Луис Карол (автор)

Произведения

Алиса (Alice)

Сваляне на всички:
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Биография

По-долу е показана статията за Луис Карол от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Луис Карол
Lewis Carroll
британски писател, философ, математик, логик, духовник, изобретател и фотограф
Фотография на Луис Карол от 1855 г.
Фотография на Луис Карол от 1855 г.
Роден
Починал
14 януари 1898 г. (65 г.)
Гилдфорд, Англия
ПогребанГробище на Гилдфорд, Англия
Религияангликанство
Учил вКолеж „Крайст Чърч“, Оксфордски университет
Работил вОксфордски университет
Научна дейност
ОбластМатематика
Литература
ПсевдонимЛуис Карол
Период1852 – 1898
Жанровестихотворение, роман
Направлениелитературен нонсенс, детска литература
Известни творби„Алиса в Страната на чудесата“ (1865)
„Алиса в Огледалния свят“ (1871)
Семейство
БащаЧарлз Доджсън
МайкаФрансис Джейн Латуидж
Братя/сестриФрансис Джейн
Елизабет Люси
Керълайн Хюм
Мери Шарлот
Скефингтън Хюм
Уилфрид Лонгли
Луиза Флетчър
Маргарет Ан Ашли
Хенриета Харингтън
Едуин Хирън
Съпруганяма
Децаняма
Подпис
Уебсайт
Луис Карол в Общомедия

Чарлс Латуидж Доджсън (на английски: Charles Lutwidge Dodgson), по-известен с псевдонима си Луис Карол (на английски: Lewis Carroll), е британски писател, философ, математик, логик, фотограф, изобретател и духовник. Неговите най-известни произведения са детските книги „Алиса в Страната на чудесата“ (1865) и „Алиса в Огледалния свят“ (1871). Той е известен с умението си да използва игра на думи, логика и фантазия. Неговите стихотворения „Джаберуоки“ (1871) и „На лов за Снарк“ (1876) са класифицирани в жанра на литературния нонсенс. Някои от безсмислените логики на „Алиса в Страната на чудесата“ отразяват публикуваните му трудове по математическа логика.

Произхожда от семейство на висшоцърковни англиканци и получава духовно образование в църквата „Крайст Чърч“ в Оксфорд. В този град той прекарва по-голямата част от живота си като учен, преподавател и англикански дякон. Алис Лидъл – дъщеря на Хенри Лидъл, декан на църквата „Крайст Чърч“ – е широко определяна като оригиналното вдъхновение за „Алиса в Страната на чудесата“, въпреки че той винаги е отричал това.

Биография

Ранни години

Чарлз Латуидж Доджсън произхожда от северноанглийско семейство с консервативни възгледи и силна принадлежност към висшоцърковната традиция на Англиканската църква. Повечето от мъжките му предци са били армейски офицери или англикански духовници. Прадядо му, Чарлз Доджсън, достига висока позиция в църковната йерархия, като става епископ на Елфин в селски район на Ирландия.[1] Дядо му по бащина линия, също носещ името „Чарлз“, е армейски капитан, загинал по време на ирландското въстание от 1803 г., когато двамата му синове са още бебета.[2] По-големият от тези синове – Чарлз Доджсън, е баща на писателя. Той получава образование в училище „Ръгби“ в едноименния град, а по-късно продължава обучението си в колеж „Крайст Чърч“ към Оксфордския университет.[3] Въпреки изявените си способности по математика и възможността за академична кариера, избира духовния път и става енорийски свещеник.[4][5]

Доджсън е роден на 27 януари 1832 г. в енорийския дом „Вси светии“ в село Деърсбъри, Чешър.[6] Той е най-големият син и третото дете на Чарлз Доджсън (1800 – 1868) и на съпругата му Франсис Джейн Латуидж (1804 – 1851). Има трима братя и седем сестри:[7]

  • Франсис Джейн (Фани) (1828-1903), неомъжена
  • Елизабет Люси (1830-1916), неомъжена
  • Керълайн Хюм (1833-1904), неомъжена
  • Мери Шарлот (1835-1911), съпруга на преподобния Чарлз Колингууд. Един от синовете й – Стюарт Конингууд е първият биограф на Луис Карол, публикувайки „Животът и писмата на Луис Карол“ (The Life and Letters of Lewis Carroll) малко след смъртта на писателя.
  • Скефингтън Хюм (1836-1919), духовник, съпруг на Изабел Мери Купър
  • Уилфрид Лонгли (1838-1914), спортист, управител на имение, съпруг на Алис Джейн Донкин
  • Луиза Флетчър (1840-1930), неомъжена
  • Маргарет Ан Ашли (1841-1915), неомъжена
  • Хенриета Харингтън (1843-1922), неомъжена
  • Едуин Хирън (1846-1918), неженен, духовник, пастор-мисионер на Тристан да Куня

Когато е на 11 години, баща му получава жилище в село Крофт он Тийс, Йоркшър, и семейството се установява в нов, просторен дом, който остава тяхна резиденция в продължение на 25 години.

Бащата на Доджсън е ревностен и консервативен англикански свещеник, който по-късно става архидякон на Ричмънд.[8] Той е привърженик на Висшата църква и проявява симпатии към Англо-католицизма, като подкрепя идеите на Джон Хенри Нюман и Трактарианското движение. Възпитанието на децата му е силно повлияно от тези религиозни убеждения. Въпреки това Чарлз Доджсън развива критично отношение към някои от ценностите на баща си и към Англиканската църква като институция.[9]

В ранното си детство получава домашно образование. Запазените списъци с книги от семейния архив свидетелстват за неговия ранен интелектуален напредък – още на седемгодишна възраст чете произведения като „Пътят на поклонника“ от Джон Бъниан. Подобно на много от своите братя и сестри, страда от заекване, което затруднява социалните му контакти.

На 12-годишна възраст е изпратен в училище „Ричмънд“ в град Ричмънд, Северен Йоркшър, а през 1846 г. постъпва в училище „Ръгби“ в град Ръгби, където е учил и баща му. Там не се чувства щастлив,[10] но показва отлични резултати, особено в областта на математиката.[11]

Луис Карол ок. 1856 г.

През май 1850 г. се записва в Оксфордския университет като студент в колеж „Крайст Чърч“, където е учил и баща му.[12] След кратко изчакване, през януари 1851 г. се настанява в общежитието.[13] Само два дни след пристигането си в Оксфорд е принуден да се върне у дома поради внезапната смърт на 47-годишната си майка.[13]

Академичната му кариера в началото е белязана от редуване на обещаващи успехи и периоди на разсеяност. Въпреки че не винаги е усърден в ученето, неговият талант му позволява да се справя с лекота. През 1852 г. се дипломира с отличие по математика,[14][15] а през 1854 г. завършва Школата по математика като първенец на курса, получавайки степен по бакалавър по изкуства.[16][17]

Остава в Крайст Чърч като студент и преподавател, но през следващата година не успява да вземе важен изпит за стипендия, признавайки собствената си неспособност да се съсредоточи върху ученето.[18][19] Въпреки това, през 1855 г. е назначен за лектор по математика в колежа – позиция, която заема в продължение на 26 години.[20] През този период изпълнява и други длъжности, включително помощник-библиотекар. Офисът му се намира в близост до жилището на декана, където живее Алис Лидъл – момичето, често свързвано с вдъхновението за „Алиса в Страната на чудесата“.[21]

Баща му, архидякон Доджсън, умира през 1868 г., след което по-голямата му сестра Фани Доджсън поема отговорността за управлението на семейния дом с помощта на вуйна им Люси Латуидж. Семейството се мести от енорийския дом в село Крофт онт Тийс в „Кестените“ в град Гилдфорд, Съри.

Личност и дейност

Здравословни проблеми

Луис Карол през 1863 г.

Като млад Чарлз Доджсън е описван като висок и строен – приблизително 183 см – с къдрава кестенява коса и сини или сиви очи, според различни източници. В по-късните години от живота си външността му се променя: свидетелства го описват като донякъде асиметричен, със сковано и тромаво поведение, което вероятно се дължи на травма на коляното, получена в зряла възраст.

