Едгар Алън По
Гарванът

В полунощ седях приведен, отегчен, отчаян, бледен

над забравено познание — том със тайнствени слова.

Тъмен сън ме скри дълбоко, ала тихичко похлопа,

някой тихичко потропа на самотната врата.

„Гост — прошепнах, — вън похлопа на самотната врата.

                                        Закъснял е вечерта.“

 

Ах, аз помня много ясно на декември злия блясък,

върху пода как проблясва в пепел призрачна жарта.

Чаках утрото притихнал, взрян във книгата, опитвах

да прикрия, но не стихва тиха по Линор скръбта.

С името Линор дарена, тази, що е лъч в скръбта,

                                        взе без име Вечността.

 

Лек, копринен шум донесе тежка пурпурна завеса.

Вля се, впи се в мене ужас, непочувстван досега.

Аз в сърцето си изгарях, но не спирах да повтарям:

„Гостенин е. Настоява той пред моята врата.

Късен гост е. Настоява той пред моята врата.

                                        Закъснял е вечерта“.

 

Но душата ми укрепна и решително изрекох:

„Сър или Мадам, простете, моля ви, ако греша.

Бях заспал така дълбоко, ала тихичко потропа,

тъй внимателно похлопа на вратата ми ръка.

На часа ще ви отворя и ще ви подам ръка!“

                                        Вън ме срещна вечерта.

 

Ужасèн се взирах дълго, със съмнения изпълнен,

че сънувам сън мъртвешки, несънуван досега.

Знак ми даде тишината и в покоя непонятен

промълвих „Линор!“, но мракът ме отпрати в самота.

Ехото „Линор!“ отвърна и предрече самота.

                                        Бе пустиня вечерта.

 

Тялото ми — трескав огън — стаята прие отново.

Чух похлопването властно, не тъй както досега.

По прозореца навярно нещо тропа непрестанно.

Нека видя този странник. Тайната да разбера.

Нека се смири сърцето. Тайната да разбера.

                                        Вятърът и вечерта.

 

Разгневен, свалих капака от прозореца и сякаш

дързък порив тук изпрати Гарванът от древността.

Въздуха изпълни с плясък, без поклон влетя и кацна

със осанка благородна той на моята врата.

Върху бюста на Палада над самотната врата.

                                        Стихна после с вечерта.

 

И внезапно тази птица в мен усмивка предизвика

с важния си вид и черни абаносови пера.

„Въпреки че си проскубан, зная, че си смел и ужас

на Плутон от бреговете носиш, птицо на Нощта.

Как е знатното ти име край реката на Нощта?“

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

Бях учуден и ме стресна отговорът неуместен.

Беше толкова безсмислен и неловък при това,

тъй като — се съгласете! — че не ви се случва често

чест да ви окаже птица върху вашата врата.

Птица или звяр окаян върху вашата врата

                                        с име като Вечността.

 

Ала Гарванът, притихнал, от местото си не литна,

само с дума изповядал здрача в своята душа.

Повече не се обади и перо не трепна даже.

Плахо аз успях да кажа: „Няма никой у дома!

Ще си тръгне със мечтите утре сутрин от дома.“

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

Отговорът беше кратък — си помислих. — Вероятно

е единствното слово, произнасяно в беда.

Господарят му, обречен на страданията вечни,

с отчаяние на грешник е повтарял все това.

И надеждата си светла е погребал след това

                                        в припева на Вечността.

 

Гостенина наблюдавах и с усмивка разгадавах,

а креслото си преместих срещу моята врата,

за да проследя по-лесно всички митове известни

и на птицата зловеща тайната да разбера.

Тайната на тази странна птица аз да разбера.

                                        Смисълът на Вечността.

 

Бях изпълнен със догадки, нито звук не произнасях,

а на Гарвана очите ме горяха вдън душа.

И седях замислен дълго — в кадифен покой обгърнат —

на креслото си безмълвен под неясна светлина.

Чий покой в кресло безмълвно, под неясна светлина,

                                        тя докосва — Вечността?

 

Въздухът бе плът нетленна, сред ухания неземни

долових на серафими стъпчиците да звънят.

„Бог утеха ти дарява. Чаша призрачна забрава,

клетнико, Линор тогава ще е спомен за света.

Пий до дъно и тогава ще презре Линор света.“

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

„Пророк? Изчадие на ада? Спри, птицо или дявол!

Бурята ли те изхвърли изтощен тук на брега?

Тъжен жрец на Сатаната сред руините изпратен

в дом, където Ужас властва както в Галаад смъртта.

Позволи ми да узная, болка помни ли смъртта?“

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

„Пророк? Изчадие на ада? Спри, птицо или дявол!

Бог един са небесата и за двама ни съдба.

Там, в градините далечни, моят дух дали ще срещне

с името Линор дарена тази, що е лъч в скръбта,

ангелите, що дариха с името Линор в скръбта.“

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

Знак да бъде за раздяла тази дума, черен дявол.

Връщай се отново в мрака, на Плутона там в нощта.

Тук перо да не остава от лъжливата ти слава.

Остави ми самотата — вън от моята врата.

Клюн изтръгвай от сърцето, сянката — от таз врата.

                                        Той изрече: „Вечността!“

 

И не трепна, и не литна, и стои все още стихнал

Гарванът върху Палада над самотната врата.

Като в сън потънал черен демонът на мрака древен

сянката си хвърля сведен върху моята душа.

Няма повече да види утро моята душа.

                                        Блясък нямa вечността.