Не намирам друго обяснение — призна Пипа и се огледа дали не ги подслушват. Дългата галерия, в която се разхождаха, беше празна. Херолд с ливреята на дук Норфолк тичаше с поръчение от господаря си по стълбата и мина покрай тях, без да ги удостои с поглед. Тя се облегна на един висок стълб и неспокойно задърпа панделките на ръкава си. — Може би не е дама от обществото. Може да е просто жена, която е срещнал някъде. Може да й е купил любовно гнездо, в което я посещава.
— Пипа, нямаш никакви доказателства за това подозрение — подчерта Робин.
— Вече ти казах, че той ме избягва — напомни му разгорещено тя. — Когато поисках да го целуна, се отдръпна. Не проявява интерес към леглото… или поне… — Тя не можа да продължи. Макар да беше напълно откровена с несъщия си брат, не беше в състояние да му разкрие унизителните сексуални предпочитания на Стюарт.
Робин, който смутено пристъпваше от крак на крак, се изкашля зад вдигната ръка. Ако зависеше от него, щеше веднага да сложи край на този интимен разговор. Но Пипа изглеждаше толкова тъжна. Гневна и тъжна, поправи се бързо той. Не можеше да сподели тревогите си с Пен, която беше в чужбина, и се бе обърнала към него. Той беше единственият й довереник, единственият, който можеше и трябваше да я подкрепи.
— Често ли се виждахте, докато бях в Тауър? — попита Пипа и нервните й пръсти скъсаха една розова панделка. — Какво правеше тогава?
— Каквото правеха всички. Беше го страх да не рискува главата си с погрешна стъпка — отговори Робин. — Никой не се чувстваше сигурен. Кралицата подушваше навсякъде предателство, и то с основание.
— Не е ли търсил компанията на определена жена?
— Доколкото знам, не.
— Загрижен ли беше за мен? — Тя захвърли панделката и вдигна глава към него.
— Като всички нас. Майка ти, баща ми, аз… естествено, че беше загрижен. Често идваше в Холборн да поговори с татко и лейди Гуинивиър как да издействаме излизането ти.
— Питам се дали не се е разсърдил, когато отидох с лейди Елизабет толкова скоро след сватбата — промълви замислено Пипа. — Тогава не ми изглеждаше ядосан, но може би съм се излъгала. Може би това го е накарало да си потърси любовница.
— Според мен придаваш твърде голямо значение на този факт — отговори спокойно Робин. — Стюарт не е толкова сложна личност. Убеден съм, че не ти се сърди за верността към Елизабет. Той е великодушен, освен това е сигурен в себе си, в популярността си, в рицарските си умения и в дворцовите си добродетели. Никога не би постъпил по такъв начин.
Пипа не каза нищо. Думите на Робин отговаряха на истината и на онова, което тя знаеше за съпруга си — или поне на онова, което си мислеше, че знае. Стюарт не беше дребнав.
— Сигурно е влюбен — прошепна тя и в гласа й имаше болка. — Обзет от дива страст, на която не може да устои.
— О, остави романтичните глупости — засмя се Робин. — Това не ти прилича, Пипа.
— Обаче трябва да има обяснение — произнесе задавено тя. — Той е променен. Защо ближе ръцете на испанците като кученце?
— Не разбирам как това може да се обясни със страстна любовна афера — отвърна Робин с тон, който отговаряше по хапливост на нейния.
— Защото не може да мисли за нищо друго и не го е грижа какви ги върши.
Робин прехапа устни и се замисли. Стюарт наистина се държеше странно.
— Според мен промяната в поведението му не се дължи на тайна любовница — каза след малко той. — Но щом желаеш, ще се ослушам наоколо и ще видя какво мога да науча. Най-просто е да попитаме него.
— Какво да го попитаме? Не мога да застана пред него и да поискам обяснение защо ме избягва. Вече го попитах какво не е наред, но той не отговори. Щом не каза на мен, няма да каже и на теб.
