Здравко Петров, Цветан Стоянов
Мъдростта на древните митове (10)

Аргонавтите

Същият този цар Атамас от Орхомен, вече споменат в разказа за Дионис, най-напред бил женен за Нефела, полупризрачна, почти безплътна жена, същевременно богиня на облаците. От нея Атамас имал две деца — Фрикс (което значело „шумящ дъжд“) и Хела (животворна светлина). В края на своя живот обаче Атамас я изгонил и се оженил за познатата ни Иноя, дъщерята на Кадм. Нефела се разгневила и прогонила облаците над Беотия. Незапомнена суша обхванала цялата страна, семената, подготвени за посев, не давали никакъв плод. Царят на Орхомен разбрал, че смъртна опасност грози населението, и бил принуден да изпрати специални пратеници, които да питат делфийския оракул как могат да бъдат умилостивени боговете. Това обстоятелство било използувано от мащехата Иноя, която не обичала децата на своя съпруг от първия му брак. Тя решила да се справи с тях и за тая цел подкупила пратениците, които били отишли в Делфи да донесат тъмната воля на боговете. Те се върнали оттам с една съдбоносна вест: че неплодородието ще изчезне, ако Фрикс и Хела бъдат принесени в жертва на Зевс. Царят не подозирал измамата и се подчинил на жестоката воля на боговете, само да умилостиви безмилостното слънце над Беотия, което обричало народа му на гибел. Когато водели невинните деца към жертвоприношение, Нефела — тяхната майка, им изпратила на помощ един златорунест овен, който имал свойството да говори и който те отдавна познавали. Понеже гордата и коварна Иноя не обичала децата, тя ги била изгонила извън двореца и те често извеждали на паша стадото. При една паша те се запознали с един златорунен овен, който им заговорил на човешки глас и отдалеч ги предупредил за замисленото престъпление. Така че децата не били изненадани, когато от синьото небе се спуснал тоя необикновен избавител, пратеник на богинята на облаците. Необикновеният пратеник на небето им заговорил с гальовен глас, подканил ги здраво да се хванат за гърба му, Фрикс да се хване за рогата му, а малката Хела да се държи за шията на брата. Сега те се намирали извън всякаква опасност, ножът на жреца не успял да падне върху техните нежни вратове. (Тук станало пак чудото, подобно на това с Ифигения от Таврида.)

Дълго време Фрикс и Хела летели над полета и морета, прегърнали здраво своя златорунест избавител, който често ги подканвал да бъдат по-предпазливи, когато хвърчат над синьото море. Те се отправили по посока на Азия. Но в един момент ръката на малката Хела отслабнала. При Абидос тя изпуснала шията на своя брат и се изплъзнала от гърба на хвърковатия овен. Тя само успяла да извика на Фрикс: „Прощавай, мили братко! Достигни щастливо до целта!“ Фрикс положил усилия да спаси малката си сестричка, но било много късно, тя била погълната от сините вълни. Според едно предание, тя загинала и мястото, където се удавила, се нарича Хелеспонт (море на Хела), това място са днешните Дарданели. Според друго предание, била спасена от бога на морето Посейдон, който я превърнал в морска нимфа.

Обаче Фрикс успял да стигне до Колхида и да получи гостоприемството на цар Ает, син на бога на слънцето Хелиос. Когато той възмъжал, му дал за жена собствената си дъщеря Халкиопа. От благодарност за спасението си Фрикс принесъл златорунестия овен жертва на Зевс, а златното руно подарил на царя-вълшебник. Ает окачил руното на един дъб в свещената горичка на Арес и сложил един ужасен дракон, който никога не заспивал, денонощно да го пази. Според поверието, това Златно руно носело щастие на страната и никой нямал право да го похити. Същевременно боговете предсказали на Ает, че той дотогава ще управлява Колхида, докато в Колхида се намира Златното руно. Но веднъж в Елада се пръснал слухът, че спасението на страната зависи от това да се намери и отнесе Златното руно, което се съхранявало в Колхида. И за тая цел от цяла Елада се събрали герои начело с Язон, роднина на Фрикса.

На брега на морския залив в Тесалия Кретей, братът на цар Атамас, построил град, наречен Йолк. Там се развил един богат град, отличаващ се с плодородието на заобикалящите го полета, търговията и мореплаването. Когато умрял цар Кретей, на престола дошъл невръстният му син Езон, но неговият едноутробен брат Пелеас го свалил от престола и го принудил да живее като обикновен гражданин. Не дълго след неговото смъкване от власт му се ражда син по име Язон, но той треперел за съдбата на това дете, на което по право принадлежала царската власт. Затова той се принудил да прибегне към помощта на слуха, че детето е умряло при раждането. Направили му дори и помен. А в действителност то било поверено на мъдрите грижи на кентавъра Хирон, който живеел в подножието на планината Пелион.

Хирон бил учител на много знаменити мъже; достатъчно е да споменем имената на Херакъл, Ахил, Филоктет, Асклепий и др. С помощта на кентавъра Хирон бъдещият герой на Елада придобил голяма сила и ловкост. Той го научил да свири на арфа, да лекува с лековити треви, които спасявали от смъртоносни рани. От него Язон се научил и на прекрасна езда. Така непознат останал Язон до двадесетата си годишнина, докато един път го осенила мисълта да отиде в град Йолк и да накаже похитителя на престола.

