Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (12)

Рицарите на Кръглата маса

Преди германските племена да завземат големия остров, който римляните наричали Британия, там живеела друга войнствена раса, келтите. Те пък създали други митове, най-хубавите от които не са за богове, а за хора — за необикновени хора герои. Това било някъде към края на античната епоха и началото на Средновековието, тогава на острова разцъфтявала самостоятелна келтска държава със свой крал и свои благородници. Не след дълго обаче тевтонските племена „англи“ и „сакси“ нахлули в Британия през морето и след свирепи битки изблъскали келтите на север и на запад, настанили се в техните земи и образували бъдещата англосаксонска нация. Но преди тяхната пълна победа последният келтски крал им оказал упорита съпротива и неговото име Артур останало в паметта и на келти, и на англосакси. Столетия наред се носели предания за подвизите на крал Артур и неговите рицари, тези предания се прехвърлили и от другата страна на Ламанш, в днешен Бретан и Нормандия. Още по-късно от същата Нормандия нови завоеватели нахлули на острова и, от своя страна, разгромили и поробили англосаксите — те наложили свой нормандски крал и своя нормандска аристокрация. Това вече било в „класическите“ Средни векове — времето на турнирите, на рицарите и дамите, на кръстоносните походи, времето на всемогъщото дворянство и вечните междуособни войни. Знайни и незнайни автори отново подели устните легенди за Артур и ги записали на френски и на английски. Те, разбира се, доста ги изменили и допълнили, имената на героите и местностите били „пофранцузени“, рицарите говорели и действували като съвременници на авторите, вмъкнати били и повече религиозни елементи. И все пак изконният дух на легендите се запазил. Така се създал прочутият „артуриански цикъл“, цикълът за най-благородния крал между кралете и за неговите доблестни рицари на кръглата маса. И макар няколкостотин години да делели действителните събития от преработените истории, те станали любимо четиво, били живи и увлекателни, разпалвали въображението. Вечер край камините на дворци и замъци, под светлината на петосвещници, някой ги четял на глас, а наоколо се трупали стари и млади, дами и кавалери, слушали със светнали очи, усмихвали се и се просълзявали. От тях те се учели на рицарски добродетели, на юначество, на кавалерско държане към любимата. Преписвали ги на ръка, първите печатници ги печатали. Над техните страници впрочем е пламнал и мозъкът на оня нещастен хидалго, който поиска да бъде като героите на Артур, който взе Ланселот и Галахад за свои образци. Чак до Ренесанса продължават да бъдат те най-четената литература, чак до смеха на Сервантес, който, от една страна, ги изкриви в пародия и се подигра с тях, а от друга, наново ги утвърди и въздигна, с тяхната вечна жажда за рицарски подвиг, с тъжния и велик идеализъм на дон Кихот.

Според по-късния „артуриански цикъл“, бащата на Артур бил „кралят на цяла Британия“ Утер Пендрагон. Веднъж той поканил в двореца си корнуолския дук заедно с жена му Игрена, прочута по красота, изящество и ум. Крал Утер Пенрагон се влюбил в дукесата и поискал да спечели благоволението й, но тя била добродетелна дама, предупредила съпруга си и още същата нощ двамата тайно се измъкнали от двореца. Когато кралят разбрал, че са заминали, обхванал го неописуем гняв, той вдигнал голяма войска и обявил война на дука. Дукът оставил жена си Игрена в замъка Тентажил, а сам се затворил в другия голям замък Терабил — и двата замъка били готови да издържат дълга обсада. И наистина крал Утер Пендрагон обсадил Терабил, но всичките му опити да го завладее били напразни. От гняв, мъка и любов към леди Игрена той се разболял — по цял ден лежал в шатрата си с посивяло лице. Един от неговите рицари се опитал да го утеши и го посъветвал да повикат вълшебника Мерлин, който единствен можел да му помогне. Този Мерлин бил наистина голям вълшебник, познавач на всякакви магии, освен това прочут певец-бард. И докато изпратеният рицар бродел наслуки по пътищата, видял отсреща да идва един дрипав просяк, който тихо си тананикал.

— Накъде си тръгнал, благородни господине? — попитал той. — И кого търсиш по тия пътища?

— Няма защо да ме питаш. Не би могъл да ми помогнеш — казал рицарят.

— О, не, аз знам кого търсиш — усмихнал се просякът. — Ти търсиш Мерлин и не е нужно да вървиш повече, защото аз съм Мерлин! Аз отдалече разбрах за болката на краля и съм готов да му помогна, стига да изпълни моето желание, от което и самият той ще получи само по-голяма прослава!

После Мерлин отишъл до шатрата на краля, повторил същите думи и накарал краля да се закълне, че ще изпълни желанието му.

— Ето какво искам аз, господарю! — казал той. — След като ти спечелиш Игрена, ще имаш от нея син. Нека този син веднага след раждането му да бъде предаден на мен. Аз ще го отгледам и възпитам, както знам. Но ти бъди спокоен за него, защото той ще стане най-благородният крал на земята!

Утер Пендрагон с радост се съгласил и тогава Мерлин казал как ще му помогне. Той щял да преобрази краля така, че да прилича напълно на корнуолския дук и с измама да влезе при Игрена в замъка Тентажил. Това трябвало да стане незабелязано вечерта. Дукът обаче от стените на Терабил видял как кралят се отправя към Тентажил, изскочил със своята свита и двете войски се сблъскали. По време на битката дукът паднал убит. Войниците му се пръснали. Същата нощ крал Утер Пендрагон стигнал замъка Тентажил и влязъл вътре под външността на дука. Рано на другия ден той си отишъл и едва тогава дукесата научила, че съпругът й бил мъртъв още предишната вечер. Няколко седмици по-късно кралят изпратил бароните си да поискат вдовицата Игрена за негова жена, тя се съгласила и се вдигнала голяма сватба. Наскоро се омъжили и дъщерите й — Маргоуз за Лот, крал на Лотиан и Оркней, и Елаина за Нантрес, крал на Гарлот. А най-малката им сестра, Моргана, била дадена да се учи в манастир, но изглежда този манастир бил нечестив, защото тя излязла оттам с познания за всякакви вълшебства. Затова я наричали Моргана Лефей, което значи Моргана Вълшебницата. По-късно тя се омъжила за Уриен, крал на Гор.

Скоро след сватбата Игрена почувствувала, че ще има дете. Но тя подозирала, че бащата на детето бил тайнственият мъж, който се бил вмъкнал онази нощ в замъка Тентажил. Скрита тревога я измъчвала, крал Утер Пендрагон я попитал какво я гнети и тя със сълзи на очи му разказала всичко.

— Не се тревожи, скъпа Игрена — прегърнал я кралят. — Това бях аз, преобразен по подобие на дука! Аз съм бащата на детето! — и царицата била безкрайно щастлива. А когато момчето се родило, Мерлин се явил в двореца.

— Дойдох за обещаното — казал той. — Познавам един добър рицар, Ектор, той ще го възпитава добре заедно със своите деца, а и аз ще се грижа за него!

Кралят повикал Ектор и го надарил със земи и богатства, а в уречения ден наредил двама рицари и две благородни дами да увият малкото момченце със златен плат и да го изнесат навън. Там ги чакал дрипав просяк и по заповед на краля те дали детето на просяка. Това пак бил Мерлин, той го отнесъл при Ектор и довел един свещеник, който кръстил момчето Артур.

След няколко години крал Утер Пендрагон тежко се разболял, а в същото време от север победоносно нахлули врагове. В отчаянието си той пак повикал Мерлин и го помолил за помощ.

— Господарю! — казал Мерлин. — Ти не трябва да лежиш тук, а сам да поведеш битката, пък и макар да те носят на носилка! — И наистина при следващата битка понесли краля на носилка, а освен това край него пристъпял Мерлин и пеел бойни песни. При тази гледка бойците се въодушевили, нахвърлили се върху враговете и ги обърнали в бягство. Тогава крал Утер Пендрагон се върнал в Лондон и с радостни тържества отпразнувал победата. Но на другия ден болестта му се влошила още повече. Три дни той не можел да мръдне, бароните били уплашени и тъжни и помолили Мерлин пак да помогне, но той вдигнал рамене.

— За това няма лек — казал. — Кралят е в ръцете на бога! Нека всички се съберем утре пред леглото му!

И когато се събрали, Мерлин застанал до умиращия крал и с висок глас го попитал дали би искал да го наследи неговият законен син Артур, Утер Пендрагон се надигнал и също с висок глас отговорил: „Да!“ — после се проснал в леглото и издъхнал.

И дълго време тронът останал без владетел, много от бароните се опитвали да вземат короната, но другите барони им пречели. Междуособици избухнали в кралството. Междувременно младият Артур растял и станал силно, хубаво момче. Той се възпитавал заедно с децата на рицаря Ектор. Понякога Мерлин идвал при него, разказвал му истории, пеел му песни, но Артур не знаел кой е той. А междуособиците се засилвали, кралството било пред разпадане. Тогава Мерлин отишъл при Кентърбърийския архиепископ и го посъветвал да събере за Коледа всички барони и рицари да се помолят заедно за спасението на страната. А когато се събрали и архиепископът отслужил коледната литургия, за всеобщо удивление навън в църковния двор видели голям светъл олтар от мрамор. В подножието му имало стоманена наковалня и вътре в нея забит блестящ меч с надпис:

Много от присъствуващите се опитали да изтеглят меча, но не могли дори да го мръднат. Архиепископът се намесил.

— Нека да отложим с няколко дни, до Нова година! — казал той. — Тогава пак ще се съберем и всеки ще се опита да изтегли меча, защото той очевидно ни е пратен от провидението!

И на Нова година благородниците и рицарите от цялата страна пак се събрали край църквата и устроили голям турнир. Случило се така, че по същото време там пристигнал и рицарят Ектор заедно със сина си Кей и младия Артур. Кей наскоро бил посветен за рицар и искал да участвува в турнира, но си бил забравил меча в странноприемницата и помолил Артур да се върне и да му го донесе. Когато Артур стигнал странноприемницата, тя била затворена, той много се огорчил, че брат му не ще може да участвува в турнира, върнал се и вързал коня си до църковния двор. Нямало никого, всички били на поляната, където щял да бъде турнирът. Артур видял блестящия меч в наковалнята, хванал го и без никакво усилие го издърпал. После го занесъл на Кей. Но когато Ектор видял меча Ескалибур, той останал удивен и викнал архиепископа. Артур им разказал как извадил меча.

— Сложи го пак в наковалнята! — казал архиепископът, Артур го послушал и мечът с лекота влязъл в старото си място. После Ектор се опитал да го изтегли, но напразно, Кей също се опитал — също напразно. Тогава накарали Артур да го изтегли и мечът за втори път се озовал в ръката му.

Архиепископът събрал в църковния двор всички барони и рицари и Артур пред тях потретил опита. Те били удивени, но мнозина от тях се чувствували посрамени и ядосани, че такъв млад момък, при това от сравнително скромен произход, извършил такова чудо. Решили пак да опитат на празника Сретение господне, който бил след един месец, и пак се събрали, и пак Артур единствен изтеглил меча. После направили нов опит на Великден — със същия резултат. И накрая решили за последен път да се съберат на Петдестница. Тогава дошли всички въоръжени мъже от страната и един по един се помъчили да изтеглят меча от наковалнята, но той стоял непоклатим. Най-накрая пристъпил младият Артур, хванал дръжката и с едно дърпане го завъртял във въздуха. Всички присъствуващи паднали на колене пред него.

— Ти ще бъдеш нашият крал! — извикали те. — Самото провидение те праща! — и го помолили да им прости, че толкова дълго се съмнявали в него. Артур им простил, също коленичил, поднесъл с две ръце меча Ескалибур пред олтара и Кентърбърийският архиепископ начаса го посветил в рицарски сан. Веднага след това той бил коронясан за крал на Англия и обещал пред всички да бъде истински справедлив крал и да защищава правдата и добродетелта до края на дните си.

