Даниел Дефо
Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Истинското ми име е толкова известно в архивите и регистрите на Нюгейт^[1] и Оулд Бейли^[2], където още има някои важни неразрешени въпроси, отнасящи се до моето поведение, че не може да се очаква да назова името си или да дам сведения за семейството си в този разказ.

Може би след моята смърт истинското ми име да стане известно, но засега няма да бъде уместно да го разкривам дори ако се дадеше обща амнистия без изключение за всички лица и престъпления.

Достатъчно е да ви кажа, че така както бих позната под името Мол Фландърс на някои от моите най-лоши приятели, които не са вече в състояние да ми причинят зло (тъй като напуснаха този свят с помощта на стълбата и въжето, както и аз често мислех, че ще свърша), така и вие ще ми позволите да се наричам с това име, докато се осмеля да призная коя бях и коя съм. Чувала съм, че в една от съседните страни — не зная дали във Франция, или някъде другаде — съществувал кралски указ, според който, когато някой престъпник бъде осъден на смърт или бъде изпратен в галерите^[3] или на заточение, правителството поемало грижата за децата му, тъй като, загубвайки родителите си, те обикновено остават без средства. Такива деца се настанявали в особен приют, наречен „Дом на сираците“, където ги отглеждали, обличали, хранели и им давали образование.

Когато питомците поотраснели, от приюта ги пращали да учат занаят или пък да постъпят като прислужници, за да могат по този начин да се препитават сами с честен труд.

Ако съществуваше такъв обичай в нашата страна, аз също нямаше да имам такава съдба — на бедно изоставено момиче, без приятели, без дрехи, без помощ отникъде и никого; поради това аз бях изложена не само на големи страдания още преди да мога да разбера положението си и да съм в състояние да го променя, но и бях принудена да водя живот, позорен сам по себе си, който естествено водеше към бързо погубваме на душата и тялото.

Моят случаи бе доста особен. Майка ми била осъдена за дребна кражба, която едва ли заслужава да се спомене — задигнала три парчета фино холандско платно от някакъв търговец от Чиипсайд. Но това е дълга история, за да я предавам тук; при това съм слушала да я разказват по толкова различни начини, че едва ли бих могла да кажа каква е всъщност истината.

Както и да е, всички бяха единодушни в едно — пред съда майка ми заявила, че е бременна, и след като се установило, че чака дете, наказанието й било отложено с около седем месеца; когато присъдата станала „изпълняема“, както казват в съда, тя успяла да получи смекчаване на наказанието и била заточена в плантациите. Оставила ме, когато съм била на около шест месеца, и — можете да бъдете напълно сигурни — в лоши ръце. Това време е твърде близко до първите часове на моя живот и затова мога да разкажа за себе си само онова, което ми е разправяно. Достатъчно е да спомена, че тъй като бях родена в такова окаяно място, нямаше енория, към която да се обърна за прехрана през детството си. Съвсем не мога да кажа кой се е грижил за мен, освен че, както са ми разправяли, някаква роднина на майка ми ме прибрала, но на чии разноски и кой се е разпоредил за това, нямам представа.

Първото нещо, за което си спомням или което съм научила за себе си, е, че съм се скитала с една банда от хората, наречени цигани или египтяни. Струва ми се обаче, че не съм била дълго между тях, защото не ми бяха почернили кожата, както постъпват с другите деца, които водят със себе си. Не зная нито как съм попаднала между тях, нито как съм се отделила от тях. В Колчестър (в графството Есекс) тези хора ме оставили, но мен ми се струва, че аз ги напуснах, тоест укрих се, защото не исках вече да ходя с тях.

Впрочем тези подробности не ми са съвсем ясни; спомням си само как някакви общински чиновници ме прибраха и аз им разказах, че съм дошла в града с циганите, че не съм искала да ходя вече с тях и те са ме оставили, но не зная накъде са отишли; и макар те да наредиха да ги потърсят из околността, изглежда, не са могли да ги открият.

Сега имаше кой да се погрижи за мен, защото при все че по закон не съществуваше задължение за тази или онази част на града да поеме издръжката ми, все пак, когато научиха моята история и видяха, че съм много малка, за да върша каквато и да било работа — нямах още три години, — общинските съветници от състрадание поеха грижата за мен и аз станах тамошна, като да бях родена в този град.

За мое щастие те решиха да ме дадат, както се казва на „настойница“, тоест да ме поверят на една жена, която наистина беше бедна, беше видяла и по-добри дни и която си изкарваше хляба, като вземаше деца подобни на мен, грижеше се за тях и ги снабдяваше с всичко, от което имаха нужда, докато станат на възраст, когато могат да постъпят прислужници или въобще да се издържат сами.

Тази жена също държеше едно малко училище, в което учеше децата да четат и работят; и тъй като, както вече казах, беше живяла преди в добро общество, тя много майсторски и много грижливо възпитаваше децата.

Тя беше много разумна и набожна жена и ги възпитаваше в религиозен дух, нещо, което бе по-важно от всичко друго; беше също така чиста, добра домакиня, с добри маниери и добро поведение. И така, въпреки простата храна, бедната квартира и скромното облекло ние бяхме възпитани като светски госпожици, сякаш бяхме в някакво училище за деца от благородни семейства.

Аз останах там, докато навърших, осем години. Един ден чух с ужас, че магистратите (мисля, че така наричаха общинските съветници) наредили да постъпя на работа като прислужница. Където и да ме дадяха, щях да мога да върша само съвсем лека работа — да тичам по поръчки и да робувам на някоя готвачка. Толкова често ми бяха казвали това, че бях много наплашена; макар да бях още малка, ми беше крайно противно да слугувам. Тогава казах на моята настойница, че стига само тя да се съгласи, смятам, че ще мога да си изкарам хляба, без да слугувам, тъй като тя ме беше научила да шия и да преда вълна, което е главният поминък в този град. Рекох й, че ако ме остави при себе си, ще работя за нея, и то здравата.

Почти всеки ден й говорех, че ще работя много, и, накратко казано, действително по цял ден само работех и плачех. Това така наскърбяваше тази добра и мила жена, че най-сетне тя започна да се тревожи за мен, защото ме обичаше много.

Един ден тя влезе в стаята, където работеха всички бедни деца, и седна не на обичайното си място като учителка, а точно срещу мене, като че ли нарочно, за да ме наблюдава и да види как работя. Вършех нещо, което ми беше дала да работя — помня, че зашивах марки на ризи. След малко започна да ми говори.

— Глупаво дете — каза тя, — ти постоянно плачеш! (Аз плачех в този момент.) Хайде, кажи ми защо плачеш?

— Защото ще ме отведат — отговорих аз — и ще ме пратят да слугувам, а аз не мога да върша къщна работа.

— Ех, детенце — рече тя, — сега не можеш да вършиш къщна работа, но след време ще се научиш, а пък отначало няма да те карат на тежка работа.

— О ще ме карат — възразих аз — и ако не мога да работя добре, ще ме бият, и слугините ще ме бият, за да ме принудят да върша тежка работа, а аз съм още малка и няма да мога.

И аз отново така се разревах, че не можах да продължа.

Това трогна добрата жена, която ми беше като майка, и тя реши все още да не постъпвам на работа. Каза ми да не плача, че тя ще говори с господин кмета и няма да стана прислужница, докато не порасна.

Но и това не ме задоволи, защото самата мисъл да постъпя слугиня много ме плашеше и не бих се успокоила дори тя да ме увереше, че няма да тръгна на работа, докато не навърша двадесет години, и бих плакала постоянно от страх да не би в края на краищата пак да стане така.

Като видя, че и това не ме утешава, тя се разсърди.

— А какво искаш ти? — запита тя. — Нали ти казвам, че няма да станеш прислужница, докато не пораснеш?

— Да, ама нали след това все пак ще трябва да отида да слугувам?

— О, това момиче е подлудяло. Какво, да не би да искаш да станеш дама.

— Да — рекох аз и пак ударих на плач, докато накрая съвсем се разревах.

Разбира се, това разсмя старата жена.

— И така, госпожице — каза тя подигравателно, — значи, вие искате да станете дама? А как ще станете дама? Може би като шиете?

— Да — повторих аз наивно.

— Тъй, а колко можеш да печелиш? — запита тя. — Колко можеш да изкараш на ден с труда си?

— Три пенса, когато преда, и четири, когато шия.

— Уви, бедното ми момиче — изсмя се тя. — За какво ще ти стигнат тия пари?

— За да се издържам сама, ако вие ме оставите да живея с вас — казах с такъв умолителен глас, че на горката жена сърцето й се обърнало, както по-късно сама ми каза.

— Но с тези пари не можеш да се издържаш и да си купуваш дрехи — каза тя. — А кой ще купува дрехи на госпожицата? — добави старицата, като ми се усмихваше през цялото време.

— Тогава ще работя още повече — отвърнах — и ще имам пари за всичко.

— Бедно дете — каза тя, — с това няма да можеш да се издържаш; едва ли ще ти стигне за храна.

— Тогава няма да си купувам храна — рекох аз простодушно, — само ме оставете да живея с вас.

— Какво, значи, ще живееш без храна? — възкликна тя.

— Да — отвърнах детински и продължих да плача сърцераздирателно.

Това не беше някаква тактика от моя страна, а просто естествена проява на характера и невинността ми.

Гласът ми, изпълнен с копнеж, разплака тази жена, у която имаше толкова майчинска нежност, и най-после и тя зарида като мен, хвана ме за ръка и ме изведе от класната стая.

— Хайде — каза тя, — няма да постъпиш на работа и ще живееш с мене.

Това ме успокои за известно време.

Моята наставница ходеше понякога у кмета и там станало дума за моя случай. Тя му разправила цялата история, която така му харесала, че той повикал жена си и двете си дъщери да я чуят и те, и както можете да си представите, всички много се забавлявали с нея.

Не мина и седмица и изведнъж ето че жената на кмета и двете и дъщери пристигат на гости, за да видят училището и питомците му. След като поразгледаха наоколо си, дамата се обърна към моята наставница:

— Кажете ми, моля ви се, госпожо, кое е момичето, което ще става дама?

Аз я чух и ужасно се уплаших, макар че не знаех защо. Тогава гостенката дойде при мен и ме заговори:

— Какво работите сега, госпожице? — запита тя. Думата „госпожице“ не беше никога произнасяна в нашето училище и аз се питах дали не е някаква обидна дума. Както и да е, аз станах и направих реверанс, а тя взе работата от ръцете ми, погледна я и каза, че е добре направена. След това погледна ръцете ми и каза:

— Пък може и да стане дама един ден. Знае ли човек. Тя има ръка на дама.

Тези думи страшно ме зарадваха. Но жената на кмета направи още нещо: тя бръкна и джоба си и ми даде един шилинг. След това ми заръча да си гледам добре работата и да се науча да шия добре, като добави, че може би някой ден ще стана дама.

Но тогава никой — нито наставницата ми, нито съпругата на кмета, нито останалите — не схвана какво искам да кажа, защото под думата „дама“ те разбираха едно нещо, а аз съвсем друго; уви, за мен „дама“ значеше жена, която работи и печели достатъчно, за да се издържа, без да има нужда да ходи да слугува, а за тях значеше да живееш в охолство и какво ли още не.

След като си отиде жената на кмета, в стаята влязоха двете й дъщери и поискаха да видят „дамата“. Те поприказваха доста с мен и аз им отговарях простодушно, но винаги когато ме питаха дали съм решила да стана дама, аз им отвръщах утвърдително. Най-сетне те ме запитаха какво значи дама. Това ме озадачи доста. Аз обясних по негативен начин, тоест, че дама е жена, която не е слугиня.

Това много им хареса и те се забавляваха с моето бъбрене, което им беше приятно; накрая и те ми дадоха пари.

Дадох всичките пари на моята учителка и наставница, както я наричах, и й казах, че когато стана дама, пак ще й давам всичко, което спечеля. От тези думи и от това, което й говорех при други случаи, моята възпитателка започна да схваща какво подразбирам под израза да бъдеш дама, тоест че за мен това значи да можеш да си изкарваш хляба със собствен труд; най-после тя ме запита дали не искам да кажа именно това.

Аз отговорих утвърдително и настоявах, че да работиш, значи да бъдеш дама.

— Защото — казах аз, споменавайки името на една жена, която кърпеше дантели и переше дантелени шалове, с които дамите покриваха главите си — тя е дама и я наричат госпожа.

— Бедно дете — отвърна добрата ми стара наставница, — лесно можеш да станеш дама като нея, защото тя е жена с лошо име и има две незаконородени деца.

Не разбрах думите й, но отговорих:

— Много добре знам, че я наричат госпожа и тя не слугува, нито ходи по къщите да върши домакинска работа. И затова настоявах, че тя е дама и че и аз ще стана дама като нея.

Този разговор бил разправен в семейството на кмета и всички пак се смели. Дъщерите му, които от време на време идваха да ме видят, винаги питаха за „малката дама“ и аз много се гордеех с това. Тези млади госпожици често ме навестяваха и понякога водеха и свои познати със себе си, така че станах известна почти в целия град.

Тогава бях около десетгодишна и вече започвах да заприличвам на малка женичка — бях крайно сериозна и мах светски обноски. Често чувах дами че да качват, че съм хубавичка и че ще стана много красива, и както можете да си представите, това ме изпълваше с гордост.

Обаче тази гордост още нямаше лошо въздействие върху ми. Парите, които дамите често ми подаряваха, давах на наставницата си и тази почтена жена ги разходваше пак за мен — купуваше ми шапки, бельо, ръкавици. При това аз бях винаги спретната; дори и в дрипи да бях облечена, пак щях да изпера дрипите си и да бъда чиста. Но както вече казах, добрата ми възпитателка разходваше парите, които ми даваха, за да ме облече, и винаги казваше на дамите, че това или онова е купено с техни пари. Това ги караше да ми дават още повече пари. Най-после един ден магистратите наредиха да постъпя на работа. Но по това време аз вече можех да шия така добре, а и дамите бяха толкова добри към мен, че нямаше никаква опасност да бъда принудена да работя като прислужница. Можех да печеля достатъчно, за да плащам издръжката си на моята наставница, и затова тя ми каза, че ако те разрешат, тя ще задържи „госпожицата“ (тя все ме наричаше така) да й помага да учи децата. Аз действително можех да върша това много добре, защото, макар и малка, бях много сръчна.

Но добрината на дамите не се изчерпа с това. Когато научиха, че общината е престанала да ме издържа, те по-често започнаха да ми дават пари. Освен това, като поотраснах, ми носеха работа — да шия бельо, да кърпя дантели, да правя шалове и не само ми плащаха, но и ме учеха как да върша това. И така, бях вече „дама“, както аз разбирах тази дума, защото още преди да навърша дванадесет години, вече не само имах дрехи и плащах издръжката си, но имах и пари в джоба си.

Дамите често ми носеха и дрехи, свои или на децата им — чорапи, фусти, рокли. Едни ми даваха едно, други друго, а старата жена, която се грижеше за мен като майка и беше рядко добра домакиня, ме караше да ги кърпя и ми ги преправяше, така че те ми стояха много добре.

Най-после една от дамите така ме хареса, че поиска да ме вземе у дома си, за да прекарам един месец с дъщерите и.

Това беше крайно мило от нейна страна, обаче, както моята старица й каза, щяло да бъде по-скоро вредно, отколкото полезно за мен, освен ако тя решала да ме задържи завинаги.

— Така е — рече дамата. — Тогава аз ще я взема у дома за една седмица, за да видя как ще се разбира с дъщерите ми и дали ще ми хареса характерът й, а след това пак ще поговорим. Междувременно ако някой дойде да я посети както обикновено, кажете им просто, че сте я пратили при мен.

Всичко беше наредено разумно и аз отидох в дома на дамата. Така ми се понрави да живея там с младите госпожици и те така ме харесаха, че едва можах да се откъсна; а и те съвсем не искаха да се разделят с мене.

Както и да е, върнах се при моята почтена старица и живях почти още една година при нея. Вече много й помагах, тъй като бях около четиринадесетгодишна. Бях висока за възрастта си и изглеждах доста женствена. От времето, което прекарах в къщата на дамата, у мен се създаде вкус към аристократичен живот и аз вече не се чувствувах добре в старото си жилище, както преди. Мислех си, че е чудесно да бъдеш дама (сега аз знаех какво значи тази дума), копнеех да живея във висшето общество и много ми се искаше да се върна в дома на дамата.

Когато станах на около четиринадесет години и три месеца, моята добра стара възпитателка, която всъщност би трябвало да наричам своя майка, се разболя и умря. Тогава аз изпаднах действително в тежко положение. Както семействата на бедняците се разтурват без много церемонии, щом веднаж смъртта отнесе родителите в гроба, така и децата пансионери бяха веднага преместени другаде по нареждане на църковните настоятели, щом горката женица бе погребана. Нямаше вече училище и приходящите ученици си останаха в къщи, докато ги изпратят в друго учебно заведение. Колкото до наследството, една нейна женена дъщеря пристигна, събра всичко и отнасяйки цялата покъщнина, не намери да ми каже нищо друго, освен да ми подхвърли подигравателно, че „малката госпожица“ може сама да се грижи за себе си.

Почти си бях загубила ума от страх и не знаех какво да правя. Бях сама в света, тъй да се каже — изхвърлена на улицата. Старата почтена жена имаше у себе си 22 шилинга мои пари и това беше цялото състояние на „малката госпожица“; но когато поисках от дъщеря й тази сума, тя ме изруга и ми каза, че това не е нейна работа. Всъщност горката женица била казала на дъщеря си за парите, къде ги държи и че са мои, дори ме викала един-два пъти, за да ми ги даде, но за нещастие аз не съм била там, а когато съм се върнала, тя вече не била в състояние да говори. Впрочем дъщерята излезе достатъчно честна и по-късно ми предаде сумата, макар че ме беше нападнала жестоко, когато я поисках.

Сега бях наистина бедна госпожица и трябваше още същата вечер да бъда изхвърлена на улицата, тъй като дъщерята беше изнесла цялата покъщнина и оставах без подслон и без късче хляб. Но изглежда, че някои от съседите са ме съжалили и съобщили на дамата, у която бях живяла. Тя веднага прати прислужницата да ме вземе и аз тръгнах с целия си багаж и с радостно сърце, както можете да си представите.

Страхът от положението, в което бях изпаднала, така ме бе смазал, че вече не желаех да бъда дама и бях много склонна да стана прислужница и да върша всякаква работа, за която намереха, че съм подходяща.

Но моята нова, благородна господарка имаше други намерения спрямо мен. Наричам я благородна, защото тя превишаваше добрата жена, с която живеех по-рано, във всяко отношение, както я превишаваше по богатство; във всяко отношение освен по честност, защото не трябва да пропусна да спомена, че първата, макар и бедна, беше крайно почтена.

Едва бях отведена, както вече казах, при тази добра благородница, и ето че и първата дама в града, тоест жената на кмета, изпраща дъщерите си да се погрижат за мен. След това и от едно друго семейство, което се интересуваше за мен, когато бях „малка дама“, дошли да ме търсят. Така аз не само станах предмет на голямо внимание, но всички тези семейства бяха доста недоволни, че не можаха да ме вземат. Особено сърдита бе съпругата на кмета, която качваше, че нейната приятелка ме била отнела от нея; тя твърдеше, че съм била нейна по право, понеже първа ме била забелязала. Но моята покровителка не искаше да се раздели с мен; а колкото до мен, аз не можех никъде да се чувствам по-добре, отколкото в семейството, където бях.

Останах там до седемнадесет-осемнадесетгодишната си възраст. В това семейство имах всички условия да получа най-доброто възпитание, което човек може да си представи. Госпожата бе наела учители, които идваха в къщи да дават на дъщерите й уроци по танц, по френски и по музика. Тъй като аз бях постоянно с тях, учех толкова бързо, колкото и те. Макар че учителите не бяха наети и за мен, като им подражавах и ги разпитвах, аз научавах всичко, което ми се преподаваше. С една дума, аз се научих да танцувам и да говоря френски така добре, както и те, и да пея още по-добре от тях, тъй като имах по-хубав глас и от двете. Само не напреднах много в свиренето на харпсикорд и спинета, защото нямах свой инструмент, на който да се упражнявам, и използувах техните, когато те не свиреха. При все това научих се да свиря доста сносно. Впрочем по-късно младите госпожици получиха по два инструмента — харпсикорд и спинета, и тогава те сами почнаха да ме учат да свиря. Не можех да не науча и народните танци, тъй като имаха нужда от мен, за да образуват две двойки; освен това те ме учеха на всичко, което им се преподаваше, със същото усърдие, с каквото и аз възприемах уроците им.

Както вече казах, имах такива възможности да се образовам, каквито бих имала, ако бях истинска госпожица като момичетата, с които живеех. Макар че те стояха по-високо от мен, в някои неща аз ги надминавах, защото бях по-щедро надарена от природата — нещо, което всичкото им богатство не можеше да им даде. Първо, очевидно бях по-красива от тях; второ, имах по-хубава фигура и трето, пеех по-добре, тоест имах по-приятен глас. И всичко това, ще си позволя да кажа, говоря не от някаква самомнителност — такова беше мнението на всички, които познаваха семейството.

Но наред с това аз притежавах присъщата на пола си суетност — понеже ме намираха наистина за много хубава или, с ваше позволение, за голяма красавица и аз знаех това твърде добре, имах за себе си същото високо мнение, каквото и хората, и особено обичах да слушам да се говори за красотата ми, което за мое голямо удоволствие често се случваше.

Дотук моят разказ вървя гладко. През цялата тази част на живота си аз имах добро име не само защото живеех в почтено семейство, известно и уважавано навсякъде заради добродетелността и сериозността си и за много други ценни качества, но и защото и аз самата бях много сериозна, скромна и добродетелна девойка. Още не бях имала случай да мисля за нещо лошо и не знаех какво значи изкушение.

Но красотата ми, с която прекалено се гордеех, или по-скоро суетността ми стана причина за моето падение. Дамата, в чийто дом живеех, имаше двама синове, млади господа с извънредни способности и отлично поведение, и моето нещастие бе, че те много ме харесваха.

По-възрастният, голям веселяк, познаваше града така добре, колкото и околностите. И макар че от лекомислие можеше да извърши нещо лошо, все пак беше достатъчно разумен, за да заплаща прекалено скъпо удоволствията си. Той започна с тези уловки, на които се хващат всички жени — при всеки случай да казва колко съм хубавичка, както той се изразяваше, колко съм приятна, каква хубава стойка имам и тям подобни. Това той вършеше толкова изкусно, като че ли да оплете една жена в мрежите си беше за него така лесно, както да хване яребица в примка. За да говори за мен на сестрите си, той винаги издебваше момента, когато не бях при тях, но знаеше, че съм наблизо и мога да го чуя. В такъв случай сестрите му винаги казваха тихо:

„Шшш-ът, братко, ще те чуе, тя е в съседната стая.“

Тогава той се спираше, започваше да говори по-тихо, като че ли не е знаел, че съм там, и признаваше, че е сбъркал, но след малко уж забравяше и отново заговаряше високо. На мен, разбира се, ми беше така драго да слушам думите му, че давах ухо при всички подобни случаи.

След като бе сложил по този начин примамка на въдицата си и лесно намираше случай да ми я подхвърля, той започна да играе открито.

Един ден, минавайки покрай стаята на сестра си, когато аз бях там, той влезе развеселен.

— О, мис Бети — обърна се той към мен, — как сте, мис Бети? Защо ви пламнаха бузите?

Аз направих реверанс и се изчервих, но не казах нищо. — Защо говориш така, братко? — попита госпожицата.

— О — отвърна той, — говорихме долу за нея цял половин час.

— Чудо голямо — каза сестра му, — не можете да кажете нищо лошо за нея и затова няма значение какво сте говорили.

— Не само не сме говорили лошо за нея — рече той, — напротив, говорихме много добри неща. Уверявам ви, много похвали бяха казани за мис Бети и главно, че тя е най-хубавото момиче в Колчестър. С една дума, из града почват да пият наздравици за нея.

— Чудя ти се, братко — каза сестра му. — На Бети й липсва само едно нещо, но все едно, че й липсва всичко, защото тъкмо сега пазарът не е добър за нашия пол. Една млада жена може да е красива, от добър род, добре възпитана, духовита, умна и с добри маниери — и то във висша степен, но ако няма пари, не представлява нищо, все едно, че не притежава тия качества. Днес само парите на жената имат значение. А полза от играта извличат само мъжете.

По-младият й брат, който също беше там, извика:

— Чакай, сестричке, много бързаш. Аз например правя изключение от твоето правило. Уверявам те, че ако намеря такава съвършена жена, за каквато говориш, никак не бих се тревожил, задето няма пари.

— О — отвърна сестрата, — но ти ще внимаваш да не се влюбиш в жена, която няма пари.

— Така си мислиш ти — каза братът. — Но защо, сестричке, защо говориш така за богатството? — каза по-големият брат. — Друго може и да ти липсва, но ти не си от онези, на които липсва богатство.

— Разбирам какво искаш да кажеш, братко — отвърна рязко госпожицата. — Ти смяташ, че аз имам пари, но ми липсва красота. Но в днешно време първото ми е достатъчно и аз пак съм по-добре от тези, които са край мен.

— Да — възрази по-младият брат, — но тези, които са край тебе, могат да те достигнат, защото понякога красотата може да си намери съпруг, въпреки че няма богатство. Когато се случи прислужницата да е по-хубава от господарката, тя често струва колкото нея, дори се омъжва преди нея и се вози в каляска.

Аз сметнах, че е време да се оттегля. Така и направих, но не се отдалечих много и успях да чуя целия разговор. За мен се казаха много прекрасни неща, които поласкаха суетността ми, но както скоро почувствувах, това само навреждаше на положението ми в семейството, защото сестрата и по-младият брат се скараха сериозно заради мен. Той и каза някои твърде неприятни неща и в последствие от поведението й разбрах ясно, че това я беше озлобило. Тя почна да се държи наистина крайно несправедливо към мене, макар че никога не бях и помисляла за това, в което тя подозираше по-младия си брат. Всъщност чрез намеци по-старият брат каза уж на шега много неща, които имах глупостта да взема на сериозно. Започнах да храня надежди за това, което още тогава трябваше да разбера, че той няма намерение да извърши. Един ден се случи така, че бях сама в стаята, в която обикновено седяха и работеха сестрите му, когато той изтича нагоре по стълбите, както често правеше, и още отвън ги извика. Аз отидох при вратата и казах:

— Госпожиците ги няма тук, сър, те излязоха да се разходят из градината.

Когато пристъпих, за да кажа тези думи, той беше вече на вратата и прегръщайки ме уж случайно, извика:

— О, мис Бети, тук ли сте. Още по-добре, аз желая да говоря с вас повече, отколкото с тях — и както ме държеше в прегръдките си, ме целуна три-четири пъти.

Аз започнах да се дърпам, за да се освободя от прегръдките му, но не особено настойчиво и той продължаваше да ме държи здраво и да ме целува, докато му секна дъхът. Тогава седна и каза:

— Мила Бети, обичам ви.

Трябва да призная, че при тези думи кръвта ми кипна, мислите се блъскаха в главата ми и аз се почувствувах съвсем объркана. След това той много пъти ми каза, че е влюбен в мене, и моето сърце сякаш на глас отговаряте, че това ми харесва; нещо повече, когато той ми казваше:

„Влюбен съм във вас“,

изчервяването ми ясно отвръщаше:

„Дано да е така.“

Както и да е, нищо не се случи този път. Това беше само една изненада и аз скоро се съвзех. Той би останал по-дълго при мен, но случайно погледна през прозореца и видя, че сестрите му се връщат от градината. Сбогува се набързо, целуна ме пак, каза ми, че има сериозни намерения и че скоро ще ми се обади, и си отиде безкрайно щастлив. Ако не беше се случила бедата, в това нямаше да има нищо лошо, но нещастие го беше там, че мис Бети вземаше работата на сериозно, а господинът — съвсем не.

От този момент странни мисли започнаха да се въртят из главата ми. Мога наистина да кажа, че не бях на себе си — такъв джентълмен да ми каже, че е влюбен в мен и че съм очарователно създание. Просто не знаех как да се държа с тези мисли в главата. Моята суета достигна върха си. Действително аз бях изпълнена с гордост и понеже не знаех колко е лош светът, не ми и мина през ума да пазя добродетелта си. Ако моят джентълмен се беше опитал, той можеше да си позволи всякакви волности с мен; но за мое щастие тогава той не видя тази възможност.

Не мина много и той пак намери случай да ме хване почти в същото положение. Всъщност този път имаше повече преднамереност от негова страна, но не и от моя.

Това се случи така: младите дами бяха на гости с майка си, брат му не беше в града, баща му бе от една седмица в Лондон. Очевидно той ме е следял добре и е знаел къде съм, макар аз и да не подозирах, че е в къщи. Той се изкачи живо по стълбите и виждайки, че работя, дойде направо при мен. Както миналия път ме взе в обятията си и ме целува почти четвърт час.

Бяхме в стаята на по-младата сестра и понеже освен прислужничките в долния етаж нямаше никой в къщи, той се държеше като че ли по-дръзко и започна да става по-нахален. Може би намери, че съм прекалено лесна, защото не се противях, когато ме държеше в прегръдките си и ме целуваше. Наистина това премного ми харесваше, за да се съпротивявам.

Изморен от целувки, той седна и говори с мен доста дълго. Каза ми, че е очарован от мен, че нямал спокойствие, докато не ми обясни колко е влюбен, че ако и аз можех да го обикна и да го направя щастлив, това би му спасило живота и много други приятни неща от този род. Аз му отговарях от време на време, но скоро разбрах, че съм глупачка и че не съм схващала какво иска да каже.

Тогава започна да се разхожда из стаята, като ме държеше за ръка. След малко използува случая, хвърли ме на леглото и започна да ме целува бурно. Но трябва да призная, че не извърши нищо грубо, а само ме целуваше дълго. По едно време му се стори, че чува някой да се качва по стълбите. Той веднага скочи от леглото, вдигна ме и ми каза, че много ме обича, но че това било „почтена любов“ и че нямал лоши намерения спрямо мене. След това сложи пет гини^[4] в ръката ми и слезе долу.

Парите, които ми даде, ме смаяха дори повече от любовта му. Просто не бях на себе си и почти не знаех дали съм на земята. Аз подчертавам това, за да могат младите невинни същества, които ще прочетат този разказ, да научат от него как да се пазят от бедите, заплашващи жените, осъзнали твърде рано красотата см. Щом веднъж една млада жена започне да се смята за хубава, тя не се съмнява, че мъжът, който й се обяснява в любов, говори истината, защото ако тя вярва, че е достатъчно очарователна да го увлече, естествено е да очаква красотата и да има такъв ефект.

Този джентълмен бе възбудил собствената си страст толкова силно, колкото и моята суетност и, изглежда, съжаляваше, че не е използувал удобния случай, защото след около половин час се върна и започна по същия начин както преди, само че с по-кратък увод.

Щом влезе в стаята, той се обърна и заключи вратата.

— Мис Бети — каза той, — стори ми се преди малко, че някой се качваше по стълбите, но се оказа, че няма никой. Във всеки случай — добави той, — ако ме заварят с тебе в стаята, няма да ме уловят в момента, когато те целувам.

Отговорих му, че не виждам кой може да се качва, защото знам, че няма никой в къщи освен готвачката и другата прислужница, а те никога не минават по тези стълби.

— Е, мила моя — каза той, — все пак е добре човек да бъде сигурен.

После седна и започна да говори.

Сега, макар да се бях развълнувала от първото му посещение и да говорех малко, той просто ми подсказваше какво да кажа, като ме уверяваше колко страстно ме обича и твърдеше, че е решен, щом получи наследството, да направи и мен, и себе си щастливи, тоест да се ожени за мен. Той каза още много такива неща, които аз, бедната глупачка, не разбирах накъде клоняха и действувах, като че ли на света няма друга любов освен тази, която завършва с брак. Пък дори и да беше говорил за друга любов, аз не бих имала основания, нито сила да му откажа. Но ние още не бяхме дошли дотам.

Не бяхме седели дълго, когато той стана и задушавайки ме с целувки, отново ме хвърли на кревата. Сега той си позволи повече волности с мен, отколкото приличието ми позволява да разправя, но в онзи момент аз нямах сила да му откажа дори ако бе поискал да направи още повече, отколкото всъщност направи.

Във всеки случай, макар че си позволи известни волности с мен, не стигнахме до това, което се нарича крайна интимност, нещо, което той (нека бъда справедлива към него) не се и опита да извърши. Това негово въздържане му послужи като оправдание за всичко, което направи с мен по-късно. Когато станахме от леглото, той постоя съвсем малко при мен, но преди да си отиде, изсипа цяла шепа злато в ръката ми, като ме уверяваше в страстта си към мен и че ме обича повече от всички жени на света.

Естествено беше в този момент да почна да разсъждавам, но уви, моите разсъждения не бяха много солидни. Притежавах неограничено количество суетност и гордост, но много малко добродетел. Действително понякога се питах какво целеше моят млад джентълмен, но мислех само за хубавите му думи и за златото. Струваше ми се, че няма голямо значение дали ще се ожени за мен, или не. Не помислях също да му поставям някакви условия, докато той сам не ми направи формално предложение, както сега ще видите.

И така, аз лекомислено тръгнах по пътя на падението и съм добър пример за всички млади жени, чиято суетност е по-голяма от добродетелта им.

Негово държание бе толкова глупаво, колкото и моето. Ако аз действувах, както е редно, и се съпротивявах на желанията му, както изискват добродетелта и честта, той или щеше да разбере, че няма изгледи за успех и щеше да се откаже от опитите си, или щеше да ми направи едно почтено предложение за брак. В последния случай тези, които биха го порицали, нямаше да отправят упрек към мен. С една дума, ако той ме познаваше и си даваше сметка колко лесно може да се получи онова, което желае, нямаше да се чуди какво да предприеме, а още на следния път щеше да ми даде четири-пет гини и да спи с мен. От друга страна, ако бях отгатнала мислите му и знаех, че той ме смята за мъчно достижима, аз бих могла да му поставя условия. Ако не бях капитулирала пред изгледа за скорошен брак, можех да поискам издръжка до женитбата и да получа всичко, каквото желая, защото той беше прекомерно богат, независимо от наследството, което щеше да получи. Но подобни мисли бяха далеч от мен и аз бях изпълнена само с гордост — че съм красива и обичана от такъв джентълмен. Колкото до златото, аз го гледах с часове и броях гините безброй пъти всеки ден. Бях така завладяна от любовта, както никое друго суетно същество; завладяна дотолкова, че не мислех какво ме чака и че нещастието е на прага ми. Дори, струва ми се, като че ли желаех да дойде по-скоро, вместо да мисля да го избягна. Междувременно обаче бях достатъчно хитра, за да не дам най-малко основание на семейството да помисли, че имам някакви връзки с по-големия син. Пред хора аз почти не поглеждах към него и едва отвръщах, когато ми заговореше. От време на време имахме по някоя кратка среща — разменяхме по една-две думи и понякога по една целувка, — но никога не ни се удаваше изгоден случай, за да извършим греха, към който се стремяхме, особено понеже той беше по-предпазлив, отколкото бе нужно, и смятайки целта си за мъчно достижима, действително я правеше такава.

Но дяволът е неуморен изкусител и никога не пропуска случая да те подтикне към зло. Една вечер, когато бях в градината с двете му сестри, той намери начин да ми мушне в ръката една бележка, с която ми съобщаваше, че на следния ден ще ме моли пред всички да отида да свърша една негова работа и че ще се срещнем някъде по пътя. И така следобед в присъствието на сестрите си той ми каза много сериозно:

— Мис Бети, трябва да поискам една услуга от вас.

— Каква услуга? — запита по-малката сестра.

— О, не, сестричке — каза той с важен тон, — ако мис Бети ви е необходима днес, работата може да се отложи.

Сестрите му отговориха, че нищо няма да им струва да се лишат от мен, и по-младата се извини, че е задала въпроса.

— Но все пак — каза по-голямата сестра — ти трябва да кажеш на мис Бети за какво се касае. Ако е някаква частна работа, която не бива да чуем, можете да излезете и да й я съобщиш навън.

— О, сестричке — отвърна той сериозно, — какво искаш да кажеш? Аз само искам тя да отиде в един магазин на Хай стрийт — и като извади едно шалче, започна да им разправя една дълга история за две прекрасни връзки, за които бил предложил цена, и че иска да отида да купя една от връзките, която да отива с шалчето, и т.н. Ако не се съгласели с цената, която той бил предложил, аз трябвало да дам един шилинг повече и да се пазаря. След това ме натовари с още поръчки и други дребни неща, така че да мога да посетя едно познато семейство, където щели да бъдат тези и тези господа, и специално покани сестрите си да отидат с него. Те отказаха, защото им бяха съобщили, че този следобед ще им дойдат гости. Всичко това, разбира се, беше нагласено нарочно от него.

Едва бе свършил, когато неговият слуга влезе да му каже, че каретата на сър У. Х. е пред вратата. Той изтича надолу по стълбите и веднага се върна обратно.

— Уви — извика той високо, — пак ми развалиха удоволствието! Сър У. ми изпраща каретата си и ме моли да отида при него.

Изглежда, че от този джентълмен, който живеел на около три мили извън града, той беше поискал да му услужи с колата си, която пристигна, както било уговорено, към три часа.

Той веднага нареди да му донесат най-хубавата перука, шапката и шпагата, заповяда на лакея си да отиде да го извини пред семейството, което трябваше да посети — това беше претекст, за да отстрани слугата си, — и се приготви да тръгне. На излизане той се спря за момент и ми заговори съвсем сериозно за поръчките, с които ме бе натоварил, като използва случая да ми прошепне тихо:

— Излез, колкото можеш по-скоро, мила моя.

Аз не отвърнах нищо и направих реверанс, като че ли в отговор на това, което ми беше казал високо.

След около четвърт час аз също излязох. Не се облякох специално за излизане — взех си само наметката, воала и ветрилото и сложих в джоба си чифт ръкавици, така че не възбудих никакво подозрение в къщи. Той ме чакаше в една задна улица, покрай която знаеше, че ще мина. Беше вече обяснил на кочияша къде да ни закара — в Майл-Енд, дето живееше един негов приятел, в дома на който имаше всички удобства да са отдадем на страстта си.

Когато останахме сами, той започна да ми говори много сериозно, че не ме е довел тук, за да ме измами, че неговата страст към мене не му позволявала да злоупотреби с мен, че е решил да се ожени за мен, щом получи наследството си, и че междувременно, ако удовлетворя желанията му, ще ме издържа, и то щедро; уверяваше ме безброй пъти, че искрено ме обича и никога няма да ме напусне; изобщо направи хиляди пъти по-дълъг увод, отколкото бе нужно.

Понеже той настояваше да му отговоря, аз му казах, че след толкова уверения от негова страна, нямам основания, да се съмнявам в искреността на чувствата му към мен, но… и аз се спрях, като то оставих да отгатне края на фразата ми.

— Но какво, мила моя? — запита той. — О, разбирам за какво намекваш. Страхуваш се да не забременееш, нали? Е, ако се случи такова нещо, аз ще се погрижа за тебе, ще издържам и тебе, и детето. За да ти покажа, че не се шегувам, ето ти и залог. — При тези думи той извади една копринена кесия със сто гини и ми я даде.

— Докато се оженим, всяка година ще ти давам по една такава кесия — добави той.

При вида на парите и при жарките му предложения аз чувствувах как лицето ми ту пламва, ту бледнее. Не можех да кажа нито дума и той лесно разбра душевното ми състояние. Турих златото в пазвата си и не се противих повече; оставих го да прави, каквото иска и колкото пъти иска. Така окончателно завърших падението си. От този ден нататък, загубила невинността и скромността си, аз не запазих нищо, с което да заслужа божията милост или помощта на хората.

Но с това не се свърши всичко. Аз се върнах в града, изпълних поръчките, с които бях натоварена, и се прибрах в къщи, преди някому да се е сторило, че съм се забавила прекалено дълго. Той пък се върна късно през нощта. Така нито той, нито аз дадохме повод да се породи някакво съмнение у семейството.

След това ние често имахме случай отново да вършим този грях, особено в къщи, когато майка му и сестрите му отиваха на гости. Тъй като ги следеше зорко, той винаги предварително знаеше кога ще излязат и не пропущаше случая да остане с мен насаме, и то без да се излага на опасност. И така, ние се отдавахме до насита на грешните си удоволствия почти половин година при това, за моя голяма радост, аз не забременях.

Но преди да изтече половината година, по-младият брат, за когото споменах в началото на моя разказ, започна с мен същата игра. Една вечер, заварвайки ме сама в градината, той захвана една подобна история — уверяваше ме, че е влюбен в мен, че има добри и пристойни намерения и накрая честно и почтено ми предложи да се оженим.

Аз останах слисана. Бях поставена в такова безизходно положение, както никога дотогава. Отхвърлих категорично предложението му и започнах да му изброявам всички възможни доводи. Изтъкнах му колко неравен би бил такъв брак, как биха се отнасяли с мен в семейството, колко неблагодарна бих се показала спрямо родителите му, които ме взеха в дома си, подтикнати от най-благородни подбуди, когато бях в такова тежко положение; с една дума, за да го разубедя, аз му казах всичко, което можах да измисля, освен истината, която би турила край на цялата история, но която дори не смеех да помисля да спомена.

При това моето положение неочаквано стана още по-трудно този млад джентълмен бе толкова откровен и почтен, та смяташе, че всички хора са като него, и понеже не се чувствуваше гузен, съвсем не се стараеше да прикрива от семейството нежните си чувства към мис Бети, както правеше брат му. Макар да не им каза, че ми се е обяснил в любов, той достатъчно говореше в къщи, за да могат сестрите му да разберат, че ме обича; майка му също схвана това. На мен те не споменаха нищо за това, но говорили с него и аз веднага почувствувах как държането им към мен коренно се промени.

Аз виждах приближаващия се облак, но не предчувствувах бурята. Ясно беше, че държането им сега е съвсем различно от по-рано и ставаше все по-лошо с всеки изминат ден, докато най-после научих, че в скоро време ще бъда помолена да напусна къщата. Аз не се разтревожих от тази новина, тъй като бях напълно уверена, че издръжката ми е осигурена; при това имах основание да считам, че скоро ще забременея и следователно така и така щеше да се наложи да си отида, и то без да мога да дам някакво обяснение за постъпката си.

След известно време по-младият джентълмен има случай да ми каже, че чувствата му към мен са вече известни на семейството. Той не ме упреквал за това, защото много добре знаел, че близките му са разбрали всичко от собствените му думи. Не пазел в тайна чувствата, които хранел към мен, както можел да направи, тъй като бил готов, ако аз съм съгласна да го взема, да им каже открито, че ме обича и има намерение да се ожени за мен. Вярно е, че може би родителите му ще се разгневят и ще се държат зле, но той е завършил право и може да печели и да ме издържа. Той вярвал, че както за мен няма нищо срамно в един такъв брак, така и той е решен да не се срамува да се ожени за мен; считал за недостойно да се страхува да признае, че обича тази, която е решил да направи своя жена; затова нека му дам ръката си и той ще поеме отговорността за всичко.

Сега аз бях наистина в ужасно състояние и от душа се разкайвах, че така лесно се отдадох на по-стария брат; не от някакви угризения на съвестта — подобни чувства ми бяха чужди, — а защото ми беше противна мисълта да бъда любовница на единия брат и съпруга на другия. Мина ми също през ума, че по-старият брат бе обещал да се ожени за мен, щом получи наследството си, но веднага си спомних — нещо, за което често бях мислила, — че откакто станах негова любовница, той не споменаваше нито дума за женитба. Всъщност макар да казах, че често съм мислила за тази промяна, това малко ме тревожеше, защото както любовта му към мен, така и щедростта му не бяха намалели ни най-малко.

От друга страна, той беше достатъчно благоразумен да поиска от мен да не разходвам за дрехи нито пени^[5] и да ме се труфя, защото това неизбежно щеше да възбуди завист в семейството и тъй като всички знаеха, че не мога да се сдобия с дрехи и накити по почтен начин, веднага щяха да заподозрат, че имам приятел.

Бях съвсем объркана и не знаех какво да сторя. Най-неудобното беше, че младият брат не само постоянно ме ухажваше, но вършеше това пред всички. Идваше в стаята на сестра си или на майка си, сядаше и ми правеше безброй комплименти пред самите тях. Най-после цялата къща започна да говори за това, майка му го мъмреше и отношението на всички към мен коренно се промени. Майка му загатна, че има намерение да ме отстрани от семейството, тоест, казано на прост език, да ме изпъди от дома си. Сигурна бях, че всичко това — освен предложението за брак, което той ми направи и за което още никой не знаеше — не е тайна за по-стария брат. Лесно можех да видя, че работите няма да спрат дотук и затова реших, че е абсолютно необходимо да си поприказвам с него; не знаех обаче дали аз трябва да го заговоря, или да чакам той да ме заговори.

След сериозно обмисляне — за разлика от преди аз вече започнах сериозно да обмислям нещата — реших сама да отворя дума за това. Случай ми се представи веднага, тъй като още на следния ден брат му замина за Лондон по работа, а семейството отиде на гости и той, както винаги в подобни случаи, дойде да прекара един-два часа с мис Бети. Щом седна до мен и забеляза, че лицето ми е променено (аз бях плакала) и не съм така свободна и любезна с него както преди, веднага много нежно ме запита какво е станало и дали нещо не ме мъчи. В този момент, ако можех, бих отложила това обяснение, но чувствувах, че положението трябва да се уясни. След като той дълго настоява и ме разпитва, за да измъкне от мене това, което всъщност така силно желаех да разкрия, аз му рекох, че наистина нещо ме мъчи, нещо от такова естество, че нито мога да го скрия от него, нито зная как да му го разкажа. Това нещо не само ме бе изненадало, но и така ме бе смаяло, че не знам как да действувам и затова се нуждая от неговия съвет. Той ми каза особено нежно, че каквото и да бъде това нещо, то не трябва да ме тревожи, тъй като той е готов да ме защищава срещу целия свят.

Тогава аз започнах отдалече, казах му, че се страхувам, да не би майка му и сестра му да са узнали за нашата връзка, тъй като бе напълно ясно, че тяхното държане към мен твърде много се е променило; сега те често бяха недоволни от мен и понякога ми се караха, без да съм им дала ни най-малък повод; докато преди спях в стаята на по-голямата сестра, сега спя сама или с прислужничките; много пъти съм ги чувала да злословят за мен, а и всичко това се потвърди от една от прислужничките, която чула, че ще бъда изгонена, защото съм представлявала опасност за семейството.

При тези думи той се усмихна. Запитах го как можа взема така леко тези неща, като знае, че ако нашите отношения бъдат разкрити, с мене е свършено и това ще навреди и на него, макар че няма да съсипе живота му, както ще съсипе моя. Аз го обсипах с укори, че и той е като всички мъже; когато доброто име на една жена е в ръцете им, те често се гаврят с него или най-малко гледат на него като на маловажно нещо и не отдават никакво значение на това, че са опропастили живота на тази, която им се е отдала.

Като видя, че съм разпалена и говоря сериозно, той веднага промени тона си. Каза ми, че съжалява, задето имам такова мнение за него, тъй като никога не ми е давал и най-малкия повод за това и е пазел името ми като своето; нашата връзка била запазена в тайна така умело, че никой от семейството не подозира нищо; ако се бил усмихнал, когато съм му поверила мислите си, то е било, защото напоследък се убедил, че никой не е отгатнал отношенията ни. Той добави, че когато ми каже какви основания има да бъде спокоен, аз ще се усмихвам като него, защото е сигурен, че обясненията му ще ме задоволят напълно.

— Не разбирам тази мистерия — казах аз. — Как мога да бъда доволна, че ще ме изпъдят от къщи? Ако връзката ни не е разкрита, не виждам какво друго съм направила, та така да се промени държането на всички в семейството, когато по-рано те се отнасяха така нежно към мен, като че ли съм тяхно собствено дете.

— О, виж, детенце — каза той, — вярно е, че се безпокоят. Обаче те не само ни най-малко не подозират, че има нещо между тебе и мене, но дори се съмняват в брат ми Робин. Всъщност те са напълно убедени, че той те ухажва. Ами този глупак сам им натика в главите тази мисъл с вечните си закачки, с които става за смях. Признавам, че той действува неправилно, защото не може да не вижда, че това ги дразни и ги кара да се държат зле с тебе. Но от друга страна, аз съм доволен, защото така се чувствувам сигурен, че ни най-малко не ме подозират; надявам се, че и ти ще бъдеш доволна от това.

— От една страна, това е така — отвърнах аз, — но то съвсем не ми помага, пък и не е главното, което ме мъчи, макар понякога да съм се тревожила и за тебе.

— Какво тогава ти тежи? — запита той.

Аз се разплаках и въобще не можах да му кажа нищо.

Той се опита да ме успокои, доколкото може, и след това започна да настоява да му кажа за какво се касае. Най-после му отговорих, че смятам за необходимо да му поверя тайната си, тъй като всъщност той има право да я знае, при това се нуждая и от съвет, защото съм така объркана, че не мога да взема никакво решение. Накрая му разправих цялата история. Изтъкнах му колко неблагоразумно се е държал брат му, като е проявявал чувствата си пред всички. Ако той беше запазил всичко в тайна, аз щях да мога да му откажа направо, без да му давам каквито и да било обяснения и след време той щеше да престане да ме ухажва. Но той лекомислено бе решил, че аз няма да го отхвърля, и при това си беше позволил да разкаже плановете си на цялото семейство. Разправях как съм го отблъснала и колко искрени и почтени бяха предложенията му.

— Но — добавих аз — моето положение ще стане двойно по по-трудно; ако сега се отнасят зле с мен, понеже той ме иска, те още повече ще ме намразят, когато научат, че съм отхвърлила предложението му, защото веднага ще си помислят, че вече съм женена за някого — иначе не бих отказала на един кандидат, който стои толкова по-високо от мен.

Думите ми го изненадаха извънредно много. Той се съгласи, че имам да се справям с твърде трудно положение и каза, че сам не вижда начин, по който да изляза от него, но че ще помисли и когато се срещнем пак, ще ми съобщи решението си. Междувременно аз не бива нито да приемам предложението, нито да го отхвърлям направо, а трябва да държа брат му в неизвестност.

Трепнах, когато той каза да не приемам предложението на брат му, и възразих, че той знае много добре, че не мога да дам съгласието си, защото ми е обещал да се ожени за мен и следователно ние сме сгодени; той винаги ми е казвал, че съм негова съпруга и аз се считах за такава, сякаш брачната церемония беше действително извършена, ето защо, осланяйки се на неговите собствени думи, аз се наричах негова жена.

— О, мила моя — отвърна той, — не се тревожи за това сега. Макар и да не съм ти мъж, ще се грижа за тебе като истински съпруг. Нека засега да не те смущават тези неща. Аз ще размисля и като се срещнем идния път, ще мога да ти кажа нещо повече по въпроса.

По този начин той ме успокои, доколкото можеше, но забелязах, че беше доста замислен и макар да се държеше много мило с мен, целуна ме хиляди пъти и ми даде пари, той не поиска нищо друго през цялото време, а ние прекарахме заедно повече от два часа. Понеже познавах навиците му, много се учудих, че той пропуща такъв случай.

Робин остана в Лондон пет-шест дни и два дни след завръщането му брат му намери случай да говори с него насаме. Още същата вечер ние се срещнахме и той ми повтори целия им разговор, който, доколкото си спомням, имаше следното съдържание. Той му казал, че през време на отсъствието му чул странни новини за него, тоест, че бил ухажвал мис Бети.

— Е, какво от туй? — отговорил Робин малко сърдито. — Кому влиза в работата това?

— Недей се сърди, Робин — отговорил брат му, — аз не претендирам, че е моя работа, но намирам, че те са загрижени и затуй тормозят горкото момиче и това ме боли. — Кого имаш пред вид, като казваш „те“? — запитал Робин.

— Майка ни и момичетата — отвърнал по-старият брат. Но слушай, сериозно ли е всичко това? Наистина ли обичаш момичето?

— Е добре, аз ще бъда откровен о тебе — отговорил Робин — Обичам я повече от всички жени на света и ще се оженя за нея, пък те нека казват и вършат, каквото искат. Вярвам, че тя няма да ми откаже.

Сърцето ми се сви при тези думи, защото, макар да беше напълно естествено той да смята, че няма да му откажа, аз съзнавах, че трябва да постъпя така и това ще съсипе живота ми. Но аз знаех, че е в мой интерес да говоря другояче в момента и затова го прекъснах.

— Така, значи — казах аз, — той смята, че не мога да отхвърля предложението му? Той ще разбере, че въпреки всичко мога да го отхвърля.

— Но, мила моя — рече той, — нека ти предам целия ни разговор и после ще кажеш, каквото искаш.

И продължи да ми разправя, че му отговорил следното:

— Но, братко, ти знаеш, че тя няма нищо, а ти можеш да вземеш някоя богата госпожица, каквито има много.

— Това няма значение — възразил Робин. — Аз обичам момичето и никога няма да се оженя за пари, а по любов. И така, мила моя — добави той — виждаш, че не можеш да го отхвърлиш.

— Мога, мога — извиках аз, — мога да го отхвърля. Аз се научих да казвам „не“, макар че по-рано не знаех. Дори ако първият благородник в Англия ми поиска ръката сега, аз с най-голямо удоволствие ще му откажа.

— Но, мила — рече той, — какво можеш да му отвърнеш? Ти знаеш, както ти самата каза миналия път, че той ще ти зададе много въпроси и цялото семейство ще се пита какво значи това.

— Ами — възразих аз. — Лесно мога да затворя вратата и на него, и на тях, като кажа, че вече съм женена за по-стария брат.

Той се усмихна, но аз забелязах, че се изплаши и не можа да скрие смущението, което тези думи предизвикаха у него. Той обаче се съвзе и отговори:

— Е, макар това да е вярно в известен смисъл, все пак предполагам, че се шегуваш, като казваш, че ще им дадеш такъв отговор; той би бил неподходящ по много причини.

— Разбира се — казах аз шеговито, — нямам намерение да разкривам тайната ни без твое съгласие.

— Но тогава какво обяснение можеш да им дадеш, когато те разберат, че ти си категорично против тази женитба, която очевидно би била толкова изгодна за тебе? — запита той.

— О, мислиш, че няма да намеря какво да им кажа? Първо, не съм длъжна да им посочвам каквато и да била причина; и, второ, мога да им кажа, че съм вече женена и нищо повече; той ще трябва да приеме този отговор и това ще сложи край на въпросите му.

— Да — каза той, — но цялото семейство ще те разпитва и ако не им дадеш никакви обяснения, те ще се почувствуват обидени и при това у тях ще се явят подозрения.

— Тогава какво да направя? — попитах аз. — Ти какво искаш да направя? Аз бях силно объркана и преди, както ти казах, и затова именно ти изложих цялото положение, за да можеш да ме посъветваш.

— Скъпа моя — каза той, — можеш да бъдеш сигурна, че аз доста дълго обмислях всичко. Макар че е много мъчително за мен да ти дам този съвет и той отначало може да ти се стори странен, като вземем под внимание всички обстоятелства, аз не виждам по-добър изход за тебе, освен да го оставиш да те ухажва и ако намериш, че е искрен и със сериозни намерения, да се омъжиш за него.

Когато произнесе тези думи, аз го погледнах ужасена, побледнях като смъртник и едва не паднах от стола, на който седях. Той се сепна и извика:

— Мила моя, какво става с теб? Какво правиш?

Той ме викаше и разтърсваше и накрая ме свести, но мина доста време, докато дойда напълно на себе си и няколко минути бях неспособна да говоря.

Когато се съвзех напълно, той започна наново:

— Скъпа моя — рече той, — бих искал да погледнеш сериозно на нещата. Ти ясно виждаш как семейството гледа на въпроса. Те ще побеснеят, ако аз се окажа в положението на брат си и доколкото мога да си представя, това би съсипало и моя, и твоя живот.

— Да — казах аз все още разгневена, — значи, ще се отречеш от всичките си уверения и клетви поради неодобрението на семейството? Не ти ли изтъквах винаги това и ти винаги го вземаше леко, като че ли то не те засягаше и нямаше значение за тебе. Дотам ли сме стигнали? Това ли е твоята вярност и чест, твоята любов и твърдостта на обещанията ти?

Той остана съвършено спокоен въпреки упреците, с които щедро го обсипвах, и най-после отговори:

— Миличка, още не съм нарушил нито едно от обещанията, които съм ти дал. Казах ти, че ще се оженя за тебе, когато получа наследството си, но както виждаш, баща ми е още силен и здрав и може да живее още тридесет години и повече. Ти самата никога не си искала да се оженя за тебе преди смъртта му, защото знаеш, че това би било пагубно за мен. Колкото до останалото, изпълнил съм всичко, което съм обещал.

Не можех да отрека нито дума от това.

— Но защо тогава ме убеждаваш да направя такава ужасна стъпка, защо искаш да те напусна, щом ти не си ме изоставил? Не мислиш ли, че и аз съм те любила, както ме любеше ти? Не съм ли ти отвръщала със същото? Не съм ли ти дала доказателства за моята искреност и страст? Това, че пожертвувах честта и скромността си, не ти ли доказва, че съм свързана с тебе с връзки, които нищо не може да разкъса.

— Но, мила моя — каза той, — ти сега можеш да добиеш сигурно положение и да излезеш с чест от тези затруднения. Вечно мълчание ще покрие нашето общо минало, сякаш то никога не е съществувало. Към тебе аз винаги ще храня искрена обич, но тогава тя ще бъде чиста обич, няма да засяга честта на брат ми. Ти ще бъдеш моя скъпа сестра, както сега си моя скъпа… — той не довърши фразата си.

— Твоя скъпа к… щеше да кажеш и можеше да го кажеш — извиках аз, — разбирам те. Но искам да ти припомня дългите ти слова и безбройните часове, през които се мъчеше да ме накараш да се считам за почтена жена, да ме убедиш, че съм твоя бъдеща съпруга, че ние сме в брак и този брак е толкова валиден, колкото ако бяхме венчани в черква от енорийски свещеник. Ти знаеш, че това са твои собствени думи.

Дадох си сметка, че това му дойде много, и промених тона. От известно време той стоеше съвършено неподвижен и не пророни нито дума. Аз продължих:

— Крайно несправедливо би било да мислиш, че съм отстъпила пред доводите ти, без да изпитвам всеотдайна любов, любов, която не е в състояние да разколебае нищо, което може да се случи по-късно. Ако ти имаш толкова долно мнение за мен, аз трябва да попитам какви основания съм ти дала, за да направиш такъв намек. Ако тогава отстъпих пред силата на чувствата си и повярвах на думите ти, че съм наистина твоя съпруга, трябва ли сега да се изоблича в лъжа и да нарека себе си к… или любовница, което е едно и също. Сега искаш да ме прехвърлиш на брат си. А можеш ли да прехвърлиш любовта ми? Можеш ли да ми заповядаш да спра да те обичам и почна да обичам него? Мислиш ли, че е в моя власт да извърша такава промяна по твое искане? Не, сър — казах аз, — не можеш да разчиташ на това. Каквато и промяна да е настъпила у тебе, аз винаги ще ти бъда вярна. Щом се е стигнало дотам, аз предпочитам да бъда твоя к…, отколкото жена на брат ти.

Изглежда, че последните ми думи му харесаха и го трогнаха. Той ми повтори, че държи на това, което ми е казал някога, че е устоял на всичките обещания, които ми е дал, но е помислил за друг изход, понеже моето бъдеще му се виждало така ужасно. Той смятал, че това няма да бъде пълна раздяла за нас и че ние ще можем да се обичаме като приятели през целия си живот и може би ще бъдем по-доволни така, отколкото ако останем в сегашното положение. Аз не трябвало да се страхувам ни най-малко, че той може да разгласи тайната ни, тъй като подобна индискретност би опропастила и двама ни.

Той имал да ме пита само за едно нещо, което можело да бъде пречка за неговия план, и ако аз отговоря отрицателно на въпроса му, той щял да бъде убеден, че препоръчваното от него е единствената стъпка, която мога да направя. Веднага отгатнах въпроса му — искаше да знае дали не съм бременна. Казах му, че няма защо да се тревожи, тъй като не чакам дете.

— Е, мила, сега нямаме време да говорим повече — каза той. — Помисли си. Не мога да не считам, че този ще бъде най-добрият път за тебе.

С тези думи той се сбогува, и то твърде бързо, защото майка му и сестрите му позвъниха на градинската врата в момента, в който стана от стола си.

Остави ме със съвършено объркани мисли. На другия ден и през цялата следваща седмица той забелязваше, че съм смутена, но нямаше възможност да дойде при мен. В неделя аз не отидох на черква, понеже бях неразположена, и той също остана в къщи под някакъв предлог. Останахме сами час и половина и изредихме същите доводи както миналия път. Накрая го запитах с жар какво мнение има за мене, щом допуска, че мога дори да помисля да спя с двама братя, и го уверих, че това никога няма да стане. Добавих, че дори ако той ми кажеше, че никога вече няма да ме види — нещо, от което само смъртта би била по-страшна, — аз не бих могла да понеса една толкова позорна за мен и долна за него мисъл. Затова го умолявах, ако у него е останало малко уважение или обич към мене, или да престане да ми говори повече за това, или да ме прободе с шпагата си. Той се изненада от упорството ми, както го нарече; каза ми, че съм жестока и към себе си, и към него; това било неочаквано изпитание и за двама ни, но той не виждал друг път за спасение за нас и затова моят отказ бил още по-жесток. След това с необикновена студенина добави, че ако не бива да говорим повече за това, той не вижда за какво друго можем да говорим. Накрая стана да се сбогува. Станах и аз, външно също така безразлична; но когато той се приближи да ми даде последна прощална целувка, аз се разридах така жално, че не можех да кажа дума, а само стисках ръката му сякаш за сбогом и плачех безутешно.

Той бе видимо трогнат от това. Седна отново и ми каза много нежни неща, но все настояваше, че е необходимо да последвам съвета му, като през всичкото време подчертаваше, че дори и ако откажа, той ще ме осигури материално. При това той ясно ми даде да разбера, че ще се откаже от мен в най-важното, тоест като любовница, защото за него било въпрос на чест да не спи с жената, която един ден може да стане съпруга на брат му.

Аз бях отчаяна не толкова, че го изгубвам като любовник, колкото като личност, защото аз го обичах до лудост. Пропадаха всичките ми надежди, че някой ден той ще бъде мой съпруг. Всичко това така потискаше духа ми, изживявах такива душевни терзания, че легнах болна от треска и дълго никой от семейството не вярваше, че ще оживея.

Бях много омаломощена и често бълнувах. Най-много се страхувах да не би в бълнуванията си да кажа нещо, което да му навреди. Отчаяна бях, че не мога да го виждам, а и той също копнееше да ме зърне, защото наистина ме обичаше страстно; това обаче не бе възможно нито той, нито аз можехме и да споменем за подобно желание.

Останах на легло около пет седмици. Макар че силната треска спадна след три седмици, на няколко пъти отново ме разтрисаше. На два-три пъти лекарите заявяваха, че не могат да направят нищо и трябва да оставят организма сам да се бори с болестта. След пет седмици аз се съвзех малко, но бях толкова слаба и променена, че лекарите се страхуваха да не се разболея от туберкулоза; при това, за мое нещастие, те се произнесоха, че се касае за душевно страдание, нещо ме мъчи — с други думи казано, че съм влюбена. Тогава цялото семейство започна да ме разпитва дали съм влюбена и в кого, но аз упорито отричах подобно твърдение.

Един ден през време на обеда те така се скарали заради мен, че просто се вдигнала цяла врява. Били всички на масата с изключение на бащата и мен; аз още лежах болна в спалнята си. Разговорът започнал така: старата дама, която ми беше пратила нещо за ядене, наредила на прислужницата да се качи в стаята ми и да ме попита дали не искам още; когато момичето се върнало и съобщило, че аз не съм изяла дори половината от това, което ми е пратено, тя казала:

— Горкото девойче! Страхувам се, че никога няма да се оправи.

— Как ще се оправи, нали всички казват, че била влюбена — рекъл по-старият брат.

— Нищо подобно — отсекла старата дама.

— Не знам какво да кажа — обадила се по-старата сестра. — Всички превъзнасят красотата й, чара й и не знам още какво, и то в нейно присъствие. Тия приказки са завъртели главата на бедното същество. Кой знае какво може да си е въобразила, когато всички така я хвалят. Аз просто не проумявам цялата работа.

— Но, сестричке, трябва да признаеш, че тя е много хубава — казал по-старият брат.

— Да, и то много по-хубава от тебе, сестро — намесил се Робин, — и това те боли.

— Е добре, но въпросът не е там — отвърнала сестрата. — Момичето е хубавичко и това й е известно; не е нужно да й се повтаря, за да стане суетна.

— Ние не говорим дали е суетна — казал по-старият брат, — а дали е влюбена. Може би е влюбена в себе си; поне изглежда, че сестрите ми мислят така.

— Бих желал да е влюбена в мене — казал Робин. — Бързо бих я излекувал.

— Какво искаш да кажеш, синко? — запитала майката.

— Как можеш да говориш така?

— О, мадам^[6] — отвърнал чистосърдечно Робин, — мислите ли, че ще оставя бедното момиче да умре от несподелена любов, и то от любов към мене, когато нося лекарството в себе си?

— Ух, братко — казала по-малката сестра, — как можеш да говориш така! Би ли взел момиче, което няма пукната пара?

— Слушай, дете мое — отвърнал Робин, — красотата е добра зестра, а като прибавиш и добрия характер, става двойна зестра. Дано да имаш поне половината от нейната зестра.

Така той й затворил устата и тя млъкнала. Тогава се обадила по-голямата сестра:

— Аз мисля — казала тя, — че ако Бети не е влюбена, брат ми сигурно е влюбен. Питам се дали вече не се е обяснил в любов на Бети; сигурна съм, че тя няма да каже „не“.

