Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (19)

18

— Прекрасни цветя, сър — отбеляза Джем, който скритом наблюдаваше господаря си, зает да прибира чисти ризи и бельо в кожената си пътна чанта.

— Прав си — кимна Робин и грижливо уви набрания от самия него букет с широка жълта панделка, която беше измъкнал от кутията на малката си сестра Ана.

— Дамата със сигурност ще се зарадва — увери го Джем и се ухили с разбиране.

— Не ставай безсрамен — скастри го с усмивка Робин.

Той също беше доволен от букета. Великолепни късни рози, чиито главички бяха натежали от нощната роса, млечнобели маргарити и яркожълти хризантеми. Най-доброто от есенната градина на Холборн. Непринудени, дръзки, грациозни и наситени със слънчева светлина — избор, който подхождаше на Луиза. Естествено той щеше да връчи букета на доня Бернардина, официалната домакиня на вечерята, но Луиза веднага щеше да разбере, че е предназначен за нея, и щеше да се забавлява с хрумването му.

Беше още много рано, свежо есенно утро. Робин беше спал само два часа, защото имаше много неща за уреждане. След задължителната визита при Луиза и дуенята й, по време на която трябваше да намери начин да каже на момичето, че заминава за няколко дни, възнамеряваше да отиде в Уайтхол, за да поговори с Пипа, а после да вземе писмата и указанията от Дьо Ноа.

— Чакай ме по обед в Олдгейт — нареди той на Джем. — Тази вечер трябва да сме в Тийм, значи ще яздим много бързо.

Среса се набързо с дървения си гребен и сърдито изкриви лице, защото кестенявите къдрици упорито отказваха да се пригладят. Сякаш живееха свой живот.

— Разбира се, сър — кимна сериозно Джем. — Да нося ли резервни дрехи?

Робин се замисли дълбоко. Само преди няколко седмици решително щеше да каже не.

— Да, май е добре да вземеш още дрехи — реши най-после той.

— Значи ще отсъстваме дълго, сър?

— Не повече от седмица, но ще ми трябват чисти дрехи за една визита. Не мога да се покажа пред обществото с пътния си костюм.

— Не, сър — кимна сериозно Джем. — Разбира се, че не.

Робин го погледна подозрително.

— Защо ти е толкова весело, момче?

— О, не, сър. — Джем поклати глава. — Никак не ми е весело.

Робин скри усмивката си и посегна към жакета си.

— Точно в дванайсет да си в Олдгейт — повтори настойчиво той, сложи късата си наметка и излезе навън, размахвайки букета.

Когато малко преди осем влезе в дома на Лайънъл Аштън и отиде в оборите, за да остави коня си, Луиза тъкмо се готвеше да възседне елегантната си кремавобяла кобила под надзора на един важен коняр.

И този път самообладанието не й изневери. Макар и с много усилия, тя успя да скрие изненадата и радостта си от неочакваната среща и се отдели от Малкълм, който тъкмо щеше да я вдигне на седлото.

— О, лорд Робин, какво изненадващо посещение — поздрави го с достойнство тя. — Тъкмо смятах да изляза на езда.

— Не искам да ви бавя, доня Луиза. — Робин скочи от седлото. — Дойдох само да благодаря на доня Бернардина за гостоприемството.

— И да й поднесете цветя. — Луиза огледа букета със светнали очи. — Колко са красиви! Искате ли да го занеса вместо вас?

Когато Робин и връчи букета с изискан поклон, тя помириса цветята и кимна развълнувано.

— Божествен аромат. — Гласът й потрепери.

Робин не можеше да й каже, че ароматът на цветята му напомня за уханието, което се излъчваше от нея миналата вечер, затова се задоволи с нов поклон.

— Ще изляза по-късно — обърна се Луиза към Малкълм. — Сега ще отведа лорд Робин при доня Бернардина.