Но онези, които не били видели чудото с очите си, не вярвали, че може да има толкова млад крал, и то коронясан не по кръвно наследство. Особено възмутени били другите крале — те приемали това, което станало на Петдесетница, като лична обида срещу себе си. И на следващата Петдесетница, когато Артур устроил голямо тържество заради годишнината от своето коронясване, към него се отправил Лот, кралят на Лотиан и Оркней, с петстотин рицари, също Уриен, кралят на Гор, с четиристотин рицари, както и Нантрес, кралят на Гарлот, със седемстотин рицари. На тържеството дошъл и кралят, когото наричали Кралят на стоте рицари, а заедно с него и кралят на Карадос с петстотин рицари. Артур се зарадвал, че толкова владетели го удостояват с посещението си, и изпратил специални вестители да ги пресрещнат още по пътя им и да ги надарят със скъпи подаръци. Но кралете се нахвърлили с оскърбителни думи срещу пратениците, казали, че за тях е срамно да получават дарове от едно голобрадо хлапе, при това от долна кръв, и че те са приготвили други подаръци, които ще му дадат с мечовете си по шията. Артур бил много огорчен, но по съвета на своите, барони се затворил в един голям замък. Кралете го обсадили. След петнадесет дни пред тях се появил вълшебникът Мерлин, когото всички почитали.

— Идвам, за да предотвратя една несправедливост! — казал той и им разправил цялата история около раждането на Артур. Някои от кралете го слушали с удивление, а други презрително се изсмели. Но те се съгласили Артур да се яви пред тях лично.

Тогава Артур излязъл от замъка, явил се заедно с Кентърбърийския архиепископ и други благородни рицари, които потвърдили думите на Мерлин и припомнили последните думи на крал Утер Пендрагон. Въпреки това кралете били непреклонни. Те се нахвърлили срещу Артур с гневни думи, той им отговорил, че ще ги накара да го признаят, и се оттеглил. И още същата нощ се приготвил за битка заедно с хората си.

— Когато започне битката — посъветвал го Мерлин, — не употребявай меча Ескалибур, докато не видиш, че си в отчаяно положение! Чак тогава го изтегли и се хвърли смело!

На другия ден битката започнала — Артур и неговите рицари правели чудеса от храброст, цели камари трупове падали от двете им страни. Но в разгара на боя крал Лот, кралят със стоте рицари, и кралят на Карадос заобиколили бойното поле и нападнали Артуровата войска отзад. Положението било отчаяно, конят на Артур бил убит и повлякъл долу краля. Когато той се изправил, крал Лот се хвърлил върху него и го блъснал отново на земята. Но той отново се вдигнал и тогава извадил меча Ескалибур. И мечът така заблестял на слънцето, че сякаш стотици факли светнали пред очите на Артуровите врагове, заслепили ги и ги объркали. Младият крал се възкачил на най-близкия кон, заудрял наляво и надясно. Неговите воини се окуражили и с гневни викове се хвърлили напред. Войската на петимата крале се пръснала, самите те едва успели да избягат и да спасят живота си и оттогава признали Артур за крал.

След време Маргоуз, жената на крал Лот, дошла в двора на Артур — тя се представила за мирен пратеник, но целта й била да шпионира двора. Маргоуз водела със себе си великолепна свита, както и четиримата си сина Гауейн, Гахерис, Агравейн и Гарет, и понеже била изключителна красавица, Артур се влюбил в нея, без да знае, че тя му е сестра — дъщеря на майка му Игрена и корнуолския дук. От тази престъпна любов по-късно се родил Мордред, син на Артур и негов убиец. Щом се почувствувала бременна, Маргоуз бързо напуснала двора и още същата вечер Артур сънувал лош сън. Безброй змейове и грифони били нахлули в хубавата Англия, нападали хората и ги убивали с нокти или изгаряли с огнен дъх. После той срещнал чудовищата на едно голямо поле, дълго се бил с тях, те го покрили целия с кървави рани и макар че накрая ги избил всичките, събудил се с тежки мисли и дълго стоял потиснат.

За да се разведри малко, той устроил няколкодневен лов, по време на лова се отделил, после се срещнал с един силен рицар и двамата влезли в двубой и в този двубой Артур счупил меча си — не Ескалибур, а друг, обикновен меч. И тъкмо рицарят искал да го убие, когато от храстите изскочил Мерлин и спрял ръката му.

— Какво правиш? — извикал той. — Това е крал Артур! — Но като чул тези думи, рицарят се изплашил, че после кралят ще го преследва, затова замахнал втори път да пререже гърлото на беззащитния крал. Тогава Мерлин го омагьосал и рицарят се свлякъл на земята в безпаметен сън. После Мерлин превързал раните на краля и двамата тръгнали из гората.

— Мечът ми се счупи — оплакал се Артур.

— Не се тревожи — казал Мерлин и те се озовали пред красиво езеро. То било съвсем гладко, посред водата се подавала ръка, обвита в бяла коприна, и държала хубав меч в още по-хубава ножница. Едно прелестно момиче тръгнало към тях.

— Това е феята на езерото — обяснил Мерлин и впил поглед в момичето. — Казва се Вивиана!

— Хубава девойко — казал Артур. — Чий е този меч посред езерото и мога ли да го взема за себе си?

— Господарю, крал Артур! — отговорила феята. — Мечът е мой и аз ще ти го дам, ако ми дадеш един подарък!

Артур се съгласил и тогава тя му показала една лодка, с която да отиде до средата на езерото. Той сграбчил меча заедно с ножницата и в същия миг ръката изчезнала под водата.

— Какъв подарък искаш? — попитал на връщане Артур.

— Когато дойде време, ще ти кажа! — отговорила феята, погледнала в очите стария магьосник Мерлин и изчезнала сред дърветата. Двамата мъже си тръгнали обратно. Мерлин дълго мълчал, а после се обърнал към краля.

— Кое ти харесва повече? — попитал той. — Меча или ножницата?

— Меча — отговорил Артур.

— А всъщност ножницата струва колкото десет такива меча — казал бардът. — Тя е вълшебна ножница и докато я имаш при себе си, ще бъдеш неуязвим! Нито кръвта ти би могла да се пролее, нито да получиш тежка рана!

Така крал Артур станал по-силен от всички други и никой вече не можел да го победи. Кралството се засилвало и разцъфтявало. Оставало му само да си вземе кралица и една вечер той се посъветвал с Мерлин.

— Има ли вече някоя, която да ти харесва повече от другите? — попитал го той.

— Да — казал Артур. — Аз обичам Дженевера, дъщерята на Леодегранс, краля на Камелиард! Нея и само нея искам за жена!

— Тя е наистина от най-хубавите — съгласил се Мерлин, макар че е малко своенравна. Ако ти не я обичаше, аз щях да ти намеря кралица с такава хубост и такива добродетели, каквито няма никъде, но щом сърцето ти е поискало нея, ще бъде грешно да отидеш против сърцето си!

— Истина е — казал Артур и на другия ден Мерлин заминал за Камелиард и поискал Дженевера за жена на Артур. Нейният баща с радост се съгласил и наскоро в града Камелот била отпразнувана невиждана сватба.

За сватбата крал Леодегранс изпратил и най-хубавия сватбен подарък — прочутата Кръгла маса, която той някога взел от крал Утер Пендрагон. Около нея сядали едновременно сто и петдесет рицари, за да я обиколят цялата, но те трябвало да бъдат само истински рицари, благородни, доблестни и добри. Дотогава крал Леодегранс бил намерил сто такива рицари, които изпратил заедно със своя подарък. Останалите трябвало да попълни Артур и полека-лека той събрал при себе си най-прославените рицари. И когато поместили кръглата маса в голямата зала, всеки видял отзад на креслото си своето собствено име, издълбано със златни букви. Само едно кресло дълго оставало празно. Върху облегалката му с букви, по-големи от другите, било написано „креслото-гибел“. Всички се чудели какво значи това, но Мерлин им обяснил, че празното кресло било предназначено за най-достойния и най-съвършения от всички рицари, и той единствен можел да седне в него. Ако друг някой седнел, добавил Мерлин, колкото и да бил смел и благороден, щял в същия миг да умре, да се разсипе на прах. Затова то било наречено „креслото-гибел“.

Така се образувало братството на Кръглата маса — никога и никъде не се били събирали заедно толкова славни воини, най-голямото съкровище на Англия. Кръглата маса станала символ на мъжкото приятелство, на взаимността, верността и обичта. Сякаш самият кръг, около който сядали, свързвал душите им в една радостна общност. Когато пирували, нямало по-весели от тях, те вдигали часа след чаша, разказвали си най-хубавите истории, Мерлин им пеел стари забравени песни. А после оседлавали конете си, навличали ризници, стисвали копия, тръгвали на път — сами или по няколко заедно — и търсели нови юначества. Безбройни били техните подвизи, те смело се борели със силите на злото — вероломни и недостойни рицари, разбойници, вещици, магьосници, дракони и чудовища, и винаги побеждавали. Те били защитници на слабите, измъчените и онеправданите.

И по цялата земя се носела славата на Кръглата маса и нейните рицари. Между тях, наред с Артур и Мерлин, били Кей, синът на Ектор, същият, с когото Артур отишъл на турнира и изтеглил Ескалибур; Борс от Ганис и Гауейн, непобедими воини, получили рицарство в деня на кралската сватба; братята на Гауейн — Хагерис, Агравейн и Гарет. Най-обичан от тях бил Гарет, който нарочно се преоблякъл и представил в двора на Артур като момче от простолюдието и го взели в кухнята да мие чинии, и някои по-надменни рицари му се подигравали, но когато една знатна дама била обсадена в своя замък от зъл неприятел, Гарет пръв се озовал в нейна помощ, тръгнал с кухненската престилка, сам си набавил доспехи, кон и оръжие и през невероятни премеждия стигнал до обсадения замък, победил неприятеля на дамата и се оженил за нея. Прославени били и имената на Тристан от Лион, благородният мъж, чиято тъжна и велика любов към Изолда заслужава отделен разказ, както и на Парсифал и Агровал, синовете на крал Пелипор, победители в десетки турнири. Заедно с тях споменавали и Аколон Галски, Галихуд, Паломидес, Персант от Индия, Брандил, Конгреванс, Саграмор Ледезирус, Астамор, Додинас, Лесаваж, Ладинас от Дивата гора, Малиот от Логрис, Галерон от Галуей, по-късно и Мордред, синът на Артур от кръвосмесителната му любов с кралица Маргоуз, както и много други.

Но най-славният от всички бил Ланселот от Лейк — Ланселот, за когото сам крал Артур признавал, че е ненадминат в сила, смелост, скромност и преданост. Той бил син на Бан, крал на Бенуик, и още като малко момче Мерлин предсказал за него, че ще стане най-големият герой и в Англия, и в целия свят, и че ще бъде надминат само от собствения си син за още по-голяма слава. Ланселот от цялото си сърце бил влюбен в своята кралица Дженевера, нея бил обявил за своя дама и се бил заклел никога да не се докосне до друга жена. Но и любовта му към Дженевера била чиста и целомъдрена, затова Артур не само че не го ревнувал, а бил горд със своя най-доблестен рицар. Горда била и кралицата, защото Ланселот с подвизите си прославял и нейното име, и тя се възхищавала от мъжеството му, и понякога го викала при себе си, и двамата дълго и нежно си приказвали.

Така годините минавали, пълни с радости и необикновени приключения, докато край Кръглата маса започнали да се появяват и нещастия. Най-напред братството загубило Мерлин — великия бард и магьосник бил обхванат от необяснима слабост към същата оная фея на езерото Вивиана, която бе дала меча с вълшебната ножница на Артур. Старият Мерлин обикнал красавицата и за да спечели сърцето й, бил готов на всичко. Тя започнала да си играе с него, както иска, а от това любовта му още повече се разгаряла. Мерлин сякаш станал друг, той, най-мъдрият, който винаги пазел спокойствие и самообладание и който знаел всякакви вълшебства, вече не можел да се освободи от чара на Вивиана. Веднъж, когато бил особено разнежен, тя изтръгнала от него тържествена клетва, че никога няма да използува своите магии срещу нея или срещу нейните желания, и оттогава го владеела напълно. И един ден Мерлин изчезнал. Едни разказвали, че бил омръзнал на Вивиана, а и тя се страхувала, че може да се разгневи и да й отмъсти, затова искала да се отърве от него. Няколко седмици те вървели от град на град и от замък на замък по южния бряг на Корнуол. Това било неговото последно пътешествие, той го знаел, но нямал сили да го спре — и където отивал, правел вълшебства на другите хора, за да го запомнят с добро. Накрая Вивиана го завела в една дълбока пещера, където имало скрити чудеса. Входът й се затварял с въртящ се камък, който се движел при тайно заклинание. Тя накарала Мерлин да завърти камъка и да й покаже чудесата, а после сама произнесла заклинанието и го оставила вътре, жив погребан… А според други Вивиана искала да запази Мерлин само за себе си и в края на тяхното пътуване те стигнали не до пещера, а до най-голямата и гъста гора на острова, Броселиандовата гора. Феята го завела в самото сърце на гората и никой не бил влизал там, слънчев лъч не прониквал отгоре. Те стигнали мъничка полянка с бликащ извор в средата, там Вивиана седнала, погледнала Мерлин и той усетил, че очите му се затварят. Тя го била приспала, тя била омагьосала магьосника.