По това време в чест на бога Посейдон Пелеас готвел богато жертвоприношение и празненства. Бъдещият герой на Елада потеглил за шумния град. Със себе си той взел две копия и наметало от леопардова кожа. Той бил облечен така, както всички герои. Краката му били обути със сандали със златни ремъци. Според едно тъмно предсказание, Пелеас, царят на Йолк, щял да бъде дотогава на власт, докато се появял млад момък само с един сандал на краката си.

Язон тръгнал на път в такова време, когато се топели снеговете на Олимп и шумни потоци изпълвали долината и се вливали в реката Анаур. В своята мътна стихия те отвличали безразборно всичко по пътя си — клони, мъртви листа, корени на дървета, животни и даже хора, да не говорим за овце и крави, които ежегодно приливите отнасяли като жертва. Язон се стъписал, като се намерил пред безразсъдната стихия, която заплашвала да отвлече със себе си всичко живо. Той се страхувал да прегази буйния поток, но се озърнал и видял край себе си една стара, съсухрена женица. Когато тя се обърнала към него за помощ с жални слова, неговото сърце се изпълнило с решителност и сила. Бабичката му се молела с изнемощял глас, но колкото и да била слаба телесно и облечена в дрипи, нейните очи били хубави и имали странен блясък. Тя имала тояжка, на която била изрязана глава на кукувица. Но в действителност тая старица, облечена в черно, не била обикновена жена, а богинята Хера, която искала да изпита не толкова силата на Язон, в която тя не се съмнявала, а искала да разбере дали той носи добро сърце. Старицата му се помолила да я пренесе на другия бряг, защото много хора отхвърлили молбата й. А тя била стара и безпомощна. Язон й казал твърде любезно, че с удоволствие ще я пренесе на брега. По време на пренасянето на старицата той забелязал, че си е изгубил единия сандал, ала не пожелал да се върне, защото се страхувал, че ще закъснее за празника на Посейдон. Но пред очите му станало нещо необикновено: немощната бабичка се превърнала в млада жена със сияйна красота. Смаяният юнак разпознал в нейно лице белоръката Хера. Богинята му казала, че искала да постави на изпитание неговото добро сърце и се уверила в неговата добродетелност. След това се чул гръм, извили се над местността светкавици и Хера се върнала в Олимп. Язон нямал време да премисля необикновеното приключение и се запътил за града.

Героят пристигнал в града, когато народното събрание заседавало. Народът бил изпълнил площадите. Но и сред това шумно оживление неговото присъствие не останало незабелязано. Защото Язон бил надарен не само с голяма физическа сила, но и с красота. На хората им се струвало, че е слязъл от Олимп някой от боговете. И действително непознатият младеж по стойка и телосложение приличал на Аполон или най-малкото на Арес. По едно време тълпата се разделила на две и през създадената пътека преминала бързо една златна колесница, впрегната с мулета. На нея се появил не някой друг, а самият цар на Йолк. Лицето му било празнично оживено. Но в един миг по него минала сянка. Някаква тайна, лоша мисъл се загнездила в сърцето му. При вида на тоя хубав непознат момък с един сандал в него се събудил споменът за някакво старо пророчество, на което той не обръщал сериозно внимание. Но ето в деня на тържеството, когато целият град е залят от народ, който шумно се стича по площадите и очаква великото жертвоприношение в чест на покровителя на града и самия му цар, се появява непознатият момък. Но той, като всеки коварен владетел, успял да прикрие внезапно нахлулите в него мисли и настроения. Царят се приближил към непознатия и притворно го попитал кой е, откъде идва, какъв му е родът. Простодушният момък със златистите къдри отговорил на всичките му въпроси. Хирон, кентавърът — учител на толкова знаменити мъже, обаче не го бил научил на хитрост и притворство. Не било трудно на царя да разбере, че тоя непознат младеж с атлетическо тяло не е друг, а неговият племенник, който е дошъл с намерението да си възвърне престола и да го погуби. Но той не искал да влезе в открита борба с новия претендент за престола, а внимателно изслушал безизкусната му реч. Язон простосърдечно разправял как двадесет години се е учил в колибата на Хирон, как е бил верен на неговите мъдри наставления и никога не се е провинил по отношение на истината… Сега той идвал в града на баща си, за да поеме властта, която му отреждали законите на страната. Язон предложил на чичо си да не влизат в кървава разправа, а да се спогодят. Пелеас поискал да си запази стадата с овцете и биковете, но скиптъра и трона обещал да върне на Язон, който отсега нататък щял да бъде законният владетел на тоя морски град. Вестта за пристигането на Язон, сина на Езон, бърже се разнесла в града и предизвикала оживление. Дошли и роднините на Язон ведно със своите синове. Дали в негова чест богато угощение. Момъкът им открил намерението си да бъде владетел на стария град Йолк. Така всички родственици начело с Язон се отправили към палатите на Пелеас със своите законни искания, същевременно Язон му предложил да си запази богатствата, които той отнел от брат си. Още повече Язон не изпитвал никакво чувство за мъст, понеже баща му Езон бил жив, макар и престарял.