— Тези, които се съгласяват, когато ги поискат, струват повече от тези, които никой не е поискал, и много повече от онези, които се съгласяват, преди някой да ги е поискал. Ето ти отговор и на тебе, сестричке — казал Робин.

Това жегнало сестрата. Тя пламнала от яд и казала, че щом работите са дошли дотам, време е тая мома (тоест аз) да напусна къщата. Тъй като поради състоянието и не бивало да я изхвърлят веднага, тя се надявала, че щом баща й и майка й ще помислят да я отстранят, щом като оздравее.

Робин отговорил, че само родителите му могат да решат този въпрос и те не се нуждаят от съвети на хора като сестра му, които имат толкова малко ум.

Така продължило доста време. Сестрата се сърдела, а Робин я подкачал и дразнил и от всичко това положението на горката Бети в семейството все повече се влошавало. Когато ми разказваха това, аз се разридах. Старата дама научила, че съм много разтревожена от случилото се и се качи при мен. Оплаквах й се, че ми е много тежко, задето докторите напълно неоснователно са се произнесли така за мен, особено при сегашното ми положение в семейството; надявам се, че не съм направила нищо, което да намали уважението й към мен, нито пък съм дала повод за спречкването между синовете и дъщерите й; та сега аз би трябвало по-скоро да мисля за ковчег, отколкото за любов. Молих я настоятелно да не разваля мнението си за мен заради чужди грешки, а само заради моите собствени прегрешения. Тя призна, че думите ми не са лишени от справедливост, но добави, че тъй като е станала разправия помежду им и по-младият й син говорил неща, които я били разстроили, тя иска от мен да изразя предаността си към нея, като й отговоря откровено само на един въпрос.

Казах, че ще й отговоря, и то съвсем искрено и без заобиколки. И, разбира се, въпросът й беше дали има нещо между син и Роберт и мене. Отговорих й с всички възможни уверения в искреност, които ми дойдоха ума, защото всъщност такава беше истината, че няма и никога не с имало нищо. Казах, че господин Роберт ми е подмятал това-онова и се с шегувал — тя знаеше, той си е такъв — и че аз самата съм вземала думите му за необмислени празни приказки, без каквото и да е значение.

Уверих я, че между нас не е имало абсолютно нищо такова, каквото тя предполага, и че тези, които са намекнали за подобни неща, са ми направили голямо зло, както не са сторили услуга и на господин Роберт. Старата дама бе напълно задоволена, целуна ме, каза ми няколко ободрителни думи, препоръча ми да се грижа за здравето си и да не се лишавам от нищо и се сбогува с мене. Но когато слязла долу, видяла, че Робин и сестрите му едва не се били хванали за косите. Момичетата били ядосани, почти вън от себе си, защото той им подхвърлял, че са грознички, никой не ги ухажвал, никой не ги поискал, и са толкова нескромни, че почти сами се натрапват, и други от този род. Той ги сравнявал с мис Бети, която била мила и весела, пеела и танцувала по-хубаво от тях, а била и по-красива. Казал им всички неприятни неща, които могат да ги засегнат. Майка им слязла при тях, когато кавгата била в разгара си, и за да ги усмири, им разправила разговора ни и моя отговор, че няма нищо между Роберт и мен.

— Тя греши — възразил Робин, — защото, ако нямаше нищичко между нас, ние щяхме да бъдем по-близки, отколкото сме сега. Казах й, че страшно я обичам, но не можах да я накарам да повярва, че говоря сериозно.

— Не разбирам как би могъл да я накараш — отговорила майка му, — никой човек със здрав разум няма да повярва, че говориш сериозно такива неща на едно бедно момиче, чието материално положение знаеш твърде добре. Но, моля те, синко — добавила тя, — понеже ни казваш, че не си могъл да я накараш да повярва, че говориш сериозно, какво трябва да мислим тогава? Ти говориш така несвързано, че никой не разбира дали се шегуваш, или не. Понеже виждам от собствените ти думи, че момичето ми е казало истината, бих искала и ти да ми отговориш искрено и сериозно, за да мога да се осланям на отговора ти дали има нещо в цялата история. Сериозно ли говориш, или не? Полудял ли си по нея, или не? Този въпрос има голямо значение за мен и бих желала да ни успокоиш в това отношение.

— Бога ми, мадам — казал Робин, — няма смисъл да го усуквам или да ви лъжа. Аз съм сериозен като човек, когото карат на бесилката. Ако мис Бети каже, че ме обича и че иска да се омъжи за мене, още утре сутрин ще я взема на гладно сърце — вместо закуска, и ще река:

„Каквото е мое, никому не го давам.“

— Е — казала майката, — в такъв случай ще загубя един син. — Тонът й бил съвсем тъжен, като на човек, който е много загрижен.

— Надявам се, че няма да го загубите, мадам — отвърнал Робин. — Как ще е загубен един човек, щом го е намерила добра съпруга.

— Ох, дете мое — казала тя, — ами че тя е просякиня.

— Е, значи, още повече се нуждае от милостиня — рекъл Робин. — Като я взема, тя вече няма да бъде в тежест на енорията и двамата ще ходим да просим заедно.

— Не бива да се шегуваш о тия неща, синко.

— Не се шегувам, мадам. Ние ще дойдем да просим прошка и благословия от вас, мадам, от вас и от баща ми.

— И дума не може да става за подобно нещо, синко. Ако говориш сериозно, свършено е с тебе.

— Страхувам се, че не е свършено, защото наистина се страхувам, че тя няма да ме иска. След като сестра ми вдигна такава врява, никога няма да мога да я накарам да се съгласи.

— И таз хубава, тя да не е луда! Мис Бети никак не е глупава — намесила се по-младата сестра. — Мислиш ли, че тя може да упорствува повече от коя да е друга?

— Да, остроумна госпожице, мис Бети никак не е в глупава — казал Робин, — но тя може да е сгодена за другиго и тогава какво?

— Да, възможно е — съгласила се по-голямата сестра.

— Но тогава за кого може да е сгодена? Тя никога не излиза от къщи. Трябва да е един от вас двамата.

— Нищо друго не зная — рекъл Робин. — Достатъчно ме разпитвахте. Ето, брат ми е тук. Щом трябва да е един от нас, обърнете се към него.

Това засегнало по-стария брат на болното място и той помислил, че брат му е открил нещо. За всеки случай той външно запазил спокойствие.

— Моля, не ми прехвърляй собствените си истории. Аз не се занимавам с такива работи. Нямам нищо общо с никакви госпожици Бети. И той станал и се измъкнал.

— О, не — казала по-голямата сестра, — аз гарантирам за него, той по-добре познава света.

С това разговорът се свършил, но по-големият брат бил крайно смутен. Той решил, че брат му е научил всичко и започнал да се съмнява дали аз не съм му издала тайната. Обаче въпреки всичката си ловкост той не можел да намери начин да дойде при мене. Най-после той така започнал да се тревожи, че просто го обхванало отчаяние и решил да ме види, та каквото ще да става. За тази цел един ден той издебнал момента, когато сестра му тръгнала за горния етаж, и изтичал след нея.

— Слушай, сестричке — казал той, — къде е болната? Не може ли да я види човек?

— Мисля, че можеш да я видиш — отговорила сестра му. — Нека да вляза при нея за момент и ще ти кажа. Тя надникна през вратата, за да ми обади, че брат й ще ме посети, и веднага го повика:

— Братко, можеш да влезеш, ако искаш.

Той влезе в стаята и още от вратата извика весело:

— Хей, къде е влюбената болна? Как сте, мис Бети?

Аз исках да стана от стола си, но бях толкова слаба, че не можах да се вдигна. И той, и сестра му забелязаха това и тя каза:

— Е, недей, не се опитвай да станеш. Брат ми не държи на етикета, особено сега, когато си толкова слаба.

— Не, не, моля ви се, мис Бети, стойте си спокойно — каза той и седна на един стол срещу мене, като се преструваше на много весел.

Той нарочно ни изприказва куп празни приказки ту за едно, ту за друго, за да я забавлява, като от време на време се връщаше на старата история.

— Горката мис Бети! — повтаряше той. — Тъжно нещо е да си влюбен. Ах, колко сте отслабнали от тази любов!

Най-после и аз можах да кажа нещо:

— Радвам се, че сте толкова весел, сър, но мисля, че докторът би могъл да се занимава с нещо друго, а не да се шегува с пациентите си. Ако страдах от любов, нямаше да го оставя да ме лекува, защото народната пословица ми е много добре известна.

— Каква пословица? — каза той. — Коя? Който от любов страда, лекар не му помага. Тази ли, мис Бети?

Аз се усмихнах и не казах нищо.

— О, не — рече той, — резултатът показва, че страдате от любов. Изглежда, докторът малко ви е помогнал. Казват, че много бавно се поправяте. Трябва да има нещо, мис Бети. Питам се дали не сте болна от неизлечима болест.

Аз пак се усмихнах и отвърнах:

— Не, сър, наистина не страдам от тази болест. Приказвахме все за такива незначителни неща. По една време той ме помоли да им изпея някоя песен. Аз се усмихнах и казах, че ми е минало времето за пеене.

Тогава той попита дали може да ми посвири нещо на флейта, на което сестра му отговори, че вероятно от това ще ме заболи глава. Аз се поклоних и казах:

— Моля ви, госпожице, нека посвири, аз много обичам флейта.

— Е, щом тя настоява, тогава изсвири и нещо — съгласи се сестра му.

Той извади от джоба си ключа на шкафа и каза:

— Мила сестричке, обхванала ме е леност. Моля ти се, иди ми донеси флейтата. — И той спомена едно чекмедже, като много добре знаеше, че флейтата не е там, само за да може сестра му да се забави по-дълго.

Щом като тя излезе, той ми разправи какво е говорил брат му за мен. Цялата история го била много разтревожила и затова нагласил тази среща. Уверих го, че никога не съм казвала думичка нито на брат му, нито другиму. Казах му в какво страшно състояние се намирам — че любовта ми към него и неговото искане да забравя чувствата си и да обикна другиго са ме просто смазали и аз хиляди пъти предпочитам да умра, отколкото да оздравея и отново да се изправя пред същото положение както преди, а освен това предвиждам, че щом се поправя, ще трябва да напусна семейството. Направо му рекох, че след всичко, което съществуваше между нас, самата мисъл да се оженя за брат му ме ужасява. Той може да бъде сигурен, че никога няма и да спомена на брат му нещо по този въпрос. Ако той желае да престъпи обещанията, клетвите и задълженията си към мен, аз оставям въпроса на съвестта му, но той никога няма да може да каже, че аз, която той накара да се счита негова съпруга и която му позволих да се държи с мен като със съпруга, не съм му била вярна подобно на истинска съпруга независимо от държането му към мен сега. Той се готвеше да ми отговори, когато чухме, че сестра му се връща. Все пак успя да каже, че много съжалява, задето не е могъл да ме убеди да последвам съвета му. Аз му повторих, че никога няма да ме убеди да обичам единия брат, а да се оженя за другия, на което той поклати глава и отговори:

— Тогава моят живот е опропастен.

В този момент сестра му влезе в стаята и му каза, че не е могла да намери флейтата.

— Е, явно, с леност не се върши работа — извика той весело и отиде сам да я потърси. След малко се върна, без да я донесе; не че не беше я намерил, а защото нямаше никакво желание да свири. Беше пратил сестра си да я търси само за да може да говори с мен насаме; но той не остана много доволен от разговора ни.

Аз обаче бях много доволна, че можах свободно, ясно и почтено да му кажа какво мисля за нашите отношения. Макар че думите ми не подействуваха, както аз желаех, тоест не го обвързаха повече, все пак сега той не можеше да ме напусне, без най-грубо да погази честта си и да наруши джентълменската си дума, с която се бе задължил никога да не ме изостави и да ме направи своя съпруга, щом получи наследството си.

Няколко седмици след това аз вече ходех из къщи и започнах да се поправям, но продължих да бъда тъжна и затворена в себе си, нещо, което учудваше цялото семейство освен този, който знаеше причината за моето състояние. И все пак дълго време мина, преди той да го забележи. Аз също бях резервирана като него — продължавах да се държа почтително, но никога не говорех с него нищо друго освен общи приказки. Така продължи около четири месеца и тъй като всеки ден очаквах да бъда изпъдена от семейството, тъй като им бях станала омразна заради нещо, в което нямах никаква вина, аз вече си мислех, че никога няма да чуя за този джентълмен и за всичките му тържествени клетви и че ще бъда изоставена и опропастена.

Най-после аз самата повдигнах пред семейството въпроса за моето заминаване. Един ден, когато разговарях със старата дама за състоянието си и за това, че болестта ме е пречупила душевно, тя рече:

— Страхувам се, Бети, че това, което ти казах за моя син, ти е повлияло и затова си така потисната. Моля ти се, разправи ми какви са отношенията ви, ако въпросът ми не е нескромен. Робин нищо не ми казва, а само се шегува и закача, когато му заговоря за това.

— О, наистина, мадам — отговорих аз, — отношенията ни съвсем не са такива, каквито бих желала да бъдат. Ще бъда откровена с вас, каквито и да бъдат последиците.

Мистър Робин на няколко пъти ми предлага да се оженим. Нямах никакво основание да очаквам подобно предложение, тъй като аз съм бедна, а той е богат.

Аз винаги отхвърлях предложенията му, дори може би по-рязко, отколкото ми подхожда, като се има пред вид, че трябва да уважавам всички членове на семейството ви. Но от друга страна, аз не можех дотолкова да забравя задълженията си към вас и цялото ви семейство, че да се съглася на нещо, което би означавало да проявя незачитане към вас. Аз ясно му казах, че никога и не бих помислила за нещо подобно, освен ако имах вашето съгласие, както и съгласието на баща му, тъй като съм ви извънредно много задължена.

— Възможно ли е това, Бети? — възкликна старата дама. — Тогава ти си се държала почтено към нас, а ние сме били несправедливи към тебе. Ние всички мислехме, че ти гледаш да примамиш сина ми и понеже се страхувах от това, исках да предложа да те отстраним от къщи. Не бях ти го споменала, защото се боях, че то може да те наскърби и да влоши състоянието ти. Ние все още те ценим, но не дотам, че да опропастим живота на Робин заради тебе. Но ако истината е действително такава, каквато казваш, ние сме били крайно несправедливи към тебе.

— Дали казвам истината, мадам — отвърнах аз, — можете да установите чрез вашия син. Ако иска да се покаже честен спрямо мен, той ще ви разкаже всичко точно както аз ви го разказах.

Старата дама веднага отиде при дъщерите си, за да им разправи цялата история, както й я бях предала. Можете да си представите колко са били изненадани те, нещо, което впрочем аз очаквах. Едната казала, че никога не би и минало през ума подобно нещо, другата — че Робин е глупак, а третата — че не вярва нито дума от това, което съм казала, и е сигурна, че Робин ще разкаже съвсем друго нещо. Но майката, която държала да разследва докрай цялата работа, решила да говори с него, преди аз да мога да го уведомя за нашия разговор. Затова веднага пратила да го повикат от дома на адвоката, при когото бил отишъл. След малко той пристигнал в къщи и заварил цялото семейство събрано.

— Седни, Робин — казала майка му, — трябва да поговоря малко с тебе.

— На драго сърце — отговорил Робин, който изглеждал много весел. — Надявам се, че се касае за някоя добра мома, защото аз съвсем се обърках

— Какво приказваш — учудила се майка му, — нали казваше, че си решил да се ожениш за мис Бети?

— Да, мадам — отвърнал той, — обаче един човек забранява да се сключи този брак.

— Забранява да се сключи този брак? Кой е този човек?

— Самата мис Бети — казал Робин.

— Как така — рекла майка му, — ти поиска ли й ръката?

— Да, разбира се, мадам. Откакто се е разболяла, пет пъти я атакувам официално и тя все ме отблъсква. Тази хубостница е така упорита, че нито се предава, нито приема някакви условия освен едно-единствено, което не съм в състояние да изпълня.

— Аз съм просто смаяна — казала майка му. — Изразявай се по-ясно, защото нищо се разбирам. Надявам се, че говориш сериозно.

— О, мадам, случаят е съвършено ясен за мен. Той сам се обяснява. Тя казва, че не ме иска — това не е ли достатъчно ясно? Мисля, че е ясно и доста тежко.

— Но ти говориш за условия, които не можеш да изпълниш. Какво иска тя? Да прехвърлим на нейно име част от имота? Нейната част от наследството трябва да отговаря на зестрата, която донася.

— О, не, колкото до имот, тя е достатъчно богата. Аз съм напълно доволен в това отношение. Но аз не мога да отговоря на нейните условия, а тя категорично държи на тях.

Тогава сестрите му се намесили.

— Мадам — казала втората сестра, — невъзможно е да се говори сериозно с него. Той никога не отвръща направо на въпросите, които човек му задава. По-добре го оставете на мира и не говорете вече за това. Вие знаете как да я отделите от него.

Робин се ядосал малко на грубостта на сестра си, но веднага й отвърнал.

— Има два вида хора, с които не може да се спори — казал той, като се обърнал към майка си, — с мъдреците и глупците. Малко мъчно е за мен да се справя едновременно с мъдрец и с глупак.

Тогава се намесила и по-малката сестра:

— Брат ни наистина трябва да ни мисли за глупачки, щом иска да ни накара да повярваме, че той сериозно е предложил на мис Бети да се ожени за нея и тя е отказала.

— Соломон казва: „Отговаряй и не отговаряй?“ — отвърнал Робин. — Когато брат ти твърди, че пет пъти й е правил предложение и тя решително му е отказала, струва ми се, че една по-малка сестра не трябва да се съмнява в истинността на думите му, особено когато майка му не се съмнява в тях.

— Но ти виждаш, че и майка ми не те разбира — казала втората сестра.

— Има известна разлика между това да искаш да ти се обясни нещо и да казваш, че тя не ми вярва — възразил Робин.

— Е, синко, ако нямаш нищо против — рекла майка му, — разкрий ни тази загадка. Какви са тези тежки условия?

— Мадам, щях всичко да ви обясня, ако не бяха ме закачили и прекъсвали. Условието е да получа вашето съгласие и съгласието на баща ми. Тя ми заяви, че иначе никога няма да говори с мен по този въпрос. А аз предполагам, както вече казах, че никога няма да съм в състояние да изпълня това условие. Надявам се, че моите сестри, които са се толкова разпалили, получиха добър отговор и ще се изчервят малко.

Този отговор изненадал всички освен майката, тъй като тя вече беше чула същото от мен. Дъщерите просто онемели, а майката живо казала:

— Аз вече чух това, но не можах да го повярвам. Но ако положението е наистина такова, тогава ние всички сме били несправедливи към Бети и тя се е държала по-добре, отколкото очаквах.

— Нещо повече — рекла по-старата сестра, — тя наистина е постъпила много благородно.

— Признавам, че вината не е нейна — подела старата дама, — ако Робин се е показал такъв глупак, та да се увлече в нея. Но отговорът, който му е дала, показва, че тя храни към нас такова уважение, каквото просто не мога да изразя. И затова аз ще ценя това момиче, докато съм жива.

— Но не и аз — подхвърлил Робин, — освен ако вие ми дадете съгласието си.

— Ще помисля за това — отвърнала майка му. — Уверявам те, че ако няма други пречки, нейното поведение ще допринесе много да ме накара да дам съгласието си.

— Бих желал тя да спечели напълно съгласието ви — казал Робии. — Ако се грижите толкова да ме направите щастлив, колкото да ме направите богат, вие скоро ще се съгласите на този брак.

— Робин — рекла майка му, — наистина ли говориш сериозно? Толкова ли искаш да се ожениш за нея?

— О, мадам, наистина е прекалено да ме разпитвате пак за същото нещо — отговорил той. — Аз не казвам, че ще се оженя за нея. Как да реша този въпрос, като не мога да се оженя за нея без ваше съгласие? Но аз ще кажа, и то съвсем сериозно, че ако зависи от мен, няма да се оженя за никоя друга. Моят девиз е:

„Бети или никоя!“

и нека сърцето ви реши какво да стане, но без влиянието на моите добродушни сестри.

Всичко това много ме плашеше, защото майка му почна да отстъпва, а Робин все продължаваше да ме преследва с молбите си. От друга страна, тя се съветваше с по-стария си син и той използуваше всички възможни доводи, да я убеди да даде съгласието си — изтъквал и уважението, което съм проявила към семейството, като съм се отказала от такъв изгоден брак заради моите строги понятия за чест и хиляди други такива неща. Колкото до бащата — вечно зает с обществени работи и печелене на пари, — той рядко беше в къщи и оставяше всички семейни въпроси на жена си.

Лесно можете да си представите, че когато тайната беше разкрита (както те си мислеха), за големия брат не беше нито мъчно, нито опасно да се среща с мен. Дори майка му сама го помолила да поговори с мен, а той тъкмо това и чакаше.

— Може би ти ще успееш да вникнеш по-дълбоко в тази работа от мене — казала тя — и да разбереш дали Бети с била категорична в отговора си, както казва Робин.

По-добър случай той не можеше и да очаква, защото излизаше, че отстъпва на молбата на майка си. Тя ме доведе при него в стаята си, каза, че синът й имал да ми говори ни остави сами. Той затвори вратата след нея, върна се при мен, прегърна ме, целуна ме много нежно и каза, че е настъпил решителният момент, сега щастието му зависи от самата мен и ако не постъпя, както той иска, ще разсипя живота и на двама ни. След това той предаде разговора между Робин, майка си и сестрите си, за който вече разправих.

— А сега, дете — каза той, — помисли какво значи да се ожениш за един джентълмен от добро семейство, богат, и при това със съгласието на цялото семейство, и да се радваш на всичко, което един такъв живот ти предлага. А какво те чака иначе? Нерадостният живот на жена, изгубила доброто си име. Тайно аз ще бъда твой приятел, докато съм жив, но понеже винаги ще ме подозират, ти ще се страхуваш да ме виждаш и аз ще се страхувам да призная, че си моя.

Той не ме остави да му отговоря и продължи:

— Това, което е било между нас, момиченце, ще бъде погребано и забравено. Аз винаги ще остана твой искрен приятел и когато станеш моя сестра, няма да желая да имам по-интимни отношения с тебе. Нашата връзка ще бъде почтена и ние няма да се упрекваме, че сме извършили нещо лошо. Моля те да прецениш всичко и да не ставаш пречка на собствената си осигуреност и благополучие. И за да ти докажа, че съм искрен — добави той, — ето ти петстотин лири като обезщетение за волностите, които съм си позволил с тебе. Нека да ги считаме като глупави постъпки, за които някой ден ще се разкаем.

Той ми каза всичко това много по-трогателно, отколкото аз го предавам. Говори ми повече от час и половина, обори всичките ми възражения и употреби всички аргументи, които един човешки ум може да измисли. Не мога да твърдя, че нещо от това, което ми каза, ми направи достатъчно силно впечатление, за да ме накара да променя решението си. Обаче накрая ми заяви направо, че ако откажа, той съжалява, но не ще може вече да поддържа с мен същите отношения, както преди. Макар да ме обичал както по-рано и да съм му била все така мила, той не бил дотам изгубил чувство за приличие, та да спи с жената, която брат му ухажвал с намерение да направи своя съпруга. Той бил поел задължение да ме издържа и ще го изпълни независимо от моето решение; ако обаче не се съглася веднага на искането му, няма да го видя вече никога. Аз съвсем не очаквах това от него.

Така се изненадах и смутих от последните му думи, че с големи усилия успях да се задържа да не припадна, понеже го обичах до полуда. Той забеляза смущението ми и започна да ме умолява да обмисля въпроса сериозно. Уверяваше ме, че това бил единственият начин да запазим нашата взаимна обич, че тогава ще се обичаме като приятели, с нежна, неопетнена любов, без да си правим упреци и без да предизвикваме съмнения. Той винаги щял да ми бъде признателен за щастието, което съм му дала, през целия си живот ще остане мой длъжник и докато е жив, ще изплаща дълга си към мен.

Накратко казано, той успя да ме разколебае. Аз ясно си представих опасността, на която се излагах — във въображението си я виждах дори по-страшна, — да бъда изхвърлена на улицата като пропаднала жена и може би изобличена като к…, почти без средства, без приятели и без познати вън от този град, където, разбира се, не можех да остана. Всичко това ме ужасяваше до крайна степен, а и той продължавате да рисува бъдещето ми в най-черни краски. От друга страна, не пропусна да ми изтъкне лекия и богат живот, който бих водила, ако се оженя за брат му.

Когато му припомних обещанията, които ми беше дал, и му заговорих за нашата обич, той ми отвърна, че положението, в което се намираме, ни принуждава да постъпим другояче и че самата природа на нещата е турила край на обещанията му за женитба, тъй като той ги е дал, когато не е имало вероятност да стана жена на брат му.

Накратко казано, със своите доводи той успя да ме омотае и да обори всичките ми възражения. Аз започнах да схващам опасността, на която бях изложена — по-рано не бях помисляла за нея, — че може и двамата да ме изоставят и тогава ще трябва сама да се справям с живота.

Тези съображения и убедителните му думи най-после ме накараха да се съглася, макар и съвсем неохотно. Ясно беше, че ще отида в черква, както осъден на бесилката.

Освен това аз хранех известни опасения да не би новият ми съпруг, към когото впрочем не изпитвах никакви чувства, да забележи нещо през първата брачна нощ. Не зная дали нарочно, или не, но брат му се погрижи да го напие, преди да се оттеглим в спалнята си след сватбата, така че през първата ни нощ, за моя голяма радост, Робин беше мъртво пиян и не можа да направи разлика между момиче и женена жена; и по-късно той не прояви никакви съмнения, нито се тревожеше за това. Но сега трябва да се върна назад и да продължа разказа си.

След като сломи моята съпротива, по-старият брат се залови да убеждава майка си и не я остави на мира, докато не я накара да даде съгласието си, като само уведоми мъжа си с писмо. И така, тя най-после се съгласи да се венчаем тайно и след това да обясни всичко на съпруга си.

Накрая той започна да залъгва и брат си и успя да го убеди, че му е направил голяма услуга, като е накарал майка им да се съгласи за тази женитба; макар че това беше вярно, той го направи не за Робин, а за самия себе си.

Така той умело измами брат си, който започна да гледа него като на верен приятел, и спечели благодарността му, освобождавайки се от любовницата си и прехвърляйки му я за съпруга. Ето как заради личните си интереси хората се отказват и от чест, и от справедливост, и дори от вярата си.

Но нека да се върна към братчето Робин, както винаги го наричахме. След като получи съгласието на майка си, той дойде при мен със сияещо лице да ми съобщи новината. Трябва да призная, че когато ми разказа цялата история, и то така искрено, аз изпитах мъка, че съм принудена да послужа като оръдие за измамването не един такъв почтен джентълмен. Но нямаше друг изход — той искаше да се ожени за мен, а аз не бях длъжна да му призная, че съм любовница на брат му, макар това да беше единственият начин да го отстраня от себе си. Постепенно свикнах с тази мисъл и в края на краищата се оженихме.

Чувството ми за свян не ми позволява да разкрия тайните на брачното легло, но трябва да кажа, че имах големия късмет мъжът ми да е пиян през първата брачна нощ, защото на другата сутрин той не можеше да си спомни дали сме имали сношение, или не и аз бях принудена да го излъжа, че сме имали. По този начин той не разбра, че не бях мома и никога не ме разпитва за това.

Подробностите за живота на семейството или за самата мен през петте години, които живях с този си съпруг, имат малко значение за разказа ми. Трябва само да спомена, че имах две деца от него и че в края на петата година той умря. Робин действително беше много добър съпруг и съвместният ни живот бе много приятен. Тъй като той не получи голяма сума от семейството си, нито пък спечели много пари през краткия ни брачен живот, моето положение, което не беше блестящо, не се подобри чрез женитбата ми. Аз бях запазила полиците за 500 лири, дадени ми от по-стария брат, за да се съглася да се омъжа за Робин; като се прибави и това, което бях спестила от даваните ми по-рано от него пари, и приблизително още толкова оставени от съпруга ми, цялото ми богатство възлизаше на около 1200 лири.

За щастие родителите на мъжа ми прибраха двете ми деца; това беше всичко, което им остана от мис Бети.

Признавам, че не бях натъжена, както е редно, от загубата на съпруга си; пък и не мога да кажа, че въобще някога съм го обичала толкова, колкото би трябвало. И колкото заслужаваше, тъй като той беше нежен, мил, весел мъж, о когото всяка жена би била щастлива. Обаче брат му, който беше постоянно пред очите ми, особено докато живеехме на село, представляваше постоянно изкушение за мен; винаги когато бях в леглото с мъжа си, аз желаех да съм в прегръдките на брат му. И въпреки че откакто се бяхме оженили, по-старият брат никога не проявяваше към мене и най-малко желание от този род, а се държеше като мой брат, невъзможно ми беше да изпитвам същите чувства към него. Накратко казано, аз всеки ден мислено вършех прелюбодеяние и кръвосмешение с него, нещо, което без съмнение беше толкова престъпно, колкото ако го вършех действително.

Преди да умре мъжът ми, по-големият брат се ожени и понеже по това време се бяхме преместили в Лондон, старата дама ни писа да идем на сватбата му. Мъжът ми отиде, но аз се престорих на болна, тъй като не бих могла да гледам как се венчава за друга жена, макар да знаех, че никога няма да го притежавам.

Останах сама в света, както в детските си години, и понеже бях все още млада и хубава, както всички казваха — можете да бъдете сигурни, че и аз самата мислех същото, — а освен това имах и доста пари в джоба, чувствувах, че не съм жена без значение. Бях ухажвана от мнозина богати търговци и особено настойчиво от един търговец на платове, в чиято къща бях наела квартира след смъртта на мъжа ми, тъй като сестра му беше моя позната. Тук имах свободата и възможността да водя весел живот и да се явявам в каквато искам компания, понеже сестрата на моя хазаин беше най-голямата лудетина и най-веселото същество, което някога е живяло на този свят, при все че се оказа не толкова добродетелна, колкото си мислех отначало. Тя ме въведе в едно разпуснато общество и за да достави удоволствие на някои свои приятели, ги водеше в къщи да видят хубавата вдовица. И понеже славата на хубавите жени привлича глупците, аз бях много ухажвана и имах изобилие от обожатели. Мнозина от тях твърдяха, че са влюбени в мен, но никой не ми направи почтено предложение. Твърде добре разбирах намеренията им, за да се хвана на техните уловки. Пък и сега моето положение беше друго — имах пари в джоба си и нямаше защо да се залавям с тях. Веднаж вече бях излъгана от тази измамница — любовта, но играта беше свършена. Сега бях решила — или брак, или нищо; и то или да се оженя добре, или въобще да не се женя.

Наистина обичах обществото на весели и духовити мъже и често се забавлявах в такава компания, но от наблюдение разбрах, че най-интересните мъже имаха намерения, които съвсем не ме интересуваха, а онези, които идваха с най-добрите предложения, бяха най-скучните и най-неприятните хора на света. Нямах нищо против това да се омъжа за търговец, но тогава, ей богу, той трябваше да бъде също така и джентълмен. Исках, когато съпругът ми ме заведе в двореца или на театър, да умее да носи сабя и да има вид на джентълмен, а да не бъде като онези, чиито дрехи носят отпечатък от престилката им и когато препашат сабя, изглеждат като окачени на нея и чиито занаят е изписан на лицето им.

Но най-после намерих това земноводно същество наричано джентълмен-търговец, и като справедливо наказание за глупостта си сама се хванах в примката, която лично аз бях поставила.

Той беше търговец на платове, както братът на моята приятелка. (Трябва да спомена, че не се ожених за моя хазаин, понеже, след като сестра му говори с него, се оказа, че той не ме иска за съпруга, а за любовница, а аз държах на своето — жена, която има достатъчно зестра, никога не трябва да се съгласявала стане някому любовница.)

И така, аз останах почтена жена не от някакви морални принципи, а от гордост, не защото бях добродетелна, а защото имах пари. Впрочем, както разбрах по-късно, по-добре щеше да бъде, ако приятелката ми ме бе продала на брат си, отколкото да се продам сама, както сторих, на един търговец, който беше едновременно гуляйджия, джентълмен, собственик на магазин и просяк.

Водена от желанието си да бъда съпруга на благородник, аз твърде бързо се разорих по най-глупавия начин, по който някога се е разорявала една жена. Като видя толкова пари накуп, новият ми съпруг почна така да пилее, че всичко, което му бях донесла, и всичко, което той имаше, нямаше да ни стигне за повече от година.

Около три месеца той ме обичаше много и аз имах удоволствието да видя как голяма част от парите ми бяха пропилени за самата мен.

— Хайде, мила моя — ми каза един ден, — искаш ли да отидем да прекараме една седмица някъде?

— Да, мили мой — отвърнах аз, — само че къде?

— Няма значение къде, но аз съм решил една седмица да живея като благородник. Нека отидем в Оксфорд.

— Но как ще отидем? — запитах аз. — Аз не зная да яздя, а Оксфорд е много далече, за да наемем карета.

— Далече ли! — възкликна той. — Няма нищо далече за карета с шест коня. Щом аз те водя някъде, ти ще пътуваш като княгиня.

— Хм — казах аз, — това е цяла лудост, мили мой, но щом си решил, не ме е грижа за разноските.

И така, на уговорения ден ние се качихме в карета с много добри коне, с кочияш, ездач на предния впряг и двама лакеи в хубави ливреи. Придружаваха ни двама ездачи — един благородник и един паж с перо на шапката. Слугите наричаха мъжа ми милорд, а аз минавах за графиня. Така ние изкарахме много приятно пътуване до Оксфорд; трябва да призная, че нямаше човек на света, който да може да се държи така като лорд, както моят втори съпруг. Ние разгледахме всички забележителности на града, поговорихме с двама-трима професори относно намерението ни да изпратим в университета един наш племенник и споменахме, че някой от тях би могъл да стане негов настойник. Забавлявахме се да залъгваме други бедни професори с надеждата, че могат да станат поне изповедници на младия милорд. Поживяхме като истински благородници (що се отнася до разноските) и заминахме за Нортхамптън. Най-после се върнахме в къщи, след като похарчихме деветдесет и три лири за една дванадесетдневна обиколка.

За едно конте суетността е най-висше качество. Моят съпруг притежаваше качеството да не отдава никакво значение на разходите. Тъй като неговата история не е много интересна, достатъчно е да ви кажа, че след около година и три месеца той фалира и беше арестуван за дългове. Дължеше такава голяма сума, че беше невъзможно да бъде освободен под гаранция и затова ми се обади да отида да го видя в затвора.

Аз не бях изненадана, защото от известно време предвиждах, че ни чака беда и гледах да туря нещо настрана, за да осигуря поне себе си. Но когато прати да ме повикат, той се държа много по-добре, отколкото очаквах. Каза ми направо, че е постъпил като глупак и се е оставил да го хванат ненадейно, когато е могъл да се укрие; не можел да си прости тази глупост и затова иска още тази нощ да изнеса всичко ценно от къщи и да го скрия на сигурно място, а също така да взема, ако мога, от магазина стока за сто-двеста лири.

— Само че — каза той — не ми съобщавай нито какво вземаш, нито къде го отнасяш. Колкото до мен, аз съм решен да се измъкна оттук и да изчезна. Ти вече никога няма да чуеш за мене, мила моя. Желая ти всичко най-хубаво. Съжалявам единствено за щетите, които съм ти причинил.

Когато се прощавахме, той ми наговори много нежни неща; беше, както вече ви казах, джентълмен и това ми остана единствената полза от него. До края на съвместния ни живот той беше много мил с мене, само че разпиля всичко, което притежавах, и ме накара да ограбя кредиторите му, за да има с какво да живея.

И така, можете да бъдете сигурни, че постъпих, както той ми каза. Видях го за последен път при раздялата ни, защото още същата нощ той намерил начин да избяга от затвора. Не зная как е успял да се измъкне; единственото, което научих, беше, че той се върнал в къщи към три часа през нощта, наредил да отнесат останалите стоки в Минт^[7], затворил магазина и със събраните от продажбата пари заминал за Франция. Оттам получих две-три писма от него и това беше всичко.

Аз не го видях, когато е дошъл в къщи, понеже по негов съвет използувах добре времето си тази нощ; пък и не биваше да стоя у дома, където можех да бъда задържана от кредиторите му по заповед на властта, тъй като не знаех дали решението за обявяване във фалит не е вече издадено. Междувременно моят съпруг се решил на отчаяна стъпка — той се спуснал почти от най-горния етаж на затвора върху покрива на една двуетажна съседна сграда, откъдето скочил на улицата, нещо, което можеше да му струва живота. Върнал се в къщи и изнесъл стоката от магазина, преди кредиторите да могат да пристигнат и да наложат секвестър на имуществото ни, тоест преди да получат решение за обявяване в несъстоятелност и да бъдат въведени във владение от съдебния чиновник.

Съпругът ми се държа много мило с мен и след това (пак ще кажа, че си беше джентълмен) — още в първото си писмо ми писа, че е заложил за тридесет лири двадесет топа фино холандско платно, което струваше деветдесет лири. Той ми изпрати и разписката, за да мога да ги взема обратно, като платя дължимата сума. Така и направих. След това нарязах платното на парчета и го продавах на разни семейства, когато се явеше удобен случай. По този начин спечелих след време над сто лири. Но когато си направих сметка, аз видях, че дори с тази сума и с това, което бях турила настрана по-рано, състоянието ми беше доста намалено. Холандското платно, топът фин муселин, който бях отнесла от магазина, някои сребърни съдове и други неща — всичко това едва възлизаше на петстотин лири. При това бях в много странно положение, защото, макар че нямах дете (имах едно от моя търговец-благородник, но то се помина), аз бях омагьосана вдовица — нито имах мъж, нито бях свободна — и не можех да помисля за женитба, макар да знаех добре, че съпругът ми няма да стъпи в Англия дори и след петдесет години. И така, за мен беше невъзможно да се оженя, каквото и предложение да ми направеха. Нямах приятел, с когото да се посъветвам, тоест приятел, комуто да мога да доверя в какво положение се намирам, защото ако властите научеха къде живея, щяха да ме арестуват и да ми вземат всичко, което бях успяла да спася.

Поради тези опасения първото нещо, което направих, бе да сменя жилището си и да си измисля ново име. Наех жилище в една затулена къща в Минт, облякох се като вдовица и започнах да се наричам Мол Фландърс. Но колкото и да се криех и макар новите ми познати да не знаеха нищо за мен, много мъже започнаха да се навъртат наоколо ми. Не зная дали поради това, че жените са малко между хората, които обикновено се срещат там, или пък понеже тези хора се нуждаят повече от жени, за да забравят окаяното си положение, но всеки случай аз скоро открих, че приятните жени са много търсени от пропадналите мъже. Тези, които не можеха да изплатят дори половин крона^[8] срещу всяка лира, която дължаха, и дори нямаха пари да си платят обеда в гостилницата „Бул“, а ядяха на кредит, все пак намираха пари, за да поканят на вечеря жената, която им харесва.

Макар че се държах резервирано с тези господа — подобно на приятелката на лорд Рочестър, която обичала неговата компания, но не му разрешавала нищо повече — спечелих си име на лека жена, без да съм си позволила удоволствията на тези жени. По тази причина и мястото, и компанията скоро ми омръзнаха и аз почнах да мисля да се преместя другаде.

Животът в Минт ми даваше повод за много размишления. Действително беше странно да видиш хора в най-затруднено положение, чиито семейства живееха от благотворителност и мисълта за които ги ужасяваше, да видиш как с последното си пени тези хора се опитват да удавят мъката си в разгулен живот; как затъват все по-дълбоко, като се мъчат да забравят миналото си, което именно сега бе време да си припомнят; как натрупват все повече грехове и продължават да грешат, като че ли в това намират лек за миналите си прегрешения. Не е моя работа да проповядвам морал, но тия хора бяха съвсем пропаднали, дори на мен ми беше противно да общувам с тях. Имаше нещо отвратително и грозно в техния греховен живот, сякаш някаква тъмна сила ги тласкаше по този път. И не само постъпките бяха в разрез със съвестта им, но дори и държането им беше неестествено. Често съм виждала как въздишки прекъсват песните им, как по внезапно побледнелите им лица, въпреки пресилените усмивки, се изписва тревога; понякога, след като бяха пропилели парите си за безнравствени удоволствия или греховни прегръдки, те гласно изразяваха отвращението към самите себе си. Не един път съм чувала някой от тях да въздъхне дълбоко и извръщайки се настрана, да изстене: „Каква свиня съм аз! Но все пак ще пия за твое здраве, мила Бети“, мислейки за добрата си жена, която в този момент може би нямаше и половин крона, за да нахрани трите си или четири деца. На другия ден той ще се разкайва и може би жена му ще дойде разплакана, за да му съобщи какво са направили кредиторите, как са я изхвърлили от къщи заедно с децата или някоя друга ужасна новина. Това ще засили угризенията му. Той ще мисли и премисля за всичките си нещастия и когато почувствува, че вече си губи ума, пак ще потърси забрава в разгулен живот. Понеже няма принципи, които да го поддържат, нито намира някаква утеха в сърцето си или в бога и всичко в живота му се вижда черно, той отново започва да пие и развратничи, събира се с хора, изпаднали в същото положение като него, повтаря прегрешенията си и всеки ден се приближава с още една стъпка към гибелта.

Аз не бях толкова паднала, за да дружа с такива хора, и затова започнах сериозно да мисля какво да правя, преценявах положението си и търсех изход. Знаех, че нямам никого на света — нито един приятел, нито една роднина — и че когато свърша малкото пари, които ми бяха останали, ме чака само мизерия и глад. Тези разсъждения и отвращението, което изпитвах към живота в Минт, ме накараха да напусна това място.

Бях се запознала с една добра и сериозна жена, също вдовица като мене, но в по-добро положение. Съпругът й бил капитан на кораб, но имал нещастието да претърпи корабокрушение, когато се завръщал от Западна Индия. Той бил душевно смазан от претърпяната загуба и макар че успял да спаси живота си при потъването на кораба, след известно време умрял от мъка. За да се отърве от преследванията на кредиторите му, вдовицата била принудена да се засели в Минт, но по-късно с помощта на приятелите си успяла да уреди задълженията на мъжа си и сега можеше да се върне в Лондон. Като разбра, че не съм лично преследвана за дългове и живея в Минт заради дълговете на мъжа си, и понеже, от друга страна, аз споделях нейното отвращение или по-точно казано, тя споделяше моето отвращение към Минт и към средата, в която се намирахме, тя ме покани да се върнем заедно в Лондон и да остана на квартира при нея, докато успея да се настаня, както бих искала. При това ми каза, че в тази част на града, където живееше тя, е почти сигурно някой добър капитан на кораб да се влюби в мен и да започне да ме ухажва.

Приех предложението й и живях при нея половин година.

Бих останала и по-дълго, но това, което тя ми бе обещала, се случи на нея — тя се ожени много добре. Другите жени се нареждаха, а на мен не ми вървеше.

Никой не ми правеше предложение — освен двама-трима боцмани и неколцина други мъже, които не бяха нещо повече от тях. Колкото до капитаните, те бяха два вида: такива, които имаха добро положение, тоест притежаваха добър кораб и бяха решили да се оженят за жена със зестра; и такива, които нямаха работа и търсеха жена, за да могат да се докопат до кораб, тоест или жена с пари, понеже това би им дало възможност да купят дял в някой кораб и по този начин да привлекат съдружници, или пък жена, която има връзки с влиятелни хора в корабоплаването и би могла да издействува капитанско място за някой млад човек. Тъй като нямах нито пари, нито връзки, изглеждаше, че що остана без кандидати. Скоро от личен опит разбрах, че браковете се сключваха по обмислен план — с оглед на парични сметки или за търговски интереси и любовта не играеше никаква или почти никаква роля.

Както казваше моята зълва в Колчестър, красотата, духовитостта, добрите маниери, умът, доброто поведение и възпитание, добродетелта, набожността и всички други телесни и душевни качества нямаха значение. Единствено зестрата представляваше интерес. Наистина мъжете избираха любовниците си, водени от порива на чувствата, и за една к… беше необходимо да бъде миличка, с хубаво тяло, хубаво лице и приятно държане. За една съпруга това не беше нужно — никаква уродливост не шокираше вкуса на мъжете, никакви лоши качества не им правеха впечатление, парите бяха всичко. Зестрата не беше нито гърбава, нито уродлива и парите бяха всякога приятни, каквато и да беше жената.

От друга страна, тъй като пазарът беше благоприятен за мъжете, аз открих, че когато ги поискат, жените дори нямат право да откажат, сякаш мъжете им правеха някакво благодеяние с предложенията си. Ако някоя мома от високомерие привидно отхвърляше едно предложение, втори такъв случай вече не й се удаваше; а още по-малко тя можеше да поправи грешката си и да приеме онзи, когото се е преструвала, че отблъсква.

Мъжете имаха такъв голям избор, че жените се намираха в много нещастно положение. Те сякаш чакаха на всяка врата и ако на един мъж му откажеха в една къща, сигурно беше, че щяха да го приемат в следващата. Освен това забелязах, че мъжете никак не се свеняха да се изтъкват и както се казва, да гонят зестра, дори когато сами нямаха състояние, нито някакви достойнства. И те се държаха толкова важно, че жената едва имаше право да разпита какъв човек е този, който е поискал ръката й, и какво е имотното му състояние. Такъв беше случаят с едно младо момиче, което живееше в съседната къща и с което се бяхме сприятелили. Ухажваше я един млад капитан и тя, която имаше близо две хиляди лири зестра, разпита някои от съседите с какво име се ползува кандидатът й, какъв е в морално отношение и колко е богат. При последното си посещение той и съобщил, че е много обиден, загдето тя е събирала сведения за него, и няма повече да я безпокои с посещенията си. Аз чух за това и отидох да видя приятелката си, която в откровен разговор ми се довери напълно. Веднага ми стана ясно, че макар да считаше, че капитанът е постъпил зле с нея, тя не бе в състояние да му се сърди и извънредно много съжаляваше, задето го е загубила и особено бе засегната от това, че друга, която беше по-бедна от нея, го бе спечелила.

Аз я окуражих с няколко думи и й казах да не се унижава до такава степен. Рекох й, че колкото и да съм бедна, аз бих презирала един човек, който смята, че трябва да се осланям само на собствените му думи. Щом тя има добро състояние, не е нужно да постъпва като другите жени в днешно време. Достатъчно е, че мъжете могат да обиждат нас, жените с малко пари; но ако тя, с нейната добра зестра, претърпи подобна обида, без да се възмути, в бъдеще ще бъде презирана от всички. Една жена винаги може да намери случай да си отмъсти на мъжа, който се е държал зле с нея, и има много начини да се натрие носът на този капитан; ако не беше така, жените биха били най-нещастните същества на света.

Думите ми й харесаха и тя ми каза сериозно, че много би се радвала да му даде да почувствува, че е обидена и да го накара да се върне при нея, или поне да има удоволствието да му отмъсти така, че всички да научат за това.

Рекох й, че ако е готова да последва съвета ми, ще й обясня как да постигне желанията си и се обзалагам, че ще накарам този господин да дойде пред вратата й и да моли да бъде приет. Тя се усмихна на това и аз веднага разбрах, че ако той се върне при нея, тя не е толкова обидена, та да го остави да чака дълго пред вратата й.

Във всеки случай тя с интерес слушаше съветите ми. Казах й, че първото нещо, което трябва да направи, е да се представи в по-изгодно положение пред хората.

Тъй като капитанът беше разправил между жените, че се е отказал от нея, и искаше по този начин да се представи в по-благоприятна светлина, тя трябва да се погрижи да разпространи между познатите си — а тя имаше хиляди възможности за това, — че се е осведомила за състоянието му и е разбрала, че той не е такъв, за какъвто се представя.

— Нека всички научат, госпожице — рекох й аз, — че той не се е оказал такъв, какъвто вие сте очаквали, и затова сте сметнали за неблагоразумно да се занимавате с него; чули сте, че има лош характер и самичък се е хвалил и е разказвал колко лошо се държи с жените. Кажете също, че той води развратен живот.

Впрочем в последното твърдение имаше нещо вярно, но аз забелязах, че това ни най-малко не намаляваше желанието й да се ожени за него.

Тя охотно възприе идеята ми и веднага потърси начин да пусне този слух. Това не беше никак трудно, защото, щом разказа историята на няколко клюкарки, тя веднага стана предмет на разговор по всички къщи в тази част на града и аз я чувах, където и да ме поканеха на чай. Понеже беше известно, че съм приятелка на момичето, често ме питаха какво мисля за случая и аз не пропущах възможността да потвърдя цялата история, като прибавя още нещо от себе си и обрисувам капитана в най-черни краски. Като голяма тайна поверих на клюкарките нещо, което те не знаеха, а именно, че съм чувала, че материалното му положение било много лошо, той бил в крайна нужда за пари, за да уреди сметките си със собствениците на кораба, който командува; не бил изплатил своя дял и ако не го изплати в скоро време, съдружниците ще го уволнят и ще назначат на негово място помощника му, който бил готов да изкупи частта на капитана.

Понеже ме беше много яд на този негодник, както го наричах, аз добавих, че съм дочула слухове, че той имал една законна жена в Плимут и втора жена в Западна Индия, нещо, което, както всички знаеха, не беше рядко явление между тези господа.

Планът успя точно както ние двете желаехме. Наскоро в една съседна къща бащата и майката на едно младо момиче забраниха на капитана да идва у тях и затвориха дъщеря си в къщи. И друга една жена има куража, колкото и странно да изглежда, да отхвърли предложението му. Където и да похлопаше, навсякъде го укоряваха за гордостта му, задето смяташе, че жените нямат право да събират сведения за него и т.н.

Тогава той започна да съзнава грешката си. Виждайки, че всички жени на отсамния бряг на реката са против него, той отиде в Ратклиф и си опита късмета между тамошните момичета. Но въпреки че и те, както всички жени по онова време, само чакаха някой да ги поиска, на него не му провървя и там, защото репутацията му го следваше отвъд реката. И така, макар че все пак имаше доста жени, които биха го взели, по-богатите му обръщаха гръб, а той търсеше жена със зестра.

Но това не беше всичко. Моята приятелка сама измисли нещо много хитро. Тя накара един млад джентълмен — неин роднина — да й идва на гости два-три пъти седмично с една разкошна карета, а две други нейни приятелки и аз веднага разпространихме слуха, че този господин е влюбен в нея и я ухажва, че има хиляда лири годишен доход и тя ще се премести да живее у леля си в Сити^[9], защото за него било неудобно да идва с каретата си в Родърхайд, където улиците са толкова тесни и неудобни.

Тази комедия успя веднага. Навсякъде се смееха на капитана и на него му идваше да се обеси. Той опита всички средства да се върне при приятелката ми и започна да й пише най-пламенни писма. Накратко казано, с голяма мъка успя да получи съгласието й да я посети, само и само, както той се изрази, за да може да се реабилитира.

На тази среща тя си отмъстила напълно. Казала му, че се пита за каква я мисли, та да трябва да приеме да встъпи в брак с който и да е мъж, без да разпита за състоянието му; той много грешал, ако смятал, че някой може да я принуди да се ожени; тя не е в положението на някои свои съседки, които може да са готови да се омъжат за първия мъж, който им направи предложение. Рекла му направо, че той се ползува наистина с лошо име и съседите гледат с лошо око на него и ако не разясни някои неща, относно които има основателни съмнения, тя, за сведение, няма да се побои да отхвърли нито неговото, нито чието и да било предложение за женитба.

След това му разправила какво била уж чула за него. Всъщност повторила му това, което сама беше измислила и разпространила чрез мен: за неизплатения му дял в кораба, който командува; за решението на собствениците да го уволнят и да поставят помощника му на негово място; за скандалния му живот; за връзките му с тези и тези жени и за двете му съпруги — едната в Плимут, а другата в Западна Индия — и т.н.

Накрая го запитала дали не намира, че тя има право да настоява за обяснения и ако не ги получи, с пълно основание може да му откаже.

Той останал така смаян, че не можел да отговори нито дума. Като видяла колко е объркан, тя самата почти почнала да вярва, че обвиненията й са верни, макар много добре да знаеше автора на тази мълва.

След малко той се съвзел и от този момент станал най-смиреният, най-скромният и най-настойчив кандидат, какъвто човек може да си представи.

Тогава тя му подхвърлила, че той не е единственият й кандидат, та да е длъжна да търпи такова държане от негова страна. Попитала го не вижда ли как тя отблъсва дори тези, които смятат, че си заслужава да идват при нея от толкова далече. Това било намек за роднината, когото беше накарала да й идва на гости.

С тези хитрини успя да го принуди да направи всичко, за да удовлетвори исканията й както относно материалното си състояние, така и относно поведението си. Той й представи безспорни доказателства, че е платил своя дял от кораба и й донесе декларация от собствениците, че слухът за някакво тяхно намерение да го отстранят от капитанското място е неверен и неоснователен. Накратко казано, капитанът стана точно обратното на това, което беше преди.

Така аз я убедих, че ако мъжете се намират в по-изгодно положение от нас по отношение на брака поради общоприетото мнение, че те имат много по-голям избор и че жените винаги с готовност приемат всяко предложение за женитба, то се дължи само на това, че на жените им липсва смелостта да защищават правата си и както казва лорд Рочестър:

Жената нивга не е паднала дотам, че на виновника за своето падение да не успее тя да отмъсти.

След всичко станало момичето изигра добре ролята си и макар да бе решила да се ожени за капитана — всъщност това бе главната цел на плана й, — тя така го разиграва, та на него му се струваше, че да получи ръката й, бе най-мъчното нещо на света. Тя постигна това не с гордо и резервирано държане, а с хитра тактика, като му отвърна по същия начин, по който той се бе отнесъл с нея. Тъй като с високомерното си държане той искаше да покаже, че не го е грижа каква е репутацията му, тя го принуди да се съгласи да даде всички сведения за себе си, а същевременно не му позволи да пита за нейното състояние.

За него бе достатъчно да я вземе за жена. Тя му каза направо, че тъй като нейното положение му е известно, и тя има право да научи какво е неговото състояние. И макар да знаеше само по слухове каква е зестрата й, той така страстно я беше уверявал в любовта си, че нямаше как да разпитва; можеше само да я моли за ръката й и да й прави любовни излияния, каквито правят всички любовници. Накратко казано, той не си остави никаква възможност да й задава въпроси относно имуществото й. Тя се възползува от това и без негово знание предаде част от парите си на доверени лица, за да не може той да ги получи; при това го накара да заяви, че е доволен от зестрата, която всъщност представляваше само част от състоянието й.

Впрочем сумата, която му даде, бе достатъчно голяма — около хиляда и четиристотин лири. След известно време тя изкара наяве и другата сума, като някакъв нейн извънреден доход. Макар че тези пари нямаше да бъдат негови, той прие новината с голяма радост, понеже с тях тя можеше да посрещне някои свои лични разходи, а това все пак щеше да му бъде от полза.

Трябва да добавя, че по този начин капитанът стана не само още по-смирен, докато я ухажваше, но и по-късно, когато се ожениха, той беше крайно внимателен съпруг.

Трябва да припомня на всички млади момичета, че те сами се поставят в по-зависимо положение, отколкото се намира дори една съпруга (а напълно безпристрастно казано — положението на една женена жена далеч не е завидно), и сами подготвят бъдещите си унижения, като се оставят да бъдат обиждани от мъжете още преди брака, нещо, което според мен съвсем не е необходимо.

От случая с моята приятелка жените могат да видят, че не всички предимства са на страната на мъжете, както те си мислят. Възможно е да е вярно, че мъжете имат голям избор от жени и някои жени не се държат достойно и са леснодостъпни, но все пак, ако един мъж иска да се ожени за свястна жена, той ще намери, че тя не е така леснодостъпна и че тези, които се държат другояче, след женитбата често се оказват с недостатъци. И затова мъчнодостъпните жени са всъщност много по-ценни от тези, които са готови да се оженят веднага щом ги поискат.

Съвсем сигурно е, че жените винаги печелят пред мъжете, когато не отстъпват позициите си и показват на кандидатите си, че няма да търпят да бъдат унижавани и не се страхуват да кажат „не“. Мъжете дълбоко ни обиждат, като ни изтъкват, че има много жени и поради войните, флотата, търговията и пр. съществува голямо числено несъответствие между двата пола. Аз съвсем не съм съгласна, че броят на мъжете е толкова малък, а този на жените толкова голям. Но ако трябва да кажа истината, аз ще река, че неизгодното положение, в което са поставени жените, е просто безобразие от страна на мъжете; нашето време е толкова долно и мъжете са толкова развалени, че наистина броят на мъжете, с които една почтена жена би трябвало да поддържа връзки, е много малък; а тези, на които тя би могла да разчита, се срещат крайно рядко.

Следователно жените трябва да бъдат по-настойчиви, защото иначе как биха могли да научат какъв е всъщност мъжът, който им прави предложение? Да се каже, че жените би трябвало да бъдат по-отстъпчиви, тъй като бракът е нещо сериозно, би значило да се тикат те към авантюра; такъв съвет според мен би бил абсурден.

Напротив, жените имат десет хиляди пъти повече основание да бъдат предпазливи и резервирани, тъй като вероятността да бъдат измамени е много по-голяма. Ако проявяваха повече предпазливост, те щяха да разберат кога ги ухажва измамник. В днешно време има много малко мъже, за които може да се каже нещо добро, и затова, ако момичетата събираха дори и малко сведения за кандидатите си, лесно биха открили кой от тях колко струва.

А колкото до жените, които не смятат, че трябва да помислят за собствената си сигурност и които с нетърпение чакат да се омъжат и се хвърлят в брака, както коне в бой, на такива жени ще кажа, че за тях можем само да се молим на бога, както се молим за спасението на болни, и че те приличат на хора, които залагат цялото си състояние на лотария, в която има една печалба на сто хиляди билета.

Никой разумен мъж не би ценил по-малко една жена, ако тя не отстъпи при първата атака или не приеме предложението му, преди да събере сведения за него; напротив, като се има пред вид какви са мъжете сега, ако тя се съгласи веднага, той би счел това за слабост и би имал твърде лошо мнение за ума й, щом е готова да рискува единствения си шанс в живота и да направи от брака скок в неизвестността.

Аз бих желала нашият пол да промени поведението си в това отношение, тъй като тъкмо в този момент на живота си ние правим най-фаталната стъпка. Това се дължи само на липсата на смелост, на страха да не останем неомъжени, на желанието да се спасим от ужасното положение на стара мома. Това е капанът, в който се хващат жените. Те много по-сигурно биха избягнали опасността, ако можеха да превъзмогнат този страх и да се държат както трябва, като стоят твърдо на позициите си в този толкова важен за щастието им момент, отколкото да се излагат на риск, както правят сега. Те може би няма да се омъжат толкова скоро, но затова пък ще се омъжат добре. Тази, която има лош мъж, е избързала с женитбата, а тази, която има добър — не е закъсняла. С една дума, като изключим тези, които имат телесен недъг или лошо име, няма жена, която рано или късно да не се омъжи добре, стига само да умее да се държи. Но ако тя действува прибързано, хиляда на сто е сигурно, че ще разсипе живота си.

Но нека се върна на собственото си положение, което по това време беше доста деликатно. Поради лошото ми парично състояние най-необходимото за мен в този момент беше едно предложение за брак. Аз бързо разбрах обаче, че ако бъда леснодостъпна, няма да стигна далеч. Скоро стана известно, че вдовицата няма пари; а то бе най-лошото, което можеше да се каже за една жена. Това, че се ползувах с името на добре възпитана, красива, духовита, скромна и приятна жена — да оставим настрана въпроса дали тази репутация бе основателна, или не, — нямаше значение, щом не притежавах това пусто злато.

Затова реших, че е необходимо да се преместя да живея другаде, където не ме познаваха, и дори да си измисля ново име.

Разказах за намеренията си на моята приятелка, жената на капитана, на която бях толкова много помогнала да се ожени и която бе готова да ми услужи по същия начин. Аз не се стеснявах да й разкрия истинското си положение: парите ми бяха намалели, защото след последната си сделка, когато спестяванията ми бяха достигнали петстотин и четиридесет лири, аз бях изразходвала известна сума и ми останаха около четиристотин и шестдесет лири; освен това имах и много доста скъпи дрехи, златен часовник и някои накити, макар и не твърде скъпоценни, както и част непродадено платно на стойност около тридесет-четиридесет лири. Моята мила и вярна приятелка, жената на капитана, се чувствуваше толкова задължена към мен заради услугата, която й бях направила, че не само ми беше много предана, но и знаейки положението ми, щом получеше пари, ми правеше подаръци; а тъй като това ставаше доста често, все едно, че ме издържаше напълно и аз не изразходвах нищо от моите пари.

Един ден тя ми предложи да постъпя точно така, както постъпват мъжете, тоест, щом те не се стесняват да претендират за зестра, без самите да са богати, напълно справедливо би било и жените да действуват по същия начин и ако могат, да надхитрят тези измамници.

Жената на капитана, която ми вкара тази мисъл в главата, ме уверяваше, че ако я оставя да ме ръководи, сигурно ще мога да си намеря богат съпруг, без да му дам каквото и да било основание да ме упреква, че нямам голяма зестра. Аз й отговорих, че ще следвам напълно съветите й и не ще кажа дума, нито ще направя стъпка, без да я питам, защото съм сигурна, че ако попадна в трудно положение, тя ще ме измъкне от него. Първото нещо, което ме накара да направя, бе да я наричам братовчедка и да отида да живея временно на село у едни нейни роднини. Там тя доведе мъжа си и като ме наричаше братовчедка пред него, успя така да нареди работата, че и двамата най-настойчиво ме поканиха да отида да живея у тях, понеже те сега се бяха преместили в друга къща. След това тя разправила на мъжа си, че положително имам най-малко хиляда и петстотин лири зестра, а е доста вероятно да имам много повече.

Достатъчно беше само да се каже това на капитана; не бе нужно да правя каквото и да било. Аз трябваше само да си мълча и да чакам развитието на нещата. Веднага из целия квартал се разчу, че вдовицата, която живее у капитан***, била много богата, имала най-малко хиляда и петстотин лири, а може би и много повече, сам капитанът бил казал това. Винаги когато го питаха, той без колебание потвърждаваше, че съм много богата, макар по въпроса да знаеше само това, което бе чул от жена си; той говореше без всякакъв умисъл, защото напълно вярваше на думите й. Щом мълвата за моето мнимо богатство се разпространи, видях се обкръжена от доста обожатели и можех да избирам, което само потвърждава казаното от мен по-горе. Аз трябваше да играя внимателно и изкусно и да избера измежду тях най-подходящия мъж, тоест този, който най-лесно щеше да повярва на слуховете и нямаше да разпитва много-много за зестрата ми; това беше абсолютно необходимо, защото, ако почнеше да събира сведения за състоянието ми, целият план пропадаше.

Лесно открих необходимия ми човек по начина, по който ме ухажваше. Оставих го да ме уверява, че ме обича повече от всичко на света и че единственото, което желае, е да го направя щастлив; неговите уверения, разбира се, почиваха на предположението, че съм богата, нещо, което аз никога не споменавах пред него.

Точно такъв мъж търсех. Но все пак, за да бъда напълно сигурна, аз трябваше да го изпитам докрай, защото с мен беше свършено, ако той почнеше да разпитва, както и с него щеше да е свършено, ако се оженеше за мен. Аз нарочно не проявих никакъв интерес към състоянието му, за да не би и той да ме запита за моето. И затова при всички случаи аз се правех, че се съмнявам в искреността му, и му казах, че може би ме ухажва само заради парите ми. Той ме прекъсваше с поток от гръмки слова и ме уверяваше в любовта си, но аз продължавах да се преструвам, че не му вярвам.

Една сутрин той свали диамантения пръстен от ръката си и написа с него на стъклото на прозореца в стаята ми следното:

„Вас обичам и само вас.“

Прочетох го и го помолих да ми даде пръстена, с който написах отдолу:

„Всеки влюбен говори така.“

Той взе пръстена и написа още един ред:

„Добродетелта е цяло богатство.“

Отново взех пръстена и написах:

„Парите са добродетел.“

Той се изчерви като рак при този намек и просто побеснял ми извика, че каквото и да правя, пак ще ме спечели. Грабна пръстена от ръката ми и надраска:

„Презирам златото ви и пак ви обичам.“

В последния стих аз реших да рискувам и смело написах:

„Аз съм бедна. Обичате ли ме още?“

Това беше тъжната истина. Не мога да кажа дали повярва на думите ми, или не — в този момент мислех, че не ми вярва. Тогава той ме грабна в прегръдките си и започна да ме целува жадно и страстно. Дълго ме прегръща и целува и най-после поиска писалка и мастило. Каза ми, че нямал търпение да дращи по стъклото, измъкна лист хартия и написа:

„Бъдете моя с цялата си бедност.“

Взех писалката и веднага написах:

„Но тайно се надявате, че ви лъжа.“

Той ми каза, че съм несправедлива и съм го принуждавала да ми противоречи, което било неучтиво. И понеже съм го била увлякла в този стихоплетец разговор, помоли ме да го продължим. Взе отново писалката и написа:

„Нека говорим само за любов.“

Под неговите думи аз написах:

„Достатъчно обича тази, която не мрази.“

Той взе това като добро начало и сложи оръжието, тоест писалката. Добро начало беше действително особено ако знаеше истината. Впрочем той схвана точно туй, което исках да кажа — че съм склонна да му позволя да ме ухажва; и аз всъщност желаех това, защото никога не бях срещала по-весел и по-приятен мъж от него, и често си мислех колко престъпно беше да мамя такъв човек.