— Да, може би си права. Освен това не желая да се меся в семейния ви живот. Това засяга само теб и Стюарт. Мога само да го попитам защо се държи така с испанците.
— И дискретно да се осведомиш дали има нещо вярно в другото ми предположение — добави тя.
— Разбира се, че ще го направя. — Той я погледна загрижено. Винаги веселата и жизнена Пипа изглеждаше потисната. Помнеше колко бяха страдали по-голямата й сестра и майка им, когато бяха станали обект на груби заплахи и несправедливи обвинения. Досега беше смятал, че двете познават тъмната страна на живота много по-добре от Пипа.
Очакваше сестричката му да продължи напред с обичайното си безгрижие, но се оказа, че е сбъркал. Личността и реакциите на Пипа бяха много по-близки до тези на майка й и сестра й, отколкото можеше да се очаква при вида на необузданото дете и кокетната придворна дама, каквато беше доскоро.
— Има ли още нещо, което те тревожи? — попита той и я погледна изпитателно. Видя как вената на слепоочието й изведнъж запулсира и в кафявите очи светна страх, но тя само вдигна рамене.
— Не, нищо друго. Това е достатъчно, смятам.
— Разбира се — кимна той, макар да знаеше, че тя го лъже. Имаше и нещо друго. Откритото й лице беше затворено, сякаш се беше оттеглила в душата си.
— Ще присъстваш ли на музикалното соаре?
Пипа поклати глава.
— Не. Не съм в настроение да слушам музика. Имам чувството, че не съм спала от седмици. Ще помоля Марта да ми приготви вино с подправки и ще си легна рано. Надявам се да се събудя отпочинала.
— Май наистина имаш нужда от дълъг сън — промърмори съчувствено Робин и се наведе да я целуне по бузата. — С останалото ще се справя аз.
Тя се усмихна с празна усмивка, в напразен опит да изглежда смела. Отговори на целувката му и двамата се разделиха. Пипа се прибра в покоите си и помоли Марта да приготви питие за сън и да й донесе за вечеря малко бял хляб с бъркани яйца. Не знаеше, че наистина ще спи спокойно. Днес не я очакваше обърканият свят на сънищата, а сладка забрава. Стюарт нямаше да се приближи до нея насън.
Кралица Мери кимаше одобрително в такт с мелодията, която изпълняваха музикантите. Свиреха „Грийнслийвс“ — песен, композирана от баща й Хенри VIII, която й беше особено скъпа. Кралят се отнасяше много зле с нея, когато порасна и стана млада жена, но като дете я обожаваше и тя не престана да го обича и да копнее за обичта и привързаността му дори когато се отчуждиха напълно. Искаше баща й да я обича, но никога не направи онова, което щеше да й осигури тази обич: да признае собствената си нелегитимност и да се отрече от авторитета на папата като глава на английската църква.
Най-сетне се поддаде на увещанията и си подсигури място в наследството на трона. След смъртта на брат си Едуард поведе битка за трона и спечели. Сега седеше под кралския балдахин и беше омъжена за католически монарх. Засега беше неоспоримата кралица на Англия, противниците й бяха унищожени.
Но докога щеше да трае това спокойствие? Въпросът я дебнеше отвсякъде и излизаше на повърхността на съзнанието й дори в най-добрите й дни. А в лоши дни не беше в състояние да мисли за нищо друго.
Трябваше да има дете, по възможност син. То щеше да подсигури мястото й на трона. Синът на Филип Испански щеше да върне Англия в лоното на католическата църква и да осигури връзката на страната й със Свещената Римска империя чрез Карл V, баща на Филип и братовчед на Мери.
Кралицата се облегна назад и въздъхна. Скъпоценните камъни, с които беше обсипана облегалката на трона, искряха под светлината на безбройните свещи. След малко сложи ръка върху корема си, развълнувана от въпроса дали семето на Филип вече беше покълнало.