— Много добре, мадам. — Малкълм улови юздите на кобилата, за да я върне в обора. При това огледа посетителя бързо, основно и незабележимо. По-късно щеше да познае Робин Бакьор по всяко време и дори под маска. Това качество беше един от многото му таланти, които го правеха незаменим за работодателя му.

— Елате, лорд Робин. Не знам дали доня Бернардина е привършила утринния си тоалет. Обикновено слиза доста късно, но аз ще подредя цветята, а вие ще ми предадете посланието си.

— Така е най-добре — съгласи се Робин. — Вкъщи ли е настойникът ви?

— Не знам… не ми се вярва — отговори тя, докато подтичваше пред него. — Обикновено отива при краля рано сутрин. Негово величество става рано и обсъжда със съветниците задачите за деня.

Робин се бе надявал да чуе точно този отговор. Още не беше готов да говори с Аштън за египетските скарабеи.

Можеше само да се надява, че Аштън ще иде при Пипа също така рано. Тя щеше да побеснее, ако трябваше цяла сутрин да чака позволението на надзирателя си да напусне покоите си. Или изобщо няма да се трогне, както не се беше трогнала от кралската заповед, добави хапливо той. Поведението й през миналия ден беше оставило у него впечатлението, че Лайънъл Аштън не може да сгреши в нищо.

Когато влязоха в къщата, той съсредоточи цялото си внимание върху Луиза, която бъбреше весело, умело избирайки теми, които не изискваха нито внимание, нито отговори. Тя се обърна към иконома, който им отвори вратата:

— Сеньор Диас, бихте ли съобщили на доня Бернардина, че лорд Робин желае да й изкаже почитанията си? Освен това донесете… донесете… — Тя се засмя и попита Робин: — Какво се яде и пие във вашата страна по това време на деня?

— Ейл, месо, сирене, хляб — отговори с усмивка той. — А в Испания?

— Само хляб и сладко. И пием разредено вино.

— Тогава ми предложете нещо, което вие обичате. — Луиза го погледна със съмнение и младият мъж избухна в смях. — Вече закусих — обясни той. — Нямам нужда от нищо и за съжаление мога да остана само няколко минути.

— Тогава веднага ще повикам доня Бернардина — изрече тържествено икономът на добър английски, макар и със силен акцент, и се поклони.

— Помолете някой да ми донесе ваза за цветята — извика подире му Луиза и отведе Робин в малък салон в задната част на къщата.

— Сега сме сами — прошепна многозначително тя. — Не за дълго, естествено, но трябва да се възползваме от възможността. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— В Испания това сигурно е върхът на смелостта, скъпа, но в Англия е твърде хладен поздрав за приятел.

— Така ли? — Луиза наклони глава. — Тогава ми покажете вашия начин да се поздравявате.

Той сложи пръст под брадичката й и я целуна леко и бързо по устата.

— Това вече е по-добре.

Бузите на Луиза пламнаха.

— Не и в Испания — промълви едва чуто тя.

Робин се засмя и бързо отстъпи назад, защото на вратата се почука. Влезе млад слуга с голяма ваза.

— Доня Бернардина ще слезе след половин час — съобщи той, остави вазата и излезе.

— Много е бърза — учуди се Луиза. — Обикновено й трябва цял час, за да се облече. Очевидно иска да ви направи чест, милорд, или е отчаяно загрижена за доброто ми име. — Тя се зае да подрежда цветята.

— За съжаление няма да я дочакам, тъй че да не се тревожи много за доброто ти име. Всъщност дойдох да ти кажа, че заминавам за една седмица, а може би и за десетина дни. Затова не ме чакай нощем.

Луиза не вдигна глава от цветята.

— Къде отивате? — Във въпроса имаше само любопитство.

— В Съри, при приятели — отговори кратко Робин.

— Разбирам! — Луиза се убоде на една роза и изсмука капчицата кръв от пръста си. — По кой път се излиза от Лондон за Съри?