Но за мен бе абсолютно необходимо да сключа изгоден брак. И колкото, от една страна, заради любовта му към мен и добрия му характер да ми беше съвестно да го лъжа, толкова, от друга страна, аз разчитах именно на характера му — тоест, че той по-лесно ще понесе разочарованието, отколкото някой буен тип, който няма с какво друго да се похвали освен със страстния си характер и може да докара само страдания на една жена. Макар че много пъти се бях шегувала (както той си мислеше) с моята бедност, когато откриеше истината, вече нямаше да има никаква възможност да ми се сърди, тъй като много пъти ме беше уверявал — на шега или сериозно, — че ме взема без оглед на зестрата ми, а и аз — на шега или сериозно — му бях казвала, че съм много бедна. По този начин го бях двойно обвързала и макар един ден да можеше да каже, че с бил измамен, никога не би могъл да твърди, че аз съм го измамила. Той настойчиво продължи да ме преследва и когато разбрах, че няма никаква опасност да го изгубя, започнах да играя ролята на безразлична, и то по-дълго, отколкото иначе благоразумието би ми диктувало. Аз знаех, че моята предпазливост и безразличие ще засилят позициите ми пред него в момента, когато ще трябва да му призная истинското си положение. Държах се много резервирано, защото от това мое поведение той заключаваше, че аз или имам повече пари, отколкото се говореше, или повече ум и не желая да рискувам.

Един ден си позволих да му кажа, че съм много по-ласкана, понеже той, като истински влюбен, ми е заявил, че ще ме вземе, без да ме разпитва за зестрата ми, и затова и аз ще му отвърна със същото, тоест няма да искам сведения за неговото състояние, но се надявам да ми разреши да му задам няколко въпроса, на които според желанието си може да отговори или не. Един от тези въпроси беше как и къде ще живеем, тъй като бях чувала, че той притежавал голяма плантация във Вирджиния; при това добавих, че нямам голямо желание да бъда заточена в колониите.

В отговор той ми разправи най-подробно за всичките си работи и съвсем откровено и открито ми обясни състоянието си, което аз намерих за предостатъчно. По-голямата част от имуществото му се състояло от три плантации във Вирджиния, които му носели много добър приход — около триста лири годишно, — но ако живеел там, би получавал четири пъти повече. „Много добре — помислих си аз, — ти ще ме заведеш там, щом поискаш, но аз няма да ти кажа предварително, че съм съгласна.“ Започнах да се шегувам с това, че ще спечели толкова пари във Вирджиния, но когато разбрах, че е готов да направи всичко, което желая, промених песента. Казах му, че имам сериозни основания да не искам да отида да живея там, защото, щом плантациите му са толкова доходни, моята зестра няма да отговаря на неговите приходи. Той отговори, че не се интересува от богатството ми, казал ми е това още от самото начало и държи на думата си. Увери ме, че каквато и да е зестрата ми, няма да настоява да замина за Вирджиния с него, нито пък ще отиде без мен и ще направим това, което аз реша.

Можете да бъдете сигурни, че точно това и исках; работите явно се развиваха по най-добрия начин. Аз продължавах играта, като се преструвах на безразлична, на което той често се учудваше. Споменавам това, за да обърна отново внимание на жените, че единствено тяхната липса на смелост да проявят такова безразличие е причина да не ги ценят и уважават мъжете и да се отнасят зле с тях. Ако те се осмеляваха да изгубят от време на време някой глупак с високо мнение за себе си, щяха да бъдат по-малко презирани и по-ухажвани. Аз не разкрих какво представляваше голямото ми богатство, тоест, че притежавам по-малко от петстотин лири, когато той очакваше хиляда и петстотин, и все пак го хванах на въдицата така здраво и го разигравах така дълго, че той щеше да се ожени за мен, дори и да нямах пукната пара. Така той бе по-малко изненадан, когато научи истината, отколкото щеше да бъде иначе; не можеше да ме упрекне ни най-малко, тъй като аз докрай се преструвах, че ми е безразлично дали ще се ожени за мен. И така, той не можеше да каже нито дума, освен че наистина е разчитал на по-голяма зестра, по щом тя се е оказала по-малка, не съжалява за сделката, а само за това, че няма да може да ми осигури богат живот, както е искал.

Накратко казано, ние се оженихме, и то много добре — колкото се касае до мен, — тъй като никоя жена не е имала съпруг с по-добър характер; неговото състояние не беше така добро, както предполагах, но и той не забогатя много чрез женитбата си, както се бе надявал.

Когато се оженихме, аз все пак трябваше да намеря начин да му съобщя деликатно колко малка е зестрата ми и да му я предам. Нямаше друг изход и затова един ден аз използувах случая, когато бяхме сами, да повдигна този въпрос.

— Мили мой — казах аз, — вече сме женени от две седмици. Не е ли време да ти съобщя дали жена ти има зестра, или не?

— Няма защо да бързаш, мила — отвърна той. — Аз съм напълно щастлив да имам за съпруга жената, която обичам. А колкото до зестрата ти, не съм ти досаждал много с въпроси около нея.

— Вярно е — казах аз, — но тук има една трудност, с която просто не зная как да се справя.

— Каква е тази трудност, мила?

— Нещо, което за мен е малко тежко да ти кажа, а за тебе ще бъде още по-тежко да го чуеш. Казаха ми, че капитан*** (мъжът на моята приятелка) ти бил разправял, че съм имала много повече пари, отколкото някога въобще съм казвала, че притежавам. При това аз никога не съм искала от него да говори подобни неща.

— Е, капитан*** може да ми е казвал такова нещо, но какво от това? Ако нямаш толкова пари, лъжата остава за негова сметка. Но ти никога не си ми казвала колко имаш и затова аз нямам основание да ти се сърди, ако нямаш нищо.

— Това е толкова справедливо и великодушно — рекох аз, — че мен ми е двойно по-мъчно, задето имам толкова малко.

— Колкото по-малко пари имаш, толкова по-зле за нас двамата. Ти обаче не бива да се страхуваш, че аз ще бъда лош към тебе, понеже нямаш зестра. О, не, ако нямаш нищо, разкрий ми го направо. Може би ще кажа на капитана, че ме е измамил, но на тебе никога не мога да кажа подобно нещо. Та нали ти ми заяви писмено, че си бедна? И затова не би трябвало да очаквам никаква зестра.

— Е, мили мой — рекох аз, — радвам се, че не съм те измамила преди брака. Ако по-късно някога те измамя, то не може да бъде много сериозно. Напълно вярно е, че съм бедна, но не съм пък и толкова бедна, че да нямам нищо — и аз измъкнах няколко банкноти и му дадох около сто и шестдесет лири.

— Ето ти малко пари, мили мой, а ще се намерят и още.

От това, което му бях казала по-преди, той почти беше убеден, че нямам нищо и затова, макар сумата да бе малка, се зарадва двойно повече. Той призна, че не е очаквал толкова и съдейки по думите ми, е бил сигурен, че цялото ми богатство се състои в хубавите ми дрехи, златния часовник и един-два диамантени пръстена.

Няколко дни го оставих да се радва на тези сто и шестдесет лири. Един ден, когато се прибрах в къщи, му дадох още сто лири в злато — аз нарочно излязох, за да помисли че съм ходила някъде да получа сумата — и му казах, че и тези пари са част от зестрата ми. В течение на около една седмица му донесох още сто и осемдесет лири и платно за около шестдесет лири и му разказах, че съм го получила заедно със стоте златни лири срещу едно мое вземане от шестстотин лири от един несъстоятелен длъжник, който е могъл да ми плати малко повече от 25% от дълга си.

— И сега, мили мой — му казах аз, — много съжалявам, но трябва да ти съобщя, че ти предадох цялото си богатство. Ако лицето което ми дължеше шестстотинте лири, не ме беше изиграло, щях да ти донеса хиляда лири, но и при това положение аз не си задържах нищо за себе си; а и да имах повече, всичко щеше да бъде твое. Той ми беше толкова благодарен за начина, по който постъпих, и толкова доволен от парите — тъй като ужасно се страхуваше да не би да съм съвсем без нищо, — че прие сумата с голяма радост. Ето как се измъкнах от цялата работа, след като бях извършила такава измама — да мина за богата, като имах само петстотин лири, и да примамя един мъж да се ожени за мен, карайки го да мисли, че имам голяма зестра. Мимоходом обаче трябва да отбележа, че според мен това е най-опасната стъпка, която една жена може да направи, и че по този начин тя поема риска да бъде много зле третирана, след като се ожени.

Моят съпруг, трябва да призная, беше безкрайно добър, но съвсем не беше глупав. И тъй като видя, че доходите му не стигат, за да водим, живота, който, разчитайки на моята зестра, той смяташе, че ще можем да водим, и понеже, от друга страна, не получаваше от плантациите си във Вирджиния прихода, който очакваше, той започна често да изказва желание да отидем да живеем в неговото имение, като хвалеше тамошния начин на живот — евтин, богат, приятен и т.н.

Веднага схванах какво очаква от мен и затова една сутрин направо му заговорих за това. Казах му, че според мен неговото имение не носи добри приходи, защото той живее толкова далече от него, съвсем друго би било, ако можеше да го надзирава, и че разбирам желанието му да отиде да живее там. Добавих, че си давам сметка, задето е останал излъган в надеждите си да се ожени за жена със зестра и затова най-малкото, което мога да направя, е да се съглася да замина за Вирджиния и да живеем там.

Той бе възхитен от предложението ми и ми благодари с безброй нежни думи. Каза ми, че макар и надеждите му за богат брак да не са се сбъднали, той е много щастлив с мене и за него аз съм всичко, което може да бъде за мъжа си една съпруга. А колкото до предложението ми да заминем за Вирджиния, той просто не можеше да намери думи да ми благодари.

Накратко казано, ние решихме да заминем. Той ми каза, че в имението си имал много хубава и добре мебелирана къща, в която живеели майка му и сестра му — единствените му роднини. Щом пристигнем там, те ще се преместят в друга сграда (тя била собственост до живот на майка му, но след смъртта й той щял да я наследи), така че аз ще мога да разполагам с цялата къща; и аз действително заварих всичко точно така, както той ми го бе описал.

Натоварихме на кораба, с който заминавахме, голямо количество хубави мебели за нашата къща, запаси бельо и други необходими неща, както и доста стока за продан, и отпътувахме.

Как изкарахме пътуването, което беше дълго и пълно с опасности, не е от значение за моя разказ. Нито аз, нито мъжът ми водихме дневник. Трябва само да спомена, че пътуването ни беше ужасно — имахме две страшни бури и бяхме спрени от пиратски кораб. Разбойниците отнесоха почти всичките ни запаси и — нещо, което не бих могла да понеса — искаха да отвлекат и мъжа ми; в края на краищата аз успях с молбите си да ги склоня да го пуснат. След всички тези ужаси най-после хвърлихме котва в Йорк Ривър във Вирджиния и когато пристигнахме в плантацията, бяхме посрещнати извънредно мило от майката на мъжа ми.

Живеехме всички заедно, тъй като свекърва ми по мое настояване остана при пас; тя беше толкова мила майка, че никак не ми се искаше да се разделя с нея. Съпругът ми продължаваше да бъде все така нежен с мене както преди и аз се чувствувах най-щастливата жена на света, докато едно странно и неочаквано събитие в миг не разруши щастието ми и не ме постави в най-трудното положение, в което може да изпадне човек. Моята свекърва беше извънредно весела и добродушна старица — мога да я нарека така, тъй като синът й беше вече над тридесет години, — много приятна и забавна и ме развличаше с безбройни истории за страната и тамошните хора.

Между другото тя често ми разказваше, че по-голямата част от жителите на колонията са дошли от Англия много бедни. Общо взето, те били два вида: или били доведени от капитани на кораби и продадени като ратаи; или били заточени, след като са били осъдени за престъпления, които се наказват със смърт.

— Когато пристигнат тук — разказваше свекърва ми, — ние не правим разлика между тях. Плантаторите ги купуват и те работят заедно по полето, докато изтече срокът им. След това ги насърчават да започнат да работят за своя сметка. Правителството им дава земя, която те разчистват, разработват и после засаждат с тютюн или засяват с жито за собствени нужди. Търговците им дават на кредит сечива и други необходими неща срещу идната реколта и по този начин те засяват все повече всяка година и си купуват всичко, което им е нужно, за сметка на бъдещите си приходи. И така, дете мое — казваше тя, — много хора, които са лежали в Нюгейт, стават важни личности и ние имаме доста мирови съдии, офицери в милицията и магистри по градовете, на които ръцете са били жигосани на времето си. Веднаж, когато ме забавляваше с миналото на тамошните хора, тя започна да ми разправя и собствената си история и бидейки в добро разположение, ми повери, че и тя самата била от втория вид заселници. Била заточена, загдето се осмелила да извърши нещо твърде дръзко.

— И ето белега, дете мое — рече тя, като ми показа хубавата си бяла ръка, изгорена на дланта.

Нейният разказ ме трогна много, но свекърва ми се усмихна и каза:

— Това не трябва да ти се вижда странно, дъще, защото ръцете на някои от най-добрите хора в страната са жигосани и те не се срамуват да го признаят. Ето например майор*** е бил известен джебчия, съдията Б… е крадял по магазините; и двамата са жигосани. Бих могла да ти изброя и много други.

Ние често водехме подобни разговори и тя ми даваше голям брой такива примери. Веднаж, когато ми разправяше за миналото на един заточеник, пристигнал преди няколко седмици, аз я помолих да ми разкаже нещо за собствената си история и тя с най-голяма откровеност се отзова на молбата ми. На млади години тя била попаднала в много лоша компания в Лондон, тъй като майка й често я пращала да носи храна на една своя роднина, затворена в Нюгейт, която била в страшна мизерия и просто гладувала; по-късно тази жена била осъдена на смърт, но била помилвана поради бременност и умряла в затвора. Свекърва ми се отклони от разказа си и започна да разправя надълго за отвратителния живот в този ужасен затвор.

— Ти вероятно малко знаеш за този живот — каза тя, — а може и нищо да не си чувала, но вярвай ми, тук ние всички знаем, че само затворът в Нюгейт създава повече крадци и мошеници, отколкото всички разбойнически банди в страната. Това проклето място е заселило половината наша колония.

След това тя продължи разказа си, и то с такава точност, че започна да ме обхваща тревога, и когато дойде до една подробност, която изискваше да спомене тогавашното си име, стори ми се, че ще припадна. Тя забеляза, че с мене става нещо, и ме запита дали не ми е зле и какво ме мъчи. Отговорих й, че нейната тъжна история, ми е направила много силно впечатление и се чувствувам съвсем сломена. Помолих я да не ми разправя повече спомените си.

— О, мила — каза тя нежно, — тези неща не трябва да те тревожат. Всичко това е станало, преди ти да си била родена, и сега съвсем не ми тежи. Аз си спомням за тях дори с особено задоволство, защото те станаха причина да дойда тук.

Тогава тя продължи да ми разказва как попаднала в едно добро семейство, където се държала много добре, и как господарят и се оженил за нея след смъртта на жена си. От този брак имала две деца — моя мъж и сестра му. Когато останала вдовица, тя поела управлението на плантациите и с грижа и старание успяла да ги подобри и разшири, така че шестнадесет години след смъртта на мъжа си била вече удвоила имота, който наследила от него.

От този момент аз едва слушах разказа й, тъй като исках да се прибера в стаята си и да се отдам на чувствата си. Всеки може да си представи в какви душевни терзания бях хвърлена, откакто разбрах, че свекърва ми беше всъщност моя майка. Имах две деца от собствения си брат, бях бременна с трето и всяка нощ спях с него!

Ето че бях най-нещастната жена на света. О, ако никога не бях чула тази история, всичко щеше да бъде добре. Нямаше да е никакво престъпление да спя с мъжа си, ако не знаех, че той е мой брат.

Такова бреме легна на душата ми, че просто не можех да спя и постоянно се събуждах нощем. Нямаше никакъв смисъл да разкрия тайната си, а ми беше почти невъзможно да мълча, защото чувствувах непреодолима нужда да излея душата си пред някого. При това се страхувах да не би да говоря насън и мъжът ми да научи истината. Най-малкото, което можех да очаквам, бе да го загубя, тъй като той беше крайно деликатен и почтен човек и щеше да скъса с мене, щом разбереше, че съм му сестра. И така, аз бях объркана до крайна степен и просто не знаех какво да правя.

Нека всеки сам си представи какви трудности се изправяха пред мен. Бях на огромно разстояние от родната си страна и нямах никаква възможност да се върна там. Живеех в охолство, но животът ми беше непоносим. Ако се доверях на майка си, може би щеше да бъде мъчно да я убедя напълно, тъй като нямах доказателства. От друга страна, ако тя се усъмнеше и почнеше да ме разпитва, това щеше да бъде краят на всичко, защото най-малкият намек веднага би отделил мъжа ми от мен. Истината ми беше съвършено ясна и аз продължавах да живея в кръвосмешение и разврат и да минавам пред хората за почтена съпруга. Макар че престъплението не ме тормозеше много, в самото деяние имаше нещо толкова противоестествено, че започнах да изпитвам отвращение към съпруга си.

След като обсъдих спокойно всичко, реших, че е абсолютно необходимо да мълча и да не казвам нищо нито на майка си, нито на мъжа си; и така живях три години в страшен душевен тормоз.

По това време майка ми често ми разказваше за някогашните си приключения, но аз вече не обичах да слушам разказите й, тъй като от тях научавах неща, които не ми бяха никак приятни. Макар че говореше с недомлъвки, от думите й ми ставаше ясно това, което като дете бях чувала, без да разбирам, а именно, че на млади години тя е била проститутка и крадла. Вярвам обаче, че тя се бе разкаяла за греховете си, тъй като беше много набожна, сериозна и религиозна жена.

Но какъвто и да е бил животът й, моят беше истински ад, понеже, както вече казах, аз живеех в най-долен разврат. Както и очаквах, той не излезе на добър край, цялото ми щастие рухна, завърши в мизерия и страдания. Наистина мина известно време, преди всичко да се обърка и да тръгне наопаки. Най-лошото беше, че мъжът ми се промени по странен начин — стана своенравен, ревнив и зъл; аз не можех да търпя държането му, което беше неразумно и несправедливо. Отношенията ни ставаха все по-лоши, докато най-после поисках от него да изпълни обещанието, което с готовност ми беше дал, когато се съгласих да замина за Америка, а именно, че ако животът там не ми хареса, мога да се върна в Англия, когато пожелая, стига да го предупредя една година по-рано, за да може да уреди работите си.

Сега, както казах, аз поисках от него да изпълни даденото обещание, но трябва да призная, че не направих това по най-учтивия възможен начин. Аз настоявах, че той се държи зле с мене, че съм откъсната от приятелките си и нямам възможност да се защитя от неговата неоснователна ревност. Рекох му, че моето поведение е безупречно и никога не съм му дала повод да ме ревнува и като напуснем Вирджиния, той ще се освободи от всякакви подозрения.

Така упорито държах на своето, че макар мъжът ми да употреби всичкото си умение и да прибягна до помощта на майка си и на други хора, за да ме накара да променя решението си, най-после той се почувствува притиснат до стената и трябваше или да изпълни обещанието си, или да наруши дадената дума.

Всъщност той ми беше изстинал от сърцето и затова всичките му усилия останаха напразни. Самата мисъл да спя в едно легло с него ми беше станала гадна и аз измислях разни претексти — ту че съм болна, ту че нямам настроение, за да не го оставя да ме докосне; а най-много се страхувах да не забременея, защото това би ми попречило да замина за Англия или поне би забавило заминаването ми.

Най-после аз така му досадих с постоянните си настоявания, че един ден той побесня и без много да мисли, окончателно реши, че няма да заминем за Англия. Каза, че въпреки обещанието, което ми е дал, моето желание е неразумно, тъй като заминаването ни за Англия ще го разори, ще разстрои цялото семейство и ще го съсипе във всяко отношение, и затуй аз не трябва да искам това от него; никоя жена на света, която държи на семейството си и има присърце интересите на мъжа си, не би настоявала за подобно нещо.

Този отказ ме смаза душевно, защото, когато обмислих всичко спокойно — че мъжът ми в действителност беше работлив и грижлив стопанин и не знаеше нищо за ужасното положение, в което се намираме, — не можех да не призная пред себе си, че предложението ми беше крайно неразумно и че една жена, която обича семейството си, никога не би постъпила така.

Но аз имах друга причина да искам да замина — вече не гледах на мъжа си като на съпруг, а като на близък роднина, син на собствената ми майка; и затова реших да се откъсна от него по един или друг начин, но не знаех как да постъпя.

Лошите езици казват, че когато една жена си науми нещо, никой не може да я накара да промени решението си. Аз не преставах да мисля как мога да намеря начин да се върна в Англия и най-после реших да предложа на мъжа си да замина без него. Той просто побесня, нарече ме лоша съпруга и безсърдечна майка и ме запита как не се ужасявам от мисълта да извърша такова ненормално нещо — да оставя двете си деца (едното беше умряло) без майчински грижи и никога да не ги видя вече. Наистина, ако не се намирах в такова нетърпимо положение, никога не бих постъпила така, но сега аз исках да се откъсна от семейството и никога да не видя нито децата, нито него. Колкото до обвинението, че върша нещо ненормално, аз се оправдавах пред себе си, като си казвах, че въобще цялото ни семейство е ненормално.

Ясно беше обаче, че няма да мога да склоня мъжа си нито да замине с мен, нито да ме пусне да замина сама; а от друга страна, нямах право да напусна колонията без негово съгласие, както е добре известно на всеки, който познава конституцията на Вирджиния. По този въпрос с мъжа ми имахме много кавги, които ставаха все по-остри. Тъй като вече никак не го обичах, аз не избирах думите си и понякога говорех с него много предизвикателно. Накратко казано, стараех се всячески да го накарам да се разделим, тъй като това бе най-голямото ми желание.

Поведението ми го накара да ме намрази до крайност, и то с право, защото по едно време дори отказах да спя с него. Аз все повече се отчуждавах от него, докато един ден той ми каза, че вероятно съм луда и че ако не променя държането си, ще ме подложи на лечение, тоест ще ме изпрати в лудница. Отговорих му, че един ден ще разбере, че съвсем не съм луда и че нито той, нито някой друг негодник има право да ме убие. Признавам, че страшно се изплаших да не би наистина да ме прати в лудница, защото в такъв случай никой не би повярвал на думите ми и аз никога не бих имала възможност да разкрия истината.

Това ме накара да се реша да разкрия тайната си, каквито и да бъдат последиците. Спираше ме обаче неразрешеният въпрос как и кому да обясня това, което ме мъчеше, докато един ден при едно скарване с мъжа ми аз така се забравих, че едва не му казах истината в лицето. Сдържах се и не му обясних всичко, обаче думите ми бяха достатъчни да го сломят; след известно време аз трябваше да изкарам всичко наяве.

Той беше започнал със спокоен тон да ме упреква, загдето така настоявам да се върна в Англия. Аз му отвърнах и ние се скарахме. Както във всички семейни разправии, една остра дума предизвикваше друга още по-остра. Той ми каза, че не се отнасям към него като към съпруг, нито говоря на децата си като майка и затова не заслужавам да бъда третирана като съпруга. Той се опитвал да ме вразуми с добро и ме е убеждавал с кротост и спокойствие, както подобава на съпруг и християнин, но аз винаги съм му отвръщала със зло; държала съм се към него не като към човек, а като към куче, и не като към съпруг, а като към най-презрения чужд човек. Накрая ми рече, че досега не искал да употреби насилие спрямо мен, но вече вижда, че това е необходимо и в бъдеще ще вземе мерки, които ще ме накарат да изпълнявам задълженията си.

Кръвта ми кипна и аз, разярена, му извиках, че презирам и кротостта му, и заплахите му и че съм решена да замина за Англия, каквото и да става. Колкото до това, че не се държа към него като към съпруг и не се грижа като майка за децата си, сигурно има някаква причина, която той не може да разбере сега. Мога само да му кажа, че нито той е мой законен съпруг, нито децата ни са законни и че няма защо да се грижа за тях повече, отколкото досега.

Признавам, че ми дожаля за него, когато изрекох последните думи, защото той побледня като смъртник и стоеше като ударен от гръм, без да промълви дума. Помислих, че ще припадне — той цял трепереше, пот или сълзи течаха по лицето му и ръцете му бяха студени като лед. Явно беше, че получи нещо като удар и трябваше да му дам някакво лекарство, за да не умре. Когато се посъвзе, той повърна. Сложих го в леглото и на следната сутрин имаше силна треска.

След известно време температурата му спадна и той започна да се оправя, макар и бавно. Когато се почувствува по-добре, той ми каза, че съм му нанесла смъртна рана с езика си, но преди всякакви обяснения иска да ми зададе само един въпрос. Прекъснах го и му казах, че съжалявам, задето съм прекалила с думите си, защото виждам колко е разстроен, но го моля да не иска обяснения, тъй като това само може да влоши нещата.

Той се слиса още повече и започна да подозира, че крия някаква тайна, но, разбира се, не можеше да отгатне за какво се касае. Единственото нещо, което можеше да си помисли, беше, че имам някъде друг съпруг, но аз го уверих, че няма нищо подобно. Действително колкото до бившия ми мъж, за мен той не съществуваше, тъй като сам бе ми казал, че трябва да го считам за мъртъв; затова нямах никаква грижа в това отношение. Сега почнах да си давам сметка, че съм казала твърде много, за да мога дълго да пазя тайната си, и бях много доволна, че мъжът ми сам ми даде възможност да се освободя от това, което ми тежеше на сърцето. В течение на три-четири седмици той безуспешно се мъчи да ме накара да му кажа само дали в думите ми е имало нещо вярно, или просто съм искала да го ядосам. Аз обаче продължавах да бъда непреклонна и отказвах да му обясня каквото и да е, освен при условие, че се съгласи да замина за Англия, на което той отговаряше, че докато е жив, това няма да стане. Тогава му казах, че имам средство не само да го принудя да даде съгласието си, но дори да го накарам да ме моли да замина. Това усили любопитството му и той стана още по-настойчив.

Най-после той разказал всичко на майка си и я накарал да се опита да измъкне нещо от мен. Тя действително употреби цялото си умение да научи нещо, но аз бързо пресякох въпросите й, като казах, че ключът на загадката се крие в нея, от уважение към нея пазя тази тайна и затова я умолявам да не настоява повече.

Тя буквално онемя при този намек и не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. След малко обаче реши, че това е само някаква хитрост, за да се отърва от разпита, и продължи да ме мъчи с въпроси и да се опитва да ме сдобри със сина си. Отговорих й, че намеренията и са много добри, но е невъзможно да се помирим и ако разкрия истината, тя ще се съгласи с мен. Но все пак в края на краищата аз отстъпих пред настойчивите й молби. Качах и, че ще се осмеля да й доверя нещо, което е извънредно важно, както сама ще види след малко, но ще го направя само ако тя тържествено ми обещае да не го съобщава на сина си без мое съгласие.

Тя дълго не искаше да ми даде такова обещание, но най-после, за да може да чуе тайната, се съгласи на това условие. И така, след дълъг увод започнах да разправям цялата история. Най-напред й казах как тя е станала причина да се отчуждя от сина й, като ми е говорила за живота си в Лондон и ми е казала тогавашното си име. Припомних й, че беше забелязала как се смутих, когато го чух. Тогава й разправих за детските си години, казах й истинското си име и чрез разни дребни вещи, които ми бяха останали от това време, я уверих, че съм нейното собствено дете, плът от плътта й, нейната дъщеря, родена в Нюгейт, същата, която я бе спасила от бесилката и която тя бе оставила на своята роднина, когато била заточена.

Нямам думи да опиша колко се слиса майка ми. Отначало тя не искаше да повярва на разказа ми, нито да си спомни подробностите, защото веднага си представи какъв хаос ще внесе това в семейството. Но от друга страна, всичко казано от мен така точно съвпадаше с това, което ми бе разказвала за себе си (тя сигурно съжаляваше за словоохотливостта, защото сега не можеше да отрече очевидните факти, което иначе с радост би направила), че тя млъкна, прегърна ме, целуна ме и горчиво зарида. Дълго седяхме мълчаливи, без да разменим дума.

— Горкото ми дете — възкликна най-после тя, — каква зла орис те доведе тук! И то в прегръдките на моя син! Нещастно момиче! О, свършено е с нас! Женена за собствения си брат! Две деца живи и едно мъртво от същата плът и кръв! Синът ми и дъщеря ми спят заедно като мъж и жена! Какъв ужас! Нещастно семейство! Какво ще стане с нас! Какво да правим!

Тя продължаваше да се вайка, а аз не знаех какво да кажа, пък и нямах сили да говоря, тъй като всяка дума ми пробождаше сърцето. Когато се разделихме, смазани от мъка и двете, тя ми обеща, че няма да каже нищо на сина си, докато не поговорим пак.

Разбира се, не мина много време, и ние имахме втори разговор. Тя започна отново да ми разправя за миналото си, като пропущаше и изменяше някои неща — преструваше се, че ги е забравила, и се надяваше може би, че и аз съм ги забравила, — но аз й ги припомних и й разказах така точно историята на живота й, че тя не можа да отрече нищо. Тогава отново се завайка и заоплаква от жестоката си съдба. Когато се успокои малко, ние започнахме да се съвещаваме какво да направим, преди да обясним работата на мъжа ми. Но какво можехме да измислим? И двете не виждахме никакъв изход и се питахме дали ще бъде благоразумно да му разкрием тайната си. Колкото и да гадаехме, невъзможно беше да предвидим как ще реагира той и какви мерки ще вземе. Ако не бъде в състояние да се владее и хората научат истината за нашето семейство, ясно беше какво би значило това за всички ни. Той би могъл също да се възползува от правата, които законът му дава, и да ме изпъди най-позорно. В такъв случай аз ще трябва да го съдя, за да получа обратно малката си зестра; може би ще я изразходвам цялата за разноски по делото и накрая ще стигна до просяшка тояга; може би след няколко месеца той щеше да се ожени и аз щях да съм най-нещастната жена на света. Майка ми разбираше всичко това така добре, както и аз, но и двете не знаехме какво да правим. След известно време тя взе едно по-трезво решение, но за жалост то беше съвсем противоположно на моето мнение. Според нея аз трябваше да погреба напълно цялата история и да продължа да живея с мъжа си както по-рано, докато някое събитие не ни даде възможност да разкрием тайната, без да се излагаме на опасност. Междувременно тя ще се постарае да ни сдобри и да създаде отново мир и съгласие в семейството, а аз трябва да спя с него както преди и да мълча като гроб.

— Ако хората узнаят нещо, с нас двете е свършено — каза накрая майка ми.

За да ме склони, тя обеща да ми помогне парично и да ми завещае, каквото може, и то лично на мен, а не общо с мъжа ми, така че, ако след смъртта й тайната бъде узната, аз бих могла сама да се справя с положението. Макар че беше много мило от страна на майка ми да направи това предложение, аз не можех да го приема, тъй като преценявах нещата другояче и мислите ми бяха насочени в съвсем друга посока.

Казах й, че е невъзможно да крием вечно тайната в сърцата си и всичко да остане постарому. Попитах я дали може да си представи как бих понесла мисълта да спя със собствения си брат. Изтъкнах й също, че докато е жива, тя винаги може да потвърди думите ми, ако се наложи да разкрия тайната — щом тя ме признава за свое дете, никой друг не би се усъмнил, че говоря истината; но ако тя умре преди това, хората ще ме вземат за безсрамница, която е измислила цялата история само за да може да напусне мъжа си, или пък за луда или ненормална. Казах й също, че мъжът ми ме е заплашвал да ме прати в лудница и изплашена от неговите закани, аз съм се видяла принудена да й разправя всичко.

В заключение й казах, че след най-сериозно обмисляне съм взела следното решение, което се надявам, че тя ще одобри, понеже то представлява нещо средно между нейното и моето мнение: тя трябва да убеди сина си да ми разреши да замина за Англия, като ме снабди с достатъчно пари — било в полици, било в стока, — за да има с какво да живея там, като му даде да подразбере, че някой ден той може да намери за добре да дойде при мен. Когато замина, тя ще може по нейно усмотрение спокойно да му обясни причината на моето заминаване. По този начин, като разбере постепенно истината, той няма да изпадне в ярост и да извърши някоя необмислена постъпка. Разбира се, тя ще следи той да не оставя децата без грижи и да не се ожени, освен ако научи със сигурност, че съм умряла.

Такъв беше моят план и съображенията ми бяха съвсем основателни. Аз бях напълно отчуждена от мъжа си и го мразех смъртно като съпруг; просто ми беше невъзможно да се освободя от вкоренилото се у мен отвращение към него. Съзнанието, че нашият брак е незаконен и почива на кръвосмешение, усилваше чувството ми на погнуса и въобще всичко допринасяше да направи за мен съвместния ни живот най-гадното нещо на света. Наистина, струва ми се, бях дошла дотам, че по-скоро бих прегърнала куче, отколкото да го оставя да ме целуне, и самата мисъл да легна с него в леглото ми беше непоносима. Не твърдя, че съм била права, като докарах отношенията ни дотам, а същевременно не се решавах да му разкрия истината; но аз разказвам какво е било, а не какво е трябвало да бъде.

Тъй като и аз, и майка ми продължавахме да стоим на своите напълно противоположни становища, дълго време беше невъзможно да постигнем някакво съгласие. Водихме много спорове, но никоя от нас нито отстъпваше, нито успяваше да убеди другата.

Аз настоявах, че ми е гадно да спя със собствения си брат, а тя — че никой не може да го накара да ме пусне да замина. И така продължи много време. Макар че бяхме на различно мнение, ние нито се карахме, нито се сърдехме една на друга, а просто не можехме да решим какво да направим.

Най-после аз се реших на отчаяна стъпка и обадих на майка си, че сама ще му разправя всичко. Тя изпадна в ужас и трябваше дълго да й говоря и да я успокоявам. Казах й, че ще го направя постепенно и деликатно и ще вложа всичкото си умение, като избера подходящия момент, когато той е в добро разположение на духа. Не се съмнявах, че ако успея да се преструвам добре и да го накарам да повярва, че още го обичам, моят план ще успее и ние ще се разделим по взаимно съгласие, тъй като наистина можех да го обичам като брат, но не и като съпруг.

През всичкото това време той не преставаше да настоява пред майка си да разбере какво съм искала да кажа със страшните думи, както той се изразяваше, а именно, че не съм негова законна съпруга и децата ни не са законни. Майка ми му отговорила, че не е могла да получи никакви обяснения от мен, по е разбрала, че нещо много ме измъчва и се надява един ден да може да се добере до тайната ми. Препоръчала му настойчиво да се отнася по-нежно с мен и да ме спечели с добро държане. Казала му също, че много ме е изплашил със заканите си да ме прати в лудница и т.н. и го посъветвала в никой случай да не ме докарва до отчаяние. Той й обещал да смекчи поведението си и я помолил да ме увери, че ме обича както по-рано и няма никакво намерение да ме прати в лудница, каквито и заплахи да е изрекъл в гнева си. Казал й също, че тя трябва да поговори и на мен и тогава бихме могли да заживеем в съгласие както преди.

Веднага забелязах последиците от намесата на майка ми. Мъжът ми скоро промени поведението си и стана съвсем друг човек. Той бе толкова мил и внимателен към мене, че и аз трябваше да му отвърна до известна степен със същото.

Правех, каквото можех, но все пак всичко излизаше доста изкуствено; аз се страхувах от ласките му повече от всичко друго, защото мисълта, че мога да забременея, ме правеше да настръхвам. И това за лишен път ме убеждаваше, че бе абсолютно необходимо да скъсам с него незабавно, което и направих с крайна предпазливост и такт.

Беше минало около месец, откакто той промени поведението си. Ние живеехме вече в съвсем друга атмосфера и ако този живот ме задоволяваше, можехме да продължим така, докато сме живи. Една вечер ние седяхме и разговаряхме при входа на градината под навеса от платнище, който ни служеше за беседка. Мъжът ми беше в приятно и весело настроение и ми говореше много нежно. Каза ми колко се радва, че сега така добре се разбираме, колко тежко му било, когато сме били в лоши отношения, и се надява, че никога вече няма да имаме такива недоразумения помежду си.

Аз въздъхнах дълбоко и му отвърнах, че никоя жена не би могла да бъде по-щастлива от мен от добрия и сговорен живот, който сме имали, нито по-огорчена от раздорите помежду ни, но за съжаление едно нещастно обстоятелство, което е от голямо значение за мен и което не зная как да му разкрия, ме тормози и ми отравя цялата радост от съвместния ни живот.

Той ме обсипа с въпроси, но аз му казах, че не зная как да му обясня какво ми тежи на сърцето. Докато пазя тайната си, рекох, само аз съм нещастна, а ако я споделя и двамата ще бъдем нещастни. Затова най-доброто, което мога да направя, е да го държа в неведение и ако не съм му разкрила тайната си, то е било именно по тези съображения, макар и да съм сигурна, че пазенето на тази тайна ще бъде гибелно за мене.

Невъзможно е да се опише изненадата му, когато чу тези думи. Той още по-настойчиво продължи да ме разпитва какво крия от него. Каза ми, че не само не му правя добро, като не споделям тайната си с него, но дори проявявам недоверие към него. Отговорих му, че и аз мисля същото и все пак не мога да се реша. Той се върна на това, което му бях рекла преди време, и каза, че се надява тайната ми да няма връзка с думите, които тогава бях издумала в гнева си, и че е решил да ги счита за необмислени и предизвикани и иска да ги забрави. На това аз възразих, че и аз бих искала да мога да забравя това което крия в сърцето си, но е невъзможно, защото то ме тормози непрекъснато.

Тогава той ми рече, че не желае да ми противоречи в нищо и затова няма повече да ми досажда с въпросите си и ще се съгласи с всичко, което направя или кажа, но ме моли само да не допущам тази тайна да нарушава спокойствието ни и семейното щастие.

Това беше единственото нещо, което не желаех да чуя от него, тъй като ми се щеше той да продължи да настоява, за да мога най-сетне да отстъпя и да изтръгна от гърдите си тайната, която ми тежеше до смърт. Затова направо му казах, че не бих била доволна, ако той престане да ме разпитва, макар да не зная как да му отговоря.

— Кажи ми, мили — рекох аз, — ще се съгласиш ли да ти поставя някои условия, преди да ти разкрия тайната си?

— Приемам всички разумни условия — отвърна той.

— Е, тогава обещай ми писмено, че ако намериш, че нямам вина за нещастията, които ще последват, или не съм станала умишлено причина за тях, ти няма да ме укоряваш и да се отнасяш зле с мене, няма да ми навредиш и въобще няма да ме караш да страдам за неща, за които не съм виновна.

— Това е най-разумното искане на света — отговори мъжът ми. — Разбира се, че няма да те упреквам за това, за което нямаш вина. Дай ми перо и мастило.

Изтичах и му донесох мастило, хартия и перо. Той написа условията точно както аз му ги бях предложила и се подписа.

— Е, какво е следното условие, мила моя? — запита той.

— То е, че няма да ме укоряваш, задето не съм ти разкрила тайната, преди самата аз да я зная.

— Също много правилно — каза той, — от все сърце ще подпиша.

И той пак сложи подписа си.

— Сега, мили мой — рекох аз, — имам едно последно условие и то е следното: тъй като моята тайна засяга само двама ни, ти няма да казваш нищо никому освен на майка си. Освен това, понеже въпросът засяга колкото мене, толкова и тебе, без мое знание и съгласие няма да извършиш нищо прибързано и необмислено нито в моя вреда, нито във вреда на майка си.

Това го смути малко. Той написа ясно думите — прочете ги няколко пъти, поколеба се, като повтаряше:

„Във вреда на майка ми! В твоя вреда! Каква е тази мистерия!“

Все пак накрая той се подписа.

— Е, сега вече нима да искам да се подписваш повече — рекох яз, — но тъй като ще чуеш най-неочакваното и най-изненадващото нещо, което някога се е случвало на едно семейство, моля те да ми обещаеш, че ще го приемеш със спокойствие и присъствие на духа, както подобава на разумен човек.

— Ще направя всичко, което мога — отвърна той, — ако не ме държиш повече в напрежение, защото ти ме подлудяваш с твоите предисловия.

— Слушай тогава! — казах аз. — Казах ти преди известно време, че не съм твоя законна жена и децата ни не са законни деца. Сега трябва да ти съобщя спокойно, макар и с болка на душата, че съм твоя сестра и ти си мой брат и че и двамата сме деца на нашата обща майка, която живее в тази къща и е убедена по най-безспорен начин в истинността на твърдението ми.

Видях как той побледня и очите му почнаха да блуждаят.

— Спомни си какво обеща — извиках аз — и приеми всичко с кураж. Какво повече можех да кажа, за да те подготвя?

Повиках един слуга и го пратих да донесе чашка ром (това е обикновеното питие в страната), защото мъжът ми вече губеше съзнание.

Когато той дойде малко на себе си, рекох му:

— Тази история се нуждае от дълги обяснения, затова успокой се и имай търпение да я чуеш. Ще се постарая да бъда кратка.

След това му разказах това, което считах за необходимо, и особено — как разбрах истината от майка ни.

— И сега, мили мой — казах аз, — ти виждаш защо ти поставих условия. Явно е, че нито съм отговорна за всичко това, нито съм могла да зная нещо, преди да чуя разказа от майка ни.

— Напълно ти вярвам — отвърна той, — но тази изненада е ужасна за мене. Обаче аз имам лек за нея, лек, който ще тури край на твоите затруднения, без да става нужда да заминаваш за Англия.

— Това ще е много странен лек, както и цялата ни история.

— Не, не — отвърна той, — аз ще оправя всичко, защото аз съм единствената пречка.

Изглеждаше като да не е съвсем на себе си, когато каза това, но думите му не събудиха у мен никакви опасения, защото бях чувала, че хората, които вършат тези неща, не говорят за тях, а онези, които говорят за тях, никога не ги вършат.

Още никаква определена мисъл не бе назряла в главата му и аз забелязах, че той стана мълчалив, замислен и тъжен. Струваше ми се, че се умопобърка малко. Опитвах се да му повдигна духа и да поговоря с него как да разрешим въпроса. Понякога той се чувствуваше добре и говореше по-бодро, но обикновено душата му беше така потисната от мрачни мисли, че той на два пъти посегна на живота си. Единия път се беше обесил и ако майка му не беше влязла в стаята в същия момент, той сигурно щеше да умре; с помощта на слугата негър тя прерязала въжето и го спасила.

Сега положението бе наистина трагично. Така ми беше жал за мъжа ми, че някогашната ми обич започна да се съживява и аз искрено се стараех да подобря отношенията ни, като проявявах най-голяма нежност. Но мъката бе пуснала дълбоки корени, гнетеше го и той започна да линее.

Всички бяхме нещастни и аз не знаех какво да правя. Той видимо слабееше все повече и ако бях останала там, може би щях да се оженя пак, и то много добре; но душата ми бе неспокойна, копнеех да се върна в Англия и нищо друго не можеше да ме задоволи.

След дълги настоявания успях да склоня мъжа си, чийто сили все повече намаляваха, да даде съгласието си. И така, водена от съдбата си, аз тръгнах по пътя, който се откриваше пред мен. С помощта на майка си получих много добра стока, която да продам в Англия.

Когато се разделихме с брат ми (отсега ще го наричам вече така), ние се съгласихме, че след пристигането ми в Англия той ще разгласи, че съм умряла, за да може да се ожени, когато пожелае. Той обеща, че ще си пишем като брат и сестра, че ще ми помага и ще ме издържа до края на живота ми; а ако умре преди мен, ще остави достатъчно на майка ни като завет в моя полза. Той изпълни това свое обещание, но наследството бе уредено по такъв странен начин, че по-късно аз изпитах горчиво разочарование, както ще видите по-нататък.

Заминах за Англия през месец август, след като бях прекарала в страната осем години. Оттогава в живота ми се заредиха низ от нещастия, каквито вероятно малко жени са изпитали.

Пътуването ни трая тридесет и два дни, през които морето не бе особено спокойно, а когато достигнахме английския бряг, изкарахме две-три бури, една от които ни завлече към ирландския бряг. Хвърлихме котва в Кинсеил, останахме там около две седмици и след като се снабдихме с припаси, отново отплувахме. Пак имахме много лошо време и бурята счупи главната мачта на кораба. Най-после достигнахме до Милфорд Хейвън в Уейлс. Макар че този град е далече от пристанището, където корабът трябваше да разтовари, щом се почувствувах стъпила на Британския остров, аз реших да не се излагам повече на опасност по морето, което се показа така враждебно към мен. Взех си дрехите, парите и товарителницата, както и разни други документи и заминах за Лондон, като оставих кораба да продължи пътуването си за Бристол, където живееше търговецът, с когото брат ми имаше редовни връзки.

След около три седмици пристигнах в Лондон, където наскоро след това чух, че корабът е доплувал в Бристол, но за нещастие поради лошото време и счупената мачта е претърпял тежка авария и голяма част от стоките били повредени.

Сега започваше нова страница и моя живот, която съвсем не обещаваше да е добра. Бях напуснала семейството си окончателно. Стоките, които бях взела със себе си, представляваха наистина значителна сума и ако бяха пристигнали в добро състояние, бих могла да се омъжа доста добре; но сега от тях можех да изкарам всичко на всичко двеста-триста лири и нямаше никакви изгледи да получа нещо повече от където и да било. Нямах никакви приятели, нямах дори и познати, защото бях решила, че в никакъв случай не бива да подновявам старите си познанства; колкото до моята хитра приятелка, която ми беше помогнала да се оженя, и тя, и мъжът й се бяха поминали.

Наложи се да отида до Бристол, за да се погрижа за стоките си, и докато се занимавах с работите си, позволих си удоволствието да прескоча до Бат. Понеже бях още доста млада, запазила веселия си нрав и свободна, макар и да нямах богатство, все пак се надявах, че там може да се случи нещо, което да подобри положението ми, както се бе случвало по-рано.

Бат е скъп град, пълен с най-различни изкушения, където се завързват много любовни интриги. Отидох там, за да използувам възможностите, които този град предлага. Трябва да кажа за свое оправдание, че намеренията ми бяха напълно почтени и че по това време мислите ми нямаха насоката, която взеха по-късно.

Тук прекарах „късния сезон“, както се изразяват в Бат, и се запознах с някои съмнителни хора; вместо това да ме направи по-внимателна, то по-скоро ме подтикна към безразсъдните постъпки, които извърших по-късно. Живеех доста приятно, движех се в добра компания от весели и възпитани хора, но започнах да се тревожа, като виждах как се стопяват парите ми. Нямах постоянен доход и харчех от капитала си, а това значеше, че след известно време ще се разоря напълно. През ума ми често минаваха тъжни мисли, но аз ги отпъждах и продължавах да храня надежда, че някои ден щастието ще ми се усмихне.

Но Бат не е град, в които една жена може да намери съпруг. Това не беше Редриф, където, ако се бях настанила горе-долу добре, все някой почтен капитан на кораб щеше да ми направи предложение за женитба; живеех в Бат, където мъжете понякога намират любовници, но твърде рядко търсят съпруга и затова всички мъже, с които една жена може да се запознае там, се стремят да я съблазнят.

Прекарах доста добре първия сезон в Бат. Макар че бях се сприятелила с един джентълмен, който беше дошъл там, за да се забавлява, не завързах с него никакви непозволени връзки. Бях отхвърлила няколко случайни предложения от любовен характер, измъквайки се доста добре от всички тези истории. Не бях толкова покварена, та да се отдам на развратен живот за удоволствие, а от друга страна, не получих никакви необикновени предложения, които да ме съблазнят с това, от което най-много се нуждаех.

През първия сезон се сприятелих с хазайката си, която наистина не беше сводница, но не бе и светица. Аз винаги се държах така, че никакво петно да не падне върху името ми; при това всичките мъже, с които се срещах, бяха сериозни хора, така че тези връзки ни най-малко не ме компрометираха, а и никой от познатите ми не смяташе, че има изгледи да завърже отношения от по-друго естество с мен.

Между тях беше и джентълменът, за когото споменах. Той обичаше да казва, че му доставяло голямо удоволствие да бъде с мене и че съм му много приятна, но по това време помежду ни нямаше нищо повече.

Когато след сезона курортистите напуснаха Бат, аз прекарах много тъжни часове. Отивах понякога в Бристол, за да се погрижа за разпродажбата на стоките си и да събера малко пари, но пак се връщах обратно в Бат, където се бях установила, тъй като поради приятелските отношения с моята хазайка можех да живея там през зимата по-евтино, отколкото всякъде другаде.

Колкото през есента беше весело в Бат, толкова през зимата беше скучно. Тъй като бях станала доста близка с хазайката си, не можех да не й разкажа какво ми тежеше на сърцето и главно в какво тежко материално положение се намирам. Казах й също, че имам брат и майка във Вирджиния, които са заможни хора, и че съм писала на майка си в какво положение се намирам поради голямата загуба, която бях претърпяла от повреждането на стоките си. Не пропусках да осведомя новата си приятелка, че очаквам пари оттам, пък и действително очаквах помощ от майка си. Тъй като корабите отиваха и се връщаха от Бристол до Йорк Ривър във Вирджиния за по-кратко време, отколкото от Лондон, а от друга страна, понеже брат ми беше в търговски връзки с една бристолска фирма, аз реших, че ще бъде много по-добре за мен да чакам тук парите си, отколкото в Лондон.

Новата ми приятелка изглеждаше силно трогната от положението ми и действително се показа извънредно мила, защото намали сумата, която й плащах за храната, дотолкова, че сигурно нищо не печелеше от мен; колкото до квартирата, през зимата тя не ми вземаше никакъв наем.

Пролетта дойде. Моята приятелка беше все така мила с мен и аз останах да живея при нея, докато не се наложи да я напусна. В нейната къща често наемаха стаи доста солидни хора и между тях беше и джентълменът, който, както казах, така ценеше компанията ми миналата есен. Той пристигна заедно с един свой приятел и двама слуги и се настани в същата къща. Подозирах, че хазайката ми го беше привлякла, като му съобщила, че аз още живея у нея; тя обаче отрече това.

И така, този джентълмен дойде на квартира в същата къща и продължи да ми оказва голямо внимание. Трябва да призная, че той беше истински джентълмен. Неговата компания ми беше приятна, а и моята, ако мога да вярвам на думите му, също му беше приятна. Той постоянно ме уверяваше в извънредно дълбокото си уважение към мен. Имал много високо мнение за моята добродетел, казваше често той, и затова бил сигурен, че ако ми предложи нещо друго, аз ще го отблъсна с презрение. Аз му разказах, че съм вдовица, че съм пристигнала в Бристол от Вирджиния с един от последните кораби и че чакам в Бат пристигането на следния конвой от кораби, по който ще получа доста пари.

Той пък ми каза, че е женен, но жена му била душевно болна. За да избегне всякакви подозрения, че не се интересува достатъчно за лекуването й, той се съгласил да я повери на грижите на нейните роднини и дошъл в Бат да се разсее.

Моята хазайка, която по собствен почин гледаше да ни сближи, ми даде най-добри сведениияза него — бил почтен и добродетелен човек и при това много богат. Имах всички основания да кажа и аз същото за него, тъй като при все че живеехме на един етаж и той често идваше в стаята ми дори когато бях в леглото, както и аз ходех в неговата, единственото нещо, което си позволяваше, беше да ме целуне понякога; дори не поиска от мен нищо друго освен много по-късно, както ще чуете след малко.

Понякога говорех на хазайката си за неговата извънредна скромност и тя винаги ми казваше, че още от самото начало е забелязала това. Тя често ми повтаряше, че според нея аз мога да очаквам известна помощ от него, тъй като той постоянно търси моята компания и заема почти всичкото ми време. Отговорих й, че не съм му дала ни най-малкия повод да смята, че се нуждая от помощ, и въобще не бих приела пари от него. Тогава тя рече, че ще се заеме с тази работа и наистина трябва да е действувала много умело, защото, когато на следния път останах сама с моя приятел, той започна да ме разпитва за положението ми — с какво живея, откакто съм в Англия, и дали нямам нужда от пари. Аз се държах много резервирано. Отговорих му, че макар тютюнът, който съм докарала, да се е повредил при превоза, не всичкият е станал негоден; от друга страна, търговецът, на когото го бях предала за разпродажба, се бе показал много услужлив, така че не съм притеснена парично и затова се надявам, ако живея икономично, да мога да издържа, докато получа пари със следващите кораби. Обясних му, че междувременно съм ограничила разходите си — докато миналия сезон имах слугиня и държах спалня и столова на първия етаж, сега сама си върша работата и живея в една стая на втория етаж. „И въпреки това — рекох, — сега не се чувствувам по-нещастна от по-рано.“ Добавих, че благодарение на неговата компания животът ми е много по-весел и че съм му твърде задължена за това. По този начин не му дадох възможност да ми предложи помощ.

Не мина много време и той отново ми заговори по този въпрос. Намираше, че съм прекалено стеснителна и много съжаляваше, че не му признавам какво е истинското ми положение. Разпитвал ме, казваше той, не от любопитство, а само защото искал да ми помогне, ако съм в нужда. Но щом не признавам, че се нуждая от помощ, той ме моли само за едно — да му обещая, че ако изпадна в парични затруднения, веднага ще му кажа и без стеснение ще приема пари от него. В негово лице аз винаги съм щяла да намеря верен приятел, макар че съм се страхувала да му се доверя.

Не пропуснах да му изкажа благодарността си, както подобава, и да го уверя, че много ценя добрината му. Оттогава вече не се държах така резервирано с него, макар че отношенията ни останаха в границите на най-строгата нравственост. Но колкото и свободно да разговаряхме, все пак не можах да си позволя да му кажа, че ми трябват пари, макар тайно да бях твърде доволна от предложението му.

Няколко седмици минаха и аз все не се осмелявах да му поискам пари. Но моята хазайка, която беше хитро същество и често ме подканваше да се възползувам от щедрото предложение на приятеля си, сама измисли начин да ме подтикне към това. Един ден тя се втурна в стаята ми, когато бяхме заедно с моя приятел, и извика:

— О, госпожо, лоши новини ви нося!

— Какво има? — рекох. — Да не би корабите от Вирджиния да са заловени от французите? (От това се страхувах най-много.)

— Не — отвърна тя, — но човекът, когото вчера пратихте в Бристол за пари, се завърна и каза, че не носи нищо.

Нейната тактика никак не ми хареса. Тя прекалено явно намекваше на моя приятел да ми предложи пари, а той съвсем не се нуждаеше от подканване. Аз виждах, че няма да изгубя нищо, ако се държа резервирано, и за това я срязах веднага:

— Не мога да разбера защо е казал това — рекох аз. — Уверявам те, че той ми донесе всичките пари, които имах да получавам. Ето ги! — И аз измъкнах кесията си, в която имаше около дванадесет гини. — След малко ще получиш по-голямата част от тях.

Както и предполагах, приятелят ми намери постъпката й прекалено дръзка и аз забелязах, че му стана малко неприятно. Когато обаче чу отговора ми, той явно го задоволи. На другия ден говорихме за тази случка и видях, че одобрява държането ми. Усмихвайки се, той ми каза, че се надява, че няма да забравя обещанието си — да се обърна към него, ако имам нужда от пари. Аз изразих недоволството си от хазайката, която си позволява да говори за неща, които не са нейна работа. Казах му, че вероятно тя е искала да си получи парите, които й дължа — около осем гини, — и затова още същата вечер съм й ги платила.

Той се зарадва много, когато чу, че съм се издължила, и ние заговорихме за други неща. На следната сутрин, като чу, че съм станала преди него, той ме извика през стената и аз му се обадих. Покани ме да отида в неговата стая. Още не беше станал. Каза ми да седна до леглото му, защото искал да ме помоли за нещо. След като ми направи няколко комплимента, той ме попита дали мога да бъда пряма с него и да му отговоря откровено на един въпрос. Запитах го кога не съм била откровена с него, поспорихме на шега какво значи думата „откровен“ и най-после аз му обещах да отговоря на въпроса му. Тогава той ме помоли да му покажа кесията си. Аз се разсмях и веднага я извадих от джоба си. В нея имаше три гини и половина. Той ме попита дали това са всичките ми пари, на което аз отговорих със смях, че имам още много.

Той настоя да отида и да донеса всичките си пари до последния фардинг^[10].

Отидох в стаята си и донесох чекмеджето, в което държах по-ценните си вещи. В него имаше около шест гини и малко сребърни монети. Изсипах всичко на леглото и му казах, че това е цялото ми богатство до последния шилинг. Той погледна за миг парите, без да ги брои, и после ги постави обратно в чекмеджето. След това бръкна в джоба си, извади един ключ и ме помоли да отворя едно малко орехово сандъче, което стоеше на масата, и да му извадя еди-кое си чекмедженце. Изпълних молбата му. Чекмеджето беше пълно със златни монети — не знам колко бяха, но трябва да имаше към двеста гини. Той хвана ръката ми и ме накара да бръкна вътре, но аз се противях; тогава ми стисна здраво ръката в своята и ме принуди да взема цяла шепа пари.

След това ме накара да ги сложа в скута си, взе моето чекмедже, изсипа и моите пари при тях и ми каза да отнеса всичко в стаята си.

Предавам тази случка с подробности, защото намирам, че е забавна и показва какви бяха отношенията ни. След известно време той започна да не харесва дрехите ми, дантелите ми, шапката ми и настояваше да си купя по-хубави. Аз нямах нищо против това (макар че не го показвах), защото от всичко на света най-много обичах хубави дрехи. Казах му обаче, че трябва пестеливо да разходвам парите, които ми беше заел, защото иначе няма да мога да му ги върна. Той отговори, че храни искрено уважение към мен, знае в какво положение се намирам и затова не ми е дал сумата в заем, а като подарък, и смята, че съм я заслужила, като съм прекарвала всичкото си време с него. Когато неговият приятел замина, той ме накара да наема прислужница и да водя домакинството, за да можем да се храним заедно; направих го с удоволствие, защото виждах, че не губя нищо, а и хазайката ми имаше сметка от това.

Живяхме така около три месеца. Когато хората почнаха да се разотиват и Бат опустя, моят приятел ми намекна, че би желал да замина с него за Лондон. Аз малко се страхувах да приема предложението му, защото не знаех какъв живот ще водя там и как ще се отнася той към мене. Но преди да решим въпроса, той се разболя. Беше отишъл в едно градче в Съмърсетшър, което се казваше Шептън, и там заболял, и то толкова тежко, че не можел да пътува. Изпрати слугата си да ме помоли да наема кола и да отида при него. Преди да замине, той ми беше оставил парите си и някои други ценни вещи и аз не знаех какво да правя с тях. Скрих ги в къщи, както можах, заключих квартирата си и заминах за Шептън. Заварих го наистина сериозно болен и затова го убедих, че трябва да го пренесем на носилка до Бат — разстоянието беше около петнадесет мили, доколкото си спомням, — където има по-добри лекари.

Той се съгласи и аз го докарах в Бат. Треската продължи и той остана на легло пет седмици. През всичкото време се грижех за него и го гледах като свой мъж; дори да му бях съпруга, не можех да направя повече. Всяка нощ прекарвах дълги часове седнала до леглото му; той обаче не се съгласяваше да бодърствувам нощем и най-сетне се видях принудена да поставя един сламеник в стаята му и да спя до леглото му.

Бях наистина много разтревожена от състоянието му. Той ми беше толкова добър приятел и така се страхувах да не го изгубя, че седях до него и плачех с часове.

Най-после той се почувствува по-добре и аз започнах да се надявам, че ще оздравее; съвземаше се, макар и бавно.

Ако отношенията ни по това време не бяха наистина такива, каквито ги описвам, аз не бих се стеснявала да го кажа, както направих при другите случаи; макар че влизах в стаята му, когато той лежеше в леглото (той също влизаше при мен, преди още да бях станала), и вършех всичко, което гледането на един болен изисква, ние нищо не нарушихме границите на благоприличието, нито с думи, нито с дела. О, защо отношенията ни не останаха такива докрай!

Когато силите му се възстановиха и той започна бързо да се поправя, аз поисках да изнеса сламеника си, но той ме помоли да остана при него още известно време.

Прибрах се в стаята си едва когато той вече можеше да става без чужда помощ.

На много пъти той прояви благодарността си за нежните ми грижи, които положих за него. След оздравяването си ми подари петдесет гини за грижите ми и както се изрази, затова, че съм рискувала живота си, за да го спася.

Сега той започна тържествено да ме уверява в искрената си и трайна обич, която обаче, казваше той, с нищо не накърнявала нито моята, нито неговата добродетел. Отговорих му, че съм напълно убедена в това. Той стигна дотам да твърди, че дори ако легнел гол при мене, така свято би пазил честта ми, както би я защитил, ако някой иска да ме изнасили. Казах му, че вярвам на думите му и действително му вярвах, но това не го задоволи и той ми рече, че ще чака случай да ми докаже по несъмнен начин истинността на думите си.

Доста време след това се наложи да отида до Бристол по работа. Той ми нае карета и изяви желание да ме придружи. По време на това пътуване ние се сближихме още повече. От Бристол той ме заведе в Глостър — просто на разходка, за да подишаме чист въздух. Така се случи, че в хана имаше само една свободна стая с две легла. Съдържателят, който дойде с нас да ни я покаже, ни въведе в стаята и каза:

— Сър, не е моя работа да питам дали дамата е ваша съпруга, или не, но ако не сте женени, вие можете спокойно да спите в тези две легла като в две отделни стаи.

И той дръпна една завеса, която раздели стаята от край до край.

— О, доволни сме от тази стая — каза веднага моят приятел. — Ние сме твърде близки роднини и можем да спим заедно, макар че обикновено вземаме отделни стаи.

По този начин благоприличието бе запазено. Когато стана време за спане, той излезе от стаята, докато си легна, и след това легна в другото легло и ние дълго разговаряхме.

Най-после той пак спомена, че можел да лежи гол с мене, без да накърни честта ми, и стана от леглото си.

— Сега ще ти докажа — рече той, — че мога да се държа почтено с тебе и да държа на думата си — и се приближи до леглото ми.

Аз се противих малко, но трябва да призная, че не бих упорствувала много, дори и да не ми беше дал никакви обещания. След малка борба, аз се отпуснах на леглото и го оставих да легне при мен. Той ме прегърна и така лежахме цяла нощ, без той да направи и дори без да ми предложи нещо повече; само ме целуваше, както лежахме прегърнати, и то не през цялата нощ. На сутринта, когато стана и се облече, той ме остави така невинна, както когато си легнахме.

Негово държане бе голяма изненада за мен — вероятно и за всички, които знаят как действуват природните закони, — защото моят приятел беше здрав и темпераментен мъж. Той постъпи така не защото се ръководеше от някакви религиозни принципи, а просто от обич към мен. При това твърдеше, че макар и да съм най-желаната жена на света за него, не искал да ми нанесе тази обида, защото ме обичал.

Признавам, че принципите му бяха много възвишени, но понеже никога преди не ми се бе случвало подобно нещо, аз бях съвършено смаяна. Продължихме пътуването си по същия начин и се завърнахме в Бат, където той имаше възможност да идва в моята стая и да ми дава доказателства, че може да се владее. Така аз често лежах с него и въпреки че живеехме като съпрузи, той никога не ми предложи нещо повече и много се гордееше с това. Не твърдя обаче, че това толкова ми харесваше, както той си мислеше, защото, нека си призная, аз бях много по-развратна от него.

Така живяхме близо две години, с изключение на трите пъти, когато той отиде до Лондон, където веднаж остана четири месеца; но за да бъда справедлива, трябва да добавя, че той винаги ми оставяше достатъчно пари, за да мога да живея доста нашироко.

Признавам, че ако бяхме продължили да живеем по този начин, щяхме да имаме с какво да се гордеем; но както казват мъдреците, опасно е да стоиш на ръба на пропастта. И ние видяхме, че те са били прави. Но пак трябва да изтъкна, че първото нарушение не бе извършено от него. Една нощ, когато бяхме заедно в леглото и ни беше топло и весело — мисля, че бяхме пийнали малко повече от обикновено, макар че съвсем не бяхме пияни, — ние си позволихме някои волности, които не мога да спомена. Тогава, както лежах в прегръдките му, аз му казах (припомням си го със срам и отвращение), че го желая и го освобождавам от задължението му само за тази нощ.

Той веднага се възползува от думите ми и след това вече не можех да се противя; впрочем нямах и намерение. Това беше краят на нашите невинни отношения. Аз престанах да бъда негова приятелка и трябваше да призная пред себе си, че заслужавам да бъда наричана с неблагозвучната и груба дума к… На сутринта и двамата се разкайвахме. Аз горко плачех, а той казваше, че много съжалява за станалото; но това бе всичко, което можехме да направим. Пътят беше открит пред нас — щом веднаж гласът на добродетелта и съвестта беше заглушен, вече нямаше какво да ни спира. До края на седмицата ние се чувствувахме потиснати и разговорите ни бяха тъжни. Аз се изчервявах, когато го погледнех, и от време на време жално изхоквах:

„Ами ако съм забременяла! Какво ще стане с мен тогава?“

Той ме окуражаваше, като казваше, че докато съм му вярна, и той ще ми бъде верен и щом вече сме в такива отношения (каквито никога не е имал намерение да установява с мен), той ще поеме грижата и за мен, и за детето. Впрочем ние взаимно си дадохме кураж. Аз го уверих, че ако забременея, бих предпочела да умра, отколкото да повикам акушерка и да бъда принудена по този начин да го посоча като баща на детето; а той от своя страна ме уверяваше, че ако родя, ще ме издържа цял живот. Тези взаимни уверения ни дадоха смелост и ние започнахме да се отдаваме на греховни наслади винаги, когато изпитвахме желание. Най-после това, от което се опасявах, се случи — аз забременях.

Когато и двамата се убедихме напълно в това, почнахме да мислим какви мерки да вземем. Аз предложих да разкрием тайната на моята хазайка и да й поискаме съвет, на което той се съгласи. Оказа се, че тя била свикнала с подобни случаи и затова намери цялата работа за съвсем обикновена. Каза, че знаела, че един ден това ще ни се случи и дори много ни развесели. Както вече споменах, старицата се оказа много опитна в тия неща и се нагърби с всичко — зае се да намери акушерка и кърмачка, да даде всички сведения, които властите могат да поискат, и изобщо да запази репутацията ни; и наистина извърши всичко това много майсторски. Когато раждането наближи, тя каза на моя приятел да замине за Лондон или да даде вид, че заминава. Когато той напусна Бат, тя съобщи на общинските власти, че в нейната къща живее една жена, която ще ражда, и че тя познава много добре мъжа й, който се казвал сър Уолтър Клийв. Казала още, че той бил много почтен джентълмен, че тя ще им даде всички необходими сведения и т.н. Това веднага задоволило властите и аз родих, обкръжена с уважение, като да бях наистина лейди Клийв. При раждането ми помагаха три-четири жени, съпруги на най-видните граждани на Бат, което обаче излезе доста скъпо на моя приятел. Колчем му споменех, че съжалявам за тези допълнителни разходи, той винаги ми отговаряше, че не бива да се тревожа.