— Сега си само мой! — прошепнала феята и сложила главата му върху скута си. — Сега ще правиш магии и ще пееш песни само за мен! Крал Артуре, аз си вземам подаръка!

И Мерлин останал така, заспал върху скута на Вивиана, сред непроходимия лес. Никой от Кръглата маса не го видял повече и всички го жалели, сега нямало кой да им помага с вълшебства при трудни положения, нито да им пее за веселие при пиршества, нито да ги въодушевява в битки.

Не след дълго се случила и друга беда — крал Артур загубил своята вълшебна ножница. Виновна за това била неговата зла сестра, Моргана Лефей. Всичко започнало с един лов, в който крал Артур, крал Уриен, мъжът на Моргана и Аколон Галски се откъснали от другите, изтощили до смърт конете си, продължили пеш и изведнъж излезли пред голяма река. До брега леко се поклащал красив кораб, целият обвит в коприна. Тримата се качили вътре, вече било мръкнало, и в същия миг от двете страни на кораба се вдигнали запалени факли и се появили дванадесет красиви момичета. Те се поклонили на гостите, поднесли им пищна вечеря и после ги настанили поотделно в разкошни стаи. Но на сутринта крал Уриен се събудил в Камелот, до жена си Моргана Лефей, докато Артур се събудил в тъмна затворническа килия. Наоколо се разнасяли степания на оковани рицари. Той ги попитал защо са тук.

— Ние сме от седем години в тази тъмница — казали му те — заради господаря на замъка, Дамас, най-злия, най-подлия и най-измамния рицар. Той е в съперничество със своя по-млад брат Онзлейк, който постоянно предизвиква брата си на двубой, но Дамас от страх не приема. Той търси друг да се бие заради него, причаква и пленява всички минаващи рицари, хвърля ги тук и ги държи, докато се съгласят да се бият с Онзлейк. Но понеже всички знаят, че е подъл и измамен, никой досега не се е съгласил. Неколцина дори предпочетоха да умрат от глад, отколкото да отстъпят!

На Артур му станало мъчно, че толкова благородни рицари са обречени така да загинат. По-късно в килията се появила млада девойка и го извела встрани.

— Аз съм дъщерята на Дамас — казала тя. — Предлагам ти да се биеш от името на баща ми, иначе няма да излезеш от това подземие!

— Добре, ще се бия — съгласил се Артур, — но при условие, че освен мен Дамас ще пусне всички затворени рицари! — на което Дамас се съгласил и тържествено се заклел пред Артур. Но всъщност всичко било измама, хитро измислена от Моргана Лефей.

В това време Аколон Галски се събудил до голяма мраморна чешма със сребърен чучур. Той тъкмо се чудел как се е озовал тук, когато се появило едно джудже с голяма уста и сплескан нос и казало, че е пратеник на кралица Моргана Лефей.

— Кралицата те поздравява — добавило то — и отправя към теб молба заради любовта си към нея да се биеш с един рицар на живот и смърт! Тя ти праща крал Артуровия меч Ескалибур и вълшебната ножница, така че сигурно ще победиш!

След това Аколон се намерил в замъка на Онзлейк, брата на Дамас, и същия ден Дамас пратил предизвикателство, че е намерил рицар, който да се бие заради него. Онзлейк бил много огорчен, защото лежал тежко болен, и тогава Аколон приел да се бие вместо Онзлейк. В същото време Моргана Лефей изпратила друг вестител при крал Артур, който му носел меча Ескалибур и ножницата — но този меч и ножница били фалшиви, направени така от вълшебницата Моргана, че да изглеждат също като истинските.

И в определения час Артур и Аколон, без да се познаят, застанали един срещу друг със спуснати шлемове. Още при първото сблъскване и двамата паднали от конете си, скочили и извадили мечовете си. В същия миг битката гледала и една езерна фея, която много уважавала Артур. Кралят мощно размахвал меча си, но за свое удивление получавал все по-страшни удари. От него се леела крив и било истинско чудо, че все още стои на крака. Той започнал да подозира измама. При една схватка Аколоп му нанесъл такъв удар, че мечът на Артур се счупил до дръжката, а Артур коленичил на земята.

— Рицарю, ти си победен! — извикал Аколон и се надвесил над него. — Искай милост, иначе ще те убия!

— Не! — извикал Артур. — Аз съм се заклел да се бия до живот и макар че нямам оръжие, имам чест!

В същия миг той събрал последните си сили, блъснал с щита си Аколон и така го ударил с дръжката на счупения меч, че той отстъпил три крачки назад. Тогава Аколон с бяс вдигнал меча Ескалибур, за да нанесе последния удар.

Но тук се намесила феята, която съжалила Артур и чрез вълшебство така изкривила ръката на Аколон, че мечът Ескалибур отскочил от ръката му и паднал долу. Артур го грабнал, после откъснал и ножницата от пояса на Аколин.

— Рицарю! — извикал Артур. — Ти ми нанесе много рани с този меч, но сега идва време да умреш! — и той така го ударил по главата с меча Ескалибур, че Аколон се строполил долу и кръв бликнала от устата му.

— Ти си победен! — надвесил се над него Артур. — Искай милост, иначе щете убия!

— Убий ме! — казал Аколон. — Ти си най-силният рицар, когото съм срещал, но милост аз няма да искам, защото съм се заклел да се бия до живот!

Нещо в гласа му обаче се сторило познато на краля.

— Кажи ми от коя страна си? — попитал го той.

— Аз съм от двора на крал Артур — казал рицарят. — Името ми е Аколон Галски.

Артур, поразен, отпуснал ръката си.

— Сили небесни! — извикал той. — Кажи ми кой ти даде този меч?

— Кралица Моргана Лефей — прошепнал Аколон и Артур разбрал цялото коварство на сестра си. Той свалил своя шлем, обявил кой е, всички паднали на колене пред него, наказал лошия рицар Дамас и дал неговия замък на брат му Онзлейк, а после с ранения Аполон и свита верни рицари се отправил до най-близкия манастир. Тук превързали раните им. Кралят бързо оздравял, но Аколон бил загубил много кръв и след четири дни издъхнал.

— Изпратете трупа на неговата любовница, Моргана Лефей! — наредил Артур. — А на сутринта и ние ще се отправим към Камелот, за да накажем предателката!

И той се прибрал в стаята си да спи. Но Моргана Лефей вече била научила какво е станало, още същата вечер оседлала най-бързия жребец и малко преди да разсъмне, стигнала манастира. Стражите познали сестрата на краля, поклонили се и я пуснали. Тя на пръсти се вмъкнала в стаята. Артур спял, но дясната му ръка здраво стискала меча Ескалибур и тя се побояла да го измъкне. Но до леглото стояла вълшебната ножница, Моргана я взела и все така тихо изчезнала. На сутринта Артур видял, че ножницата липсва, викнал стражата и научил за нощното посещение на сестра си. Той събрал няколко свои рицари и те се понесли като вихър след магьосницата. Полека-лека започнали да я стигат. Тя свила в една гора, но после пак изскочила в поле и разбрала, че няма да се изплъзне. Наблизо имало езеро.

— Щом е така, и моят брат няма да има вълшебната ножница! — казала тя и я хвърлила в средата на езерото. Ножницата веднага потънала. Преследвачите били съвсем близо и за да се спаси, Моргана се превърнала заедно с жребеца си в мраморна скала. Артур и неговите рицари се стъписали пред нея.

— Това е божие наказание! — казал кралят и обърнал коня си, а Моргана Лефей след малко пак се превърнала в жив човек и избягала далече в своята страна. Но оттогава Артур вече нямал вълшебната си ножница да го пази от рани и смърт.

Но най-големите нещастия се струпали около верния и храбър Ланселот, там се намесила и историята със светата чаша Граал. Това била чашата, в която вярвали, че е събрана капка по капка кръвта на Исуса, докато той издъхвал на кръста. Йосиф Ариматейски, на когото Пилат разрешил да прибере Христовия труп, я взел със себе си. Според преданията, същият Йосиф по-късно се прехвърлил в Галия и оттам в Англия. С неговата смърт чашата Граал изчезнала, никой не знаел къде е, тя понякога се явявала тук или там, около нея се носело небесно ухание, вършела чудеса, после пак изчезвала. Тя била най-голямата реликва на християнския свят, светия съд, който носел божията благодат. Мнозина се опитвали да я намерят, но напразно. Смятало се за висш и благочестив подвиг, ако тя наново се открие и върне в свещения град Сарас.

Веднъж, докато рицарите на Кръглата маса пирували, край тях минал старец-отшелник и спрял за миг.

— Защо е празно това кресло? — попитал той и посочил Креслото-гибел. Те му обяснили, а той казал:

— Знайте, че тази година ще се роди най-достойният, който ще седне в това кресло! Знайте още, че той ще намери светата чаша Граал и когато я намери, вашето братство на Кръглата маса ще започне да се разпада!

Наскоро след това Ланселот, който бил извършил напоследък нечувани подвизи, отново тръгнал на път. Той стигнал до красив замък, до града Корбин, а край него имало събрана тълпа.

— Сър Ланселот, най-храбър между рицарите! — завикала тълпата. — Направи едно добро дело, в този замък е затворена омагьосана млада хубавица и страда от неописуеми мъки!

Ланселот бутнал вратата, тя била отворена. Влязъл вътре, било горещо като в баня, и видял хубавицата, просната на мраморна плоча. Потоци вряла вода непрекъснато я заливали и горели тялото й. Тази участ й била отредена от Моргана Лефей, която завиждала на нейната красота, и само най-храбрият рицар можел да влезе в кулата и да я спаси от магията. Ланселот я извел, после двамата отишли до църквата и тя му казала:

— А тук в гробището е скрит страшен дракон, който измъчва хората наоколо! Спаси ни и от него, Ланселот!

И те отишли до голяма надгробна плоча, на която се появил златен надпис:

Ланселот отворил плочата, отдолу изскочил драконът, от устата му излизали червени пламъци. Започнал кървав бой и накрая Ланселот убил дракона. Тогава пред него се появил богато облечен мъж, протегнал ръце и възкликнал:

— Ланселот, откога те търся! Аз съм крал Пелес, потомък на самия Йосиф Ариматейски! Ела с мен, защото само така ще се сбъдне голямото пророчество!

И той го отвел в своя замък Карбонек и когато седнали в залата, на прозореца кацнал гълъб и в човката си държал мъничка златна кадилница. Наоколо се разнесло такова ухание, сякаш най-хубавите аромати на света се били събрали заедно. И изведнъж пред тях се разстлала огромна трапеза с най-разкошни блюда и питиета, а покрай нея бавно пристъпяла девойка в бяла дреха и носела с две ръце блестящ съд.

— Да коленичим — прошепнал крал Пелес и започнал да се моли.

— Какво е това? — прошепнал Ланселот.

— Това е най-святото нещо на земята — казал Пелес. — Това е чашата Граал! Тя често се явява в моя замък Карбонек, но само съвършеният рицар ще може да я вземе и върне в Сарас.

Видението изчезнало, после в залата влязла красивата дъщеря на Пелес. Тя се казвала Елена, поднесла вечерята на двамата рицари и гледала Ланселот с влюбени очи.

— Според пророчеството — казал по-късно Пелес на Ланселот, — от теб и Елена трябва да се роди този съвършен рицар, който да върне светата чаша Граал! Затова те и доведох тук, за да се ожениш за дъщеря ми!

— О, не, това е невъзможно! — казал Ланселот. — Аз съм се заклел да не се докосна до никоя друга жена, за мен съществува само кралица Дженевера! — и колкото и да го убеждавал Пелес, останал непреклонен. Елена била в отчаяние, но една от нейните приближени, Бризена, разбирала от вълшебства и се намесила, за да помогне.

— Ще трябва да измамим Ланселот — казала тя. — Иначе той от любов към кралицата никога няма да приеме!

И Бризена си доставила един пръстен, който напълно приличал на пръстена на Дженевера, занесла го на Ланселот и му казала, че кралицата го вика на тайна среща в съседния замък Кейз. Още същата нощ Ланселот стигнал Кейз и там го посрещнали рицари и дами, които му се сторили от двора на кралицата. Междувременно Елена вече се била настанила в най-хубавата стая на замъка. Завесите на всички прозорци били спуснати. Дали на Ланселот да изпие чаша вълшебно вино и когато влязъл в тъмната стая, той помислил, че Елена е Дженевера. Тя го хванала за ръцете, целунала го, била по-нежна от всякога. И едва призори Ланселот се опомнил, с ужас отскочил от леглото, дръпнал завесите и светлината нахлула в стаята.