Още в ранното си детство Доджсън страда от треска, която води до загуба на слуха в едното му ухо. На 17-годишна възраст преживява тежък пристъп на коклюш, който вероятно допринася за хроничната слабост на гърдите му в по-късен етап от живота. Освен това развива заекване, което сам нарича своето „колебание“ – речев дефект, който го съпътства през целия му живот и оказва влияние върху социалните му контакти.[22]

Заекването е съществена част от образа му. Съществува апокрифна история, според която той заеквал само в присъствието на възрастни, докато с деца говорел свободно и плавно. Въпреки популярността на тази идея липсват достоверни доказателства в нейна подкрепа.[23] Самият Доджсън изглежда е бил особено чувствителен към речевия си дефект. Често се твърди, че се е окарикатурил като Додо в „Алиса в Страната на чудесата“, като препратка към трудността да произнася фамилното си име. Въпреки че той действително се е наричал „додо“, връзката с неговото заекване остава недоказана.[24] Въпреки че заекването го съпътства през целия му живот, то никога не е било толкова сериозно, че да му попречи да се изявява успешно в обществото. Живеейки във Викторианската епоха, когато забавленията често са били домашно организирани и социалните умения като пеене и рецитиране са били високо ценени, младият Доджсън проявява артистичен талант и увереност. Съществуват сведения, че той е можел да пее на задоволително ниво и не се е притеснявал да изпълнява пред публика. Освен това е бил умел в имитацията, разказването на истории и се е смятал за добър участник в шаради.[25]

Социални връзки

В периода между първите си публикувани произведения и успеха на книгите за Алиса, Чарлз Доджсън започва да се движи в кръговете на прерафаелитското движение. През 1857 г. се запознава с изкуствоведa Джон Ръскин, с когото установява приятелски отношения. Около 1863 г. развива близки връзки със семейството на художника Данте Габриел Росети, като често ги фотографира в градината на дома им в Челси, Лондон.

Доджсън поддържа познанства и с други видни представители на прерафаелитската школа, сред които Уилям Холман Хънт, Джон Евърет Миле и Артър Хюз. Освен това е в добри отношения с писателя Джордж Макдоналд, автор на приказки, чиято положителна реакция към ръкописа на „Алиса“ от страна на неговите деца мотивира Доджсън да потърси издател за творбата.[26][27]

Политика, религия и философия

Чарлз Доджсън традиционно е възприеман като личност с консервативни убеждения в политически, религиозен и социален аспект. Мартин Гарднър го определя като тори, който проявява респект към аристокрацията и известна надменност спрямо по-нисшите социални слоеве.[28] Уилям Тъкуел, в своите „Спомени от Оксфорд“ (1900), го описва като „строг, срамежлив, прецизен, погълнат от математически размисли, бдително упорит в своето достойнство, твърдо консервативен в политическата, теологичната и социалната теория, животът му е разчертан в квадрати като пейзажа на Алиса“.[29]

През 1861 г., след като не успява да получи освобождаване от стандартното изискване за преподавателите в „Крайст Чърч“, Доджсън е ръкоположен за дякон в Англиканската църква. В биографичния сборник „Животът и писмата на Луис Карол“ се отбелязва, че неговият дневник съдържа множество скромни самооценки, съчетани със сериозни молитви, в които моли Бог за прошка и напътствие.[30] Когато е запитан от приятел относно религиозните си възгледи, Доджсън отговаря, че е член на Англиканската църква, но изразява съмнение дали може да бъде определен като напълно висшоцърковен деятел.

Освен към литературна и академична дейност, той проявява интерес и към редица други области. Той е сред първите членове на Обществото за психически изследвания – организация, посветена на изучаването на паранормалните явления. В едно от писмата му се съдържат намеци, че е приемал за възможно съществуването на феномени като телепатията.[31]

Доджсън също така се занимава с философски въпроси и публикува няколко текста, посветени на логиката и дедуктивното мислене. През 1895 г. в списание „Майнд“ излиза неговата кратка, но влиятелна статия „Какво каза костенурката на Ахил“ (на англ. "What the Tortoise Said to Achilles"), в която развива регресивен аргумент, поставящ под въпрос основите на дедукцията.[32] Статията предизвиква интерес и е препечатана сто години по-късно, през 1995 г., в същото списание, придружена от коментарна статия на философа Саймън Блекбърн, озаглавена „Практическо отглеждане на костенурки“ (на англ. "Practical Tortoise Raising").[33]

Творческа дейност

Литература

Още от ранна възраст Чарлз Доджсън проявява интерес към писането на поезия и проза. Той активно допринася към семейното списание Mischmasch, където публикува свои ранни творби. По-късно започва да изпраща произведенията си до различни периодични издания, като между 1854 и 1856 г. негови текстове се появяват в националните списания The Comic Times и The Train, както и в регионални издания като Whitby Gazette и Oxford Critic.

По-голямата част от тези ранни публикации са хумористични, понякога със сатиричен характер. Въпреки умерения успех Доджсън е изключително взискателен към собственото си творчество. В писмо от юли 1855 г. той отбелязва: „Не мисля, че все още съм написал нещо достойно за истинско публикуване (в което не включвам Whitby Gazette или Oxsonian Advertiser), но не се отчайвам да го направя някой ден“.[34]

След 1850 г. създава и куклени пиеси за забавление на своите братя и сестри. От тях е запазена една – La Guida di Bragia.[35]

През март 1856 г. публикува първото си произведение под името, което по-късно го прави световно известен – Луис Карол. Романтичното стихотворение „Самота“ ("Solitude") се появява в списанието The Train, подписано с този нов псевдоним.

Името „Луис Карол“ е резултат от езикова игра с истинското му име. „Луис“ е англизирана форма на латинското Ludovicus, което съответства на второто му име – Латуидж. „Карол“ е ирландско фамилно име, близко до латинското Carolus, от което произлиза името Чарлз. Процесът на създаване на псевдонима включва превеждане на „Чарлз Латуидж“ на латински като Carolus Ludovicus, след това обратно на английски като „Карол Луис“, и накрая обръщане на реда, за да се получи „Луис Карол“.[36] Псевдонимът е избран от редактора Едмънд Йейтс, който избира „Луис Карол“ от списък с четири предложения, представени от Доджсън. Останалите варианти включват „Едгар Кътуелис“, „Едгар У. К. Уестхил“ и „Луи Карол“.[37]

  • Книги за Алиса
 Основни статии: Алиса в Страната на чудесата и Алиса в Огледалния свят
Илюстрация от Джон Тениъл, 1865 г.

През 1856 г. деканът Хенри Лидъл пристига в колеж „Крайст Чърч“ към Оксфордския университет, придружен от съпругата си Лорина и техните деца. Семейство Лидъл играе значителна роля в живота на Чарлз Доджсън през следващите години и оказва силно влияние върху неговата писателска кариера. Доджсън се сприятелява със съпругата на декана и с децата им, особено с трите сестри Лорина, Едит и Алис Лидъл.