Тъй като ме беше снабдил предостатъчно с пари за извънредните разноски, всичко около раждането беше хубавичко подредено; но все пак аз не се показах много лекомислена и не харчех прекалено. Понеже познавах света и от собствен опит знаех, че това положение няма да трае вечно, аз се погрижих да туря настрана колкото мога повече пари; бели пари за черни дни, си казвах. На приятеля си обяснявах, че съм разходвала с широка ръка, за да хвърля прах в очите на хората.

И така, когато станах от леглото след раждането, с полученото от него и с това, което ми беше останало от моите собствени пари, аз имах у себе си двеста гини. Детето ми беше наистина едно прекрасно, очарователно момченце. Когато научи новината, моят приятел ми прати много мило и нежно писмо, в което ми казваше, че за мен ще бъде по-добре да замина за Лондон, щом стана от легло и се почувствувам добре. Той ми бил намерил квартира в Хамерсмит и казал на хазайката, че уж идвам от Лондон. След известно време и двамата ще можем да се върнем в Бат.

Много се зарадвах на предложението му. Наех специална кола, взех детето, една кърмачка, която да се грижи за него и да го кърми, и една прислужница и заминах за Лондон.

Той дойде в Рединг да ме посрещне със собствената си карета. Качих се при него, а оставих прислужницата, кърмачката и детето в наетата кола. Така пристигнахме в новото ми жилище и Хамерсмит, от което останах доволна, защото стаите бяха наистина много хубави.

Сега действително бях постигнала върха на благополучието си и не желаех нищо друго, освен да стана законна съпруга, но за жалост това беше невъзможно. И затова при всички случаи гледах да спестявам колкото мога, защото очаквах, че ще дойдат времена на оскъдица. Знаех, че подобни неща невинаги са дълготрайни, тъй като мъжете, които имат любовници, често ги сменят, било защото им се насищат, било защото почват да ги ревнуват, било защото нещо друго се случва. А понякога и самите жени, на които е осигурен такъв живот, не се стараят с благоразумно поведение да запазят уважението, което са спечелили, или пък изневеряват на любовниците си и тогава напълно справедливо позорно ги изгонват.

Аз бях спокойна в това отношение; тъй като не търсех разнообразие, нямах и никакви познати и следователно никакви изкушения. Общувах само с хазаите си и с жената на един свещеник, който живееше в съседната къща. Когато приятелят ми не беше при мен, не ходех никъде по гости; на разходка излизах само с него; когато и да пристигнеше, той винаги ме заварваше или в спалнята, или в салона. Не бяхме имали и най-малкото намерение да водим такъв живот. Той често ме уверяваше, че когато се запознал с мене, и дори до самата нощ, когато нарушихме взаимното си обещание, не е имал никакво намерение да ме направи своя любовница, че винаги е хранел искрена обич към мен, но никога не е изпитвал истинско желание да извърши това, което бе направил. Аз го уверявах, че никога не съм се съмнявала в това и че иначе не бих се съгласила така лесно на волностите, които доведоха до сегашните ни отношения. Казах му, че това е било изненада и за двама ни и е станало, защото и двамата сме се отдали твърде много на взаимното си влечение. Често съм забелязвала — и нека това бъде предупреждение за читателите на моя разказ — колко е необходимо да не се отдаваме на влеченията си, като си позволяваме неприлични и развратни волности, защото иначе нравствените ни принципи могат да рухнат именно в онзи момент, когато най-много се нуждаем от тяхната подкрепа.

Вярно е, че още от самото начало на нашето запознаване аз бях решила да му се отдам, ако той пожелае, тъй като се нуждаех от помощта му, а не виждах друго средство да я спечеля. Обаче когато онази нощ бяхме заедно и както вече разказах, си позволихме много неща, аз открих моята слабост — не можех да противостоя на желанията си и му се отдадох, преди той да поиска това от мен.

Във всеки случай той се показа справедлив: никога не ме укори за станалото, нито пък изрази някога и най-малкото недоволство от поведението ми; напротив, винаги ме уверяваше, че компанията ми му е все така приятна, както в първия ден, когато се срещнахме.

Вярно е, че той нямаше съпруга, тоест не живееше с жена си, но угризенията на съвестта често откъсват мъжете, особено разумните мъже, от прегръдките на любовниците им; така най-после се случи и с моя приятел. От друга страна, макар и съвестта ми да ме упрекваше за живота, който водех, дори когато бях на върха на щастието си, аз винаги имах в ума си страшната мисъл за бедност и глад; тя ме гнетеше като кошмар и затова не желаех да променя положението си. Бедността ме накара да почна такъв живот и тя беше причина да не смея да го напусна. Често решавах, че щом събера достатъчно пари, за да мога да се издържам сама, ще започна нов живот. Но тези мисли бяха повърхностни и изчезваха, щом приятелят ми дойдеше при мен. Компанията му ми беше така приятна, че не можех да бъда тъжна в негово присъствие. Невесели мисли ми идваха само в часовете, когато бях сама.

Шест години живях така, щастлива и нещастна едновременно, и през това време му родих три деца, от които само първото оживя. В течение на тези шест години се местих на два пъти, но последната година се върнах пак в квартирата си в Хамерсмит. Тук именно ненадейно получих едно мило, но тъжно писмо от моя приятел, с което той ми съобщаваше, че е болен и се опасява, че болестта ще го повали отново. Понеже роднините на жена му били при него, той много съжаляваше, че не ще бъде възможно да отида да се грижа за него, както когато беше болен в Бат.

Бях твърде обезпокоена от тази новина и с нетърпение чаках да науча нещо за състоянието му. Почаках около две седмици и понеже не получих никакво известие, започнах наистина много да се тревожа. През следните две седмици ми се струваше, че ще полудея. Най-лошото беше, че не знаех точно къде се намира. Отначало мислех, че живее у тъща си, но когато отидох в Лондон, по указанията, които ми беше дал да пращам писмата си, скоро разбрах, че се е преместил с цялото си семейство в една къща в Блумсбъри и че тъща му и жена му живеят с него, макар на последната да не казвали, че той живее в същата къща.

Научих също така, че бил на смъртно легло и това едва ли не ме уби. Една вечер се преоблякох като домашна прислужница — със сламена шапка и наметка — и отидох да потропам на вратата на къщата му. Казах, че господарят и господарката ми, които живеят в квартала, където той по-рано е живял, ме пращат да питам как е господинът и как е прекарал нощта. Това ми даде възможност да поговоря с една от прислужничките, което и беше моята цел. Тя се разбъбри и аз научих всички подробности около болестта му — той имал плеврит с кашлица и треска. Каза ми също кой живее в къщата и как е жена му. Според нея имало вероятност тя да се оправи, но колкото до господаря й, лекарите били на мнение, че почти нямало надежда да го спасят. Сутринта мислели, че бере душа и макар в момента да бил малко по-добре, те не смятали, че ще изкара нощта.

Това беше тежък удар за мен. Виждах, че краят на моето благополучие наближава. „Добре, че харчех пестеливо и турих нещо настрана — си мислех аз, — защото вече нямам никакви изгледи да получа пари откъдето и да било.“

Много ме потискаше и мисълта, че приятелят ми не беше се погрижил да осигури сина ми — хубаво, чудесно момченце на около пет години; поне аз не знаех да бе направил нещо в това отношение. Прибрах се в къщи със съкрушено сърце и потънала в тъжни мисли, се питах как и къде ще живея занапред.

Естествено не можех да бъда спокойна, докато не намеря начин да се осведомя за състоянието му. Понеже не се осмелявах да отида сама, пратих няколко души — уж изпратени от негови познати — да питат за здравето му. И най-после, след като чаках две седмици, научих, че има надежда да оживее, макар да е още тежко болен. Тогава почнах по-рядко да пращам хора да събират сведения. След известно време ми донесоха, че той вече ходел из къщи и малко по-късно — че е почнал да излиза. Вече не се съмнявах, че скоро ще ми се обади и започнах да се утешавам с мисълта, че положението ми е сигурно.

Чаках седмица, две и за голямо мое учудване минаха два месеца без вест от него. Най-сетне чух, че е оздравял и отишъл на село на чист въздух. Минаха още два месеца и едва тогава разбрах, че се е върнал в града; но той все още не ми се обаждаше. Бях му писала няколко писма и ги бях адресирала както обикновено, обаче констатирах, че той е потърсил само две-три от тях. Писах му отново с още по-настойчив тон. В едно от писмата си му казах, че ще бъда принудена да го потърся лично и му изложих плачевното си положение — наемът на квартирата не беше платен, детето не беше осигурено, аз самата бях без средства въпреки тържествените му обещания да се грижи за мен и да ме издържа. Бях си направила препис от това писмо и когато видях, че цял месец не го е потърсил, намерих начин да наредя да му предадат преписа в едно кафене, където, както разбрах, ходел често.

Това писмо го накара да ми отговори. От неговото писмо разбрах, че ще ме напусне и че ми е писал преди известно време, за да ме моли да се върна в Бат. След малко ще ви предам съдържанието на неговото писмо.

Когато човек е тежко болен, той започва да гледа с други очи на връзки като нашите. През време на болестта си моят любовник бил на смъртно легло и намирайки се на прага на вечността, изглежда, е имал угризения на съвестта и се е отдал на тъжни размишления върху миналия си лекомислен живот и любовните си истории. Незаконната ни връзка, която всъщност не беше нищо друго освен многобройни прелюбодеяния в течение на години, му се е показала в истинския си вид и той започнал да гледа на нея с отвращение.

Трябва също да изтъкна — за поучение на всички жени, които се отдават на такъв живот, — че когато след подобен грях последва разкаяние, то винаги е придружено с омраза към този, с когото е извършен грехът. И колкото по-голяма е била любовта, толкова по-силна е омразата. Винаги ще е така и не може да бъде другояче, защото е невъзможно да се отвращаваш дълбоко и искрено от греха и да продължаваш да обичаш причината му. Отвращението от греха довежда до омраза към съучастника в този грях; друго не може и да се очаква.

Така беше и в моя случай, макар доброто възпитание и чувството за справедливост да не позволиха на моя приятел да отиде до крайност. Ето какво, описано накратко, направи той: като разбрал от последното ми писмо, както и от другите, които след това отишъл да прибере, че не съм заминала за Бат и че първото му писмо не е стигнало до мен, той ми написал следното:

Госпожо,

Изненадан съм, че не сте получила писмото ми от 8 м. Давам Ви честна дума, че то беше доставено в дома Ви и предадено на Вашата прислужница.

Не е нужно да Ви разказвам в какво състояние се намирах през последните месеци и как, бидейки пред прага на смъртта, бях възвърнат към живота по неочаквано и незаслужено божие благоволение. Няма да Ви се види странно, че в състоянието, в което се намирах, нашата нещастна връзка не беше най-малкото бреме, което тежеше на съвестта ми. Не е нужно да казвам повече: това, за което се разкайваме, трябва да бъде променено.

Бих желал да помислите за възможността да се върнете обратно в Бат. Прилагам към настоящото петдесет лири, за да уредите наема си и да можете да заминете. Надявам се, че няма да бъдете изненадана, ако добавя, че само поради тази причина, а не заради някакво Ваше провинение, не желая да Ви срещам повече. За детето ще се погрижа. Можете да го оставите в квартирата или да го вземете със себе си, ако предпочитате. Бих се радвал, ако и Вие се отдадете на мисли за разкаяние и желая те да Ви донесат само добро. Оставам и пр.

Писмото му сякаш ми нанесе хиляди рани. Аз съзнавах собствения си грях и просто нямам думи да опиша как ме гризеше съвестта. Казвах си, че ако не знаех, че съм женена за брат си, по-малък грях щеше да бъде да живея с него.

Никога дотогава не бях помислила, че съм женена, че съм съпруга на търговеца***, който макар да ме бе напуснал по силата на обстоятелствата, не можеше да ме освободи от брачните ни връзки и да ми даде законно право да се оженя повторно, и че през всичкото това време не съм била нищо друго освен к… и прелюбодейка. Правех си упреци за волностите, които си бях позволила, и за това, че съм съблазнила този джентълмен, и ясно съзнавах, че всъщност аз бях главната виновница в това престъпление. Сега по божия милост той бе претърпял дълбока душевна промяна, която го измъкна от пропастта, а аз, сякаш изоставена от бога, продължавах да тъна в блатото на порока.

Отдадена на тези мисли, цял месец бях тъжна и мълчалива. Не се върнах в Бат, защото не исках да живея вече с предишната си хазайка, за да не би тя пак да ме подтикне към порочен живот, както по-рано; при това не ми се искаше тя да знае, че съм била изоставена от любовника си.

От друга страна, бях много загрижена за момченцето си. Мисълта да се разделя с детето ми бе непоносима и все пак, когато си представих опасността един ден да остана без средства и да не бъда в състояние да го издържам, реших да го оставя. Смятах обаче да живея някъде наблизо; така щях да имам удоволствието да го виждам, без да ми тежи грижата да го издържам. Изпратих на приятеля си кратко писмо, с което го уведомих, че съм изпълнила всичките му нареждания, освен това да се върна в Бат. Споменах също, че раздялата ми е нанесла рана, която нищо не може да излекува, но въпреки това съм убедена, че неговите разсъждения са правилни и ни най-малко не желая да ставам пречка за неговото душевно спасение.

След това му изложих с най-трогателни думи положението, в което се намирах. Казах му, че моите парични затруднения, които някога събудиха у него благородни приятелски чувства към мен, ще го накарат, надявам се, да не остане равнодушен към моята съдба особено сега, когато сме турили край на нашата греховна връзка, която нито той, нито аз сме имали намерения да установим. Уверих го, че и аз като него искрено желая да изкупя прегрешенията си, но го моля да не ме поставя в положение, в което, от страх пред глада и мизерията, мога да бъда изложена на изкушения.

Ако има и най-малките опасения, че мога да му досаждам в бъдеще, нека ми даде възможност да се върна във Вирджиния при майка си, откъдето съм дошла, както той много добре знае, и по този начин ще тури край на страховете си в това отношение. В заключение му казах, че ако ми прати още петдесет лири, за да ме улесни да замина, аз ще му подпиша декларация, че нямам никакви претенции към него и му обещавам да не го безпокоя вече с молбите си; бих му писала единствено, за да питам за детето. Добавих накрая, че ако заваря майка си жива и имам достатъчно средства, ще си прибера детето и ще го освободя от тази грижа.

Това, разбира се, беше чиста измама, тъй като нямах никакво намерение да замина за Вирджиния, както читателят вече е разбрал от моя разказ; просто исках да изкопча от бившия си приятел още петдесет лири, като знаех много добре, че след това няма да видя от него нито пени повече.

Във всеки случай обещанието, че ще му дам декларация, с която се отказвам от всякакви други претенции спрямо него и няма да го безпокоя повече, подействува и той ми изпрати по човек полица за тази сума, както и съставената от него декларация, която аз най-почтено подписах. Така, макар и с болка на душата, турих край на тази връзка.

Не мога да не се отдам пак на разсъждения върху нещастните последици от прекалената свобода, която си позволяват някои мъже и жени, като лъжат сами себе си, че намеренията им са невинни, че изпитват само приятелски чувства един към друг и пр. Плътта винаги играе толкова значителна роля в тези приятелски отношения, че има голяма вероятност естественото влечение да надделее в края на краищата над най-тържествените обещания, защото, когато благоприличието, над което истинското приятелство трябва да бди най-строго, бъде нарушено, порокът лесно взема връх. Но нека оставя читателите сами да разсъждават върху тези съвети, тъй като те сигурно ще съумеят да ги приложат по-добре от мен; аз самата се показах толкова слаба, че не ми прилича много да давам съвети.

Сега бях отново свободна. Нямах никакви задължения нито като съпруга, нито като любовница. Вярно е, че формално бях все още омъжена за търговеца на платове, но понеже в течение на почти петнадесет години не бях получила никакво известие от него, никой не би ме упрекнал, че се считам напълно свободна жена. При това, когато се разделихме, той сам ми беше казал, че ако престане да ми пише, това ще значи, че не е вече между живите и аз мога да се оженя за когото искам.

Сега първото нещо беше да направя сметките си. След много писма и молби по настояване на майка ми бях получила втора пратка стоки от брат си, за да компенсирам загубата, претърпяна от повредата на стоките, които бях взела със себе си при заминаването ми от Вирджиния. Брат ми обаче се съгласи да ми изпрати стоките, ако му подпиша документ, с който се отказвам от всякакви други претенции към него. Колкото и да ми беше тежко, трябваше да заявя, че приемам условието. Аз обаче действувах така умело, че той изпрати стоките, преди да подпиша документа. След това постоянно намирах претексти да отлагам подписването, докато най-после казах на търговеца в Бристол, чрез когото получих пратката, че преди да сложа подписа си, трябва да пиша на брат си. С тази помощ, преди още да получа последните петдесет лири, аз имах около четиристотин лири, така че с получената сума ми се събираха всичко четиристотин и петдесет лири. Бях спестила и друга сума от сто лири, обаче за мое нещастие златарят, у кого бях вложила парите, фалира и не можеше да плати повече от 30% от дълговете си; по този начин загубих седемдесет лири. Имах и някои сребърни съдове и прибори; всъщност те бяха доста малко, но затова пък бях добре запасена с дрехи и домашно бельо.

С това състояние трябваше да започна нов живот. Преди всичко трябва да кажа, че вече не бях същата жена, както в Родърхайд. Бях двадесет години по-стара и това се бе отразило на външността ми. Не пропущах нищо, което може да ме разхубави (без обаче да се червя, защото смятах това за унизително), но все пак разликата между една двадесет и пет годишна и една четиридесет и две годишна жена е била винаги доста осезателна. Прехвърлях през ума си безброй планове относно бъдещия си живот и най-сериозно обмислях какво да правя, но никаква благоприятна възможност не ми се представяше.

Правех усилия да мина за нещо повече, отколкото бях, и дори пуснах слух, че имам голямо богатство, с което сама разполагам; последното беше вярно — сама разполагах с парите си, но колкото до богатството, то беше такова, каквото го описах по-горе. За мое голямо нещастие нямах никакви познати и следователно нямаше с кого да се посъветвам и главно, нямаше кому да доверя какво е положението ми. От собствен опит разбрах, че — като изключим безпаричието — най-тежкото положение, в което може да изпадне една жена, е да остане без приятели. Казвам жена, защото явно е, че мъжете нямат нужда от съвети, могат сами да се ръководят, винаги се измъкват от затруднения и вършат сделки много по-добре от жените. Ако една жена няма приятел, комуто да разкаже какво върши и който да я посъветва и да й помогне, почти сигурно е, че тя ще се опропасти; и колкото повече пари има, толкова по-голяма е опасността да бъде измамена и ощетена. Така стана с моите сто лири, които предадох на златаря. Положението му, изглежда, е било отдавна разклатено, но аз не знаех нищо за това, нито имаше с кого да се посъветвам и, разбира се, парите ми пропаднаха.

Когато една жена остане да се грижи сама за себе си и няма с кого да се посъветва, тя все едно, че е кесия с пари или скъпоценен камък, загубен на улицата, които първият минувач може да намери.

Ако някой честен и почтен човек намери загубената скъпоценност, той ще потърси собственика и ще му я предаде. Но обикновено загубената вещ попада в ръцете на човек, който не се стеснява да я присвои.

Такъв беше моят случай: бях оставена на произвола на съдбата и нямаше към кого да се обърна за съвет или помощ. Знаех от какво се нуждая и към какво се стремя, но не виждах по какъв начин да постигна целта си. Не търсех приключения и ако намерех добър и сериозен мъж, щях да му бъда вярна, като да съм водила винаги добродетелен живот. Ако досега бях живяла в разврат, винаги нуждата, а не някакво влечение, ме бе тласкала към порока. Разбирах много добре колко ценно нещо е спокойният живот, защото бях изпитала превратностите на съдбата, и затова, ако се оженех добре, не бих направила нищо, което би нарушило спокойствието на семейното огнище. Щях да бъда много по-добра съпруга, именно защото бях преминала през толкова трудности. Впрочем, колкото пъти съм била женена, поведението ми никога не бе давало повод за безпокойство на съпруга ми.

Но всичко това нямаше значение. Изгледите за бъдещето съвсем не бяха насърчителни. Продължавах да чакам. Водех редовен и икономичен живот, както подхождаше на скромното ми състояние. Никаква възможност не се откриваше, никакъв кандидат не се явяваше, а моят капитал бързо се топеше. Не знаех какво да правя и страхът от приближаващата бедност гнетеше душата ми. Имах малко пари, но не знаех къде да ги вложа; пък и само от лихвите не бих могла да живея, особено в Лондон.

Най-после ми се представи една нова възможност. В къщата, където живеех, беше наела стая една жена от Северна Англия, която често ми разправяше колко евтини били хранителните продукти и колко лесен бил животът там. Тя така надълго и нашироко говореше за голямото изобилие, за евтинията, за доброто общество, в което се движила, и т.н., че един ден й казах, че просто съм изкушена да отида да живея в този край на страната. Понеже съм вдовица, рекох, макар и да имам с какво да живея, нямам възможност да увелича богатството си, а в Лондон животът е толкова скъп, че човек не може да изкара с по-малко от сто лири годишно, освен ако не държи прислужница, не приема, не ходи по гости и се затвори в къщи, като че ли е съвсем без средства.

Пропуснах да кажа, че и тя, като всичките ми познати, мислеше, че притежавам голямо богатство — три-четири хиляди лири най-малко. Когато разбра, че съм склонна да отида да живея в нейния край, тя много ме обикна. Разказа ми, че сестра и живеела близо до Ливерпул, а брат й бил много заможен и притежавал също големи имоти в Ирландия. Тя щяла да отиде при сестра си след два-три месеца и ако се съглася да тръгна с нея, роднините й щели да ме приемат така сърдечно, както самата нея. Каза ми, че бих могла да остана един месец при тях, докато реша дали ми харесва животът там. Ако реша да се установя там за постоянно, тя ще се погрижи за мен; макар че сестра й и брат й не давали стаи под наем, те щели да ме препоръчат на някое мило семейство, от което ще остана напълно доволна.

Ако тази жена знаеше истинското ми положение, тя нямаше да прави толкова усилия да заведе със себе си едно бедно и самотно същество, което не си струваше труда човек да примамва. Моето положение бе толкова отчаяно, че не можеше да стане по-лошо; и затова не се тревожех какво може да ме сполети при това пътуване, стига само да не пострадам физически. И така, след дълги увещания, уверения в приятелски чувства и прояви на истинска обич, аз се съгласих да замина с нея. Приготвих се за път, макар че нямах представа къде отивам.

Сега обаче се озовах в голямо затруднение. Цялото ми състояние беше в пари, с изключение на малко сребърни предмети, домашно бельо и дрехи, както вече обясних — мебели почти нямах, понеже винаги бях живяла в мебелирани квартири, — а нямах никого на света, комуто да поверя малкото, което притежавах, или който да ме упъти какво да направя с него. Помислих да ги вложа в банка или в някое дружество в Лондон, но пак ме спъваше това, че нямам сигурен приятел, който да се нагърби с тази работа; а считах, че е опасно да нося със себе си банкови чекове, разписки, записи и други такива документи. Мислех си, че ако ги загубя, парите ми ще пропаднат и тогава с мене ще бъде свършено; а можеше и да ме ограбят и дори да ме убият заради тях при пътуването. И така, просто не знаех какво да правя.

Една сутрин ми дойде на ум да отида сама в банката, където често бях ходила да получавам лихвите от някои полици и където един от чиновниците ми се беше видял много почтен. Веднъж ми беше платил по-малка сума, отколкото имах да получавам, и аз, без да я преброя точно, вече си тръгвах, когато той ме спря, поправи сметката и ми даде разликата, която спокойно можеше да тури в джоба си.

Отидох при него и го попитах дали би се съгласил да посъветва една бедна вдовица, която няма приятели и не знае как да постъпи с парите си. Той ми отговори, че ако се касае за нещо, което влиза в неговия обсег на работа, ще се постарае да не бъда ощетена, но че най-добре би било да ме запознае с един свой приятел, сериозен човек, чиновник в една друга банка, който разбирал от финансови въпроси и на чиято честност бих могла напълно да се осланям.

— Аз отговарям за него и за всичко, което ще направи — рече той. — Гарантирам ви, че няма да ви ощети нито с един фардинг. При това той много обича да помага на хора във вашето положение и го прави безплатно.

Не знаех какво да отговоря на това предложение и като помълчах малко, му казах, че бих предпочела да получа съвет от него, но щом това е невъзможно, аз ще се доверя по скоро на препоръчания ми от него човек, отколкото на когото и да било другиго.

— Вярвам, госпожо — каза той, — че ще останете толкова доволна от моя приятел, колкото и от мен; при това той е в състояние да ви даде компетентен съвет, а аз не мога да кажа същото за себе си.

Изглежда, че беше претрупан с работа в банката и не желаеше да се занимава със сделки, които бяха извън неговата служба. Той повтори, че приятелят му няма да ми вземе нищо за съвета или за помощта, която ще ми даде, и това ме зарадва много.

Уговорихме, че ще ме запознае с него още същата вечер след работа. Щом видях приятеля му и заговорих с него за работите си, веднага ми направи впечатление на крайно почтен човек; това си личеше от самото му лице. Пък и каквото чух за него впоследствие, потвърди моето първо впечатление, така че нямах никакви основания да се страхувам.

На тази първа среща аз само му обясних от какво се нуждая и се уговорихме да се срещнем на следния ден. Той ми каза, че междувременно мога да събера сведения за него, нещо, което не бях в състояние да направя, тъй като не знаех към кого да се обърна.

Отидох при него на следния ден и му изложих по-свободно случая си. Описах му с подробности положението си: че съм вдовица, дошла от Америка, напълно самотна и без приятели; имам съвсем малко пари и ужасно се страхувам да не ги изгубя, тъй като нямам приятел, който да ме посъветва къде да ги вложа; че за да не се стопи малкият ми капитал, имам намерение да замина за Северна Англия, където ще мога да живея евтино; готова съм да вложа сумата в банката, но се боя да нося разписката със себе си; и че не знам кому и как да пиша, когато напусна Лондон.

Той ми каза, че мога да депозирам парите си в банката по сметка и щом сумата бъде мината по книгите, това вече ми дава право да я изтегля, когато пожелая. Ако замина на север, аз бих могла да издавам менителници срещу касиера на банката и да тегля пари, когато имам нужда; но в такъв случай влогът ще се счита направен по текуща сметка и аз няма да получавам лихви. От друга страна, бих могла да купя ценни книжа и да ги държа на хранение в банката, но тогава пък, ако поискам да ги обърна в пари, ще бъде нужно да дойда в Лондон, за да ги прехвърля. Дори за да получавам шестмесечните дивиденти, ще срещам известни трудности — ще трябва да се явявам лично, освен ако депозирам книжата на името на някой доверен приятел.

След тези обяснения той ме погледна втренчено, усмихна се и каза:

— Защо не намерите някого, който да се грижи и за вас, и за парите ви едновременно. Той ще ви освободи от тази грижа.

— Да, сър, а може би ще ме освободи и от парите ми — казах аз. — Струва ми се, че в такъв случай рискът не е по-малък.

Спомням си добре, че в този момент си помислих:

„Защо не ме запиташ направо? Не бих отхвърлила предложението ти, без да го обмисля най-сериозно.“

Той продължи да прави намеци в същия дух и на един-два пъти си помислих, че говори сериозно, но за мое истинско огорчение към края на разговора разбрах, че е женен. Направи ми впечатление обаче, че когато спомена за жена си, той поклати загрижено глава и каза, че хем има жена, хем няма. Мина ми през ума, че и той е в положението на последния ми любовник — жена му вероятно е луда или болна. Този път ние не говорихме повече, защото той ми каза, че имал спешна работа и затова най-добре ще бъде да отида у дома му, след като затворят банката; тогава ще помисли какво може да се направи, за да вложа сигурно парите си. Казах му, че ще отида и го попитах къде живее. Той ми написа адреса си и като ми го подаде, каза:

— Ето, на този адрес можете да дойдете, ако имате доверие в мен.

— Разбира се, сър — казах аз, — мисля, че мога да ви се доверя, тъй като вие имате жена, а аз не търся мъж. Освен това, щом мога да ви доверя парите си — а това е всичко, което имам на света, — няма защо да се страхувам за себе си.

Той ми каза на шега доста приятни неща и аз щях много да се радвам, ако бяха казани сериозно. След това взех адреса и обещах да отида в дома му в седем часа същата вечер.

Когато отидох при него, той ми обясни, че за да получавам лихви, има няколко възможности да вложа парите си; изтъкна обаче и рисковете, които бих поела във всеки от случаите. Той беше почтен, искрен и безкористен и почнах да се убеждавам, че съм попаднала наистина на човека, който ми беше нужен, и че не бих могла да намеря по-сигурен съветник. Казах му съвсем откровено, че никога не съм срещала мъж или жена, на които да мога да се доверя, а той взема така присърце интересите ми, че имам пълно доверие в него и бих го помолила да се натовари с грижата за малкия капитал на една вдовица, която обаче не е в състояние да му плаща заплата.

Той се усмихна, стана, поздрави ме най-почтително и каза, че много цени високото мнение, което имам за него. Рече, че няма да ме измами и ще направи всичко, което е по силите му, без да очаква някакво възнаграждение, обаче не може да приеме парите ми, защото аз бих могла да се усъмня, че той има някакъв интерес от тази сделка. Освен това, ако умра преди него, той не би искал да има разправии с изпълнителите на завещанието ми.

Отговорих му, че ако това са единствените му възражения, лесно мога да ги оборя и да го убедя, че няма да срещне никакви трудности в това отношение. Изтъкнах му, че ако някога бих могла да се съмнявам в него, сега е именно моментът да се съмнявам и да не му предам парите си. Пък дори ако един ден у мен се явяха някакви подозрения, той веднага би могъл да се откаже от цялата работа. Колкото до изпълнителите на завещанието ми, уверих го, че нямам нито наследници, нито роднини в Англия и че той ще бъде единственият ми наследник, освен ако се оженя, и в такъв случай той ще бъде освободен от задължението да се грижи за парите ми; добавих обаче, че засега няма такива изгледи. Рекох му още, че ако умра, ще му оставя всичко, което имам, и че той ще го е заслужил напълно, като ми е бил толкова предан. При тези думи изразът на лицето му се промени и той ме запита защо съм така благосклонна към него и цял сияещ, добави, че много би се радвал, ако не беше женен. Усмихнах се и му отговорих, че понеже е женен, думите ми явно не са продиктувани от някакви намерения за женитба и той не бива да изказва такива пожелания, защото е грехота.

— Както ви казах вече — рече той, — аз и имам, и нямам жена и не е никакъв грях да кажа, че искам да я видя на въжето.

— Не знам какви са отношенията ви, сър — отвърнах аз, — но не е хубаво да желаете смъртта на жена си.

— Уверявам ви — рече той, — че тя хем ми е съпруга, хем не е. Вие не знаете какъв съм аз и каква е тя.

— Вярно е, сър — казах аз, — не зная какъв сте, но вярвам, че сте честен човек, и затова имам такова доверие във вас.

— Е, колкото до честност, честен съм, но има и нещо друго. Нека ви го кажа направо: жена ми е к… и ми слага рога.

Той каза това уж на шега, но се усмихваше така неловко и лицето му беше така мрачно, че веднага разбрах колко го боли.

— Това е съвсем друга работа, сър — рекох аз. — То променя мнението ми за жена ви, но не и за вас. Човек може да носи рога и пак да е почтен. Освен това, щом жена ви е толкова нечестна към вас, вие сте прекалено честен, като продължавате да я считате за съпруга. Но това всъщност не е моя работа.

— О, не — каза той, — аз съм решил да се освободя от нея. Направо казано, госпожо, съвсем не ми е приятно да нося рога. Това ме просто вбесява, но не мога нищо да направя — к…та си остава к…

Аз гледах да променя разговора и заприказвах за моята работа, но той явно не беше свършил оплакванията си и трябваше да го оставя да доизкаже болката си. Той ми разправи най-подробно семейната си история, но тя е твърде дълга, за да я предавам. С две думи казано, преди да бъде назначен на службата, която сега заема, той бил известно време вън от Англия и през това време жена му родила две деца от един офицер. Когато се върнал в страната, тя се разкаяла и той отново я прибрал и се държал много добре с нея, но тя повторно избягала — този път с чирака на един търговец на платно, — след като отнесла от къщи всичко, което могла да вземе. Тя и сега живеела далеч от него. „Тя не е станала к… от нужда, както обикновено се случва, а защото по природа си е такава, защото порокът я влече“ — добави той.

Казах му, че ми е жал за него и му желая да се освободи от нея, и пак се опитах да заговоря по моята работа, но той не ме остави. Загледа ме втренчено и каза:

— Вижте, госпожо, вие дойдохте да ми искате съвет и аз ще ви услужа на драго сърце, като да сте моя собствена сестра, но понеже се държите така приятелски с мен, искам да си разменим ролите и да ви помоля за съвет. Какво трябва да направи с тази к… един нещастен измамен съпруг. Как да й отмъстя?

— Уви, сър — казах аз, — това е много деликатен случай, за да мога да ви дам съвет. Щом тя е избягала, вие, струва ми се, би трябвало да бъдете доволен, че сте се отървали от нея. Какво повече можете да искате?

— Да, тя избяга действително, но това още не значи, че съм се избавил от нея.

— Вярно, тя може да ви вкара в дългове, но законът ви дава възможност да вземете мерки, като дадете обявление, че не отговаряте за поети от нея задължения.

— Не, не се касае за това. Аз съм направил нужното. Не говоря за тази страна на въпроса; искам да бъда свободен, за да мога да се оженя.

— Тогава трябва да се разведете. Ако можете да докажете това, което твърдите, сигурно ще получите развод и тогава ще бъдете свободен.

— То е много неприятна работа и при това струва доста пари.

— Е, ако намерите някоя жена, която ви харесва и е съгласна да ви вземе, вероятно жена ви няма да ви оспори правото да се ожените, щом ви е изоставила.

— Да, но ще бъде трудно да намеря почтена жена. Колкото до другия вид жени, жена ми ми стига, за да искам пак да имам работа с к…

В този момент си помислих:

„Ако ми направиш предложение, аз на драго сърце бих го приела.“

Това обаче си казах само наум, а на глас му отговорих следното:

— По този начин ще отблъснете всяка почтена жена, която би била склонна да приеме предложението ви. Вие предварително осъждате всички, които биха били готови да се оженят за вас, и решавате, че жената, която бихте взели, не може да бъде почтена.

— Бих желал да ме убедите, че една почтена жена ще се ожени за мен. Тогава бих поел риска.

Той замълча за момент и внезапно каза:

— А вие бихте ли ме взели, госпожо?

— И таз добра, как можете да ми задавате такъв въпрос след това, което казахте за жените. Във всеки случай, за да не си помислите, че само чакам да си вземете думите обратно, ще ви отговоря направо „не“. Аз имам друга работа с вас и съвсем не предполагахме ще обърнете на комедия моята сериозна молба, особено като знаете в какво отчаяно положение се намирам.

— Но, госпожо, и аз съм в отчаяно положение като вас и също така се нуждая от съвет. Ако не намеря помощ отнякъде, ще полудея. Уверявам ви, просто не знам какво да предприема.

— О, много по-лесно е човек да даде съвет във вашия случай, отколкото в моя.

— Добре, тогава дайте ми съвет, моля ви се. Вашите думи ми вдъхват надежда.

— Щом случаят ви е толкова ясен, можете да получите законен развод и тогава ще намерите много почтени жени, на които да направите предложение, както подобава. Не са се свършили жените, та да не можете да си намерите съпруга.

— Добре, в такъв случай ще говоря сериозно с вас. Ще приема съвета ви, но мога ли да ви задам преди това един въпрос?

— Можете да ми зададете всякакви въпроси освен този, който вече ми зададохте.

— Вашето условие ме затруднява, защото аз искам да ви задам именно този въпрос.

— Можете да ме питате за каквото искате, но на този въпрос аз вече отговорих. Освен това, сър, нима имате толкова долно мнение за мен, та да очаквате, че ще ви отговоря предварително на такъв въпрос. Всяка жена ще сметне, че не говорите сериозно и искате само да се пошегувате.

— Ама аз не се шегувам. Говоря ви най-сериозно, помислете си.

— Сър — казах аз с малко по-строг тон, — дойдох при вас по моя работа. Моля ви да ми кажете какъв съвет ще ми дадете.

— Ще мога да ви отговоря, когато дойдете идния път. — Не мога да дойда, защото вие ми затворихте вратата на дома си.

— Как така! — възкликна той изненадан. — Защото вие не можете да очаквате, че ще дойда тук след всичко, което ми наговорихте.

— Е, тогава обещайте ми да дойдете пак и аз няма да спомена дума по този въпрос, докато не получа развод. Надявам се, че ще бъдете по-благосклонна, когато тази работа бъде уредена. Или вие ще станете моя съпруга, или въобще няма да се разведа. Храня такива чувства към вас заради вашето неочаквано благоразположение и съчувствие, да не говорим за другите основания, които имам.

Това беше най-приятното нещо, което той можеше да ми каже. Аз обаче знаех, че най-добре ще го вържа, като се държа резервирано, докато не получи развод, което, както изглеждаше, беше далечна работа; следователно имаше достатъчно време да приема предложението му. Затова му казах много почтително, че има достатъчно време да помислим за тези неща, когато той се разведе с жена си. Междувременно, рекох, аз заминавам надалече и той би могъл да намери жени, които да му харесат повече. С това свършихме разговора и той ме помоли да обещая, че ще дойда на следния ден, за да говорим по моята работа. След известно настояване от негова страна аз се съгласих, макар че, ако можеше да отгатне мислите ми, щеше да види, че съвсем не беше нужно толкова да ме моли.

На следната вечер дойдох, както бяхме уговорили, но заедно с прислужницата си, за да види, че държа прислуга. Той искаше момичето да остане, но аз й заповядах да дойде да ме вземе в девет часа. Той се възпротиви и каза, че сам ще ме изпрати до вкъщи; това не ми хареса, защото си помислих, че иска по този начин да научи къде живея, за да може да разпита за репутацията ми и материалното ми състояние. Въпреки това реших да поема този риск, тъй като всички хора в квартала можеха да му кажат само добри неща за мен. И в действителност всичко, което той чу за мен, беше, че съм богата, скромна и сериозна жена. Дали тези сведения бяха верни, или не, не е важно; това показва обаче колко важно е за всички жени, които искат да постигнат нещо, да пазят доброто си име, дори когато (може би) не са толкова добродетелни.

За мое голямо удоволствие видях, че той беше приготвил вечеря. Забелязах, че живее доста нашироко и има хубаво мебелирана къща, и това много ме зарадва, тъй като гледах на дома му като на мой собствен.

Сега водихме втори разговор по същия въпрос, както миналия път. Той обясни всичко много добре. Увери ме в обичта си и аз нямах никакви основания да се съмнявам в думите му; обикнал ме още в първия момент, когато съм му заговорила, далеч преди да спомена, че ще му предам парите си. „Няма значение кога си почувствувал, че ме обичаш — помислих си, — само любовта ти да продължи, това ми е достатъчно.“

След това каза колко поласкан се е чувствувал от предложението ми да му поверя парите си. „Това и целях — помислих си, — но тогава смятах, че не си женен.“ След вечеря забелязах, че той твърде много настоява да изпия две-три чаши вино, но аз изпих само една-две. Тогава ми рече, че искал да ми предложи нещо, но ме моли да не се обиждам, ако намеря идеята му за неприемлива. Отговорих му, че се надявам, че няма да ми предложи нещо непочтено, и то в собствения си дом; а ако наистина има нещо такова наум, моля го да не го споменава, за да не ме разочарова, тъй като, рекох, това не би подхождало на уважението, което храня към него, нито на доверието, което съм му оказала, като съм дошла в дома му. Помолих го да ме остави да си отида и започнах да си слагам ръкавиците, като че ли вече си тръгвах; разбира се, нямах никакво намерение да си ходя, както и той нямаше намерение да ме пусне.

Той започна да ме моли да не си отивам, като ме уверяваше, че не е и помислял да ми предложи нещо обидно и че ако допущам за него подобно нещо, той предпочита въобще да не го споменава.

Краят на фразата му никак не ми хареса. Казах му, че съм готова да чуя всичко, което има да ми каже, защото вярвам, че думите му няма да бъдат недостойни за него, нито неподходящи за мене. Тогава той ми изложи предложението си: да се оженя за него, макар още да не е получил развод от жена си, като обещава, че няма да иска нито да живеем заедно, нито да спи с мене, докато не се разведе. Сърцето ми веднага прие предложението му, но аз реших, че трябва да се преструвам още малко, и затова отхвърлих с привидно възмущение предложението му като недостойно. Казах му, че такова нещо няма никакъв смисъл и може само да ни въвлече в големи бели. Ако той не получи развод, бракът ни няма да може да бъде разтрогнат, нито пък ще можем да живеем като женени. „Помислете — рекох — в какво положение ще се озовем и двамата, ако не успеете да се разведете.“

Накратко казано, след като изтъкнах доста аргументи, аз най-после успях да го убедя, че предложението му е безсмислено. Тогава той предложи друго нещо: да подпиша договор, с който се задължавам да се оженя за него, щом той се разведе; в случай, че не получи развод, договорът ще се счита за невалиден.

Казах му, че това предложение е по-разумно от първото, но че трябва да си помисля. Ясно ми беше, че щом предлага сериозно такива неща, той е достатъчно увлечен и затова реших да не се съгласявам веднага. Играех си с него като котка с мишка, защото виждах как здраво е захапал въдицата. Почнах да се шегувам с предложението му и накрая го отхвърлих. Рекох му, че знае прекалено малко за мене, и му препоръчах да събере сведения. Оставих го да ме придружи до къщи, но не го поканих да влезе вътре, като рекох, че това няма да е прилично.

Накратко казано, поех риска да не подпиша договор, защото дамата, която ме бе поканила да отида с нея в Ланкашир, толкова настояваше и ми обещаваше такива богатства и такива чудесни неща, че много ми се щеше да замина и да опитам късмета си. „Може би пък там да намеря голямо богатство“ — мислех си аз и без всякакво угризение на съвестта бях готова да зарежа моя почтен господин, в когото не бях чак толкова влюбена, че да не предпочета някой по-богат от него.

С две думи, не подписах никакво задължение. Казах му, че заминавам за Ланкашир, но той ще знае на кой адрес да ми пише, тъй като ще бъдем във връзка поради работата, с която го бях натоварила. Рекох, че му давам достатъчна гаранция за уважението, което храня към него, като оставям в негови ръце почти цялото си състояние. Дадох му дума, че ще дойда в Лондон, щом той ме уведоми, че е разведен, и тогава ще поговорим сериозно по въпроса.

Трябва да призная, че заминах за Ланкашир с користни намерения, по както ще видите от разказа ми, тази, която ме покани, имаше още по-долни намерения. И така, аз тръгнах с моята приятелка, както я наричах, за Ланкашир. През целия път тя външно се държеше така, сякаш изпитва към мен искрена и непресторена обич. Плащаше за всичко през време на пътуването и аз платих само мястото си в дилижанса. В Уорингтън брат й дойде да ни посрещне о каретата си и оттам най-тържествено продължихме пътя си за Ливерпул.

Три-четири дни гостувахме в дома на един ливерпулски търговец, където ни приеха много мило. Не споменавам името му поради това, което се случи по-късно. Тогава приятелката ми каза, че ще ме отведе в дома на един свой вуйчо, където ще ни приемат царски. Вуйчо и, както тя го наричаше, изпрати екипаж с четири коня да ни вземе и след като пътувахме почти четиридесет мили, пристигнахме в един замък, разположен всред голям парк, за който нямам представа къде се намираше. Там живееше един благородник с многобройното си семейство — много изтънчени хора — и всички наричаха моята приятелка братовчедка. Казах й, че щом е смятала да ме доведе в такова общество, трябваше да ми каже да си взема по-хубави дрехи. Дамите, които чуха моята забележка, ми казаха много мило, че в техния край не ценят хората по дрехите, както в Лондон, че братовчедка им вече ги е осведомила за мен и аз не се нуждая от дрехи, за да блесна.

Накратко казано, приеха ме като богата вдовица от благородно семейство, защото действително ме смятаха за такава.

Първото нещо, което открих тук, бе, че всички в семейството бяха католици. Във всеки случай те се държаха така добре и така любезно с мен, като че ли и аз бях от тяхното изповедание. Всъщност никога не съм имала някакви принципи от каквото и да било естество и затова не съм се интересувала в тънкости от религиозните въпроси. Започнах веднага да говоря много ласкаво за католическата черква и им казах, че всички несъгласия между християните в религиозно отношение се дължат според мен на предразсъдъци, втълпени чрез възпитание, и че ако се беше случило баща ми да е католик, сигурно тяхната религия щеше да ми харесва така, както моята.

С това спечелих симпатиите на всички в семейството и бях заобиколена денонощно от добра компания, в която се водеха приятни разговори. Две-три стари дами се заловиха да ме спечелят за католическата вяра. От любезност дори отидох на черква с тях и вършех всичко, което техният обред изискваше, както те ми показваха.

От друга страна, не исках да си подбия цената и затова само с общи думи им давах надежда, че мога да стана католичка, ако бъда въведена в католическата доктрина, както те се изразяваха; по този начин цялата работа остана само приказки.

Гостувах там около шест седмици, след което моята водачка ме заведе в едно село на около шест мили от Ливерпул, където нейният брат, както тя го наричаше, дойде да ме посети със собствената си карета, придружен от двама лакеи в ливреи, и веднага започна да ме ухажва. В положението, в което се намирах, човек не би могъл да помисли, че мога да бъда измамена, а и аз самата нямах никакви опасения, тъй като бях заложила в Лондон на много сигурна карта и нямах намерение да я захвърля, освен ако успея да намеря нещо много по-добро. Братът на приятелката ми изглеждаше кандидат, на който заслужава да се обърне внимание, тъй като казваха, че именията му носели най-малко хиляда лири годишно, а сестра му твърдеше, че носели хиляда и петстотин, и по-голямата част от имотите му се намирали в Ирландия.

Понеже минавах за много богата, никой не помисляше да ме попита на колко възлиза състоянието ми. Моята привидна приятелка, която беше повярвала на хорските приказки и говореше, че съм имала пет хиляди лири, сега разправяше, че зестрата ми възлизала на петнадесет хиляди. Този джентълмен, който, както разбрах, бил ирландец, просто подлудя, като чу за подобна зестра. Той ме ухажваше и ми правеше такива подаръци, че затъна до гуша в дългове. За да бъда справедлива към него, трябва да кажа, че имаше външност на крайно изтънчен джентълмен; беше висок, добре сложен и извънредно сръчен. Говореше за парка си, за конюшиите, за конете, за горите си, за горските пазачи, за изполичарите и за слугите си, сякаш живееше в някой замък и аз бях виждала всичко това наоколо си.

Той дори не ме запита колко пари и какви имоти притежавам. Уверяваше ме, че като отидем в Дъблин, ще припише на мое име добър имот, който ще ми носи шестстотин лири годишно, и че още тук ще се задължи писмено да извърши прехвърлянето.

Подобно нещо наистина никога не бях чувала и всичките ми понятия съвсем се объркаха. Освен това имах край себе си една изкусителка, която постоянно ми говореше колко богато живее брат и. Тя все ме питаше ту как искам да се боядиса и да се тапицира каретата ми, ту какви дрехи ще носи пажът ми. Казано накратко, така бях заслепена, че нямах сила да кажа „не“ и в края на краищата се съгласих да се оженя. За да бъде сватбата по-интимна, отидохме в едно още по-затънтено село, където ни венча един католически свещеник; увериха ме, че женитбата ще бъде така валидна, както ако ни беше венчал англикански свещеник.

Не мога да кажа, че не помислих за моя верен лондончанин, когото изоставих така подло и който ме обичаше толкова искрено. Той сега сигурно правеше усилия да се освободи от онази долна к…, от която бе видял толкова зло, и очакваше безкрайно щастие с тази, която бе избрал, без да подозира, че и тя се бе отдала на друг, по почти толкова долен начин, колкото и първата му жена.

Блясъкът на едно голямо имение и всички прекрасни неща, които ме чакаха, описвани ежечасно от измамения джентълмен (на чиято измама аз сега бях жертва), така бяха възбудили въображението ми, че не можех да мисля за Лондон и за никого там и още по-малко за задължението, което бях поела към един човек, който струваше много повече от сегашния ми съпруг.

Но всичко беше свършено. Аз бях в прегръдките на новия си съпруг, който продължаваше да представя, че живее не само охолно, но в разкош; действително с по-малко от хиляда лири годишен доход не би било възможно да се поддържа такава прислуга и такава кола. След като мина около месец от женитбата ни, мъжът ми започна да говори да заминем за Уест Честър, откъдето да отплуваме за Ирландия. Във всеки случай не настояваше много; останахме почти още три седмици и тогава той поръча в Честър да изпратят карета да ни вземе от Блек Рок, от другата страна на залива, точно срещу Ливерпул. Отидохме дотам с разкошна лодка с шест гребла, която тамошните хора наричат „пинъс“, а слугите, конете и багажът отплуваха със сал. Той ми се извини, че няма никакви познати в Честър, но каза, че ще отиде там преди мен, за да намери хубави стаи в някоя частна къща. На въпроса ми колко време ще останем там, той отговори, че ще преспим една-две нощи и след това ще наеме кола да ни откара до Хоулихед. Казах му, че в никой случай не бива да си дава труд да търси стаи в частна къща за една две-нощи, тъй като Честър е голям град и сигурно ще има добри странноприемници, където ще можем да се настаним. И така, преспахме в една странноприемница, близо до катедралата, не мога да си спомня името й.

Говорейки за предстоящото ни заминаване за Ирландия, съпругът ми ме попита дали нямам да уреждам някои свои работи в Лондон, преди да отплуваме. Отговорих му, че нямам нито особено, което да не може да се уреди с писма от Дъблнн.

— Мадам — каза той много почтително, — щом по-голямата част от имуществото ви, както сестра ми ме осведоми, е в пари, вложени в Банк ов Ингланд, то е напълно сигурно, но ако стане нужда да го прехвърлите или по някакъв начин да измените собствеността му, може би ще бъде необходимо да отидете до Лондон и да уредите тези неща, преди да заминем.

Престорих се на много учудена и му рекох, че не разбирам какво иска да каже; доколкото знам, нямам никакви пари в Банк ов Ингланд и, надявам се, той не може да твърди някога да съм му споменавала нещо подобно. Той рече, че наистина не съм му казвала такова нещо, но сестра му му била разправяла, че по-голямата част от състоянието ми била вложена там.

— Аз споменах за това, мила — рече той, — за да не става нужда, ако има нещо за уреждане или ако трябва да дадете някакви нареждания, да се връщаме обратно от Ирландия, като се излагаме на неудобствата и опасностите на още едно пътуване по море. — И добави, че не би искал да рискувам живота си два пъти.

Аз бях изненадана от думите му и се питах какво могат да значат те. Изведнъж ми мина през ума, че моята приятелка, която го наричаше брат, трябва да му е наприказвала разни измислици за мен. Реших, че трябва да разбера работата докрай, преди да напусна Англия, и да зная кому се доверявам, като отивам в чужда страна. На следната сутрин повиках сестра му в стаята си и като и предадох разговора между мен и брат й, я заклех да ми каже откровено какво му е говорила и на каква основа е уредила тази женитба. Тя призна, че му е казала, че съм била много богата, нещо, което била чула да се говори в Лондон.

— Да се говори? — извиках с жар. — А аз самата казвала ли съм ви нещо такова?

Тя отговори, че наистина не съм й говорила нищо за богатството си, но съм споменавала много пъти, че сама разполагам с всичко, което притежавам.

— Това е вярно — отвърнах аз възбудено, — но никога не съм ви казала, че имам някакво богатство, нито дори, че имам сто лири или нещо, което струва сто лири. И как си обяснявате, че една жена, която има богатство, ще дойде с вас в Северна Англия, понеже вие сте я уверявали, че там животът е евтин?

При тези думи, които изрекох раздразнено и на висок глас, мъжът ми влезе в стаята. Поканих го да седне, защото имам да кажа нещо важно на него и на сестра му, което те трябва непременно да знаят.

Той изглеждаше малко обезпокоен от решителния тон, с който говорех. Затвори вратата и седна до мен. Тогава, както бях възбудена, аз се обърнах към него и казах:

— Страхувам се, мили — (на него говорех любезно), — че много са ви заблудили и са ви нанесли непоправима вреда, като са ви подвели да се ожените за мен. Във всеки случай, понеже нямам пръст в тази работа, не искам да бъда обвинявана неоснователно. Нека отговорността падне върху този, който е виновен, и върху никого другиго. Аз си измивам ръцете от цялата история.

— Но, мила, каква вреда мога да имам от това, че съм се оженил за вас? Надявам се, че нашият брак е чест за мен и е изгоден във всяко отношение.

— Ей сега ще ви обясня — рекох, — обаче се страхувам, че нямате основание да считате нашия брак изгоден за себе си. Но аз ще ви докажа, че нямам пръст в тази измама.

Сега той се изплаши и лицето му придоби зъл израз; очевидно започна да разбира накъде отива работата. Във всеки случай той само каза:

— Продължавайте, моля — и седеше мълчалив, като ме гледаше и чакаше да чуе какво ще кажа.

Аз продължих:

— Снощи ви попитах дали някога съм се хвалила пред вас със състоянието си и дали съм ви казвала, че имам пари в Банк ов Ингланд или някъде другаде. И вие признахте, че не е имало подобно нещо; това е истината. А сега ви моля да кажете тук, пред сестра си, дали някога съм ви давала основание да мислите, че съм богата, и дали сме говорили за това.

Той призна, че не е имало подобно нещо, но добави, че винаги съм правела впечатление на много богата жена, че е разчитал на това и се надява, че не се е излъгал.

— Не ви питам дали сте се излъгали — казах аз. — Страхувам се, че и вие, и аз сме се излъгали, но искам да не бъда обвинявана, че аз съм ви излъгала. Току-що питах сестра ви дали някога съм й говорила за богатство или имоти и дали някога съм й обяснявала какво е състоянието ми. Тя призна, че нищо подобно не съм й казвала. Моля, госпожо — рекох аз, като се обърнах към нея, — кажете честно, можете ли да ме обвините, че съм твърдяла някога, че имам някакво състояние? И ако бях богата, защо ще дойда с вас в този край, за да пестя, като живея евтино?

Тя не можа да отрече нито дума от това, което казах, но рече, че била чула в Лондон, че притежавам много голямо богатство и парите ми са вложени в Банк ов Ингланд.

— А сега, драги сър — казах аз, като се обърнах към новия си съпруг, — кажете ми право кой ви заблуди дотолкова, та да мислите, че имам голямо богатство? Очевидно това ви накара да ме ухажвате така упорито и да се ожените за мене.

Той не беше в състояние да каже нито дума и само посочи към нея. След като помълча малко, той изведнъж избухна и обхванат от бясна ярост, започна да я ругае, да я нарича к… и с всевъзможни обидни думи, които му дойдоха на езика. Той крещеше, че тя го е съсипала, като му е казала, че имам петнадесет хиляди лири зестра и щяла да получи от него петстотин лири, загдето е уредила женитбата. Тогава се обърна към мене и ми обясни, че тя не му е никаква сестра и две години е била негова любовница. За посредничеството си вече била получила сто лири от него.

— Ако положението ви е действително такова, каквото казвате — рече той, — и двамата сме опропастени.

В изстъплението си той й се закани, че ще я убие на място, и ние и двете страшно се изплашихме. Тя се разплака и рече, че така и били казали в къщата, където сме живели заедно. Думите й го вбесиха още повече, защото той реши, че тя се е подиграла с него, като ме е препоръчала, осланяйки се само на хорски приказки. След това отново се обърна към мен и съвсем откровено ми каза, че и двамата сме съсипани.

— Казано направо, мила моя — рече той, — аз нямам никакво състояние, а малкото, което имах, тази гад ме подведе да пропилея, за да се представя пред вас.

Тя използува момента, когато той говореше сериозно с мен, за да се измъкне от стаята, и аз повече не я видях.

Сега и аз бях смаяна като него и не знаех какво да кажа. Мислех си до този момент, че съм в по-лошо положение от него, но когато той рече, че е разорен и че няма никакво състояние, просто ми се стори, че полудявам.

— О, това е дяволска измама — извиках аз. — Ние сме се оженили, защото и двамата сме били заблудени. Вие сте разорен, тъй като надеждите ви не са се оправдали. Но ако бях богата, аз също щях да бъда излъгана, щом вие нямате нищо.

— Действително щяхте да бъдете излъгана, мила моя — рече той, — но нямаше да бъдете разорена, защото с вашите петнадесет хиляди лири щяхме да можем да живеем прекрасно в този край. Бях решил да харча всяка пара само за вас. Нямаше да ви ощетя нито с един шилинг и бях готов да платя за измамата си с обич и нежност към вас, докато съм жив.

Това беше много честно от негова страна. Действително вярвах, че говори искрено и че с характера и поведението си би ме направил по-щастлива, отколкото който и да било мъж на света. Но той нямаше пари и дори бе задлъжнял, гонейки една несъществуваща зестра, и изгледите за бъдещето бяха мрачни и тъжни.

Казах му, че съм много нещастна, загдето го загубвам, защото много ценя чувствата и добрия му характер, но виждам, че ни чака само мизерия. „За нещастие малкото, което имам — рекох, — няма да ни стигне и за една седмица.“ И аз измъкнах една банкнота от двадесет лири и единадесет гини, като му обясних, че съм ги спестила от малкия си доход и че съм се надявала да се издържам с тях три-четири години, осланяйки се на това, което онази долна жена ми беше разправила за евтиния живот в Северна Англия. Добавих, че ако му дам тези пари, просто ще трябва да живея в нищета и че той сигурно знае в какво положение изпада една жена, когато няма пари в джоба си. Казах му обаче, че ако иска, може да ги вземе.

Той ми отговори с голямо съчувствие (стори ми се, че дори се просълзи), че няма да се докосне до парите ми, тъй като било чудовищно да ме ограби по този начин и да ме остави в мизерия. Имал още петдесет гини — това било цялото му състояние — и като извади парите от джоба си, хвърли ги на масата и ми каза да ги взема, макар че оставал без пукната пара и трябвало да гладува.

Аз проявих същото съчувствие към него и му рекох, че много ме боли да го слушам да говори така и ако може да предложи някакъв изход, аз от своя страна ще направя всичко възможно, за да живея колкото мога по-скромно.

Той ме помоли да не говоря така, понеже чувствува, че ще полудее от мъка. Макар и да бил изпаднал сега, той бил от благороден род и имало само един изход, който обаче зависи от това, как ще отговоря на един негов въпрос. Рекох му, че ще отговоря честно, макар и да не зная дали това ще го задоволи, или не.

— Тогава кажи ми откровено, мила моя, бихме ли могли да живеем горе-долу прилично с това, което имаш. За мое щастие аз не бях му разказала нищо нито за себе си, нито за състоянието си; дори не му бях разкрила истинското си име. Колкото и симпатичен и почтен да ми изглеждаше той, виждах, че не мога да очаквам нищо от него и ще трябва да живеем с малкото, което имам и което скоро щеше да бъде прахосано. Затова реших да твърдя пред него, че нямам нищо друго освен банкнотата и единадесетте гини и щях да бъда много доволна да се разделя с него, като загубя само тази сума. Имах също и една банкнота от тридесет лири — това беше всичко, което бях взела със себе си, за да живея, защото не знаех как ще се развият работите, когато се установя в Ланкашир; пък и посредницата, която така измами и двама ни, ме беше накарала да повярвам, че ще се оженя за някой фантастично богат джентълмен и затова, за всеки случай, не исках да бъда без пари. Тази банкнота аз скрих и затова можех да се покажа по-щедра с другите пари; действително от сърце го жалех за положението, в което беше изпаднал.

Но нека се върна на въпроса, който той ми зададе. Рекох му, че никога не съм го мамила нарочно и никога няма да го измамя, но за съжаление ние не можем да живеем с малкото, което имам; то не ми стигало да живея в Южна Англия и по тази причина именно съм тръгнала с онази жена, която се наричаше негова сестра, тъй като тя ме уверявала, че с шест лири годишно мога да живея в напълно приличен пансион в някой си град Манчестер, където още не бях ходила. Понеже целият ми доход беше под петнадесет лири, мислех, че ще мога да живея доста добре, докато се оженя.

Той поклати глава и не каза нищо. Вечерта беше много тъжна, но все пак вечеряхме и спахме заедно. След като хапнахме малко, той се ободри и поръча бутилка вино.

— Хайде, мила моя — рече той, — макар че сме в тежко положение, няма смисъл да падаме духом. Хайде, отпусни се, аз ще се постарая да намеря някакъв изход. Щом ти можеш сама да се издържаш, това не е малко. Аз пак ще си опитам късмета. Един мъж трябва да мисли като мъж. Да изгубиш надежда, значи да се предадеш на съдбата.

Той напълни една чаша и пи за мое здраве, като ми държеше ръката и ме уверяваше, че е загрижен главно за мен.

Той действително беше предана и благородна душа и затова ми беше още по-мъчно да се разделя с него. Все пак е утеха да знаеш, че те е опропастил честен човек, отколкото някой негодник. Всъщност той беше в много по-лошо положение от мен, понеже беше изразходвал наистина доста голяма сума. Забележете при това колко подло постъпи тази жена, която, за да получи сто лири от него, го накара да похарчи триста или четиристотин, макар че това е било всичко, което е имал, или дори повече. Тя го убеждавала, че имам пари, голямо състояние и прочие само защото била чувала какво разправят жените, когато се съберат на чай. Вярно е, че е безчестно да искаш да измамиш една богата жена, за каквато ме мислеха — защото да се представяш за богат, когато си беден, е истинска измама, — но в случая за него можеше да се намери извинение. Той не беше професионален мошеник, който примамва жени заради парите им (има мъже, които само с това се занимават — женят се за богати жени, пропиляват зестрите им и след това изчезват — и вършат това по шест-седем пъти, а нещастен изпаднал джентълмен, който някога беше живял добре. И макар че ако бях богата, щях да побеснея от яд, загдето тази мръсница ме е излъгала, зестрата ми нямаше да бъде хвърлена на вятъра, защото той наистина беше много мил човек, благороден, разумен и добродушен.

Дълго се съвещавахме тази нощ, защото нито той, нито аз спахме много. Той така се разкайваше, че ме е измамил, сякаш бе извършил най-страшното престъпление и сега щяха да го обесят. Отново ми предложи всичките си пари до последния шилинг и каза, че ще постъпи във войската, за да може да получава поне заплата.

Попитах го защо искаше да ме заведе в Ирландия, където сигурно няма да може да ме издържа. Той ме прегърна и каза:

— Никога не съм имал намерение да отивам в Ирландия и още по-малко да водя и тебе там. Доведох те тук, за да бъдем далеч от познатите ми. Като знаят, че съм се оженил за богата жена, те щяха да почнат да настояват да си платя дълговете, което не бих могъл да сторя, преди да получа пари от тебе.

— А къде щяхме да отидем? — запитах аз.

— Е, ще ти призная целия план, който бях намислил. Имах намерение да те попитам нещо за имуществото ти — както и направих, спомняш си, нали — и очаквах, че ти ще ми разправиш подробно какво притежаваш. Тогава под някакъв предлог щях да отложа заминаването ни и щяхме да заминем за Лондон. Бях решил тогава да ти призная истинското си положение, мила, и че съм си послужил с всички тези хитрини само за да те склоня да се ожениш за мен. Щях да ти искам прошка и да ти кажа, че ще направя всичко, за да могат бъдещите ни щастливи дни да изличат от паметта ти спомена за моята постъпка.

— Сигурно скоро щеше да ме спечелиш — рекох — и много съжалявам, че не съм в състояние да ти покажа колко бързо щях да ти простя заради добрината ти, въпреки всички фокуси, които направи. Но, мили мой, какво ще правим сега? С нас е свършено и каква полза от това, че не се сърдим един на друг, щом няма с какво да живеем.

Правехме разни проекти, но за всичко бяха нужни пари. Най-после той ме помоли да не говорим повече за това, защото сърцето му се късало. Поприказвахме още малко за други неща и най-после заспахме.

На сутринта той стана преди мене. На мен страшно ми се спеше, понеже почти не бях мигнала през нощта, и спах до единадесет часа. През това време той си прибрал багажа и заедно със слугите и конете си заминал. На масата си намерих следното кратко, но трогателно писмо:

Скъпа моя,

Аз съм негодник. Злоупотребих с тебе, но бях подтикнат към това от тази долна жена, противно на принципите ми и на целия ми досегашен живот. Прости ми, скъпа моя. Най-искрено те моля за прошка. Измамих те и това ме прави най-нещастния човек на света. Толкова бях щастлив, че си моя, а сега съм толкова злочест, че съм принуден да бягам от тебе. Прости ми, мила моя, още веднъж те моля, прости ми. Не мога да понеса мисълта да се разориш заради мен и да не съм в състояние да те издържам. Нашият брак е свършен. Никога не ще те видя вече и те освобождавам от всякакви задължения към мен. Ако можеш да се омъжиш добре, не изпущай случая заради мен. Кълна ти се и ти давам честната си дума, че никога няма да смущавам спокойствието ти. Впрочем най-вероятно е да не се и науча, че си омъжена. Но ако не се омъжиш и ако ми провърви, аз ще бъда твой, където и да си.