В нейното тяло? Или в тялото на другата?
Погледът й обходи залата, взирайки се в лицата на придворните, които стояха на групи или седяха на ниски столчета или дебели възглавници. Симон Ренар, испански посланик и дългогодишен съюзник и довереник на Мери, разговаряше оживено с Руй Гомес, най-близкия съветник на Филип. Двамата сведоха глави и си зашепнаха.
Мери хвърли кос поглед към съпруга си, който седеше до нея. Музиката очевидно не го впечатляваше. Беше подпрял с ръка брадичката си, лакътят му почиваше върху покритото с позлатена сърнешка кожа коляно. Погледът му беше втренчен в двамата мъже до прозореца, сякаш се опитваше да чете по устните им.
Към испанците се присъедини англичанин. Лайънъл Аштън, облечен в елегантен смарагдовозелен панталон и жакет и с къса наметка от кадифе с цвят на слонова кост, обсипана със смарагди. Той изникна сякаш от нищото и Мери неволно смръщи чело. Мъжът й харесваше този англичанин, но според нея той беше загадка. Филип го смяташе за полезен — цивилизован англичанин, взел страната на Испания. Мъж, който познаваше и двете страни, доставяше полезна информация и беше незаменим за интересите на краля и кралицата.
Мери веднага бе осъзнала колко отвратителен е заговорът, замислен от англичанина и двамата испанци, но не си позволяваше да мисли за случващото се и най-вече за подробностите. Ала у Лайънъл Аштън имаше нещо, което й причиняваше неудобство. Нищо видимо, но тя го усещаше в дистанцираното му поведение и непоклатимото му спокойствие. С една дума — този човек я караше да се чувства несигурна.
Съпругът й се наведе към нея.
— Ще ме извините ли, мадам?
Тя се усмихна с нежност.
— Разбира се, милорд.
Филип се надигна и пажовете и прислужниците моментално се стълпиха около него, за да му помогнат. Музикантите, свикнали с невнимателни слушатели, продължиха да свирят.
Филип закрачи към тримата мъже под високия прозорец, които го посрещнаха с поклон.
— Е, господа — попита полугласно той, — готово ли е всичко за по-късно? — Погледът му неволно се плъзна към младия изпълнител на лютня.
— Разбрахме се през следващите нощи да не безпокоим дамата — отговори тихо Лайънъл.
— Защо? Да не е неразположена? — изсъска остро кралят.
— Доколкото знаем, не, сър, но не е добре да предизвикваме подозрения — отговори спокойно Аштън и замислено попипа необичайно оформената брошка, с която беше украсено дантеленото му жабо.
— Съпругът ли създава трудности? — Филип отново плъзна поглед към музикантите.
— Не, но жена му не е глупава, сър.
Филип потръпна нервно, улучен болезнено от откровения, почти враждебен тон на Аштън.
— Май не ви разбирам, дон Аштън. Жената не знае нищо.
Лайънъл се поклони.
— За момента, сър… само за момента.
Симон Ренар го изгледа остро. Май единствен той беше уловил полъха на презрение в привидно спокойната забележка. Никой от останалите не беше забелязал тази дързост. Двамата кимнаха с разбиране.
— Съпругът е длъжен да разсее подозренията — намеси се Руй Гомес и изкриви уста.
— Краткото прекъсване е без значение — вдигна рамене Филип и хвърли бърз поглед към жена си. — Една или две нощи ще посветя изцяло на съпругата си.
Той се изсмя дрезгаво и напомни на присъстващите за истинската си същност. Откакто беше в Англия, играеше съвършено ролята на учтив, предан съпруг на няколко години по-възрастната от него английска кралица.
— Кралицата е много внимателна към съпруга си, сир — напомни му Руй Гомес. — Оказва ви всяка възможна чест.