Дълго време се е предполагало, че името на главната героиня в „Алиса в Страната на чудесата“ е вдъхновено от Алис Лидъл. Акростихът в края на продължението „Алиса в Огледалния свят“ изписва пълното ѝ име, а в текстовете на двете книги се откриват фини препратки към нея. Въпреки това самият Доджсън многократно отрича в по-късен етап от живота си, че „малката героиня“ е базирана на реално дете.[38][39]

Доджсън често посвещава свои произведения на момичета от познати семейства, като включва имената им в акростихове. Пример за това е Гъртруд Чатауей, чието име се появява в началото на „На лов за Снарк“, без това да предполага, че някой от героите е създаден по неин образ.[40]

Въпреки липсата на дневниците на Доджсън за периода 1858–1862 г., наличната информация сочи, че приятелството му със семейство Лидъл е било съществена част от личния му живот в края на 1850-те години. Той развива навика да организира гребни излети с децата на семейството – първоначално с Хари Лидъл, а по-късно и с трите сестри Лорина, Едит и Алис. По време на тези излети, които обикновено се провеждат до близките местности Нюнъм Кортни или Годстоу,[41] Доджсън винаги е придружаван от възрастен приятел.[42]

На 4 юли 1862 г., по време на един от традиционните гребни излети с децата от семейство Лидъл, Доджсън импровизира история, която по-късно става неговото най-успешно литературно произведение. Историята е разказана на Алис Лидъл, която го моли да я запише. Вдъхновен от този момент, той започва работа върху ръкопис, който след продължително забавяне завършва и подарява на Алис през ноември 1864 г. Ръкописът носи заглавието „Приключенията на Алиса под земята“ и е илюстриран лично от автора.[43]

Алиса на илюстрация на Луис Карол

Семейството на приятеля и ментора Джордж Макдоналд прочита непълния ръкопис на Доджсън. Ентусиазираният прием от страна на децата на Макдоналд го насърчава да потърси издател. През 1863 г. той представя ръкописа на издателство „Макмилан“, което веднага проявява интерес към творбата. След като са отхвърлени няколко алтернативни заглавия, сред тях „Алиса сред феите“ и „Златният час на Алиса“, книгата е публикувана през 1865 г. под заглавието „Приключенията на Алиса в Страната на чудесата“. Авторството е приписано на псевдонима „Луис Карол“, който Доджсън използва още от 1856 г.[27] За илюстрациите на изданието е привлечен професионалният художник сър Джон Тениъл, тъй като писателят смята, че публикувана книга изисква художествено оформление на високо ниво. Анотираните версии на произведението разкриват множество идеи, езикови игри и скрити значения, които допринасят за неговата литературна дълбочина.[44][45] Критическата литература често интерпретира книгата през фройдистка призма – като „спускане в тъмния свят на подсъзнанието“, или я разглежда като сатира върху съвременните математически постижения.[46][47]

Огромният търговски успех на първата книга за Алиса променя живота на Доджсън по много начини.[48][49][50] Славата на неговото алтер его „Луис Карол“ скоро се разпространява по целия свят. Той е залят с писма от фенове и с понякога нежелано внимание. Съществува популярна, но недостоверна история, според която кралица Виктория била толкова впечатлена от книгата, че настояла следващото произведение на Карол да ѝ бъде посветено. В резултат на това, според легендата, ѝ бил подарен неговият следващ труд – „Елементарен трактат за детерминантите“, математическо изследване.[51][52] Доджсън категорично отрича тази история, заявявайки: „Това е напълно невярно във всяко едно отношение: нищо дори подобно не се е случило.“[53][54] Твърдението е оспорено и от други съвременници. В статия за вестник „Таймс“ Т. Б. Стронг отбелязва, че подобно действие би било напълно несъвместимо с практиката на Доджсън, който стриктно разделя литературната си идентичност от научната си дейност.[55][56]

Въпреки че започва да печели значителни доходи от литературната си работа, Доджсън продължава да заема преподавателска длъжност в колеж „Крайст Чърч“.[27]

В края на 1871 г. писателят публикува продължението на своята успешна първа книга – „Алиса в Огледалния свят“. Въпреки че изданието излиза през 1871 г., на заглавната страница погрешно е отбелязана 1872 г. като година на публикуване.[57] Тонът на книгата е донякъде по-мрачен в сравнение с „Алиса в Страната на чудесата“, което вероятно отразява лични промени в живота на автора. Смъртта на баща му през 1868 г. оказва дълбоко въздействие върху Доджсън, потапяйки го в продължителна депресия, която продължава няколко години.[27]

  • „На лов за Снарк“

През 1876 г. Доджсън създава следващата си творба, „На лов за Снарк“ (The Hunting of the Snark), фантастична нонсенс поема с илюстрации от Хенри Холидей, изследваща приключенията на странен екип от девет търговци и един бобър, които тръгват да търсят фантастично животно. Написана между 1874 и 1876 г., тя заимства обстановката, някои същества и осем синкразисни думи от по-ранното стихотворение на Карол „Джаберуоки“ в детския му роман „Алиса в Огледалния свят“ (1871).

Тя получава до голяма степен смесени отзиви от съвременните рецензенти на Карол,[58] но е изключително популярна сред публиката, препечатвана е седемнадесет пъти между 1876 и 1908 г.,[59] и е адаптирана в мюзикъли, опера, театър, пиеси и музика.[60] Художникът Данте Габриел Росети се твърди, че се е убедил, че поемата е за него.[61]

  • „Силви и Бруно“

През 1895 г., 30 години след публикуването на първите си книги, Карол се опитва да се завърне, създавайки двутомна история за феите брат и сестра Силви и Бруно. Той преплита два сюжета, разположени в два алтернативни свята, единият в селска Англия, а другият в приказните кралства Елфланд, Аутланд и други. Приказният свят осмива английското общество и по-специално света на академичните среди. „Силви и Бруно“ (Sylvie and Bruno) излиза в два тома и се смята за по-слабо произведение, въпреки че остава в печат повече от век.

Фотография
Фотография на Алис Лидъл, дело на Луис Карол (1858)

През 1856 г. Доджсън се захваща с новата форма на изкуство – фотографията, под влиянието първо на чичо си Робърт Уилфръд Скефингтън Латуидж, а по-късно и на приятеля си от Оксфорд Реджиналд Саути.[62] Скоро става известен фотограф-джентълмен, като изглежда дори обмисля идеята да се прехранва с това в най-ранните си години.[63]

Проучване на Роджър Тейлър и Едуард Уейклинг изчерпателно изброява всички оцелели фотографии, и Тейлър изчислява, че малко над половината от оцелелите творби на Доджсън изобразяват млади момичета. Тридесет оцелели фотографии изобразяват голи или полуголи деца.[64] Около 60% от оригиналното фотографско портфолио на Доджсън е умишлено унищожено.[65] Доджсън прави и много изследвания на мъже, жени, момчета и пейзажи; неговите обекти включват също скелети, кукли, кучета, статуи, картини и дървета.[66]

Снимките му на деца са направени в присъствието на родител. Много от снимките са направени в градината на сем. Лидъл, защото за добра експозиция е била необходима естествена слънчева светлина.[67]

Доджсън също така намира фотографията за полезен начин да навлезе във висшите социални кръгове.[68] През най-продуктивния период от кариерата си той снима забележителни хора като Джон Евърет Миле, Елън Тери, Маги Спиърман, Данте Габриел Росети, Джулия Маргарет Камерън, Майкъл Фарадей, Робърт Гаскойн-Сесил и Алфред Тенисън.[69][70]

По времето, когато Доджсън внезапно прекратява фотографските си занимания (1880 г., след 24 години), той вече е основал собствено студио на покрива на Том Куад в Крайст Чърч, направил е около 3000 фотографии и се е превърнал в майстор-аматьор на фотографията, въпреки че по-малко от 1000 изображения са оцелели след времето и умишленото им унищожаване. Той спира да снима, защото поддържането на студиото му в експлоатация е твърде времеемко.[71] Доджсън използва процеса на мокър колодий, но комерсиалните фотографи, които започват да използват процеса на сухата плоча през 1870-те г., правят снимките по-бързо.[72] Той често променя снимките си чрез техники на размазване или чрез рисуване върху тях. Упражнява своята воля в този занаят, като буквално пренаписва текста, създаден от изображението, за да създаде нов диалог за детството. Въпреки това популярният вкус се променя с появата на модернизма, което се отразява на видовете фотографии, които той създава.[73]