— Аз съм съгласен — казал хитрият Пелеас, — но само при едно условие: ти си длъжен да умилостивиш подземните богове. Сянката на Фрикс моли да бъде завладяно Златното руно и пренесено в Елада. Подобни слова отправи към мене и Аполон с помощта на делфийския оракул. Но аз съм стар и нищо не мога да сторя…

Това бил един много хитро скроен план за погубването на Язон. Още повече че и самият младеж жадувал за подвизи и да се прочуе по цяла Гърция. Пелеас подхвърлил своя план с тайната надежда Язон да загине в търсенето на Златното руно.

След това Язон отишъл в Додона — за да вземе съвет от говорещия дъб. Само той е могъл да му посочи какво да направи по-нататък. Говорещият дъб го посъветвал да намери корабостроителя Аргус, който да му построи един кораб. Същевременно той трябвало да събере най-прочутите мъже на Елада, които трябва да склони да тръгнат за поход към далечна Колхида. Корабът бил построен с помощта на Атина, която сложила в кормилото му част от свещения дъб на оракула на Зевс в Додона. На върха на кораба „Арго“ била изваяна от дърво главата на Атина Палада, а върху щита й била изрязана главата на Медузата. Корабът щял да си стои дълго време мъртво неподвижен в залива, ако някаква юначна ръка не бе го тласнала към далечното царство на зеленооката Медея — тая Леди Макбет на древността. Язон, колкото и да бил як и силен, не могъл сам да се справи с една такава непосилна задача. А именно насилствено да овладее Златното руно. За целта му били нужни другари и той отпраща вестоносци по цялата гръцка земя. Най-големите герои на Елада откликват на това предложение. Героите, които потеглят с кораба „Арго“ за далечна Колхида, получават прозвището „аргонавти“. В средата на аргонавтите били, на първо място, най-личният герой между смъртните, Херакъл, и неговият оръженосец Хилас, който по-късно ще бъде отвлечен от една нимфа. Тук били и двамата близнаци на Зевс Кастор и Полукс. Тук били и двамата синове на Борей — богът на вятъра, Тезей — победителят на Минотавъра, Мелеагър, Теламон, Пелей, Лаерт — бащата на Одисей, Ехион и Еврит, синове на Хермеса, и много други. Сред това пъстро общество не липсвал и прочутият певец Орфей, който със своята триструнна арфа забавлявал героите — участници в похода.

В навечерието на похода на аргонавтите било направено тържествено жертвоприношение в чест на бог Аполон, който наред с Хера, Атина Палада имал покровителствено отношение към аргонавтите. В чест на бога били принесени в жертва два яки бика. При жертвоприношението се явил буен пламък, това било добър знак, че Аполон е на страната на героите в техния поход към Колхида. След това аргонавтите се отдали на весел пир. За тоя пир били призовани всички роднини и близки. Даже на това тържество дошъл и мъдрият Хирон, който се спуснал от планината в залива. Особено трогателна била раздялата между Язон и неговия стар баща. Те току-що се били намерили, а трябвало да се разделят. Буйни сълзи напирали в очите на Язон, но той не искал пред другарите си да прояви мекушавост. През цялото време Орфей свирел на лира и възпявал историята на Фрикс и Хела и техния златокъдрав овен.

Но когато се появил благоприятен вятър, пирът загаснал. Набързо героите си взели сбогом с близките и тръгнали на път. Корабът „Арго“ напуснал пределите на тихия залив. Сега започнал неговият път, изпълнен с опасности и приключения. Но частицата дърво, взета от мъдрите додонски дъбове, се притекла на помощ. Корабът с помощта на тая частица виждал бъдещето.

Язон поверил кормилото на Тифей, защото той знаел астрономия и умеел да си служи с морски компас. На носа на кораба застанал Линкей, който имал способността на проницателя, той виждал всичко над морето и под морето. Често забавлявал героите със своите разкази за потънали градове и съкровища. Всеки от героите бил принуден да бъде при веслата, бил освободен само сладкозвучният Орфей, който през цялото време дърпал струните на лирата и пеел героични песни. Те оказвали необикновено въздействие върху аргонавтите, поддържали им духа. След кораба „Арго“ плували ята от делфини, омаяни от песните на Орфей.

Не след дълго плаване аргонавтите спрели на богатия остров Лемнос. Тук живеело население, подобно на амазонките, състоящо се само от жени. Тук мъжете били най-омразните същества на земята. Слезлите на плодородния и красив остров Лемнос научили веднага подробностите. Островът бил лишен от мъжко население поради това, че мъжете изменяли на жените си с хубави пленнички тракийки. Гордите и отмъстителни жени на Лемнос успели къде чрез сила, къде чрез измама да се освободят от мъжете си. И сега те сами обитавали острова. Те ходели въоръжени, за да охраняват острова, стадата и нивите си от чуждо нашествие. В началото посрещнали враждебно чужденците (страхували се дали това не са тракийци, които търсят възмездие), но след като се убедили, че гребците от кораба „Арго“ идват с добри намерения, само да пренощуват за една нощ, те снели острите си копия. Тук в действителност аргонавтите прекарали повече време, отколкото предполагали, най-вече съблазнени от веселия живот и от присъствието на хубавите лемноски. Тук те принесли жертви на бога Хефест и на прекрасната му съпруга Афродита, които били покровители на острова. Дълго време те щели да прекарат във веселие и безгрижие, ако Херакъл не ги упрекнал веднъж, че забравят за какво се тръгнали с кораба „Арго“. Думите на Херакъл подействували и аргонавтите се оттеглили в кораба на път за своя незнаен подвиг. Въпреки молбите и увещанията на лемноските те напуснали пределите на безгрижния остров и се освободили от коварните женски обятия, които пречат на подвизите и мъжката слава.