— Измама! — завикал той и изтеглил меча си. — Вероломнице, ще те пронижа, кажи защо стори това!

— Прости ми, храбри рицарю! — коленичила пред него Елена. — Аз го сторих, за да се сбъдне великото пророчество, защото само от нас двамата може да се роди съвършеният рицар, който да намери светата чаша Граал! И затова аз пожертвувах най-голямото си богатство: своето моминско целомъдрие! Не оставай с лоши чувства към мен!

При тези думи Ланселот се трогнал, целунал за сбогом хубавата Елена и си заминал. А след девет месеца Елена родила чудно хубаво момче. Нарекли го Галахад. Когато се разнесла вестта, че Ланселот има син от дъщерята на крал Пелес, Дженевера изпаднала в ярост и се нахвърлила със сурови упреци върху своя рицар. Но Ланселот й разказал как бил излъган чрез вълшебство и Дженевера му простила.

След време крал Артур устроил голям празник, на който трябвало да се съберат всички рицари от страната. Елена решила да отиде на празника, тя се облякла с най-разкошни дрехи и се явила в Камелот, придружена от голяма свита. Всички признали, че тя била най-красивата жена, която са виждали, дори Дженевера била принудена да я приветствува, макар и с омраза в сърцето. А Ланселот при вида й потънал в земята от срам и нито я поздравил, нито смеел да погледне към нея. Елена била много натъжена от това му държане. А кралицата заповядала да настанят принцесата в същата сграда, където била и нейната спалня, после изпратила за Ланселот и му казала:

— Ела довечера при мен, защото иначе ще отидеш при своята любима Елена!

— О, не говори така, скъпа кралице! — извикал Ланселот. — Разбира се, че ще дойда при теб, аз съм се клел да не докосвам никоя друга!

Но Елена дочула този разговор, прибрала се и заплакала с горчиви сълзи. Тогава вълшебницата Бризена се преобразила на дама от свитата на Дженевера, явила се при Ланселот и уж от името на кралицата го завела до стаята на своята господарка. Дженевера напразно чакала, накрая пратила да потърсят рицаря и разбрала, че го няма.

— Уви, той ме е излъгал! — извикала тя и като бясна се затръшкала на пода. А когато на другия ден срещнала Ланселот, надменно се изправила срещу него.

— Ти, лъжлив и вероломен рицар, махни се завинаги от моя двор и повече не се явявай пред очите ми!

— Уви! — успял само да каже Ланселот и от силна скръб припаднал, но Дженевера отминала нататък. И когато Ланселот отново дошъл на себе си, той закрещял с див глас, скочил от прозореца в градината и там с острите тръни на розовите храсти издраскал цялото си лице и цялото си тяло. После хукнал към гората, целият в кърви и дрипи, и лишен от разум, бягал така цели две години, без никой да знае къде е.

При това нещастие красивата Елена се нахвърлила с упреци срещу Дженевера:

— Само заради теб и заради твоята себелюбива любов загина най-доблестният рицар! — извикала тя.

— Махни се още днес от моя двор! — закрещяла в отговор кралицата. — Защото виновницата си ти, вземи си своя лъжлив рицар и да не ви видят повече очите ми!

— О, колкото до него, той вече не е нито твой, нито мой — казала Елена. — Той изгуби разума си и сега тича из горите! Само чудо може да го спаси — и двете жени горчиво се разплакали и се прибрали в стаите си. Още същия ден Елена, тръгвайки си, разправила на рицарите Борс от Ганис, Ектор от Марис и Лионел за безумието на Ланселот. Тримата били потресени и веднага отишли при кралица Дженевера. Тя ги посрещнала разплакана.

— Напразен е твоят плач, кралице! — гневно извикал Борс от Ганис. — Заради вашите женски съперничества ние изгубихме най-добрия рицар на Кръглата маса, рицар, който вече никога няма да се намери в никое кралство, било то християнско или езическо!

— Уви, така е! — добавили Ектор от Марис и Лионел, а Дженевера при тези думи изхлипала и загубила съзнание. И щом се опомнила, коленичила пред тримата рицари и ги заклела да тръгнат веднага и да търсят нещастния безумец, без да жалят сили и средства. Тогава тримата тръгнали, вървели от град в град и от страна в страна, през гори, пустини, реки и морета, месеци минавали, но никъде нищо не чували за изчезналия Ланселот. Най-сетне по един от пътуващите рицари, който отивал към Камелот, те пратили известие, че досегашните им търсения били напразни. Тогава рицарите Гауейн, Саграмор Ледезирус, Парсифал, Агловал и още двадесетина други тръгнали из Англия, Шотландия и Уелс. Отначало вървели заедно, после се пръснали по четирима, по трима, по двама, по един, но никъде не могли да намерят Ланселот. Веднъж Парсифал, който се бил отделил сам, срещнал рицар със спуснат шлем. Двамата вдигнали копия един срещу друг. Парсифал паднал от коня, но скочил и извадил меча си. Другият също слязъл, те започнали яростно да се бият с мечове, били се почти до вечерта, целите били облети в кръв и било истинско чудо, че още се държат на краката си. Накрая вече нямали сили да вдигнат мечовете си.

— Кълна се, че никога не съм срещал такъв силен рицар — казал Парсифал. — Кажи ми от коя страна си и как ти е името?

— Аз съм от рицарите на Кръглата маса и името ми е Ектор от Марис! — отговорил другият.

— Господи! — извикал Парсифал и свалил шлема си. — Но защо тогава трябваше да се бием с теб, когато сме тръгнали за едно и също?

И двамата рухнали на земята, кръвта се леела от раните им.

— Умирам, брате Парсифал! — прошепнал Ектор. — Намери някой свещеник наблизо, да поискам последно причастие!

Парсифал се изправил, но и той нямал сили, скръстил ръце и отправил гореща молитва към небето. И на поляната, недалече от тях, в същия миг се появила девойката с блестящия съд, разнесло се неземното ухание на светата чаша Граал. Двамата рицари се вдигнали на крака, раните им по чудо били изчезнали и се чувствували свежи и бодри, като че нищо не било.

В това време Ланселот, все така безумен, скитал от гора в гора, хранел се с диви плодове и пиел вода от потоците. Веднъж на една поляна той видял опъната шатра, а до нея сложени два щита и два меча. Той посегнал към единия меч, в същия миг от шатрата изскочило едно джудже, скочило срещу него и се опитало да му вземе меча. Но Ланселот го сграбчил с две ръце и го хвърлил на земята. Джуджето завикало за помощ. Тогава се появил рицар с благо лице, той видял, че има пред себе си безумец, и се опитал с добро да го успокои.

— Вземи другия меч и излез на бой, страхливецо! — извикал Ланселот, рицарят извадил втория меч, но Ланселот с един страшен удар го повалил на земята. После влязъл в шатрата, откъдето с писъци изскочила жената на рицаря. Ланселот се проснал в леглото и същия миг заспал от голяма умора. Когато рицарят се свестил, заедно с жена си и джуджето влязъл вътре и го заварил да спи. Те били поразени от благородното му измъчено лице.

— Той явно е загубил разума си — казало джуджето. — Нека да не му правим зло! — те го отнесли до своя замък и там го облекли в нови дрехи, нахранили го добре, но за всеки случай го оковали във вериги. Веднъж тъкмо пред замъка неговият владетел бил нападнат от двама лоши рицари, които го съборили на земята и се готвели да го убият. При тази гледка Ланселот дръпнал с все сила веригите, разкъсал ги и се хвърлил срещу нападателите. С голи ръце той смъкнал единия от коня, грабнал му меча и така ударил другия, че той се претърколил на тревата. Лошите рицари избягали и оттогава не оковавали Ланселот, а се държали с него като с благороден гост. Но друг ден край замъка устроили лов и при звука на роговете Ланселот яхнал един кон и се понесъл из гората. Срещу него изскочил голям глиган, разкъсал със зъби корема на коня, после раздрал и единия крак на Ланселот. Но рицарят с един удар на меча си отсякъл главата на глигана. После тръгнал, облян в кръв, срещнал го един отшелник, завел го в колибата си и превързал раната, но въпреки това тя не зараствала напълно и Ланселот от ден на ден отслабвал телесно. Една заран той избягал и от отшелника, тръгнал отново по горите и накрая случайно стигнал до земите на крал Пелес и Елена. По улиците на града Корбин той тичал дрипав и окървавен, всички хлапета и нехранимайковци се събрали след него, дюдюкали и го удряли с камъни и дървета. Добри хора го спасили, облекли го в чисти дрехи и така той едва стигнал замъка Карбонек и влязъл в градината, където, изнемощял, легнал до един кладенец и заспал.

Същия следобед Елена се разхождала в градината и видяла спящия рицар. Тя се надвесила над него, познала го и заридала.

— Само чудо може да го спаси! — пак казала тя и те отнесли спящия Ланселот в замъка, сложили го в голямата зала и го оставили сам. И тогава светата чаша Граал отново се появила и благодатта й осенила обезумелия Ланселот и благодарение на нея той отново си върнал разсъдъка. Когато се събудил, очите му вече били просветлени, той тежко заохкал и с удивление гледал просълзената принцеса Елена.

— Как попаднах тук? — попитал я той, а тя му разказала, за неговата лудост.

— Аз съм опозорен — заплакал Ланселот. — Аз съм вършил безумия и престъпления, кой ще ми прости? И за цял живот ми е забранено да се върна при крал Артур?

Тогава Елена отвела Ланселот в красивия замък Блиант, който бил построен на мъничък остров, с тихи, сини води наоколо. Сър Ланселот го нарекъл Радостния остров, а себе си представял под името „кавалера Малфет“, което ще рече „Злощастен“. Там непрекъснато устройвали празненства, турнири и състезания и Ланселот полека-лека възвръщал предишния си вид и винаги излизал победител в състезанията, но той оставал тъжен, поне за един час на ден се качвал на най-високата кула, впивал поглед към отвъдния бряг, където било кралството на Артур и Дженевера, и плачел, сякаш сърцето му се късало.

Най-сетне до острова един ден стигнали Парсифал и Ектор от Марис. Те били чули за кавалера Малфет, който излизал победител във всички турнири, и Парсифал пожелал да се състезава с него. Двамата се срещнали и така се блъснали с копията си, че паднали от конете, после скочили и извадили мечовете. Те се били повече от два часа, докато накрая Ланселот го попитал за името му.

— Аз съм Парсифал от Галис — отговорил противникът му, а Ланселот хвърлил меча си и коленичил.

— А как е твоето име? — попитал удивеният Парсифал.

— Ланселот от Лейк! — казал той.

— Горко ми! — извикал Парсифал. — Ние сме тръгнали да те търсим и да те спасим, а вместо това аз се бия с теб! — и също хвърлил меча си. При тях дотичал и Ектор от Марис, тримата се прегърнали и били много щастливи.

— Сега да се върнем пак при крал Артур — казали Парсифал и Ектор, но Ланселот поклатил глава.

— Никога! — въздъхнал той. — На мен ми е забранено за цял живот! — но те му разказали, че са пратени от Артур и от Дженевера и че Дженевера се разкайва за постъпката си.

Тогава Ланселот се съгласил да се върне с тях. Принцеса Елена била много тъжна, но не можела да го спре.

— Не забравяй, че нашият син расте! — казала му тя на прощаване. — Скоро той ще дойде при вас, за да се изпълни пророчеството!

И след пет дни те отново били в Камелот. Кралят, кралицата и всички рицари на Кръглата маса посрещнали Ланселот с бурна радост. Парсифал и Ектор разказвали за необикновените му приключения, а докато ги слушала, Дженевера се разтърсвала от ридания. Месеци наред не стихвали веселите пиршества, че славният Ланселот е пак при своите приятели.

За известно време тъмните облаци сякаш се разнесли над Кръглата маса. Минавали още години в турнири, веселби и подвизи. Но веднъж, пак на Петдесетница, когато по обичай всички Артурови рицари се събирали заедно в Камелот, дошла една дама, която повикала Ланселот и го помолила да я последва. Те отишли до един близък манастир, посрещнали ги дванадесет монахини, които водели пред себе си Галахад и плачели с радостни сълзи. Галахад бил вече на шестнадесет години и изглеждал най-красивият и благороден юноша, който някога се е раждал на земята. Ланселот прегърнал своя син, после се върнал сам в двореца и на другата сутрин, когато рицарите седнали около Кръглата маса, те с удивление видели, че на Креслото-гибел се бил появил друг надпис:

— Това е начало на големи чудеса — казали си те и завили с копринен плат креслото. В този миг се пръснала новината, че край реката е станало ново чудо. Те отишли там и намерили голяма плоча от червен мрамор и в плочата бил забит разкошен меч, също като меча Ескалибур. И върху дръжката му имало надпис от скъпоценни камъни:

Крал Артур се обърнал към Ланселот.

