Джейн Фийдър
Прегръдка в здрача (14)

13

Този ден доня Бернардина се събуди по-рано от обикновено от своята сиеста и дълго лежа в затъмнената си спалня с вече познатото чувство, че нещо не е наред и обичайното спокойно протичане на деня е нарушено. Тя седна в леглото, огледа се, взе халата си и стана.

Първо потърси в полумрака малкия часовник на камината. Едва два и половина. Обикновено спеше до четири и после похапваше в стаята си, за да не прегладнее до вечерята, която се поднасяше в осем. Всяка вечер на масата сядаха само тя и Луиза.

Бернардина отиде до прозореца и отметна завесите. Следобедното небе беше забулено с облаци, във въздуха се усещаше миризма на есен. Тя се наведе към градината. Виждаше се само един градинар, който подрязваше розите. Лехата, която обграждаше терасата, беше цялата от великолепно цъфтящи рози. В края на градината се виждаше реката — широка мътносива лента.

Бернардина се уви в халата си и потрепери. Облачното небе и сивата река й бяха неприятни. Отново си пожела да се върне по-скоро в родната Севиля, където небето беше с цвят на месинг, а следобедното слънце нажежаваше бялата настилка във вътрешния двор на имението Мендоса, където беше издигнат мраморен фонтан. Тя много обичаше да седи там с майката на Луиза, да усеща слънцето в костите си, да си вее лениво с ветрилото, заобиколена от ухаещи жасминови и розови храсти и портокалови дръвчета, да пие хладни напитки и да слуша как Луиза усърдно се упражнява на арфата си под сянката на каменната арка.

Луиза беше толкова добро дете. Никога не й беше създавала ядове. Винаги послушна, винаги се подчиняваше на майчината си воля… докато не решиха да я омъжат.

Бернардина се обърна отново към стаята и поклати глава. Тогава опозна една съвсем друга Луиза — твърда и непоколебима. Учтива и спокойна, но твърдо решена да не стане съпруга на маркиз де Перес. Заяви на майка си, че баща й никога нямало да я принуди да сключи брак е човек, който не й е приятен, и майката неохотно се съгласи.

В отчаянието си доня Мария се обърна към дон Аштън като довереник на съпруга й и приятел на семейството. След дълги разговори с майката той взе страната на Луиза и предложи да я отведе със себе си в Англия. За уморената майка това беше спасение, а доня Бернардина, която знаеше задълженията си, тръгна със своето момиче без нито дума на оплакване.

Сега обаче тя съжаляваше дълбоко за жертвата си. В тази страна нищо не беше, както трябва. Луиза вече не беше послушното момиченце от някога. Тя не можеше да определи точно какво, но в нея имаше нещо различно. А дон Аштън не изпълняваше задълженията си на настойник.

Бернардина стисна устни и кимна, за да потвърди размишленията си. За да се предпази от лошото влияние на ужасната Англия, тя се уви още по-плътно в халата си, излезе и се запъти към покоите на Луиза.

Почука на вратата на спалнята, но никой не й отговори. След обяда Луиза послушно се бе оттеглила за почивка. Може би още спеше? Доня Бернардина тихичко отвори вратата.

Просторната спалня беше заляна от светлина, капаците на прозорците бяха отворени, завесите вдигнати. Леглото беше празно, на възглавницата нямаше отпечатък от главичката на Луиза.

Бернардина затвори вратата и се огледа. Всичко в нея се противеше срещу онова, което беше намислила да извърши: щеше да прерови вещите на възпитаницата си. Беше длъжна да го направи, нали тя носеше отговорност за момичето. Ако ниският морал на тази страна оказваше лошо влияние върху благородната испанска девойка, задължение на дуенята беше да спре това пагубно развитие.

Тя извади няколко чекмеджета и отвори гардероба, без да знае какво всъщност търсеше. Не намери нищо, което би потвърдило подозренията й, а и не беше готова за по-основно претърсване.

Върна се в стаята си с натежало сърце и повика камериерката си.

— Искам да се облека, Ана.

Ана беше една от малкото прислужнички, дошли с тях от Севиля. На корабите, които превозиха краля и свитата му, нямаше място за повече прислуга. Ана служеше на Бернардина от двайсет години, въпреки възрастта си беше много подвижна и се интересуваше живо от клюките на слугите.

Тя помогна на господарката си да облече строго затворената рокля, без която Бернардина никога не би слязла в салона даже да беше съвсем сама в къщата.