Когато минавали Хелеспонт, аргонавтите се натъкнали на един малък полуостров в Пропонтида (Мраморно море). В средата на тоя остров, в Мечата планина, живеели шесторъки гиганти: имали по две ръце на раменете и по четири на хълбоците. Обаче в равнината и тесния провлак живеели долионите, потомци на Посейдона. Аргонавтите били посрещнати доброжелателно от царя им Кизик. Кизик им дал богато угощение, подарил им много мехове с вино и овце и ги упътил. Но на другия ден, когато аргонавтите се готвели да тръгнат, били внезапно нападнати от многоръките исполини, които затрупали изхода на пристанището с грамадни скали и не давали възможност на кораба „Арго“ да потегли. След кратка схватка на моряците от „Арго“ се удало да надвият четириръките чудовища, част от тях да избият, а друга — да прогонят. След юначна борба пътят им бил разчистен. За тоя си подвиг те получили благодарността на цар Кизик. За нещастие, когато аргонавтите плавали с „Арго“, през нощта се извила буря и те били принудени да слязат на същия бряг, но без да знаят това. Долионите пък, заблудени от тъмнината, ги взели за морски разбойници. В тъмнината се развихрила люта борба, в която загинали много долиони начело с царя им Кизик. Едва на сутринта станала ясна съдбоносната грешка. Горчиво аргонавтите и долионите оплаквали падналите. Най-непримирима обаче в скръбта си била младата съпруга на царя по име Клейта, която не понесла скръбта и се самоубила. Тя била оплакана от горските нимфи. По воля на боговете техните сълзи се превърнали в извор, който носи името Клейта.

Когато веднъж плувците спрели за малко край бреговете на Мизия, Херакъл отишъл в съседната гора да си отсече дърво, което му трябвало за весло. С него се движело неизменно сирачето Хилас, което Херакъл обичал като син. За нещастие се появил един прелестен елен. Хилас се хванал за лъка, увлечен от неговата красота. Като видял Херакъл, че неговият малък спътник е увлечен от красивото животно и нищо не може да го спре, той му определил място, където да се види с него, след като намери подходящо дърво за веслото. След дълго преследване обаче еленът се хвърлил в бистрите води на един извор и се превърнал в красива нимфа. Когато той се навел да види по-ясно нимфата, която го омаяла със своите чародейства, една прелестна ръка го дръпнала в хладните води на извора. И прелестното момче станало пленник на изворните нимфи.

В това време Херакъл намерил подходящо дърво, натоварил го на раменете си и се упътил към мястото на срещата. Обаче Хилас го нямало. Напразно зовял момчето Херакъл, но не могъл да го намери никъде. Цялата нощ се лутал Херакъл да търси момчето, но никъде не го открил. На сутринта, когато се появил попътен вятър, аргонавтите потеглили. Чак на път открили липсата на Херакъл и приятеля му Полифем. Разгорял се спор дали да се върнат или не. Моряците се разделили на две партии и били пред скарване, когато се появил Главк, слугата на Нерей, и казал: „Не мислете да се връщате назад, защото това би било против волята на Зевс. Херакъл има друга задача: той трябва да изпълни дванадесетте си подвига в служба на Евристей, а вторият герой трябва да основе колонията Хиос. А що се касае до прекрасния спътник на Херакъл, малкия Хилас, той бе отвлечен от една изворна нимфа, която го пожела за съпруг.“ На плувците не останало нищо друго, освен да се примирят с желанията на боговете: колкото да им било тежко, че между тях липсва най-юначният от гърците, те не били в състояние да въстанат срещу волята на Зевс.

На Херакъл не му останало нищо друго, освен да продължи своя път в търсене златните ябълки на хесперидите. Но преди това той заклел мизийците да търсят Хилас, докато го намерят. И оттогава у тях останал тоя обичай, да търсят всяка година изгубеното момче в гората.

По време на своето странствуване пътешествениците се приближили и към бреговете на Тракия. Тяхното намерение било да се снабдят с припаси за пътуването. В крайбрежието те открили една малка колиба. Обитателят на тая колиба още отдалеч съзрял тяхното пристигане. На входа на колибката те се сблъскали с един безпомощен и сляп старец. Тоя старец бил пророкът Финей, когото боговете наказали заради дарбата му за предсказване. Обикновено тия, които са надарени с пророчески дарби, са нещастни в друго отношение.