Изобретения

За да популяризира писането на писма, Доджсън изобретява „Кутията за пощенски марки от Страната на чудесата“ ("The Wonderland Postage-Stamp Case") през 1889 г. Това е папка с платнена корица и дванадесет слота, два от които са маркирани за поставяне на най-често използваната марка за монети, и по един за останалите текущи купюри до един шилинг. След това папката се поставя в калъфка, украсена с изображение на Алиса отпред и Чешърскя котарак отзад. Тя е предназначена да организира марките, където и да се съхраняват пишещите принадлежности; Карол изрично отбелязва в „Осем или девет мъдри думи за писането на писма“, че не е предназначена за носене в джоб или чанта, тъй като най-често срещаните индивидуални марки лесно могат да се носят самостоятелно. Пакетът включвa копие от брошура на тази лекция.[74][75]

Никтограф

Друго изобретение е табла за писане, наречена никтограф, който позволява водене на бележки на тъмно, като по този начин елиминира необходимостта да ставаш от леглото и да палиш лампата, когато се събудиш с идея. Устройството се състои от карта с решетка, шестнадесет квадрата и система от символи, представляващи азбука по дизайн на Доджсън, използваща форми на букви, подобни на системата за писане Graffiti на устройство Palm.[76]

Той също така разработва редица игри, включително ранна версия на това, което днес е известно като Скрабъл. Около 1878 г. той изобретява „дублета“ – форма на главоблъсканица, която е популярна и днес, променяйки една дума в друга, като променя по една буква, като всяка следваща промяна винаги води до истинска дума.[77] Например думата CAT („котка“) се трансформира в DOG („куче“) чрез следните стъпки: CAT, COT, DOT, DOG.[78] За първи път се появява в броя на списание „Венити Феър“ от 29 март 1879 г., като Карол пише седмична колонка за списанието в продължение на две години; последната колонка е с дата 9 април 1881 г.[79] Игрите и пъзелите му са тема на колонката на Мартин Гарднър „Математически игри“ в Scientific American от март 1960 г.

Други елементи включват правило за намиране на деня от седмицата за всяка дата; средство за обосноваване на десните полета на пишеща машина; устройство за управление на велоциман (вид триколка); по-справедливи правила за елиминиране за тенис турнири; нов вид пощенски паричен превод; правила за изчисляване на пощенските разходи; правила за печалба в залагания; правила за деление на число на различни делители; картонена везна за общата стая за възрастни хора в Крайст Чърч, която, държана до чаша, осигурява точното количество ликьор за платената цена; двустранно залепваща лента за закрепване на пликове или монтиране на неща в книги; устройство за подпомагане на болен на легло да чете от книга, поставена настрани, и поне два шифъра за криптография.[80]

Той също така предлага алтернативни системи за парламентарно представителство. Предлага т. нар. „метод на Доджсън“, използващ метода на Кондорсе.[81] През 1884 г. предлага пропорционална представителна система, основана на многомандатни райони, като всеки избирател подава само един глас, квоти като минимални изисквания за заемане на места и гласове, прехвърляеми от кандидатите чрез това, което сега се нарича „течна демокрация“.[82]

Математическа дейност

В рамките на академичната дисциплина „математика“ Доджсън работи предимно в областта на геометрията, линейната и матричната алгебра, математическата логика и развлекателната математика, създавайки близо дузина книги под истинското си име. Доджсън също така развива нови идеи в линейната алгебра (напр. първото печатно доказателство на теоремата на Руше-Капели),[83][84] вероятностите и изучаването на изборите (напр. методът на Доджсън) и комитетите. Част от тези трудове не са публикувани до смъртта му. Професията му като преподавател по математика в Крайст Чърч му осигурява известна финансова сигурност.[85]

Неговата работа в областта на математическата логика привлича подновен интерес в края на XX век. Книгата на Мартин Гарднър за логическите машини и диаграми и посмъртното публикуване от Уилям Уорън Бартли на втората част от книгата на Доджсън за символната логика предизвиква преоценка на приноса на Доджсън към символната логика.[86][87][88] Признава се, че в неговата „Символна логика, част II“ Доджсън въвежда Метода на дърветата, най-ранното съвременно използване на дърво на истината.[89]

Изследването на Робинс и Ръмзи[90] на кондензацията на Доджсън – метод за оценка на детерминантите, ги довежда до хипотезата за матрицата с променлив знак, която сега е теорема.

Откриването през 1990-те години на допълнителни шифри, конструирани от Доджсън, в допълнение към неговата „Memoria Technica“, показва, че той е използвал сложни математически идеи при създаването им.[91]

Кореспонденция

Доджсън пише и получава цели 98 721 писма, според специален регистър на писмата, койторазработва. Той документира съветите си за това как да се пишат по-удовлетворяващи писма в послание, озаглавено „Осем или девет мъдри думи за писането на писма“ (Eight or Nine Wise Words about Letter-Writing), публикувано през 1890 г.[92]

Последни години и смърт

Посмъртен портрет на Луис Карол от Хуберт фон Херкомер, базиран на фотографии. Тази картина сега виси в Голямата зала на колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд.

Животът на Доджсън остава почти непроменено през последните двадесет години от живота му, въпреки нарастващото му богатство и слава. Той продължава да преподава в „Крайст Чърч“ до 1881 г. и остава там до смъртта си. Публичните му изяви включват посещение на мюзикъла в Уест Енд, Лондон, „Алиса в страната на чудесата“ (първата голяма продукция на живо на книгите му за Алиса), в театър „Принцът на Уелс“ на 30 декември 1886 г.[93] Двете части на последния му роман, „Силви и Бруно“, са публикувани през 1889 г. и 1893 г., но сложността на това произведение и използването на бебешки говор не са оценени от съвременните му читатели; то се продава едва в 13 000 екземпляра.[94][95]

Единственият известен случай, при който той пътува в чужбина, е до Русия през 1867 г. като духовник, заедно с преподобния Хенри Лидън. Той разказва за пътуването си в своя „Руски дневник“, който е публикуван за първи път с търговска цел през 1935 г.[96] По пътя си към Русия и обратно той вижда и различни градове в Белгия, Германия, разделените Полша и Литва, както и Франция.

Мемориален прозорец на Луис Карол (на снимката Лудия шапкар, Катерицата и Мартенския заек) в църквата „Вси светии“, Деърсбъри, Чешър.

В началото на 60-те си години Доджсън все повече страда от синовит – възпаление на синовиалната ставна мембрана, който му пречи да ходи и понякога го оставя прикован на легло с месеци.[97]

Гробът на Луис Карол

Умира от пневмония

вледствие на грип на 14 януари 1898 г. в дома на сестрите си в град Гилдфорд, Съри, на 65-годишна възраст. Панахидата е отслужена в тамошната църква „Света Мария“.[98] Погребан е в гробището „Маунт“ в града.[99]

През 1935 г. Доджсън е почетен в църквата „Вси светии“ в родното му място – село Деърсбъри, Чешър, където са поставени стъклописи с героите от „Алиса в Страната на чудесата“.[100]

Противоречия

Документален филм на Би Би Си

През 2015 г. Би Би Си излъчва документалния филм „Тайният живот на Луис Карол“ (на англ. The Secret World of Lewis Carroll)[101], който поставя под въпрос характера на отношенията между Чарлз Доджсън и сестрите Лидъл, сред които и младата Алис. Филмът разглежда възможността конфликтът между Доджсън и сем. Лидъл, както и временното му отстраняване от колежа, да са свързани с неподходящи отношения с момичетата.

По време на подготовката на продукцията е открита „обезпокоителна“ пълна лицева гола снимка на сестрата на Алис, Лорина, в младежка възраст,[102] и се спекулира с вероятността Доджсън да е автор на снимката. Тя в момента се съхранява в архивите на музея „Кантини“ в Марсилия. На нея има надпис „Л. Карол“ – дело на неизвестно лице.[103] Изследователят Едуард Уейклинг обаче оспорва тази връзка, като посочва, че снимката се появява едва през 1970-те години и няма доказателства за връзка нито с Доджсън, нито със семейство Лидъл.[104] Това не е обяснено в документалния филм.