— През Олдгейт — отговори безгрижно Робин. — Това е една от главните градски порти.

— Там сигурно е много оживено — предположи тя и постави вазата така, че утринното слънце да огрее свежите цветя.

— Наистина е оживено. Има голям брой ханове и кръчми за пътниците. Трябва да тръгвам. Пажът ми ще ме чака там по обед.

— Пред градските врати? — попита тя, продължавайки да се възхищава на цветята.

— Да. — Мислите на Робин вече бяха другаде. — Когато се върна, ще дойда със сестра си.

— Като компаньонка или като претекст? — попита Луиза с добродетелна усмивка.

— Като едно от двете — отговори Робин. — Тя каза, че с удоволствие ще изпълни ролята на компаньонка.

— Така ли? — Робин се усмихна сухо. От Пипа можеше да се очаква да направи такова предложение. Вече беше направила няколко недвусмислени намека за интереса му към Луиза.

И като капак бе заявила, че Луиза е твърде млада за него. Твърде млада за какво?

Фактът, че си задаваше този въпрос, го стресна. Той не ухажваше младата испанка. Двамата бяха само приятели, забавляваха се и флиртуваха. Приятелството им даваше на момичето възможност да разбере какво означава свобода, да събере житейски опит. Всичко това беше безобидно. Тя щеше да се върне в Испания и той щеше да я забрави.

— Трябва да тръгна веднага. Чака ме още много работа — заяви рязко той. — Предай почитанията ми на доня Бернардина. Помоли я да ми прости, че не я дочаках. Ще я посетя след завръщането си.

Луиза се усмихна някак разсеяно и направи реверанс за сбогом, но Робин не забеляза нищо необикновено в поведението й. Напусна салона с поклон и бързо отиде в обора да вземе коня си.

Луиза се оттегли в покоите си. Седна на сандъка до леглото си и обмисли много внимателно фантастичната идея, която й беше хрумнала, фантастична, невъзможна, безумна. Не, не невъзможна. Ако събереше смелост, щеше да я осъществи.

И какво щеше да последва? Доброто й име щеше да бъде унищожено. Майка й щеше да умре от ужас, да не говорим за доня Бернардина. Или…

Или щеше да се сдобие със съпруг. Съпруг по свой избор. Или…

Или просто щеше да изпробва как се реализират безумни планове. Ако имаше късмет, щеше да се върне в дома си, без никой да узнае нищо.

Да, щеше да го направи. Луиза скочи решително. Щеше да си вземе някои дрехи, за всеки случай…

Не, не за всеки случай. Очакваше я само безобидно малко приключение, което нямаше да навреди никому. Нямаше да вземе нищо, за да не се изкуши. Иначе малкото приключение, което правеше чест на изобретателността й, можеше да се превърне в голямо и страшно приключение с ужасни последствия за много хора.

Естествено дон Аштън щеше да разбере от Малкълм какво бе сторила и вероятно щеше да я изпрати обратно в Испания със следващия кораб.

А може би нямаше да направи нищо такова. Настойникът й беше снизходителен, освен това не подозираше нищо. Ако доня Бернардина не узнаеше за приключението й, дон Аштън нямаше причини да вземе мерки срещу нея.

 

 

Твърде млада за какво? Въпросът продължи да измъчва Робин по целия път към Уайтхол и отекваше като монотонно песнопение в главата му. Досега не се беше замислял за възрастта на Луиза, както не беше мислил сериозно и за самото момиче. Гледаше на случващото се като на приятен епизод в неговия и в нейния живот. Нищо повече.

Сега обаче си каза, че той беше тридесетгодишен мъж, а тя — осемнадесетгодишна девойка. Разликата във възрастта не беше чак толкова голяма. В много бракове съпрузите бяха доста по-възрастни: беше обичай млади момичета да се омъжват за мъже, които можеха да им бъдат дядовци. Естествено никой не питаше жената за кого желае да се омъжи. Луиза обаче беше отказала да приеме избрания от майка й съпруг.

