Едгар Алън По
Ал Аарааф ^[0]

I

О, нищо земно! Оразен

в цветята само взор лъчист,

в градини, дето всеки ден

родил се е от бисер чист.

О, нищо — тръпният разкош

на ручей, звъннал в късна нощ

и (на духа игрив любим)

избликнал смях неуловим,

що, като раковинен шум

отеква вечно в сънен ум.

О, нищо, расло във прахта.

Едната цветна красота

от хълмите на любовта

крилатата звезда краси

с разветите коси.

 

Несация, на щастието връх!

Полюшваше света й златен лъх

край четири слънца — о, миг покой,

блажен оазис сред пустинен зной.

Далеч, далеч — в морета от зари,

що къпят волната душа в искри —

душа, която в гъстите вълни

не стига отредени висини —

тук в рядък миг допря до чужд предел

и тоя мир, що бог е предпочел.

Но днес, царица на закотвен свят,

тя мята скиптър, хвърля шлем назад

и сред тамян и химн благочестив

в зари четворни плува — ангел жив.

 

Най-дивна, туй ли място във света

роди „Идеята за красота“

(с венци от огън сепна тя звездите

като девойка с перли във косите,

дорде при хълмите ахейски спря)?

И коленичила, далеч се взря.

И всеки облак разпна балдахина,

подобие на нейната родина,

красив, но без да пречи на очите

на друга хубост да съзрат лъчите —

венеца, свит край всяка форма звездна

и въздуха опалов и цветна бездна.

 

И коленичи върху карамфили

и лилии, главици извисили,

като онез на Капо Деукато^[1],

растящи вредом толкова сърцато

по стъпките на властница надменна,

от любовта към смъртния сразена^[2].

Сефалика, в рояка пчелен скрита,

в нозете й стъбло от пурпур вплита.

На Трапезунд нареченото цвете^[3],

родено сред звездите, също вплете

стъбло, покрито с медена роса

(нектар, що нявга правел чудеса).

Упойно сладка, тя вали с години

в лишените от благодат градини

на Трапезунд — и върху цвят златист,

тъй близък до цвета в оная вие,

че подлудява всичко хвърковато

с копнение, до днеска непознато.

 

В небесните селения листата

на цветето е скършила тъгата,

тъгата безутешна, свела чело

пред грешка минала, пред скверно дело.

Гръдта й как уханието движи!

Виновна хубост расне тъй от грижи.

Никтант не гали с лъх, от лъч по-свят.

Нощта облъхва с нежен аромат.

И Клития сред сто слънца в печал^[4],

и също земно цвете възвисено^[5],

което гине, още неродено —

сърце уханно пръсва, та духът

към райските лехи да найде път,

и оня лотос, дето победи

на Рона непокорните води^[6],

и твоя ароматен пурпур, Занте^[7]!

Isola d’oro! — Fior de Levante!

И пъпката от Индия далечна^[8]

що плува с Купидон в реката вечна.

Цветя омайни и магични, дето

уханни литват с песен към небето^[9];

 

Дух, зареян над земята

в синия простор,

де кошмарът с красотата

водят вечен спор.

Синевата очертана,

на Звездата праг,

как пред твоята забрана

бяга пак и пак!

Но забраната ти пада

пред кометите, със скок

хвръкнали направо в ада

от престола си висок,

та навеки да блуждаят,

огъня да носят свой,

миг почивка да не знаят,

ни от болката покой.

Знам поне, че той живее.

Вечността е негов храм.

Но чие чело тъмнее

и от кой ли Дух — не знам.

Да, Несация ги знае

тия същества.

Всяко дух да е мечтае

с твойта синева^[10].

 

Волята ти, Боже, стана…

Пътят бе щастлив.

Водеше я в океана

поглед — огън жив.

И днес със мисъл, Боже —

че мисълта нали

до теб да литне може,

с теб трон да подели —

с фантазия крилата

ще следвам своя път,

докато небесата

в познание мълчат.

 

Тя спира, и заравя пламнал лик

във лилиите, да смекчи за миг

жарта на всепроникващи очи!

От страх пред тях Вселената мълчи.

Не мърда и не диша — глас могъщ

от въздуха се сипе като дъжд.

Безмълвен звук — как стряска се слухът!

Наричат го на сферите гласът.

От думи е светът ни — „тишина“ —

така зовем покоя с реч една.

Природата говори. И, ефирни,

отронват звук тела с криле прозирни,

но не щом там горе в небесата

на Господ вечни проехтят словата

и догори на вятъра душата.

„Какво че светове кръжат полека

край своята звезда от памтивека,

щом грешка любовта ми е и смята,

че моят гняв таи се в гръм тълпата,

или пък в буря, в трус, във морски шквал

(а! кой ме би в гнева по-чист видял?),

какво че в светове с едничко слънце

тече смрачено Време с всяко зрънце?