Документалният филм повдига подозрения, че Доджсън е „репресиран педофил“,[101] както го определя един от интервюираните, Уил Селф. В медиите, включително във вестниците „Телеграф“[105] и „Таймс“, се появяват критики към филма, който според някои се опитва да свърже Карол с педофилски скандали от XXI век.[106] Това предизвиква дебат дали подобни паралели са справедливи или просто търсене на изкупителна жертва в контекста на скандалите около операция Yewtree.[107][108]

Учените Джени Улф и Едуард Уейклинг, участващи в проекта, изразяват недоволство от начина, по който Би Би Си е използвала спорната снимка. Улф твърди, че не е била информирана за включването ѝ,[109] а Уейклинг критикува липсата на прозрачност и фактически неточности. Той подчертава, че снимката не носи характерните белези на работата на Доджсън – липсва каталожен номер, почеркът на надписа е непознат, а самият стил на снимката е несъвместим с неговата практика.[110] Уейклинг също така посочва, че Доджсън никога не е правил „пълни фронтални етюди... особено на толкова зряло момиче... Няма начин семейство Лидел да са позволили да бъде направена снимка от този вид.“[110] Понастоящем не е известно дали тази снимка е на Доджсън, нито кой е написал надписа с молив на гърба ѝ и по каква причина. Снимката не е включена в каталога на Уейклинг с пълните оцелели фотографии на Доджсън[111] и не е използвана от други последващи документални филми за него.[112]

В резултат на тези критики BBC Trust постановява, че филмът не може да бъде преизлъчван в настоящата си форма, поради неспазване на етичните стандарти – участниците не са били уведомени за включването на снимката и не са имали възможност да реагират адекватно.[113][114]

Спекулации за сексуалното му поведение от страна на учените

Снимка на Беатрис Хач от Луис Карол, оцветена по негови инструкциии.

В края на XX век някои биографи започват да изказват предположения, че интересът на Чарлз Доджсън към децата може да е имал еротичен елемент. Сред тях са Мортън Н. Коен, Доналд Томас и Майкъл Бейкуел. Коен, в частност, предполага, че сексуалната енергия на Доджсън е намирала израз по нетрадиционни начини и че той е бил привлечен от образа на голото момиче,[115] макар да е уверявал приятелите си, че това не е било еротично. Той дори предполага, че Доджсън е обмислял брак с 11-годишната Алис Лидъл – идея, която според него може да обясни внезапната раздяла със семейството ѝ през 1863 г.[116]

Други биографи, като Дерек Хъдсън и Роджър Ланселин Грийн, не го определят като педофил, но признават, че е проявявал силен интерес към момичета и е показвал малко внимание към света на възрастните. Катрин Робсън го нарича „най-известния (или скандален) любител на момичета от Викторианската епоха“.[117]

Медийният изследовател Уил Брукър отбелязва, че възприятието за Доджсън като перверзен е силно повлияно от психоаналитичните теории на Зигмунд Фройд и че подобни интерпретации са продукт на културния контекст на XX век.

В защита на Доджсън, Хюг Льобай твърди, че неговите фотографии на деца трябва да се разглеждат в рамките на викторианската естетика, която възприема детската голота като символ на невинност.[118] Той подчертава, че в дневниците на Доджсън има множество препратки към възрастни жени, които по-късно са били премахнати от семейството му, докато препратките към деца са били запазени, тъй като тогава не са били считани за проблемни. Льобай също така посочва, че снимането на голи деца е било обичайна практика сред викторианските фотографи, включително за коледни картички, и че съвременните интерпретации често пренебрегват историческия контекст.

Преоценката на Доджсън от Каролайн Лийч се фокусира по-специално върху противоречивия му интерес към голи деца. Тя твърди, че твърденията за педофилия първоначално са възникнали от неразбиране на викторианския морал, както и от погрешната идея,насърчавана от различни биографи на Доджсън, че той не се интересувал от възрастни жени. Тя нарича традиционния образ на Доджсън „Митът за Карол“. Лийч обръща внимание на голямото количество доказателства в неговите дневници и писма, че той също е бил силно заинтересован от възрастни жени, омъжени и неомъжени, и е имал няколко връзки с тях, счетени за скандални според социалните стандарти на неговото време. Тя също така посочва факта, че много от тези, които той описва като „приятелки-деца“, са момичета в края на тийнейджърските си години и дори на двадесет години.[119] Тя твърди, че предположенията за педофилия са се появили едва много години след смъртта му, когато добронамереното му семейство е прикрило всички доказателства за връзките му с жени в опит да запази репутацията му, като по този начин е създало погрешно впечатление за мъж, който се интересува само от малки момичета. По подобен начин Лийч посочва биография на Лангфорд Рийд от 1932 г. като източник на съмнителното твърдение, че много от женските приятелства на Карол са приключвали, когато момичетата са навършили 14 години.[120]

Ръкополагане

От ранна възраст Чарлз Доджсън е бил подготвян за служение в Англиканската църква. Според правилата на колежа „Крайст Чърч“ той е трябвало да бъде ръкоположен в рамките на четири години след получаването на магистърска степен, за да запази резидентския си статут. Макар да отлага този процес, на 22 декември 1861 г. той е ръкоположен за дякон. Когато година по-късно настъпва моментът да стане свещеник, Доджсън изненадващо моли декана Хенри Лидъл да бъде освободен от това задължение.[121] Доджсън никога не става свещеник, което е рядкост сред студентите от последните курсове по неговото време.

Понастоящем няма убедителни доказателства защо Доджсън е отхвърлил свещеничеството. Някои изследователи предполагат, че заекването му може да е породило страх от публично проповядване.[122] Уилсън цитира писма от Доджсън, описващи трудности при четенето на уроци и молитви, вместо да проповядва със свои думи.[123] Доджсън обаче наистина е проповядвал в по-късен етап от живота си, макар и не в свещенически сан, така че изглежда малко вероятно неговата пречка да е била основен фактор, повлиял на избора му. Уилсън също така посочва, че епископът на Оксфорд, Самюъл Уилбърфорс, който е ръкоположил Доджсън, е имал силни възгледи срещу духовенството, което е било един от големите интереси на Доджсън. Той се е интересувал от малцинствени форми на християнството (бил е почитател на Фредерик Денисън Морис) и „алтернативни“ религии (теософия).[124] В началото на 1860-те г. Доджсън е дълбоко обезпокоен от необяснимо чувство за грях и вина и често изразява в дневниците си мнението, че е „подъл и безполезен“ грешник, недостоен за свещеничество, и това чувство за грях и недостойнство може би е повлияло на решението му да се откаже от ръкополагането си за свещеник.[125]

Липсващи дневници

От общо 13 дневника, водени от Чарлз Доджсън, липсват поне четири пълни тома и около седем страници.[126] Причините за това са неизвестни – страниците са премахнати от неизвестна ръка. Много изследователи предполагат, че семейството му е унищожило част от материала, за да защити репутацията му, но това не е потвърдено.[127] Най-голямата празнина в дневниците обхваща периода 1853–1863 г., когато Доджсън е на възраст между 21 и 31 години.[128][129] Това е време, в което той преживява дълбока духовна и емоционална криза, изразява силно чувство за вина и пише множество любовни стихотворения, което поражда спекулации, че те са автобиографични.[130][131]

Една от най-обсъжданите липсващи страници е от 27 юни 1863 г. Според популярна, но недоказана теория, тя е била премахната, за да се прикрие евентуалното предложение за брак от страна на Доджсън към 11-годишната Алис Лидъл. През 1996 г. Каролайн Лийч открива документ в семейния архив, който оспорва тази хипотеза.[132]

Документ, известен като „Изрязаните страници в дневника“, е дело на племенника на Карол, Филип Доджсън Жак. Той съобщава, че го е написал доста след смъртта на Карол, въз основа на информация от лелите му, които са унищожили две страници от дневника, включително тази от 27 юни 1863 г. Самият Жак не е видял страниците.[133] В резюмето се посочва, че г-жа Лидъл е предупредила Доджсън за слухове, свързани с него, гувернантката на семейството и „Ина“ – вероятно Лорина, по-голямата сестра на Алис. Това може да е довело до внезапната му раздяла със семейството.[134][135] Без доказателства, Лийч предлага алтернативно тълкуване: „Лорина“ може да се отнася до майката на Алис, а не до сестра ѝ. Най-важното заключение от документа е, че раздялата между Доджсън и семейство Лидъл вероятно не е била свързана с Алис. Докато не бъде открит първичен източник, събитията от този ден ще останат обект на спекулации. Интересно е, че писмо от 1930 г. от по-младата Лорина Лидъл до Алис може да хвърли допълнителна светлина върху случая, като описва интервю с ранен биограф на Доджсън.