— Виждала ли си доня Луиза след обяда? — осведоми се Бернардина, докато оправяше мантилята си.

— Не, мадам. Мислех, че е в покоите си.

— Вероятно е излязла на разходка — предположи дуенята. — Или е на езда с онзи Малкълм.

— Малкълм отиде в града по работа на дон Аштън.

— Разбирам. — Бернардина се усмихна, за да отклони вниманието на Ана. — Тази мантиля нещо не ми харесва. Донеси ми черната със златна бродерия.

Облечена както подобава, Бернардина слезе по стълбата точно когато господарят на дома влезе през парадния вход.

Лайънъл свали наметката си, хвърли камшика за езда на пейката до вратата и свали ръкавиците си. Бернардина стоеше в нерешителност на площадката.

— Доня Бернардина. — Лайънъл се поклони, опитвайки се да скрие нетърпението си. По лицето на дуенята личеше, че иска да му излее сърцето си. Пак се тревожеше за Луиза. И без това го мъчеха угризения на съвестта, че занемарява испанското момиче, но просто не намираше време да се осведоми за потребностите й.

— Дон Аштън, трябва да ви помоля да ми отделите няколко минути. — Бернардина застана пред него и направи реверанс.

Лайънъл въздъхна незабележимо.

— Разбира се, мадам, на ваше разположение съм. — Той посочи вратата към салона, но не попита къде е Луиза, макар че въпросът беше на езика му.

— Дон Аштън, много съм загрижена за Луиза — заговори тържествено дуенята.

Предчувствието не го беше излъгало. Той кимна и приседна на красиво резбованата странична облегалка на един позлатен стол.

— От какъв род е загрижеността ви?

— Не знам точно. В момента Луиза не е вкъщи… подозирам, че това не се случва за първи път.

Лайънъл се намръщи неодобрително.

— Но тя не е затворница в този дом, доня Бернардина.

Бледото лице на жената се зачерви.

— Вие, разбира се, сте прав, но учтивостта изисква да ме уведоми. Аз съм нейна дуеня и трябва да знам къде ходи. Вместо това тя се измъква тайно, докато спя. Това не е редно, дон Аштън.

— Имате ли представа къде би могла да бъде?

Жената поклати глава.

— Освен това момичето има тайни. По-рано ми се доверяваше, но от известно време крие нещо.

Лайънъл се намръщи още повече.

— Луиза е вече млада жена, мадам. Естествено е да има своите тайни.

Бернардина енергично заклати глава.

— Не. Това не е редно за млада дама от високопоставено испанско семейство.

— Добре, кажете ми какво предполагате.

— Аз не знам нищо, съвсем нищо — обясни Бернардина. — И тъкмо това ме тревожи.

— Ако е така, не виждам какво бих могъл да сторя. — Нетърпението му ставаше неудържимо. Не можеше да си представи, че с Луиза би могло да се случи нещо лошо. Когато излизаше на езда, Малкълм винаги беше до нея, а когато беше на разходка по реката, я придружаваше гребецът.

— Вие й дадохте твърде много свобода, дон Аштън — обясни Бернардина и се изчерви още по-силно. — Ако не я бяхте окуражили да излиза сама на езда, нямаше да се отдава на глупави мисли.

— И какви са тези глупави мисли?

Бернардина стисна устни. Не беше в състояние да изрази подозренията си с думи. С изключение на днешното изчезване, но можеше да обвини момичето в нищо. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че нещо става.

— Искате ли да поговоря с нея? — попита Лайънъл, трогнат от нямото й отчаяние.

— Да, и ви моля да й кажете, че няма право да напуска къщата без мое разрешение. Освен това трябва да уволните Малкълм.

Лайънъл знаеше, че за Бернардина е обществено табу да дава нареждания на господаря на дома, и то с такъв заповеднически тон, и правилно заключи, че дуенята беше развълнувана и отчаяна. Трябваше да се опита да я успокои.

— Не бива да реагираме невъздържано, мадам. Няма нищо лошо в това, че Луиза излиза на езда с Малкълм. Още днес ще говоря с нея.

Бернардина поклати глава и изтри очите си с края на мантилята си.

— Ако с момичето се случи нещо, аз трябва да отговарям пред доня Мария.

— Нищо няма да й се случи. Какво предполагате, кажете ми? — Лайънъл отново прояви нетърпение.

— Мъже — прошепна едва чуто Бернардина, извърнала глава, сякаш казваше нещо безкрайно неприлично.