— Прав си — промърмори Филип с гримаса на отвращение. — Но не е лесно да споделяш леглото с жена, която само те търпи.
— Кралицата знае задълженията си, сир, както спрямо съпруга, така и спрямо страната си — заяви Ренар, винаги готов да защити жената, която му беше колкото приятелка, толкова и полезен политически инструмент.
— Да, да, знам — промърмори успокоително Филип. — Въпреки това не ми е лесно да лягам всяка нощ с жена, която до преди малко се е молила пламенно на обречена на мъченичество светица, Ренар.
Лайънъл ги остави да се наддумват и се отдалечи. Разговорът вече не го засягаше. Преди минута в залата беше влязъл Стюарт Нилсън и Аштън се учуди, че идваше без жена си. При това му стана ясно, че беше очаквал да я види. През последния месец всяка вечер очакваше с нетърпение появата й в двора. Чакаше мига, когато тя поемаше чашата с вино, подадена от мъжа й. Чакаше момента, когато след около час се извиняваше и с натежали крака се оттегляше в покоите си.
Очакваше я студен и безстрастен. С нарочно равнодушие. Тя беше само обект, употребяван в интерес на Мери и Филип. Само част от визията му за световно католическо царство, случайно попаднала в дълбоката черна река на омразата, която определяше всяко негово действие.
Тази вечер обаче, когато не беше нужно да я чака, той изпитваше необяснимо нетърпение и беше ужасно разочарован, когато тя не се появи.
Прозрението го ужаси.
Защо?
Докато размишляваше, стигна до отговора, макар че никак не му беше лесно. Искаше да я види такава, каквато беше.
Искаше да види жената, която беше събудила интереса му.
Днес нямаха нужда от нея и нито той, нито тя щяха да изпълняват ролите си в кралския заговор, следователно можеше да я види като жената, която беше срещнал следобед в двора. Жена, която беше събудила интереса му.
Отдавна се беше отказал да проявява интерес към жените, отдавна беше посветил силите и уменията си на голямата цел. В живота му имаше само една движеща сила и ако позволеше на чувствата или загрижеността към Пипа да вземат връх, щеше да застраши голямата си цел.
Решително закрачи към вратата. За днес работата му беше свършена.
Стюарт Нилсън стоеше до вратата и се оглеждаше с нетипична за него нерешителност. Не направи опит да се присъедини към някоя група от познати, приятели или доверени спътници. Погледът му беше устремен към музикантите.
Лайънъл спря пред него и Стюарт разбра, че лошото му настроение неизбежно ще предизвика остри въпроси и забележки.
— Няма ли да дойде лейди Нилсън? — попита с нарочна небрежност Лайънъл.
По бузата на мъжа потрепна мускул. Той хвърли бърз поглед към краля и съветниците му в другия край на залата.
— Помислих, че сме се разбрали…
— Да, точно така — прекъсна го Аштън, без да сваля от лицето си дружелюбната усмивка. — Въпросът бе зададен просто от учтивост. — Той го потупа по рамото и допълни с измамна мекота: — Последвайте съвета ми, милорд, и се отпуснете. След днешния сблъсък не бива да привличате върху себе си още нежелано внимание. — След кратка пауза той продължи настойчиво: — Бих ви посъветвал също да внимавате къде гледате.
В тона на Аштън имаше дълбоко презрение и Стюарт се сгърчи като ударен. Знаеше, че го заслужава, и това направи положението непоносимо. Ръката му се стрелна към дръжката на меча.
— Не… не, приятелю. — Лайънъл поклати глава и сложи двете си ръце на раменете му. — Давам ви добър съвет и вие трябва да го последвате. Ако бяхте внимавали малко повече преди няколко месеца, днес нямаше да сте в това положение. Нито вие, нито съпругата ви. — Той свали ръцете си и излезе от залата.