Защо, по дяволите, изведнъж се замисли за женитба? Всеки път, когато се замислеше какъв тип жена би му подхождал — а това се случваше извънредно рядко, — си представяше Пен, Пипа и втората си майка лейди Гуинивиър. Всяко от тях притежаваше качества, които му се струваха абсолютно необходими за една жена. Като съпруги бяха равноправни партньорки — нещо твърде необичайно за жените в днешно време. Уреждаха сами живота си, бяха умни и забавни и по нищо не приличаха на повечето красиви глупачки в двора.

Когато спря коня си, Робин мрачно призна пред себе си, че досега не беше срещнал жени като тези от семейството си и вероятно тъкмо това беше причината за нежеланието му да се обвърже в брак. Никога досега не се беше замислял сериозно за женитба. Но от снощи мислеше само за това.

Луиза.

Не, това няма да свърши добре. Никога няма да получи съгласието на семейството й. Предполагаше, че Лайънъл Аштън е заел мястото на баща й, значи трябва да помоли него за ръката й… дилема, пред каквато никога не беше заставал.

Кой и какъв беше Лайънъл Аштън? Ако наистина е привърженик на Елизабет, значи стои от правилната страна и щеше да приеме предложението му с разбиране и симпатия. Ала ако е проклет испански шпионин, ще прати Робин на бесилката или ще се погрижи някой наемен убиец да му пререже гърлото и да го хвърли в Темза още преди да е казал една дума. Ако Аштън наистина е испански агент, Робин трябва да се постарае да стои далече от него и дома му, колкото и да беше привързан към Луиза.

— Всичко наред ли е, милорд?

Робин забеляза, че стои насред оживения двор, удря с камшика по ботушите си и се взира в празното пространство. Ратаят, който бе взел юздите на коня му, го зяпаше любопитно.

— Да, да — отговори раздразнено той. — След половин час доведи коня ми пак тук. — И побърза да излезе от двора, като мина под арката, която го разделяше от друг вътрешен двор.

Решително прогони всички мисли за Луиза и необичайната посока на тези мисли и се съсредоточи върху онова, което искаше да каже на Пипа.

Щеше да бъде искрен и да й признае, че Лайънъл се е опитал да се сближи с него. След това тя щеше да му каже всичко, каквото знаеше, подозираше или предчувстваше. Ако се въздържаше от намеци за странната и според него опасна интимност с Аштън, разговорът можеше да протече съвсем делово.

Ако сестра му имаше по-близки отношения с Аштън, сигурно щеше да бъде много засегната, като узнае, че той вероятно е шпионин, а не само обикновен придворен от свитата на Филип. Ала Пипа познаваше добре света, в който живееха, и щеше да се справи. Нали наскоро му беше казала, че всеки се преструва, защото честността е твърде опасна. Тя нямаше илюзии и щеше да се възстанови бързо от удара, че Лайънъл я е използвал.

Робин се молеше пламенно сестра му да не е допуснала нещо повече от флирт с Аштън. Надяваше се да не си е въобразила нещо невъзможно и много искаше да разбере и да приеме, че той е враг, макар че го беше харесала. Със сигурност не беше допуснала прекалено голяма интимност.

— Той изкачи стълбата с такава бързина, че предизвика течение в коридора, без да обръща внимание на хората, които срещаше. Почука остро на вратата на Пипа и веднага натисна бравата. Вратата беше заключена отвътре.

— Пипа, аз съм!

Никой не реагира. Робин сърдито раздруса бравата.

— Пипа, още ли спиш? Искам да говоря с теб. След няколко часа трябва да замина.

Тъй като не можеше да каже повече пред затворената врата, а по коридора минаваха много хора, той млъкна и отново почука. Вратата се отвори и Робин влезе.