Мигрена и епилепсия

През 1880 г. Чарлз Доджсън описва в дневника си първия си пристъп на мигрена с аура, като използва термина „преместване на укрепления“ – характерен симптом от фазата на аурата.[136] Не е ясно дали това е първото му мигренозно преживяване или дали преди това е страдал от по-често срещаната форма без аура, което е по-вероятно, предвид възрастта, в която обикновено се проявява мигрената.

Интересен медицински феномен, наречен „Синдром на „Алиса в страната на чудесата““, е кръстен на книгата на Доджсън, тъй като симптомите му – микропсия и макропсия – напомнят на внезапните промени в размера, описани в историята. При този синдром възприятията за размер и форма на обекти се изкривяват – например баскетболна топка може да изглежда като топка за голф. Някои изследователи предполагат, че Доджсън е преживявал подобни симптоми и ги е използвал като вдъхновение, но няма доказателства за това.[137][138]

Освен мигрена Доджсън е преживял и два епизода на загуба на съзнание. Лекарите, които го преглеждат – д-р Морсхед, д-р Брукс и д-р Стедман – първоначално ги определят като „епилептиформени“ припадъци. Въпреки това няма други данни в дневниците му, които да потвърждават хронична епилепсия. Един от тези случаи включва пълна загуба на съзнание и кървене от носа, след което Доджсън записва, че се е чувствал не съвсем себе си дълго време.[139]

Някои автори, като Сади Рансън, предполагат, че той може да е страдал от темпорална епилепсия – форма, при която съзнанието не се губи напълно, а се променя, и която може да предизвика преживявания, подобни на тези в „Алиса в Страната на чудесата“.

Тъй като през XIX век липсват съвременни диагностични методи, заключенията са ограничени. Неврологът Ивон Харт, цитирана в книгата на Джени Улф „Мистерията на Луис Карол“ (2010), смята, че Доджсън вероятно е страдал от мигрена и евентуално от епилепсия, но подчертава, че без допълнителни данни диагнозата остава несигурна.[140]

Библиография

Художествена литература

  • La Guida di Bragia, a Ballad Opera for the Marionette Theatre (около 1850), куклена пиеса
  • Miss Jones (1862), комедийна песен
  • Alice's Adventures in Wonderland (1865), роман за деца
    Алиса в Страната на чудесата
  • Phantasmagoria and Other Poems (1869), поетичен сборник, включващ поемата Phantasmagoria
    Фанстасмагория, изд. Pibooks, София (2020), прев. Теменуга Маринова
  • Through the Looking-Glass, and What Alice Found There (1871), роман за деца, продължение на този от 1865, включващ стихотворенията „Джаберуоки“ и „Моржът и Дърварят“
    Алиса в Огледалния свят
  • The Blank Cheque: A Fable (1874), приказка
  • The Hunting of the Snark (1876), поема
    На лов за Снарк: агония в осем пристъпа, изд. „Колибри“, София (2013), прев. Кристин Димитрова
  • Rhyme? And Reason? (1883), поетичен сборник, съдържа част от Phantasmagoria and Other Poems (1869)
  • A Tangled Tale (1885), сборник с хумористични разкази
  • Sylvie and Bruno (1889), роман за деца
    Силви и Бруно, изд. „Делакорт“, София (2009), прев. Роза Григорова
  • The Nursery "Alice" (1890), адаптирана версия на романа „Алиса в Страната на чудесата“ за деца до 5 г.
    Приключенията на Алиса в страната на чудесата за най-малките, изд. „Византия“, София (2016)
  • Sylvie and Bruno Concluded (1893), роман за деца, продължение на този от 1889 г.
  • What the Tortoise Said to Achilles (1895), кратък алегоричен диалог
  • Three Sunsets and Other Poems (1898), поетичен сборник
  • The Manlet (1903), стихотворение

Съчинения по математика

  • A Syllabus of Plane Algebraic Geometry (1860)
  • The Fifth Book of Euclid Treated Algebraically (1858 and 1868)
  • An Elementary Treatise on Determinants, With Their Application to Simultaneous Linear Equations and Algebraic Equations
  • Euclid and his Modern Rivals (1879)
  • Symbolic Logic Part I
  • Symbolic Logic Part II (публикувано посмъртно)
  • The Alphabet Cipher (1868)
  • The Game of Logic (1887)
  • Curiosa Mathematica I (1888)
  • Curiosa Mathematica II (1892)
  • The Theory of Committees and Elections, събрано, редактирано, снабдено с коментари и публикувано през 1958 г. от Duncan Black
  • Pillow Problems (1893), сборник с математически загадки

Други произведения

  • Notes by an Oxford Chiel (1865-1874), сборник с памфлети
  • Some Popular Fallacies about Vivisection (1875)
  • The Principles of Parliamentary Representation (1884), книга
  • Eight or Nine Wise Words About Letter-Writing (1890), есе

Библиография

  • Clark, Ann (1979). Lewis Carroll: A Biography. London: J. M. Dent
  • Cohen, Morton (1996). Lewis Carroll: A Biography. Vintage Books. с. 30–35
  • Collingwood, Stuart Dodgson (1898). The Life and Letters of Lewis Carroll. London: T. Fisher Unwin
  • Leach, Karoline (1999). In the Shadow of the Dreamchild: A New Understanding of Lewis Carroll. London: Peter Owen
  • Pizzati, Giovanni: "An Endless Procession of People in Masquerade". Figure piane in Alice in Wonderland. 1993, Cagliari
  • Reed, Langford: The Life of Lewis Carroll (1932. London: W. and G. Foyle)
  • Taylor, Alexander L., Knight: The White Knight (1952. Edinburgh: Oliver and Boyd)
  • Taylor, Roger & Wakeling, Edward: Lewis Carroll, Photographer. 2002. Princeton University Press. ISBN 0-691-07443-7
  • Thomas, Donald (1996). Lewis Carroll: A Biography. Barnes and Noble, Inc
  • Wilson, Robin (2008). Lewis Carroll in Numberland: His Fantastical Mathematical Logical Life. London: Allen Lane
  • Woolf, Jenny: The Mystery of Lewis Carroll. 2010. New York: St Martin's Press