Лайънъл беше готов да се изсмее, но разбираше много добре страха на аристократичната испанска матрона, на чиито грижи беше поверено младо момиче от влиятелно семейство.

— Не ми се вярва, мадам. Луиза не познава никакви мъже. Не е посещавала двора, няма приятели.

— Въпреки това е попаднала под лошо влияние. — Бернардина отново закима усърдно.

Лайънъл беше убеден, че тя преувеличава, но не възрази, защото виждаше вълнението й.

— Успокойте се, ще говоря с нея още днес — повтори той. — Но сега ви моля да ме извините, доня Бернардина. След час имам аудиенция при краля. — Поклони се и се запъти към вратата.

В същия миг тя се отвори рязко и на прага застана Луиза със зачервени бузи и святкащи очи.

— О, дон Аштън, изненадвам се да ви видя по това време!

Той я погледна остро.

— Чух, че си излязла сама, Луиза. Доня Бернардина е много загрижена.

— О, не бива да се тревожите! Доня Бернардина знае, че не мога да спя денем. Слязох в градината и се поразходих край реката. Какво лошо съм направила?

— Да, какво? — повтори Лайънъл с поглед към Бернардина. — Нали ви казах, мадам, че нямате причини за тревога?

Бернардина разбра, че е загубила подкрепата на дон Аштън. Облекчен от появата на Луиза, той се задоволи с обяснението й, но дуенята не повярва на нито една дума от него.

— Обувките ти са мръсни, по роклята ти има кални петна — отбеляза укорно тя и на лицето й се изписа отвращение. — Това не е красива гледка, Луиза.

— Нали ти казах, че се разхождах край реката — отвърна остро момичето. — Там винаги е кално.

Бернардина се опита да изкопчи още нещо, преди дон Аштън да е излязъл.

— Срещна ли някого?

Луиза поклати глава и отговори много по-меко:

— Мисля, че не. Е, размених няколко думи с градинаря, а на брега видях няколко рибари. — Тя вирна брадичка и попита високомерно: — Какво лошо има в това?

Лицето на дон Аштън показа на Бернардина, че трябва да се примири с поражението. В опит да разведри напрегнатата атмосфера той изрече бодро:

— Предоставям на дамите да се насладят на следобеда. Ще се постарая да се върна навреме за вечеря.

— Защо не доведете някой гост? — предложи невинно Луиза. — Ще ми е приятно да видя ново лице и да поговоря с непознат човек.

Бернардина шумно пое въздух и Лайънъл присви очи. Не беше редно Луиза да прави такова предложение и ако бяха в дома на родителите й, сигурно нямаше да си замълчи. Огледа я по-внимателно и разбра, че Бернардина беше права: момичето изглеждаше променено. Проявяваше самочувствие, което по-рано не му беше направило впечатление. А тъмносините очи светеха, сякаш беше преживяла нещо приятно и възбуждащо.

Беше готов да отхвърли молбата й, когато му хрумна, че всъщност идеята беше много добра. Щеше да облекчи съвестта си, като й осигури известно развлечение, а тъй като сам щеше да избере гостите, доня Бернардина нямаше какво да възрази.

Лайънъл се обърна учтиво към дуенята.

— Ще ви затрудня ли много, ако поканя гости тази вечер? Знам, че нямате много време за подготовка.

Бернардина се почувства засегната в честта си.

— Естествено, че ще се справя, дон Аштън. Домакинството ви се води така, че по всяко време можем да нагостим двайсетина души.

Лайънъл се поклони церемониално.

— Познавам способностите ви, мадам, и ги ценя високо, повярвайте ми.

Бернардина се усмихна за първи път. Перспективата да посрещне гости беше приятна и за нея, не само за Луиза. Щеше да бъде чудесно да подготви официална вечеря, както често беше правила в Севиля. Трябваше веднага да помисли за менюто.

— Колко гости да очакваме, дон Аштън?

Лайънъл размисли бързо. Имаше идея и видя възможност да направи поканата за вечеря колкото приятна, толкова и полезна.

— Не повече от двама — отговори той. — Но не мога да гарантирам, че гостите, които имам предвид, ще бъдат свободни довечера. Затова не се разочаровай, Луиза, ако се окаже, че пак ще вечеряш сама. В такъв случай ще им отправя покана за някоя от следващите вечери.

Луиза направи грациозен реверанс.

— Много сте добър, дон Аштън. Съзнавам, че ви тормозя с исканията си — обясни тихо тя.