— Съжалявам, че те събудих, но е спешно и реших… — Като я видя, той загуби ума и дума. — Велики боже! Какво се е случило? Какво са ти сторили, Пипа?

Сестра му беше толкова бледа, че по челото и шията й изпъкваха сини венички. В погледа й се четеше обърканост, която събуди у Робин впечатлението, че тя стиска здраво зъби, за да се владее, и се боеше, че всеки момент може да рухне.

— Да не е нещо с детето? — попита след малко той. — Болна ли си? За бога, Пипа, отговори ми!

Робин я хвана за раменете и я раздруса отчаяно, за да я извади от вцепенението. После я прегърна и с все сила я притисна до гърдите си. Не виждаше какво друго може да направи.

Пипа му позволи да я прегърне и лека-полека топлината му, добре познатата миризма и усещането за силното му тяло пробиха ужасния черен транс, в който беше изпаднала след връщането си в двореца. Тя знаеше какво трябва да направи, знаеше го от първия миг на жестокото разкритие, но щом се заключи в покоите си, изпадна във вцепенение, което не й позволяваше да мисли, камо ли да прави планове.

— Болна ли си? — повтори след малко Робин, без да я изпуска от прегръдката си. — Нещо с детето ли?

Пипа се изтръгна от утешителната му прегръдка.

— Не, Робин, не съм болна. И детето е добре. Но трябва да се махна оттук… веднага. И ти ще ми помогнеш.

Гласът й беше ужасяващо глух и беззвучен, блед като лицето й. Безумният страх, който трепереше в него, накара Робин да се страхува от онова, което щеше да чуе. Но трябваше да го чуе.

— Кажи ми всичко — помоли той.

И тя му каза всичко, застанала в средата на стаята, скръстила ръце, неподвижна и с безучастен тон. Единствено очите й, в чиито кафяви дълбини светеха зелени огньове, говореха. Тонът й беше безучастен, защото само така можеше да облече ужаса в думи. Злото, което й бяха сторили, я бе лишило от достойнството й и тя се чувстваше опетнена. Достатъчно болезнено беше да опише голите факти на унижението си, затова изобщо не заговори за грозното чувство, че са я лишили от човешката й стойност. Това чувство събуждаше в сърцето й желание да крещи, да си скубе косите, да издере кожата си с нокти.

Но тя не показа нищо от това.

Робин я слушаше, вцепенен от ужас. Беше вече тридесетгодишен мъж и отдавна се беше примирил, че на света има много зло, но тази хладнокръвна жестокост надвишаваше способността му да разбира. Въпреки това нито за миг не се усъмни, че Пипа казва истината. Колкото и невероятно да беше случилото се с нея, то подхождаше на порочната същност на Филип, на фанатичната му набожност и жаждата му за власт.

Разказът на Пипа отговори на всички въпроси за Лайънъл Аштън. Той беше лош като господаря си. И щеше да си плати за стореното. Робин щеше лично да се погрижи за това.

Ами Стюарт… Стюарт бе продал жена си, за да спаси собствената си кожа.

— Стюарт — процеди през зъби той, но в тона му имаше и болка, и безпомощност, — как е могъл…

— Заплашили са любовника му — отговори със същия безучастен тон Пипа. В сравнение с измамата на Лайънъл предателството на Стюарт беше загубило значението си. — Той не се е страхувал за собствения си живот.

Най-сетне тя се раздвижи и приседна на ръба на леглото. Дясната й ръка несъзнателно се плъзгаше по корема.

— Трябва да се махна оттук, Робин. Няма да позволя да правят с мен и с детето, каквото си искат. Трябва да се махна още днес, още сега. Няма да изтърпя дори още един час да остана под един покрив с тези хора. Затова трябва да ми помогнеш. — Думите й бяха съвсем ясни, нетърпящи възражение.

Но Робин изобщо не мислеше да възрази. Единствено важен беше въпросът как да организира бягството й и къде да отидат.