— Ние винаги сме те мислели за най-съвършения рицар — казал той. — Опитай се да изтеглиш меча!

— О, не, господарю! — отвърнал Ланселот. — Аз знам, че този меч не е за мен!

— Заповядвам ти да опиташ — казал Артур. Ланселот хванал дръжката, но не могъл да изтегли меча. После накарал да опитат и Парсифал, и Гауейи, и Борс — никои не успял.

Тогава те се върнали и пак седнали около масата, само Креслото-гибел било свободно. И изведнъж всички врати и прозорци се затворили от само себе си, но въпреки това в залата не било тъмно. Рицарите се заоглеждали смутено. Пред тях изневиделица се появил непознат старец, целият в бяло, който водел за ръка чудно красив младеж, и Ланселот познал в него Галахад. Юношата не носел никакво оръжие, само на колана му висяла празна ножница. Старецът се поклонил.

— Кралю! — казал той. — Аз ви водя тук един млад рицар, който също е от кралски произход и е потомък на самия Йосиф Ариматейски и който ще надмине с подвизите си всичко чуто и видяно досега!

— Нека седне сред нас! — кимнал кралят.

Тогава старецът наметнал Галахад с мантия от хермелин, завел го до Креслото-гибел и вдигнал копринения плат. И всички видели, че надписът отново бил променен. Сега там пишело:

Юношата седнал и всички трепнали, защото чакали същия миг да умре, да се разсипе в прах, ала нищо не се случило и те разбрали, че той е наистина достойният.

— Сега вече е сигурно, че ни чакат големи чудеса! — казвали едни.

— Сега идва ред да се изпълнят пророчествата! — добавяли други. — Сега може би ще се намери и светата чаша Граал!

Те завели Галахад до червената мраморна плоча и крал Артур му предложил да изтегли меча. Галахад хванал дръжката и леко извадил оръжието.

— Аз знам, че този меч е за мен — кротко казал той. — Затова и дойдох с празна ножница!

В това време до тях се доближила на кон една дама, тя първо се обърнала към Ланселот и сълзи закапали по бузите й.

— Какви промени настъпват от днес нататък! — възкликнала тя. — Жал ми е за теб, друга е вече славата ти!

— Защо говорите така, милостива госпожо? — попитал Ланселот.

— Защото ти беше най-добрият рицар, а вече не си!

— Аз никога не съм бил най-добрият! — възразил Ланселот.

— Беше, но вече не си! — повторила дамата. — Сега вече си заедно с грешниците!

После тя се обърнала към Артур и казала:

— Върнете се в залата, кралю, защото днес ще ви осени най-голямата благодат, която е осенявала британски крал! Светата чаша Граал ще се яви пред вас!

И когато отново се събрали в залата, изведнъж вратите и прозорците пак се затворили от само себе си. Те чули страхотен гръм, целият дворец се разтресъл, сякаш щял да се срине из основи. И посред гърма един-единствен лъч се спуснал от горе на долу, по-ярък от най-ярката слънчева светлина. И кралят, и всички рицари били онемели, нямали сила да издадат нито звук. Те само се гледали един друг и лицата им изглеждали по-хубави от всякога. Пред очите им се разстлала огромна трапеза и всеки виждал върху нея най-любимите си ястия, и най-редките вина и питиета, и неземният аромат, събрал сякаш всички парфюми на света, изпълнил залата. Сред нея се явила и светата чаша Граал, покрита с бял плат, така че никой не могъл да я види. Тя минала от единия край до другия и внезапно изчезнала. И всички заедно започнали да говорят и да викат, после паднали на колене и крал Артур отправил благодарствена молитва.

Но след молитвата Гауейн се надигнал от креслото си и извикал с висок глас:

— Да, благодатта наистина ни осени, но никой от нас не видя светата чаша Граал, тя беше така добре покрита! Затова аз давам в този час обет да тръгна и да я търся по света! Може цял живот да я търся, но няма да се върна тук, докато не я намеря и не я видя истинска!

Като чули това, всички рицари скочили и започнали да се кълнат, че ще сторят същото.

— Горко ми! — извикал със скръб крал Артур. — Свърши се с братството на Кръглата маса! Спрете! Поне вие, които сте останали, спрете!

Но те не го слушали, те скачали от местата си и се отправяли навън. Всеки търсел своя кон, своя щит и копие.

— Гауейн, Гауейн! — викал Артур. — Какво направи ти, как ми измени в този ден! Аз знам, че сега всички ще тръгнат да търсят светата чаша Граал и че няма вече да се съберем около масата за пир и веселие, нито да изпълним поляната кран Камелот и с пъстри знамена да обявим нови турнири! Само преданията ще говорят за вас след смъртта ви, защото никога никъде вече няма да се съберат на едно място толкова доблести и рицари!

Сълзи капели от очите му, после той видял, че и Ланселот се готви да заминава.

— И ти ли отиваш, Ланселот! — казал кралят.

— Всички ние дадохме обет, господарю — казал Ланселот. В този миг, разплакана, дотичала и кралица Дженевера.

— Ланселот, Ланселот! — високо викала тя. — Ти пак ми изменяш, пак ни напускаш, но нека този, чиято кръв изтече в Граал, те пази по пътя!

И те били вече готови, всичките сто и петдесет. В лъскави ризници, те се качили на конете си, сложили шлемове и вдигнали копия. По улиците на Камелот затракали тежките копита, млади и стари, богати и бедни се тълпели да ги изпратят и махали с ръка, и плачели, а крал Артур се обърнал настрани, той целият се тресял в ридания като дете и не можел да каже нито дума.

Така започнало великото търсене на чашата Граал. Томове могат да се изпълнят с приключенията, които преживели по пътя си рицарите. Те се пръснали, сами или на малки групи, от време на време случайно се срещали и се биели един срещу друг, без да се познават; понякога, обратното, си помагали в опасни положения.

Отначало най-близо до целта бил Ланселот, въпреки че той пръв от всички се отказал да я търси. Веднъж привечер сред гората той стигнал до стар, запустял параклис и погледнал вътре. Олтарът бил съвсем запазен, върху него горял свещник с шест свещи. Ланселот махнал седлото на коня си, пуснал го да пасе по поляната, свалил шлема и меча си и легнал да спи до параклиса. Унесъл се и полунасън-полунаяве видял, че се доближава носилка, върху която лежал болен рицар.

— Боже, толкова дълго страдам! — изохкал рицарят. — Спусни твоята благодат над мен, нека видя светата чаша и пак да стана здрав, както преди!

И той дълго се молил, а Ланселот го слушал и не знаел сънува ли или не. Накрая от параклиса изскочил свещникът с шестте свещи и застанал във въздуха, без някой да го държи. После се появила сребърна маса и върху нея била чашата Граал. Болният рицар се наклонил и я целунал, след това скочил на крака. Светата чаша бавно се отдръпнала в параклиса. Ланселот искал да се хвърли напред, да я настигне, да я вземе в ръцете си, но нямал сила, лежал като вцепенен. Тогава дошъл оръженосецът на болния рицар, облякъл му доспехите и го попитал как се чувствува.

— Напълно здрав! — казал рицарят, после посочил към Ланселот. — Но се чудя, че този спящ рицар не намери сила да се вдигне, когато се яви светата чаша!

— Той сигурно е извършил тежки грехове — казал оръженосецът. — Вие можете да вземете неговия шлем и меч, те са оставени тук!

— Да, така ще направя — казал рицарят, сложил си шлема на Ланселот, запасал меча му, яхнал и неговия кон и заедно със свитата си изчезнал в гората. Едва тогава Ланселот се размърдал, пристъпил към поляната и видял, че наистина липсвали шлемът, и мечът, и конят му. В този миг се чул глас:

— Ланселот, сега ти си по-сух от камък и по-горчив от гнило дърво, и по-гол от листо на смоковница! Махни се от това свято място!

Ланселот се разтреперил и тръгнал из гората отчаян — било му толкова тъжно, че проклинал деня, в който се е родил.

— Да, аз вършех грехове — казвал си той и плачел. — Аз жадувах само за подвизи и приключения, за да добия светска слава, и сега, когато тръгнах за истинския подвиг, силата ме напуска!

След малко той срещнал стар беловлас отшелник и го поздравил.

— Какво търсиш по тези места? — помитал го отшелникът.

— Дал съм обет да търся светата чаша Граал, отче!

— Ти можеш да я търсиш цял живот, но толкова ще я видиш, колкото слепецът ще види блясъка на меча! Очите ти са затъмнени от твоите грехове!

Като чул тези думи, Ланселот отново заплакал.

— Така е — промълвил той. — Досега аз жадувах само за приключения и светска слава! — и той му разказал своя живот и как безмерно и безнадеждно обичал кралица Дженевера, и как навсякъде се биел само за да прослави своето и нейното име. — Кажи ми, свети отче, какво да сторя отсега нататък!?

— Вземи тази груба власеница — казал отшелникът. — И я облечи на голо и никога вече не посягай към месо и вино! Може би така греховете ти ще бъдат опростени.

После старецът му намерил шлем, меч и кон и Ланселот, потиснат, продължил пътя си. По едно време изскочил на една широка поляна с хубав замък, където се състезавали много рицари. Те били разделени на две: рицарите от замъка били на черни коне, а рицарите гости — на бели, и белите рицари превъзхождали черните. Ланселот решил да помогне на по-слабите, той се втурнал, навел своето копие и съборил неколцина бели рицари. Но полека-лека ръцете му отслабвали, накрая не могъл да нанесе нито един удар, тогава го свалили на земята и проснали до дърветата.

— Като нямаш сили, защо се месиш? — презрително завикали черните рицари, на които искал да помогне.

— Горко ми! — заридал Ланселот. — Досега аз съм бил винаги пръв във всички турнири, а ето ме днес опозорен!

И той пак продължил, съвсем отчаян. Яздил през гори и реки, спял само по няколко часа. И най-сетне в черна полунощ достигнал огромен замък, откъм задната му страна. Видял отворена врата, но до нея стояли два лъва.

— Влез вътре, за да видиш това, което търсиш! — чул се глас.

Ланселот извадил меча си, но край него се явило едно джудже и така блъснало ръката му, че мечът паднал.

— Безвернико! — продължил гласът. — Нима мислиш с меч да влезеш там, където се иска дух?

Ланселот прибрал меча си, прекръстил се и тръгнал към вратата. Лъвовете заръмжали, надигнали се, но той продължил да крачи и те се успокоили. Вътре в замъка нямало никого. Ланселот дълго вървял през коридори и стаи, най-после стигнал до голяма заключена врата. Натиснал с всичка сила, вратата не се отваряла. Сложил ухо до ключалката и отвътре чул тихи нежни звуци, като че пеели неземни същества. Тогава Ланселот пак коленичил.

— Пусни ме, боже, въпреки греховете ми! — примолил се той. — Съжали се над мен и ме пусни!

Вратата сама се отворила, той стъпил на прага — стаята била толкова светла, сякаш всички факли на земята я озарявали.

— Не пристъпяй! — пак се чул гласът. — Тук не е за теб!

Той се дръпнал и сърцето му се свило от болка и срам. През вратата се виждала стаята. Сред нея пак била същата маса със светата чаша Граал. Ангели люлеели наоколо кадилници, в които горял восък. Един старец с позлатена роба вдигнал чашата високо над главата си и я местел наляво и надясно, сякаш за да я покаже на някакво невидимо множество. На Ланселот му се сторило, че старецът залита от тежестта и ще падне, а никой не го подкрепял.

— Влизам не за да съгреша, а за да помогна! — извикал Ланселот и се втурнал вътре. Тогава огнена вълна го ударила в лицето и той се строполил на пода. После усетил, че много ръце го вдигат, изнасят го навън, на коридора, и го полагат там също като мъртвец.

На сутринта, когато слънцето изгряло, хората от замъка, удивени, намерили Ланселот. Сърцето му слабо биело, но не могъл нито да мръдне, нито да говори. Сложили го на легло и така прекарал двадесет и четири дни като мъртвец. Чак на двадесет и петия въздъхнал и отворил очи.