Бележки

  1. ↑ Clark, с. 10
  2. ↑ Collingwood, с. 6–7
  3. ↑ Bakewell, Michael (1996). Lewis Carroll: A Biography. London: Heinemann. с. 2
  4. ↑ Collingwood, с 8
  5. ↑ Cohen, с. 30–35
  6. ↑ McCulloch, Fiona. Lewis Carroll // The Oxford Encyclopedia of British Literature. Vol. 3: Harr—Mirr. Oxford, Oxford University Press, 2006. ISBN 9780195169218. с. 386.
  7. ↑ The Dodgson Family
  8. ↑ Charles Lutwidge Dodgson // The MacTutor History of Mathematics archive. Посетен на 8 март 2011.
  9. ↑ Cohen, с. 200–202
  10. ↑ Collingwood, с. 30–31
  11. ↑ Collingwood, с. 29
  12. ↑ Clark, с. 63–64
  13. ↑ а б Clark, с. 64–65
  14. ↑ Collingwood, с. 52
  15. ↑ Clark, с. 74
  16. ↑ Collingwood, с. 57
  17. ↑ Wilson, с. 51
  18. ↑ Cohen, с. 51
  19. ↑ Clark, с. 79
  20. ↑ Flood, Raymond, Rice, Adrian, Wilson, Robin. Mathematics in Victorian Britain. Oxfordshire, England, Oxford University Press, 2011. ISBN 978-0-19-960139-4. OCLC 721931689. с. 41.
  21. ↑ Leach, Ch. 2.
  22. ↑ Leach, Ch. 2.
  23. ↑ Leach, с. 91
  24. ↑ Leach, Ch. 2.
  25. ↑ Leach, Ch. 2.
  26. ↑ Leach, Ch. 2.
  27. ↑ а б в г Cohen, с. 100–4
  28. ↑ Gardner, Martin. Introduction to The annotated Alice: Alice's adventures in Wonderland & Through the looking glass. W. W. Norton & Company, 2000. ISBN 0-517-02962-6. с. xv.
  29. ↑ Gardner, Martin. Introduction to Alice's Adventures in Wonderland and Through the Looking-Glass. Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-517-02962-6. с. xvi.
  30. ↑ Collingwood
  31. ↑ Hayness, Renée. The Society for Psychical Research, 1882–1982: A History. London, Macdonald & Co, 1982. ISBN 0-356-07875-2. с. 13–14.
  32. ↑ Carroll, L. What the Tortoise Said to Achilles // Mind IV (14). 1895. DOI:10.1093/mind/IV.14.278. с. 278–280.
  33. ↑ Blackburn, S. Practical Tortoise Raising // Mind 104 (416). 1995. DOI:10.1093/mind/104.416.695. с. 695–711.
  34. ↑ Leach, Ch. 2.
  35. ↑ Heath, Peter L. Introduction // La Guida Di Bragia, a Ballad Opera for the Marionette Theatre. Lewis Carroll Society of North America, 2007. ISBN 978-0-930326-15-9. с. vii–xvi.
  36. ↑ Roger Lancelyn Green On-line Encyclopædia Britannica Архив на оригинала от 2015-05-09 в Wayback Machine.
  37. ↑ Thomas, с. 129
  38. ↑ Cohen, Morton N. (ed) (1979) The Letters of Lewis Carroll, London: Macmillan.
  39. ↑ Leach, Ch. 5 "The Unreal Alice"
  40. ↑ Leach, Ch. 5 "The Unreal Alice"
  41. ↑ Leach, Ch. 4
  42. ↑ Winchester, Simon. The Alice Behind Wonderland. Oxford University Press, 2011. ISBN 978-0-19-539619-5. OCLC 641525313.
  43. ↑ Leach, Ch. 4
  44. ↑ Gardner, Martin (2000). "The Annotated Alice. The Definitive Edition". New York: W.W. Norton.
  45. ↑ Heath, Peter (1974). "The Philosopher's Alice". New York: St. Martin's Press.
  46. ↑ Algebra in Wonderland // The New York Times. Посетен на 10 февруари 2017.
  47. ↑ Bayley, Melanie. Alice's adventures in algebra: Wonderland solved // New Scientist. Посетен на 14 октомври 2016.
  48. ↑ Elster, Charles Harrington. The big book of beastly mispronunciations: the complete opinionated guide for the careful speaker. Houghton Mifflin Harcourt, 2006. ISBN 061842315X. с. 158–159. Посетен на 3 August 2016.
  49. ↑ Emerson, R. H. The Unpronounceables: Difficult Literary Names 1500–1940 // English Language Notes 34. 1996. с. 63–74.
  50. ↑ Lewis Carroll // Biography in Context. Gale. Посетен на 24 септември 2015.
  51. ↑ Wilson
  52. ↑ Lewis Carroll – Logician, Nonsense Writer, Mathematician and Photographer // The Hitchhiker's Guide to the Galaxy. BBC. Посетен на 12 февруари 2009.
  53. ↑ Lewis Carroll – Logician, Nonsense Writer, Mathematician and Photographer // The Hitchhiker's Guide to the Galaxy. BBC. Посетен на 12 февруари 2009.
  54. ↑ Dodgson, Charles. Symbolic Logic. 1896.
  55. ↑ Strong, T. B. Mr. Dodgson: Lewis Carroll at Oxford // The Times. 27 януари 1932.
  56. ↑ Fit for a Queen // Snopes. Посетен на 25 март 2011.
  57. ↑ Cohen, Morton. Introduction to "Alice in Wonderland and Through the Looking-Glass". Random House, 24 юни 2009. ISBN 978-0-553-21345-4.
  58. ↑ Cohen, Morton N. Hark the Snark // Lewis Carroll Observed. New York, Clarkson N. Potter, Inc, 1976. ISBN 0-517-52497-X. с. 92–110.
  59. ↑ Williams, Sidney Herbert, Madan, Falconer. Handbook of the literature of the Rev. C.L. Dodgson. Folkestone, England, Dawson, 1979. ISBN 9780712909068. OCLC 5754676. с. 68.
  60. ↑ Greenarce, Selwyn. The Listing of the Snark // The Annotated Hunting of the Snark. Definitive. W. W. Norton, 2006, [1876]. ISBN 0-393-06242-2. с. 117–147.
  61. ↑ Cohen, с. 100–4
  62. ↑ Clark, с. 93
  63. ↑ Cohen, с. 100–4
  64. ↑ Elliott, Sarah K. Understanding Concerns About Lewis Carroll // Antiques Roadshow | PBS. Посетен на 14 януари 2024.
  65. ↑ Taylor, Roger, Wakeling, Edward. Lewis Carroll, Photographer. Princeton University Press, 25 February 2002. ISBN 978-0-691-07443-6.
  66. ↑ Cohen, Morton (1999). "Reflections in a Looking Glass." New York: Aperture.
  67. ↑ Winchester, Simon. The Alice Behind Wonderland. Oxford University Press, 2011. ISBN 978-0-19-539619-5. OCLC 641525313.
  68. ↑ Thomas, с. 116
  69. ↑ Smith, Lindsay. Lewis Carroll - Photography On The Move. REAKTION BOOKS, 2016. с. 191. Посетен на 20 March 2024. From 1877 Carroll adopted his annual habit of listing children associated with the summer season at the Sussex resort: 'my child friends this year at Eastbourne have been'. Thus, for example, on 14 October 1880, the list appears as follows: Ida, Elise, and Stella Balthasar Mary Hawtrey Maggie, Beatrice and Charlie Hare Maggie Spearman Annie and Agnes Macwilliams Nellie, Katie, and Phyllis Godby Lily Alice Godfrey Helen Cowie Fanny Wood ( VII, 305
  70. ↑ Cohen, с. 100–4
  71. ↑ Thomas, с. 265
  72. ↑ Wakeling, Edward. Lewis Carroll's Photography // An Exhibition From the Jon A. Lindseth Collection of C. L. Dodgson and Lewis Carroll. New York, NY, The Grolier Club, 1998. ISBN 0-910672-23-7. с. 55–67.
  73. ↑ Rougeau, R. Nichole. Alice's shadow: childhood and agency in Lewis Carroll's photography, illustrations, and Alice texts // Louisiana State University - Scholarly Repository. 2005. By altering his photographs through blurring techniques or by painting over them, a practice new to the nineteenth century, Carroll exerts his agency of this craft by literally rewriting the text created by the image to produce a new dialogue about childhood.
  74. ↑ Flodden W. Heron, "Lewis Carroll, Inventor of Postage Stamp Case" in Stamps, vol. 26, no. 12, 25 March 1939
  75. ↑ Carroll Related Stamps // The Lewis Carroll Society. Посетен на 10 март 2011.
  76. ↑ Michael Everson. (2011) "Alice's Adventures in Wonderland: An edition printed in the Nyctographic Square Alphabet devised by Lewis Carroll". Foreword by Alan Tannenbaum, Éire: Cathair na Mart. ISBN 978-1-904808-78-7