— Аз трябва да отида в Удсток по поръка на посланика — каза той, питайки се дали трябваше да й обясни, че неочакваната му мисия се дължеше тъкмо на Лайънъл Аштън, който го беше обезпокоил с намеците си. Ала не му даде сърце да произнесе името му пред сестра си. Но защо Аштън й беше казал истината? Каква цел преследваше? Нима за целите му не беше нужна покорна и нищо неподозираща Пипа?

— Защо ти е казал? — попита направо той. — Какво се е надявал да постигне?

Пипа обаче не искаше да се занимава с този въпрос. Беше поискала от Лайънъл да чуе истината и той й я каза с цялата й бруталност. В едно далечно ъгълче на съзнанието й, където шокът и ужасът още не бяха достигнали, тя знаеше, че той й бе казал истината не за да й причини непоносима мъка, но в момента не беше в състояние да мисли какви бяха истинските причини за разкритията му. Затова поклати глава.

— Не знам. Любихме се и… — Робин извика задавено и тя махна уморено с ръка. — О, Робин, спести ми укорите в липса на морал. Моят съпруг обича мъже, а моите предпочитания са моя работа. — И последствията също. Прозрение, което, макар и неизказано, я потисна дълбоко.

Робин кимна и замълча мрачно.

— Сигурно нямаше да ми каже, ако аз не му бях признала как нещо дълбоко в мен говори, че са ми причинили нещо страшно и че той също е участвал в него.

Тя обгърна с две ръце корема си, сякаш трябваше да защити малкото същество, което растеше в него.

— Откъде човек знае тези неща, Робин? Вероятно някакъв несъзнателен спомен, който не може да се опише, се е загнездил като кошмар в най-тъмното ъгълче на съзнанието ми.

— Нямам представа — отговори той, обзет от силно съчувствие. Коленичи пред леглото, прегърна студеното й тяло и започна да милва гърба й, за да я успокои.

Пипа остана известно време в прегръдката му, повече за да облекчи неговата болка, отколкото да изпита утеха. След това изпъна рамене и стана.

— Това вече няма значение, Робин. Сега трябва да се занимаем с това, което е и което ще бъде. Ще тръгна с теб за Удсток.

Робин скочи. Отново се почувства на сигурна почва.

— Не можеш да отидеш при Елизабет! Там не са в състояние да осигурят безопасността ти. Ако открито преминеш на нейна страна, те заплашва обвинение в държавна измяна. Елизабет не може да те приюти без знанието на Бедингфилд.

— Тогава няма да отида при Елизабет — кимна Пипа с ледено спокойствие. — Но ще напусна двореца с теб. Тук не мога да остана. Ако не ме подкрепиш, ще тръгна сама.

Робин сложи ръце на раменете й. Беше готов отново да я раздруса, толкова отчаяно беше желанието му да пробие ледената й отнесеност. Вече не можеше да я познае. Ведрата и безгрижна Пипа, за която винаги грееше слънце, се бе превърнала в студена сянка.

— Не ставай смешна, Пипа. Естествено, че няма да тръгнеш сама. Първо ще идем в Удсток, после ще те отведа в Дербишайър.

Пипа сама се учуди колко бързо плановете й придобиха конкретни очертания.

— Не. В Англия няма нито едно сигурно място за мен. Затова ще ми помогнеш да се прехвърля във Франция. Ще ида при Пен и Оуен.

— Да… добре… това наистина е най-доброто. — Робин трескаво размисляше. — А после? — Какво бъдеще я очакваше, ако трябваше постоянно да бяга от дългата ръка на Испания с бебе на ръце?

— Сега не мога да мисля за бъдещето — отговори безучастно тя. — Мисля само за настоящето, а това означава да скрия себе си и детето на сигурно място.