— Защо ме събудихте? — промълвил той. — О, аз бях наистина благословен и видях най-големите чудеса!

— Какви чудеса? — попитали го хората наоколо.

— Толкова големи чудеса, че езикът не може да ги изрече, нито сърцето да ги почувствува! — после той се озърнал. — Къде съм аз?

— В Карбонек, замъка на крал Пелес! — казали му те. Между тях била и вълшебницата Бризена.

— Сега, Ланселот — обадила се тя, — търсенето на светата чаша Граал за теб е свършило! Ти никога вече няма да я видиш!

— Това, което видях, ми стига! — казал Ланселот. — Малцина смъртни са били удостоени с такава милост!

После се облякъл и отишъл при крал Пелес. Кралят много се зарадвал, но не могъл да мръдне. Той лежал осакатен, ръцете и краката му били покрити с рани.

— При един лов — разказал му Пелес — стигнах сам до морския бряг и там видях красив кораб. Вътре намерих блестящ меч, наполовина изваден от ножницата. Върху дръжката пишеше:

За миг се забравих, помислих, че понеже съм водил праведен живот, ще бъда достоен да изтегля меча, но начаса ме пронизаха невидими копия през ръцете и краката.

— Не могат ли да се излекуват раните? — попитал Ланселот.

— Не, единственият, който може да ме спаси, е моят внук и твоят син Галахад. Според пророчествата, той сам трябва да дойде тук!

— А къде е принцеса Елена? — казал Ланселот.

— Тя умря! — отговорил крал Пелес. — След като се разделихте последния път, тя залиня от скръб и умря! — и тогава Ланселот, натъжен, се върнал в Камелот, където Артур и Дженевера били щастливи да го видят отново.

Но другите рицари продължавали търсенето, едни умирали по пътищата, други се заблудили и вървели в грешна посока, трети лягали болни. Най-неуморими били Парсифал, Борс и, разбира се, Галахад. След дълги скитания Парсифал най-сетне стигнал до морския бряг, където имало кораб, целият обвит в черна коприна. Посрещнала го красива дама, богато облечена.

— Аз бях най-богатата жена на света — казала му тя. — Но богатството си делях с моя брат, който е твърде горд и властен човек, и когато веднъж двамата се спречкахме, той ми го отне. Оттогава аз живея тук и търся истински рицар, който да помогне на една онеправдана жена!

— Ще ти помогна! — обещал Парсифал, дамата наредила да сложат голяма шатра на брега и го настанила вътре. После пред него поставили трапеза с най-пищни ястия и вина. Той усетил, че се влюбва в дамата, заговорил й за своята любов, тя отблъсквала ласките му, но така, че да разпалва неговата страст още повече. Накрая му казала:

— Парсифал, ще бъда твоя, но ако се закълнеш, че от сега нататък ще станеш мой верен служител и ще правиш каквото ти заповядам!

— Да, ще се закълна! — пламенно отговорил Парсифал, но в този миг видял своя меч на пода. На дръжката имало малък кръст от рубини и той се сетил за своя обет и бързо се прекръстил. Тогава шатрата изведнъж се преобърнала, сякаш вихър я бил понесъл, и изчезнала в черен дим. Ужасен, Парсифал видял красивата дама да се отдалечава към кораба. Очите й горели с адски пламък.

— Ти ме предаде, Парсифал! — крещяла тя и той разбрал, че зъл демон го изкушавал, за да изневери на обета си. От гняв към собствената си плът вдигнал меч и го забил дълбоко в бедрото си, така че рукнала кръв, после откъснал парче от своята риза, превързал раната и се успокоил. В това време край брега се явил втори кораб, обвит в бяла коприна, това бил същият кораб, в който крал Пелес се бил опитал да изтегли меча. Парсифал се качил на палубата, но корабът бил празен.

Този ден недалеч от него скитал и Борс. Изведнъж той видял пред себе си своя брат Лионел в ужасно положение. Двама зли рицари го били пленили, вързали гол за дълго копие, носели го и го биели с бодливи пръчки. Цялото му тяло било в рани, но Лионел стискал зъби и дори не изохквал. При тази гледка Борс понечил да пришпори коня, за да се втурне към мъчителите, когато от другата му страна се разнесъл отчаян вик. Друг подъл рицар мъкнел едно младо момиче към вътрешността на гората и очевидно искал да я насили. Борс се поколебал в коя посока да се устреми, момичето протегнало ръце към него и извикало:

— Рицарю от Кръглата маса, заклевам те в името на твоя рицарски сан да ми помогнеш, за да не бъда опозорена!

Тогава Борс се хвърлил към насилника, той извадил меча си, но Борс го ударил така силно в рамото, че мечът прерязал бронята, противникът му се свлякъл на земята и изгубил съзнание. Младото момиче горещо благодарило на Борс.

— Сега те моля, ако си истински рицар, да ме придружиш до близкия град, защото вече ме е страх да вървя сама!

Борс се поколебал, той искал да помогне на своя брат, но нямало какво да прави и придружил момичето до града. И когато обърнал коня и се понесъл обратно, видял, че по пътя идва Лионел, на кон и в бойни доспехи.

— Братко! — радостно извикал Борс. — Нима успя да се отървеш от мъчителите? — но Лионел вдигнал копието и закрещял гневно:

— Лицемер, ти остави да ме измъчват, за да се повлечеш подир едно момиче! О, аз ще разкажа на целия свят, че никога не е имало по-вероломен брат!

— Лионел, какво правиш? — извикал ужасеният Борс.

— Ти не си ми повече брат! — крещял Лионел. — Защищавай се, защото ще те убия като подъл предател!

Тогава Борс разбрал, че трябвало или да се бие със своя брат, или да умре, а той не искал нито едното, нито другото.

— Братко! — казал той и разтворил ръце. — Прости ми! — но Лионел бил обхванат от бяс, блъснал го с копието и го съборил на земята. Борс паднал и бил зле наранен, при това не искал да се защищава, само плачел и молел за прошка. Лионел му свалил шлема и вдигнал меч, да му отреже главата. Тъкмо тогава по пътя се задал Колгреванс, един от рицарите на Кръглата маса. Той скочил и хванал Лионел за раменете.

— Лионел, опомни се! — казал той.

— Който ме спира, е мой враг! — яростно извикал Лионел и се обърнал срещу Колгреванс. Борс едва имал сили да се надигне и да ги гледа. Лионел успял да свали Колгреванс, после махнал шлема му и му отрязал главата.

— Бог да е милостив към теб — извикал Борс, — задето уби един невинен рицар! — и той с последна сила се вдигнал и извадил меча си. Двамата братя застанали един срещу друг, но в този миг се чул глас:

— Не го докосвай, Борс! — и тъмен облак се вдигнал между тях. Когато по-късно облакът се разнесъл, Борс видял, че брат му отново е с разсъдъка си. Той с уплашени очи гледал трупа на Колгреванс.

— Какво направих аз! — извикал Лионел и хвърлил меча си на земята, братята се прегърнали и взаимно се помолили за прошка.

После Борс се разделил от Лионел и продължил пътя си, на другата сутрин стигнал морския бряг и там видял кораб, обвит в бяла коприна. На палубата стоял Парсифал. Двамата се зарадвали много, всеки разправял на другия какви премеждия срещал по пътя си.

— Сега ни липсва само Галахад, съвършеният принц — казал Парсифал.

А в това време Галахад вършел подвиг след подвиг по пътя си. Той победил седемте рицари-разбойници от Замъка на девиците. Там сам унищожил двадесетте рицаря, които нападали странствуващи рицари на Кръглата маса и подло ги избивали — двадесет срещу един. Той, преоблечен, се явявал на турнири и винаги свалял съперниците си, бил непобедим — така дори на различни места съборил и Ланселот, своя баща, и Парсифал, и Гауейн. И никога не вършел ни най-малката несправедливост, навсякъде бил защитник на слабите и измъчените, търпял всякакви лишения, бил благороден, нежен и целомъдрен, до края на живота си не се бил докосвал до жена — мислел само за своя свят обет. Галахад бил наистина най-съвършеният рицар, който някога се е раждал на земята.

И една вечер той също стигнал до замъка Карбонек, където не го познали, и помолил за подслон. Но преди да си легне, при него се явила млада девойка и му казала веднага да оседлае коня си и да я последва. Двамата яздили цялата нощ и стигнали до брега на морето, където се люлеел кораб в бяла коприна. На палубата имало двама рицари и Галахад познал Парсифал и Борс. Те радостно го посрещнали, той се качил с девойката при тях и корабът отплавал. Поискали да влязат в закритите помещения, но на вратата видели надпис:

За миг те спрели, но Галахад прекрачил прага, след него и другите. Вътре намерили блестящ меч, наполовина издаден от ножницата, и на дръжката му пишело:

— Заради този меч твоят дядо крал Пелес беше осакатен! — обърнала се към Галахад девойката. — Той е обречен на теб! Докажи, че сме на прав път! — и Галахад изтеглил до края меча. Девойката го препасала с него, после попитала Парсифал:

— Знаеш ли коя съм аз? — и когато той поклатил глава, казала: — Аз съм твоята сестра, дъщеря на крал Пелинор, и се радвам, че ти имаш достатъчно вяра да влезеш тук! — а Парсифал се зарадвал и прегърнал сестра си.

Дълго те плавали така, стигнали до един бряг и слезли да си набавят храна. Там имало един замък, от него изскочил рицар и попитал:

— Девойка ли е тази дама? — после хванал сестрата на Парсифал и казал: — Върви с мен в замъка, ти трябва да се подчиниш на нашия обичай!

— Какъв е той? — попитали рицарите, а от вратата излязла жена със сребърна купа.

— Нашият обичай е от всяка девойка да вземаме толкова кръв, че да се напълни тази купа.

— Срам за вашия обичай! — извикал Галахад. — Докато съм жив, няма да позволя това!

Тогава от замъка изскочили десет рицари. Започнал бой и Галахад, Парсифал и Борс скоро ги свалили всичките. Тогава излезли нови тридесет рицари и боят продължил. Галахад вършел чудеса от храброст, Парсифал и Борс също се биели добре и накрая всичките тридесет рицари се проснали на земята. Тогава от вратата на замъка изскочил мъж с благородно лице и казал:

— Макар вие да сте най-силните рицари, които съм виждал, аз ви моля да се подчините на нашия обичай! Ние до един ще умрем, но ще ви принудим, а ако знаехте за какво е всичко това, вие сами бихте се съгласили!

— Добре нека да се подчиним — казала сестрата на Парсифал и те били тържествено приети в замъка. Вътре им обяснили, че господарката на този замък страдала от тежка неизлечима болест и никой лекар не можел да й помогне. Но един вълшебник й бил предрекъл, че ще бъде излекувана само ако изпие пълна купа от кръвта на девойка, която е целомъдрена и в дела, и в помисли, а освен това е кралска дъщеря.

— Щом е така, аз ще й помогна — казала сестрата на Парсифал.

— Но ти ще загубиш толкова много кръв, че ще умреш! — извикал Галахад.

— По-добре да умра, но да спася и нейната душа, и моята! — казала девойката, те я завели при болната, отворили й раничка в дясната ръка и оставили кръвта да тече, докато напълни купата. Тогава тя вдигнала ръката си и благословила болната.

— Госпожо — казала й, — умирам, за да бъдете здрава и щастлива! — и припаднала. Галахад, Парсифал и Борс със сълзи на очи я положили на едно легло. Малко преди да умре, тя пак се свестила.

— Братко Парсифал! — прошепнала тя със слаб глас. — Не ме погребвайте тук, а сложете тялото ми в една лодка и когато занесете чашата Граал в град Сарас, ще ме намерите в пристанището, доплувала заедно с вас. Там в свещената земя ме погребете!

После тя поискала причастие и издъхнала, и в същия миг господарката на замъка скочила от леглото напълно здрава. Сложили трупа в една лодка, задухал вятър и я отнесъл към морето. И тогава се чул глас:

— Галахад, Парсифал и Борс, от този час ще се разделите, за да се намерите отново в Карбонек, при Недъгавия крал!

И те наистина се разделили. Много нови приключения ги чакали по пътя, но накрая и тримата стигнали замъка Карбонек. Завели ги в голямата зала, а от другата врата внесли крал Пелес.

— Галахад — вдигнал глава кралят. — Щастлив съм, че най-сетне идваш, защото ти ще донесеш край на моите мъки и ще извършиш най-големия подвиг, и ще се сбъднат пророчествата!

Тогава той заповядал всички да излязат от залата, останали само Галахад, Парсифал и Борс. И вътре се спуснал здрач, и им се сторило, че четирима ангели прикрепят старец, облечен като архиепископ, а пред него се разстлала масата със светата чаша.