Финей страдал не само от слепотата си, той бил изложен на едно друго изтезание. Той не можел да се храни, понеже харпиите, чудовищни птици с момински глави, идвали и изтръгвали от ръцете му всякаква храна. Това, което не могли да отнесат харпиите в своя вихрен полет, го замърсявали и го правели негодно за употреба. Финей никога не могъл да изпита насладата на храната. Нещастният старец, като видял аргонавтите, много се зарадвал, понеже като пророк знаел, че с тяхното идване идва и краят на неговото страдание. Той добре знаел, че между аргонавтите се намират двамата синове на Борей, бога на вятъра — Зет и Калаид, които ще го избавят от чудовищните птици на Зевса. Немощният старец много любезно посрещнал изморените герои и поделил с тях скромната си вечеря. Но в момента, когато посегнал да вземе къс месо, веднага връхлетели омразните птици и поискали да отнесат храната му. Още преди да започнат да ядат, Финей изтръгнал обещание от един от синовете на северния бог на вятъра, че ще бъде избавен от харпиите. В момента, когато въздухът затрептял от отвратителните криле на харпиите, синовете на Борей изтеглили мечовете от ножниците си и подгонили отвратителните чудовища. Крилатите синове дълго гонили харпиите, докато ги настигнали някъде край остров Строфади. Те щели да бъдат избити, ако не се появила Ирида, пратеницата на боговете, която ги спасила. Те били пощадени, при условие че повече няма да закачат стареца. Финей не знаел как да благодари на избавителите си, прегръщал им краката, давал им мъдри съвети. Той ги предупредил особено да се пазят от Симплегадските скали, които имали свойството да се приближават или отдалечават. Всеки кораб, който бивал заварен между тия две скали, в миг се превръщал в трески. Симплегадските скали, които се намирали от двете страни на Босфора, били голяма пречка по пътя на аргонавтите. Те на всяка цена трябвало да избягнат тия пагубни скали.

Симплегадските скали били високи, остри и безмилостни, разбивали всичко, каквото имало помежду им: рибите, които безгрижно плували по водата, най-често бивали смачквани, птиците, които хвърчели безгрижно във въздуха, също били премазвани, когато двете скали внезапно се приближавали една към друга; ако понякога се случвало да мине кораб между скалите, тъкмо когато корабът бил по средата им, те се събирали, чувал се оглушителен трясък и в миг корабът се превръщал на дребни дъсчици. Тия скали били издигнати от Зевс с цел никой кораб да не проникне към Колхида. Но проницателният Финей дал добър съвет на плуващите герои, а именно как да се пазят от приближаващите се скали. Той знаел едно тяхно свойство — че винаги се отдалечавали след сблъскване.

Когато аргонавтите минавали край тия зловещи скали, си спомнили съвета на Финей. Скалите вече застрашително се приближавали към „Арго“ когато един от героите измъкнал отнякъде бял гълъб, когото пуснал между скалите. Изведнъж морето страшно закипяло, издигнал се облак от водни капки, чуло се някакво ужасно бучене, идващо от дъното на морето, скалите с трясък се приближили. Юнаците, които пътували с кораба „Арго“, притаили дъх. Те очаквали, че гълъбът ще бъде премазан от разярените скали. Но за щастие само опашката му била докосната от тях. Това било предсказание, че е дошло избавлението и те могат да тръгнат на път. В момента когато белоснежният гълъб изгубил перата си, поникнали други. Той не бил обикновен гълъб, а пратеник на богините Хера и Атина Палада. Както е известно вече от нашия разказ, Хера била покровителка на Язон и се съвещавала с Атина Палада как да помогнат на юнаците. Гълъбът на Атина Палада отново кацнал на кораба, а после богинята го пренесла на небето, превръщайки го в красиво съзвездие.

След тая случка Симплегадите останали завинаги неподвижни. Такава била волята на боговете, те да се сблъскват дотогава, докато между тях мине дървен кораб. Корабът „Арго“ минал безнаказано между тях.

След тая страшна случка, която едва не струвала живота на героичните плувци на „Арго“, те въздъхнали облекчено и започнали да се прегръщат. Радостни викове изпълнили кораба. Орфей наново взел временно замлъкналата лира. Героите се почувствували освежени от дивните песни на тракийския певец. Той им спомнил за героични подвизи, но същевременно ги натъжил, припомняйки им за майките, които ги чакат на родния бряг.

Те пътували още няколко дни, когато се добрали до бреговете на мечтаната Колхида. Пред техните очи блеснали водите на Фазис, днешната река Рион. Аргонавтите бързо свалили платната, грабнали веслата и насочили кораба си към устието на реката. Язон в чест на реката трябвало да изпие чаша с вино. След като се помолили на боговете, те се прибрали в кораба, който се намирал в един залив, обрасъл с тръстика. Там веднага били обхванати от дълбок сън, защото били изтощени от подвизи и приключения, а освен това случаят със Симплегадите ги бил страшно уморил. На утрото се събрали около един камък, където Язон, като най-опитен от тях, им разяснил какво да предприемат. Той бил на мнение, че не всички трябва да отидат при владетеля на тоя остров, а само той, Полидевк и Фриксовите синове. Язон се боял, че могат да бъдат пленени. А трябвало да има хора, които да пазят кораба и да избягат с него при първа опасност, освен това владетелят на острова не трябвало да знае с колко хора разполагат. Трябвало да отидат в двореца на Ает, сина на слънчевия бог Хелиос, за да избягнат кръвопролитието и да уредят нещата по мирен начин.