Стюарт се опита да се пребори с надигащия се гняв, който заплашваше да го погълне. Аштън беше прав. Някога, някъде беше направил грешка и сега седеше в капан. Един безгрижен поглед, една необмислена дума — никога нямаше да узнае как Симон Ренар беше открил тайната му, но хората, които го наблюдаваха, както наблюдаваха всички в този изпълнен с предателство и интриги двор, бяха видели нещо, което сега използваха в своя изгода.
Той знаеше, че никога няма да го оставят на мира. Ако в началото се беше опълчил срещу исканията им, ако беше отказал да се подчини, може би събитията щяха да се развият другояче. Но последствията щяха да бъдат ужасни и той повярва, че враговете му ще осъществят заплахите, които бяха изрекли. Имаше всички основания да им вярва. Все едно дали щяха да постигнат целта си или не — той знаеше твърде много. Беше твърде опасен за тях и те очевидно нямаха намерение да го оставят да си върви по пътя, след като беше направил онова, което бяха поискали. След това щяха да му намерят друга работа… или да го убият.
Какво щеше да стане тогава с Пипа? Дали щяха да я оставят на спокойствие, ако планът им се провали? Дали мястото й щеше да бъде заето от друга млада жена? Тя не знаеше нищо и не представляваше заплаха. Щяха ли да я оставят жива, ако планът им успее и всичко приключеше благополучно? Бяха му обещали, но колко струваше обещанието на такива хора?
Ами Габриел? И той ли беше в опасност? Той също не знаеше нищо. Докато Стюарт се придържаше към условията на сделката и се подчиняваше, Габриел нямаше да пострада.
Стюарт отново вдигна глава и погледна към музикантите. В този момент изпълнителят на лютня също погледна към него, сякаш привлечен от погледа му. Двамата се усмихнаха с очи, после Габриел бързо сведе поглед към инструмента си. Обзет от гадене, Стюарт се разтрепери от ужас пред онова, което беше направил, пред онова, което можеше да се случи, пред гнездото на оси, в което беше нагазил. Той се обърна рязко и излезе от залата, опитвайки се да се пребори с напора да избяга.
Трябваше да се махне от двореца. Ако умре, другите щяха да заживеят по-спокойно. Не за първи път му идваше тази мисъл, но днес беше по-силна отвсякога.
Да забие камата в гърлото си, да вземе отрова, да се хвърли в тъмните води на Темза… имаше много възможности да сложи край на живота си.
Но той не искаше да умре. Пък и смъртта му щеше да бъде напразна. Ако останеше жив, оставаше поне малък шанс да спаси хората, които обичаше, от последствията на собствената си подлост.
Той обичаше Габриел повече от всички хора на света. Тази любов го гризеше, изтощаваше силите му, но тя го изпълваше с удовлетворение, караше го да плаче и да крещи от радост. Обичаше и Пипа, макар и по друг начин. Привързаността към жена му се увеличаваше с всеки изминал ден и винаги беше примесена с чувство за вина. Тя не знаеше, не можеше да знае, че служи само за прикритие. Той се стараеше да бъде добър и предан съпруг, внимателен и щедър. Но когато изкусно изтъканата мрежа се разкъса, вече не понасяше да остава насаме с нея. Измъчваше го срам, ужасяващ срам за случващото се в нощите, когато му я донасяха безчувствена и омърсена… Какъв позор…
На челото му избиха ситни капчици пот и той се облегна задъхан на един зид. Сви се в сянката на близката колона и започна да повръща. Така не можеше да продължава. Не можеше да се преструва пред жена си, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Вече не беше в състояние да разговаря нормално с нея, да й се усмихва, да я милва. Нямаше сили да лежи до нея и да чува невинното й дишане, докато той се гърчеше от мъка за предателството си.
Трябваше да намери изход… да избяга от брака, от съпругата, на която беше причинил най-голямото зло. Ако намереше изход, щеше да заживее открито и честно с Габриел.