— Не е чак толкова лошо — отбеляза сухо той. — Но виждам, че създаваш грижи на дуенята си. Ще се радвам, ако за в бъдеще обмисляш малко по-добре постъпките си.

Доня Бернардина изглеждаше доволна, а Луиза преглътна укора без видим гняв, макар че вътрешно кипеше. Колкото по-често си открадваше по няколко часа за разходка с Робин, толкова по-трудно й беше да се примири с ограниченията, наложени в къщата, и със скучната компания на Бернардина.

Днес само се бяха поразходили по брега на реката, така че не беше излъгала дуенята си. Робин й разказа за детството си, за майката, която не помнел, за втората си майка и несъщите си сестри, които обичал с цялото си сърце. Разказът за живота, който бе водил като дете, за свободата, на която се беше радвал, събуди в сърцето на Луиза меланхолия и завист.

Днес Робин имаше само един час за нея, но й обеща, че следващия път ще й разкаже за първия брак на сестра си Пен, както и вълнуващата история за втория й брак с Оуен д’Арси, който бил истинско приключение. За Луиза историите му бяха не по-малко възхитителни от онези, които четеше в книгите. О, много повече, каза си с усмивка тя, защото четеше изключително жития на светци.

Освен това Робин беше обещал много скоро да й покаже истински игрален салон. Луиза живееше с тези обещания и истории, пазеше ги, изваждаше ги и черпеше от тях, когато дните й ставаха твърде досадни и потискащи. Когато вратата се затвори зад настойника й, тя седна с гергефа си до прозореца и си припомни всяка минута от разходката и разговора с Робин. За момент бе хванал ръката й. Съвсем леко, съвсем естествено. Пусна я едва когато забелязаха рибарите на брега.

Луиза се наслаждаваше на спомена и когато Бернардина поиска да обсъди с нея менюто за вечерята, реагира с въодушевление, което много зарадва дуенята й.

След половин час Лайънъл напусна дома си, облечен за аудиенция при краля. Отиде в обора, където завари Малкълм, току-що върнал се от града.

— Сър. — Малкълм поздрави господаря си с поклон, бръкна във вътрешния джоб на жакета си и връчи на Лайънъл плоско пакетче, увито в кожа. — Това е от капитан Олсън.

— Много добре. Гладко ли е минало плаването му от Брюле?

— Да, сър. Връща се в събота с прилива и е готов да вземе всичко, което сте приготвили за него.

— Приготвил съм доста. В събота сутринта ще отнесеш пратката на борда. — Лайънъл пъхна пакетчето в джоба си. — Кажи ми, Малкълм, как минават разходките с доня Луиза?

— Без произшествия, сър — отговори мъжът с леко смръщено чело. — Дамата язди с удоволствие и препуска като дявол.

— Къде ходите обикновено? — продължи с въпросите Лайънъл.

— Най-вече по реката. Търсим равни места, където Крема може да препуска на воля. — Малкълм се изкашля многозначително и добави: — Имам чувството, че младата дама се чувства… ограничена. Ездата я успокоява.

Лайънъл вдигна вежди.

— Може би си прав. Е, щом не прави нищо повече…

Малкълм вдигна рамене.

— Тя обича да наблюдава хората, сър. Понякога разменя поздрави. Но никога не е слизала от седлото в мое присъствие.

— Много добре. Внимавай да не го прави и в бъдеще. В нейната родина върху честта на дама от благороден произход не бива да пада и най-малкото петънце.

— С мен може да бъде спокойна.

— Знам, Малкълм. Иначе не бих ти я поверил. — Лайънъл се усмихна, потупа го приятелски по рамото и се метна на седлото.

Докато препускаше към Уайтхол, пакетчето пареше кожата му. Сега нямаше време да прочете писмата, но знаеше, че съдържанието им можеше да му струва главата. Сестра му Маргарет работеше активно за Реформацията и плати с живота си за своята вяра. Лайънъл, който не споделяше дълбоката религиозност на сестра си, се отвращаваше от режима, който я бе убил, от фанатиците, които жестоко преследваха хората с друга вяра. Във Фландрия и в Нидерландия, които стенеха под католическото иго, той се присъедини към съпротивата срещу насилническото испанско господство и сега оттам го подкрепяха в борбата му за протестантска Англия.