Турих част от парите, които ми бяха останали, в джоба ти. Запази места за себе си и за прислужницата в дилижанса и замини за Лондон. Надявам се, че тези пари ще ти стигнат за път и няма да има нужда да харчиш от своите. Отново искрено те моля да ми простиш и винаги ще ти искам прошка, когато мисля за тебе. Сбогом навеки, скъпа моя.

Твой любещ Дж. Е.

Нищо в живота ми не ме е трогвало толкова, колкото това прощално писмо.

Хиляди пъти го упреквах мислено, че ме е напуснал, защото бях готова да го последвам и накрай света дори ако трябваше да прося, за да изкарам хляба си. Бръкнах в джоба си и намерих десет гини, златния му часовник и два пръстена — единият малък диамантен, които можеше да струва около шест лири, а другият — обикновена златна халка.

Цели два часа седях, с очи, вперени в тези предмети, и почти не промълвих дума, докато прислужницата ми не ме изтръгна от това вцепенение, като ми съобщи, че обедът е готов. Ядох съвсем малко. След обеда избухнах в плач и от време на време го виках по име (той се казваше Джеймс). „О, Джеми — стенех аз, — върни се, върни се. Ще ти дам всичко, което имам. Ще стана просякиня и ще гладувам само за да бъда с тебе.“

Ходех нагоре-надолу из стаята като обезумяла, от време на време сядах, после ставах и пак обикалях безцелно, виках го да се върне и отново се разридавах. Така мина следобедът и към седем часа, когато вече почваше да се здрачава (беше месец август), за моя неописуема изненада той се върна в странноприемницата и влезе направо в стаята ми.

И аз, и той бяхме смаяни до немай-къде. Не можех да си представя защо се връща и почнах да се питам дали да се радвам, или да съжалявам. Но обичта ми надделя и аз не можах да скрия радостта си, която беше толкова голяма, че вместо в усмивки се изрази в сълзи. Щом влезе в стаята, той се втурна към мен, сграбчи ме в прегръдките си, притисна ме силно до гърдите си, без да промълви дума, и почти ме задуши с целувки. Най-после го попитах:

— Скъпи, как можа да ме оставиш? Той не каза нищо, защото не беше в състояние да говори.

Когато се успокоихме малко, той ми разправи, че изминал около петнадесет мили, но нямал сили да продължи. Решил да се върне да ме види и да се сбогува още веднъж.

Разправих му как съм прекарала следобеда и как съм го викала на глас да се върне. Той ми каза, че чул гласа ми много ясно, когато преминавал гората при Деламир, едно градче на около дванадесет мили. Аз се усмихнах.

— Не, не мисли, че се шегувам — каза той, — ей богу, наистина чух гласа ти, чух как ме викаше и понякога ми се струваше, че те виждам как тичаш след мене.

— Е, добре тогава, какво виках? — запитах аз, понеже не бях му казала думите, с които го бях викала.

— Викаше високо:

„Джеми, Джеми, върни се, върни се!“

Аз се разсмях.

— Не се смей, мила — рече той, — вярвай ми, чух гласа ти така ясно, както ти сега чуваш моя. Мога и пред съд да се закълна, ако искаш.

Думите му ме изненадаха и слисаха; дори се изплаших. Тогава му разказах как съм го викала. След като се забавлявахме известно време с това, аз му казах:

— Вече няма да ме напущаш. Предпочитам да отида да живея накрай света, но с тебе.

Той ми рече, че ще му бъде много тежко да ме напусне, но понеже е необходимо, надява се, че поне аз няма много да страдам; колкото до себе си, той си дава сметка, че раздялата ни ще го погуби. Тъй като пътуването до Лондон е дълго, рече той, по-добре е да не пътувам сама; нему е все едно накъде ще върви и затова е решил да ме придружи до Лондон или до някое близко градче. Ако тогава ме напусне, без да си вземе сбогом, нека не му се сърдя; дори ме накара да му обещая това.

Сетне ми разправи как в едно градче по пътя, не зная къде, продал набързо конете си, освободил слугите и ги пуснал да си търсят късмета.

— И като останах сам — рече той, — пролях няколко сълзи при мисълта колко по-щастливи бяха те от господаря си, защото можеха да потърсят работа в първата богата къща, която видят, а аз не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.

Аз пък му казах, че съм била толкова нещастна и отчаяна, когато той ме изоставил, че никога няма да се отделя от него и ще го следвам навсякъде. Приех да отидем заедно до Лондон, но не се съгласих да ме напусне, без да се сбогува. Рекох му на шега, че ако направи така, пак ще го викам с висок глас да се върне, както миналия път. Тогава извадих часовника и му го дадох заедно с пръстените и десетте гини. Той обаче не искаше да ги приеме, което събуди в мен подозрения, че е решил да ме напусне по пътя.

Всъщност положението, в което се намираше, страстните думи на писмото му, милото му и джентълменско държание през цялото време, загрижеността му за моето бъдеще, начинът, по който ме напусна, като ми остави такава голяма част от малкото пари, които имаше — всичко това ми беше направило такова впечатление, че мисълта да се разделя с него ми беше непоносима. След два дни напуснахме Честър — аз се качих на дилижанса, а той тръгна с коня си. Макар че той беше против, аз освободих прислужницата си в Честър, тъй като тя беше от този край, а в Лондон не държах слугиня. Казах му, че би било жестоко да взема бедната мома със себе си и да я изпъдя, щом стигна в града; пък и само напразно ще й плащам разноските по пътя. Така успях да го убедя и той се съгласи. Джеймс дойде с мен до Дънстабъл, на около тридесет мили от Лондон, където ми каза, че съдбата и собствените му нещастия го принуждават да ме напусне; имал съображения да не отива в Лондон, които не представлявали интерес за мен, и затова тук сме щели да се разделим. Обикновено дилижансът не спираше в това градче, но по моя молба този път колата остана петнадесет минути пред вратата на странноприемницата. Ние влязохме вътре и аз му казах, че щом той не може да дойде до Лондон, аз го моля да останем в града една-две седмици, за да имаме време да помислим как да избегнем раздялата, която ще съсипе и двама ни. При това добавих, че съм намислила нещо много интересно, което той може би ще одобри. Той намери предложението ми за разумно и веднага каза на ханджийката, че жена му се е разболяла внезапно, и то толкова тежко, че не може да продължи пътуването с дилижанса, което и е изморило до смърт. Помоли я да ни намери за два-три дни квартира в някоя частна къща, където да си почина малко. Ханджийката се оказа много свястна, възпитана и услужлива жена. Тя веднага дойде да ме види и ми каза, че имала две-три много хубави стаи в задната част на къщата, където не се чувал шумът от улицата, и сигурно ще ги харесам. Щяла да освободи една от прислужничките си от всякаква друга работа, за да може да прислужва само на мен. Това беше толкова мило от нейна страна, че аз веднага отидох да видя стаите, които се оказаха много хубави и извънредно добре мебелирани. Платихме на дилижанса, взехме си багажа и се настанихме в странноприемницата.

Казах на мъжа си, че ще живеем тук, докато свърша всичките си пари, и няма да го оставям да похарчи нито един шилинг от своите. Имахме малка приятелска разправия по този въпрос, но аз му рекох, че това, изглежда, е последният път, когато оставаме заедно, и затова го моля да изпълни желанието ми, като във всичко друго ще му се подчинявам; най-после той се съгласи.

Една вечер, когато бяхме излезли да се разходим из полето, аз му казах, че ще му обясня плана, за който бях споменала. Разправих му най-напред, че съм живяла във Вирджиния, че мъжът ми се е поминал преди няколко години, но вероятно майка ми е още жива. Рекох му, че ако стоките, които ми бяха изпратени от Америка, не се бяха повредили — впрочем аз доста преувеличих стойността им, — щях сега да притежавам голямо богатство и нямаше да има причини да се разделим. След това му описах как се заселват хората там, как им се дава земя безплатно и какви култури отглеждат. Изтъкнах му, че дори човек да купи земя, пак е много изгодно, защото цената й е невероятно ниска, и ако вземем със себе си английски стоки само за двеста-триста лири, няколко слуги и някои инструменти, ние бихме могли да живеем добре и за няколко години да натрупаме богатство.

Обясних му какво произвеждат там, как обработват земята и колко изкарват обикновено. Доказах му, че ако се установим във Вирджиния, ще забогатеем за няколко години и че това е толкова сигурно, колкото и фактът, че сега сме сиромаси.

Той беше много изненадан от предложението ми. Цяла седмица говорихме само за това и аз му доказах, дето се вика, черно на бяло, че е невъзможно да не успеем да се замогнем и да живеем много добре, стига само да проявим известно старание.

След това му изложих как ще събера една сума от около триста лири. Мъчех се да го убедя, че това ще бъде най-добрият начин да турим край на нещастията си и да подобрим положението си.

— След седем години — рекох — ние може би ще бъдем в състояние да поверим плантацията си на някой сигурен човек и да се върнем да живеем тук с доходите, които ще получаваме от нея.

Дадох му за пример някои хора, които бяха постъпили така и сега живееха много добре в Лондон.

Накратко казано, толкова настоявах, че той почти се съгласи, но постоянно ту едно съображение, ту друго осуетяваше проекта ми. В края на краищата той започна да настоява да отидем в Ирландия.

Каза ми, че ако човек се реши да живее на село и има с какво да си купи поне малко добитък, той може за петдесет лири годишно да наеме земя, за която другаде биха искали двеста лири. Земята била толкова плодородна, че ако не икономисваме много, сигурно ще живеем така добре, както живее в Англия един земевладелец, който има три хиляди лири годишен доход. Той мислел да ме остави в Лондон и да замине за Ирландия да си опита късмета. Ако успее да ми осигури живот, който да отговаря на уважението, което храни към мен, ще се върне в Англия да ме вземе.

Много се изплаших от това предложение, защото то значеше да се откажа от малкия си приход и да му предам целия си капитал, за да прави с него опити в Ирландия.

Но се оказа, че той е прекалено честен да поиска това от мен или да го приеме, ако му го предложа. Преди да мога да кажа нещо, той добави, че ще отиде сам, без да иска пари от мен. Ако стопанството му потръгне, той ще дойде да ме вземе и тогава с моите пари ще можем да го разширим и подобрим и да живеем, както е редно. Рече, че не би рискувал нито шилинг от моите пари, докато не направи опит със собствени средства. Накрая ме увери, че ако не може да направи нищо в Ирландия, ще се върне при мен и ще заминем заедно за Вирджиния.

Той толкова желаеше да изпита най-напред своя проект, че не можах да му наложа своя. Обеща ми да ми пише скоро след като пристигне там и да ми съобщи дали има изгледи да осъществи плана си; ако няма вероятност за успех, аз мога да почна да се стягам за път и като се върне, той на драго сърце ще тръгне с мен за Америка.

Не можах да го склоня да ми обещае нещо повече, макар че нашите спорове траяха близо месец; през всичкото това време се радвах на компанията му, най-приятната, която съм имала някога. Той ми разправи част от живота си, който действително ме изненада — толкова беше изпълнен с многобройни и разнообразни случки и приключения, че представляваше цял роман, по-интересен от всички романи, които някога съм чела; но за това ще разкажа по-нататък.

Най-после се разделихме, макар и с крайно нежелание от моя страна; всъщност и той тръгна много неохотно, но нямаше друга възможност, защото, както по-късно разбрах, той имаше сериозни основания да не дойде в Лондон.

Дадох му указания къде да ми пише, но не му разкрих тайните си — как е истинското ми име, коя съм или къде може да ме намери; и той също ми каза къде да му пращам писмата си така, че да може със сигурност да ги получи.

Пристигнах в Лондон на следния ден след раздялата ни, но по една причина, която не мога да назова, не отидох направо в старата си квартира, а наех стая в една къща на улица Сейнт Джонс, или както народът я нарича Сейнт Джоунс, близо до Кларкенуел. Понеже тук бях съвършено сама, имах достатъчно време да си седя в къщи и да мисля за скитанията си през последните седем месеца, защото наистина бяха изминали седем месеца, откакто напуснах Лондон. С безкрайно удоволствие си спомнях за приятните часове, които бях прекарала с последния си съпруг. За жалост обаче удоволствието ми бе помрачено след известно време, когато открих, че съм бременна.

Бях много озадачена къде да отида да родя, защото по онова време за една жена без познати и приятели беше едно от най-трудните неща на света да бъде приета в родилен дом, без да има кой да гарантира за нея; а аз нямах гарант, нито можех да намеря.

През всичкото това време поддържах кореспонденция с моя приятел в банката, или по-точно — той поддържаше с мене, тъй като ми пишеше всяка седмица. Макар че не бях похарчила парите си, за да има нужда да искам от него, все пак му пишех често, да знае, че съм жива. Бях дала указания в Ланкашир да ми препращат кореспонденцията в Лондон, така че получавах всичките му писма. През време на моето уединение в къщата на улица Сейнт Джоунс получих от него много любезно писмо, с което ми съобщаваше, че бракоразводното му дело вървяло успешно, въпреки че срещнал някои неочаквани пречки.

Не мога да кажа, че бях недоволна от тази новина. Добре беше, че делото се протакаше, защото — макар в сегашното си положение да не можех да мисля за женитба — не бях толкова глупава да се омъжа за него, когато чаках дете от друг мъж, както някои жени, които познавам, се бяха осмелили да направят — все пак не исках да го изпусна. Бях решила, ако той все още ме иска, да се оженя за него, щом се освободя от бременност. Ясно ми беше, че вече никога няма да видя мъжа си, а освен това през всичкото време, докато живяхме заедно, той настояваше да се оженя и ме уверяваше, че няма да ми се сърди, нито ще настоява да се върна при него. Ето защо нямах никакви угризения да постъпя така, ако моят приятел от банката още държеше на думата си, а имах сериозни основания да смятам, че той още ме обича, защото ми изпращаше най-милите и любезни писма, каквито човек може да си представи.

Коремът ми растеше и хората в къщата, където живеех, забелязаха това и почнаха по учтив начин да ми намекват, че трябва да се преместя другаде. Това ме разтревожи много и аз изпаднах в меланхолия, защото не знаех какво да правя. Имах пари, но нямах приятели, а скоро щях да имам дете, за което трябваше да се грижа. Досега не ми се бе случвало да се справям с подобна трудност, както читателите ми знаят от моя разказ. На всичко отгоре по това време се разболях и меланхолията влоши болестта ми. Тя се оказа обикновена треска, но се страхувах да не пометна. Не трябваше да кажа, че се страхувах, защото всъщност бих се радвала да пометна, макар че не бих могла и да помисля да абортирам; просто изпитвах ужас от подобно нещо.

Във всеки случай хазайката ми каза да повикам акушерка. Отначало не ми се искаше, след известно време се съгласих, но й рекох, че не познавам никоя акушерка и я помолих да се заеме с тази работа. Противно на това, което си мислех, оказа се, че хазайката ми имала известен опит в тия работи, както ще видите след малко. Тя повика една добра акушерка, тоест акушерка, каквато ми трябваше.

Последната изглеждаше опитна в професията си, но имаше и друг занаят, в който беше така ловка, както болшинството от жените, ако не и повече. Моята хазайка й беше казала, че съм много тъжна и смята, че това ще навреди на здравето ми.

Един ден в мое присъствие тя й рече:

— Госпожо Б., струва ми се, че дамата е загрижена за нещо, което е по вашата част, и затова, ако можете, помогнете й, моля ви се, защото тя е много мила и възпитана жена. — И веднага излезе от стаята.

Не можах да отгатна какво искаше да каже тя, но „бабата“ веднага започна да ми обяснява смисъла на думите й.

— Госпожо — каза тя, — изглежда, че не схванахте за какво намеква вашата хазайка. Аз ще ви обясня всичко, но не е нужно да й казвате, че сте разбрали какво е искала да каже. Тя смята, че положението ви е такова, че не искате да постъпите в родилен дом, за да не се разчуе за раждането. Не е нужно да говоря много и затова ще ви кажа само, че ако ми дадете най-кратки сведения за себе си — защото не желая да се бъркам в личните работи на хората, — може би ще успея да ви помогна и да ви освободя от тежките мисли, които ви потискат.

Всяка дума на тази жена беше като балсам за сърцето ми и аз веднага усетих как се съвземам и как се ободрява духът ми. Сякаш кръвта отново се раздвижи в жилите ми и аз се почувствувах друг човек. Апетитът ми се върна и започнах да се поправям.

Тя ми наговори още много неща в този смисъл и след като настоя да бъда откровена с нея и обеща по най-тържествен начин да пази тайната ми, замълча, като че ли чакаше да види какво впечатление са ми направили думите й и какво ще отговоря.

Твърде добре си давах сметка колко се нуждая от такава жена, за да не приема предложението й. Рекох й, че тя само отчасти е отгатнала какъв е моят случай, защото аз действително съм женена и имам мъж, но той сега е толкова далече, че не може да дойде, за да се представи за баща на детето.

Тя ме прекъсна и ми каза, че това не е нейна работа. За нея всички жени, които идвали да търсят помощта й, били женени.

— Всяко дете — коза тя — си има баща и не е моя работа дали бащата е женен за майката. Моята работа е да ви помогна и за мен е без значение дали имате съпруг, или не. Щом мъжът ви не може да се яви, все едно, че нямате мъж и затова за мен няма значение дали сте съпруга или любовница,

Веднага разбрах, че каквато и да бях, тук ще ме считат за к…, и затова реших да не се тревожа. Казах и, че тя е права, но че все пак, щом трябва да й дам някои сведения за себе си, трябва да й разправя какво е истинското ми положение. И така, обясних и накратко какъв е моят случай и заключих:

— Досаждам ви с тази история, госпожо, не защото тя може да има значение за вас, а защото искам да подчертая, че мен ми е все едно дали хората ще научат, че съм родила, или не; това ми е напълно безразлично. Затруднена съм повече от това, че нямам приятели в тази част на страната.

— Разбирам ви, госпожо — отвърна тя, — вие нямате човек, който да гарантира за вас, та да избегнете всички неприятности с енорията. И може би не знаете как да се освободите от детето, когато се роди.

— От това не съм така загрижена — рекох, — както от липсата на гарант.

— В такъв случай ще се доверите ли на моите грижи?

Живея еди-къде си. Макар че не разпитвам за вас, вие можете да съберете сведения за мен. Казвам се Б…, живея на улица — и тя спомена една улица — и фирмата ми е Крейдл^[11]. Аз съм акушерка по професия и много дами идват да раждат при мен. Дала съм гаранция на енорията, че нито едно от децата, които се раждат в моя дом, няма да й бъдат в тежест. Искам да ви задам само още един въпрос, госпожо — добави тя, — и ако ми отговорите на него, всичко ще бъде наред.

Веднага разбрах какво иска да каже и отвърнах:

— Мисля, че отгатнах въпроса ви. Нямам приятели тук, но слава богу, не ми липсват пари; ще ми стигнат за разноските по раждането, макар че нямам бог знае колко много.

Последната уговорка направих, за да не би тя да очаква бог знае каква печалба от мен.

— Така е, госпожо — рече тя, — без пари нищо не може да се направи в подобни случаи. Но вие ще видите, че няма да ви изиграя и ще останете доволна от всичко. Ще ви покажа сметката предварително, така че ще можете да изберете според възможностите си — по-скъпо или по-скромно раждане, както намерите за добре.

Казах й, че ми се струва, че тя разбира напълно положението ми и само мога да я помоля да нареди работите така, та да нямам излишни разноски, тъй като имам достатъчно пари, но не особено много.

Тя отговори, че ще ми донесе няколко сметки — за по-луксозни и за по-скромни раждания — и аз ще си избера, която искам. На следния ден действително ми донесе следните три сметки:

1. Три месеца наем, включително храната, по 10 шилинга на седмица	6 л.
2. Кърмачка за 1 месец и употреба на бельо	1 л. 10 ш.
3. Свещеник за кръщението, кръстници и пр.	1 л. 10 ш.
4. Вечеря след кръщението, ако има 5 поканени	1 л.
5. Възнаграждение за акушерските грижи и за избягване на неприятности с енорията	3 л. 3 ш.
6. За момичето, което ще помага при раждането	10 ш.
Всичко:	13 л. 13 ш.

Това бе първата сметка; втората беше подобна:

1. Три месеца наем и храна, по 20 шилинга на седмица	12 л.
2. Кърмачка за 1 месец и употреба на бельо и дантели	2 л. 10 ш.
3. Свещеник за кръщението и пр.	2 л.
4. За вечеря и сладкиши	3 л. 3 ш.
5. Възнаграждение за акушерски грижи и пр.	5 л. 5 ш.
6. За прислужницата	1 л.
Всичко:	25 л. 18 ш.

Това беше за раждане втора класа. Третата сметка била най-скъпа, когато присъствувал бащата и приятелите му:

1. Три месеца наем (две стаи и таванска стая за слугинята) и храна	30 л.
2. Кърмачка за 1 месец и най-хубаво бельо	4 л. 4 ш.
3. Свещеник за кръщението и пр.	2 л. 10 ш.
4. Вечеря, като господинът си достави сам виното	6 л.
5. Моето възнаграждение	10 л. 10 ш.
6. За прислужница, извън собствената слугиня	10 ш.
Всичко:	53 л. 14 ш.

Погледнах трите сметки и се усмихнах. Казах й, че общо взето, не смятам цените й за много високи и вярвам, че квартирата й е добра.

Тя ми отговори, че сама ще преценя достойнствата й, когато я видя.

— Боя се, че от всички клиенти аз ще ви плащам най-малко и не е изключено по тази причина, госпожо, да ме приемете по-малко радушно — казах аз.

— Съвсем не — отвърна тя, — защото на един клиент, който плаща малко, се падат двама, които плащат по-добре, и четирима, които ми плащат по най-високите цени, така че си наваксвам разликата. Но щом се съмнявате, че ще се грижа за вас, както трябва, то ако имате някой близък приятел, нека сам дойде да види добре ли ви гледам, или не.

След това тя обясни някои подробности от сметката си.

— На първо място, госпожо — каза тя, — искам да ви обърна внимание на обстоятелството, че само за десет шилинга седмично ще имате осигурена храна и квартира. Уверявам ви, че храната напълно ще ви задоволи. Не вярвам да ви излиза по-евтино, където сте сега.

— Не ще и дума — рекох, — защото сега плащам шест шилинга седмично за стаята и сама се грижа за храната, така, че ми излиза много по-скъпо.

— Освен това, госпожо, ако случайно детето не оживее, както се случва понякога, спестявате таксата за свещеника. И ако не ви гостуват приятели, ще спестите разноските по вечерята. Така че, като махнете от сметката тези пера — продължи тя, — раждането ще ви струва само пет лири и три шилинга повече от обикновените ви разноски.

По-разумно предложение от това не можеше да има.

Ето защо с усмивка й отвърнах, че ще стана нейна клиентка. Имайки пред вид обаче, че ми оставаха още два месеца до раждането и може би ще се наложи да стоя при нея повече от три месеца, аз я попитах да не би да бъде принудена да ме изпише преждевременно. Тя отговори отрицателно на този въпрос. Къщата и била голяма и освен това тя никога не изпращала родилки, докато сами не пожелаели да си отидат. Пък и ако се явели повече дами, добрите й съседки могли да осигурят квартира за двадесетина жени.

Видя ми се посвоему свястна жена и, накратко казано, аз се съгласих да се предоставя на нейните грижи. Сетне тя заговори за други неща, огледа обстановката на сегашната ми квартира, като отбеляза липсата на удобства и прислуга, и ме увери, че в нейния дом съвсем другояче ще се отнасят с мене. Обясних й, че съм се въздържала да говоря много, тъй като, откак се разболях, хазайката сякаш страни от мене — или поне така ми се струва, — и то вероятно поради това, че съм бременна; пък и се страхувах да не ми направи някоя сцена, смятайки, че съм й дала съвсем недостатъчни сведения за себе си.

— Ами! — възрази тя. — Уважаемата госпожа не е вчерашна и много добре разбира тия работи; тя и друг път се е опитвала да приема дами във вашето положение, но не е успявала да уреди църковните формалности; при това не е толкова приятна жена, колкото си мислите. Но щом и без това скоро ще напуснете къщата й, гледайте да нямате вземане-даване с нея, а аз ще наредя да се грижат по-добре за вас, докато сте още тука, и то без да плащате повече.

Не разбрах какво иска да каже, обаче й благодарих и се разделихме. На другата заран тя ми прати едно печено пиле, още топло, и шише шери и ми съобщи чрез прислужницата си, че докато живея там, всеки ден ще ме наглежда.

Добрината й просто ме изненада. С готовност приех всичко. Вечерта тя отново прати човек да разбере имам ли нужда от нещо и да заръча на прислужницата да иде в дома й заранта и да ми донесе обед. Момичето имаше нареждане да ми приготви топъл шоколад сутринта, преди да излезе, а на обед ми донесе парче телешки гърди и една паница супа. Така акушерката отдалече се грижеше за мене, а аз бях предоволна и бързо се възстанових, защото моята болест се дължеше главно на потиснатото ми душевно състояние.

Очаквах, че прислужницата, която тя ми прати, ще е някоя безсрамна нахалница, отгледана в Друри Лейн^[12] и затова много се безпокоях. Не исках да я оставя да спи у дома първата нощ и я следях така зорко, като че ли беше истинска крадла.

Дамата бързо се досети каква е работата и я върна обратно с бележка, в която ме уверяваше, че мога напълно да разчитам на честността на прислужницата й, че гарантира за нея, тъй като не наемала прислуга без много сериозни препоръки. Тогава се успокоих, защото действително държането на момичето потвърждаваше всичко това. В никоя къща не бях виждала по-скромна, тиха и разумна прислужница, както сама се убедих впоследствие.

Щом се почувствувах достатъчно добре, за да мога да излизам, отидох с прислужницата да видя къщата и определената за мене стая. Всичко беше толкова хубаво и чисто, че нямах никакви възражения. При тежкото си положение в този момент бях извънредно доволна да попадна на подобно място, което далече надминаваше очакванията ми.

Може би се надявате да кажа нещо за тъмните дела на жената, в чиито ръце бях попаднала. Но да направиш общо достояние мерките, към които прибягваха тук, за да освободят жените от бремето, което представляват за тях незаконородените деца, би било излишно насърчение на тая порочна практика. Тази сериозна жена използуваше няколко начина за тая цел, един от които бе гледният. Ако се родеше дете, макар и не в нейния дом (много жени я викаха да акушира по домовете им), тя винаги имаше под ръка хора, готови за някоя и друга пара да освободят и родилките, и енорията от грижите за детето. Според нейните думи децата били добре гледани. Нямам представа какво е ставало с всички тези деца, немалко на брой, които, както тя разправяше, бяха минали през ръцете й.

Много често разговарях с нея по този въпрос. Но тя настойчиво поддържаше, че е спасявала живота на много невинни агънца, както ги наричаше тя, които иначе навярно биха били убити, и е спирала немалко жени, които, отчаяни от постигналата ги беда, без нея биха се поддали на изкушението да погубят децата си. Признавах, че това е много похвално, при условие, че нещастните дечица попадат у добри хора, които няма да се държат лошо с тях. Тя ми отговаряше, че имала грижата за това; жените, на които предавала децата, били много добри и на тях можело да се разчита.

Нямаше какво да възразя, затова бях принудена да казвам:

— Госпожо, не се съмнявам, че вие изпълнявате задълженията си, но главният въпрос остава какво правят онези жени.

Тя отново ми затваряше устата с уверения, че се полагат големи грижи за тези деца.

Само веднъж през всичките ни разговори на тази тема тя каза нещо, което не ми беше по вкуса. Като ставаше дума за напредналата ми бременност, тя подхвърли нещо, което можеше да се изтълкува в смисъл, че ако желая, тя би могла по-скоро да ме освободи от бремето ми, тоест просто казано, че ако искам да туря край на неволите си, тя можела да ми даде някакво средство за помятане. Аз обаче не закъснях да й заявя колко ми е противна подобна мисъл и трябва да й се признае, тя отклони въпроса толкова ловко, щото не бих могла да твърдя с положителност дали с имала такова намерение, или просто е изразила отвращението си от аборта въобще. Защото тя така умело подбираше думите си и толкова бързо схвана мисълта ми, че успя да изкаже отрицателното си становище, преди да мога да се дообясня.

За да предам тази част от разказа си в най-сбитата възможна форма, ще кажа, че напуснах квартирата си на улица Сейнт Джоунс и отидох при новата си хазайка. Там се отнасяха толкова вежливо с мене, полагаха такива грижи, всичко беше толкова добре, че не можех да се начудя. Отначало не виждах каква изгода може да има хазайката от мене. После обаче се научих, че тя открито заявявала, че не печели нищо от храната на квартирантките си (пък и не би могла да си изкарва много от нея), но че другите клонове на работата й били доходни. А с тях, уверявам ви, тя си докарваше много пари, защото имаше неимоверно голяма клиентела, както вън от къщи, така и в дома си, и децата на всичките й клиентки бяха плод на извънбрачна любов, тоест, просто казано, на проституцията.

Докато бях у нея, за около четири месеца, дванадесет леки жени родиха в заведението й и, струва ми се, гледаше около тридесет и две жени по домовете им, една от които беше на квартира при старата ми хазайка на улица Сейнт Джоунс и беше предмет на внимание и нежни грижи, както по-рано и аз самата.

Това особено ярко показва как се шири развратът в нашия век; колкото и грехове да имах, това ме потресе. Къщата, в която бях, и главно дейността на хазайката, взе да ме отвращава. Все пак трябва да заявя, че през цялото ми пребиваване там не видях, нито пък мисля, че можеше да се види, и най-малка проява на неблагоприличие.

Никога не се виждаше мъж да се качва горе, освен за да посети родилките през месечното им пребиваване след раждането, и то винаги придружен от старата хазайка, която, за да запази доброто име на заведението си, забраняваше през този месец на кой да е мъж да докосне жена, дори собствената си жена; тя заявяваше, че и било все едно колко деца се раждат в къщата й, но не желаела жените там да зачеват.

Може би беше излишно строга в тази насока, но все пак това престараване бе похвално, защото по този начин тя поддържаше доброто име на заведението си, ако може да се каже, че то се радваше на добро име. За нея се казваше, че макар да се грижи за жените, станали жертва на разврата, тя с нищо не бе допринесла за тяхното падение. Но въпреки всичко нейният занаят ми се струваше греховен.

Докато бях там, преди още да родя, получих писмо от моя довереник в банката, пълно с любезности, с което настояваше да се върна в Лондон. Писмото бе пътувало две седмици, защото бе пратено в Ланкашир и след това препратено. Той ми съобщаваше, че е получил решение за развод и че бил готов да изпълни задължението си спрямо мене, ако се съглася да се омъжа за него. Писмото завършваше с много нежности и уверения в добрите му чувства, които навярно не би хранил към мен, ако знаеше истинското ми положение, и които ни най-малко не заслужавах.

Датирах отговора си от Ливерпул, но го пратих по човек, като обясних, че уж писмото е било пратено до една приятелка в града. Честитих му новоспечелената свобода, но изказах съмнение дали е законно той да се преженва. Писах му, че вероятно той много сериозно ще обсъди положението, преди да се реши на такава стъпка, тъй като последиците й са твърде сериозни. В заключение му пожелах успех, без да му дам да разбере какво мисля и без да отговарям на предложението му да дойда при него в Лондон, но отдалече намекнах за намерението си да се върна към края на годината (писмото писах през април).

Към средата на май родих едно здраво момченце. Състоянието ми беше много добро, както и след предишните раждания. Хазайката ми прояви всичката си вещина като акушерка, която далече надминаваше тази на акушерките, които познавах. Тя толкова добре се грижеше за мене по време на раждането и след него, че майка да ми беше, нямаше да е по-внимателна. Надявам се, че никоя жена няма да бъде подтикната към разврат, като прочете как благодарение сръчността на хазайката си излязох от трудното положение, в което бях изпаднала; тя е отдавна в гроба и вече няма такива като нея.

Около двадесетина дни след раждането получих второ писмо от приятеля си в банката, с изненадващата новина, че окончателно се развел с жена си, като й връчил решението за развода в еди-кой си ден. А на всичките ми скрупули за повторната му женитба получих отговор колкото неочакван за мене, толкова нежелан за самия него: като научила, че е получил развод, жена му, която и преди това изпитвала угризения на съвестта за поведението си спрямо него, се самоубила още същата вечер.

Той много красноречиво изразяваше съжалението си за смъртта й и ме уверяваше, че ни най-малко не е виновен за трагичния й край. Той само искал да се освободи от тази жена, която го злепоставила по нечуван начин. Въпреки това бил много опечален от нещастието и не му оставало нищо радостно на този свят освен надеждата, че ще дойда да го ободря с присъствието си. След това най-настойчиво ме умоляваше да му обещая, че поне ще дойда в Лондон, за да го видя и да говорим пак.

Тази новина много ме изненада и започнах сериозно да обмислям положението си. Чудех се как ще гледам това дете и просто не знаех какво да правя. Най-после издалече загатнах за тази работа на хазайката. В продължение на няколко дни бях много посърнала и тя непрекъснато настояваше да разбере защо съм загрижена. В никой случай не можех да й разкрия, че имам предложение за женитба, след като толкова пъти й бях казвала, че съм омъжена. Не знаех какво да й кажа и само признах, че имам голяма грижа, която не мога да доверя никому.

Няколко дни наред тя най-настоятелно ме подканяше да й се доверя, но аз й отговарях, че ми е невъзможно да разкрия тайната си на когото и да било. Това още повече усилваше любопитството й. Тя ме уверяваше, че са й били доверявани най-големи тайни от такова естество, че работата й налага дискретност, защото самата тя много би пострадала, ако разкриеше подобна тайна.

Тя ме попита дали някога съм я чула да бъбри за чужди работи и какво основание имам да се опасявам, че ще раздрънка тайната ми. Рече ми, че ако кажа на нея какво ме мъчи, все едно, че на никого не съм го казала; тя ще мълчи като гроб; пък и не вярва моят случай да е толкова необикновен, та да не може да ме избави от затруднение. Ако не й разкрия тайната си, тя не може да ми помогне, което иначе с удоволствие би направила. Тя бе така дяволски красноречива и говореше така убедително, че просто нищо не можеше да се укрие от нея.

И така, аз реших да й открия сърцето си. Разправих й за женитбата си в Ланкашир и как и двамата сме останали излъгани; как сме се събрали и отново сме се разделили; как мъжът ми ме е освободил от всякакви задължения и ми е дал пълна е свобода да се оженя пак, като е обещал, че никога няма да предявява права над мен, няма да ме безпокои, нито да ме издаде. Казах й, че се считам свободна, но че страшно ме плаши мисълта какво може да последва, ако се омъжа повторно и после се разбере, че съм вече женена.

След това й споменах за привлекателното предложение, което ми беше направено, и й показах нежните писма, с които моят приятел ме викаше да отида при него, като зачеркнах името му и редовете, където се говореше за самоубийството на жена му, и само казах, че тя е умряла.

Тя почна да се смее на колебанията ми да се оженя и ми каза, че моят брак не е никакъв брак, а просто двойна измама, и щом сме се разделили по взаимно съгласие, бракът е разтрогнат и нито за мен, нито за него съществува някакво задължение. Доводите се лееха от устата й и накратко казано, тя успя да разсее колебанията ми, за което впрочем помогна и собственото ми желание.

Но тогава дойдохме до главната трудност — детето. Според нея то трябваше да бъде отстранено, и то така, че никой никога да не може да го открие. Знаех, че не бих могла да се оженя, ако не скрия детето, защото по възрастта му приятелят ми щеше да разбере, че то не само е родено, но е и заченато, след като бях говорила с него, и това би развалило цялата работа.

Сърцето ми се късаше, като си помислех да се разделя завинаги с детето си, тъй като то може би щеше да бъде убито или уморено от глад, или лошо гледане, което е едно и също. Тази мисъл ме изпълваше с ужас. Всички жени, които се съгласяват да бъдат освободени от децата си по този път, за да не им пречат, както се казва, и за да се спази благоприличието, би трябвало да помислят, че това е само един удобен начин да ги пратят на онзи свят, тоест да ги убият, без да се излагат на опасност. За тези, които са се занимавали с деца, е съвършено ясно, че ние се раждаме безпомощни, не сме в състояние да задоволим сами нуждите си, нито дори можем да кажем от какво се нуждаем. Без чужда помощ детето загива. Но помощта, която то получава от майката или от някого другиго, трябва да се дава с любов и умение; без тях половината от новородените деца биха умрели, макар и да им се дава храна, и половината от тези, които оживеят, биха били сакати или идиоти, или без крак или ръка, или пък умствено недоразвити. За мен няма никакво съмнение, че отчасти по тези причини природата е вложила в сърцето на майката любов към децата й. Без майчината любов жените не биха могли да се посветят така всеотдайно на грижите и тревогите, които изисква отглеждането на децата.

Майчината грижа е абсолютно необходима за живота на децата и да ги лишиш от нея, значи да ги убиеш. Да повериш детето си на хора, които нямат у себе си естествената обич към това дете, значи да го лишиш от грижа и любов и дори понякога от живот; това е равносилно на умишлено убийство и няма значение дали детето ще умре, или ще живее.

Такива мисли се въртяха в главата ми и аз виждах бъдещето на детето си в най-черни и страшни краски. Понеже бях станала съвсем откровена с хазайката си (наричах я вече майка), споделих с нея мрачните си мисли и й казах, че живея непрекъснато в ужасен тормоз. Този път тя се показа по-несигурна. Но тъй като беше толкова обръгнала на подобни неща и никакви религиозни съображения и морални преценки не й правеха впечатление, тя не се трогваше също и от проявите на майчина любов. Запита ме дали не е била внимателна и нежна към мен като към собствено дете. Казах й, че действително е много нежна и мила с мен.

— А когато напуснеш моя дом, миличка — рече тя, — какво ще бъдеш за мен? Ще ли ме е грижа, ако те обесят? Не мислиш ли, че има жени, които се гордеят с това, че се отнасят към децата, оставени на техните грижи, като към свои собствени, защото това им е занаятът, с който си изкарват хляба? Да, да, моето момиче, не се страхувай. Ами как сме били отгледани ние? Сигурна ли си, че те е отгледала собствената ти майка? А пък я виж каква си дебеличка и хубавичка каза старата вещица, като ме погали по лицето. Не се безпокой, дете мое — продължи тя, — аз не наемам убийци. Аз поверявам децата на най-добрите гледачки, които могат да се намерят. На тях не им липсва нито обич към децата, нито умение и сред поверените им деца смъртността не е по-голяма, отколкото сред тези, за които се грижат собствените им майки.

Тя ме засегна на болното място, като запита дали ме е отглеждала собствената ми майка, защото много добре знаех, че съм отраснала при чужди хора. Аз се разтреперих и почувствувах, че побледнявам.

„Тази жена не може да бъде такава вещица — помислих си аз, — че да знае къде съм родена и как съм израсла.“

Погледнах я изплашено, но след малко разсъдих, че не е възможно тя да знае каквото и да било за мен и страхът ми постепенно се разсея.

Тя забеляза, че нещо ме смути, но не можа да отгатне причината и продължи да ме убеждава, че е глупаво да предполагам, че децата умират, ако не ги гледа собствената им майка. Тя повтори няколко пъти, че за децата, които дава на отглеждане, се полагат такива грижи, каквито биха положили и истинските им майки.

— Може би това е вярно, майко — рекох, — но страхът от тези неща е дълбоко вкоренен у мен.

— Хайде тогава — подкани ме тя, — кажи ми някои от нещата, от които се боиш.

— Ами че ти даваш някоя пара на тези хора, за да вземат детето и да се грижат за него, докато е живо. Сигурно тези хора са бедни и имат интерес да се освободят колкото могат по-бързо от задължението си. Тогава как мога да се съмнявам, че за тях е най-изгодно детето да умре и затова няма да се грижат особено много за него?

— Празни приказки и фантазии — възрази тя. — Нали ти казвам, че тяхната печалба зависи от живота на детето и затова те го гледат като истински родители.

— О, майко — рекох аз, — само да можех да бъда сигурна, че ще се грижат добре за моето бебенце и ще се отнасят човешки към него, така щастлива щях да съм. Но не мога да бъда убедена в това, освен ако видя със собствените си очи как се грижат за него. А в положението, в което се намирам, ако ходя да го наглеждам, значи да съсипя живота си. Просто не зная какво да правя.

— И таз добра! — възкликна акушерката. — Хем искаш да виждаш детето, хем не искаш! Хем искаш да го скриеш, хем искаш да се издадеш! Това е невъзможно, мила моя, и ти трябва да постъпиш, както много други майки преди тебе и да се задоволиш с това положение. Не може всичко да бъде, както ти го желаеш.

Ясно схванах какво искаше да каже с „други майки“; мисълта й беше „други к…“, но тя не желаеше да ме обиди. Всъщност в този случай аз не бях к…, а законна съпруга, ако не считаме предишните ми бракове.

Във всеки случай, каквато и да бях, не можех да преглътна безсърдечието, типично за жените, упражняващи тази професия. Не можех да бъда безчувствена и безразлична към съдбата на детето си и запазих към него майчинската си обич толкова дълго, че почти се бях отказала от моя приятел в банката, който не преставаше да ме моли да се върна при него. Той така упорито настояваше да се оженим, че просто нямаше как да му откажа.

Един ден хазайката ми пак дойде при мен с всичките си уверения.

— Хайде, миличка — рече тя, — намерих нещо, което ще те задоволи: ще можеш да наглеждаш детето си, без хората, които го гледат, да знаят коя си.

— О, майко — извиках аз, — ако успееш да направиш това, ще ти бъда вечно задължена.

— Съгласна ли си да плащаш ежегодно една малка сума, малко повече, отколкото обикновено давам на жените, които гледат чужди деца?

— О, да, на драго сърце, щом те няма да узнаят коя съм.

— Колкото до това, можеш да бъдеш напълно спокойна. Жената няма да смее да разпитва коя си, що си. Един-два пъти в годината ще отиваме с тебе да видиш детето, да разбереш как се грижат за него и да се увериш, че е в добри ръце, без никой да знае коя си.

— А мислиш ли — запитах аз, — че като го видя, няма да се издам, че съм му майка? Мислиш ли, че ще мога да се държа спокойно?

— Чудо голямо, и да се издадеш, от това жената няма да научи много неща за тебе. При това ще й забраня да се интересува за тебе и ако иска много да знае, ще й отнемем детето и тя ще загуби парите, които получава.

Това много ми хареса. Другата седмица пристигна една селянка от Хърфорд или околните села, за да вземе детето за десет лири. Срещу пет лири годишно в повече тя щеше да довежда детето в дома на акушерката, когато поискаме, или пък ние щяхме да отиваме на село да видим как се грижи за него.

Жената изглеждаше здрава и приятна селянка, добре облечена и спретната. И така, с болка на сърцето и много сълзи й предадох детето си. Бях вече ходила в Хъртфорд, за да видя къщата й, която ми хареса. Обещах й богато възнаграждение, ако се отнася добре към детето, така че тя веднага разбра, че съм негова майка. Но тя живееше в много уединено място и явно нямаше никакво намерение да ме разпитва, така че се чувствувах в пълна безопасност. Накратко казано, съгласих се да й поверя детето и й дадох десет лири, тоест дадох ги на хазайката си, която й ги предаде пред мен. Селянката обеща да не ми връща детето, нито да иска нещо повече за отглеждането или възпитанието му. Аз обаче й рекох, че ако го гледа много добре, ще й давам по нещо винаги когато отида да го видя; така че не се задължих да й плащам още по пет лири годишно, а само обещах това на хазайката си. И така, голямата грижа се махна от плещите ми. Макар че това разрешение на въпроса не ме задоволи напълно, то все пак бе най-удобното за мен при положението, в което се намирах.

Тогава почнах да пиша на моя приятел в банката по-нежни писма и към началото на юли му съобщих, че възнамерявам да пристигна в Лондон през август. Той ми отговори най-пламенно, като ме молеше да го предупредя своевременно, за да може да дойде да ме посрещне на около два дни път от града. Почувствувах се хваната натясно и не знаех какво да отговоря. Най-после реших да замина за Уест Честър, за да може той да види, че пристигам с дилижанса оттам; страхувах се да не би да разбере, че не съм била в Ланкашир, макар да нямах никакви основания за опасенията си.

Исках да пропъдя страховете си, като погледна разумно на въпроса, но всичките ми усилия бяха напразни; така си бях втълпила тази мисъл, че не можех да се освободя от нея. Освен това ми хрумна, че ако замина за провинцията, това ще заблуди и хазайката ми, защото тя не знаеше дали новият ми кандидат живее в Лондон, или в Ланкашир; и затова, когато й съобщих решението си, тя беше напълно убедена, че ще се оженя в Ланкашир.

И така, аз се приготвих за път, сбогувах се с нея и изпратих момичето, което ми прислужваше, да ми запази място в дилижанса. Хазайката искаше прислужницата да ми помага до последния момент и да се качи с мен в колата, но аз й казах, че това не е нужно. На тръгване тя ми рече, че е сигурна, че ще й пиша и ще я посетя, когато дойда в града, защото знае колко обичам детето си. Уверих я, че ще направя така, сбогувах се и напуснах този дом със задоволство, въпреки че бях толкова добре гледана там.

Отидох с дилижанса не до края, а до градчето Стоун в Честър, където не само нямах никаква работа, но и не познавах никого. Но когато човек има пари в джоба си, той навсякъде се чувствува у дома си. Останах там два-три дена, докато намеря място в някой друг дилижанс за Лондон. Пратих писмо на моя приятел, че ще бъда еди-кога си в Стоуни Страдфорд, където кочияшът на дилижанса ми беше казал, че ще спре.

Случи се така, че на отиване не се качих на редовния дилижанс, а на една кола, която беше наета от няколко господа, които отиваха за Уест Честър на път за Ирландия. Сега същата кола се връщаше обратно, без да спира на обикновените спирки на дилижансите. Тази именно кола пристигна в неделя в Стоун и понеже нямаше право да пътува неделен ден, коларят има време да се приготви да тръгне на следния ден.

Моят приятел обаче получил писмото ми много късно и не успя да стигне до Стоуни Стратфорд навреме, за да се срещнем вечерта; срещнахме се на следната утрин в Брикхил точно когато нашата кола влизаше в градчето.

Признавам, че много се зарадвах, като го видях, защото ми беше малко мъчно, че не се срещнахме вечерта. Особено ми хареса, че пристигна в една разкошна карета е четири коня, придружен от лакей.

Колата ми спря пред една странноприемница в Брикхил, където беше отседнал и моят приятел. Той ме посрещна много мило и щом влязохме в хана, поръча обед. Аз се учудих, защото мислех, че веднага ще продължим за Лондон. Той обаче рече, че трябва да си почина от пътуването и че в това малко градче странноприемницата била много добра; не искаше и да чуе за пътуване този ден.

Аз не настоявах много, тъй като той беше дошъл толкова далече да ме посрещне и беше направил такива разноски; пък и предложението му беше разумно и затова реших да му направя удоволствие и да се съглася.

След обед отидохме да разгледаме града и черквата и да се разходим из полето, както обикновено правят всички, които пристигат за първи път в един град; съдържателят на странноприемницата дойде с нас да ни покаже черквата. Забелязах, че приятелят ми много разпитва за свещеника и веднага разбрах накъде бие. Явно беше, че той ще ми предложи да се оженим тук. Естествено аз моментално реших да приема, защото в положението, в което се намирах, не можех да му откажа; пък и нямаше защо да се излагам на повече рискове.

Но докато тези мисли се въртяха в главата ми, което всъщност трая няколко секунди, видях, че ханджията го дръпна настрана и почна да му шепне, но достатъчно високо, за да доловя това-онова. Ясно дочух думите:

— Сър, ако случайно имате нужда от…

Макар че не чух края на фразата, досетих се, че той каза нещо в следния смисъл:

— Сър, ако имате нужда от свещеник, аз съм приятел с тукашния поп, който живее наблизо. Напълно можете да разчитате на неговата дискретност.

На това моят приятел отговори достатъчно високо, за да мога да го чуя:

— Много добре. Мисля, че ще имам нужда.

Едва се бяхме върнали в странноприемницата, и той започна с жарки думи да ме увещава да се венчаем веднага. Каза, че понеже е имал късмет да ме срещне пак и всичко било уредено, аз ще го направя безкрайно щастлив, ако се съглася веднага да турим край на всички протакания.

— Какво! — рекох аз, като се зачервих леко. — Да се венчаем в хан, насред път! Господи, как можете да говорите така!

— Ами как другояче да говоря — отвърна той. — Та нали дойдох с това намерение. Ей сега ще ви покажа какво съм приготвил. — И той измъкна една връзка книжа.

— Вие ме плашите — рекох аз. — Какви са тези книжа?

— Не се страхувайте, мила — каза той и ме целуна. (Той за първи път си позволи да ми каже „мила“.)

След това повтори:

— Не се страхувайте, ей сега ще видите какви са тези хартии — и той ги разгъна.

Първият документ беше бракоразводното решение, в което бяха изложени всички доказателства за безнравственото поведение на жена му. След това имаше документи от свещеника и църковните настоятели на енорията, с които се удостоверяваше, че тя е погребана и се посочваше причината на смъртта й. Следваше препис от нареждането на коронера^[13] за свикване на съдебните заседатели и от решението на последните, с което се даваше заключение „non compos mentis“^[14].

Той беше донесъл тези книжа, за да ме убеди, че е законно разведен, макар че не бих се подвоумила да го взема и без всички тези доказателства. Все пак аз ги прегледах доста внимателно и му казах, че наистина всичко е много ясно, но че нямаше нужда да ги носи със себе си, тъй като има още много време. Той ми отговори, че може би за мен има време, но той е чакал достатъчно дълго.

Видях, че има още няколко пакетчета, обвити в хартия, и го попитах какво има в тях.

— А, ето въпроса, който исках да ми зададете — рече той и разтвори единия пакет. Вътре имаше кутийка от шагренова кожа, от която извади един диамантен пръстен и ми го подаде. Не можех да не го приема, дори и да исках, защото той веднага ми го сложи на пръста; затова направих реверанс и го приех. След това той извади един друг пръстен.

— Този е за друг случай — рече той и го сложи в джоба си.

— Все пак покажете ми го — казах аз и се усмихнах. — Отгатвам за какъв случай го пазите и мисля, че сте луд.

— Щях да съм луд, ако не бях го взел — отвърна той, но не ми го показа.

Имах голямо желание да видя пръстена и затова казах:

— Добре, но покажете ми го, моля ви се.

— Почакайте — отвърна той, — най-напред вижте това. — И той разгърна един свитък и започна да го чете.

— Гледай ти, че това било вула!

— Та вие сте се побъркали! Сигурно сте били напълно убеден, че ще се съглася при първата ви дума, или пък сте решен да не приемате никакъв отказ.

— Точно така — каза той, — решен съм да не приемам никакъв отказ.

— Но може би се заблуждавате — рекох.

— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не приемам отказ — и започна да ме целува така бурно, че просто не можех да го спра.

Както ходехме напред-назад из стаята, увлечени в разговор, той ме грабна неочаквано в прегръдките си, хвърли ме на леглото и легна до мен. Държейки ме здраво притисната до гърдите си, но без да извърши нищо неприлично, той започна да ме уверява в любовта си, да ме умолява и увещава да се съглася, като рече, че няма да ме остави да стана, докато не му обещая, че ще се венчая за него. Най-после аз казах:

— Май наистина сте решили да не приемате никакъв отказ.

— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не бива да ми отказвате, няма да ми откажете.

— Е, тогава няма да ви откажа — рекох аз и го целунах леко, — само ме пуснете да стана.

Той изпадна във възторг от съгласието ми, дадено по такъв мил начин, и по едно време си помислих, че той ще реши, че вече сме женени, и няма да чака формалностите. Оказа се обаче, че съм несправедлива към него, защото той ме хвана за ръката, изправи ме на крака и като ме целуна два-три пъти, благодари ми за съгласието.

Той така преливаше от щастие, че сълзи се появиха в очите му.

Обърнах се настрана, защото и аз се просълзих, и го помолих да ми разреши да се оттегля за малко в стаята си. Ако у мен някога е имало капка разкаяние за отвратителния живот, който бях водила двадесет и четири години, това разкаяние дойде именно в този момент. „Какво щастие е — си казах аз, — че хората не могат да надникнат в сърцето ни! Колко щастлива бих била, ако бях съпруга на този почтен човек, който толкова ме обича!“

И тогава си помислих:

„Какво отвратително същество съм аз! Как ще измамя този нищо неподозиран; джентълмен! На него не му минава и през ум, че се е развел с една к…, за да се хвърли в прегръдките на друга к…; че ще се ожени за жена, която е спала с двама братя и има три деца от собствения си брат; че тази жена е родена в Нюгейт, че майка й е к… и е заточена за кражба; че е спала с тринадесет мъже и е родила дете, след като го е срещнала! Нещастникът! — казвах си аз. — Какво ще прави!“

След като дълго се упреквах за греховете си, мислите ми взеха друга насока.

„Е — рекох си, — ако трябва да бъда негова съпруга, дано господ ми помогне да му бъда вярна и да отвърна с обич, достойна за неговата страстна любов. С поведението си, което той ще може да оцени, ще компенсирам миналия си живот, който ще остане скрит за него.“

Той с нетърпение очакваше да изляза от стаята си и понеже се забавих, слезе долу да говори със съдържателя за венчавката. Последният, крайно услужлив и пълен с добри намерения, бил вече пратил да повикат свещеника и когато приятелят ми му казал, че искаме да се оженим в града, той отговорил:

— Сър, моят приятел, свещеникът, е вече тук.

И така, без много приказки, той се запознал със свещеника и го попитал дали е готов да ни венчае, като обяснил, че и двамата не сме тамошни, но желаем да се оженим в техния град. Свещеникът отговорил, че съдържателят му бил вече споменал за нас и се надява, че в тази работа няма нищо нередно, тъй като приятелят ми изглежда да е сериозен господин. Но понеже той предполага, че дамата не е момиче, ще има нужда от свидетели.

— За да не се съмнявате, моля, прочетете това — рекъл моят приятел и му подал вулата.

— Това е напълно достатъчно — казал свещеникът. — Къде е дамата?

— Ей сега ще ви заведа да я видите — отвърнал приятелят ми.

Тъкмо излизах от стаята си, когато той се качи горе и ми каза, че свещеникът бил долу и след като видял вулата, бил готов да ни венчае на драго сърце.

— Но той иска да те види — рече приятелят ми. — Мога ли да го доведа?

— Има време и утре сутрин, нали? — казах аз.

— Но, мила, той, изглежда, се страхува, че ти може да си някое младо момиче, откраднато от родителите му. Макар аз да го уверих, че и двамата сме на възраст да дадем сами съгласието си за встъпване в брак, той все пак иска да те види.

— Е, направи, както искаш.

Той доведе свещеника, който се оказа много весел и симпатичен човек. Разправили му били, че сме се срещнали случайно в Брикхил; че аз съм дошла с дилижанса от Честър, а моят годеник със собствена кола; че е трябвало да се срещнем в Стоуни Стратфорд, но годеникът ми не можел да стигне дотам и пр.

— Нищо, сър — каза свещеникът, като се обърна към мъжа ми, — всяко зло за добро. Вие сте били разочарован, но аз пък излязох късметлия, защото, ако се бяхте срещнали в Стоун Стратфорд, нямаше да имам честта да ви венчая.

След това той попита съдържателя дали има молитвеник под ръка.

Аз подскочих като ужилена.

— Сър — рекох, — какво говорите! Да ни венчаете в хан, и то вечер!

— Госпожо — отвърна той, — ако искате, мога да извърша бракосъчетанието и в черква. Но уверявам ви, вашата венчавка тук ще бъде толкова валидна, колкото и ако бъде извършена в черква. Черковните закони не ви задължават да се омъжите в черква. Пък дали се венчавате денем, или вечер, няма никакво значение. Нашите принцове се женят в спалните си, и то към осем-девет вечерта.

Доста време мина, докато ме склонят, тъй като аз се преструвах, че непременно искам да се венчаем в черква; разбира се, това беше чиста комедия. Най-после дадох вид, че отстъпвам и съдържателят, жена му и дъщеря му бяха повикани горе. Той изпълняваше едновременно ролята и на кум, и на свидетел. Изкарахме много весела сватба, макар че мислите, които ме бяха мъчили целия следобед, още ми тежаха и ме караха да въздишам дълбоко от време на време. Новият ми съпруг забеляза това и се стараеше да ме развесели; той си мислеше, горкият, че се съмнявам още да не би да съм направила погрешна стъпка, като така бързо съм се съгласила да се оженим.

Прекарахме вечерта много весело, но всичко се държеше в тайна; за да не се научат слугите в странноприемницата, не им позволиха да се качат горе; жената и дъщерята на съдържателя сами прислужваха на масата. На дъщерята, която наричах шаферка, купих на следния ден най-хубавите панделки, които можеха да се намерят по тамошните магазини, а като разбрах, че градът е известен с производството на дантели, подарих на майката парче ръчна дантела за шал.

Ханджията искаше да се запази сватбата в тайна, за да не се научи главният свещеник, но въпреки всичко някои разбраха, че в странноприемницата има младоженци и рано сутринта на другия ден бяхме разбудени от църковните камбани и от една банда музиканти под прозореца на стаята ни. Но съдържателят съвсем не се смути и излъга, че сме дошли женени и като негови стари клиенти сме искали да дадем сватбена вечеря в неговия хан.

На следния ден никак не ни се ставаше — камбаните ни разбудиха рано, пък и въобще не бяхме спали много през нощта — и се чувствувахме така сънливи, че останахме в леглото почти до пладне.

Помолих хазайката да нареди да не свирят повече под прозореца ни и да не бият камбаните; тя изпълни молбата ми и ние можахме да си починем на спокойствие. Но една странна случка помрачи радостта ми тази сутрин. Понеже денят беше топъл и приятен, аз бях отворила прозореца — стаята ни имаше прозорец към улицата — и се бях облегнала на него, за да подишам чист въздух, когато видях трима конници да влизат в отсрещния хан.

Нямаше никакво съмнение! Вторият от тримата конници беше моят съпруг от Ланкашир. Просто примрях от ужас. Стоях вцепенена от страх и ми идеше да потъна в земята. Кръвта замръзна в жилите ми и цяла треперех като в треска. Не можеше да има никаква грешка — познах дрехите му, коня му, дори видях ясно лицето му.

Първото нещо, за което помислих, беше, че съпругът ми за щастие не е в стаята и няма да забележи смущението ми. След малко конниците се появиха на прозореца на една от стаите, но по това време аз бях вече затворила моя. На всеки случай не можах да се сдържа да не надзърна през прозореца; видях го пак, чух го как извика на един от слугите да му донесе нещо и се убедих в ужасната истина — това беше той и никой друг.

Страшно ми се искаше да разбера каква работа го беше довела в това градче, но нямаше как да науча това. Въображението ми пораждаше у мен ту една страшна мисъл, ту друга. За момент си помислих, че ме е открил и възмутен от неблагодарността ми и от нарушаването на дадената дума, е дошъл да ме изобличи. Въобразявах си, че се качва по стълбите, за да дойде да ме наругае. През главата ми преминаха хиляди мисли, които никога не можеха да му дойдат наум, освен ако сам дяволът му ги подшушнеше.

Така смразена от страх прекарах около два часа и почти през всичкото това време погледът ми бе прикован във вратата на отсрещната странноприемница и в техния прозорец. Най-после чух тропот при входа на хана, изтичах до прозореца и за мое голямо облекчение ги видях как излизат и тръгват на запад. Ако се бяха упътили към Лондон, щях да се страхувам да не би пак да го срещна и той да ме познае; но те заминаха в друга посока и аз най-после можах да се успокоя.

Решихме да тръгнем на следния ден, но към шест часа вечерта чухме голяма врява откъм улицата. Погледнахме през прозореца и видяхме тълпа конници, които препускаха бясно. Оказа се, че гонели трима разбойници, които били ограбили два дилижанса и някои пътници близо до Дънстъбъл Хил. Хората казаха, че ги били видели в Брикхил, в странноприемницата, в която зърнах моя съпруг от Ланкашир. Тя бе веднага обградена и претърсена, но скоро се разбра, че господата са отпътували преди около три часа. Събра се голяма тълпа и ние веднага разбрахме какво бе станало. Сега бях обхваната от други страхове и затова казах на съдържателя на хана, че неговите гости са честни хора, тъй като познавам единия от тримата джентълмени; той е много почтен човек и притежава големи имоти в Ланкашир. Веднага осведомиха стражаря, който дойде начело на разярената тълпа, тръгнала да гони престъпниците, и той поиска да чуе всичко лично от мене. Казах му, че както съм стояла на прозореца си, съм забелязала тримата господа да влизат в хана; по-късно съм ги съгледала на прозореца в стаята, където обядваха, и за трети път съм ги видяла как възсядат конете си. Уверих го, че познавам единия като много солиден господин, ползуващ се с отлично име в Ланкашир, откъдето тъкмо идвам.

Думите ми бяха толкова убедителни, че спряха тълпата и задоволиха стражаря. Той незабавно би отбой и заяви, че това не били хората, които търсят; по негови сведения тези били съвсем почтени господа. И така, всички се разотидоха. Не можех да разбера каква е истината. Знаеше се само, че от дилижансите, ограбени при Дънстъбъл Хил, били задигнали 560 лири и че пострадали също някакви търговци на дантели, които постоянно пътували по този път. Колкото до тримата господа, за тях ще ви разправя по-нататък.

Тревогата по този обир ни задържа още един ден, въпреки твърденията на съпруга ми, че е най-безопасно да се пътува след някой обир, защото разбойниците, като хвърлят в тревога цялата местност, положително се оттеглят доста надалече. Аз обаче бях неспокойна, и то главно от това, да не би бившият ми мъж да се навърта още в този край и случайно да ме види.

В живота си не съм прекарвала по-приятно време от тези четири дни. Бях младоженка и новият ми съпруг се стараеше всячески да ми угоди. Ах, защо не можа да продължи този живот! Всичките ми минали неприятности бяха потънали в забвение и аз бих избягнала всичките си бъдещи неволи. Но не би — аз трябваше да изкупя греховното си минало както на този свят, така и на другия.

На петия ден тръгнахме. Като ме видели тъй неспокойна, ханджията, синът му и трима добри селяни, без да ни кажат нещо, нарамили пушки, възседнали конете си и тръгнали след дилижанса да ни изпроводят живи и здрави до Дънстъбъл. Разбира се, не можехме да не се отсрамим и мъжът ми ги почерпи най-богато в Дънстъбъл, което му струва около десет-дванадесет шилинга. Той даде и известна сума на селяните за загубеното време, но самият ханджия не рачи да вземе нито грош.

По-добро разрешение не можех и да желая. Защото, ако бях пристигнала в Лондон неомъжена, трябваше или да поискам гостоприемство от него още първата нощ, или да му призная, че в целия Лондон нямам никакви приятели, които да приемат една булка с мъжа й за една нощ. Сега обаче не се посвених да отида направо в дома му. Веднага, влязох във владение на една добре мебелирана къща, а и мъжът ми бе доста заможен, така че имах всички изгледи за щастлив живот, стига само да се покажех достатъчно разумна. Имах доста свободно време да мисля и почнах да разбирам истинската цена на живота, който се очертаваше пред мен. Каква разлика между него и миналото ми. Колко по-щастлив е добродетелният, сериозен живот от този на леките удоволствия.

Ах, ако беше продължило това щастие или ако бях разбрала от момента, когато го вкусих, истинската му сладост, без да изпадна в онази нищета, която неизменно погубва добродетелта, по-щастлива от мене нямаше да има! През този щастлив период на живота си действително се разкайвах за всичките си минали грехове. С отвращение гледах на миналото и изпитвах към себе си истинска ненавист. Често си спомнях как любовникът ми в Бат, сякаш сразен от божията десница, се разкая и ме изостави, като отказа вече да ме вижда. Колкото и безумно да ме обичаше. Но аз, подтикната от най-лошия от всички дяволи — бедността, отново се отдадох на този порочен живот, използувах хубостта си, за да задоволя най-насъщните си нужди, и накарах красотата да стане сводница на порока.

Сега сякаш бях намерила убежище в безопасно пристанище след свършека на бурно пътуване и бях много благодарна за избавлението си. С часове седях сама и ронех сълзи, като си спомнях миналите си безумни постъпки. Ужасявах се, като си мислех докъде бях затънала в порочния си живот. Понякога се ласкаех от мисълта, че искрено съм се разкаяла.

Има обаче изкушения, пред които човешката природа е безсилна и малцина знаят как биха постъпили, ако бъдат поставени пред същите изпитания. Както алчността е коренът на всяко зло, така бедността е най-лошият капан, в който можем да попаднем. Но нека спра тези разсъждения и разкажа най-напред как се разви по-нататък моят живот.

С новия си съпруг живеех напълно спокойно. Този разумен, спокоен и сериозен човек беше добродетелен, скромен и искрен, а в професията си усърден и честен. Работата му беше доста скромна, но доходът му стигаше, за да ми осигури охолен живот, без особен лукс. Той, разбира се, не можеше да поддържа каляска и да блесне в обществото, както се казва. Но и аз не очаквах, нито желаех подобно нещо, защото толкова ми бяха опротивели лекомислието и разточителството на по-раншния ми живот, че сега предпочитах да живея тихо и скромно в тесния кръг на семейството си. Не приемах никого и не ходех на гости. Гледах семейството си и се стараех да угодя на мъжа си. Този начин на живот ми беше много приятен.

Живяхме в доволство цели пет години и като изневиделица ударът на някаква невидима ръка срина из основи щастието ми и ме остави да се справям сама в света.