  77. ↑ Gardner, Martin. Word Ladders: Lewis Carroll's Doublets // The Mathematical Gazette. Архивиран от оригинала на 20 април 2021. Посетен на 22 март 2022.
  78. ↑ Cohen, с. 100–4
  79. ↑ Deanna Haunsperger, Stephen Kennedy. The Edge of the Universe: Celebrating Ten Years of Math Horizons. Mathematical Association of America, 31 юли 2006. ISBN 0-88385-555-0. с. 22.
  80. ↑ Cohen, с. 100–4
  81. ↑ Black, Duncan, McLean, Iain, McMillan, Alistair. A Mathematical Approach to Proportional Representation. Springer, 1996. ISBN 978-0-7923-9620-8. Посетен на 4 October 2020.
  82. ↑ Charles Dodgson, Principles of Parliamentary Representation (1884)
  83. ↑ Seneta, Eugene. Lewis Carroll as a Probabilist and Mathematician // The Mathematical Scientist 9. 1984. с. 79–84. Архивиран от оригинала на 30 януари 2016.
  84. ↑ Abeles, Francine F. (1998) Charles L. Dodgson, Mathematician". An Exhibition From the Jon A. Lindseth Collection of C.L. Dodgson and Lewis Carroll". New York: The Grolier Club, с. 45–54.
  85. ↑ Wilson, с. 61
  86. ↑ Gardner, Martin. (1958) "Logic Machines and Diagrams". Brighton, Sussex: Harvester Press
  87. ↑ Bartley, William Warren III, ed. (1977) "Lewis Carroll's Symbolic Logic". New York: Clarkson N. Potter, 2nd ed 1986.
  88. ↑ Moktefi, Amirouche. (2008) "Lewis Carroll's Logic", с. 457–505, в British Logic in the Nineteenth Century, том 4 на Handbook of the History of Logic, Dov M. Gabbay and John Woods (eds.) Amsterdam: Elsevier.
  89. ↑ Modern Logic: The Boolean Period: Carroll – Encyclopedia.com // Посетен на 22 юли 2020.
  90. ↑ Robbins, D. P. и др. Determinants and alternating sign matrices // Advances in Mathematics 62 (2). 1986. DOI:10.1016/0001-8708(86)90099-X. с. 169.
  91. ↑ Abeles, F. F. Lewis Carroll's ciphers: The literary connections // Advances in Applied Mathematics 34 (4). 2005. DOI:10.1016/j.aam.2004.06.006. с. 697–708.
  92. ↑ Clark, Dorothy G. The Place of Lewis Carroll in Children's Literature (review) // The Lion and the Unicorn 34 (2). април 2010. DOI:10.1353/uni.0.0495. с. 253–258. Архивиран от оригинала на 4 март 2016.
  93. ↑ Carroll, Lewis. The Letters of Lewis Carroll, Volumes 1–2. Oxford University Press, 1979. с. 657. Dec. 30th.—To London with M—, and took her to Alice in Wonderland," Mr. Savile Clarke's play at the Prince of Wales's Theatre... as a whole, the play seems a success.
  94. ↑ Angelica Shirley Carpenter (2002). Lewis Carroll: Through the Looking Glass. Lerner, с. 98.ISBN 978-0822500735.
  95. ↑ Christensen, Thomas. Dodgson's Dodges // rightreading.com.
  96. ↑ Chronology of Works of Lewis Carroll // Посетен на 20 февруари 2009.
  97. ↑ The Colour Library Book of Great British Writers (1993), с.197, Colour Library Books Ltd, (Godalming, England) ISBN 978-0-86283-678-8
  98. ↑ Lewis Carroll and St Mary's Church – Guildford: This Is Our Town website // This is Our Town Guildford. 30 октомври 2013. Архивиран от оригинала на 11 ноември 2016. Посетен на 10 ноември 2016.
  99. ↑ Cohen, с. 100–4
  100. ↑ All Saints' Church, Daresbury, Church booklet
  101. ↑ а б (на английски)
  102. ↑ (на английски)
  103. ↑ Marseille, la collection du musée Cantini. la collection du musée Cantini, Marseille // Navigart.fr. Посетен на 10 February 2024. (на френски)
  104. ↑ Wakeling, Edward. Eight or nine wise words about documentary-making.... // Bandersnatch: The Newsletter of the Lewis Carroll Society (166). Lewis Carroll Society UK. с. 16–20.
  105. ↑ BBC investigates whether Lewis Carroll was 'repressed paedophile' after nude photo discovery // The Telegraph. Посетен на 10 February 2024. (на английски)
  106. ↑ Curiouser and Curiouser: The Case of Lewis Carroll | History Today // www.historytoday.com. Посетен на 10 февруари 2024.
  107. ↑ Sanderson, David. BBC portrayal of Lewis Carroll as abuser 'a lie' // The Times. 10 февруари 2024. Посетен на 10 февруари 2024.
  108. ↑ BBC failed to tell experts that Lewis Carroll documentary would include 'paedophile' claims // The Telegraph. Посетен на 10 февруари 2024. (на английски)
  109. ↑ From Somewhere in Time » THE SECRET WORLD OF LEWIS CARROLL // www.jabberwock.co.uk. Посетен на 10 February 2024.
  110. ↑ а б Wakeling, Edward. Eight or nine wise words about documentary-making.... // Bandersnatch: The Newsletter of the Lewis Carroll Society (166). Lewis Carroll Society UK. с. 16–20.
  111. ↑ Wakeling, Edward. The photographs of Lewis Carroll: a catalogue raisonné. University of Texas Press, August 2015. ISBN 978-0-292-76743-0.
  112. ↑ (на английски)
  113. ↑ BBC failed to tell experts that Lewis Carroll documentary would include 'paedophile' claims // The Telegraph. Посетен на 10 февруари 2024. (на английски)
  114. ↑ Sanderson, David. BBC portrayal of Lewis Carroll as abuser 'a lie' // The Times. 10 February 2024. Посетен на 10 февруари 2024.
  115. ↑ Cohen, с. 166–167, 254–255
  116. ↑ Cohen, с. 100–4
  117. ↑ Robson, Catherine. Men in Wonderland: The Lost Girlhood of the Victorian Gentlemen. Princeton, New Jersey, Princeton University Press, 2001. ISBN 978-0691004228. с. 137.
  118. ↑ Association for new Lewis Carroll studies // Contrariwise.wild-reality.net. Посетен на 19 октомври 2019.
  119. ↑ Leach, с. 16–17
  120. ↑ Leach, с. 33
  121. ↑ Dodgson's MS diaries, volume 8, 22–24 October 1862
  122. ↑ Cohen, с. 263
  123. ↑ Wilson, с. 103–104
  124. ↑ Leach, с. 134
  125. ↑ Dodgson's MS diaries, volume 8, вж. молитвите из текста.
  126. ↑ Leach, с. 48, 51
  127. ↑ Leach, с. 48–51
  128. ↑ Leach, с. 52
  129. ↑ Wakeling, Edward. The Real Lewis Carroll – A Talk given to the Lewis Carroll Society // Посетен на 12 януари 2023.
  130. ↑ Leach, с. 54
  131. ↑ The Dodgson Family and Their Legacy // Посетен на 5 януари 2011.
  132. ↑ The cut pages in diary document // Посетен на 12 януари 2023.
  133. ↑ Cohen, Morton N. "When love was young", Times Literary Supplement, 10 септември 2004.
  134. ↑ Leach, с. 170–2.
  135. ↑ The cut pages in diary document // Посетен на 12 януари 2023.
  136. ↑ Wakeling, Edward (Ed.) "The Diaries of Lewis Carroll", Vol. 9, с. 52
  137. ↑ Maudie, F.W. Migraine and Lewis Carroll // The Migraine Periodical 17.
  138. ↑ Podoll, K и др. Lewis Carroll's migraine experiences // The Lancet 353 (9161). 1999. DOI:10.1016/S0140-6736(05)74368-3. с. 1366.
  139. ↑ Wakeling, Edward (Ed.) "The Diaries of Lewis Carroll", Vol. 9, с. 52
  140. ↑ Woolf, Jenny. The Mystery of Lewis Carroll. St. Martin's Press, 4 February 2010. ISBN 978-0-312-67371-0. с. 298–299.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Lewis Carroll в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Литература“         Портал „Литература“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“