Писмата съдържаха полици, които можеше да обмени в английски банки, и потвърждение, че Фландрия ще достави кораби и оръжия, ако Англия се надигне срещу Филип и Мери. Като ответна услуга той им доставяше информация за антикатолическото движение в Англия, плановете за държавен преврат и начина на осъществяването му. Новината за бременността на Мери, която още не беше стигнала до Фландрия, със сигурност щеше да предизвика голямо безпокойство. Той не беше съобщил там за испанския план за подсигуряване, в случай, че Мери не дадеше наследник на трона, и не възнамеряваше да го прави.

Той беше длъжен да се погрижи за Пипа. Само за нея. Да бди над сигурността й. След като беше помогнал да я подложат на Филип, сега беше длъжен да направи всичко възможно, за да я спаси от испанците. Това беше свещената му мисия, най-важният му дълг. Само ако го изпълнеше, можеше да живее спокойно, в съзвучие със себе си.

Лайънъл остави коня си в огромните обори на двореца и се запъти без бързане към частните покои на Филип. Както очакваше, при краля седяха Ренар и Руй Гомес.

Филип остави перото и вдигна глава от пергамента на писалището си. Изглеждаше недоспал и отпуснат. Поръси пергамента с пясък и поздрави:

— Добре дошли, Лайънъл.

— Сир. — Новодошлият направи дълбок поклон пред краля и поздрави учтиво съветниците му. — Пожелали сте да ме видите.

— Става въпрос за жената. — Филип смръщи нос, ъглите на устата му се отпуснаха, сякаш само споменаването на жената, с която беше злоупотребил, му беше неприятно. Следващите му думи потвърдиха това впечатление. — Не искаме да я виждаме всеки ден. За съпругата ми е трудно, потискащо… а трябва да щадим кралицата, когато е в такова състояние.

— Разбирам — кимна Лайънъл. — И как възнамерявате да постъпите сега с лейди Нилсън? — Нарочно произнесе името й, защото искаше присъстващите да не забравят, че инструментът им все пак е жив човек.

По лицето на Филип отново пробяга тръпка на отвращение. Когато обезчестяваше жените, той облекчаваше съвестта си с изповед и разкаяние. Сега изпитваше отвращение от жертвата, сякаш злоупотребата и собственият му грях бяха по вина на обезчестената. Не отговори на въпроса на Лайънъл. Вместо него думата взе Руй Гомес.

— Не можем да я оставим при съпруга й. Семейството й е могъщо, но не можем да сме сигурни в лоялността им, затова сме на мнение, че не е уместно да я изпратим в провинцията при тях. Вече сме изпратили куриер със строга заповед всички близки на дамата да останат в имението в Дербишайър. Семейството не е добре дошло в Лондон и в двора, защото дъщерята не е достатъчно предана на кралицата. Самата лейди Нилсън няма право да напуска двореца, но не бива да се мярка пред очите на техни величества. Кралят подписа заповед в този смисъл.

Филип кимна. Сгъна пергамента, който беше подписал, капна бял восък и сложи печата си.

— Предайте го на съпруга й, Аштън — нареди той и му подаде пергамента през масата. Лайънъл го пое, пъхна го небрежно в джоба си и отбеляза замислено:

— Всички в двора знаят, че кралицата не е благосклонна към дамата, следователно не се очакват неприятни забележки, ако лейди Нилсън загуби правото си да се среща с кралицата. — Помълча малко и продължи: — За да запазим приличието, е добре съпругът й да продължи да се ползва с благосклонността на Нейно величество. Бих препоръчал лорд Нилсън да изпълнява и занапред задълженията си към кралица Мери и към вас, сир — завърши той с дълбок поклон.

— Така ще ни е по-лесно да го държим под око — кимна Филип. — Ще му позволим ли да се среща с жена си? — Той се наведе над масата и огледа изпитателно съветниците си.

— Това не е наша грижа. В момента прекарва твърде малко време със съпругата си и смятам, че това няма да се промени. Но аз бих предложил, сир, лейди Нилсън и занапред да остане под грижите на дон Аштън. — Предложението на Руй Гомес бе подкрепено с кимане от Ренар.

— Много добре — заяви посланикът. — Трябва да обясним това на съпруга.

Филип погледна Лайънъл изпод полуспуснатите си мигли.

— Съзнавам, че задачата ви не е от приятните, дон Аштън.

Лайънъл реагира с обичайното си равнодушие.

— Може би, но не е непоносима, Ваше величество. Дамата ще прекарва дните си в своите покои и ще ги напуска само когато не съществува опасност да пресече пътя на Ваши величества. Тъй като е важно да я опазим здрава, бих помолил да й позволите разходки в парка, излети с кротък кон и кратки пътувания с лодка по реката, когато времето позволява.