Моят съпруг беше дал назаем голяма сума на един колега от банката, който фалира. Това беше тежък удар за мъжа ми и не можеше да не се отрази зле на финансовото ни положение, но все пак, ако на съпруга ми не му липсваше кураж да приеме нещастието си, той можеше да се оправи от понесената загуба, тъй като имаше добър кредит в търговския свят. Така е в живота — превиеш ли гръб, когато те сполети беда, бремето става двойно по-тежко; а комуто липсва воля за живот, неминуемо загива. Напразно се мъчех да го утеша и ободря — раната бе твърде дълбока. Този удар бе пронизал сърцето му като с кама; обзе го отчаяние, което се превърна в апатия, и не след дълго той умря. Предвиждах нещастието си и това много ме потискаше, защото ми беше съвсем ясно, че ако той умре, с мене е свършено.

От него имах само две деца, защото бях четиридесет и осем годишна и ми минаваше времето за раждане. Предполагам, че и да беше жив, нямаше да имам повече деца.

Сега наистина бях в много тежко и безнадеждно положение, в някои отношения по-лошо от всякой друг път. На първо място хубостта ми бе повехнала и не можех да очаквам, че ще стана любовница някому. От красотата ми бяха останали само далечни следи. Но най-лошото беше, че се бях отчаяла и загубила надежда. Аз, която насърчавах мъжа си и се стараех да поддържам духа му, сега не бях в състояние да крепя собствения си дух. Липсваше ми куражът, за който сама му казвах, че е крайно необходим, за да понесе човек по-леко бедите си.

Останала без помощ и без приятели, аз действително бях в плачевно положение. А загубата, която бе претърпял мъжът ми, дотолкова бе намалила средствата ми, че макар да нямах дългове, ясно виждах как скоро няма да имам с какво да живея. Парите за най-насъщните ми нужди се топяха всеки ден. Скоро щях да остана без никакви средства и да изпадна в пълна мизерия. Така живо си представях всичко това, та ми се струваше, че лошите дни са вече настъпили, преди дори да наближат. Освен това страхът удвояваше нещастието ми, защото си представях, че всяка монета от шест пенса, която давах за хляб, беше последната в кесията ми и че от следващия ден съм обречена на гладна смърт.

При тежкото положение, в което се намирах, нямах никакъв приятел, към когото да се обърна за утеха и съвет. По цели дни и нощи плачех и страдах, кършех ръце и се вайках като обезумяла. Често се чудя как не полудях. Бях изпаднала в такова голямо униние, че умът ми блуждаеше и започнах да страдам от халюцинации.

Живях две години в това плачевно състояние. Оскъдните ми средства се топяха. Постоянно оплаквах злочестата си съдба и сякаш всеки ден силите ми бавно чезнеха без най-малкия лъч от надежда и без изгледи за помощ отнякъде. Толкова много и често бях плакала, че сълзите ми пресъхнаха. Така бързо обеднявах, че просто обезумявах от отчаяние.

За да облекча поне малко положението си, напуснах къщата, в която живеех, и наех мебелирана квартира. Живеех крайно скромно и продавах постепенно нещата си, което ми докарваше малко пари. По този начин живях близо година съвсем скромно, като пестях дори стотинката. Но колчем помислях за бъдещето, сърцето ми се свиваше — лишенията и мизерията бяха неизбежни. О, нека всеки, който чете горните редове, сериозно се замисли върху това, какво значи да изпаднеш в отчаяние и да останеш без приятели и без хляб. То непременно ще го накара не само да пести това, което има, но и да потърси подкрепа от бога и да си спомни за молитвата на мъдреца:

„Пази ме, боже, от бедност, за да не стана крадец.“

Нека читателят помни, че отчаяният е изложен на ужасни изкушения и няма сили да се съпротивява. Нищетата гнети и нещастието довежда душата до отчаяние. Какво можеш да направиш?

Една вечер, бидейки вече на края на силите си — няма да излъжа, ако кажа, че бях като обезумяла, — подтикната от някакъв зъл дух, аз се облякох (дрехите ми бяха още доста хубави) и излязох. Не знаех какво върша, нито защо го върша. С положителност мога да твърдя, че когато излязох, нямах никаква предначертана цел. Нито знаех къде отивам, нито мислех къде да отида и какво да направи. Но както сатаната ме измъкна от къщи и подхвърли примамката си, за да се заловя за нея, така сигурно той ме доведе до онова място, защото наистина не знаех къде отивам, нито какво правя.

Лутайки се безцелно из града, минах край една аптека на улица Ледънхол. Надзърнах вътре и видях, че на едно столче току пред тезгяха беше сложен малък вързоп, увит в бяло платно. До столчето, гърбом към вратата, стоеше една слугиня и гледаше как чиракът на аптекаря, стъпил на тезгяха, също с гръб към вратата, със свещник в едната си ръка, се пресяга с другата към най-горната полица, за да вземе нещо. Така че и двамата бяха заети, а в магазина нямаше друг човек.

Ето примамката; и дяволът, който бе я поставил, ме подтикваше — спомням си това и никога няма да го забравя; — стори ми се, че зад рамото си чух глас, който казваше:

„Вземи пакета, бързай, веднага го вземи.“

Влязох бързо в магазина и обърната гърбом към момчето, като че ли за да видя една минаваща кола, протегнах ръка назад, взех пакета и излязох, без нито момичето, нито чиракът, нито някой друг да ме забележи.

Нямам думи да опиша ужаса, който изпитах, докато извърших тази кражба. Като си тръгнах, нямах смелост нито да тичам, нито дори да ускоря крачките си. Пресякох улицата и кривнах по първата пресечка — струва ми се, че водеше към улица Фенчърч. Оттам пресякох толкова улици и свих толкова пъти наляво и надясно, че нямах представа къде съм, нито накъде отивам. Не усещах земята под краката си и колкото повече намаляваше опасността да ме хванат, толкова повече бързах, докато най-после, уморена и задъхана, трябваше да седна на една пейка пред някаква врата. Тогава разбрах, че съм вървяла по Темз Стрийт, близо до Билингзгейт. Поотдъхнах си и продължих. Кръвта ми сякаш кипеше, а сърцето ми биеше като от внезапна уплаха. Бях толкова изненадана от това, което извърших, че не знаех къде отивам и какво правя.

След като се изморих от дългото обикаляме, аз се поразмислих и поех към квартирата си, където пристигнах към девет часа вечерта.

Нямах представа какво имаше във вързопа, нито защо беше оставен на стола в аптеката, но когато го отворих, видях един комплект почти ново и доста фино бельо за родилка, украсено с много хубава дантела. Имаше също половинлитрова сребърна купичка за овесена каша, малка сребърна чаша и шест лъжички, още бельо, една хубава риза и три копринени носни кърпи, а в чашата, увити в хартия, осемнадесет шилинга и шест пенса.

Докато изваждах тези неща, макар да бях вече вън от опасност, изпитвах неописуем страх. Седнах и горко заридах. „Господи — виках, — аз съм вече крадла! Следващия път ще ме хванат, ще ме заведат в затвора Нюгейт и ще ме осъдят на смърт!“ После пак дълго плаках. Ако не ме беше страх, колкото и да бях изпаднала, положително щях да върна откраднатите вещи. Но след известно време страхът ми премина. Легнах си, но почти не спах. Ужасът, който изпитвах от постъпката си, не ми даваше покой цяла нощ и през целия следващ ден не знаех нито какво говоря, нито какво върша. След това исках на всяка цена да чуя нещо за кражбата и да разбера дали нещата принадлежаха на някой бедняк или на богаташ. „Може да са били на някоя бедна вдовица като мене — си казвах аз, — която е увила тези неща, за да ги продаде и да купи къшей хляб за себе си и за бедното си дете. И сега те гладуват и се измъчват, защото са лишени от малкото пари, които биха получили от тази продажба.“ В продължение на три-четири дни тази мисъл ме тормозеше повече от всички други.

Но собствените ми грижи изместиха тези разсъждения; мисълта, че и аз самата скоро ще започна да гладувам, постепенно ме направи по-коравосърдечна. В тези дни особено ми тежеше това, че докато беше жив мъжът ми, аз бях тръгнала по правия път и се бях разкаяла (както се надявах) за миналите си лоши дела. Тежко ми беше, че след като няколко години бях водила сериозен и почтен живот, сега крайната нужда, в която бях изпаднала, ме тласкаше към морална и телесна гибел. На два-три пъти падах на колене и се молех на бога да ме спаси, но трябва да призная, че в молитвите ми нямаше никаква надежда. Не знаех какво да правя. Всичко около мен ми вдъхваше страх, а душата ми тънеше в пълен мрак. Като размислих, съзнах, че не съм се разкаяла за предишния си живот, че божието наказание вече ме настига и че сега почват страданията за миналите ми прегрешения.

Ако бях продължила да разсъждавам така, може би щях истински да се разкая. Но в сърцето ми се таеше лош съветник и той постоянно ме подтикваше да облекча положението си с най-лошите средства. Една вечер той отново ме изкуши да изляза и да потърся нещо както в деня, когато ми пошепна:

„Вземи този вързоп!“

Този път излязох денем. Сама не зная къде скитах и какво търсех. Дяволът постави на пътя ми действително страшна примка, в която не бях попадала дотогава.

По улица Олдърсгейт вървеше само едно хубавичко момиченце, което се връщаше у дома от училище. Злият дух, който се бе загнездил в сърцето ми, ме тласна по следите на това невинно създание. След малко го заприказвах и то се разбъбри. Тогава го хванах за ръка и тръгнахме заедно, докато стигнахме до една павирана уличка, която води към Бартоломю Клоус. Кривнах по нея, но детето каза, че това не било правият път за тяхната къща.

— Как да не е! — рекох. — Аз ще ти покажа как да си идеш у дома.

Бях хвърлила око на герданчето от златни мъниста, което то носеше. Уличката беше тъмна и аз се наведох уж да пристегна обувката на детето, свалих огърлицата, без то да усети, и пак го поведох. В този момент дяволът ми подшушна да убия детето в тъмната уличка, за да не би да се разплаче и да ме издаде, но самата мисъл дотолкова ме уплаши, че едва не се строполих на земята. Върнах детето обратно, като му казах, че пътят му за в къщи не е оттук. Момиченцето ме послуша, а аз тръгнах по Бартоломю Клоус, после свих в една друга уличка, която пресича Лонг Лейн, оттам поех по Чартърхаус Ярд и се озовах в улица Сейнт Джон. После влязох в пазара Смитфийлд, тръгнах по Чик Лейн, оттам по Фийлд Лейн и на моста Хаубърн се смесих с навалицата, която там винаги е много голяма, тъй че никой вече не можеше да ме настигне. Така завърши второто ми излизане из големия град.

Мислите за новата плячка изличиха напълно спомена за първата и предишните ми разсъждения бързо избледняха. Сърцето ми закоравя от мизерията; нуждата ме караше да не се спирам пред нищо. Последната ми кражба не ми създаде големи грижи — не бях сторила никакво зло на детето и затова смятах, че напълно основателно съм дала добър урок на родителите му за тяхната небрежност и те вече нямаше да го оставят да се връща само.

Огърлицата, която струваше около тринадесет-четиринадесет лири, е била вероятно на майката, защото беше твърде голяма за дете; сигурно от суетност я бяха дали на момиченцето, за да е докарано, когато ходи на училище. Не ще съмнение, че са пратили някоя слугиня да го доведе в къщи и тая негодница сигурно се е хванала с някое момче и е оставила горкото дете да ходи само из улиците, докато попадне в моите ръце.

Аз обаче не му направих нищо лошо; дори не го уплаших, защото още можех да се разнежвам и вършех само това, към което ме подтикваше нуждата.

Впоследствие имах много приключения, макар че не бях опитна в тази професия и можех да се оправям само когато дяволът ми даваше ум; а той не ме изоставяше.

Веднъж ми се случи необикновено приключение. Един ден, привечер, вървях по улица Ломбард. Когато стигнах до Три Кинг Корт, един човек се втурна насреща ми като светкавица и както се бях спряла за момент пред една къща на ъгъла на уличката, хвърли един пакет на земята точно зад мен и ми извика:

— Да си жива, госпожо, нека постои тук пакетът — и побягна.

Подир него тичаха още двама, а по петите им летеше едни гологлав младеж, който крещеше:

— Дръжте крадците!

Преследвачът почти настигна крадците и те бяха принудени да захвърлят плячката си; единият бе хванат, но другият успя да избяга.

Стоях неподвижно през всичкото време, докато хората се върнаха, влачейки със себе си нещастника, когото бяха уловили, и носейки задигнатите топове плат; всички бяха много доволни, загдето бяха възвърнали откраднатите вещи и хванали един от крадците. Те ме отминаха, защото имах вид на човек от тълпата, който още зяпа и след като зрелището е приключено.

Веднъж-дваж попитах какво е станало, но никой не ми отговори, а и аз не бях прекалено настойчива. Но когато хората се разотидоха, се обърнах, взех хвърления зад мене пакет и си тръгнах. Сега бях по-спокойна от друг път, защото не бях откраднала нищо — пакетът ми беше просто подарен. Стигнах благополучно в квартирата си с този подарък, който се оказа топ хубава черна коприна и парче кадифен плат. Последното бе само около единадесет ярда, а топът коприна имаше близо петдесет ярда. Изглежда, че бяха ограбили някой магазин за платове. Казвам ограбили, защото задигнатите платове бяха действително много на брой; а и стоките, които собствениците успяха да си възвърнат, не бяха малко — струва ми се, около шест или седем топа копринен плат. Не можех да си представя как крадците бяха успели да задигнат толкова много нещо. Но понеже само бях обрала крадеца, не изпитвах никакви угризения и много се зарадвах на късмета си.

Досега ми беше вървяло и имах още няколко успеха ако и откраднатите предмети да нямаха особено голяма стойност. Но живеех в постоянен страх да не ме хванат, както и с убеждението, че в края на краищата ще увисна на бесилката. Тази мисъл ми се натрапваше така настойчиво, че ме възпираше дори в случай, когато можех да открадна нещо, без да ме заплашва каквато и да е опасност. Трябва да спомена, че често обикалях селата в околностите на града, за да видя дали там няма да ми падне нещо. Минавайки край една къща близо до Степни, видях на прозоречната дъска два пръстена — единият малък брилянтен, а другият обикновена златна халка. Очевидно някоя небрежна жена с много пари и малко ум ги бе оставила там за малко, може би само докато си измие ръцете.

Няколко пъти минах покрай прозореца, за да разбера дали има някой в стаята; не видях никого, но все пак не бях сигурна. След малко ми хрумна да почукам на стъклото, уж искам да говоря с някого; ако имаше човек вътре, той положително щеше да дойде до прозореца. Тогава щях да му кажа да си прибере пръстените, защото съм видяла две подозрителни лица да се навъртат наоколо. Това беше щастливо хрумване. Почуках един-два пъти и никой не се обади. Тогава с един удар счупих стъклото, взех двата пръстена и си тръгнах. Диамантеният пръстен струваше около три лири, а другият около 9 шилинга.

Сега се чудех къде да продам стоката си, особено двете парчета плат. Никак не ми се искаше да ги продам евтино, както обикновено правят горките крадци, които, след като са рискували живота си за нещо ценно, са принудени да го продадат на безценица. Дълго се чудих как да постъпя. Накрая реших да отида при старата си хазайка и да възобновя връзките си с нея. Най-редовно й бях изпращала годишната вноска от пет лири за издръжката на момченцето ми, докато ми позволяваха средствата. Но дойде време, когато бях принудена да ги преустановя. Писах й, разбира се, че съм загубила мъжа си, че средствата ми са много намалели и вече не съм в състояние да й пращам пари, като я молех да се погрижи детето да не страда покрай майка си, постигната от нещастия.

Сега отидох да я посетя и видях, че тя все още работеше по специалността си, но положението й не бе така цветущо, както преди. Някакъв господин, чиято дъщеря била отвлечена, я осъдил за участие в престъплението и тя за малко не отишла на бесилката. Разноските по делото едва ли не я разорили, така че сега живееше в много скромна обстановка; при това нямаше вече предишната си репутация като акушерка. Жената обаче — така да се каже — не се предаваше, понеже бе енергична и предприемчива и й бяха останали малко пари; тя бе отворила заложна къща и не живееше зле.

Прие ме много учтиво и със свойствената си приветливост ми каза, че не ме уважава по-малко, понеже съм обедняла; погрижила се била момчето ми да бъде добре гледано, макар да не съм могла вече да плащам обещаната издръжка; жената имала достатъчно средства и затова не трябвало да бера грижа; когато се замогна достатъчно, ще мога да й се наплатя.

Казах й, че парите ми са доста намалели, но че притежавам някои вещи, които имат известна стойност, и я моля да ме упъти как да ги превърна в пари. Извадих златната огърлица, като й казах, че ми е подарък от мъжа ми. Сетне й показах двете парчета плат, които казах, че съм ги донесла от Ирландия, и малкия брилянтен пръстен. Сребърните съдове и лъжичките бях успяла да продам сама преди това, а тя пък предложи да купи бельото за родилка, смятайки, че е мое лично. Обясни ми, че сега имала заложна къща и може да ми продаде нещата. Тя скоро повика подходящи лица, които ги купиха без всякакво колебание, и то на добра цена, като видяха в чии ръце са.

Започнах да мисля, че тази тъй ценена жена ще може да ми помогне да намеря някаква почтена работа, защото на драго сърце бих се заловила да върша каквото и да било. Но с честни работи тя не се занимаваше. Да бях по-млада, може би щеше да ми помогне да си намеря някой покровител, но сега въобще не мислех вече да си изкарвам прехраната по такъв начин, тъй като бях надминала петдесетте.

Най-после тя ме покани да отида да живея у нея, докато си намеря подходяща работа, като ме увери, че нямало да ми струва много. На драго сърце приех поканата й. Сега, когато животът ми стана сравнително по-лек, можах да дам на отглеждане и малкия син от последния си мъж. И тук тя ме улесни, като поиска да й плащам, ако мога, само пет лири годишно. Това беше такава помощ за мене, че за доста дълго изоставих лошия занаят, който бях захванала. Бях петимна да се уловя на някаква работа, но за човек без връзки това бе много трудно.

Най-после намерих юрганджийска работа; шиех и фусти и тям подобни и така започнах да си изкарвам прехраната. Работех здравата и бях много доволна. Но дяволът си е упорит. Той бе твърдо решил да ме накара да му служа и постоянно ме подканваше да изляза на разходка, тоест да видя дали ще ми се удаде случай да пипна нещичко постарому.

Една вечер сляпо се подчиних на заповедта му и дълго обикалях из улиците, но не попаднах на нищо. Недоволна от неуспеха си, излязох и следващата вечер. Минавайки край една кръчма, видях през отворената врата на малката стаичка^[15] една сребърна бирена чаша, забравена на масата (по това време много ги имаше по кръчмите). Навярно някаква компания бе пила там и небрежният келнер бе пропуснал да я прибере.

Съвсем свободно влязох в стаичката и като поставих чашата на края на пейката, седнах пред нея и тропнах с крак. След малко дойде едно момче и аз си заръчах чаша топла бира, защото времето беше студено. Момчето изтича навън и го чух да слиза в мазето да наточи бирата. Докато го нямаше, влезе едно друго момче.

— Искате ли нещо? — ме запита то.

— Не — отвърнах аз, — другото момче отиде да ми донесе една халба.

След малко чух жената при тезгяха да казва:

— Излязоха ли всички от пети номер? — (Аз седях в стаичката номер пет.) И момчето отговори:

— Да.

— Кой прибра сребърната чаша? — попита жената.

— Аз — каза едно друго момче. — Ето я. — И то посочи, изглежда, към друга чаша, която бе донесло по погрешка от друга стаичка; а може би, негодникът му неден, беше забравил, че не я е прибрал; както и да е, но чашата си беше до мене.

Много ми беше приятно да чуя всичко това, защото разбрах, че не са усетили, че чашата липсва, а я смятаха за прибрана. Изпих си бирата, повиках момчето, за да платя, и на излизане казах:

— Хем да пазиш сребърните чаши, момчето ми! — и му показах сребърната халба, в която ми бе донесло бирата.

— Пазим ги, госпожо. Пак заповядайте — рече момчето и аз си тръгнах.

Прибирайки се в къщи, аз си мислех, че трябва да разбера дали хазайката би ми помогнала, ако се озова натясно. Още същата вечер намерих удобен случай да поговоря с нея по този въпрос. Казах й най-напред, че искам да споделя с нея една извънредно важна тайна и я моля да не я открива никому. Тя отговори, че веднъж вече е запазила в най-строга тайна нещо, което й бях доверила по-рано, и затова нямам причини да се съмнявам, че сега ще запази и друга моя тайна. Рекох й, че ми се е случило нещо извънредно странно и разказах цялата история със сребърната чаша.

— А ти взе ли я със себе си, мила? — попита тя.

— Разбира се, че я взех! — отвърнах аз и я показах.

— Но сега какво да правя? Ще отида да я върна.

— Да я върнеш ли? — възкликна тя. — Върни я, ако искаш да идеш право в Нюгейт!

— Че как може да са толкова долни хора, та да ме арестуват, като им я връщам? — рекох.

— Ти не познаваш този вид хора, дете мое — отвърна тя. — Не само ще те закарат в Нюгейт, но и ще те обесят без оглед на това, че най-почтено си върнала откраднатото; или пък ще те държат отговорна за всички други халби, които са изчезнали.

— Тогава какво да направя?

— Щом си я задигнала — рече тя, — няма как, ще я задържиш. Няма вече връщане назад. Впрочем халбата не е ли по-необходима на теб, отколкото на тях? — попита тя. — Де да можеше веднъж седмично да попадаш на такава находка.

С тези си думи хазайката ми се представи в съвсем друга светлина и разбрах, че откакто има заложна къща, около нея се навъртат лица, съвсем различни от порядъчните хора, които срещах у нея преди.

Това ми стана още по-ясно, след като прекарах известно време в къщата й. Често виждах да носят дръжки на саби, вилици, сребърни чаши и други неща не за да ги залагат, а направо за продан: тя купуваше всичко, без да задава въпроси, и печелеше добри пари. Тя винаги стопяваше сребърните предмети, които купуваше, за да не би някой да си познае откраднатите неща. Една сутрин дойде при мене и ми каза, че ще топи сребърни съдове и ако искам, може да прибави и моята халба. Съгласих се на драго сърце. Тогава тя я претегли и ми даде пълната й стойност в сребро. По-късно научих, че не правела така с другите си клиенти.

Един ден, както си работех — бях в доста потиснато настроение, — тя започна да ме подпитва какво ми е. Казах й, че съм много отчаяна, задето имам малко работа и съм без всякакви средства, и просто не знам какво да правя. Тя се изсмя и ми каза, че трябва отново да се поразходя и да си опитам късмета. Може пак да се случи да намеря някой сребърен съд.

— Ах, майко — рекох, — че аз нямам никакъв опит в този занаят. Ще ме пипнат и тогава с мене е свършено.

— Ще ти намеря една приятелка, от която така ще научиш занаята, че няма да й отстъпваш по сръчност.

Това нейно предложение ме уплаши, защото досега нямах никакви съучастници, нито въобще познавах крадци. Но тя разсея всичките ми опасения. За кратко време с помощта на тази съучастничка станах не по-малко дръзка и не по-малко сръчна от Мол Кътпърс^[16], макар че далеч не можех да се меря с нея по хубост, ако славата й отговаряше на истината.

Жената, с която ме свърза хазайката, бе специалистка в три вида кражби, а именно: кражби в магазини, задигане на портмонета и смъкване на златни дамски часовници. Последния вид кражба тя вършеше толкова сръчно, че остана ненадмината. На мен много ми допадаха първият и последният вид кражби и известно време чиракувах при нея безплатно, както, да речем, едно момиче чиракува при акушерка.

Най-после тя ме остави да практикувам. Беше ми предала майсторството си и аз няколко пъти вече много ловко откачвах часовника, който висеше на колана й. Накрая тя ми посочи една тлъста плячка — млада бременна жена с много хубав часовник. Бяхме нагласили да извърша кражбата, когато жената излиза от черква. Тя вървеше от едната й страна и като стигна до стълбите, уж политна и се блъсна в жената толкова силно, че последната си глътна езика от страх и двете изпищяха. Точно когато тя се блъсна в жената, аз хванах часовника и го държах така, че при движението, което жената направи, куката изскочи напред и го откачих, без тя да усети. Веднага избягах, като оставих учителката си да се оправя както може с жената. Последната малко след това се съвзела от уплахата и забелязала, че й няма часовника.

— О — извикала учителката ми, — бас държа, че оная негодница ме събори. Жалко, че чак сега открихте, че ви няма часовника. Можехме да я хванем.

Тя така сръчно извъртяла работата, че никой не я заподозрял. Един час по-късно се прибра. Това беше първата ми кражба със съучастник. Часовникът беше действително много хубав, с разни украшения по него, и хазайката ми ни даде двадесет лири, които си поделихме. По този начин бях вече зачислена между най-изкусните крадци, закоравяла дотам, че не чувах гласа на съвестта си.

Така дяволът, който започна да ме тласка към зло, когато бях в крайна бедност, ме направи престъпница и аз продължавах да крада дори когато вече не бях в такова бедствуващо положение. По това време имах повече работа и тъй като бях доста сръчна шивачка, можех да си изкарвам прехраната по честен начин.

Трябва да кажа, че ако бях имала такива изгледи за работа в началото, ако тогава ми се бе представила възможността да си изкарвам прехраната с труд, никога нямаше да хвана този лош занаят, нито да попадна в такава лоша банда, с каквато се свързах. За жалост аз станах изкусна крадла, и то извънредно смела, главно защото дълго време упражнявах този занаят, без да бъда заловена. Накратко казано, двете с новата ми съучастничка излизахме толкова дълго, без да ни хванат, че станахме не само много смели, но и забогатяхме. По едно време бяхме събрали двадесет и един златни часовници.

Спомням си, че един ден (навярно под влиянието на някой добър дух, ако има такъв) се размислих и си казах:

„Имам вече достатъчно стока на ръка (моята част възлизаше почти на двеста лири). Отначало мизерията ме накара да изкарвам хляба си чрез кражби. Сега, когато вече не съм в немотия и мога да печеля пари с честен труд, му е времето да се откажа от престъпния живот, докато не са ме пипнали; ако веднъж ме хванат, свършено е с мене.“

Ако бях използувала щастливия момент и се бях вслушала в този глас, откъдето и да идваше той, още можех да си осигуря лесен живот. Но другояче бе отредила съдбата. Проклетият дявол, който ме бе въвлякъл в този порочен занаят, ме държеше твърде здраво в ръцете си, за да ме остави да го напусна; както бедността ме бе тласнала към престъпен живот, така алчността ме караше да продължавам този занаят; и тъй, за мене нямаше връщане. На доводите, с които разумът ми ме убеждаваше да се откажа от кражбите, алчността отговаряше:

„Продължавай, досега ти е работил късметът. Карай, докато си събереш четири-петстотин лири, пък тогава ще можеш да живееш в охолство, без изобщо да работиш.“

Ето как, веднъж попаднала в ноктите на дявола, бях прикована като от някаква магия и нямах сили да изляза от този омагьосан кръг, докато не затънах в море от беди и ми бе невъзможно да се измъкна.

Във всеки случай тези мисли оставиха известни следи в съзнанието ми и ме накараха да действувам по-внимателно от преди и по-предпазливо от хората, които ме бяха научили на този занаят. Обаче моята другарка (би трябвало да я наричам моя учителка) няма късмет. Тя и една нейна ученичка бяха заловени, когато се опитвали да откраднат две парчета батиста от един търговец в Чийпсайд. Забелязал ги някакъв работник със зорки като на орел очи. Обискирали ги и намерили батистата у тях.

Това беше достатъчно, за да ги пратят в Нюгейт, където им припомнили и за някои от миналите им прегрешения. Срещу тях имало обвинение и за две други кражби и понеже всичко било напълно доказано, съдът ги осъдил на смърт. И двете заявили, че са бременни, макар моята учителка да беше толкова бременна, колкото и аз.

Отначало често ходех да ги навестявам и утешавам и винаги се питах кога ли ще дойде и моят ред. Но тази тъмница, където бях родена и където бе страдала майка ми, ме изпълваше с такъв ужас, че скоро престанах да ги посещавам.

Уви, ако бях взела поука от тяхното нещастие, щях да бъда щастлива — поне нямаше да попадна в затвора. Но аз продължих греховния си път, защото чашата на страданията ми не бе още пълна.

Моята другарка, която беше заклеймена като непоправима рецидивистка, бе екзекутирана; по-младата крадла бе помилвана, но дълго лежа и гладува в затвора, докато най-после я включиха в една обща амнистия и пуснаха на свобода.

Ужасната съдба на другарката ми ме изплаши здравата и доста дълго време не смеех да предприемам нищо. Една нощ обаче в квартала се разнесоха викове:

„Пожар!“

Скочихме от леглата си. Хазайката ми погледна през прозореца и извика, че в къщата на госпожа еди-коя си има пожар. Погледнах и аз и видях, че действително покривът на къщата гореше.

— Хайде, дете мое — рече тя, като ме мушна с лакът, — това е рядък случай. Пожарът е толкова близо, че можеш да изтичаш дотам, преди улицата да се изпълни с хора.

Тя ми обясни какво да правя:

— Ще влезеш — рече — в къщата тичешком и ще кажеш на госпожата или на някого другиго, че те праща еди-коя си госпожа — и тя спомена името на една нейна позната, която живееше на същата улица.

Веднага тръгнах и когато влязох в къщата, заварих страшна суматоха. Намерих една от прислужниците и й казах:

— Ах, миличка, как се случи това ужасно нещастие? Къде е господарката ти? Пострадала ли е тя? А къде са децата? Госпожа*** ме праща да ви помогна.

Момичето изтича навътре, като крещеше, колкото му глас държи:

— Госпожа*** е пратила една жена да ни помогне.

Нещастната жена, почти обезумяла от страх, дойде при мен с двете си деца и вързоп под мишница.

— Госпожо, позволете да заведа децата при госпожа***. Тя ме прати да ги взема. Тя ще се погрижи за горките агънца — рекох аз и хванах едното дете за ръка. Тя сама ми подаде другото.

— Ах, за бога, вземете ги — каза тя. — Благодарете и от мое име за тази приятелска услуга.

— Имате ли нещо друго, което искате да й предадете на съхранение?

— Ох, боже — възкликна тя, — господ да я възнагради! Вземете тоя вързоп и й го предайте. В него има някои сребърни вещи. О, каква добра жена! Ах, този пожар ни съсипа! — И тя изтича нанякъде, последвана от прислужничките, а аз си тръгнах с вързопа и двете деца.

Щом излязох на улицата, една жена се приближи до мен.

— О, госпожо — каза тя с жален глас, — ще изпуснете детето. Какво ужасно нещастие ви е сполетяло! Чакайте да ви помогна. — И тя посегна да вземе вързопа.

— Не — рекох аз, — ако искате да ми помогнете, хванете детето за ръка и го водете. Ще отидем на горния край на улицата и аз ще ви възнаградя за труда ви.

Тя не можеше да откаже и тръгна с мен. Разбрах, че и тя е излязла по същата работа като мен и се интересуваше само от вързопа, който носех. Когато дойдохме до вратата на къщата, аз й пришепнах на ухото:

— Карай, моме, знам какъв ти е занаятът. Там има добра работа за тебе.

Тя ме разбра и се отдалечи. Аз и децата започнахме да блъскаме с все сила на вратата. Разбудени от шума на тълпата, която се събираше около пожара, хората бяха станали и затова скоро ми отвориха.

— Будна ли е госпожата? — запитах аз. — Моля ви, кажете й, че госпожа*** я моли да прибере децата. Горката, тя е съвсем съсипана, цялата й къща е в пламъци.

Те приеха децата много мило, изказаха съчувствието си към пострадалото семейство, след което аз си тръгнах. Една от прислужничките ме запита дали няма да оставя вързопа.

— Не, миличка — рекох аз, — ще го занеса на друго място. Той не е техен.

Понеже бях доста далече от пожара, спокойно си отидох право в къщи. Дадох на хазайката вързопа със сребърните съдове, които бяха доста. Тя ми каза, че няма да го отваря, и ме прати обратно да се опитам да задигна още нещо.

Заръча ми този път да отида в къщата до тази, която гореше, обаче вече беше много късно: имаше толкова много помпи, които гасяха пожара, и улицата бе така задръстена с хора, че въпреки усилията ми, не можах да се добера до къщата. Върнах се обратно при хазайката, взех вързопа и го отнесох в стаята си. Когато го разтворих, просто ми настръхна косата — освен сребърните съдове и прибори, които бяха доста, имаше една златна верижка, старомодна наистина и със счупена закопчалка, но златото си беше злато; една кутийка с погребални пръстени, венчалния пръстен на госпожата, няколко счупени златни медальона, един златен часовник, една кесия със стари златни монети на стойност около двадесет и четири лири и доста други ценни неща.

Това беше най-голямата плячка, която някога ми бе попадала; но тя събуди у мен и най-тежките угризения на съвестта, защото, колкото и да бях закоравяла и да не можех да съжалявам други нещастни хора, все пак сърцето ми се сви, когато видях това съкровище и си помислих за бедната, отчаяна жена, която бе загубила толкова много в пожара и сигурно си мислеше, че е спасила поне най-скъпите си неща. Какъв удар щеше да бъде за нея, когато разбере, че е била измамена и че жената, която отведе децата, не е била изпратена от съседката й.

Безчовечността на постъпката ми ме страшно разстрои. Аз така се размекнах, че сълзи се показаха на очите ми. Но макар да съзнавах, че съм жестока и безчовечна, не ми се щеше да върна обратно каквото и да било. Тези чувства избледняха и скоро забравих при какви обстоятелства се бях снабдила с тези неща.

Но това не беше най-лошото. Макар че с тази кражба бях забогатяла значително, аз нямах сили да приложа решението, което бях взела по-рано — да се откажа от позорния занаят, щом събера малко пари. Исках да натрупам много пари. Алчността ми беше толкова голяма, че вече не мислех навреме да променя живота си, макар докато продължавах този занаят, да не се чувствувах нито сигурна, нито спокойна. Все ми се искаше още малко и още малко и нямах сили да спра.

Най-после под влиянието на толкова престъпления аз се освободих от всякакви угризения и всичките ми разсъждения се свеждаха до следното: ще спра, когато ми падне нещо голямо, с което да закръгля богатството си. Макар вече веднъж да се сдобих с цяло съкровище, всяка нова сполучлива кражба ме тласкаше към нова и успехът така ме насърчаваше, че никак не ми се щеше да се откажа от занаята си.

И така, окуражена от успеха си и решена да продължавам по този път, аз попаднах в края на краищата в капана, поставен от съдбата, и получих заслужено възмездие за живота, който водех. Но това стана по-късно, защото имах още много успешни приключения, преди да бъда заловена.

Хазайката ми беше наистина твърде загрижена, когато моята другарка бе изпратена в затвора, защото последната знаеше доста работи за нея, за които и тя можеше да отиде по дяволите. Известно време тя беше крайно неспокойна или, по-точно казано — крайно изплашена.

Когато жената умря, без да каже нищо, хазайката ми се успокои и може би дори се зарадва, че я обесиха, защото тя имаше възможност да избегне въжето, като издаде съучастниците си.

Но, от друга страна, давайки си сметка, че другарката ми прояви приятелски чувства към нея, като премълча това, което знаеше, хазайката ми бе така трогната, че я оплака от сърце. Утешавах и, доколкото можех, а тя в замяна ме насърчаваше, за да заслужа и аз същата съдба.

Във всеки случай, както вече казах, това, което се случи с другарката ми, ме направи по-предпазлива.

Страхувах се да крада по магазините, особено от търговците на платове и галантерия, защото тези хора имат много зорки очи. Един-два пъти се осмелих да си опитам късмета в магазините за дантели и при шапкарите. От един магазин, наскоро отворен от две жени, които още не бяха опитни в търговията, задигнах ръчна дантела за около шест-седем лири и една кутия с конци. Считаше се безопасно да се краде от нови магазини, и то особено когато собствениците им не бяха още опитни. Такива търговци могат да бъдат сигурни, че в началото ще бъдат посетени няколко пъти от крадци, и трябва да си отварят очите, за да не бъдат ограбени.

След това извърших още една-две кражби, но те бяха дребна работа. Доста дълго време не ми се удаде случай за нещо по-значително и отново започнах да мисля да се откажа завинаги от моя занаят. Но хазайката ми, която не искаше да ме изгуби, защото разчиташе много на мен, ме запозна с една млада жена и един мъж, който минаваше за неин съпруг, но впоследствие се оказа, че е само нейн любовник и съдружник. Накратко казано, те крадяха заедно, спяха заедно, бяха заловени заедно и накрая бяха обесени заедно.

С посредничеството на хазайката си аз станах съдружница с тях и ги придружих три-четири пъти в „експедициите“ им. Те извършиха няколко доста груби и несръчни кражби, които излязоха успешни само защото двойката беше невероятно дръзка и ограбените хора проявиха крайна небрежност. Оттогава реших да бъда още по-предпазлива, когато ходя с тях. На два-три пъти им отказах да изляза с тях и дори ги убедих, че плановете, които предлагаха, нямаха изгледи за успех. Веднъж те ми предложиха да оберем един часовникарски магазин, тъй като през деня бяха видели къде собственикът държи три златни часовника. Мъжът разполагаше с такъв брой най-различни ключове, че за него не представляваше никаква трудност да отвори железния шкаф. Отначало се споразумяхме, че и аз ще им помагам, но когато ги разпитах по-подробно и разбрах, че имат намерение да разбият вратата на магазина, отказах да ги придружа и те отидоха без мен. Те наистина влезли в къщата с взлом и разбили шкафа, но намерили там само един от златните часовници, както и един сребърен. Взели ги и тъкмо се измъкнали, семейството се разбудило, надал се вик „крадци!“, подгонили ги и хванали мъжа; жената също побягнала, но малко по-далеч я настигнали и намерили часовниците у нея. Това беше вторият път, когато за малко не пропаднах и аз. И двамата бяха осъдени и обесени, защото, макар и млади, бяха извършили много престъпления. Както вече казах, те крадяха заедно и затова заедно увиснаха на въжето. Така се свърши моето съдружие с тях.

Започнах да ставам още по-предпазлива, след като за малко не попаднах в затвора. Примерът беше пред очите ми, но за жалост хазайката ми не преставаше да ме изкушава и да ме тика по същия път. Наскоро след това се представи нов случай, от който хазайката ми очакваше да спечели доста, тъй като цялата работа беше нагласена от нея. Тя беше чула, че в една къща имало складирано голямо количество фламандски дантели и понеже внасянето им беше забранено, те представляваха тлъста плячка за митническите чиновници^[17].

Хазайката ми обясни най-подробно къде са скрити дантелите и аз отидох при един митничар и му казах, че мога да му помогна да открие контрабандни стоки, ако ми обещае, че ще получа наградата, които ми се пада. Това беше съвсем разумно и честно искане от моя страна и той веднага се съгласи; взе със себе си един стражар и аз ги заведох до къщата. Обясних на чиновника, че мога да се промъкна в скривалището, където бяха скрити дантелите, и той ми разреши да вляза. Пропълзях през една тъмна дупка със свещ в ръка и започнах да му подавам топовете, като не пропусках случая да скрия под роклята си толкова дантели, колкото бих могла да разпродам, без да се излагам на опасност. Намерихме дантели за около триста лири и от тях аз успях да задигна няколко парчета на стойност около петдесет лири. Стоката не беше собственост на хората, които живееха в тази къща, а им беше дадена на съхранение от някакъв търговец, така че освен глобата те не понесоха особена загуба.

Разделих се с чиновника, който беше много доволен от успеха и цял сияеше от радост, и му казах, че ще отида след малко в бюрото му. Оставих в къщи задигнатото — нему и през ум не му мина, че и аз се бях сдобила с малко дантела — и отидох при него. Той смяташе, че не знам, че имам право на възнаграждение и почна да се пазари; гледаше да се отърве от мен, като ми даде двадесет лири. Аз обаче му дадох да разбере, че не съм толкова проста, колкото си мисли, макар и да бях доволна, че спомена една определена сума; така знаех откъде да почна пазарлъка. Поисках най-напред сто лири и той предложи тридесет; слязох на осемдесет и той предложи четиридесет; накрая се съгласихме на петдесет лири и една дантела на стойност около осем-девет лири, която аз поисках, уж за да си направя нещо от нея. Така още същата вечер спечелих петдесет лири и с това сделката се свърши. Не му казах нито коя съм, нито къде живея, така че, ако впоследствие откриеха, че част от дантелите са били откраднати, никой не би могъл да ме намери.

Най-честно и почтено разделих печалбата с хазайката си и от този ден тя ме считаше за голяма майсторка в занаята, която може да се справя и с най-деликатни случаи. Аз намирах, че тази работа е най-добрата и най-лесната за мен и затова почнах редовно да разпитвам къде се продават контрабандни стоки. Щом попаднех на нещо, купувах малко и след това издавах продавачите на митническите власти. Но в никой от тези случаи не изкарах толкова, че да може да се сравни със спечеленото първия път. Аз обаче не исках да постъпвам като онези, които поемаха големи рискове и от които всеки ден някой попадаше в затвора.

Следващата ми по-значителна работа беше опитът да задигна златния часовник на една дама, и то в един квакерски храм, където имаше голяма опасност да ме хванат. Блъснах се с всичка сила в жената, като че ли някой ме бе тласнал отзад, и същевременно дръпнах рязко часовника й. Той обаче не се откачи и затова веднага почнах да пищя колкото ми глас държи, че са ме настъпили и че някой крадец ми е дръпнал часовника. (При подобни случаи ние винаги ходехме много добре облечени, аз носех хубави дрехи и златен часовник на колана и всеки би ме взел за истинска дама.) В следващия момент и дамата извика „крадци!“ и започна да обяснява, че някой се опитал да й откачи часовника.

Когато дръпнах часовника й, аз бях близо до нея, но в следващия момент се дръпнах назад, а тя от своя страна бе понесена напред от тълпата, така че, когато тя извика, ние бяхме вече на известно разстояние една от друга и никой не се усъмни в мене. Някой дори се обади:

— И тук има крадци! Ето и тази дама казва, че щели да я оберат!

В следния миг малко по-далеч всред тълпата се чуха гласове „крадец, крадец!“ и ето че заловиха един младеж на местопрестъплението. Това съвпадение бе злополучно за нещастния крадец, но добре дошло за мен, макар че и без това никой не се усъмни в мен; навалицата се втурна нататък и необузданият бяс на тълпата се изля върху нещастното момче. Колкото и да е жестока в яростта си уличната тълпа, крадците се боят по-малко от нея, отколкото от Нюгейт, където лежат с години и понякога увисват на въжето; най-доброто, на което могат да се надяват, когато попаднат там, е да бъдат заточени.

И този път едва се измъкнах; бях така изплашена, че дълго време не се опитвах да крада часовници. При този случай много обстоятелства ми помогнаха да се отърва, но спасението ми се дължеше главно на това, че жената, чийто часовник се опитах да открадна, беше глупачка. Тя не схвана защо я блъснах — човек би рекъл, че тя знае, че има опасност да й откраднат часовника в тълпата, щом така здраво го е прикачила за колана си — и така се изплаши, че загуби ума и дума: изпищя, почна да се блъска напред и да разтласква хората, но не извика веднага, че крадци са се опитали да я ограбят. По този начин аз имах предостатъчно време да се дръпна назад, докато тя се буташе напред, така че в момента, когато извиках за помощ, между нея и мен имаше седем-осем души. От друга страна, понеже аз извиках „крадци!“ преди нея, хората можеха да помислят, че не аз, а тя се е опитала да открадне нещо. Ако тя бе проявила необходимото в подобни случаи присъствие на духа и вместо да изпищи, когато усети, че й дърпат часовника, веднага се беше обърнала назад и хванала този, който е зад нея, аз нямаше да мога да избягам.

Тези обяснения няма да ползуват колегите ми, но те ясно показват каква е техниката на джебчиите и затова този, който я има пред вид, непременно ще хване крадеца при подобен случай.

И други мои приключения потвърждаваха това, което казах, и могат да служат за поука на поколенията. Но нека сега разкажа накратко историята на старата си хазайка, която беше роден джепчия, макар че сега не упражняваше занаята. Както по-късно разбрах, макар че минала през всички степени на това изкуство, тя била заловена само веднъж. Понеже престъплението било напълно доказано, осъдили я на заточение. Но когато корабът спрял в едно пристанище в Ирландия, за да се снабди с провизии, благодарение на рядкото си сладкодумие и на парите си тя успяла да слезе на суша. Живяла там няколко години, като се препитавала със стария си занаят. След това попаднала между други хора и станала акушерка и сводница и правила безброй трикове, за които ми разправи, когато станахме по-интимни. От тази пропаднала жена придобих такава сръчност, че малцина можаха да ме задминат и още по-малко можаха да практикуват занаята толкова дълго, без да се озоват в затвора.

След многобройните си приключения, с които се прочула в Ирландия, тя напуснала Дъблин и се върнала в Англия. Понеже срокът на заточението й не бил изтекъл, зарязала стария си занаят — страхувала се, че ако я пипнат пак, ще отиде по дяволите. В Лондон започнала да работи като акушерка и благодарение на извънредното си умение и на ченето си достигнала до положението, което вече описах. Тя беше спечелила богатство, макар че по-късно работата й западна.

Разказах накратко миналото на тази жена, за да обясня защо бе така заинтересована от греховния живот, който водех. Тя именно ме въведе в тънкостите на апашкия занаят и благодарение на съветите й, които следвах прилежно, аз станах най-изкусният крадец по онова време. Успявах да се изплъзна от всички опасности така умело, че цели пет години не можаха да ме хванат, докато другарите ми се подвизаваха пет-шест месеца и попадаха в Нюгейт. В затвора бяха чували много за мен и все очакваха да ме видят там, но аз винаги успявах да се измъкна, макар че понякога бивах на косъм от пропастта. Една от най-големите опасности за мен се състоеше в това, че бях твърде известна между лондонските крадци и някои от тях ги беше яд на мен — не че им бях сторила някакво зло, а просто от завист, загдето винаги се изплъзвах, а тях скоро ги залавяха и пращаха в Нюгейт.

В тези апашки среди бяха научили по някакъв начин, че някога, когато се укривах в Минт, се наричах Мол Фландърс, и отново ме нарекоха така, макар това толкова да приличаше на истинското ми име, колкото бялото прилича на черното.

По едно време научих, че някои от тези, които скоро-скоро се бяха озовали в Нюгейт, се бяха зарекли да донесат за мен в полицията. Понеже знаех, че двама-трима от тези негодници са в състояние да го направят, бях доста разтревожена и дълго време не излизах от къщи. Но хазайката ми, която извличаше полза от моя занаят, без да поема някакви рискове, се дразнеше малко от това, че водя, както тя се изразяваше, такъв безполезен живот и не печеля нищо; по това време тя ми даде идеята да се обличам в мъжки дрехи, когато излизам „по работа“.

Бях висока и привлекателна, но кожата на лицето ми бе прекалено гладка за мъж. Затова повечето пъти изливах нощем и никой не подозираше, че съм жена. Но дълго не можах да свикна с новото си облекло; то бе така неподходящо за пола ми, че ми пречеше да бъда пъргава и ловка.

С тези дрехи действувах тромаво, нямах предишния успех, нито можех така леко да се измъквам в случай на опасност; затова след известно време реших да не нося вече мъжко облекло. В един случай обаче, както ще разправя по-долу, то ме спаси.

Докато упражнявах занаята преоблечена като мъж, по съвета на хазайката си излизах винаги с едно младо момче, което беше доста сръчно, и около три седмици ние карахме доста добре. Обикновено дебнехме по магазините и отмъкнахме най-различни стоки. Така направихме доста добри „сделки“, както наричахме кражбите. Бяхме постоянно заедно и станахме много близки. Няколко пъти дори отивахме в неговата квартира — понеже това се налагаше от обстоятелствата — и четири-пет пъти спахме на едно легло цяла нощ, без той да разбере, че не съм мъж. За мен беше извънредно важно той да не знае, че съм жена, както ще видите от това, което се случи впоследствие. Животът, който водехме, късните връщания нощем, това, че не трябваше да пущаме никого в квартирата му, всичко правеше неизбежно съжителството ни и аз не можех да откажа да спя с него на едно легло, без той да разбере, че съм жена. По този начин скрих от него истинския си пол.

Но за негово нещастие и мое щастие задружният ни живот, който впрочем ми беше омръзнал, скоро свърши. Ние се бяхме сдобили с много плячка, но изглеждаше, че последната „сделка“ ще бъде нещо извънредно. На една улица имаше магазин за платове, чийто склад излизаше на друга улица, а къщата на собственика беше на самия ъгъл. През прозореца на склада видяхме пет топа коприна и други платове, сложени на тезгяха, точно насреща. Макар че беше вече почти тъмно, хората още не бяха затворили кепенците на склада, защото бяха заети в магазина или пък може би просто бяха забравили.

Младежът така се зарадва на тази благоприятна възможност, че просто не го сдържаше на място. Както се изрази, топовете коприна все едно били в ръцете му и се зарече да се добере до тях, та дори ако ще да разбие къщата. Опитах се да го възпра, но видях, че е безполезно. Без много да му мисли, той свали доста сръчно едно стъкло от прозореца, измъкна четири топа коприна и ги понесе към мен. Но преди още да мога да взема поне един топ, се вдигна страшна врява. Хората изскочиха от магазина и го подгониха. Ние побягнахме заедно и аз само му извиках:

— Бягай, иначе с тебе е свършено!

Той летеше като стрела, но и хората тичаха не по-малко бързо. Гонеха главно него, защото той носеше откраднатите платове. Както тичаше, той хвърли два топа, което спря за малко преследвачите, но техният брой се увеличаваше. След малко го хванаха с другите два топа и тогава подгониха по-енергично и мен. Аз тичах с всички сили и се вмъкнах в къщи, но някои от хората, които ме преследваха, забелязаха къде влизам. Докато стигнат до къщата, аз успях да съблека мъжките дрехи и да облека домашната си роба. Когато потропаха, хазайката ми, която си знаеше урока, им извика, без да отваря вратата, че в дома й не е влизал никакъв мъж. Хората отвън обаче настояваха, че са видели крадеца да влиза у нея и почнаха да заплашват, ако не им отвори, да разбият вратата.

Моята хазайка, която ни най-малко не бе изненадана, съвсем спокойно им каза, че ако доведат стражар, ще им позволи да претърсят къщата; но ще влязат само тези, които стражарят избере, тъй като тя не може да пусне в дома си цяла тълпа. Те не можаха да възразят нищо и веднага доведоха стражар. Тогава тя най-любезно им отвори вратата. Стражарят застана на входа, а посочените от него хора претърсиха къщата, като хазайката ми ги водеше от стая в стая. Когато дойде до моята стая, тя ме повика през вратата:

— Братовчедке, моля ти се, отвори вратата. Няколко господа трябва да влязат да потърсят нещо в стаята ти.

Малката внучка на хазайката ми беше при мен и аз й казах да отвори вратата, като продължих да работи, заобиколена от шивашки принадлежности. Всеки, които ме видеше седнала по домашна роба и с нощна шапчица на главата, щеше да си помисли, че цял ден съм седяла така. Хазайката ми се извини, че ме безпокои, обясни ми с няколко думи за какво се касае и каза, че трябвало да ги доведе и в моята стая, за да се убедят сами, че там няма никакъв мъж, тъй като не вярвали на думите й. Аз си седях спокойно и им рекох, че могат да потърсят, щом настояват, но че ако има някакъв мъж в къщата, той положително не се е скрил в моята стая; колкото до другите стан, не мога да им кажа нищо, защото нищичко не зная.

Видът ми беше така невинен и почтен, че те се държаха с мен по-учтиво, отколкото очаквах; всъщност станаха любезни едва след като претърсиха най-щателно цялата стая, гледаха под леглото, разровиха го и надзърнаха навсякъде, където можеше да се скрие човек. Като не намериха нищо, извиниха се и слязоха долу. След като претърсиха цялата къща от тавана до избата и от избата до тавана, те излязоха навън и успокоиха тълпата. Понеже още се съмняваха, отведоха хазайката ми пред съдията, където двама души се заклели, че видели крадеца да влиза в нейната къща. Тя обаче вдигнала страшен скандал, викала, че хвърлят петно върху дома й и обиждат без всякакво основание и самата нея. Ако някой бил влязъл в къщата й, той може пак да е излязъл. Във всеки случай тя е готова да се закълне, че не й е известно този ден мъж да е влизал в дома й (и това беше съвършено вярно). Може би, докато е била горе, гоненият човек да е намерил вратата отворена и в страха си да се е опитал да се скрие у нея, но тя не знае да е станало такова нещо; пък и ако действително някой се е вмъкнал в дома й, той сигурно пак е излязъл, вероятно от задната врата — къщата имаше и заден вход, — и е избягал.

Това обяснение се видяло доста правдоподобно на съдията и той само й предложил да се закълне, че „не е приела, нито допуснала някакъв мъж в дома си с цел да го скрие, защити или да му даде възможност да избегне съда“. Тя с чиста съвест можеше да се закълне, че това е така, и действително се заклела, след което била освободена.

Лесно може човек да си представи какъв страх изживях заради тази история. Хазайката ми никога вече не можа да ме склони да облека мъжки дрехи, защото бях сигурна, че от страх сама ще се издам.

Моят нещастен другар беше загазил здравата. Отвели го пред кмета и по нареждане на негово сиятелство го затворили в Нюгейт до разглеждането на делото. На ограбените търговци не липсваха нито желание, нито средства да го преследват съдебно и те по свой почин поели задължение да се явят в съда и да поддържат обвинението.

Той обаче успял да издействува да се отложи делото му, като обещал, че ще разкрие съучастниците си и особено мъжа, с който е извършил последната си кражба. В съда заявил, че се казвам Габриел Спенсър, тъй като ме знаеше под това име. Сега си дадох сметка колко умно съм постъпила, като укрих от него истинското си име; иначе щях да пропадна и аз заедно с него.

Той направил всичко възможно да открие този Габриел Спенсър: описал ме, посочил квартирата, в която се срещахме, но тъй като не знаеше, че съм жена, не успяха да ме хванат. В желанието си да ме намери той създаде неприятности на няколко семейства, но те можаха само да кажат, че са виждали с него един друг човек и нищо повече. Колкото до хазайката ми, тя ме бе свързала с него чрез трети лица и затова той и нея не можа да намери.

Всичко това му навреди много. Той беше обещал да разкрие съучастника си, но като не можел да изпълни обещанието си, счели, че си играе с правосъдието и търговците още по-яростно го обвинявали в съда.

През всичкото това време аз бях в голяма тревога. За по-голяма сигурност напуснах квартирата си и понеже не знаех къде другаде да отида, реших да взема дилижанса за Дънстабъл и да прекарам няколко седмици в странноприемницата, където бях живяла така щастливо със съпруга си от Ланкашир. Казах на съдържателя и жена му, че очаквам всеки ден съпруга ми да се върне от Ирландия.

— Писала съм му — рекох, — че ще го посрещна тук, във вашата странноприемница, и ако има попътен вятър, той сигурно ще пристигне след няколко дена. Не знам дали ще пътува с пощенската кола или с дилижанса от Уест Честър, но във всеки случай ще дойде тук.

Жената на съдържателя много се зарадва, като ме видя, а самият той така се стараеше да ми угоди, сякаш царица бе отседнала в хана му. Явно беше, че мога спокойно да остана тук месец-два, ако сметна това за необходимо.

Но вниманието им малко ме радваше сега. Все още бях твърде неспокойна (макар да бях се дегизирала така добре, че едва ли бе възможно да ме познае някой) да не би съучастникът ми да ме открие. Вярно е, че при последната кражба не бях направила нищо и дори го бях съветвала да се откаже от намерението си, но той можеше да разправи за участието ми в други кражби и да спаси живота си, като ме окачи на въжето.

Тези мисли ме изпълваха с ужас. Нямах приятел, на когото да кажа какво ме тормози, освен старата си хазайка; единствено на нея разчитах да спася живота си. Писах й къде се намирам и получих от нея няколко писма. Едва не полудях от страх, когато ги прочетох. Най-после тя ми съобщи радостната новина, че съучастникът ми е обесен; това беше най-доброто известие, което получавах от дълго време насам.

Бях прекарала в странноприемницата около пет седмици и бях живяла доста добре, макар и в потиснато душевно състояние. Когато получих последното писмо, аз се развеселих и казах на ханджийката, че мъжът ми е писал, че е добре, но за жалост работата не му позволява да замине веднага; затова вероятно ще се върна в Лондон, без да го дочакам.

Тя ми каза, че много се радва на тази новина, защото била забелязала голямата ми загриженост.

— Вие не бяхте така весела, както преди — рече тя. — До гуша бяхте затънала в грижи. Веднага пролича, че се успокоихте.

— Е, много съжалявам, че негово благородие не може да дойде сега — намеси се ханджията. — Много драго щеше да ми бъде да го видя. Като получите новини, че пристига, пак прескочете насам. Когато и да дойдете, винаги ще бъдете добре дошла.

След тия любезности ние се разделихме и аз потеглих с леко сърце за Лондон, където заварих хазайката си весела и доволна. Тя ми каза, че вече няма да ми предлага никакви помощници, защото съм имала по-голям късмет, когато ходя „по работа“ сама. Това беше вярно — когато излизах сама, рядко попадах в опасно положение; а дори когато ми се случеше нещо, винаги се измъквах по-успешно, отколкото ако действувах заедно с някой тъпак, който обикновено беше по-непредвидлив от мен. Макар и не по-малко смела от колегите си, аз бях по-предпазлива, преценявах по-внимателно всички обстоятелства, преди да предприема нещо, и проявявах повече присъствие на духа, когато трябваше да се изплъзна.

Често съм се чудила на собствената си самонадеяност. Докато всичките ми другари ги хващаха и изправяха пред съда, аз през цялото това време не можех да се откажа от този занаят, макар че не бях вече бедна. Изкушението, породено от немотия, което обикновено тласка хората към престъпление, сега не беше налице — имах близо петстотин лири суха пара, с които можех да живея много добре, ако решех да напусна занаята. Но, повтарям, нямах ни най-малкото намерение да напусна този престъпен живот. Упорито вървях по този път, както и по-рано, когато имах само двеста лири и нямах такива страшни примери пред очите си. Това показва, че на закоравелия престъпник нито страхът въздействува, нито примерите служат за назидание.

Имах една колежка, чиято зла участ остави у мене доста трайно впечатление, макар че и то с течение на времето избледня. Бяхме заедно с нея, когато задигнах парче много хубава дамаска от един магазин за платове и успях да се измъкна. Като излязохме от магазина, дадох плата на колежката си и се разделихме. Аз тръгнах в една посока, тя в друга. Няколко минути след това търговецът видял, че плата го няма и веднага разпратил хората си в различни посоки да търсят крадеца. Не след дълго уловили колежката ми с парчето плат в ръка. Колкото до мен, за щастие бях влязла в един магазин за дантели, намиращ се на горен етаж, и оттам едновременно с ужас и облекчение видях как влачеха нещастницата. По нареждане на съдията веднага я затворили в Нюгейт.

Нарочно не задигнах нищо от магазина, но проверях всичката им стока, за да си убия времето. Накрая купих няколко ярда дантела, платих и си излязох много посърнала, защото горката жена беше пострадала за нещо, което аз бях извършила.

И в този случай свойствената ми предпазливост ми помогна. Макар често да ходех по кражби с тези хора, никога не се издавах коя съм, нито пък можеха да разберат къде живея, ако и често да се опитваха да ме проследят до квартирата ми. Всички ми викаха Мол Фландърс, макар някои от тях да се съмняваха, че това е истинското ми име. Името ми бе известно между крадците, но те не можеха да ме издирят, нито пък да открият дали живея в източния, или западния край на града. И тази предпазливост ме е спасявала при много случаи. След залавянето на тази жена аз дълго време се крих.

Знаех, че ако предприема нещо и претърпя неуспех, щях да я заваря в затвора и тя с готовност щеше да свидетелствува против мене и може би щеше да спаси собствения си живот, като пожертвува моя. Разсъдих, че в Оулд Бейли съм вече доста известна под името Мол Фландърс, макар да не знаеха как изглеждам, и че ако попадна в ръцете им, ще се отнесат с мене като към стар престъпник. Ето защо реших да изчакам и да видя какво ще се случи с тази нещастница, преди да тръгна пак по стария път. Междувременно на няколко пъти и пращах пари, за да облекча тежкото й положение.

Най-после дойде ред да я съдят. Тя твърдяла, че не е откраднала нищо, а че някоя си госпожа Фландърс, както била чула да я наричат (защото не я познавала), й дала пакета, след като излезли от магазина, и я помолила да го занесе у дома си. Попитали я къде е тази госпожа Фландърс, но тя не могла да каже къде живея, нито пък да даде някакви сведения за мене. Продавачите се заклели, че са я видели в магазина по време на кражбата и като забелязали, че дамаската липсва, се спуснали подире й и намерили плата у нея. Съдебните заседатели решили, че тя е виновна. Съдът обаче взел пред вид, че всъщност тя не е откраднала плата и счел за твърде вероятно тя да не може да открие тази госпожа Фландърс (тоест мене), макар чрез това да може да си спаси живота, и я осъдил на заточение. Това беше най-леката присъда, която тя можеше да получи. Съдията й казал, че ако междувременно успее да представи на съда въпросната госпожа Фландърс, той ще се застъпи да й бъде опростено наказанието. С други думи казано, ако успее да ме издири, за да увисна на бесилката, тя няма да бъде заточена. Взех всички мерки, за да не може да ме открие; не след дълго присъдата й бе изпълнена и тя бе пратена на заточение.

Трябва да кажа още веднъж, че съдбата на тази нещастница ме разстрои много. Дълго време бях потисната, защото съзнавах, че всъщност аз бях причината за нейното нещастие. От друга страна, фактът, че собственият ми живот беше в опасност, притъпяваше донякъде нежните ми чувства. Като научих, че не са я осъдили на смърт, а са я пратили на заточение, аз се поуспокоих, защото, каквото и да се случи с мен, тя бе твърде далече, за да ми напакости.

Историята с дамаската се случи няколко месеца преди кражбата на четирите топа коприна, за която вече разказах, и тя именно даде отчасти повод на хазайката да ми предложи да се преоблека като мъж, за да мога да излизам, без да ме забележат. Но това скоро ми додея, както вече казах, защото ми създаваше твърде много трудности.

Сега вече нямаше защо да се опасявам от хора, които бяха свидетелствували против мене, защото всички, които имаха вземане-даване с мене или ме познаваха под името Мол Фландърс, бяха или обесени, или пратени на заточение. В случай, че ме хванеха, можех да мина под кое да е друго име вместо Мол Фландърс, и тогава нямаше да ми припишат никакви стари грехове. Затова започнах пак да шаря свободно из града и извърших няколко успешни кражби, но по-дребни от предишните.

По това време стана друг пожар недалеч от мястото, където живееше хазайката ми, и се опитах да открадна нещо както преди. Не можах да стигна до къщата достатъчно рано, преди да нахълта тълпата, и не само не успях да открадна нищо, но ми се случи и едно премеждие, което за малко не ми струва живота. Пожарът беше много голям и изплашените хора спасяваха, каквото можеха, като хвърляха различни неща през прозорците. Както стоях на улицата, една жена хвърли точно върху ми един пухен дюшек. Наистина нямаше счупени кости, защото дюшекът беше мек, но тъй като беше много тежък и падаше отвисоко, той ме събори и известно време лежах като мъртва, без никой да ми обърне внимание. Най-после някой дойде да вдигне дюшека и ми помогна да стана. По някакво чудо хората от къщата не изхвърлиха още неща отгоре ми, които неминуемо щяха да ме убият; и тъй оцелях, за да страдам още.

Тази злополука ми развали сметките и аз се прибрах при хазайката си много уплашена и с немалко синини. Доста време мина, преди да мога да се дигна от леглото.

По това време на годината имаше много празници и Бартоломейският панаир бе вече открит. Никога не бях ходила в тази част на града, но сега се поразходих до аркадите и там попаднах в един от павильоните, където разиграват лотария. Това забавление не ми беше особено интересно и тъкмо мислех да изляза, когато един богат и добре облечен господин влезе и любезно ме заговори, както често става по такива места. Първо той ми каза, че ще играе на лотарията за мене; щом спечели нещо дребно — струва ми се, че беше някакъв маншон от пера, — той ми го подари. После продължи да ми говори като истински джентълмен много учтиво и с голямо уважение.

Той дълго ми приказва и накрая ме поведе към вратата на павильона, след това ме разходи из аркадите, като ми говореше за какво ли не. Най-после ми заяви, че моята компания му е много приятна и ме попита дали му имам достатъчно доверие да се кача с него в една карета. Каза ми, че бил почтен човек и няма да ми предложи нищо неприлично. Отначало дадох вид, че не искам, оставих го да ме увещава известно време и най-после се съгласих. Отначало просто не можех да отгатна какви са намеренията на този господин. Ясно ми беше, че е малко сръбнал и не му липсва желание да си пийне още. Той ме заведе до Спринг гарден Найтсбридж, където се поразходихме из градината. Държеше се много почтително с мене, но ми се видя, че пие повече, отколкото трябва. Канеше и мене, но аз отказвах.

Досега си държеше на думата и не ми предложи нищо нередно. Тръгнахме отново с каретата из улиците. Наближаваше вече десет часът, когато той спря каретата пред една къща, където, изглежда, го познаваха и направо ни заведоха в една стая, в която имаше легло. Отначало давах вид, че не желая да се кача в стаята, но той с няколко думи ме убеди и се съгласих и на това, защото ми се искаше да се свърши тази история и се надявах да спечеля нещо. Колкото до леглото и прочие, тази страна на въпроса не ме вълнуваше особено.

Сега вече той започна да се държи по-свободно с мене, отколкото бе обещал. Малко по малко аз се съгласих на всичко, така че, накратко казано, той прави с мене, каквото си искаше. Друго няма какво да ви разправям. Той пи повече, отколкото трябва, и към един часа отново се качихме в каретата. От чистия въздух и друсането на колата виното го удари в главата. Той се възбуди и почна да иска отново да направи това, което бе правил преди малко. Но тъй като виждах, че сега работата ми е опечена, аз се възпротивих и успях да го накарам да постои мирно; пет минути по-късно той вече спеше дълбоко.

