Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (9)

Орфей

Благодатната почва на древна Тракия е родила не само добра пшеница, маслини и гъсто вино, но е дала на света първия певец Орфей, чиито песни гърците смятат за по-стари от Омировите поеми. За тях той е поет, музикант, богослов, мистагог и тълкувател на волята на боговете. Той е герой цивилизатор, митическото същество, което ги е отучило от човекоядството. Първо им предало полезни уроци по занаятите и разните изкуства. Най-вече тоя древен свирач на форминкс (лира) им е разкрил тайните на музиката и поезията.

Същевременно името на тоя поет, жрец, учредител на мистерии (Sacer interpesque deorum), както го нарича Хораций, е свързано с един от най-поетичните митове на човечеството. Затова той винаги ще бъде синоним на златния век на поезията, когато тя беше и песен, и магия, и заклинание. Тоя мит на Орфей е съхранен върху стари, благородни фрески, рисувани вази, сред безмълвното общество на скулптурни фигури. Той възкръсва чрез лирическия ентусиазъм и божествената мания на всеки начинаещ поет, който поеме неговата арфа и иска да бъде служител на поезията. За някои Орфей е „първият и последният от поетите“. И действително с неговата смърт се сложи край на едно древно песенно изкуство, което беше така просто и безизкуствено като езически химн. Затова поезията като „митологически преживелици“ винаги ще бъде свързана с орфическото начало, с митическата личност на самия Орфей. Затова и химните на тоя древен певец винаги ще ни привличат със своя митологически символизъм. Заслушайте се в миг и ще доловите тъмната мелодия на тая древна песен:

Призовавам те, велика първородна девойка, която блуждаеш в етера и летиш със златни крила, с бучащ глас, семе със зародиш на блажените богове и на хората, славно и достопаметно божество на първоначалната земя, ти, тайнствена и вълшебна тайна, сияеща издънка, която си отстранила първоначалната тъмнина!

О, ти, който се крепиш върху зидовете на света с покровителствените си крила, ти, който разпространяваш светлина, о, боже на нощта, блажен и безсмъртен, бъди благосклонен към нас, присъствувай при тайнствените мистерии и на всеобщите изкупления, които ти принасят жреците!

Когато слушаш песните на Орфей, очарован от тяхната древна мелодика и космогония, разбираш, че светът се състои не само от четирите елементи на йонийските философи, но и от елемента на поезията. Тоя невидим елемент на поезията присъствува навсякъде в тъмните горички, където играят фавни и нимфи, в разгорещените речи на атинските оратори, в проповедите на Сократ и диалозите на Платон.

От всички митове на древността тоя на Орфей има най-широко разпространение. Той прониква не само във философията, изкуството и литературата на античния свят, но широко се разпростира и в християнския мир. Той влиза в книгите на светите отци на църквата, по изображенията на християнските катакомби, в дворците на римските императори. Той има много по-голямо значение от едно древно тотемическо божество на Северна Гърция.

Многоустата легенда ни е нарисувала по десетки начини образа на Орфей, на тоя древен певец с фригийско боне, леко наметало върху раменете, бродиран хитон, който стига до земята… Но най-вече го срещаме като полугол мъж, наметнат с кожа, опрян на една скала, свири на арфа, а наоколо му се събират дивите зверове. Неговите мелодични, сладки песни са в състояние да укротят реките, да приспят вятъра, да накарат дърветата захласнати да слушат.

Според някои от митовете, той е бил син на музата Калиопа и на речния бог Еагра. А според други вещи тълкуватели, той е син на бог Аполон. И това е твърде възможно, защото цялата му дейност е обречена на тоя бог на хармонията и светлината. Той принадлежи към неумиращата Аполонова раса. Какво друго е неговата дейност, ако не вливане на „Аполоновото начало“ сред неговите диви сънародници? Затова Орфей се противопоставя на Дионис. Рано сутрин пред изгрев той се възкачвал на планината Пангей, същата, където някога Дионисиевата вакханалия разкъса Ликурга, очаквал там изгрева на слънцето, излизал да посрещне бога на слънцето. Орфей се оженил за прелестната нимфа от Пенейската долина Евридика, но не след дълго време го сполетяла неизмерима скръб. Веднъж Евридика излязла на една поляна със свои другарки нимфи, мигом я харесал овчарят Аристей и я подгонил, тя в своето бягство попаднала на една змия, която я ухапала, и умряла. Тая крехка нимфа станала жертва на грубото, земното — Аристей, както това често става в митовете.

Голяма скръб връхлетяла Орфей, не могъл да си намери място на земята. Изкачил се на една исполинска скала над реката Стримон (Струма) и оттам всичко огласявал с тъжните си песни. Гори и планини, птици и зверове се вслушвали в неговите песни и му съчувствували. Дивното му изкуство предизвикало снизхождението на боговете, които му позволили да слезе в царството на сенките, място, което много рядко се посещава от богове и герои. Пред неговите очи се открил безмилостният мрак на царството на Аид. Но даже тоя мрачен бог й прелестната му съпруга Персефона са проявили съчувствие към нещастния съпруг. Орфей извършва едно печално пътешествие в подземното царство, подобно на това, което много по-късно извърши един велик християнин. Пред него неусетно се откриват тайните на мрака. Поетът Вергилий много подробно ни е разправил за това странно пътешествие. Слънчевият певец на Тракия мигом бива заобиколен от плахи, смутени сенки.

Пред него се разкрива черната тиня на Коцит и мълчаливите тайни на Стикс. Но той със своята божествена лира успява поне за миг да внесе куп лъчи в тъмното царство на Аид. В печалните звуци се вслушват даже безжалостните Евмениди, в чиито коси са се вплели змии, чудовищният страж на подземното царство — Церберът, го зяпва с тройната си уста, при тая препечална гледка вятърът спира да върти колелото на Иксион… Хадес и Персефона дават съгласието си нещастният Орфей да изведе от тъмното царство възлюбената си съпруга. Но само при едно условие: по думите на Персефона, която най-вече извоювала божествената милост, Орфей през целия странен и мъчителен път е трябвало да върви пред своята съпруга и никога да не се обръща да я погледне, докато не стигнат царството на светлината. Те били заобиколени от една странна, потискаща тишина, движели се като безмълвни сенки по стръмнини и пропасти… Но в един миг той се обърнал към Евридика и нарушил условието на тайнствения договор. Изведнъж нещо забучало в бездните си и се чува злощастният глас на Евридика: „Кой ни погуби, Орфее, и двамата, лудост ли беше това? Зове ме повторно съдбата, сън непробуден пак замъглява блуждаещите ми взор. Друже, прощавай; нощта ме сграбчва в своите пазви, клета протягам ръце към теб, но не съм вече твоя!“ И тя се стопила като сянка пред смаяния, вцепенен от ужас Орфей. И напразно молил обезумелият певец наново тоя строг лодкар Харон да го прекара с лодката си през злокобните блата. Напразно умолявал боговете на подземното царство; той не бил в сила два пъти да изтръгне Евридика от царството на смъртта.