— Аз съм Йосиф Ариматейски — казал старецът. — Не се чудете, че идвам отново след толкова години, за да ви посрещна!

В залата влезли други четирима ангели с големи свещници. Последният носел копие, от което капела кръв. Те сложили свещниците на масата и оставили кръвта да капе в чашата, докато я изпълни. И тогава пред тях се явило дете, лицето му било пламтящо като огън, то се надигнало на пръсти и целунало Галахад, после го накарало да целуне другите двама.

— Сега яжте от тази трапеза, която никой не е вкусвал! — казало то и изчезнало. Тримата благоговейно седнали до трапезата и чашата Граал се превърнала в блюдо, и те вкусили от него — то имало неземен вкус, който с никакви думи не може да се опише.

— Сега вие видяхте най-желаното! — казал им Йосиф Ариматейски. — Вземете от кръвта на копието и излекувайте с нея Недъгавия крал! А утре тръгнете с кораб и отнесете светата чаша до град Сарас!

— И тримата ли? — попитал Галахад.

— И тримата, защото двама от вас ще умрат, а само един ще се върне, за да разкаже какво е било!

Галахад докоснал кръвта с пръст, после всичко изчезнало освен чашата. Навън на носилка лежал Недъгавият крал и рицарят помазал с кръвта ръцете и краката му. Крал Пелес скочил, раните му били изчезнали. На другата сутрин тримата отнесли светата чаша до кораба, който ги чакал край брега, и отплували. Най-сетне пред тях се показал Сарас. На пристанището ги чакала огромна тълпа, която радостно ги поздравявала. Там също те намерили и лодката с тялото на Парсифаловата сестра, което предишния ден било доплувало. Те го погребали в свещената земя, а жителите избрали Галахад за свой крал, но той от ден на ден слабеел и лицето му ставало все по-тънко и по-лъчезарно.

— Аз изпълних своя обет — казвал Галахад. — Повече няма какво да правя тук! — И точно една година след идването им издъхнал. Двамата му приятели изпаднали в такава скръб, че не могли да произнесат и дума. Парсифал също започнал да линее и след още една година той също напуснал този свят — погребали го до сестра му и до Галахад. Тогава Борс потеглил обратно, дълго пътувал и най-сетне се върнал в кралството на Артур, за да разкаже как са извършили най-великия подвиг.

Но макар намирането на светата чаша да донесло небивала слава за рицарите на Кръглата маса, оттук нататък тяхното братство започнало все повече да се разпада. Мнозина изобщо не се завърнали. А и онези, които пак се събрали, вече не били така сплотени. Ланселот с връщането си отново запламтял от любов към кралица Дженевера и забравил дните, в които се разкайвал за своите грехове — както и преди, той търсел слава за себе си и за любимата си. А и Дженевера все по-често го викала при себе си зад гърба на крал Артур, който имал пълно доверие в своя рицар. От време на време тя устройвала на Ланселот сцени на дива ревност, нагрубявала го и го пъдела от двореца, после той извършвал някой нов подвиг и тя пак му прощавала. Техните постоянни караници омръзнали на всички. Но не били само те — и между другите плъзнали раздори, съперничества, омрази. Рицарите постоянно се оплитали в козни, събирали се на групи и заговорничели срещу останалите — като остарял, повехнал организъм. Кръглата маса бавно умирала.

И най-страшният, гибелният раздор станал веднъж през май — през май, когато всяко сърце гори от любов, защото зимата дълго го и държала в студ и сняг. Ланселот и Дженевера почти всяка вечер се срещали и неколцина рицари решили да направят заговор срещу тях. Водел ги Мордред, тайният незаконен син на Артур от неговата сестра Моргана — той бил зъл и властолюбив рицар, смятал, че е онеправдан от съдбата и постоянно правел интриги. Заедно с Мордред бил и неговият брат Агравейн. Веднъж те пред братята си Гауейн, Гахерис и Гарет гласно се възмутили срещу Ланселот и кралицата.

— Докога ще търпим този позор? — извикал Агравейн.

— Не се бъркай в чуждите работи! — пресякъл го Гауейн. — Ланселот е най-добрият рицар между нас и на всички ни е спасявал живота. Как можем да му причиним зло?

В това време към тях се приближил крал Артур.

— И ви съветвам повече да не споменавате за това! — натъртено подхвърлил Гауейн.

— О, не, напротив! — казал Мордред. — Ние сме решили да предупредим нашия крал!

— Тогава аз си отивам! — казал Гауейн и бързо се обърнал, а с него се отдалечил и Гахерис, и добрият, чистосърдечен Гарет.

— Уви, виждам как рухва нашето братство на Кръглата маса! — въздъхнал Гарет.

— Какво става тук? — попитал учуденият Артур, а Мордред и Агравейн му казали, че Ланселот и кралицата го мамят.

— Но вие знаете ли какво значи това обвинение! — грозно извикал Артур. — Вие трябва да имате доказателство!

— Ще ви дадем доказателства! — уверили го двамата интриганти и уговорили кралят да устрои голям лов, в който обаче Ланселот да не участвува. — Ще видите — добавили те, — че кралицата ще го повика при себе си и тогава ние ще ги издебнем!

И наистина, когато започнал ловът, Ланселот получил от Дженевера известие да отиде при нея. Само с меч на пояса, той вечерта се вмъкнал в стаята на кралицата. Наблизо обаче дебнели Мордред, Агравейн и още дванадесет рицари. Те заобиколили от всички страни вратата и закрещели:

— Ланселот, рицарю-измамник, излез, защото те хванахме!

— Горко ни, ние сме загубени! — закършила ръце Дженевера, а Ланселот се мятал като див звяр из стаята и викал:

— Ах, да имах бойни доспехи, щях да се разправя с всичките!

— Тук няма доспехи! — плачела кралицата. — А те всички са опитни рицари и е безнадеждно да се съпротивяваме!

В това време заговорниците отвън продължавали да викат:

— Не се крий, предателю, и не се опитвай да избягаш! — и целият дворец се събудил от техните крясъци.

— Господи, какъв позор! — изстенал Ланселот, после прегърнал кралицата и я целунал. — Не губи надежда, моя най-скъпа кралице, аз все още съм жив!

И той отворил вратата, но наполовина, така че да влизат само един по един.

— Спрете вашите крясъци — казал той. — Ето, правете с мен каквото искате!

Но първия рицар, който се вмъкнал вътре, Ланселот посрещнал с меч в ръка. Само с един удар той го проснал мъртъв. Тогава Ланселот го сграбчил и го изтеглил вътре заедно с цялото му въоръжение, после отново залостил вратата и бързо се облякъл в доспехите на убития.

— Ах, вероломен Ланселот! Ти скъпо ще платиш за това! — викали другите отвън, но той застанал на прага, готов за бой!

— Стига си крещял, Мордред, и ти, Агравейн! — казал той. — Вие знаете, че аз не съм предател! Нека се разберем с добро и нека утре като истински рицари се представим пред нашия крал Артур на честен съд, където мога да се защитя!

— Позор за теб! — викали те. — Ти си хванат и сега ще отрежем главата ти!

— О, така ли? — извикал Ланселот. — Щом нямате милост, тогава дръжте се!

И той като бесен се хвърлил върху тях — било истинско чудо как се бил едновременно с всичките тринадесет, но гневът и любовта удесеторявали силите му. Още с първия удар той убил Агравейн, а на Мордред нанесъл тежка рана. Искри святкали на всички страни от ударите на меча и най-сетне всичките заговорници се търкаляли по пода, мъртви или тежко ранени. Но целият дворец се бил вече вдигнал от сън, слуги и придворни гледали от прозорците и вратите, жени пищели.

— Да бягаме заедно! — казал Ланселот на Дженевера.

— Не — казала тя. — Аз трябва да остана тук, за да покажа, че съм невинна! — Ако нещо се случи с мен, знам, че ще ме спасиш!

Тогава Ланселот яхнал коня и запрепускал в мрака. Но и Мордред успял да се вдигне и да повика краля. Когато стигнал двореца, Артур видял труповете пред стаята на Дженевера.

— Уви! — въздъхнал той. — Щом Ланселот е против мен, свърши се с братството на Кръглата маса!

И със свито от болка сърце Артур заповядал да изгорят Дженевера на клада, защото, според законите на онова време, кралица, хваната в изневяра, отговаряла за държавна измяна. Докато Мордред тържествувал, Гауейн се опитал да възпре краля.

— Нека повикаме Ланселот и направим честен съд — казал той. — Може кралицата да го е викала в стаята си без лоши намерения!

— И ти ли го защищаваш — горчиво възкликнал Артур. — Нима забрави, че той уби брат ти Агравейн!

— Аз предупреждавах Агравейн да не прави заговори — отговорил Гауейн, макар че лицето му се изкривило от мъка. — И не мисля, че трябва да отмъщавам за неговата смърт, която той сам си потърси!

— Кралицата ще бъде изгорена! — отсякъл Артур. — И аз заповядвам на твоите братя, храбрия Гахерис и добрия Гарет, да участвуват в стражата, която ще я заведе до кладата!

И на другия ден извели Дженевера от тъмницата, облечена само в бяла риза, боса и с пусната коса. Тя вървяла и плачела, а наоколо я пазели две редици въоръжени рицари. Повечето от тях също плачели.

— Срам за нашето име! — въздишал Гарет. — Ако Ланселот ни нападне сега, няма да вдигна ръка срещу него.

— Аз също! — казал Гахерис, а Гауейн просълзен се извърнал и отишъл настрани, за да не гледа срамната присъда.

Но в това време Ланселот бил събрал своите близки и приятели.

— Уви! — казал им той. — Аз знам, че ви водя на бунт срещу нашия добър крал Артур! Ако искате, оставете ме сам да нападна стражата!

— Не! — извикали те. — Ти сам не би могъл да я спасиш, а ако оставим кралицата да бъде изгорена, това ще бъде позор за Ланселот!

И те се скрили в една гора и когато процесията минавала край тях, изведнъж нападнали стражата.

— Ланселот! Ланселот! — разнесли се викове. Ланселот тичал пръв, той видял кралицата в бялата риза и изпаднал в такава ярост, че вече не съзнавал нищо. Със страшни удари той се врязал в пазачите, западали трупове. Гахерис и Гарет отпуснали мечовете и само вдигнали очи нагоре. Но Ланселот не ги познал, в своя бяс ударил веднъж наляво и веднъж надясно и те също се свлекли долу. Цялата стража била избита, в тази битка загинали също и Агловал, братът на Парсифал, Кей, Дамас и много други достойни рицари. Накрая Дженевера с радостни сълзи се хвърлила в прегръдките на Ланселот, той я вдигнал на коня си и заедно със своите привърженици избягал и се затворил в замъка „Щастие“.

Така рицарите на Кръглата маса се разцепили на две — едни с Ланселот, други с Артур и Мордред. Когато кралят научил за избиването на стражата, той припаднал от скръб. Но най-страшна била мъката на Гауйен, той не можел да повярва, че Ланселот е убил другите му двама братя, Гахерис и Гарет, след като те не са искали да се бият против него.

— Кой ги уби? — викал. — Кажете ми кой ги уби?

— Ланселот! — казвали всички.

Тогава Гауейн също припаднал, а когато се свестил, вдигнал ръка нагоре:

— Нека душата ми да няма мир — извикал той, — докато не се срещна с убиеца и един от двама ни не падне мъртъв!

Тогава Артур пратил вестители из цяла Англия, събрал голяма войска и обсадил замъка „Щастие“. Всеки ден от едната и от другата страна излизали рицари и взаимно се избивали.

— Господарю мой! — викал Ланселот от стените. — Нека спрем тази ужасна разпра, на никой от нас тя няма да донесе слава!

— Слез долу, изменнико! — викал в отговор Артур. — Слез да се срещнем в рицарски двубой!

— Никога не бих вдигнал ръка срещу своя крал! — отговарял Ланселот, а отдолу Артуровите привърженици дюдюкали и крещели: — Страхливец!

После напред пристъпвал Гауейн и също предизвиквал Ланселот:

— Слез долу, подлецо, за да отмъстя за моите братя! — викал той.

— Бог ми е свидетел — отговарял Ланселот, — че ги убих неволно. След като ти причиних толкова зло, не бих се бил с теб! — а войската пак викала „Страхливец!“ Ланселот се скривал, плачейки и скърцайки със зъби. Но той бил решил да не пролива повече кръв.