Дворецът на Ает бил великолепен, построен от самия Хефест. Язон и неговите другари били изумени от високите кули и мраморните колони. Изведнъж попаднали в една пищна градина. Гъстолисти лози се преплитали със зелените клони на дърветата и образували красиви беседки, а под тях шумели четири потока; от единия от тях течало мляко, от другия — вино, от третия — мед, а от четвъртия — кристалночиста вода.

Чужденците били веднага заобиколени от множество хора и не след дълго се явил и самият цар Ает. Те били посрещнати много топло и сърдечно. Дали им богата гощавка, както подобава на хора, които са извървели дълъг път по море. Но в това време се вмъкнал в двореца лекокрилият Ерос, скрил се от погледа на околните зад една от мраморните колони, а после се вмъкнал в храстите и поставил там съдбоносната стрела на лъка си. Той трябвало да изпълни един заговор, който бил решен на Олимп от белоръката Хера и синеоката Атина Палада. Както си спомняте, Хера, преоблечена като безпомощна бабичка, на раздяла с героя обеща да му помага, понеже той проявил добро сърце, като я пренесъл от единия бряг на другия през буйната вода. Двете богини казали на Ерос, че ще му подарят Зевсовия меч, ако нарани сърцето на дъщерята на Ает със своите стрели. Именно затова дошъл и Ерос в тоя далечен край на земята. И наистина, когато пиршеството било в разгара си, той пратил една стрела към Медея, а след това забил невидима стрела в сърцето на Язон. В същия миг Медея съдбоносно се влюбила в героя.

Пиршеството щяло да мине много добре, ако Язон не казал на царя защо е дошъл и какви са му намеренията. В миг лицето на царя помръкнало. Ает казал гневно:

— Лъжеш, млади момко, ти си дошъл тук не да отнесеш легендарното Златно руно, а да ме ограбиш, да похитиш нагло богатствата на тая страна.

Това принудило Язон надълго и широко да обяснява как е попаднал тук и защо е дошъл. Той трябвало да го убеждава, че тук е попаднал по волята на злия цар Пелеас. Язон му казал направо:

— Аз дойдох тук не по собствено желание, а да изпълня едно обещание, дадено пред Пелеас, че той ще ми отстъпи трона на баща ми, ще ми предаде жезъла, ако му отнеса Златното руно.

Ает не искал така лесно да изгуби Златното руно, но не можел дълго да отказва на Язон, защото, според едно поверие, било отредено да го даде на тоя, който дойде от Гърция и го поиска. Затова той поставил пред Язон условия: преди да получи Златното руно, трябвало да впрегне медните бикове в един плуг, да изоре един голям къс земя в полето на Арес, след това да посее драконовите зъби и да се справи с въоръжените войници, които щели да поникнат от тях. Това било една задача, непосилна даже за такъв герой като Язон.

Ает се надявал, че още при първата си среща с медните бикове Язон ще загине. Тия медни бикове, които изработил Хефест със своето несравнимо изкуство, се движели като истински бикове от кости и месо, но били по-зли от тях. За тях бил създаден отделен обор, изграден от големи камъни и желязо. Там те били вързани с яки железни вериги. Никой не смеел да се приближи към тях, защото техните разярени ноздри непрекъснато бълвали огън и смърт.

Но Ает подхвърлил на момъка, че той много ще съжалява, ако загине. Пред него проявявал престорена загриженост, я в действителност тайно плетял нишките на коварството си. Ает дори изпитвал удоволствие да плаши Язон с подробности около неговите предстоящи битки с медните бикове, с дракона, който пази Златното руно, и с въоръжените войници. Но Язон само го изслушал с дълбоко внимание и в заключение казал:

— На мен не ми остава нищо друго, освен да изпитам силите си.

Него го очаквала сигурна смърт, ако не му се притекла на помощ влюбената в Язон Медея. Медея не била обикновена жена, а магьосница, жрица на Хеката. Тя изведнъж не се решила да помогне на Язон, чак след дълга безсънна нощ в нея победило любовното чувство. В нея властвувало честолюбието на слънчевите й прадеди, но накрая заради любовта си решила да помогне на героя. Тя знаела да вари вълшебни сокове, качила се на златна колесница, в която били впрегнати змейове, литнала над планини и долини, събрала тайни билки, които растели по бреговете на потоците. После се върнала в двореца си и се приготвила за тайнството — трябвало да отправи молитви към Хеката. Медея намазала тялото си с благовония, метнала на главата си покривало и заповядала на дванадесетте си робини да я придружават. Те впрегнали мулетата на колесницата й. Сред множеството целебни лекове и смъртоносни отрови магьосницата притежавала вълшебно масло, направено от черния сок на корена на едно растение, което никнело в кавказките гори от кръвта на титана Прометей. Медея особено се гордеела с него. Събирала го в раковина, след като си измивала в потока седем пъти ръцете и седем пъти призовавала името на Хеката; а земята потръпвала в това време сред грохота на светкавиците и стенанията на Прометей, прикован към кавказките скали. Оня, който си намажел тялото с вълшебното масло, не го ловяла стрела, не го пронизвал меч, не го горял огън, той ставал неуязвим.

В една тъмна нощ Медея призовала Язон в зловещия храм на Хеката. Но той нямал право да присъствува на самото тайнство, а чакал отвън, скрит в гъста горичка. Медея влязла в своята чудовищна лаборатория. Преди да се помоли на богинята, тя оросила целебните треви с отровата на змей, прибавила кръв от кукумявки и сърца от сови и още тръпнещите вътрешности на птици, които били току-що заклани и издавали вик, подобен на стон. Към тая отрова Медея прибавила думи, които били по-страшни от самата смес.