— Да, да… не бива да рискуваме да се разболее. Нашите лекари ще я преглеждат всяка седмица, а вие се погрижете да изпълнява нарежданията им и да се подчинява на предписанията им.

Лайънъл хвърли бърз поглед към големия портрет на Хенри VIII и семейството му, който висеше на стената зад Филип. Горд баща в кръга на щастливото си семейство — нищо не намекваше за измама, жестоко предателство и опасни интриги. Трябваше да обмисли внимателно отговора си.

— Лейди Нилсън не е глупава, сир. Ще задава въпроси. Защо кралските лични лекари проявяват специално внимание към нея, след като десетки други жени в двора са в благословено състояние? И то след като кралицата й е забранила да се явява в двора.

— Това не ни интересува — махна пренебрежително Филип. — Да пита, колкото си иска, но няма да получи отговор. — Той се обърна към Руй Гомес: — Съпругът й е напълно в наша власт, нали?

— Да, сир. Ще се подчинява, докато не съществува опасност за любовника му.

— Защо не му покажем, че опасността е съвсем реална? — предложи Ренар и се уви в черната си наметка, сякаш мръзнеше. — Ще инсценираме злополука, но не сериозна. Само за да им дадем да разберат, че не бива да се самозабравят.

— Музикантът е толкова уплашен, че ще обезумее — усмихна се Гомес. — Любовното гнезденце, което Нилсън е уредил в двореца, не му е приятно. Предпочита анонимността на таверната. Но вие имате право, Ренар. Няма да им навреди, ако напомним на Нилсън, че любимият му не е сигурен за живота си.

— Ще измисля нещо — кимна Ренар. — Нищо сериозно, само лека злополука.

— А вие, Аштън, се погрижете жената да е щастлива.

Лайънъл се поклони.

— Ще направя всичко възможно, сир.

— Ще намерите ли начин да избягвате неудобните въпроси? — попита с намръщено чело Ренар.

— Ще се постарая, сър. — Изведнъж писмата във вътрешния му джоб станаха двойно по-тежки и сякаш видими за острите, подозрителни погледи на посланика.

— Ние имаме голямо доверие в способностите ви, Лайънъл. — Филип се надигна с разведрено лице и протегната ръка.

Лайънъл пое ръката му и склони глава над нея.

— Чувствам се почетен, сир. Ще направя всичко, за да оправдая доверието ви.

— Уверени сме, че ще се справите. — Филип го удостои с благосклонна усмивка. — Разчитаме изцяло на своя предан слуга.

Лайънъл хвърли бърз поглед към Ренар и Гомес. Двамата се присъединиха с усмивки към заявлението на краля.

— Добър ден, милорди. — Той се поклони отново, взе заповедта, която забраняваше присъствие на лейди Нилсън в двора, и излезе. От днес нататък щяха да охраняват Пипа още по-строго и тя можеше да напуска двореца само придружена от Лайънъл Аштън, който практически беше нейният личен надзирател.

И нейният закрилник.

Лайънъл се запъти незабавно към апартамента на лорд и лейди Нилсън. Нещо го подтикваше да бърза. Как ли щеше да намери Пипа? Тъжна и отпусната или жива и енергична, каквато я обичаше? Но както и да се чувстваше, лошата новина, която носеше, със сигурност нямаше да подобри настроението й. Първата й реакция щеше да бъде разочарование и възмущение, но тя трябваше да чуе какво имаше да й каже. А той щеше да намери начин да смекчи удара.

Чу крясъка още преди да стигне до вратата на стаята й. Гласът й трепереше от гняв, а мъжки гласове викаха възбудено един през друг. Най-висок беше гласът на Стюарт Нилсън:

— За бога, мадам, как смеете да се противопоставяте на заповедта на кралицата! Защо отблъсквате добротата й, загрижеността й?

— Нямам нужда от тях!

След този отговор на Пипа Лайънъл влезе, без да почука, тъй като и без това нямаше да го чуят.

Пипа стоеше с гръб към леглото, с едната си ръка стискаше халата си. Приличаше на подгонено от ловци животинче. Трима мъже с черни дрехи и шапки, вързани здраво под брадичката, стояха в полукръг пред нея. Кожените чанти в ръцете им и черните дрехи издаваха професията им. Личните лекари на кралицата.