Накрая вестта за междуособната война се разнесла из целия християнски свят и стигнала дори до папата. Той пратил специална заповед, според която Артур и Ланселот трябвало да спрат кръвопролитията, а Дженевера мирно да се върне при Артур. Разпрата затихнала за известно време, сам Ланселот довел кралицата в двореца и тържествено я предал на краля. После се поклонил за последно сбогом. Всички плачели, дори Артур се просълзил, само Гауейн стоял с изкривено от омраза лице.

— Прощавай, кралице! — казал Ланселот. — Прощавай и ти, кралю! Прощавай, най-достойно от всички кралства, където прекарах целия си живот.

— Стига си дрънкал! — изръмжал Гауейн. — Махай се оттук и знай, че само заради папската заповед не те призовавам още сега на двубой!

Ланселот не отвърнал нищо и се оттеглил в замъка „Щастие“, който оттогава се наричал „Мъка“. Но замъкът все му напомнял за Дженевера и затова заедно с верните си привърженици той се качил на кораб и заминал за Бенуик, кралството на своя баща. Не след дълго обаче Артур, разпалван от Мордред и Гауейн, пак възобновил войната. Той оставил Мордред да управлява кралството вместо него, събрал огромна шестдесетхилядна армия, натоварил я на кораби, нахлул в Бенуик и обсадил главния град. И пак се повторили кървавите сцени от обсадата на замъка „Щастие“, пак всеки ден се срещали рицари от едната и от другата страна, загивали в двубои. Половин година продължила новата обсада, Гауейн все така излизал всяка заран пред стените и викал:

— Къде си, Ланселот, лъжлив рицарю! Защо се криеш като плъх в дупката си! Ела да платя върху мръсното ти тяло за смъртта на моите братя!

Най-сетне Ланселот не издържал, накарал да му оседлаят най-силния кон и една сутрин излязъл от портата на крепостта.

— Благородни кралю! — обърнал се той първо към Артур. — Вие знаете, че дълго търпях всички оскърбления, но вече не мога, затова излизам да се бия против волята си!

И двамата противници се отдалечили, после пришпорили с все сила конете си един към друг. Всеки ударил с копието си щита на своя противник и от сблъскването конете паднали полумъртви на земята. Ланселот и Гауейн обаче скочили и извадили мечовете си. За всеобщо удивление Гауейн отначало взел връх — той имал таен дар, даден му от един вълшебник: всеки ден от сутрин до пладне силата му се удвоявала. И сега се биел като демон, нанасял на Ланселот такива удари, че кръв пръскала наоколо. Друг отдавна щял да падне мъртъв, но Ланселот като по чудо издържал — отбивал, отстъпвал и стоял на крака. И най-сетне настъпило пладне и тогава ръката на Гауейн немощно се отпуснала.

— Сега вече, благородни Гауейн — казал Ланселот, — идва моят ред! Сега ще ти се отплатя за всички удари, които ми нанесе!

И той се хвърлил напред, мечът му засвяткал, Гауейн крачка по крачка отстъпвал и накрая Ланселот така го ударил, че го повалил тежко ранен на земята. Но вместо да го доубие, той се отдръпнал назад.

— Защо се отдръпваш? — закрещял Гауейн. — Ела и ме убий, вероломен рицарю!

— Бог ми е свидетел, че никога не съм убивал паднал рицар! — казал Ланселот и се прибрал, а Гауейн загубил съзнание и го отнесли в шатрата му.

Но в същото време, докато продължавала обсадата на Бенуик, към Англия през морето идвали многобройни завоеватели — с големи лодки по бреговете слизали тевтонските дружини, нападали села и крепости, грабели и пак се връщали. Те били решили да завземат острова, а кралят и рицарите, заети със своите разпри, не ги забелязвали. Властолюбивият Мордред дори се мъчел да прави приятелство с пришълците, той вече замислял да вземе престола и разчитал на тяхната помощ. И един ден той свикал бароните и ги принудил да го обявят за крал. Като чул това, Артур изпаднал в ярост, вдигнал обсадата и бързо се отправил с корабите си за Англия. Мордред събрал своя войска, но в първите две битки Артур я разбил. Тогава Мордред повикал тевтонските дружини и сам ги повел в заслепението си срещу своя баща Артур. Сега заедно със своите хора самозванецът водел сто хиляди воини.

Двете армии се срещнали една вечер близо до морето — на другия ден трябвало да бъде битката. През нощта Гауейн, докаран на носилка, издъхнал от раните, които бил получил от Ланселот. В последния си час той се простил с Артур и го помолил да се помирят с Ланселот, за да смажат истинския враг. Но било вече късно. През нощта кралят сънувал, че духът на Гауейн е дошъл в шатрата и се е надвесил над леглото му.

— Пази се от утрешната битка, кралю! — шепнел духът. — Защото утре е последният ти ден!

Уплашен, крал Артур на сутринта решил да води преговори с Мордред и дори да му предложи подялба на кралството. Кралят и синът му трябвало да се срещнат между двете армии, всеки с малка свита от десетина човека.

— Ако видите, че някой от рицарите на Мордред изтегля меча си, веднага започвате бой! — заповядал Артур. Същото наредил и Мордред на своите хора. И отначало преговорите вървели спокойно, но за нещастие една змия допълзяла до един рицар и се опитала да го ухапе. Той извадил меча си да я убие, без да има други, лоши помисли. Но когато мечът блеснал, всички скочили и също извадили мечове. Роговете затръбили, отвсякъде екнали викове и двете войски с бяс връхлетели една срещу друга.

Така започнала третата, последна битка. Цял ден се водила тя, чак до смрачаване, цели грамади от убити лежали по полето. Крал Артур виждал, че един след друг се топят последните негови рицари, той разбирал, че вече не може да победи. И с болка си спомнял своята предишна мощ, непобедимото братство на Кръглата маса, всички, които някога помагали на кралството. Сега те били най-нужни, сега трябвало да помогнат. „Къде си, Мерлин — шепнел кралят, — ти, който винаги ме спасяваше с твоите вълшебства и с песни въодушевяваше воините?…“ Но Мерлин отдавна седял върху скута на Вивиана, далече, сред мрака на Броселиандовата гора!… „Къде си, Галахад, съвършени принце?…“ Но Галахад лежал в святата земя на Сарас, той бил изпълнил своя обет!… „Къде сте, Парсифал, Борс, Гауейн, Агравейн, Гахерис, Гарет!…“ Но и те всички били мъртъвци!… „Къде си най-сетне, верен и безстрашен Ланселот?… Нима трябваше взаимно да се изтребваме, когато ни е дебнел истинският неприятел?…“ Късно било, много късно, вече нямало никого от Кръглата маса!

И в един миг крал Артур се опомнил от нахлулите спомени, огледал се — нощта вече се спускала и наоколо се простирало страшно зрелище. По цялото поле се търкаляли мъртви тела — сто хиляди от едната страна, шестдесет хиляди от другата. До него стояли само двама ранени рицари, Лукан и Бедивер, само те били останали живи.

— Горко ми! — извикал Артур и видял отсреща да мърда някаква сянка. Това бил Мордред, единственият оцелял от другите. С меч в ръка той сега вървял като замаян между труповете. Ярост пламнала в сърцето на краля и той грабнал копието на Лукан. Напразно двамата рицари се мъчели да го спрат.

— Недей, кралю, и той е достатъчно наказан! — викали те. — Спомни си прокобния сън! — но Артур нищо не чувал, насочил копието и се хвърлил напред към своя незаконен син.

— Изменнико, който си виновен за всичко — изкрещял той, — твоят смъртен час дойде!

И той с всичка сила ударил щита на Мордред с копието. То пронизало щита и цялото му тяло, острието изскочило откъм гърба с цял лакът. Но Мордред с последни сили вдигнал меча си и ударил своя баща. Шлемът на Артур се разцепил. Двамата се строполили. Лукан и Бедивер, ужасени, дотичали, вдигнали краля. Той бил още жив, но бързо отпадал. Те с мъка го понесли през бойното поле, отгоре луната изгряла и под студеното й сияние Лукан видял как отстрани пълзят крадци и мародери, за да доубият ранените рицари и да им ограбят оръжието и скъпоценностите. Накрая довлекли краля до един параклис край морския бряг, но там Лукан от умора припаднал, сърцето му не издържало и той издъхнал в краката на ранения Артур.

— Бедни рицарю! — прошепнал Артур. — И ти накрая умря заради мен, помагайки ми, когато сам си се нуждаел от помощ! — после се обърнал към Бедивер: — Ти остана последен, а времето лети! Искам да ти дам една заповед, преди да умра! Вземи моя меч Ескалибур, иди до брега и го хвърли колкото можеш навътре в морето!

Бедивер взел меча, но му станало жал за такова хубаво и скъпо оръжие и вместо да хвърли меча, оставил го под едно дърво.

— Хвърли ли меча във водата? — попитал го Артур.

— Да — казал Бедивер.

— И какво видя там?

— Нищо, господарю, само вълни и вятър!

— Лъжеш! — гневно се вдигнал Артур. — Нима не искаш да изпълниш предсмъртната заповед на своя крал! Заклинам те да отидеш и да хвърлиш Ескалибур в морето!

Този път Бедивер се подчинил и хвърлил меча. Когато той стигнал водата, между тъмните нощни вълни се подала ръка, сграбчила дръжката и завъртяла три пъти меча във въздуха. После всичко изчезнало.

— Сега занеси и мен до морето! — казал Артур и Бедивер успял с голяма мъка да го пренесе на брега. А когато стигнали там, върху вълните се люлеела лодка. Три забулени жени с черни качулки стояли в нея и жално плачели.

— Сложи ме вътре! — казал Артур и Бедивер го настанил в лодката. Жените се навели над умиращия крал, една от тях сложила главата му на скута си.

— Скъпи братко! — възкликнала тя. — Защо толкова дълго беше далече от мене?

После лодката започнала да се отдалечава. Бедивер изпаднал в ужас, сам, на брега.

— Господарю! — завикал той. — Защо ме оставяш тук и какво ще стане с мен? Къде отиваш, господарю?

— Не се тревожи! — казал Артур от лодката. — Аз отивам на остров Авалон, острова на блажените, където ще ме излекуват от страшната рана и където няма скръб! Ако не ме видиш вече, моли се за душата ми! — и лодката се стопила в мрака, а Бедивер тръгнал отчаян да разказва какво се е случило.

И оттук нататък вече нямало кой да пази острова от враговете, кралството се разпаднало, германските дружини все по-дръзко нахлували, докато завзели напълно Англия. Междувременно кралица Дженевера отишла в манастир, а когато Ланселот научил за това, върнал се и я потърсил.

— Заради нашата грешна любов умряха най-добрите рицари на света — казала му тя. — Заклинам те да не ме търсиш повече! Никога вече няма да видиш лицето ми! Върви си в Бенуик, Ланселот, и там си намери достойна жена, и живей щастливо с нея!

— Не, кралице — казал Ланселот. — Това аз няма да направя, защото никога няма да изменя на любовта си към теб! И каквато съдба имаш ти, такава ще имам и аз!

Тогава тя, плачейки, се прибрала в манастира, а Ланселот хвърлил доспехите си и станал отшелник. Години минали, докато най-сетне му донесли вестта, че Дженевера е тежко болна. Той тръгнал за манастира, но когато стигнал, тя вече била мъртва и едва тогава, в ковчега, видял лицето й за последен път. Сложили тялото в мраморен саркофаг, обвили го в оловна мрежа и го пуснали в земята. Ланселот дори не заплакал, само въздъхнал и припаднал и когато го събудили, отново припаднал и после припаднал за трети път.

— Не тъгувай толкова! — казали му свещениците. — Бог ще се разсърди, че тъгуваш толкова!

— Не — казал Ланселот. — Ако сега съм пълен с голяма скръб, то не е, защото съм искал грях и бог го знае! Никога няма да има край моята голяма скръб!

И оттогава той почти нищо не слагал в устата си, от ден на ден слабеел, изсъхвал и след шест седмици също издъхнал. Заровили го в замъка „Мъка“, който някога се казвал „Щастие“, и всички плакали така, както никога дотогава не били плакали.

А за крал Артур продължавали да се носят всякакви предания. Някои казвали, че бил върнат с лодката на брега и погребан в родна земя, а върху надгробната плоча пишело:

А други вярвали, че бил отнесен на остров Авалон и там излекуван и че продължава да живее във вечно блаженство, и че може би след векове ще дойде ден, когато пак ще се върне в страната си и ще събере най-добрите рицари около старата Кръгла маса, за да ги поведе на бой срещу жестоките завоеватели.