Гласът й беше спокоен и твърд, сякаш казваше нещо очевидно, и Робин прие с удовлетворение желанието й да се съсредоточи върху непосредствените проблеми. Преглътна глупавия си въпрос, защото разбра, че е безполезно да търсят отговора в такъв момент. По-добре да й каже какво му бе дошло на ум.

— Смятам, че ден или два можем да запазим бягството ти в тайна… Най-добре да се престориш на болна и да заявиш, че няма да излизаш от стаята си. Камериерката ти… как се казваше… Марта… имаш ли й доверие?

— Не мога да й вярвам — отговори сухо Пипа. — Веднъж вече злоупотреби с доверието ми.

— Тогава трябва да се отървеш от нея — установи делово Робин. — Отпрати я. Кажи, че те е засегнала с някаква своя постъпка, и…

— Не. Не бива да бъда несправедлива — прекъсна го Пипа. — Ще я пратя в Холборн… под претекст, че мама има нужда от нея, за да помогне на икономката. Само за няколко дни. Тя ще се върне в края на седмицата, а аз ще кажа, че дотогава може да ми прислужва някое момиче от двореца.

— Така е добре. — Робин направи няколко големи крачки. — Сега отивам при Дьо Ноа. Приготви се за път и отпрати камериерката си. След около час ще дойда да те взема.

Той се запъти към вратата, но спря. Да кове планове и да овладее ситуацията без хленчене — това беше огромно облекчение, но той не можеше да си представи как Пипа щеше да овладее вътрешното си безпокойство, докато страшният спомен за грозната злоупотреба гореше сърцето й. Искаше да й каже нещо за това, но не намери думи.

Трябваше да се задоволи с увереността, че под безгрижната фасада на кокетка Пипа беше твърда и несломима като майка си и сестра си. Тя щеше да се справи, непременно щеше да се справи. Въпреки това мълчанието му го накара да се чувства като страхливец.

Той протегна ръце, сякаш искаше отново да я прегърне, но тя се изправи и го целуна по бузата.

— Не се притеснявай, Робин, Все някак ще се справя. Само ми помогни да се махна от това ужасно място.

— След един час ще дойда да те взема.

— Ще те чакам.

Пипа заключи вратата след него, заключи и свързващата врата към помещенията на Стюарт. Седна зад писалището си, размеси мастилен прах с вода и потопи перото в мастилницата. Имаше намерение да пише на Стюарт, но спря още на първата дума.

Стюарт я беше използвал, за да прикрие наклонностите си, а после я остави в ръцете на испанците. Защо вече не я болеше? Той я бе преценил като недостойна за любовта и верността си, следователно и той не беше достоен за чувствата й. Защо тогава да си хаби думите и енергията за обвинения и укори?

Пипа решително сложи перото върху хартията и започна да пише. Съобщи му, че знае какво са й причинили и по каква причина съпругът й е участвал в това мръсно дело. Накрая му заяви, че възнамерява да го напусне. Обоснова се, че бракът им е невалиден както според нея, така и според църквата. Не желаела да го изложи, но той трябвало да й направи една ответна услуга: да държи в тайна изчезването й и да не предприема опити да я търси и да претендира, че тя все още е негова съпруга.

Сложи подписа си, без да прочете писмото, посипа го с пясък, сгъна го и го запечата. След това написа името му на предната страна.

Остана за малко права до писалището, като замислено почукваше с писмото по дланта си. Това беше краят на брака й. Краят на живота, какъвто го познаваше досега. Краят на всичките й очаквания от живота.

Каква странна мисъл, много далече от нейната същност, от физическото й присъствие в тази позната обстановка.

Пипа отвори вратата към стаята на Стюарт и влезе. Там нямаше никой. Мъжът й не беше спал в леглото си почти от седмица.

Тя остави писмото на перваза на камината, където гореше буен огън. Стюарт сигурно щеше да дойде тук, за да се преоблече, и тогава щеше да намери писмото.

Пипа излезе, заключи свързващата врата и позвъни за Марта.