Стюарт Нилсън се мъчеше да укроти жена си. Ако се съдеше по израза на лицето й, тя беше готова да забие нож в гърлото му и Лайънъл неволно се ухили. Черният квартет нямаше никакъв шанс срещу разгневената Пипа.

Тя го видя първа и погледът й изрази такова облекчение, че сърцето му се разкъса. Макар напълно невинна, тя бе притисната от всички страни, без приятели, без подкрепа от семейството си. Брат й можеше да направи нещо за нея, но и той беше безпомощен срещу кралския декрет. Очите на Пипа издаваха, че той беше единственият човек, който можеше да й помогне.

— Какво става тук? — попита строго Лайънъл. — Шумът се чува отдалеч.

— Няма да допусна тези… тези кръвопийци… тези черни гарвани да ме пипат и да ме опипват. Какво като са лекари на кралицата! — извика с отвращение Пипа. — Ако трябва някой да ме прегледа, ще повикам лекаря на мама. Тези тук казват, че трябвало да потвърдят бременността ми. По дяволите, да не си мислят, че не съм наясно със състоянието си?

— Нямаш право да отказваш на кралските служители — опита се да обясни Стюарт и в гласа му имаше искрено отчаяние. И той прие появата на Лайънъл като спасение. — Обяснете й и вие, мистър Аштън.

— Имаме заповед от кралицата, сър — обясни с достойнство една от облечените в черно фигури. — Наредено ни е да преглеждаме лейди Нилсън веднъж седмично.

— Никога! По-скоро ще умра! — изкрещя вбесено Пипа. — Искам лекаря на мама, никой друг, чувате ли! — Очите й святкаха от гняв.

— Мисля, че е най-добре да оставите дамата на мира — установи сухо Лайънъл. — Знаете, че е вредно за здравето й да се вълнува.

— Вие сте прав, сър, спокойствието е много важно за доброто протичане на бременността — изрече колебливо същият лекар и подръпна грижливо подрязаната си сива брадичка. — Но какво ще съобщим на кралицата?

— Кажете й, че лейди Нилсън е била изтощена и превъзбудена, затова сте сметнали за нужно да отложите прегледа за следващата седмица. — Лайънъл отиде до вратата и я отвори с жест, който беше едновременно подкана и заповед.

Лекарите се спогледаха колебливо, погледнаха възбудената си пациентка, после спокойния, властен мъж до вратата, не знаейки какво решение да вземат. Никой не обърна внимание на лорд Нилсън, който продължаваше да стои до жена си.

— Дано сте прав, сър. Ще дойдем друг път. — Говорителят на групата се обърна загрижено към Пипа. — Много сте зачервена, мадам. Не е зле да ви пуснат кръв. Освен това ви съветвам през следващите два дни да се храните само с извара и мътеница.

— Вън! — изкрещя Пипа и посочи вратата. — Ако си мислите, че вашите пиявици ще сломят духа ми, много се лъжете. Оставете ме на мира и ще си възвърна нормалния цвят на лицето!

Шепнейки си възбудено, тримата се изнесоха от стаята и Лайънъл спокойно затвори вратата.

Пипа не се помръдваше от мястото си до леглото. Челото й беше смръщено в дълбок размисъл! Накрая й бе станало ясно, че нещо не е наред. Лайънъл бе влязъл в покоите й така естествено, сякаш мястото му беше тук. Веднага взе инициативата и пренебрегна съпруга й, сякаш имаше пълното право да го стори. А Стюарт не оказа ни най-малка съпротива. Остана мълчалив и бездеен и позволи на Лайънъл да го измести.

Междувременно тя беше свикнала с очебийното покорство на съпруга си пред испанците и вече не се учудваше, но защо Стюарт се държеше по същия начин и пред Лайънъл Аштън? Дали защото той принадлежеше към испанската делегация и към най-близкото обкръжение на краля и мъжът й му дължеше същото почитание? Тя се обърна замислено към Стюарт. Той продължаваше да стои мълчалив, цялото му същество излъчваше неловкост.

— Благодаря ви, че така енергично прогонихте тримата черни гарвани — изрече тя с леки нотки на подигравка. — Какво щастие, че минахте покрай вратата ми в точния момент.

— Жена ми е права, Аштън — обади се внезапно Стюарт, разбрал, че критиката на Пипа беше насочена и срещу него. — Имате ли навик да влизате в частни помещения, без да чукате?