Нали летиш със моя блясък ти

и мойта тайна в свода с теб лети!

О, напусни дома си от кристал

и политни към месеца изгрял

и с рой светулки южни във коси^[11]

далече светлината отнеси.

Разкрий загадката на своя път

пред орбитите горди, що блестят.

Преграда пред сърцата ни бъди,

вината ни да не гаси звезди!“

 

И в жълта нощ с единствена луна

се вдигна девата — нали в една

любов кълнем се и луна в нощта.

При нас сама се ражда прелестта…

И щом изгря във пухен час звездата,

там девата се вдигна от цветята

и над просветнал връх и мрачен кът

пое по теразейския си път^[12].

II

Високо в планината белочела,

каквато в дрямката, пастир обзела,

когато, легнал сред треви огромни,

сънливо мига, нищичко не помни,

явява се и гледа той смутено —

и си мърмори: „Да ми е простено“ —

кога луната пълни се в небето —

розовочела, вдигнала се, дето

ефирът грее в залези безчет

и сърпът лунен прави пирует —

израснаха в сияйните простори

колони сред олекналата вис.

И мрамор пароски смеха повтори,

щом прати му вълна смеха си чист,

и скъта планината в дом сребрист.

Това звезди втечнени са, що носи^[13]

небето във покров от абанос и

със тях сребрее, докато умрат

и царството въздушно украсят.

И купол в светлина от небесата

на тез колони увенча челата.

Прозорецът от диамант овален

обърнат бе към оня въздух ален

и божите лъчи от метеора

сдвояваха таз хубост във простора,

освен когато откъм Емпирея

дух сумрачен допърхваше при нея.

Но гледаха очи на серафими

как смътен е светът и как, любими

на естеството, сиво и зелено,

за гроб на красотата отредено,

витаят във корниз, при архитрав,

край мраморния ангел къдроглав.

Като ахейска статуя наднича

от здрачна ниша той — на жив прилича!

И от Тамдор и от Персеполис^[14]

изящен фриз, и Баалбекски фриз!

И бездната Гоморска! О! Но цяла

вълната^[15] върху теб се е изляла!

 

Звукът пирува в лятна нощ щастлив:

Я чуйте шепота на здрача сив

достигнал във Халдея до ушите

на не един мечтател, взрян в звездите —

как той изпраща звуците си вечни

до някой, вгледан във мъгли далечни —

как облака на мрака той посреща

и формата му като глас усеща^[16]!

Но що е туй? То иде и тогава

мелодия в крилата зазвучава.

Миг пауза — подир акорд дълбок —

Несация е в родния чертог,

но с порива на полет разлудян,

задъхана и с пламнало лице.

Как всичко покрай кръшния й стан

се пръсва от туптящото сърце!

Във центъра на дивния си храм

тя спря да вземе дъх и — Занте! — там

лъчът, играл в златистите коси,

жадуващ мир, в зари се извиси!

 

Дърво с дърво шептеше в тъмнината

и със цветя шушукаха цветята^[17].

Струеше песента на водопади

в горички звездни, в лунните ливади.

Но тишина обзе света телесен,

цветя, води и ангела небесен

и само звуци, от духа родени,

припяваха на думите свещени:

 

„Под синя камбанка —

под клон разцъфтял —

на спящия сянка

от месеца бял^[18] —

сияйни, следите

във сънен захлас

в небето звездите

как никнат за вас,

дорде не разпръснат

и мрак, и мъгла

и тихо възкръснат

по ваште чела.

Съвсем — погледнете —

девичи очи.

Станете, станете —

зовът им звучи

от дрямка щастлива

под люляков храст,

че друго отива

на звездния час.

Тръснете росата,

и с нея дъхът

на ласки в косата —

те също тежат —

(Любов, и в небето

те чакат, разбрах!)

на ласките, дето

заспивате с тях!

Размахай крила

без примката зла.

Росата среднощ

отнема им мощ.

И ласки отново

на тях не носи.

В гръдта ти олово,

пух в твоите коси.

 

Лигея! Лигея!

Прекрасен мой сън!

В теб всяка идея

звучи с нежен звън.

Сама ли на бриза

реши да си гост

или със каприза

на сам албатрос^[19]

се сливаш с тъмата

във полета свой,

пазителко свята

на вечен покой.

 

Лигея, бъди ти

във разни неща.

Нима някой би

ти отнел песента?

Очи под дланта

ти сънуват и спят.

Но звуци струят и

теб будна държат:

на капки, запели

в цветята при дъжд

и в танц полудели

с пороя могъщ,

шумът на тревата,

която расте^[20] —

гласът на нещата —

но външни са те!

Избягай, любима,

в далечна страна,

де извори има

под бяла луна,

де езерни бездни

усмихнати спят,

че с острови звездни

гръдта си красят,

де сплитат главици

за сянка цветя

и спящи девици

е скътала тя.