Използувах случая да го претърся основно. Задигнах един златен часовник, копринена кесия, пълна със злато, хубавата му перука и ръкавиците му със сребърни ресни, сабята му и една прекрасна кутия за емфие. Сетне полека отворих вратата на каретата и застанах на стъпалото, готова да скоча в движение. Но когато тя спря в една тясна уличка оттатък Темпъл бар, за да се размине с друга карета, аз тихо слязох, затворих вратата и избягах както от каретата, така и от моя джентълмен.

Това беше действително неочаквано приключение, което съвсем не бях търсила. Не бях толкова преминала възрастта за любовни приключения, че да не знам как да се държа, когато един франт е дотам заслепен от желанията си, та да не може да различи стара от млада жена. Аз наистина изглеждах с десет-дванадесет години по-млада, но все пак не бях седемнадесетгодишно момиче и това съвсем ясно личеше. Няма нищо по-глупаво, по-смешно и по-противно от мъж, възбуден едновременно от вино и от долни сладострастни желания. Такъв човек е овладян едновременно от два дявола и разумът му може да го ръководи толкова, колкото мелница може да работи без вода. Порокът потъпква всичко добро у него, разумът му е заслепен от страстта и той върши глупости, които сам съзнава, като например продължава да пие, когато е вече пиян; ляга с проститутка, без разлика каква е и коя е, дали е здрава, или болна, чиста или мръсна, грозна или хубава, стара или млада; той е толкова заслепен, че не може да направи разлика. Такъв мъж се държи като невменяем. Подтикнат от порочните си желания, той толкова съзнава какво върши, колкото моят негодник, когато задигнах часовника и кесията му.

За такива мъже Соломон казва:

„Те отиват на заколение като вол, докато стрела ги прониже през дроба.“

Впрочем това описание великолепно подхожда на мръсната зараза, на смъртоносната отрова, която се смесва с кръвта и чийто първоизточник е черният дроб; оттам тази гадна, ужасна чума бързо се разпространява, смазва духа и разкъсва жизнените органи като със стрела. Вярно е, че не представлявах никаква опасност за този непредпазлив нещастник, макар отначало да бях много загрижена да не би той да представлява опасност за мене. Той всъщност бе достоен за съжаление, защото изглеждаше добър, разумен човек, с добра обноски, хубава външност, със сериозно и красиво лице и приятен характер. За съжаление бе препил предишната вечер и не бе си лягал цяла нощ, както ми каза, когато бяхме заедно; гореше от желание, кръвта му бе кипнала от виното и в това състояние разумът му сякаш бе потънал в дълбок сън.

Колкото до мене, аз се интересувах само от парите му и от това, което можех да задигна. Като го обрах, ако имах начин да сторя това, бих го пратила у дома при семейството му, защото той несъмнено имаше почтена съпруга и добри деца, които се безпокояха за него и щяха да бъдат щастливи да си го приберат в къщи и да се грижат за него докато дойде на себе си. Тогава той щеше да се засрами да съжалява за станалото и да се упреква, загдето е прекарал времето си с к…, която е намерил в аркадите — това най-долно свърталище, сред мръсотията и измета на града. Как ли щеше да трепери да не би да се е разболял от сифилис, да не би стрелата да е промушила черния му дроб и как ли щеше да се ненавижда когато си помисли за безумието си и за безобразния си разврат на който се е отдавал. Ако притежаваше капка честност, какъв ужас би изпитал при мисълта, че може да зарази скромната си, добродетелна съпруга с някоя лоша болест и чрез кръвта да предаде заразата на потомството си.

Ако тези господа само си помисляха с какво презрение гледат на тях жените, с които имат работа при такива случаи това би им стигало. Както вече споменах, тези жени не изпитват удоволствие, не харесват мъжа, защото похабената проститутка не мисли за никакво удоволствие, а само за пари. И когато той е пиян и зашеметен от порочните си удоволствия, ръцете й пребъркват джобовете му, за да вземат каквото им попадне. В този момент на лудост той не може да забележи това; не може също да го предвиди, когато отива при паднала жена.

Една моя позната умело се справила с един мъж, който впрочем напълно си го заслужавал. Докато той се занимавал с нея по друг начин, тя измъкнала от предното джобче на панталона му кесия с двадесет гини и турила в същото джобче кесия с позлатени монети. Като свършил, той се обърнал към нея с думите:

— Да не си ми бъркала в джоба?

Тя се пошегувала и му казала, че той сигурно няма в себе си нищо ценно. Той опипал джобчето, успокоил се че кесията си е на мястото, и си отишъл.

Тя се специализирала в този занаят и винаги носела в джоба си позлатен часовник и кесия с позлатени монети за подобни случаи; не се съмнявам, че е прилагала този похват много успешно.

Прибрах се при хазайката с новата си плячка и когато й разправих цялата история, тя само дето не заплака от вълнение при мисълта, че поради слабостта си към виното един такъв джентълмен ежедневно се излага на страшни рискове.

Тя бе извънредно доволна от плячката и от това, че така щателно съм го обрала.

— Знаеш ли, дъще — ми рече тя, — пък може и този горчив опит да допринесе повече, за да тръгне той по правия път, отколкото всички проповеди, които е чул през живота си.

На другия ден тя с особено любопитство ме разпитваше за този джентълмен. Както й го описах, по лицето, по облеклото му, по всичко той й напомняше на един господин, когото познава. Докато го описвах, тя се позамисли, после каза:

— Басирам се на сто лири, че познавам този човек.

— Много ще съжалявам, ако се окаже, че го познавате — рекох, — защото за нищо на света не бих искала да го изобличите. Той е достатъчно пострадал сега и не ми се ще да стана причина да пострада още повече.

— Не, не — отвърна тя, — няма да му напакостя, но ти ме остави да задоволя любопитството си, защото, ако е той, бас държа, че ще го намеря.

Малко се сепнах от нейните думи и видимо загрижена й казах, че по същия начин той пък би могъл да открие мене, а това би било фатално за мен.

— Да не мислиш, че ще те издам? — отвърна живо тя. — И цялото си богатство да ми даде, пак няма да те издам. Пазила съм тайните ти и в по-тежки случаи. Можеш да бъдеш напълно спокойна и този път.

След тези уверения аз не възразих повече.

Тя бе твърдо решила да разбере кой е този човек и затова, без да ми обади, отишла при една своя приятелка, позната на семейството, което тя имала пред вид, казала й, че й е необходимо по извънредно важна работа еди-кой си господин (той между другото бил граф и произхождал от много добро семейство) и я помолила да я запознае с него. Приятелката й се съгласила на драго сърце и веднага отишла до дома му да разбере дали господинът е в града.

На следния ден тя дошла при хазайката ми с новината, че сър*** си е у дома, но поради злополука е на легло и тя не могла да говори с него.

— Каква злополука? — попитала бързо хазайката ми, сякаш много изненадана.

— Той бил в Хамстед на гости у един свой познат и на връщане го нападнали и го обрали. Той бил малко пиян и крадците му нанесли побой; сега бил доста зле.

— Ограбен! — възкликнала хазайката ми. — И какво са му задигнали?

— Че откраднали му златния часовник и златната кутия за емфие, хубавата му перука и всички пари в джоба му, а те положително не са били малко, защото сър*** никога не излиза без пълна кесия.

— Ами! — отвърнала старата ми хазайка подигравателно. — Басирам се, че се е напил, намерил е някоя к… и тя му е обрала джобовете, а той се прибрал при жена си и разправил, че са го ограбили. Това е стар номер. Всеки ден лъжат горките жени с хиляди подобни измислици.

— Как не те е срам! — рекла приятелката й. — Виждам, че не познаваш сър***. Той е толкова почтен господин! По-благороден, по-трезв, по-скромен човек няма в целия град. Той ненавижда такива работи. Който го познава, не би повярвал подобно нещо.

— Хубаво де — отговорила хазайката ми. — Това не е моя работа. Ако беше моя работа, басирам се, че бих разкрила някаква женска история. Всички знаем, че такива скромни мъже понякога не са ни на йота по-добри от другите, само че имат по-добро име или ако щеш, умеят добре да се преструват.

— Не, не — казала приятелката й, — уверявам те, че сър*** не се преструва. Той наистина е почтен човек, не пие и положително е бил ограбен.

— Може и да е бил ограбен — съгласила се хазайката ми. — Това не ме интересува. Искам да му говоря по една работа от съвсем друго естество.

— От каквото и естество да е работата ти, още не можеш да го видиш, защото не приема никого. Много е зле, цял е натъртен.

— Аха — рекла хазайката ми, — тогава действително е попаднал на лоши хора. — Сетне добавила много сериозно: — Кажи ми, моля ти се, къде е ударен?

— В главата — отговорила приятелката и, — по едната ръка и по лицето; жесток побой са му нанесли.

— Горкият човек! — възкликнала хазайката ми. — Тогава трябва да почакаме, докато му мине. Дано бързо оздравее.

Тя веднага изтича при мене и ми предаде целия разговор.

— Открих твоя джентълмен, няма що, хубав джентълмен бил — рече тя, — но сега, бог да му е на помощ, здравата е загазил. Какво си го правила? Само дето не си го убила!

Погледнах я силно смутена и разстроена.

— Аз да го убия! Що думаш? Трябва да имаш грешка. Нищо не съм му направила. Нищо му нямаше, когато го оставих, само беше пиян и спеше дълбоко.

— Възможно е — отвърна тя, — но сега хубаво се е наредил.

И тя ми разправи всичко, което бе чула от приятелката си.

— Значи, е попаднал в лоши ръце, след като го оставих — рекох, — защото, като слязох от каретата, той беше съвсем добре.

Около десетина дни по-късно хазайката ми отново отишла при приятелката си, за да я запознае с този господин. По други околни пътища бе разбрала, че той вече излиза. И така тя успя да си уреди среща с него.

Хазайката ми беше извънредно обиграна жена и всъщност нямаше нужда никой да я представя на господина. Тя му изложила случая много по-добре, отколкото аз ще съумея да го предам, защото, както вече казах, беше извънредно сладкодумна. Казала му, че макар да не го познава, идва при него с една-единствена цел — да му направи услуга; той самият щял да се увери, че нямала никаква друга цел. Понеже идвала с чисто приятелски намерения, моли го да й обещае, че ако не приеме съветите й, няма да й се разсърди, задето се бърка в чужди работи. Уверила го, че тъй като тайната, която има да му съобщи, засяга единствено него, тя ще си остане тайна, без разлика дали той ще приеме предложението й, или не, освен ако той самият реши да я разгласи. Дори и да откаже да приеме услугата й, това ни най-малко не би я накарало да му навреди. Така че той е напълно свободен да действува, както сметне за добре.

Отначало той явно се стеснявал и казал, че не знаел в живота му да има нещо, което трябва да се пази в тайна; никога никому не бил сторил зло и му било безразлично какво говорят хората за него; не му било в характера да бъде несправедлив към хората, нито пък можел да си представи по какъв начин някой ще му направи услуга; но ако случаят бил такъв, какъвто го описва тя, той не щял да се сърди на човек, който се опитва да му услужи.

Като срещнала от негова страна такова пълно безразличие, тя отначало се страхувала да му заговори по въпроса. Обаче накрая с известни заобикалки му казала, че по някаква странна и необяснима случайност се е научила за недавнашното му злополучно приключение, и то така, че в целия свят само тя и той знаели за него, дори и на самата жена, която била с него, не й било известно. Отначало той видимо се ядосал.

— Какво приключение? — рекъл.

— Когато ви обраха на връщане от Найтсбридж, тоест Хамстед, сър — отвърнала тя. — Нека не ви изненадва — продължила хазайката ми, — че мога да ви кажа точно къде сте ходили този ден. Били сте в аркадите в Смитфийлд; след това в Спринг гарден в Найтсбридж, а оттам в еди-коя си къща в Странд. Най-после сте заспали в каретата. Повтарям, нека не ви изненадва, сър, защото не идвам с лоши намерения. Нищо не искам от вас. Уверявам ви, че жената, с която сте били, нито знае, нито ще научи кой сте. Не съм дошла да искам подкуп, за да мълча. Бъдете уверен, сър — добавила тя, — че каквото и да сметнете за добре да направите или да ми кажете, всичко ще бъде запазено в пълна тайна.

Думите и го изненадали и топ и рекъл с много сериозен тон:

— Госпожо, аз не ви зная и извънредно много съжалявам, че ви е известно най-лошото дело, което съм извършил през живота си и от което има защо да се срамувам. Единствената ми утеха бе мисълта, че то е известно само на бога и съвестта ми.

— Моля ви, сър — отвърнала тя, — не скитайте, че нещастието ви е по-голямо, понеже знам тайната ви. Струва ми се, че вие не сте търсили това приключение и вероятно жената е прибягнала до разни хитрини, за да ви примами. Но никога няма да съжалявате, задето случайно научих тайната ви — рекла тя, — защото аз ще мълча, както съм мълчала досега.

— Но нека бъда справедлив към жената. Уверявам ви, че не ме е примамвала. Напротив, тя като че ли искаше да се отдели от мен. Собственото ми безумие ме вкара в тази беда. Дотам трябва да й се признае, че няма вина. Колкото до нещата, които ми задигна, в това състояние, в което бях, не можех да очаквам друго от нея. И до този момент не знам дали тя ме е ограбила, или кочияшът. Ако е била тя, прощавам й. Аз съм на мнение, че същата съдба би трябвало да постигне всички мъже, които вършат такива безобразия. Но лично аз съм по-загрижен за друго, отколкото за нещата, които тя ми задигна.

Сега хазайката ми се разприказвала надълго и широко и той също говорил съвсем свободно. Първо, в отговор на това, което намекнал по мой адрес, тя му казала:

— Радвам се, сър, че сте толкова справедлив към жената, с която сте били онзи ден. Уверявам ви, че тя е дама от доброто общество, а не улична жена. И каквото и да сте правили с нея, убедена съм, че това не й е занаят. Вие наистина се изложихте на голям риск. Но можете да сте съвсем спокоен, защото, уверявам ви, никой мъж не се е докосвал до нея преди вас освен мъжът й, а той е покойник от близо осем години.

Оказало се, че това била най-голямата му грижа и че именно тази страна на въпроса му вдъхвала много страх. Като чул думите на хазайката, той видимо се зарадвал и казал:

— Е, госпожо, да си кажа право, ако бях убеден, че е така, нямаше толкова да съжалявам за това, което загубих. Колкото до кражбата, изкушението е било много голямо, а може и жената да е била бедна и да е имала нужда от пари.

— Ако не беше бедна, господине — му рекла тя. — Убедена съм, че тя никога нямаше да ви се отдаде. И както бедността й е станала причина да спите с нея, така същата тази бедност я накарала накрая да ви вземе парите, като видяла в какво състояние сте. И ако не беше ви ограбила тя, може би следващият кочияш или носач щеше да ви ограби, и то още повече.

— Е, хайде — рекъл той, — от мен да мине. Пак повтарям: с всички мъже, които вършат такива неща, следва да се случи същото, та да се научат да се пазят; не ме е много грижа за откраднатото, като изключим онова, за което намекнахте преди малко вие.

И сега вече той си позволил да заговори с нея още по-свободно относно станалото между нас (за което впрочем на мен, като на жена, не подхожда да пиша) и за големия страх, който изпитвал да не е пипнал нещо от мен и да го предаде на съпругата си. Накрая я запитал не би ли могла да му уреди среща с мене.

Хазайката ми още веднъж го уверила, че не страдам от подобни болести и от тази страна може да бъде напълно спокоен — все едно, че е бил със собствената си съпруга. Но що се касаело до това, да ме види пак, казала му, че то може да доведе до опасни последици; но все пак щяла да поговори с мен и да му съобщи резултата. Постарала се същевременно да му втълпи да не настоява за среща, защото тя едва ли ще му бъде от полза; надявала се, че той няма желание да продължи връзката си с мен, а и за мен това би означавало да рискувам живота си.

Той й казал, че изпитва голямо желание да ме видя. Готов бил да й даде всички възможни гаранции, че няма да злоупотреби по какъвто и да било начин и че на първо място щял да се откаже да предяви всякакви искания спрямо мен. Тя обаче твърдяла, че това може да доведе до по-нататъшното разбулване на тайната и да му навреди много и го замолила да не настоява; накрая той отстъпил.

Сетне поговорили малко за нещата, които изгубил. Както изглежда, джентълменът много желаел да получи обратно златния си часовник и й казал, че ако може да му го върне, на драго сърце ще плати за него толкова, колкото струва. Тя рекла, че ще се опита да му го набави и ще предостави на него да го оцени.

И тъй, на следния ден моята хазайка му занесе часовника и той й дал тридесет гини, което бе повече, отколкото щях да изкарам инак за него, при все че часовникът навярно струваше много повече. Тогава той споменал и за перуката си, която, изглежда, му струвала шестдесет гини, и за кутийката си за емфие. След няколко дни тя му занесе и тях и той казал, че й е много задължен и й дал още тридесет гини. На следния ден му изпратих неговата изящна сабя и бастуна, без да искам нищо за тях, но с молба да не го виждам никога, освен ако се съгласи да ми разкрие кой е, на което пък той не беше склонен.

Тогава той повел дълъг разговор с нея и я запитал как е узнала всички тия неща. А тя пък измислила цяла приказка: как чула за всичко от някаква жена, на която аз съм разказала цялата история и която трябвало да ми помогне да продам нещата; и как тая моя доверена приятелка занесла някои от предметите при нея, тъй като тя по професия е съдържателна на заложна къща; и как тя, чувайки за нещастието, сполетяло негова милост, се досетила каква е работата; и че като получила предметите, решила да иде при него и да провери дали е така, което и сторила.

Сетне още веднъж го уверила, че никога нищо няма да излезе от устата й и че макар да познавала много добре жената, сиреч мен, никога нямало да й каже кой е бил пострадалият; последното впрочем беше невярно. Но както и да е, то не беше в негова вреда, защото аз никога и пред никого не продумах нито дума за тия работи.

В главата ми се въртяха всевъзможни мисли относно едно ново свиждане с него и често съжалявах, загдето бях отказала. Убедена бях, че ако го видя и му дам да разбере, че го познавам, ще мога да изтръгна известни облаги и дори да получа издръжка от него. И макар че един такъв живот би бил твърде греховен, все пак поне нямаше да бъде изпълнен с толкова опасности като живота, който водех сега. Ала тия мисли поизбледняха и аз все отказвах да се срещна с него, поне засега. Хазайката ми обаче го виждаше често и той беше много любезен към нея. Почти всеки път, когато я срещнеше, й даваше по нещо. Веднъж, когато го намерила в много весело настроение — дори, както ми каза, сторило й се, че е пийнал малко, — той пак почнал да настоява пред нея да му покаже жената, която, както се изразил, го омагьосала през онази нощ. Хазайката ми, която още от самото начало беше на мнение да се срещна с него, му казала, че като вижда силното му желание, е почти склонна да се съгласи, стига да й се удаде да убеди мен, и затова нека джентълменът благоволи да намине у дома й същата вечер, тя ще се опита да ме склони, като се позове на неколкократните му уверения, че всичко минало е забравено.

И така тя дойде при мен и ми предаде целия разговор. Казано накратко, скоро успя да ми повлияе да дам съгласието си, особено като се има пред вид, че до известна степен съжалявах вътрешно, загдето бях отказвала досега. И тъй, приготвих се за срещата с него. Облякох се колкото можех по-добре и за пръв път прибягнах и до малко грим; казвам за пръв път, защото никога дотогава не се бях унижавала да се червосвам и белосвам, понеже винаги бях достатъчно суетна да смятам, че нямам нужда от това.

В уговорения час той дойде. Както тя бе забелязвала вече и преди, ясно беше, че е попийнал, макар и да бе твърде далеч от онова състояние, което наричаме „пиян-залян“. Изглежда, извънредно много се зарадва, като ме видя, и поведе с мен дълъг разговор за цялата история. На няколко пъти, докато говорехме, го помолих да ме извини за стореното, уверих го, че когато съм го срещнала за пръв път, съвсем не съм имала такива намерения, че изобщо нямало да тръгна с него, ако не съм го смятала за много благовъзпитан джентълмен, тъй като той ми обещал, че няма да се държи непристойно към мен.

Той хвърли вината върху виното, дето изпи тогава, каза, че оная нощ просто не знаел какво върши и ако не било тъй, никога нямало да си позволи волностите с мен. Увери ме, че откак се е оженил за съпругата си, не се е докосвал до друга жена освен до мен. Това изненадало и самия него: направи ми комплимент, загдето съм била толкова мила към него, и тям подобни и толкова много говори в тая насока, че, струва ми се, самите му приказки почти го настроиха да извърши същото нещо още веднъж. Ала аз го прекъснах. Уверих го, че откак е починал съпругът ми, никога не съм позволила да ме докосне някой мъж, а оттогава са минали цели осем години. Той заяви, че ми вярва, и добави, че мадам го е уведомили за това и именно то го накарало да поиска да ме види пак: и понеже веднъж с мен нарушил безупречното си поведение като съпруг и това нямало никакви лоши последици, то вече можел да се чувствува спокоен и да рискува пак; и така, с една дума, той премина към онова, което бях очаквала и за което не ще бъде благоприлично да разказвам.

Моята стара хазайка беше предвидила като мен, че ще стане тъй, и затова го беше въвела в една стая, гдето наистина нямаше легло, но която беше в непосредствено съседство със спалнята, където се оттеглихме през остатъка от нощта. Накратко казано, след като прекарахме известно време заедно, той си легна и спа на леглото цяла нощ, а пък аз се оттеглих, но преди да се съмне, дойдох пак, разсъблечена, и лежах при него, докато станахме.

И тъй, както сами виждате, извършването на едно престъпление отваря вече вратата за повторението му: всички разумни съждения избледняват, щом изкушението се поднови. Ако не се бях съгласила да го видя отново, разпътното му желание у него щеше да заглъхне и по всяка вероятност той никога нямаше да му се поддаде с някоя друга жена.

Когато си тръгваше, рекох му, че се надявам този път да е доволен, дето не е ограбен повторно. Той отвърна, че в това отношение бил напълно спокоен; и бръквайки в джоба си, ми даде пет гини, които представляваха първите пари, спечелени от мен по този начин от много години насам.

След това ми направи редица подобни посещения, но не се стигна до една редовна издръжка, което всъщност единствено щеше да ме задоволи напълно. Наистина той ме запита веднъж как преживявам и аз доста ловко му отговорих, че никога не съм тръгвала по пътя, който бях поела с него, а работя неуморно с иглата и с това горе-долу смогвам да се издържам, макар понякога и доста трудно.

Той почна да се укорява, че бил първият, който ме накарал да тръгна по този път, и ме увери, че всъщност никога не бил имал намерение да го стори; каза, че му тежало не само загдето е извършил грях, а и защото е станал причина за моето падение. Впрочем той често разсъждаваше както за греха изобщо, тъй и за конкретните обстоятелства, като все винеше себе си: как виното пробудило желанието му и как сатаната го отвел на местопрестъплението, как намерил с какво да го изкуши — и сетне правеше морални изводи от всичко това.

Като го налегнеха такива мисли, тръгваше си и понякога не идваше по цял месец, та и повече. Но сетне дълбокомислието му се изпаряваше, разпътното начало у него надвиваше и той идваше, готов да греши отново. Тъй живяхме известно време. При все че не му бях държанка, той никога не пропускаше да стори някой красив жест, а това бе достатъчно, за да мога да живея, без да работя, и — което бе още по-хубаво — без да продължавам стария си занаят.

Ала и на това нещо дойде краят; след около година забелязах, че той не идва вече толкова често и накрая изобщо престана да идва, без да е имало помежду ни някакво спречкване и без да се сбогува с мен. Тъй завърши тоя кратък период от живота ми — той не ми донесе големи облаги, а само увеличи с още един поводите за разкаяние.

През този промеждутък от време доста си стоях в къщи. Тъй като най-сетне бях донякъде обезпечена, не поемах рискове и продължих да живея така още три месеца; но като видях, че парите са на изчерпване, а пък не ми се искаше да посягам на капитала си, пак започнах да мисля за стария си занаят. И още първото ми начинание излезе доста сполучливо.

Бях се облякла твърде бедно — трябва да спомена, че занаятът ми изискваше да се явявам в най-различен вид, — носех рокля от прост плат, синя престилка и сламена шапка. Застанах пред вратата на странноприемницата „Трите чаши“ на улица Сейнт Джон. Доста кочияши отсядаха в тази странноприемница и дилижансите за Барнет, Тотъридж и други градове в тая посока спираха пред нея привечер, когато се канеха да потеглят. Бях готова на всичко, което случаят би ми предложил. Имах предвид следното: често в тия странноприемници идваха хора с вързопи или по-малки пакети и търсеха коларите на дилижансите, за да пренесат пакетите им в провинцията; ето защо там обикновено се навъртаха жени — съпруги или дъщери на носачите към дилижанса — готови да вземат подобни неща, ако хората им платят.

Стана чака, че докато стоях пред вратата на странноприемницата, една жена, която бе застанала там още от преди и се оказа съпруга на носача, придаден към дилижанса за Барнет, ме забеляза и запита дали не чакам някоя от колите; отговорих й утвърдително и й казах, че чакам господарката си, която ще пътува за Барнет; тя ме запита коя е господарката ми и аз назовах първото женско име, което ми хрумна; но изглежда, че улучих името на някакво семейство от Хедли, близо до Барнет. Доста време мълчахме и двете; след това обаче някой я повика от една врата и тя ме замоли, ако запитат за Барнетския дилижанс, да прескоча и да я повикам от отсрещната къща, която май беше кръчма. Съгласих се с готовност и тя се отдалечи.

Едва беше отишла, и ето че пристигна запъхтяна и запотена една мома с някакво дете и запита за Барнетския дилижанс.

— За къде сте, миличка? — попитах аз.

— А ти от Барнетския дилижанс ли си? — попита тя.

— Да, миличка — отвърнах, — какво искаш?

— Искам да запазя места за двама пътници — каза тя.

— Кои са те, миличка? — попитах аз.

— Ей това момиченце и майка му. Нека то, моля те, се качи в колата, а пък аз ще ида да доведа господарката.

— Тогава побързай, миличка — казах, — защото инак може да не остане място.

Момичето носеше голям вързоп под мишница; помогна на детето да се качи в колата и аз й казах:

— Най-добре ще бъде да оставиш и вързопа в колата.

— Не — отговори тя. — Страхувам се някой да не го задигне от детето.

— Тогава дай го на мен — рекох аз.

— Вземи го — каза тя, — ама хубаво си отваряй очите!

— Аз отговарям за него, дори и да струва двадесет лири.

— Подръж го тогава — каза тя и си тръгна.

Щом пипнах вързопа и слугинята изчезна от погледа ми, отправих се към кръчмата, гдето беше жената на носача; така че, ако я срещнех, щях да кажа, че само съм отивала да й предам пакета и да я повикам да си гледа работата, тъй като аз уж не мога да остана повече и си тръгвам. Но понеже не я срещнах, продължих по-нататък и свих по Чартърхаус-лейн, пресякох Чартърхаус-ярд, тръгнах по Лонглейн, сетне прекосих двора на черквата „Свети Бартоломю“ и тъй се озовах на Литъл-Бритън, а оттам, през болницата „Блукоу“, на улица Нюгейт.

За да не ме познаят, свалих синята си престилка и увих в нея вързопа, който бе стегнат в парче пъстра басма; прибрах вътре и сламената си шапка и носех целия вързоп на главата си. И много добре сторих, защото кого мислите, че срещнах, докато минавах през двора на болницата „Блукоут“? Тъкмо оная мома, дето ми бе поверила вързопа. Тя, изглежда, беше с господарката си, която бе отишла да вземе и заведе до Барнетския дилижанс.

Видях ги, че бързат, и нямах причини да ги спирам; така че момата отмина, а пък аз преспокойно занесох вързопа на моята хазайка. В него нямаше пари, сребърни предмети или пък скъпоценности, но затова пък много хубави дрехи от индийска дамаска, рокля и жакетче, дантелена забрадка и ръкавели от великолепна фламандска дантела, както и някои други неща, чиято цена отлично знаех.

Всъщност този похват не беше мое изобретение; казала ми го беше една жена, която го прилагаше с успех, и хазайката ми извънредно много го хареса. И наистина опитах го още няколко пъти, но никога не го повтарях на места, близки едно до друго; следващия път го приложих в Уайтчапъл, на самия ъгъл с Петикот-лейн, гдето спираха дилижансите, заминаващи за Стратфорд, Боу и изобщо за тая част от страната, а по-следващия при странноприемницата „Летящият кон“ отвъд Бишъпгейт, отгдето тръгваха Честънските дилижанси; и винаги имах късмет да се измъкна с някаква плячка.

Веднъж пък застанах край един склад на пристанището, докъдето идваха корабите от северното крайбрежие — от Нюкасъл на Тайн, Съндерланд и други места. Складът беше затворен и ето че пристигна някакъв младеж с писмо, за да получи един сандък и един кош, пристигнали от Нюкасъл на Тайн. Запитах го дали знае знаците, с които са белязани. Тогава той ми показа писмото, въз основа на което следваше да търси пратките и в които бе описано съдържанието: сандъкът бе пълен е плат, а кошът — със стъкларии. Прочетох писмото и се постарах да запомня точно наименованието на стоките, знаците, с които бяха белязани, името на подателя и името на получателя. Сетне казах на момъка да дойде сутринта, защото тази вечер магазинерът нямало да се върне. Отдалечих се и съчиних едно писмо от господин Джон Ричардсън от Нюкасъл до скъпия му братовчед Джеми Коул в Лондон, с опис на онова, което му бе изпратил с този и този кораб (бях запомнила абсолютно всички подробности), толкова топа груботъкан лен, толкова аршина холандско платно и пр. в един сандък, и кош с кристална стъклария от стъкларската фабрика на господин Хензил; и че сандъкът е маркиран със знак „I. С. И 1“, а на коша има прикрепен етикет с адреса.

Около час по-късно отидох в магазията, намерих магазинера и стоките ми бяха предадени без каквито и да било спънки; само стойността на платовете възлизаше на 22 лири.

Бих могла да разкажа безброй най-различни приключения от този род, каквито всекидневно ми хрумваха и провеждах необикновено сръчно и винаги с успех.

Но както става и със стомната, която много пъти се връща здрава от чешмата, докато накрая се счупи, и с мен се случиха някои неприятности, които, макар да нямаха съдбоносни последици, ми създадоха широка известност, а за мен това беше почти толкова лошо, колкото да ме пипнат на местопрестъплението.

Бях се преоблякла като вдовица. Нямах пред вид нищо определено, а само чаках да ми се представи някоя подходяща възможност, както впрочем бях правила често. И стана така, че докато вървях по една улица в Ковънт-Гардън, се вдигна голяма глъчка.

— Дръжте крадците, дръжте крадците! — чуваха се гласове.

Изглежда, че мои колеги бяха изиграли номер на някакъв търговец и подгонени, се бяха разбягали в различни посоки; някой каза, че между тях имало жена, облечена с вдовишки траурни дрехи, и веднага след това тълпата ме заобиколи. Едни твърдяха, че тая жена съм била аз, други отричаха. Тутакси дойде продавачът на търговеца, почна да се кълне на всеослушание, че аз съм била с бандата, и ме задържаха. Когато обаче тълпата ме отмъкна в галантерийния магазин, стопанинът без колебание заяви, че аз не съм крадлата и веднага щеше да ме пусне да си вървя, ако не се беше обадил друг един продавач.

— Моля — каза той, — останете, докато се върне господин*** (тоест другият продавач), защото той е видял добре жената.

Тъй ме задържаха около половин час. Бяха повикали и стражар и той стоеше в магазина, за да ме пази. Поведох разговор с него и го запитах къде живее и какво работи. Без да подозира дори какво щеше да се случи след това, човекът охотно ми каза името си и къде живее и шеговито прибави, че положително ще чуя тия неща, като се озова пред съда в Оулд Бейли.

Продавачите също се държаха нахално с мен и голям зор видях да не им позволя да ме докоснат. Наистина стопанинът бе по-учтив от тях. Но макар да бе признал, че изобщо не съм влизала в магазина му, не искаше да ме пусне да си вървя.

Почнах да губя търпение и му казах да не ми се сърди, ако сетне потърся от него обезщетение по съдебен ред, а след това поисках да ми се разреши да изпратя да извикат мои приятели, за да видят как се отнасят тук с мен.

— Не — отговори ми той, — не мога да ви позволя такова нещо.

Можела съм да поискам това едва когато се намеря пред мировия съдия. А тъй като съм го заплашвала, той междувременно щял да се погрижи за мен и да ме настани на хубавичка квартира в Нюгейт. Казах му, че сега той има думата, но скоро ще дойде и моят ред да говоря и обуздах яда си, доколкото можех; но помолих стражаря да ми повика един разносвач и той повика. Тогава поисках перо, мастило и хартия, но не ми дадоха. Запитах разносвача за името и адреса му и бедният човек много охотно ми ги каза. Замолих го да гледа и да запомни добре как се отнасят с мене тук; да запомни, че са ме задържали насила. Казах му още, че ще имам нужда от него другаде и че там съвсем няма да бъде неизгодно за него да говори. Разносвачът отвърна, че на драго сърце е готов да ми услужи.

— Но, госпожо — рече той, — нека чуя със собствените си уши, че отказват да ви пуснат, та да мога да дам недвусмислени показания.

Тогава се обърнах на висок глас към собственика на магазина и му казах:

— Сър, вие лично сте убеден и знаете, че аз не съм лицето, което търсите, и че не съм била във вашия магазин преди това, ето защо настоявам да престанете да ме задържате тук или да ми съобщите причината, поради която ме задържате.

Тогава той се начумери още повече и каза, че нямало да ме пусне, докато не намери това за уместно.

— Много добре — рекох аз на стражаря и на разносвача, — моля ви, господа, бъдете така добри да запомните това за момента, когато ще потрябва.

Разносвачът каза:

— Разбира се, мадам.

Цялата тая работа започна да не се харесва и на стражара и той се зае да убеждава галантериста да не ме задържа и да ме пусне да си вървя, след като сам е признал, че не съм търсеното лице.

— Драги ми господине — отвърна му предизвикателно галантеристът, — вие мирови съдия ли сте, или стражар? Аз ви натоварих да я пазите, моля, изпълнявайте задължението си.

Полицаят се позасегна, но му отговори много учтиво:

— Зная задълженията си, както и това какъв съм, сър; но се опасявам, че вие едва ли знаете какво вършите.

Размениха си още някоя и друга остра дума, а през това време продавачите почнаха да се държат към мен крайно непристойно и некавалерски, та дори дивашки. Един от тях, първият, който беше посегнал да ме докосне, се престори, че щял да ме претърсва, и започна да ме опипва. Плюх в лицето му, извиках стражаря и го замолих да си вземе бележка как се отнасят с мен.

— И моля ви, господин полицай — рекох аз, — запитайте за името на тоя негодник.

И посочих продавача.

Стражарят го смъмри както трябва и му каза, че сигурно не е с ума си; та нали сам господарят му е заявил, че аз не съм търсеното лице.

— Страхувам се — каза накрая стражарят, — че вашият господар ще навлече неприятности на себе си, а и на мен, ако госпожата докаже коя е и къде е била, а по всичко изглежда, че тя не е жената, която търсите.

— Взели я дяволите! — викна тогава продавачът и лицето му доби гадно и сурово изражение. — Тя е въпросната жена, можете да бъдете сигурен. Аз ще се закълна, че тъкмо тя беше в магазина и че в нейни ръце дадох парчето сатен, което изчезна. Ще видите какво ще кажат, когато се върнат, господин Уилям и господин Антъни (това бяха други двама продавачи). И те ще я познаят, както я познах аз.

Ала тъкмо в оня миг, когато нахалният негодник говореше тъй на стражаря, господин Уилям и господин Антъни, както ги нарече той, се върнаха, а заедно с тях — голяма тълпа. Водеха със себе си истинската вдовица, заради която бяха набедили мен. Нахлуха в магазина запотени и запъхтени и тържествуващо помъкнаха клетото същество като на заколение при своя господар, който беше във вътрешната стаичка на магазина. Там закрещяха високо:

— Ето вдовицата, сър, най-сетне я заловихме.

— Какво говорите? — каза господарят. — Та ние вече я пипнахме. Ето я къде е и господин… се кълне, че това е тя.

Другият, когото нарекоха господин Антъни, отговори:

— Господин… може да разправя, каквото си ще, и да се кълне, за каквото си ще, но жената е тази, а ето и остатъка от топчето сатен, който тя открадна; измъкнах го изпод дрехите й със собствените си ръце.

Сега вече сърцето ми се поотпусна, но само се усмихвах и не казвах нищо. Стопанинът побледня. Стражарят се извърна и ме погледна.

— Оставете ги, господин полицай — рекох аз, — нека продължават.

Случаят беше ясен и неоспорим, така че натовариха стражаря да арестува истинската крадла, а стопанинът много учтиво ми изказа съжаленията си за станалата грешка. Той ме помоли да не се обиждам, но всекидневно им се случвали толкова много подобни неща, че човек не бивало да ги вини, загдето понякога проявявали грубост.

— Да не се обиждам ли, сър — казах аз. — Как да не се обиждам? Ако ме бяхте освободили, когато вашият безочлив продавач ме сграбчи на улицата и ме доведе пред вас и самият вие установихте, че не съм търсеното лице, бих отминала случката, без да се обиждам, тъй като ви вярвам, че всекидневно патите от такива беди; но вашето държане към мен след довеждането ми и особено това на служещия ви беше непоносимо и аз желая и ще получа удовлетворение.

Тогава той започна с мен преговори, каза, че е готов да ми даде всякакво разумно удовлетворение и че с готовност би чул какво очаквам да получа.

Отговорих му, че не желая да бъда съдия на самата себе си, този въпрос ще реши законът и тъй като и без това трябва да ме заведат пред миров съдия, пред него ще кажа, каквото имам да казвам. Той отговори, че сега вече нямало никакви причини да се ходи при съдия и аз съм можела да вървя, където искам. И като се обърна към стражаря, каза му да ме пусне, защото срещу мен няма никакво обвинение.

Полицаят му рече спокойно:

— Сър, вие току-що ме запитахте дали знам стражар ли съм или съдия, наредихте ми да изпълня дълга си и ме натоварихте да пазя тая госпожа като престъпница. Сега, сър, струва ми се, вие не сте наясно какви са задълженията ми, защото сам ме правите на съдия. Трябва обаче да ви кажа, че аз нямам тази власт. Мой дълг е да арестувам заподозрените, които са ми посочени, но само законът и съдията може да освободи задържаните. Ето защо вие грешите, сър, сега аз трябва да заведа госпожата пред мировия съдия независимо от това дали вие го искате, или не.

Отначало галантеристът се държа доста отвисоко със стражаря, който обаче, изглежда, не беше от наемните стражари, а добросъвестен, състоятелен (струва ми се, че беше търговец на зърнени храни), а също тъй и разумен човек; той държеше на своето да не ме освобождава, преди да идем при мировия съдия, а и аз настоявах на същото.

Като разбра това, галантеристът му каза:

— Добре, можете да я водите, където искате, аз нямам повече работа с нея.

— Но моля ви, господине, ще дойдете и вие, защото, струва ми се, вие бяхте оня, който ми нареди да я арестувам.

— Не, не бях аз — каза галантеристът. — Казах ви вече, нямам повече работа с нея.

— Извинете, господине — рече му тогава стражарят. — Настоявам да дойдете, във ваш собствен интерес е, защото мировият съдия не може да стори нищо без вас.

— Имайте добрината, драги мой — отвърна му галантеристът, — да си гледате работата. Нямам какво повече да се разправям с тази госпожа и ви моля в името на краля да я освободите.

— Сър — каза тогава стражарят, — виждам, че вие явно не знаете какво значи да си стражар. Моля ви, не ме карайте да ставам груб към вас.

— Струва ми се, че не е и нужно да ви карам — отвърна галантеристът, — вие и без това сте вече достатъчно груб.

— Не, сър — каза стражарят, — аз не съм груб, а вие нарушихте обществения ред, като подбрахте от улицата една почтена жена, когато тя не бе извършила нищо противозаконно, запряхте я в магазина си и се държахте зле с нея чрез вашите служещи. Нима можете да твърдите, че и сега съм груб към вас? Мисля, че съм достатъчно вежлив, щом не ви заповядвам в името на краля да ме последвате и не извиквам първия човек, минал край вратата ви, да ме подкрепи и подпомогне, та да ви отмъкна насила. Знаете много добре, че имам власт да постъпя така и все пак аз проявявам снизхождение и още веднъж ви моля да дойдете с мен.

Галантеристът обаче за нищо на света не искаше да стори това и се нахвърли с обидни думи върху стражаря. Но стражарят сдържа гнева си и не позволи да го предизвикат. Тогава се намесих аз и казах:

— Да вървим, господин стражар, оставете го; ще намеря достатъчно начини, за да го закарам пред съдията, това никак не ме тревожи. Но този момък там — продължих, — беше човекът, който посегна на мен, както си вървях мирно и тихо по улицата, а вие бяхте свидетел на насилията върху мен след това. Позволете ми да ви замоля да го арестувате и да го отведете пред съдията.

— Да, уважаема госпожо — каза стражарят и като се обърна към момъка, добави: — Елате, млади господине, вие сте длъжен да дойдете с нас. Надявам се, че не сте извън властта на един стражар, както е господарят ви.

Момъкът се умърлуши като заловен крадец, дръпна се назад и погледна към господаря си, сякаш той можеше да му помогне. А пък галантеристът като последен глупак го насърчи да се опъва и момъкът наистина оказа съпротива и доста силно блъсна стражаря, когато той пристъпи, за да го арестува; тогава стражарят го повали с един удар и извика за помощ. Магазинът тутакси се напълни с хора и полицаят арестува стопанина и всичките му продавачи.

Първата лоша последица от тая схватка беше, че истинската крадла офейка и се смеси с тълпата; измъкнаха се също така и други двама от арестуваните — не мога да кажа дали те наистина бяха виновни.

Тъй като този път бяха влезли и някои от съседите на търговеца, като видяха накъде клонят нещата, те се опитаха да го вразумят; и той започна да се убеждава, че не е прав. И така, накрая всички се отправихме доста мирно към съдията, следвани по петите от една тълпа от близо петстотин души. И през целия път чувах хората да питат в какво се състои работата. А други им отговаряха, че галантеристът наредил да арестуват една госпожа вместо крадлата и след това пипнал истинската крадла, а сега госпожата пипнала него и го водела пред съдията. Това, кой знае защо, радваше хората и стана причина тълпата още повече да нарасне. Вървешком хората викаха:

— Кой е негодникът?

— Кой е търговецът?

Особено се вълнуваха жените. Като го видяха, разкрещяха се:

— Ето го! Ето го!

И почнаха да го замерят с буци кал; доста път изминахме така, докато най-сетне търговецът сметна за уместно да поиска от стражаря да повика кола, за да се спаси от тълпата. Така че остатъка от пътя изминахме с кола — стражарят, аз, галантсристът и неговият продавач.

Когато пристигнахме при съдията — един възрастен джентълмен от Блумсбъри, — стражарят най-напред описа накратко случилото се и тогава съдията ме покани да кажа, каквото имам да кажа. Най-напред ме запита за името, което никак не ми се искаше да казвам. Но нямаше какво да се прави, ето защо отвърнах му, че името ми е Мери Фландърс, че съм вдовица и мъжът ми бил морски капитан, загинал при едно пътуване до Вирджиния. Споменах и някои други обстоятелства, които той никога не би могъл да опровергае, и добавих, че понастоящем живея в града при еди-кое си лице, назовавайки името на хазайката си, но се готвя да замина за Америка, гдето се намират имотите на мъжа ми. Днес съм излязла, за да си купя плат за малък траур, но преди още да вляза изобщо в някой магазин, този момък (при тия думи посочих продавача) се нахвърлил върху мен толкова яростно, че много ме изплашил и ме отмъкнал в магазина на господаря си, където господарят му, макар и да установил, че не съм търсената личност, не поискал да ме пусне, а натоварил стражаря да ме арестува.

Разказах след това как се бяха отнесли към мен продавачите; как не ми позволиха да извикам никакви свои приятели; как след това откриха истинската крадла и си взеха от нея откраднатите стоки и изобщо всички подробности, за които вече споменах.

Сетне даде показания полицаят. Той повтори разговора си с галантериста относно освобождаването ми, описа как неговият служещ отказал да го последва, когато аз съм поискала отвеждането му пред съдията, и как господарят му го насърчил в това; как накрая ударил стражаря и всичко останало, което вече разказах.

После съдията изслуша галантериста и неговия служещ. Търговецът се впусна да разправя надълго и нашироко какви големи загуби имали всекидневно от разните крадци; лесно било да изпаднат в грешка, но когато безспорно се установило, че грешат, той искал да ме пусне и прочие, както по-горе. Що се отнася до продавача, самият той не можа да си намери друго оправдание, освен че другите служещи от магазина му били казали, че аз съм въпросната личност.

В заключение съдията преди всичко се обърна много учтиво към мен и ми каза, че съм свободна. Той изрази съжалението си, загдето в усърдието си при преследване на крадеца хората на търговеца са се показали толкова неблагоразумни, та са взели за виновен един невинен човек. Ако търговецът не се бил показал толкова несправедлив да ме задържи и след това, съдията бил уверен, че аз съм щяла да простя първото оскърбление. Но че не било в негова власт да ми присъди каквото и да било друго удовлетворение, освен да порицае търговеца публично, което щял и да стори; но предполагал, че аз съм щяла да прибягна до средствата, които посочвал законът; а междувременно той щял да накара търговеца да се задължи под страх на наказание да се яви в съда.

Що се касаело обаче до нарушаването на обществения ред, извършено от продавача, съдията каза, че щял да ми даде известно удовлетворение, като го изпрати в Нюгейт заради обида на стражаря, а също тъй и защото е обидил мен.

И така, съдията изпрати момчето в Нюгейт заради обидата, а господарят му внесе гаранция и си тръгнахме. Истинско удовлетворение за мен бе да видя как тълпата чакаше двамата да излязат, как дюдюкаше след тях и замеряше с камъни и кал колата, в която се качиха. Тогава и аз се отправих към къщи.

Като се завърнах след цялата тази бъркотия и разказах историята на хазайката си, тя почна да ми се смее.

— Защо се развесели толкова? — казах аз. — Тая история съвсем не е толкова смешна, колкото ти си въобразяваш. Уверявам те, че здравата се поизпотих и изплаших от тая банда грубияни.

— Смея се — отвърна хазайката ми, — смея се, дете, като виждам какво щастливо същество си ти. Та това ще бъде най-добрата сделка, която си правила изобщо през живота си, стига само да знаеш как да действуваш. Гарантирам ти, че ще накараш търговеца да ти плати петстотин лири обезщетение, без да се смята онова, което ще получиш от продавача.

Но по този въпрос аз бях на друго мнение; особено понеже бях казала името си на мировия съдия, а знаех, че името ми е тъй добре известно сред хората в Хикс-хол^[18], Оулд Бейли и други подобни места, че ако се стигнеше до публично водене на дело и проверяха името ми, никой съд нямаше да присъди обезщетение за накърнената репутация на особа като мен. Но така или иначе, длъжна бях да предявя иск и хазайката ми намери един много достопочтен човек, който се зае да го води. Беше адвокат с много голяма клиентела и с добро име и тя положително постъпи умно, като нае него; защото ако бе наела някой дребен прошенописец или пък някой неизвестен адвокат, едва ли щях да успея много с тая работа. Срещнах се с този адвокат и му разказах от игла до конец всички подробности, тъй както ги описах по-горе. Той ме увери, че при такива дела съдебните заседатели винаги присъждали доста значителни обезщетения. Тъй, снабден от мен с необходимите сведения, той подаде жалба. Когато арестували търговеца, той внесъл гаранция, за да го пуснат, а няколко дни след това отишъл заедно с адвоката си при моя адвокат, за да му съобщи, че желае да постигне с мен спогодба по доброволно съгласие; че всичко било станало поради едно злощастно кипване; доверителката, сиреч аз, държала остър и предизвикателен език и се отнесла зле към тях, като ги подигравала и осмивала дори тогава, когато я смятали за истинската крадла, и по този начин ги предизвикала и прочие.

Моят адвокат обаче добре ме защитил. Внушил им, че съм богата вдовица и съм в състояние да получа правото си; че имам влиятелни приятели, които ще ме подкрепят и които са ме накарали да обещая, че ще водя делото докрай дори ако ми струва хиляда лири, защото нанесената ми обида не можела да се преглътне.

Тъй или иначе, те успели да накарат адвоката ми да им обещае, че няма да раздухва огъня; да не ме разубеждава, ако съм склонна към спогодба, да ме увещава да се разберем и да прекратим делото, от което според тях той нямало да загуби. Адвокатът ми бе достатъчно почтен да ми съобщи всичко това. Каза ми също тъй, че ако те му предложат подкуп, без съмнение ще ме уведоми; но освен всичко това ми каза съвсем откровено, че ако желая да се вслушам в мнението му, би ме съветвал да приема предложението им за спогодба, тъй като те са много изплашени и повече от всичко друго желаят спогодбата и знаят, че каквото и да стане, всички разноски ще се струпат на техен гръб. Беше уверен, че доброволно ще ми платят много повече, отколкото биха ми присъдили които и да било съдебни заседатели, ако водех делото. Запитах го каква сума смята, че биха дали те. А той ми отговори, че отсега не може да каже нищо, но ще отговори по-точно на въпроса ми при следната ни среща.

След известно време те пак отишли при него да разберат говорил ли е с мене. Моят адвокат им казал, че всъщност останал с впечатление, че самата аз не съм тъй категорична по отношение на спогодбата, както някои от приятелите ми, които били възмутени от нанесената ми обида и ме подстрекавали; те тайно раздухвали огъня, като ми внушавали да си отмъстя, или, както се изразявали те, да потърся правата си. Така че и самият той не знаел какво да им каже. Уверил ги, че ще се опита да ми повлияе, но за това ще трябва да ми съобщи какво предлагат те. Те отвърнали уклончиво, че не могат да направят никакво предложение, защото това можело да се използува срещу тях. А той от своя страна им казал, че по същите причини не е в състояние да направи никакво предложение, защото това би могло да се използува в пледоариите, за да се намали сумата на обезщетението, което съдебните заседатели ще присъдят. Тъй или иначе, след като водили доста обстоен разговор и си дали взаимни уверения, че няма да използуват в свой интерес онова, което се договаря на тая или на друга среща, всяка страна направила своето предложение. Тези предложения бяха тъй далеч едно от друго, че едва ли можеше да се очаква да излезе нещо: моят адвокат поискал петстотин лири и разноските по делото, а те предложили петдесет лири без разноските. Поради това прекъснали преговорите и галантеристът пожелал да се срещне лично с мен, за което моят адвокат дал съгласието си много охотно.

Той ме посъветва да дойда на тая среща добре облечена и с известно достойнство, та търговецът да може да се убеди със собствените си очи, че представлявам нещо повече от онова, за което ме бяха взели тогава. И така, отидох със съвсем ново полутраурно облекло, което се схождаше и с казаното от мене пред съдията. Накичих се само дотолкова, доколкото позволяваше вдовишката ми премяна; хазайката ми даде хубава бисерна огърлица със закопчалка, обсипана с диаманти, която беше заложена при нея; сложих на корсажа си много хубав златен часовник. Така че добих извънредно внушителен вид и след като се позабавих, за да бъда сигурна, че те са вече там, пристигнах с каляска, придружавана от прислужница.

Когато влязох в стаята, търговецът наистина се смая, стана и стори поклон, а аз се престорих, че почти не забелязвам това и се отправих към мястото, което ми посочи адвокатът ми, защото срещата се състоя в неговия дом. След малко търговецът каза, че този път просто не можел да ме познае и почна да ми прави разни комплименти. Аз пък му отговорих, че ми се струва, че не ме е познал още първия път, защото ако ме бе познал тогава, нямаше да се отнесе така с мен.

Той изказа големите си съжаления за станалото и добави, че именно за да засвидетелствува своята готовност да ми даде възможното удовлетворение, бил поискал тази среща. Надявал се, че аз няма да докарам нещата до крайност, което щяло да означава не само голяма парична загуба за него, но можело да разори търговията и магазина му; а това би значело да получа удовлетворение за една неправда с цената на друга, десеторно по-голяма неправда. В такъв случай обаче нямало да получа нищо, докато сега той бил готов да ми даде всякакво удовлетворение, което е по силите му, без да навлича нито на себе си, нито на мен неприятностите и разноските на един съдебен процес.

Отвърнах му, че се радвам, като го чувам да говори много по-разумно, отколкото миналия път. Вярно, че в повечето дела за обида признанието на вината се смята за достатъчно удовлетворение; но в нашия случай нещата са стигнали твърде далеч, за да се оправят само с това. Казах му, че не съм отмъстителна и не се стремя нито към неговото разоряване, нито пък към разоряването на когото и да било, но приятелите ми единодушно са решили да не ме оставят да занемаря дотам репутацията си, че да се примиря с подобно нещо, без да получа удовлетворение. Арестуването ми като крадла е било толкова оскърбително, щото не може да се понесе току-тъй.

Никой, който ме познава, не би повярвал, че ми се е случило такова нещо. Понеже съм вдовица, аз съм се грижила твърде малко за външността си и само за това той е можел да ме вземе за крадла. Сетне повторих, че всичко станало е толкова оскърбително, щото едва съм намерила в себе си сили да го разкажа пак.

Той призна, че е тъй, и наистина се държа много смирено. Повиши предлаганото обезщетение на сто лири, обеща да плати и разноските по делото и добави, че щял да ми поднесе в дар много хубав комплект дрехи. Аз смъкнах на триста лири и поставих условие при това положение да публикувам във вестниците спогодбата с всички подробности.

С това условие, разбира се, той никога не можеше да се съгласи. Тъй или иначе, накрая под умелото ръководство на моя адвокат той повиши на сто и петдесет лири и на комплект черно копринено облекло, на което по молба на моя адвокат аз се съгласих. Освен това той трябваше да плати хонорара на адвоката и разноските по делото, а в добавка да ни покани на една хубава вечеря.

Когато отидох да получа парите, заведох със себе си и моята хазайка, предрешена като стара дукеса, а също и един много добре облечен джентълмен, който уж бил мой кандидат, но когото аз наричах „братовчеде“. Предоставихме на адвоката, да им намекне неофициално, че този джентълмен ухажвал вдовицата.

Търговецът се държа наистина много почтително към нас и охотно плати парите. Така че всичко му излезе двеста лири, ако не и повече. При тази последна среща, след като сметките помежду ни бяха уредени докрай, отново излезе наяве работата с продавача. Търговецът се застъпи за него много настойчиво, каза ми, че той бил човек, който на времето имал свой собствен магазин и въртял добра търговия, но сега бил много изпаднал и трябвало да се грижи за три деца; нямал нищичко, за да ми предложи обезщетение, но бил готов да ми се извини на колене.

Не изпитвах злоба към наглия глупак, нито пък ме интересуваше унижението му, щом като от него не можеше да се изстиска нищо. Затова си рекох, че най-добре ще бъде да му простя великодушно, и казах на търговеца, че не съм имала намерение да разорявам никого и щом той ме моли, ще простя на оня негодник, тъй като и без това е под достойнството ми да търся отмъщение.

Когато вечерята беше почнала, галантеристът доведе клетото човече да ми се извини. Продавачът бе готов да моли за прошка с толкова робско смирение, колкото надменно и обидно се беше държал преди това. Изобщо той бе пример на долна душа: високомерен, жесток и безмилостен, когато беше отгоре, и жалък и клюмнал, когато ролите ни бяха разменени. Аз обаче пресякох раболепниченето му, казах, че съм му простила, и поисках той да се оттегли, тъй като въпреки прошката не бих желала да го виждам повече.

Сега вече наистина бях в добро материално положение и трябваше да разбера, че е време да се оттегля. Хазайката ми често казваше, че съм била най-богатата от всички крадци в цяла Англия и сигурно е било така. Разполагах със седемстотин лири в пари, освен дрехите, пръстените, сребърните прибори и два златни часовника, всичките крадени, защото бях извършила още безброй „сделки“, освен тия, за които споменах досега тук.

О, ако поне сега над мен се беше спуснала благодатта на разкаянието, все още щях да имам време да осъзная безумните си постъпки и да се опитам да поправя някои от тях. Но изглежда, че аз все още не бях способна на покаяние, което дължах на лошите си дела, и просто не можех да се сдържа да не „излизам навън“, както наричах експедициите си; бях дори по-несдържана, отколкото на времето, когато крайната нужда заради насъщния хляб ме тласкаше към такива дела.

Не бе минало много, откак се бе уредила работата с галантериста, и аз излязох, преоблечена в дрехи, каквито не бях носила никога дотогава — облякла се бях като просякиня, с най-простите и отвратителни дрипи, които можах да намеря. Вървях и непрекъснато се взирах и надзъртах през всяка врата или прозорец, край които минех. Но право да си кажа, бях в крайно неудобно положение, защото просто не знаех как да се държа. Цялото ми същество се гнусеше от мръсотията и дрипите. Бях възпитана към спретнатост и чистота и в каквото и положение да се намирах, не можех да бъда друга. Така че тая дегизировка бе най-неудобната, която изобщо някога бях слагала.

Скоро си казах, че нищо няма да излезе от това, защото тия дрехи плашеха и отблъскваха всеки; струваше ми се, че всички се опасяват да не се приближа към тях, за да не им задигна нещо, и се страхуват да се приближат към мен, за да не ги полази нещо. Когато за пръв път излязох така, обикалях почти цялата вечер и нищо не успях да направя.

Прибрах се в къщи измокрена, окаля на и капнала от умора. Но на следната вечер излязох пак така и този път преживях едно малко приключение, което можеше да ми струва скъпо.

Както стоях близо до вратата на една кръчма, пристигна един джентълмен на кон и пред вратата скочи от седлото. Понеже искаше да влезе в кръчмата, той повика един от келнерите да държи коня му. Но после се застоя в кръчмата доста длъжко, а келнерът чу как господарят му го вика и си каза, че кръчмарят може да се разсърди. Затова, щом ме видя, че стоя наблизо, извика ме:

— На — рече ми той, — дръж тоя кон, докато вляза вътре. Ако в това време джентълменът излезе, ще ти даде нещичко.

— Добре — казах аз, хванах юздите на коня и преспокойно го отведох при хазайката си.

Това би било добра плячка за хора, които разбираха от тая работа; но едва ли е имало друг нещастен крадец в такова неведение какво да стори с откраднатото. Като се прибрах в къщи, хазайката ми се слиса и нито тя, нито аз знаехме какво да правим с животното. Да го дадем в някой обор, не можехме, защото собственикът сигурно щеше да даде обявление във вестника с описание на коня, така че после нямаше да посмеем да идем да си го приберем.

Единственият изход от тая моя злополучна авантюра беше да ида и да оставя коня пред някоя странноприемница, като изпратя по някое момче бележка до кръчмата, че изчезналият кон на джентълмена е оставен в еди-коя си странноприемница, та да иде да си го прибере. Бедната жена, която го пазила и разхождала по улицата, не могла да го удържи и върне обратно и затова го оставила там. Бихме могли впрочем и да изчакаме, докато собственикът му дадеше обявление и предложеше награда. Но не ни се щеше да рискуваме да ходим за наградата. И тъй, това почти не беше кражба — почти нямахме загуба, но нямахме и никаква печалба.

Вече ми беше омръзнало да излизам преоблечена като просякиня. Не само че не ми отиваше, ами на това отгоре ми се струваше и като зловещо предзнаменование.

Докато ходех така предрешена, попаднах на една ужасна шайка — с по-лоши типове никога не бях влизала във връзка — и видях някои от техните похвати. Те бяха фалшификатори на пари и ми направиха много изгодни предложения, що се касае до печалбата. Но ролята, която искаха да ми възложат, беше крайно опасна — самата работа на калъпа. В случай че ме заловяха с калъпа, чакаше ме сигурна смърт, и то смърт на кладата, щяха да ме изгорят жива. Така че, макар по външен вид да бях само обикновена просякиня, а те ми предлагаха планини от злато и сребро, за да се съглася, от тая работа не излезе нищо. Вярно е, че ако бях наистина просякиня или тъй отчаяна, както бях в миналото, може би щях да се заловя, защото този, който не вижда никакъв изход, не се страхува от смъртта. Но сега положението ми не беше такова или поне не се налагаше да се излагам на такива опасности; пък и самата мисъл да бъдеш изгорена на клада ме ужасяваше, смразяваше кръвта ми и ме докарваше до такова униние, че не можех и да помисля за това нещо, без да се разтреперя.

Това сложи край и на преобличането ми като просякиня, защото макар предложението им да не ми допадна, аз не им го казах, а се престорих, че го приемам и обещах да се срещнем пак. Но не посмях да ги видя вече, защото ако бях се явила при тях и им откажех, дори ако свържех отказа си с най-убедителни уверения, че ще запазя тайната им, те сигурно щяха да се опитат да ме убият, за да им е „чиста работата“ и да бъдат спокойни, както казват те.

Подправянето на пари и конекрадството не бяха за мене и лесно можех да взема решение да не се занимавам повече с тях. Моят занаят ми се струваше съвсем различен и въпреки че и при него имаше доста опасности, все пак го намирах по-подходящ за себе си, защото с него преобладаваше хитростта и имаше повече изгледи човек да се измъкне, ако се случи нещо непредвидено.

По същото време получих и няколко предложения да вляза в шайка за кражби с взлом. Но и това ми се видя толкова рисковано, колкото и фалшифицирането на пари.

Предложих да помагам на двамина мъже и една жена, чийто занаят бе да се вмъкват по къщите с помощта на хитри трикове. Бих участвувала с охота, но те бяха вече трима и не искаха да се разделят, а пък аз не исках да имам толкова много съучастници. Ето защо не се присъединих към тях, а те още при следния си опит платиха скъпо.

Най-сетне се запознах с една жена, за чиито успешни приключения край реката често ми бяха разправяли. Сближих се с нея и работата ни тръгна много добре. Един ден отидохме при някакви холандци в Сейнт Катрин, уж за да купим стоки, стоварени тайно на брега. Два или три пъти ходихме в един дом, където видяхме доста голямо количество забранени стоки, и съдружничката ми веднъж задигна три парчета черна холандска коприна, от която изкарахме добри пари и аз получих дела си; но колкото пъти отидох сама, не ми падна удобен случай да сторя нещо, така че изоставих тая работа; бях ходила там толкова често, че почнаха да се съмняват в мен.

Това ме обезсърчи донякъде и реших да се хвана с каквото и да е, защото не бях свикнала да се връщам толкова често с празни ръце. Още на следния ден се облякох с хубави дрехи и се отправих на разходка към другия край на града. Минах през закрития пазар на Странд, без да очаквам изобщо да ми се отвори някаква работа там. Внезапно съзрях на площада голяма тълпа — всички хора, а заедно с тях и търговците, стояха и се взираха в нещо; предположих, че някоя велика херцогиня е дошла да посети пазара; казаха ми обаче, че очаквали да дойде кралицата.

Застанах пред един магазин с гръб към тезгяха, уж исках да дам път на тълпата, но не откъсвах поглед от една кутия дантели, които търговката показваше на някакви дами до мен. Ала тя и нейната продавачка дотолкова се бяха увлекли да надничат кой идва и в чий магазин ще влезе, че успях да тикна пакетче дантела в джоба си и да се измъкна. Така търговката заплати скъпо за зяпането си подир кралицата.

Отдалечих се, сякаш повлечена от навалицата, и смесвайки се с тълпата, излязох през другата врата на пазара. Тъй успях да офейкам, преди още да открият липсата на дантелата. За да не могат да ме преследват, повиках една карета и се затворих в нея.

Едва бях затръшнала вратичката, когато видях продавачката и още пет-шест жени да изскачат на улицата и да пищят като обезумели. Не викаха „Дръжте крадеца!“, защото никой не бягаше, но на два-три пъти можах да чуя думите „откраднатата“ и „дантела“, а пък продавачката кършеше ръце, тичаше и се оглеждаше насам-нататък като побъркана.

Кочияшът тъкмо се качваше на капрата, но още не се беше настанил на нея и конете не бяха тръгнали. Чувствувах се ужасно неспокойна и затова извадих пакета с дантелата и го сложих до капачето, което се отваря отпред, зад гърба на кочияша, за да мога веднага да го изхвърля оттам. Но за мое голямо задоволство след по-малко от минута — тоест веднага щом коларят се качи и викна на конете — колата потегли и аз отмъкнах плячката си, която струваше близо двадесет лири.

На следния ден пак се облякох хубаво, но със съвсем други дрехи, и пак минах по същия път. Но нищичко не ми се удаде да сторя, докато не влязох в парка „Сейнт Джеймс“. По главната алея се разхождаха изтънчени дами, а между тях имаше и една малка около дванадесет-тринадесетгодишна госпожица заедно със сестричката си (както предположих), която изглеждаше около деветгодишна. Забелязах, че по-голямата имаше на корсажа си хубав златен часовник и чудесна бисерна огърлица.

Заедно с тях бе дошъл и един лакей с ливрея. Но тъй като нямаше обичай лакеите да вървят след дамите по главната алея, забелязах, че щом стигнаха дотам, лакеят спря, а по-голямата от сестрите му каза да ги почака, докато се върнат.

Щом чух, че тя освободи лакея, приближих се към него и го запитах коя е тази малка лейди. Побъбрих с него и изказах възхищението си от детето, което бе с госпожичката, а също и от това, колко благородна и възпитана изглеждаше по-голямата: колко женствена и при това колко сериозна. А онзи глупак веднага ми каза коя е тя. Че била по-голямата дъщеря на сър Томас… от Есекс и били много богати; че майка й още не била дошла в града; но че тя живеела при съпругата на сър Уйлям… в дома му на Съфок стрийт и още много други неща. Освен кочияша и него самия имали две слугини и младата девойка ръководела цялото домакинство както тук, тъй и у дома си. Така той ми даде изобилни сведения, достатъчни за моята работа.