„Олтари, вие звъннахте! Аз узнах по трепването на триножника, че това е тя, тая, която ме обича… Порази народа, богиньо, с невиждан ужас. Нека на помощ зазвучат и цимбалите на Коринта! За тебе е тая тържествена жертва. За теб е това движение на гъвкавата ми шия. Виждаш, аз разпуснах косите си, както на погребение. За теб аз опръсках и това листо с водите на Стикс, и за тебе разголих гръд. Аз, като менада, ще убия себе си с тоя нож, и моята кръв ще изтече на олтара…“

След своя престой в подземието Медея се върнала и дала на Язон маслото, с което той трябвало да намаже шлема си, щита, копието и цялото си тяло.

На другия ден всички се запътили за полето на Арес. Там бил цар Ает със своето семейство, там бил Язон и аргонавтите. Всички били насядали около трона на Ает и очаквали смъртта на Язон, който щял да изгори още с появата на медноногите бикове. Но Язон показвал чудно спокойствие — той бил натопил оръжието и тялото си с вълшебното масло, което му дала Медея. Той отишъл точно пред обора, където се намирали смъртоносните бикове. Вратата била отворена и Язон смело влязъл вътре. Отвързал биковете, хванал всеки един от тях за рогата и ги извел навън. Биковете надавали страшен рев, при това от устата им излизал огън и ужасен дим, но само Язон не се боял. Героят навел главите на двата бика; те заритали със задните си крака, но Язон бил по-якият — той така ги натиснал, че те паднали безпомощно на колене.

Плугът, в който трябвало да бъдат впрегнати, бил цял от желязо. Полидевк го донесъл, хвърлил хомота на шията им и един синджир на рогата им. Язон хванал с една ръка синджира, а пък с другата плуга и пуснал рогата им; биковете рипнали, но той държал синджирите яко и ги принадил да орат. До пладне изорал цялото парче земя. След това смъкнал от вратовете им хомота и ги пуснал на свобода. Но те били така уплашени, че побягнали в планините и щели да подпалят горите, ако Хефест не бил дошъл да ги улови и отведе.

Тогава Язон отишъл при цар Ает и поискал зъбите. Изуменият Ает бил принуден да даде на героя меден шлем, изпълнен догоре с малки зъби. Язон ги взел в ръка, сновял нагоре и надолу из нивата и като сеяч пръскал зъбите навред. После с едно голямо копие раздробявал едрите буци пръст и изравнявал земята.

И тук се повторила историята с Кадм и драконовото семе. Когато привечер Язон навестил отново полето, то вече имало съвсем друг изглед. От земята били изникнали железни мъже, някои до глезените, други до коленете; някои до бедрата, други до плещите. Постепенно всички се освобождавали от земята, застрашително махали своите копия. За кратко време цялото поле се изпълнило с войници, въоръжени от главата до петите, готови да връхлетят срещу всеки, който се появи. Когато Язон ги погледнал, видял цяла гора от шлемове, щитове и островърхи копия.

Тогава той си припомнил съветите на Медея. Взел един голям камък и го хвърлил. Тоя хубав мраморен камък, който четирима бойци не могли да помръднат, се търкулнал между техните редици и се превърнал бързо в причина за раздор. Бойците почнали да се бият помежду си за камъка. Язон се спуснал връз тях и ги избивал, като отсичали главите на тия, които току-що изниквали от земята. Полето се покрило с трупове, черна кръв потекла по браздите.

Цар Ает побеснял, като научил, че вече е събрана жетвата от драконовите зъби, че Язон е победител. Междувременно се влошило и положението на Медея. Тя била предупредена от Хера, че баща й се досетил кой е помагал на Язон. На нея не й оставало нищо друго, освен да бяга. През нощта тя се разделила с бащиния дом, в своето студено легло оставила само един дълъг гребен за спомен на майка си. После отишла в залива, където се намирал корабът „Арго“, и се обърнала към моряците с думите: „Аз съм Медея, дъщерята на цар Ает, бягам от отмъщението на баща си! Пазете се, той се готви да изгори корабите ви и да ви убие, той не желае да ви даде Златното руно. Но аз ще помогна на нашия предводител Язон да вземе Руното, ще го заведа в Аресовата горичка.“ Тя обаче поискала от Язон да й се закълне, че когато я отведе в Гърция, ще я направи своя жена.

След това двамата отишли в горичката на Арес. Горичката цялата била потънала в тъмнина, но Златното руно, окачено на едно дърво, излъчвало чудно сияние, което им помогнало да се приближат към него. В корена на старото дърво лежал един дракон, който пазел тая свещена вещ от похитители. Той усетил, че към дървото приближават хора, от устата му изхвърчали искри и огньове. Медея и Язон се стъписали пред това чудовище, но героят бързо се окопитил, хванал се за меча си и бил готов да влезе в неравна борба с чудовището. В тоя миг Медея го дръпнала настрана и казала: „Пази се! Драконът ще те убие, ти не можеш да го победиш“ — и пак прибягнала към своите магьоснически средства. Със заклинания извикала на помощ Хеката и хвърлила в очите на чудовището няколко вълшебни капки от една странна течност, която моментално го приспала. То изведнъж клюмнало глава и кротко заспало. След като заглъхнало последното хриптене на чудовището, Язон на пръсти се приближил към дървото и безнаказано снел от него тъй многожеланото Златно руно.