Спят други далече —

при диви пчели^[21].

Разбуждай ги вече —

в поля, край скали.

В ушите с дъха си

дъхни оня звук,

когото в съня си

са дирили тук.

Какво ли ще вдигне

и ангел заспал,

полегнал да мигне

под месеца бял?

Еднички, еднички,

със песенен звън,

ритмичните срички

дарили му сън!“

 

И духове, и ангели се реят,

и пръска серафими Емпиреят,

и млади сънища кръжат незрими —

не са те в Знанието серафими,

на твоите селения в зарите,

о, Смърт! дошли на Бога от очите:

Бе сладък грях — по-сладък и от смърт —

бе сладък грях — дори за нас дъхът

на Знанието радостта смрачава.

За тях бе той самум, що разрушава.

Защо ли те поискаха да знаят,

че Правдата е фалш, че скръб е Раят?

Бе сладка смърт за тях — струеше цяла

със сетния екстаз на битност зряла.

Безсмъртието не е там отвъд.

Там сън-небитие душите спят

и там дано да спре духът смутен —

от Рай далеч, далеч от Ад проклет^[22]!

Кой гузен дъх в какъв ли храсталак

не чува в химна призивния знак?

Не чули, двама паднаха, че Бог

със вслушаните в свойта кръв е строг —

девица-ангел, влюбен серафим.

О! де (търсете вред по свода зрим)

бе сляпата Любов, без дълг-водач?

И падна Любовта — „в изящен плач“^[23].

 

Красавец беше падналият дух.

Все скиташе край изворния мъх,

във светлите звезди отгоре взрян,

сънуващ под луната своя блян.

Какво е чудно? Та нали звездите

очи са, взряни нежно във косите

на Красотата. Всяко езерце

бе храм за влюбеното му сърце.

Нощта откри (за него нощ на скръб)

как Анджело възсяда скален гръб,

що висне страховито в свода строг

и над звезди се мръщи на възбог.

Там, вперил в свода вишен взор орлов,

седеше той със своята любов.

За миг един очи на нея спря

и в орбитата земна пак се взря:

О, Янта, гледай! Потъмня лъчът!

Как сладостно е да се взреш отвъд!

А беше друго в есенния здрач.

Разкоша му напуснах аз без плач.

О, здрача, здрача, нося го у мен!

Там, в Лемнос лъч сред приказен рефрен

изгря над зала с източна резба,

дето седях. По пищната везба,

връз клепките, по всичките неща…

 

О, колко сънно прати ги в нощта!

И по цветя, и връз любов, преди

да литнат в Гюлестан със Саади!

Ала лъчът! Аз спях — за пиршество

пролази смърт във всяко сетиво

тъй тихо, че къдрица ни една

не се пробуди и не я позна.

 

Последно спрях под тоя небосклон

при древен храм, наречен Партенон.

С тъй стройни колонади той гори,

че би оставил в сянка теб дори^[24].

Старикът-време щом докрай изтри

умората — политнах, лек орел,

годините за час едничък взел.

Но всеки път, достигнех ли до тях,

над купола-градина все летях.

Той като карта гънеше се лек —

Пустинни градове без жив човек!

О, Янта, толкоз хубост ми се сбра,

че исках пак човек да си умра!

 

Мой Анджело! Какъв човек, та ти

тук имаш дом с такива красоти,

с един ли по-зелен, по-дъхав храст?

И женска хубост, и любовна страст!

 

Но чуй ме, Янта! Щом ефирът чист

олекна и духът ми напорист

политна, май помръкна моят ум

и оня свят от хаос и от шум

със всички ветрове се възвиси

и в пламъци небето прекоси.

С крилете не докосвах аз звезди,

а падах, да, по-бавно от преди —

но все надолу, с поглед трепетлив,

към бронзови лъчи, към огън жив!

И не след дълго в устрема крилат

достигнах твоя тук най-близък свят.

О, свят, що сее страх! Дедалион,

изтръгнал от Земята скръб и стон.

 

Достигнахме Земята ти във мрак

и тя да съди на чий дух сме знак.

Дойдохме, скъпи. Горе, долу, вред,

светулчици, летим — назад, напред.

И чакаме да кимне тя с глава,

че тя от Бог е чакала това.

Но свят по-свеж над Времето-старик

не разпростря крило дори за миг.

Леко ореол — и ангелски очи

се вглеждат горе в призрака лъчист.

Но сетне Ал Аарааф прозря

пътя стремглав през звездните моря.

И щом започна гордо да расте,

жив паметник в очите на дете,

пред тоя дар на земните чеда

ний сепнахме се с твоята звезда!

Тъй всеки влюбен, в разговор вгълбен,

нощта изкара, без да види ден.

Те паднаха — нали докрай е строг

със вслушаните във кръвта си Бог.