— Ако бях почукал, нямаше да ме чуете — отговори спокойно Лайънъл. — Но случайно идвам по поръчение на техни величества. Радвам се, че заварих и двама ви. — Той посочи кралското писмо и обясни делово: — Моята задача засяга съпругата ви, Нилсън, но трябва и вие да чуете какво пише кралят.

Пипа усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Каза си, че няма основания да се страхува, че Лайънъл не е в състояние да й стори зло, но не успя да се овладее.

— За мен ли е това? — попита тя и протегна ръка към запечатания пергамент.

— Мисля, че е по-добре първо да го прочете съпругът ви.

Пипа го изгледа унищожително и с бързо движение изтръгна документа от ръката му.

— Щом това писмо засяга мен, значи трябва първо аз да се запозная със съдържанието му — заяви високомерно тя.

Лайънъл се поклони в знак на съгласие. Предложението му беше чисто формално, за да запази достойнството на Стюарт Нилсън. Все пак, поне пред обществото, съпругът беше господар на жена си.

Пипа счупи печата и разгърна пергамента. Прочете го и безмълвно го подаде на Стюарт.

Той го пое с треперещи пръсти, прочете го бързо и вдигна поглед към Лайънъл, който стоеше настрана с обичайното си безстрастно изражение.

— Значи вие сте определен да следите дали съпругата ми следва стриктно кралските заповеди?

— Такова е желанието на краля.

— Това е задача на съпруга. — Гласът на Стюарт трепереше все по-силно. Това беше върхът на унижението. Не знаеше как да обясни ставащото на Пипа, която го наблюдаваше с високо вдигнати вежди.

— Така е редно — подкрепи го тя. Забраната да се явява в двора не й причини болка, напротив, тя беше облекчение. Да понася всекидневно откритата враждебност на Мери беше много уморително. Въпреки това забраната беше загадка за нея, защото в последно време не беше направила нищо, за да я заслужи. — Тази забрана не важи и за Стюарт, нали?

— Не, Техни величества желаят и занапред да се ползват от услугите му. Предполагам, именно това е причината, че задачата да ви охранявам бе възложена на мен. — Лайънъл каза това само заради Стюарт. Нещастникът страдаше дълбоко, болката му се усещаше толкова ясно, че той не можеше другояче, освен да я облекчи. Нищо че презираше лорд Нилсън, нищо че и неговите собствени ръце не бяха чисти.

Пипа се намръщи още повече.

— Вече нищо не разбирам. Защо кралицата настоява да ме прегледат личните й лекари? Защо ме поздрави, че съм забременяла, защо каза, че ще износим децата си заедно, а сега ми забранява да се явявам в двора? Нещо не се връзва.

Тя напусна отбранителната си позиция пред леглото и се отпусна на пейката под прозореца. Извърна глава настрана и се загледа към хубавия ден навън, който болезнено й напомни, че вече беше пленница в стаята си.

— Кралицата е много щастлива от състоянието си — обясни предпазливо Лайънъл — и вероятно си е казала, че вашата бременност ще отклони вниманието от нейната. Тъй като не може да си представи, че дори за малко няма да е в центъра на вниманието, тя е решила да отстрани предполагаемата си съперница. Но също така е възможно да се е опитала да успокои съвестта си, като ви е изпратила личните си лекари, за да се ползвате от същите грижи, каквито се полагат за нея.

Думите му съдържаха само толкова истина, колкото да придобият някакъв смисъл за Пипа. Тя нямаше друг изход, освен да се подчини на кралската заповед — и да постави своите условия.

— Щом ми забраняват да се явявам пред двора, ще отида при родителите си — заяви енергично тя. — Те ще се върнат скоро в Холборн.

— Това е изключено — възрази спокойно Лайънъл. Щеше да й нанесе ужасен удар, но нямаше друг изход. — Лорд и лейди Кендъл са уведомени, че са нежелани в Лондон и в кралския двор.

Пипа пребледня. В нейното състояние да се лиши от майка си? Немислимо. Без помощта на майка си нямаше да преживее бременността и раждането.

— Не… — Тя поклати безпомощно глава. — Не, не може да са толкова жестоки. Какво съм направила, та се отнасят така с мен? — В очите й блеснаха гневни сълзи, но тя ги задържа. Лайънъл беше инструмент на мъчителите й, пратеник и изпълнител на присъдата. Отново се почувства измамена.

Взря се в него, сякаш го виждаше за първи път. След това се обърна към мъжа си и го измери с предизвикателен поглед. Беше сигурна, че той ще подкрепи несправедливата кралска заповед без нито една протестна дума.