Двамата с Медея се отправили към корабите, за да занесат скъпоценната плячка. Наоколо било така тъмно, че нищо не се виждало. Само руното, метнато върху гърба на Язон, им осветявало пътя като малка лунна пътека. Героите от „Арго“ били във възторг, но нямали време да се радват на плячката си, защото справедливо се страхували, че цар Ает скоро ще открие какво е станало и ще се опита да ги догони. Макар че времето не било много благоприятно, „Арго“ веднага отплувал, той вече бягал от загадъчната Колхида. И наистина още през нощта Ает се събудил от сън, бързо дотърчал до горичката и пред изумения му поглед се разкрила невероятна гледка: драконът дълбоко спял, а Златното руно липсвало. Той побеснял от яд, събудил войската си, но „Арго“ отдавна го нямало там. Тогава той разбрал измяната на своята дъщеря и ужасен, предусетил, че със загубата на Златното руно идва и краят на неговото господство. Той заповядал да тръгнат кораби след „Арго“ и на всяка цена да бъдат върнати Язон, Медея и Златното руно. Ает обаче мислел, че аргонавтите ще си отидат по същия път, затова корабите му дълго чакали при Симплегадите с надежда, че „Арго“ ще се появи, но той все не се появявал и най-сетне се прибрали разочаровани.

Междувременно аргонавтите хитро минали от другаде. За тяхно щастие по средата на пътя се появил попътен вятър, който им помогнал да се отдалечат от Колхида. Те плавали по Евксинския Понт до устието на Истър (Дунав), след това тръгнали по реката на запад, пренесли кораба си в Рен (Рейн) и стигнали Океана. Оттам минали в Средиземно море. По пътя си имали много премеждия: едва се спасили от сирените, тия коварни деви, които щели да погубят опиянените от техните песни моряци, минали и между Сцила и Харибда, нещо, което е почти невъзможно, но им помогнали дъщерите на Нерея, които изпълнявали указанията на богинята Тетида.

Най-сетне, след като дълго и мъчително пътували, аргонавтите спрели пак в пристанището Йолк в Тесалия. Язон бил щастлив, вярвал, че сега, предоставяйки Златното руно, ще вземе бащината си власт. Но Пелеас, убеден, че Язон няма да се върне, измъчвал и преследвал неговите родители и те преждевременно умрели. И сега той прибрал Златното руно, но отказал да изпълни даденото обещание. Язон бил отчаян. Но тогава на помощ дошла коварната магьосница Медея. Тя измислила хитър план да погуби Пелеас. Промъкнала се в двореца като бабичка и внушила на лековерните царски дъщери, че може да подмладява старци. Коварната жена пред тях заклала един овен, нарязала го на парчета, хвърлила го в един котел ведно с други треви и тъмнозелени течности, извършила заклинания и оттам изскочило едно младичко овне. Царските дъщери били изумени от нейното магьосническо изкуство. Те помолили непознатата бабичка да подмлади престарелия им баща, помогнали на Медея да убие Пелеас, докато спи в леглото си. Медея нарязала трупа му в един меден котел, запалила огън, но не казала заклинанията и излъганите дъщери напразно чакали да се съживи баща им, да изскочи наново като млад момък. Той просто се бил сварил в котела. В това време аргонавтите видели уговорения знак, който им дала Медея, и нападнали града, но не могли да надвият Адраст, сина на Пелеас. Накрая Язон се оттеглил в Коринт, оттук героите се разпръснали, а корабът, измъкнат от водата, бил посветен на Посейдон.

Дълго време Язон бил щастлив с Медея; имали и двама хубави синове. Но когато Медея загубила чаровете на младостта си, той се оженил за Главка, дъщерята на коринтския цар Креон. С това Язон смъртно оскърбил своята съпруга. Заради него тя била напуснала своя роден край, измамила баща си, убила брат си, а сега той й отвръщал с измяна. Нейната болка била безгранична, женското й честолюбие люто наранено и тя замислила кърваво отмъщение. Любовта към Язон прераснала в изгаряща омраза. Медея се престорила, че се примирява с положението. По своите деца пратила царски дарове на невестата — златен венец и одежди, в които впръскала силна отрова. Щом сложила тия одежди, Главка умряла в страшни мъки. След това обезумялата жена в пристъп на отчаяние заклала и двете си деца, отмъщавайки с това на Язон, качила се на своята колесница и отишла в Атина, където станала жена на цар Егей.

Много автори, които говорят за аргонавтите, изпускат последните печални епизоди от живота на Язон. И действително неговият край помрачава подвига на аргонавтите. Язон бил изгубил всичко. На престарелия герой не му оставало нищо друго, освен да живее със своите спомени. Както Медея, така и Язон били наказани заради своята измяна.

Той често ходел в Посейдоновото светилище, където стоял „Арго“. Но корабът също така стареел и когато един ден Язон лежал край кораба, „Арго“ внезапно рухнал и погребал под своите развалини героя.