Бях добре облечена и имах златен часовник, не по-лош от нейния. И тъй, оставих лакея и след като изчаках младата лейди да стигне до края на алеята и да се върне, тръгнах да се разхождам редом с нея. Малко след това я поздравих по име, с титлата лейди Бети. Запитах я има ли известие от баща си, кога ще пристигне госпожа майка й в града и как е тя.

Заговорих й толкова интимно за нея и цялото й семейство, щото тя остана с убеждение, че съм някоя близка. Запитах я защо не е излязла с мисис Чайм (тъй се казваше прислужницата), за да се грижи за мис Джудит (сестра й). Сетне поведох дълъг разговор с нея за сестричката; казах, че е станала много хубава госпожичка; попитах дали е научила вече френски; изобщо изприказвах още куп такива дребни неща, когато изведнъж се зададе гвардията и тълпата се спусна да види краля, който отиваше в парламента.

Всички знатни дами също се втурнаха към края на алеята, а аз помогнах на милейди да се покачи на ниската ограда, за да вижда добре; след това вдигнах и малката, за да гледа също. И докато правех това, погрижих се да измъкна златния часовник на лейди Бети толкова сръчно, че тя не забеляза липсата му, докато тълпата не се разпръсна и не стигна до средата на алеята.

Още докато бяхме сред тълпата, понечих да се сбогувам с тях и казах, сякаш бързах:

— Скъпа лейди Бети, пазете сестричката си.

И излезе така, като че ли тълпата ме изтика настрана, преди да съм успяла да се сбогувам.

При такива случаи навалицата бързо се пръска и щом кралят отмине, мястото мигновено се опразва; затова се отделих от двете малки госпожички, след като бях свършила напълно успешно работата си, забързах заедно с тълпата, сякаш тичах да видя краля, и така се добрах до края на алеята. А когато кралят продължи към казармите на конната гвардия, аз избързах напред към пасажа, който излизаше тогава на края на Хеймаркит, а там наех кола и продължих с нея към къщи. Трябва да призная, че още не съм устояла на думата си да ида на гости на лейди Бети.

Отначало всъщност си мислех да рискувам и да остана с лейди Бети, докато тя забележи липсата на часовника, и да се разпищя заедно с нея, а сетне да я заведа до каретата и да я придружа до дома й. Аз, изглежда, и бях станала много симпатична и дотолкова я бях заблудила с приказките си за роднините и семейството й, че не ми се струваше твърде лесно да продължа в този дух и да задигна накрая и бисерната огърлица. Но после ми хрумна, че дори у детето да не се зародеше подозрение към мен, други можеха да се усъмнят и да ме претърсят, затова си казах, че е по-добре да изчезна с онова, което бях докопала.

По-късно случайно научих, че когато открила липсата на часовника си, младата лейди се развикала силно из парка и изпратила лакея да ме търси, като ме описала тъй точно, че той познал в мене същата особа, която толкова го разпитвала за децата. Но докато тя да стигне до лакея и му разправи историята, аз бях вече достатъчно далеч.

След тая преживелица имах друга, но съвсем различна от всичко, изпитано от мен дотогава. Това се случи в един игрален дом близо до Ковънт-Гардън.

Видях, че там влизат и излизат доста хора. Постоях заедно с още една жена повечко време в пасажа и когато зърнах да се задава някакъв важен господин, обърнах се към него и запитах:

— Извинете, сър, позволяват ли на жени да влизат вътре?

— Разбира се, госпожо — каза той. — Позволява им се също така и да играят, стига да пожелаят.

— Тъкмо това исках да зная, сър — рекох аз. Тогава той заяви, че ако желая, би могъл да ме представи.

Последвах го до вратата, а той, след като надзърна вътре, ми обясни:

— Ето, госпожо, ако искате да опитате щастието си играчите са тук.

Аз също надзърнах, а сетне, обръщайки се на висок глас към приятелката си, казах:

— Та тук има само мъже. Няма да опитвам щастието си.

Тогава един от господата извика:

— Няма от какво да се страхувате, госпожо, тук има само честни играчи и вие сте добре дошла да играете и да заложите, каквото обичате.

И тъй, влязох, приближих се и почнах да наблюдавам играта. Някой от тях ми донесе стол. Седнах и гледах как чашата и заровете минават в кръг от ръка на ръка; след това казах на приятелката си:

— Тези господа залагат много, не е за нас. Да си вървим.

Всички играчи бяха много вежливи; а един джентълмен ме насърчи и каза:

— Заповядайте, госпожо, ако искате да опитате щастието си. Стига да имате доверие в мен, аз ви гарантирам, че никой тук няма да ви изиграе.

— Не, сър — казах аз, като се усмихнах, — сигурна съм, че тия джентълмени няма да искат да изиграят една жена.

И при все че още отказвах да се включа в играта, извадих кесия с пари, за да видят, че не съм без пари.

След като поседях още малко, друг джентълмен ми каза шеговито:

— Госпожо, разбирам, че се страхувате да рискувате за ваша сметка. А на мен винаги ми върви с дами, ето защо играйте за моя сметка, щом не искате да играете за ваша.

Казах му:

— Сър, никак не ми се иска да изгубя ваши пари.

Но сетне добавих:

— И на самата мен ми върви доста, но господата играят с толкова високи залози, че просто не смея да рискувам.

— Добре, добре! — каза той. — Ето ви десет гини, госпожо, заложете ги заради мен.

И така, взех парите и седнах да играя, а той остана да ме гледа. Изгубих по една, по две тия десет гини, а когато чашата стигна до моя съсед, джентълменът ми даде още десет гини и ме накара да заложа пет от тях наведнъж. Господинът с чашата изгуби, така че пет от гините се върнаха обратно при мен. Това насърчи моя кавалер и той ме накара да взема чашата, което бе много рисковано. Но удаде ми се да задържа чашата толкова дълго, че не само спечелих обратно всичките му пари, а и натрупах цяла шепа гини в скута си. Най-голямото щастие обаче беше, че когато губех, губех само от един или двама, заложили срещу мен, така че се отървавах леко.

Щом стигнах до това положение, предложих на джентълмена всичкото злато, защото то си беше негово. Казах му да играе вече за своя сметка и заявих, че уж не съм разбирала добре тази игра. Той се разсмя и каза, че щом като ми вървяло, нямало никакво значение дали разбирам играта, или не. Но че не бивало да напускам.

Във всеки случай той си прибра петнайсетте гини, които ми беше дал отначало, и ме помоли да играя с остатъка. Поисках да му покажа точно колко съм спечелила, но той рече:

— Не, не, недейте да ги броите. Уверен съм, че вие сте много почтена, а който брои парите, не му върви.

И така, продължих да играя.

Разбирах играта много добре, макар и да се преструвах, че не я знам, и играех предпазливо, така че в скута ми винаги имаше добър запас и оттам аз прехвърлях от време на време по нещо в джобовете си. Но го вършех много внимателно и само тогава, когато бях сигурна, че той не ме наблюдава.

Доста време играх и много ми провървя за негова сметка. Но последния път, когато чашата беше в мене, те заложиха много и аз трябваше смело да рискувам всичко. Държах чашата, докато спечелих близо осемдесет гини, при последното хвърляне обаче изгубих почти половината от тях. Ето защо, уплашена да не изгубя всичко, станах и казах на джентълмена:

— Моля ви, господине, елате и поемете вече играта за ваша сметка. Мисля, че доста добре играх заради вас.

На него му се искаше да продължа още, но ставаше вече късно и помолих да ме извинят. Когато му предавах парите, казах, че сега вече се надявам да ми позволи да ги преброя, защото искам да видя колко е спечелил и колко ми е вървяло за негова сметка. Като ги преброих, излязоха шестдесет и три гини.

— Ех — рекох тогава, — ако не беше онова злощастно хвърляне, щях да ви спечеля сто гини.

И понечих да му дам всичките пари. Но той отказваше да ги приеме, докато аз не пъхна ръка в купчината и не си взема от тях. Отказах и твърдо държах на това, че няма да взема сама. Ако искаше подобно нещо, трябваше да го направи самият той.

Като ни видяха да спорим, другите джентълмени извикаха:

— Дай й ги всичките!

Но аз в никакъв случай не исках да приема. Тогава едни от тях се обади:

— Дявол да го вземе, Джек, раздели ги поравно с нея. Нима не знаеш, че с дамите винаги трябва да бъдеш на равни начала.

Така, казано накратко, той раздели печалбата с мен и аз прибрах тридесет гини, освен ония четиридесет и три, които бях задигнала скришом, за което впрочем съжалявах, след като той се показа толкова щедър.

Тъй занесох у дома седемдесет и три гини и ги показах на хазайката си, за да види колко ми върви на комар. Тя обаче ме посъветва да не рискувам втори път, аз послушах съвета й и никога вече не стъпих там. Защото знаех ме по-зле от нея, че пипне ли ме веднъж крастата на комара, скоро щях да изгубя не само тия пари, а и всичко, което бях скътала.

Щастието ми се беше усмихнало, до такава степен и бях спестила толкова (а също и хазайката ми, защото тя винаги получаваше своя дял), че старата дама наистина се залови да ме увещава да напуснем бранша, докато сме още добре, и да се задоволим с това, което бяхме успели да съберем; но не знам каква орис ме ръководеше, защото сега пък аз на свой ред проявявах такова нежелание да скъсам със занаята, каквото проявяваше пора но тя, когато й го предлагах. Тъй в един злощастен час ние изоставихме засега мисълта за това и, с една дума казано, аз закоравях още повече и станах още по-дръзка от когато и да било, а пожънатите от мен успехи направиха името ми по-прочуто от името на който и да било крадец.

Понякога си позволявах да изиграя повторно един и същ номер, нещо недопустимо в практиката, но при все това ми вървеше. Обикновено обаче при всяко ново излизане сменях тактиката и съумявах да променя външния си вид.

Сега беше годишното време на бурите и повечето благородници бяха напуснали града. Търнбридж, Епсом и други такива места бяха претъпкани с народ, в Лондон обаче имаше твърде малко хора и това се почувствува и в нашия занаят като във всички други. Ето защо към края на годината се сдружих с една шайка, която всяка година отиваше обикновено на панаира в Стауърбридж, и оттам на панаира в Бери, Софък.

Очаквахме, че ще свършим там добра работа, но когато отидох и видях как вървеше, скоро се отчаях, защото, като се изключи тършуването по хорските джобове, почти нямаше работа, която да си струва труда. А пък дори и да паднеше плячка, никак не беше лесно да й се намери прекупвач. Липсваше голямото разнообразие в работата ни, с което бяхме привикнали в Лондон. Всичко, което успях да изкарам през време на цялото пътешествие, беше един златен часовник от панаира в Бери и малко хасе в Кембридж, което ми създаде благовиден предлог да напусна тоя град. Това беше стар номер и си казах, че навярно ще мине през провинциалния търговец, макар че в Лондон вече не минаваше.

Закупих в един магазин за платове — не на панаира, а от Кембридж — фино холандско хасе и други някои неща, така че сметката излезе общо около седем лири; сетне замолих търговеца да ми изпрати покупките в еди-коя си странноприемница, гдето се бях настанила същата сутрин, уж за да пренощувам.

Наредих на търговеца да ми прати стоките в този и този час в странноприемницата и му казах, че ще платя там. В определения час той изпрати стоките, но аз бях оставила при вратата на стаята си една жена от шайката и когато прислужничката в странноприемницата доведе до вратата младия чирак, тя му каза, че господарката й спи, но че той може да остави нещата и да се обади след около час; аз ще съм вече будна и ще получи парите си. Той с готовност остави пакета и си тръгна. След около половин час аз и съучастничката ми се измъкнахме и още същата вечер наех кон и един човек, който да язди пред мене, и отпътувах за Нюмаркит, отгдето продължих пътя си за Сейнт-Едмънд Бери с дилижанса, тъй като имаше още свободни места. Там, както вече ви казах, не можах да свърша много работа. Само в един малък провинциален театър успях да задигна златен часовник от корсажа на една дама, която бе не само прекалено весела, а и малко пийнала, което доста улесни работата ми.

С тая дребна плячка потеглих за Ипсуич, а оттам — за Харуич, където се настаних в една странноприемница, уж току-що съм пристигнала от Холандия. Не се съмнявах, че ще успея да задигна нещо от чужденците, които слизаха там на брега. За съжаление обаче видях, че общо взето, те не носеха нищо ценно освен може би съдържанието на куфарите и на холандските кошове, които винаги бяха пазени от лакеи. Тъй или иначе, все пак една вечер ми се удаде да задигна един от тия куфари от стаята на неговия собственик, тъй като лакеят спеше като заклан на леглото и както предполагам, бе много пиян.

Моята стая беше в съседство с тая на холандеца и след като довлякох с големи мъки тежкия куфар от неговата спалня в моята, излязох на улицата да видя дали няма да намеря някаква възможност да го измъкна вън от странноприемницата. Доста се въртях, но не можах да открия никаква възможност нито да изнеса навън куфара, нито да измъкна нещата, които се намираха в него. Градът беше малък и нямах в него никакви познати. Ето защо тръгнах да се връщам с твърдото решение да върна куфара там, отгдето го бях взела. Тъкмо в този миг обаче чух, че някакъв човек вика на едни хора да побързат, защото корабът тръгнал, инак щял да изпусне прилива. Запитах го:

— Какъв е корабът, на който работиш, приятелю?

— Гемията от Ипсуич, госпожо — отвърна ми той.

— Кога потегля? — питам аз.

— Веднага, госпожо — казва. — А вие там ли искате да отидете?

— Да — отговарям, — стига да можете да ме почакате, докато си взема багажа.

— Къде е багажът ви, госпожо? — пита той.

— В еди-коя си странноприемница — казвам.

— Добре, госпожо — казва много учтиво човекът. — Аз ще дойда с вас и ще ви го пренеса.

— Тръгвай тогава — рекох и го поведох със себе си. Хората от странноприемницата се суетяха, тъй като тъкмо бяха пристигнали товарният кораб от Холандия и два дилижанса с пътници от Лондон за друг един кораб, който заминаваше за Холандия. На тия дилижанси пък щяха утре да се качат току-що слезлите на брега пътници. И сред тая залисия аз отидох при тезгяха и платих сметката си, като казах на ханджийката, че продължавам пътя по море с една гемия.

Тия гемии са големи кораби, отлично приспособени да пренасят пътници от Харуич до Лондон, и макар че ги наричат гемии, като малките лодки по Темза, те побират двадесет пътници и десет-петнадесет тона стока, и издържат на море. Бях разбрала всичко това предишната вечер, когато се осведомявах за различните начини да се стигне до Лондон.

Ханджийката се държа много учтиво, прибра парите, които й дадох за престоя си, но в това време я извикаха, тъй като цялата странноприемница беше обърната с главата надолу. Ето защо аз я оставих, заведох момъка в стаята си, дадох му куфара, който по-скоро приличаше на сандък, след като го увих в една стара престилка, и той се запъти с него право към гемията си. Последвах го и никой нищичко не ни запита. Колкото до пияния холандски лакей, той продължаваше да спи, а господарят му в това време вечеряше долу с други чужденци и всички бяха много весели.

И тъй благополучно офейках към Ипсуич, а понеже тръгнах късно вечерта, едничкото, което стопаните на странноприемницата знаеха за мен, беше, че съм тръгнала за Лондон с харуичката гемия, както бях казала на съдържателката.

В Ипсуич обаче ме измъчиха митническите чиновници, които спряха сандъка ми, както вече го нарекох, и искаха да го отворят и претърсват. Казах им, че нямам нищо против да го претърсят, но че ключът е останал в съпруга ми, а пък той не е пристигнал още от Харуич. Казах така, та да не им се види чудно, ако при претърсването открият неща, подходящи по-скоро за мъж, отколкото за жена. И понеже те настояха да отворят сандъка, съгласих се да го разбият, тоест да махнат ключалката, което не беше трудно.

Не намериха нищо интересно за тях, защото сандъкът бе претърсван вече веднъж. Но затова пък намериха редица неща, които извикаха задоволство в мен, като например цяла купчина френски пистоли^[19] и малко холандски дукати или немски талери, а останалият багаж се състоеше главно от две перуки, долни дрехи, бръсначи, сапуни, парфюми и други неща, необходими за един джентълмен. Всичко това мина за собственост на мъжа ми и тъй се оправих.

Беше още много рано сутринта, не се бе развиделило дори и аз не знаех накъде да тръгна, защото не се съмнявах, че на сутринта ще се втурнат да ме преследват, и се страхувах да не би да ме заловят заедно с нещата. Ето защо реших да взема нови мерки. Съвсем открито отидох със сандъка си в една от градските странноприемници и изпразних съдържанието му. Разбира се, дъските му хич не ме интересуваха, във всеки случай дадох го на стопанката на странноприемницата със заръка да го прибере и пази, докато мина пак да го взема. Сетне излязох на улицата.

След като се бях отдалечила доста от странноприемницата, запознах се с една старица, която тъкмо бе излязла пред вратата на дома си, спрях се на приказка с нея и я разпитах за куп неща, които никак не ме интересуваха. Но от разговора си с нея разбрах разположението на града и че се намирах на улицата, която отиваше към Хедли, но че еди-коя си улица водела към брега, еди-коя си — към центъра на града и най-сетне еди-коя си улица водела към Колчестър, следователно пътят за Лондон беше оттам.

Скоро се сбогувах със старицата, защото всъщност единственото нещо, което исках да науча от нея, беше пътят за Лондон и се отправих нататък колкото може по-бързо. Не че възнамерявах да ходя пеш до Лондон или до Колчестър, а просто исках да се измъкна по възможност незабелязано от Ипсуич.

Повървях тъй около две-три мили, когато съгледах един селянин, зает с някаква полска работа — не можах да разбера точно с каква. И него също тъй запитах за куп неща, които нямаха нищо общо с целта, накрая обаче му казах, че съм тръгнала за Лондон, но че дилижансът е бил препълнен и не съм могла да си намеря място. Сетне го запитах не би ли могъл да ми каже откъде да наема кон, който да може да носи двама души, и един честен човек, за да язди на коня пред мен до Колчестър, така че там да си потърся пак място в дилижансите.

Честният глупчо ме погледна сериозно и близо половин минута не каза нищо. Сетне, като се почеса по тила, рече:

— Значи, казвате, кон и да носи двама души до Колчестър? Но, разбира се, госпожо, щом сте загазила тъй, срещу пари можете да получите достатъчно коне.

— То се знае, приятелю — рекох му аз, — мога да ви уверя, че не съм се надявала това да стане без пари.

— Е добре тогава, госпожо — каза той. — Колко сте готова да дадете?

— Не, приятелю — отвръщам му аз. — Аз не съм тукашна и не зная какви са цените в тоя край. Но ако ми намерите кон, тогава наемете го колкото се може по-евтино, а пък аз ще ви дам нещичко за положения труд.

— Ето, това се казва честен пазарлък — рече селянинът.

„Нямаше да ти се стори чак толкова честен, ако знаеше всичко“ — рекох си аз.

— Е хубаво, госпожо — каза той. — Аз имам един кон, който може да носи двама, и нямам нищо против да дойда с вас, стига да сте съгласна.

— Ще дойдете ли? — казвам аз. — Добре, вярвам ви, че сте честен човек. Ако дойдете, ще бъда щастлива и ще ви възнаградя добре.

— Но, разбира се, госпожо — каза той, — пък и аз няма да ви искам неразумна цена. Ако трябва да ви закарам до Колчестър, това ще ви струва пет шилинга за мен и за коня, защото едва ли ще успея да се върна обратно още тази нощ.

Накратко казано, наех порядъчния селянин и коня му. Но когато стигнахме до един град (не си спомням името, но беше на река), престорих се, че ми е много лошо, и му казах, че тази нощ не ще мога да продължа пътя си, но ако ме почака, тъй като съм чужденка в тоя край, няма да се скъпя да заплатя и за него, и за коня му.

Сторих така, защото знаех, че холандският джентълмен и слугите му ще пътуват през този ден с дилижанс или на коне и не можех да бъда сигурна дали пияният лакей, или пък някой друг от тях, който ме беше виждал в Харуич, няма да ме познае. Ето защо си казах, че един престой ще оправи работата.

Прекарахме цялата нощ там, а на следната сутрин не потеглихме много рано, така че едва към десет часа пристигнах в Колчестър. Наистина голямо удоволствие бе за мен да видя отново града, гдето бях прекарала толкова щастливи дни. Почнах да разпитвам за добрите стари приятели, които бях имала някога там, но почти нищо не успях да открия — всички или бяха мъртви или се бяха преместили другаде. Младите госпожици, които познавах тогава, до една се бяха омъжили или преместили в Лондон, Мъртви бяха и старият джентълмен, и старата лейди — моите първи благодетели. Най-много се развълнувах обаче, когато научих, че младият джентълмен — моят пръв любовник, а сетне мой девер — е умрял. Оставил бе двама сина, вече възрастни мъже, но и те се бяха преселили в Лондон.

Тук освободих моя селянин и останах инкогнито в Колчестър три или четири дни, а сетне продължих пътуването си с кола, тъй като не исках да рискувам да ме видят в хауричките дилижанси. Всъщност чак толкова предпазливост не беше необходима, защото от Харуич можеше да ме познае единствено съдържателката на странноприемницата. Пък и едва ли щеше да ме познае и тя, като се има пред вид колко бързаше тогава и че ме беше видяла само веднъж, и то при светлината на свещ.

Завърнах се в Лондон и при все че по една случайност последното приключение ми беше помогнало да донеса нещо по-значително, не изпитвах вече никаква склонност към странствуванията из провинцията. Не бих рискувала вече да напусна Лондон дори ако продължах „занаята“ до края на живота си.

Разказах на хазайката за странствуванията си. Престоят ми в Харуич й допадна особено много и докато разговаряхме, тя отбеляза, че тъй като крадецът е същество, което зорко следи хорските грешки, за да извлича от тях облаги за себе си, то всеки, който си отваря хубаво очите и не го мързи, винаги ще намери удобен случай. Ето защо тя смяташе, че където и да ида, с моята изключителна опитност в занаята винаги ще набарам нещо.

От друга страна, ако се разгледа правилно всеки епизод от моята история, смятам, че той би се оказал полезен за честните хора. Ще ги научи да избягват подобни изненади и да си отварят очите, когато имат работа с каквито и да било непознати, защото те твърде често поставят на пътя им клопки. Впрочем предоставям на самия читател да извлече поуката от цялата ми история, защото не ме бива да проповядвам. Нека житейският опит на едно напълно покварено, жалко същество се превърне за читателя в източник на полезни предупреждения.

Преминавам сега към друга част от живота си. След като се завърнах, закоравяла от множеството извършени престъпления и от несравнимия си успех, аз, както вече споменах, изобщо не мислех да изоставя моя занаят, при все че, ако съдех по примера на другите престъпници, подобен живот неминуемо щеше да завърши сред нищета и страдания.

Беше в деня след Коледа и вече се свечеряваше, когато, за да завърша дългия низ от престъпления, излязох из града да видя няма ли да ми падне някой сгоден случай. И минавайки покрай един бижутериен магазин на Фостърлейн, зърнах наистина съблазнителна примамка, на която никой от моя бранш не би устоял; защото в магазина нямаше никой, а на витрината и край столчето на бижутера, който, изглежда, обикновено работеше в единия ъгъл на магазина си, бяха оставени множество съдове и други сребърни вещи.

Смело влязох и тъкмо се готвех да протегна ръка към една сребърна купа — а сигурно щях да го сторя и да отмъкна среброто, защото хората от магазина ги нямаше никакви, — когато някакъв прекалено услужлив момък от насрещната къща, виждайки, че влизам и че в магазина няма никой, се втурна тичешком през улицата и без да ме пита нито каква съм, нито коя съм, се нахвърли върху мен и почна да вика собствениците.

Не бях пипнала още нищо в магазина, а щом забелязах, че някой тича насам, бях успяла да запазя присъствие на духа поне дотолкова, че тропнах много силно на пода с тока на обувката си и тъкмо извиках, когато момъкът ме улови.

Аз обаче и сега както винаги проявих най-голяма смелост тъкмо когато ме заплашваше най-сериозна опасност. Сопнах му се, че съм влязла да купя половин дузина сребърни лъжици. За мое щастие оказа се, че това е бижутериен магазин, в който не само продаваха сребърни прибори, а и изработваха такива за други магазини.

Момъкът се изсмя на думите ми. Явно отдаваше твърде голямо значение на услугата, оказана на съседа, и за нищо на света не искаше да се съгласи, че съм дошла да купувам. Държеше на своето — че съм искала да крада. И тъй като се насъбра голяма тълпа, обърнах се към собственика на магазина, когото междувременно бяха извикали отнейде наблизо, и казах, че няма някакъв смисъл да се вдига толкова врява и изобщо да се приказва. Щом като момъкът твърди, че съм дошла да крада нека го докаже, тъй като аз настоявам без повече излишни приказки да се явим пред мировия съдия. Защото почвах вече да долавям, че ще изляза твърде костелив орех за онзи, който ме бе заловил.

Бижутерът и жена му съвсем не бяха тъй груби, както човекът от другата страна на улицата. Бижутерът каза:

— Госпожо, напълно възможно е, както твърдите, да сте влязла в магазина ми с най-добри намерения. Но за вас е било опасно да влизате в магазин като моя, след като сте видяла, че в него няма никого. От друга страна, не мога да бъда толкова несправедлив към тъй любезния си съсед и да не призная, че той сигурно е имал основания да постъпи така; но в края на краищата не мога и да установя, че сте се опитала да вземете нещо и наистина не зная какво да правя.

Аз обаче настоях да отидем заедно при съдията и заявих, че ако успеят да докажат изобщо някакво намерение от моя страна, ще приема с готовност присъдата ако ли пък не, ще искам обезщетение.

Докато спорехме и пред вратата на магазина се беше събрала цяла тълпа, оттам мина сър Т. Б., градски съветник и мирови съдия. Щом чу това, бижутерът помоли негова милост да влезе и да реши въпроса.

Нека бъда справедлива към бижутера, той разказа историята съвсем обективно и сдържано, докато онзи, който беше притичал от отсрещната страна и ме беше хванал, говореше толкова разпалено и с такава глупашка пристрастност, че тя ми допринесе повече добро, отколкото зло.

Сетне дойде мой ред да говоря и аз казах на негова милост, че не съм от Лондон и че наскоро съм пристигнала от север; че живея еди-къде си и минавайки по тази улица, съм влязла в бижутерийния магазин, за да купя половин дузина лъжици. За мое голямо щастие имах в джоба си една стара сребърна лъжица, която извадих и казах, че съм я носила, за да избера по нея още шест, та да не се различават от лъжиците, които имам в провинцията.

Прибавих още, че като не съм видяла никого в магазина, съм тропала силно с крак, за да ме чуят, и съм викала високо; в магазина наистина е имало неприбрани вещи, но аз не съм ги и докоснала и никой не може да докаже обратното; от улицата дотичал някакъв човек и ме е сграбчил като бесен тъкмо когато съм викала стопаните; ако е искал наистина да услужи на своя съсед, трябвало е да остане настрана и мълчаливо да наблюдава ще пипна ли нещо, или не и едва след това да ме хване на местопрестъплението.

— Много правилно — каза господин общинският съветник и като се обърна към човека, който ме бе задържал, запита го вярно ли е, че съм тропала с крак.

Той потвърди, но каза, че може би съм сторила това, понеже съм го видяла да идва.

— Хайде де — пресече го общинският съветник, — сега вече сам си противоречите. Нали преди малко казахте, че тя е била с гръб към вас и не ви е видяла до момента, когато сте я заловил?

Че беше така, така беше бях стояла почти гърбом към улицата. Но тъй като моят занаят изисква очите ми да шарят навсякъде, бях го забелязала да притичва, при все че самият той и не подозираше това.

След като изслуша всички, общинският съветник заяви, че според него съседът е сгрешил и аз съм невинна. Бижутерът и жена му се съгласиха и аз бях освободена. Но тъкмо когато се готвех да си тръгна, общинският съветник каза:

— Почакайте, госпожо, щом като сте възнамерявала да купувате лъжици, то надявам се, че станалата грешка не ще бъде причина моят приятел да изгуби един клиент.

Отговорих с готовност:

— Не, сър, разбира се, че ще купя, стига той да може да ми даде точно такива лъжици като оная, която донесох за мостра.

Тогава бижутерът ми показа съвсем същите лъжици, претегли ги и излязоха за трийсет и пет шилинга. Извадих кесията си, за да му платя, а в нея имах близо двайсет гини, тъй като, каквото и да ставаше, никога не излизах от къщи без такава сума, което много пъти, както и сега, се бе оказвало крайно полезно.

Щом видя парите, общинският съветник рече:

— Е, госпожо, сега вече съм напълно убеден, че сте била несправедливо обвинена. Тъкмо затова ви накарах да купите лъжиците и стоях тук, докато ги платите. Ако нямахте пари да ги платите, щях да се усъмня, че не сте влязла в магазина да купувате, тъй като хората, които обикалят с лоши намерения, рядко имат много злато в джобовете си. А както виждам, вие разполагате с доста пари.

Усмихнах се на негова милост, че в такъв случай дължа част от неговата благосклонност на парите си, но се надявам, че и присъдата, издадена от него преди това, не е била лишена от основание.

Той се съгласи, че е точно така, но това затвърдило напълно убеждението му и сега той не се съмнява, че са ме набедили несправедливо. Тъй се отървах, макар да бях стигнала вече на самия край на пропастта.

Но само три дни след това, без да стана поне малко по-предпазлива от преживяната опасност и продължавайки дългогодишния си занаят, аз дръзнах да вляза в една къща, вратата на която намерих отворена, и напълно уверена, че никой не ме е видял, задигнах оттам две парчета коприна на цветя, наричана брокатна коприна, която е много скъпа. Това не бе нито галантериен магазин, нито склад на търговец на платове, а изглеждаше като частен дом, собственост на човек, който снабдява галантерийните търговци направо от тъкачните работилници — нещо като комисионер или агент.

Но нека приключа по-скоро тая печална история. Тъкмо когато се измъквах през вратата, връхлетяха върху ми две момичета, които, щом ме видяха, се развикаха и едното от тях ме блъсна обратно в стаята, а другото затръшна вратата пред носа ми. Опитах се да ги усмиря със сладки приказки, но за такива нямаше място; едва ли две фурия биха могли да се разярят повече. Те късаха дрехите ми, заканваха се и крещяха, сякаш искаха да ме убият. След тях пристигна стопанката на дома, а накрая и стопанинът и всички ме заобсипваха с оскърбления.

Почнах много учтиво да се моля на стопанина, казах му, че вратата е била отворена и нещата са ме изкушили, че съм бедна и нещастна, а мнозина нямат сили да устояват на бедността и със сълзи на очи го молех да се смили над мен. Стопанката се трогна, съжали ме и беше склонна да ме пуснат. Тя почти бе убедила мъжа си, когато ония безсрамни момичета, без някой да ги е изпратил, доведоха стражар. Тогава стопанинът каза, че не можел да върне работата назад и аз трябвало да се явя пред съдията. На жена си отговори, че ако ме пуснел сега, сам щял да си има неприятности.

Като видях полицая, вцепених се и ми се струваше, че ще потъна в земята. Прималя ми и хората около мен наистина помислиха, че ще умра. Тогава жената отново се застъпи за мен и замоли мъжа си, тъй като не са загубили нищо, да ме пусне да си вървя. Аз му предложих да платя двете парчета плат, колкото и да струват, макар да не ги бях взела, и добавих, че щом като стоките са си у него и наистина няма никаква загуба, би било жестоко да ме преследва до смърт и да пролее кръвта ми само заради опита да ги присвоя. Освен това обърнах внимание на полицая, че не съм разбивала никаква врата, нито пък съм изнесла нещо. Същото повторих в моя защита и пред съдията — че нито съм влязла с взлом, нито съм изнесла нещо. И съдията бе склонен да ме пусне, по първата от ония две злобни оси — онази, която ми попречи да изляза, се закле, че тъкмо съм се измъквала със стоките, но тя ме била спряла и въз основа на нейните показания съдията заповяда да ме арестуват и ме отмъкнаха в ужасната тъмница Нюгейт.

Кръвта ми се смръзва само като спомена името й — там бяха затворени толкова много от моите приятели, преди да отидат на злокобната бесилка; там тъй страшно бе страдала майка ми; там се бях появила на света аз и там не можех да очаквам спасение, а само позорна смърт. Тъмницата, която толкова дълго време ме беше очаквала и която толкова дълго бях успяла да избягна благодарение на голямото си изкуство и на късмета си.

Сега вече наистина бях изпаднала в тежко положение. Невъзможно е да опиша какъв ужас ме обзе, когато за пръв път ме замъкнаха там и когато зърнах със собствените си очи всички страхотни на това зловещо място: не виждах никакво спасение и мислех единствено за това, че ще напусна тоя свят, и то най-позорно; адският шум, писъците, ругатните и крясъците, вонята и мръсотията, както и всички ужасни и съкрушителни неща, които видях тук, се струпваха сякаш накуп и превръщаха мястото в олицетворение на самия ад или на преддверие към него.

Сега вече се укорявах, загдето не бях обърнала внимание на множеството предупреждения, отправени ми, както вече споменах, от моя собствен разум, от съзнанието за доброто ми положение и от множеството опасности, от които се бях отскубнала. Всички те ми бяха напомняли да напусна занаята, докато съм още добре, аз обаче бях упорствувала и бях забравила всякакъв страх. Струваше ми се, че самата ми съдба ме бе тласнала към тоя злощастен ден, за да изкупя сега с бесилката всичките си престъпления; че сега трябва да платя на правосъдието с кръвта си и едновременно трябва да приключа и живота, и злодеянията си. Всички тия мисли се рояха в ума ми и помогнаха на меланхолията и отчаянието да ме завладеят изцяло.

Тогава се разкаях най-искрено за моя предишен живот, ала разкаянието не ми донесе нито удовлетворение, нито спокойствие — не, никак, ни най-мъничко. Защото в себе си съзнавах, че това разкаяние идва, след като ми бяха отнети възможностите да продължа да греша. Изглежда, скърбях не заради това, че бях извършила престъпления, нито заради това, че те представляваха оскърбление на бога и на моите ближни. Скърбях, защото сега трябваше да бъда наказана. „Разкайвам се — мислех си аз — не защото съм съгрешила, а защото ми предстои да страдам.“ И това ми отнемаше всякаква утеха от разкаянието.

Няколко дни и пощи, след като попаднах в това отвратително място, не можах изобщо да спя и от време на време ми се струваше, че бих била щастлива да умра там, макар че не гледах на смъртта, тъй както следва да се гледа на нея. Нищо не можеше да бъде по-ужасно за мен от това място; нищо не ми бе по-омразно от хората сред които попаднах. О! Където и другаде на света да ме пратеха, само не в Нюгейт, щях да се смятам за щастлива!

И после как ликуваха при затварянето ми закоравелите нещастници, които бяха попаднали там преди мен!

— Ха! — викаха те. — Госпожа Фландърс най-сетне пристигнала в Нюгейт! Как тъй, госпожа Мери, госпожа Моли и накрая вече госпожа Мол Фландърс?

Смятали, както ми казваха, че сам дяволът ми помагал, та съм царувала толкова дълго. Много години вече ме очаквали и ето че най-сетне съм дошла.

После ме взеха на подбив, приветствуваха ме с добре дошла, пожелаха ми радост, веселие и смелост и да не падам духом; може би положението не било чак толкова лошо, колкото съм си го представила, и все такива неща. А след това поискаха ракия и пиха за мое здраве, но пишеха всичко на моя сметка, защото, както казваха, аз тъкмо съм била дошла в „колегията“ и сигурно съм имала в джоба си пари, а пък те нямали.

Запитах една жена от тая тайфа колко време е там.

— Четири месеца — отговори ми тя.

Запитах я тогава как й се е сторило това място, когато за пръв път се е озовала в него.

— Точно както сега на теб — рече тя. — Ужасно и страшно.

Сторило й се, че е попаднала в ада.

— Тъй ми се струва и досега — додаде тя, — но за мен то стана вече нещо естествено и не се тревожа.

— Предполагам — рекох тогава, — че последиците за теб не са опасни.

— Не — каза тя, — грешиш, защото аз съм вече осъдена на смърт, само че се изкарах бременна, а пък чакам дете толкова, колкото и съдията, които разглежда делото ми, и на следната сесия сигурно ще ме „уволнят“.

Това „уволняване“ всъщност означава влизане в сила на първоначалната присъда, когато някоя жена е получила отсрочка поради бременност, но се окаже, че не чака дете или пък че се е освободила вече от бременност.

— Е добре — рекох аз, — а все тъй спокойна ли си?

— Да — отговори ми тя, — щом не мога да се отърва, какъв смисъл има тогава да скърбя? Като ме обесят, с мен ще се свърши.

Тя затанцува и се отдалечи с танцови стъпки, като пееше следния образец на нюгейтското остроумие:

Ако се залюлея на въжето, ще чуя на камбанката^[20] гласчето.

И ще бъде краят туй на бедничката Джеки.

Споменавам всичко това, защото наистина си заслужава всеки затворник, който отсега нататък изпадне в същата беда и се озове в това страхотно място, наречено Нюгейт, да разбере как времето, нуждата и общуването с тамошните клетници те карат да привикнеш с мястото; как в края на краищата се примиряваш с онова, което отначало ти се е струвало най-страшно и ужасно на тоя свят, и как сред това нещастие ставаш пак тъй безразсъдно радостен и весел, какъвто си бил, преди да попаднеш там.

Не мога да твърдя, както някои, че дяволът не бил толкова черен, колкото го рисуват. Защото наистина няма краски, които са в състояние да изобразят напълно това място. Никой, който не е страдал в него, не може да си го представи в истинския му вид. Но как адът може постепенно да се превърне в нещо тъй естествено, и то не само поносимо, а дори приятно — това е загадка, необяснима за всеки, който не я е изпитал сам, както се случи с мен.

Още същата вечер, когато бях затворена в Нюгейт, изпратих вест на старата си хазайка, която, можете да бъдете сигурни, се изплашила здравата и спала почти толкова зле извън Нюгейт, колкото аз в него.

На следната сутрин тя дойде да ме види. Стори всичко, което беше по силите й, за да ме успокои, но видя, че е безполезно. Вярно беше във всеки случай казаното от нея: че да се превиеш под товара, значи да го увеличиш.

Тя незабавно се заела с всички надлежни средства да предотврати последствията, от които се страхувахме, и на първо място открила двете страхотни оси, които ме бяха изненадали. Уговаряла ги, увещавала ги, предложила им пари — с една дума, опитала всички възможни начини, за да осуети углавното ми преследване; предложила на едната от момите сто лири, за да напусне господарката си и да не се явява като свидетелка срещу мен. Но тя държала упорито на своето и макар да беше само слугиня и да получаваше годишно три лири заплата или нещо подобно, отказала, и хазайката ми смяташе, че щяла да откаже дори ако й се предложели и петстотин лири.

Тогава хазайката се заловила да обработва другата слугиня. Тя не била тъй коравосърдечна, колкото първата и от време на време изглеждала склонна да прояви милост; но първата мома не я оставяла сама и дори не допускала хазайката ми да говори с нея. Заплашила я, че те съобщи да я арестуват за подкупване на свидетели.

Тогава хазайката ми се обърнала към господаря, тоест към човека, чиито стоки бяха откраднати, и по-специално към жена му, която отначало бе склонна да се съжали над мен. Заварила я все още благосклонна, но мъжът й твърдял, че сега вече бил длъжен да води делото и че инак щели да съдят него, загдето е подписал неверни показания пред съда.

Моята хазайка му предложила да намери приятели, които да измъкнат показанията му от архивата, както наричат онова място, така че той да не пострада. Но не успяла да го убеди, че изобщо на тоя свят има друг начин да се гарантира безопасността му освен явяването му в съда.

И тъй, срещу мен фактически щяха да свидетелствуват трима души — господарят и двете слугини. А това означаваше осъждането ми на смърт да бъде толкова положително, колкото и това, че в момента бях жива. Не ми оставаше нищо, освен да се подготвя за смъртта. Но както споменах и по-рано, твърде жалка бе основата, върху която можех да градя подготовката си за смъртта. Защото разкаянието, което изпитвах сега, ми се струваше плод единствено на страха от смъртта, а не на искреното съжаление за досегашния лош живот, причина за плачевното ми положение, нито пък съжалението, че бях оскърбила моя създател, който сега тъй неочаквано трябваше да стане и мой съдник.

Много дни прекарах, измъчена от неописуем ужас. Предстоящата смърт се беше вкопчила в мене тъй, че денем и нощем не можех да мисля за нищо друго освен за бесилки и въжета, за зли духове и дяволи. Невъзможно е да опиша до каква степен се измъчих, разкъсвана между ужасни опасения пред смъртта и страхотни угризения заради ужасния ми живот в миналото.

Свещеникът на затвора Нюгейт дойде при мен и ми говори, както си знаеше, но всъщност цялото му богословие клонеше към това, да ме накара да изповядам пред него престъплението си, както го нарече той (при все че всъщност не знаеше за какво съм вътре), като разкрия абсолютно всичко, без което според него господ никога нямало да ми прости. Думите му имаха толкова малко общо с моето дело, че всъщност не получих от него никаква утеха. Пък и да видиш мъртвопияно още по обяд нещастното същество, което сутринта ти е проповядвало да си признаеш и да се разкаеш — в това има нещо тъй отвратително, че започнах да го презирам, а постепенно заради самия човек презрях и работата му. Ето защо помолих го да не ме безпокои повече.

Не знам как стана, но поради неуморното тичане на старателната ми хазайка срещу мен не беше изготвен обвинителен акт за първата сесия, тоест не бях изправена пред Голямото жури^[21] в Гилдхол. Така че имах пред себе си още цял месец или по-право пет седмици и без съмнение трябваше да ги използувам като време, дадено ми да размисля над онова, което е било, и да се подготвя за онова, което ще стане. Трябваше да гледам на него като на отсрочка, предоставена ми за разкаяние, и наистина го приех така. Но не можах да се разкая. Все още съжалявах, че се намирам в Нюгейт, но никакви призраци на разкаяние не ме вълнуваха.

Напротив, точно както водата в планинските пещери превръща в камък всичко, върху което капе, и моето продължително общуване с тая шайка чада на ада, сред които бях попаднала, оказа върху мен същото въздействие, което бе оказвало върху всички други. Окаменях, станах отначало глупава и безчувствена, сетне брутална и безразсъдна, а накрая бясна и луда като всички тях. Накратко, започнах да се чувствувам толкова доволна и спокойна в това място, сякаш от самото си рождение бях живяла непрекъснато там.

Едва ли някой може да си представи, че човешката природа е способна да се изроди до такава степен, та да смята за приятно и примамливо онова, което само по себе си е най-отвратителна несрета. Условията тук биха такива, че надали бих могла да опиша по-лоши. Бях изпаднала в крайната нищета, в която изобщо може да изпадне някой жив и здрав човек, който на всичко отгоре разполага с достатъчно пари, за да поддържа и живота, и здравето си.

Върху мен тежеше вина, в състояние да смаже всяко същество, все още способно поне мъничко да разсъждава и да има представа за това колко щастливи са едни и в каква несрета тънат други. Отначало наистина изпитвах известни угризения на съвестта, но не и разкаяние. Сега вече угризенията изчезнаха, а не се и разкайвах. Обвиняваха ме в престъпление, което се наказваше със смърт. Доказателствата бяха толкова очевидни, че нямаше и капчица надежда да ме признаят за невинна. Ползувах се освен това и със славата на стар рецидивист, така че не можех да очаквам нищо освен смърт, а нямах и надежда да се измъкна някак. И все пак ме беше обхванало странно душевно безразличие. Не се тревожех, не се боях, не жалех за себе си. Първоначалната изненада беше минала. Чувствувах се сама не зная как: мислите ми, разумът ми, та дори съвестта ми — всичко беше заспало.

Жизненият ми път в продължение на цели четиридесет години бе представлявал страхотна смесица от поквара, проституиране, блудствуване, разврат, лъжи и кражби — с една дума, от осемнадесетата до шейсетата си година бях опитала всичко освен убийство и държавна измяна. А сега предстоеше наказанието ми и ме чакаше позорна смърт, и въпреки това не схващах ужаса на положението си. Не се замислях за небето или за ада — в това отношение изпитвах само нещо като лека болка, която предупреждава и отминава. Нито имах смелост да се залъгвам с божията милост, нито пък изобщо се сещах да го сторя. С това, струва ми се, описах накратко най-голямото падение, което може да се изпита на земята.

Всичките ми ужасяващи мисли се бяха разнесли, страхотиите на затвора се превърнаха за мен в нещо обичайно и шумът и глъчката вече ме гнетяха не повече от хората, които вдигаха тоя шум. С една дума, превърнала се бях в истинска „нюгейтска птица“ — точно толкова покварена и озлобена, колкото всички наоколо ми; у мен не остана почти нищо от добрите навици, доброто възпитание и учтивостта, които винаги досега бях проявявала. Толкова пълна беше покварата ми, че вече не приличах на себе си. Можеше да се помисли, че цял живот съм била само такава, каквато бях сега.

Тъкмо посред тоя период от живота ми, когато загрубявах, преживях още една внезапна изненада и тя ми припомни до известна степен чувството, наречено мъка, което вече наистина бях почнала да забравям. Една нощ ми казаха, че късно предишната вечер довели в затвора трима пладнешки разбойници, които извършили някакъв обир, струва ми се, нейде около Хаунслоу-Хийт и после, преследвани от селяните до Ъксбридж, били заловени след смела съпротива, при което мнозина от селяните били ранени и някои убити.

Няма нищо чудно в това, че всички ние, затворниците, изпитвахме силно желание да видим тия смели и ловки джентълмени, за които се разправяше, че нямали равни на себе си. Още повече разнесе се слух, че сутринта щели да ги преместят в големия двор, тъй като успели да подкупят главния надзирател и той им разрешил да се прехвърлят в по-хубавата част на затвора. Така че ние, жените, застанахме на пътя, по който бяхме сигурни, че ще минат. Но с нищо не може да се опише смайването и изненадата ми, когато в първия мъж, който излезе, познах съпруга си от Ланкашир, същия, с когото бях живяла тъй щастливо в Дънстъбъл и когото по-късно видях в Брикхил след женитбата си с моя последен съпруг, както вече разказах.

Онемях при вида му и не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя. Той не ме позна и на първо време това беше единствената ми утеха; напуснах жените, с които бях, усамотих се, доколкото това ужасно място изобщо дава възможност някому да се усамоти, и плаках продължително и горчиво.

„Какво ужасно същество съм — казвах си аз, — на колко клети хора съм опропастила живота! Колко отчаяни нещастници съм изпратила при дявола!“

Смятах, че единствено аз съм виновна за нещастието на тоя джентълмен. Той ми бе казал в Честър, че поради брака си с мен се разорил и имуществото му било в отчаяно състояние. Защото, смятайки, че аз съм богата, направил по-големи дългове, отколкото можел да заплати. Беше ми казал още, че щял да иде във войската и да вземе на рамо мушкета или пък да си купи кон и да замине „да направи една обиколка“, както сам се изрази. И макар никога да не му бях казвала, че съм богата и следователно никога не го бях излъгала направо, все пак го бях насърчавала да вярва, че е така и именно аз бях първопричината за нещастията му.

Изненадата от тая среща се вряза дълбоко в съзнанието ми и ме разтърси по-силно от когато и да било. Денем и нощем тъгувах, още повече, защото ми казаха, че той бил главатар на бандата и извършил толкова грабежи, че Хайнд или Уитни, или дори Златния чифликчия^[22] били дребна риба в сравнение с него; положително щели да го обесят, дори ако с него се свършеха мъжете в страната, и срещу него щели да свидетелствуват много хора.

Бях сломена от скръб. Тревогата за собственото ми състояние не можеше и да се сравни с тая нова тревога и аз се обсипвах с укори. До такава степен скърбях за предстоящата му гибел, че изгубих охота към всичко, което ми беше харесвало по-рано, и първоначалните ми самообвинения за ужасното минало почнаха да ме мъчат наново. А заедно с тия мисли у мен се появи пак и погнусата от това страшно място, от начина, по който живеех в него. С една дума, промених се напълно, станах съвсем нов човек.

Докато скръбта ми по неговата участ оказваше върху мен такова влияние, съобщиха ми, че моят обвинителен акт щял да бъде изготвен за следващата сесия пред Голямото жури и несъмнено ме чакала смъртна присъда. Сърцето ми вече се беше пробудило, извратената ми дързост — сломена. В ума ми бе почнало да се промъква съзнанието за собствената ми вина. Накратко, бях почнала да размишлявам, а размишлението е истински път от ада към рая. Състоянието на закоравялост в душата ми, за което вече говорих толкова, всъщност бе само пълна загуба на способността да се мисли. И когато възстанови тая своя способност, човек се връща към себе си.

Щом почнах да мисля, първото нещо, което ми хрумна, бе:

„Боже мой! Какво ще стане с мен? Ще ме осъдят, в това няма никакво съмнение и тогава единственото, което ме чака, е смъртта. Нямам приятели, какво ще правя? Положително ще ме осъдят! Господи! Смили се над мен! Какво ще стане с мен?“

Тъжни, ще кажете и вие, бяха първите мисли, които възникнаха в душата ми след толкова време, и все пак и те представляваха само страх пред онова, което ме очакваше. В тях нямаше и капчица искрено разкаяние. Тъй или иначе бях страшно съкрушена и напълно безутешна; и тъй като нямах приятели, с които да споделям печалните си мисли, всичко се струпа с такава тежест отгоре ми, че ме хвърляше в гърчове и припадъци по няколко пъти на ден.

Изпратих да повикат старата ми хазяйка и тя, нека призная това, се показа наистина вярна приятелка: не остави камък непреобърнат, само и само да попречи на Голямото жури да състави обвинителния акт. Ходила при неколцина от съдебните заседатели и се опитала да ги настрои благоприятно, като им казала, че нищо не е откраднато и че не е имало взлом и т.н. Но всичко беше напразно. Двете слугини се заклеха, че са ме заловили на местопрестъплението и съдебните заседатели ме признаха за виновна в кражба с взлом, тоест в предумишлено престъпление и посегателство върху чужда собственост.

Научавайки тая вест, припаднах, а като дойдох на себе си, струваше ми се, че ще умра под нейната тежест. Хазяйката ми се грижеше за мен като истинска майка: съжаляваше ме, плачеше заедно с мен и заради мен. Но не можеше да ми помогне. А сякаш за да се увеличи още повече тоя ужас, в целия затвор се носеше мълвата, че ще бъда осъдена на смърт заради престъпленията си. Много често чувах затворниците да говорят за това помежду си. Виждах ги да поклащат глави и да разправят колко много съжалявали за това и тям подобни, както обикновено става в такива случаи. Но все пак никой не идваше да ми каже какво мисли, докато най-сетне един от пазачите дойде да ме види насаме и каза с въздишка:

— Е, госпожо Фландърс, ще ви съдят в петък (а тогава бе сряда), какво смятате да правите?

Побледнях като платно и казах:

— Бог знае какво ще правя, аз самата не знам.

— Няма как — каза той, — не искам да ви създавам лъжливи надежди. Добре ще е да се подготвите за смъртта, защото се опасявам, че ще ви осъдят, а тъй като сте рецидивистка, едва ли ще проявят към вас много милост. Казват — добави той, — че вашият случай бил твърде ясен и че свидетелските показания са тъй неоспорими, щото едва ли ще има спасение.

За човек в положение като моето това бе равносилно на удар с нож право в сърцето и аз доста време не можах да произнеса дума — нито добра, нито лоша. Накрая се разплаках и му рекох:

— О, сър, какво трябва да сторя?

— Повикайте свещеник — ми каза той — и говорете с него. Защото, вярвайте ми, госпожо Фландърс, едва ли ще останете още дълго на тоя свят освен ако имате много влиятелни приятели.

От негова страна, разбира се, това бе проява на чистосърдечност, но за мен бе много жестоко, поне така ми се стори. Той ме хвърли в най-голямата тревога, в която някога съм изпадала, и през цялата нощ не мигнах. Тогава започнах да отправям молитви към бога — нещо, което не бях правила, откак почина последният ми мъж или пък малко след това. Но всъщност едва ли мога да нарека тогавашните си думи молитви. Защото бях толкова объркана и такъв ужас беше обхванал мисълта ми, че макар да плачех и да повтарях непрекъснато „Господи, смили се над мен!“, нито веднъж не се почувствувах такава клета грешница, каквато наистина бях, нито пък изповядах греховете си пред бога или поисках прошка в името на Исуса Христа. Смазваше ме чувството за моята безпомощност, за това, че щяха да ме осъдят на смърт и положително ще ме екзекутират, ето защо цяла нощ виках: „Божичко, какво ще стане с мен? Господи, какво ще правя? Господи, имай милост над мен!“ и тям подобни.

Моята клета, нещастна хазайка сега бе разтревожена не по-малко от мен и се разкайваше повече и по-искрено, при все че нямаше никаква опасност самата тя да бъде дадена под съд. Не че заслужаваше по-малко наказание от мен, това и самата тя съзнаваше. Но в продължение на много години тя лично не беше извършила нищо, а само бе получавала откраднатото от мен и от други и ни бе насърчавала да крадем. Тя обаче плачеше и се държеше като умопобъркана, кършеше ръце и викаше, че се чувствувала погубена напълно, над нея тегнело небесното проклятие, била прокълната навеки, само тя била причина за гибелта на всичките си приятели и докарала до бесилката този, и този, и този: и изброи десет-единадесет души (за някои от които съм споменавала), те завършили преждевременно житейския си път, сега станала причина и за моята гибел, защото ме убеждавала да продължавам да крада, когато всъщност трябвало вече да престана. При тия нейни думи аз я прекъснах.

— Не, майчице, не — рекох й аз, — не говори така, защото тъкмо ти ме караше да напусна занаята, когото взех парите от галантериста и когато се върнах от Харуич, а пък аз не исках и да те чуя. Ето защо вината не е твоя, аз сама се погубих и се докарах до тоя хал.

Тъй прекарвахме с нея дълги часове.

Но изход нямаше. Делото срещу мен продължи по реда си и в четвъртък ме отведоха в съда, за да ми съобщят обвинителния акт. Когато ми прочетоха обвинението, заявих, че не се признавам за виновна, и то с пълно право, защото ме обвиняваха в кражба с взлом; тоест в присвояване на чужда собственост, възлизаща на две парчета брокатна коприна на стойност 46 лири, притежание на Антъни Джонсън, и за разбиване на вратата. А аз знаех много добре — никой не можеше да даде показания, че съм разбила вратата или че поне съм насилила ключалката.

В петък ме отведоха на процеса. През последните два-три дни дотолкова се бях изтощила от плач, че в четвъртък вечерта спах по-добре, отколкото очаквах, и на делото се чувствувах по-бодра, отколкото можех да се надявам.

Когато процесът започна и обвинителният акт беше прочетен, поисках да говоря, но ми казаха, че първо трябвало да бъдат изслушани свидетелите, а след това ще се даде думата и на мен. Свидетели бяха двете моми и те наистина се оказаха злобни оси, защото, макар общо взето да казваха истината, украсяваха я до неузнаваемост и се кълниха, че съм била обсебила напълно стоките, скрила съм ги била под дрехите си и вече съм напускала дома с тях; единият ми крак бил прекрачил прага, когато те се появили, и тогава съм пристъпила и с другия крак и съм била вече извън къщата, на улицата, преди да ме пипнат. Едва тогава те ме били заловили и намерили платовете в мен. В общи черти това отговаряше на истината, но аз държах упорито, че са ме заловили, преди да съм прекрачила прага. Това обаче не говореше кой знае колко в моя полза, тъй като бях взела стоките, и ако не ме бяха спрели, щях да ги изнеса.

Позовавах се на факта, че не съм изнесла нищо от дома, вратата е била отворена и съм влязла с намерение да купувам и ако не съм намерила никого там и съм взела в ръка няколко парчета плат, за да ги разгледам, от това не може да се заключи, че съм възнамерявала да ги открадна, защото не съм ги изнасяла навън, а само до вратата, та да ги видя по-хубаво на светлината.

Съдът в никакъв случай не искаше да приеме показанията ми за верни и съдията се пошегува с намерението ми да купя стоки от място, което не било магазин и където нищо не се продавало; а пък на твърдението ми, че съм отнесла платовете до вратата, за да ги разгледам по-добре, слугините безсрамно се изкискаха и пуснаха в ход остроумието си; казаха на съда, че сигурно доста добре съм огледала платовете, защото съм ги била увила и съм излизала с тях.

Накратко, признаха ме за виновна в кражба, но ме оправдаха, що се касае до взлома, което не беше голяма утеха за мен, тъй като първото щеше да ми донесе смъртна присъда, а второто нямаше да прибави към нея нищо повече.

На следния ден ме отведоха, за да чуя страшната присъда, и когато ме запитаха мога ли да кажа нещо за свое оправдание, останах безмълвна. Тогава някой ми подсказа гласно, че трябва да говоря на съдиите, та дано видят нещата в по-благоприятна за мен светлина.

Туй ме насърчи и аз заявих, че едва ли мога да изнеса нещо, с което да спра изобщо присъдата; но затова пък толкова по-голяма е молбата ми за милост. Добавих, че се надявам съдиите да намалят присъдата в едно такова дело, като имат пред вид обстоятелствата, че не съм разбивала врата, не съм изнесла нищо, никой не е изгубил нищо; че човекът, чиито били стоките, е проявил добрината да апелира за снизхождение (което той наистина благородно бе сторил) и че най-сетне това е първото ми престъпление и никога преди това не съм била изправяна пред съдия или съд. С една дума, говорих по-смело, отколкото смятах, че ще бъда в състояние да говоря, и много вълнуващо, макар и със сълзи на очи. Все пак сълзите ми не бяха толкова изобилни, че да попречат на речта ми. Видях, че трогнах до сълзи ония, които ме слушаха.

Съдиите седяха сериозни и мълчаливи, слушаха ме търпеливо и ми позволиха да кажа всичко, каквото исках, но без да отговорят нито „да“ нито „не“. И когато свърших, произнесоха смъртната присъда, присъда, която ми се стори като самата смърт и която ме довърши. Силите ме напуснаха, езикът отказа да ми служи, очите ми не виждаха вече нито бога, нито хората.

Клетата ми хазайка беше буквално неутешима. Тя, която по-рано ме ободряваше, сега сама имаше нужда да я ободряват. Ту тъгуваше, ту беснееше и бе дотолкова извън себе си, че заприлича на обитателка на Бедлам^[23]. Тя скърбеше не само заради мен, но бе поразена и ужасена и от собствения си греховен живот и започна да гледа на него твърде различно от мен. Тя не само съжаляваше за нещастието, а се и разкайваше до краен предел за греховете си. Повикала един изповедник — сериозен, благочестив, добър човек — и с негова помощ се заела тъй ревностно да се разкайва, че ми се струваше (а същото мислел и свещеникът), че разкаянието й е искрено. Нещо повече — тя правила това не само тогава и по този случай, а както ме осведомиха, продължила тъй чак до края на живота си.

По-лесно е за човек да си представи, отколкото да обясни с думи в какво състояние се намирах тогава. Пред мен беше само смъртта. И тъй като нямах приятели, които да ми се притекат на помощ, не чаках нищо друго, освен да видя името си заедно с имената на още други петима души в заповедта за екзекуция, която трябваше да излезе идния петък.

Междувременно моята клета, отчаяна хазайка ми изпрати един свещеник, който дойде да ме навести по нейна молба. Той сериозно ме покани да се разкая за всичките си грехове и да не отлагам повече спасението на душата си. Каза ми да не се самозалъгвам с надежди, че ще остана жива; бил осведомен, че за такова нещо не можело да става и дума, ето защо трябвало искрено да отправя взор към бога с цялата си душа и да моля за милост в името на Исуса Христа. Той подкрепи думите си със съответни цитати от Писанието, които насърчаваха и най-големите грешници да се разкаят и да се откажат от своя порочен живот, и накрая коленичи и се моли с мен.

Сега вече за пръв път почувствувах истински признаци на разкаяние. Започнах да гледам с отвращение на миналото си и взирайки се по този начин в безсмъртието, всичко в тоя живот почна да ми се струва съвсем различно в сравнение с преди. Щастието, радостите и скърбите на живота добиха съвсем друга стойност. Престанах да се интересувам от всичко освен от безкрайно възвишеното, което стоеше високо над преживяното от мен. Сега вече ми се струваше най-голяма глупост да отдавам значение на каквото и да било, та дори и на най-ценното нещо на тоя свят.

Понятието „вечност“ изпъкна пред мен, окръжено от всичките си тайнствени спътници. Добих за тях толкова ясна представа, че просто не знам как да ги изразя. Така например колко глупаво и нелепо ми изглеждаше всяко удоволствие! Искам да кажа, всяко нещо, което по-рано бях смятала за удоволствие. И като си помислех само, че заради тия жалки дреболии проиграваме вечното блаженство!

Заедно с тия размишления у мен възникнаха по най-естествен път и жестоки упреци за жалкото ми поведение през миналия ми живот. Бях пожертвувала всички надежди за блаженствата на вечността, в която тъкмо ми предстоеше да навляза. Бях се обрекла на пълна нищета; и то с ужасната добавка, че тая нищета също щеше да бъде вечна.

Не ме бива да чета поучителни проповеди на когото и да било, но разказвам всички неща точно както се случиха, доколкото това е по силите ми. И все пак чувствувам, че написаното от мен е безкрайно далеч от живите впечатления, които вълнуваха по онова време душата ми. Вярно е, че тия впечатления не могат да се опишат с думи или пък ако могат, аз не разполагам с достатъчно думи за да ги опиша. Така че предоставям на всеки сериозен читател да се позамисли сам над собствения си живот. Рано или късно всекиму е съдено да изпита това. Искам да кажа: всеки ще добие по-ясна представа за бъдното, отколкото съм я дала аз, и по-мрачна представа за собствената си орис.

Но да се върна към моя разказ. Свещеникът настоя да му кажа — доколкото смятах това за удобно — как виждам себе си сега, когато съм прозряла вечното; каза ми, че не идвал като затворнически изповедник, чиято задача е да изтръгва от затворниците признания, та по тоя начин да се издирват други престъпници; задачата му била да ме подтикне към непринуден разговор, за да облекча душата си от товара и да му дам възможност да ми вдъхне утеха, доколкото това било по силите му; и ме увери, че каквото и да му кажа, то не ще излезе от него и ще остане тайна, известна само на бога и мен; не искал да знае нищо за мен, а само ме умолявал да му дам възможност да ме посъветва правилно и да се моли за мен на всевишния.

Това негово честно и приятелско отношение отвори всички бентове на сърцето ми. Така той проникна в самата ми душа. Разкрих му цялата порочност на своя живот. С една дума, разказах му накратко историята си. Нарисувах му нещо като миниатюрен портрет на моето поведение от петдесет години насам.

Нищо не скрих от него, а той в замяна на това ме призова към искрено разкаяние, обясни ми какво разбира под разкаяние, а сетне обрисува такава картина на безкрайната божия милост, проявявана и спрямо най-големите грешници, че не можех вече изобщо да говоря за отчаяние или пък да се съмнявам, че тая милост ще се спусне и над мен. В такова състояние на духа ме остави той първата нощ.

На другата сутрин ме посети пак и продължи да ми обяснява какво е божието милосърдие. Според него, за да го заслужи човек, изисквало се едно-единствено нещо и то не било толкова трудно: искрено желание и готовност да се приеме това милосърдие. Достатъчно било да се разкая с цялото си сърце и да намразя нещата, които справедливо са стоварили върху мен господния гняв.

Не съм в състояние да възстановя изцяло великолепните мисли на тоя изключителен човек. Едничкото, което мога да сторя, е да кажа, че той съживи отново сърцето ми и ме доведе до състояние, в каквото не помнех да съм се намирала през целия си живот. Потънала бях в сълзи и се срамувах страшно от миналото си и при все това чувствувах някаква тайна радост, изненадваща и самата мен — радост от надеждата да стигна до истинското разкаяние и да получа утехата от това разкаяние, тоест надеждата за опрощението. Тези мисли се породиха толкова бързо в душата ми и оказаха толкова силно въздействие върху мен, щото ми се струваше, че още същата минута мога без каквото и да било колебание да ида на екзекуция, предоставяйки като покаяница напълно душата си в ръцете на безграничната божия милост.

Виждайки влиянието, което оказваха върху мен думите му, добрият човек толкова се трогна, че благодари на бога, загдето бе дошъл да ме навести и реши да не ме изоставя до последната минута.

Изминаха не по-малко от дванадесет дни след произнасянето на присъдата, а за никого не идваше нареждане за екзекуция; след това обаче заповедта за обесване, както я наричаха, пристигна, и в нея намерих и своето име. Страшен удар беше това за мен въпреки новите ми схващания. Сърцето ми престана да бие, получих един след друг два припадъка, но не проговорих нито дума. Добрият свещеник бе дълбоко опечален заради мене и стори всичко, което беше по силите му, за да ме утеши със същите доводи и със същото вълнуващо красноречие както преди и цялата вечер стоя при мен, докато пазачите не му напомниха да напусне затвора, защото иначе ще трябва да го заключат цяла нощ при мен.

Много се изненадах обаче, че през целия следващ ден изобщо не го видях, защото той бе последният ден преди екзекуцията. Това ме обезсърчи много, бях направо убита духом и жадувах за утехата, която той толкова често и тъй успешно ми беше давал при предишните си посещения. Чаках извънредно нетърпеливо, мъчена от ужасния гнет на въображаеми видения. Най-сетне към четири часа той дойде в килията ми. С помощта на парите, без които тук нищо не ставаше, бях получила благоволението да не ме държат в общата килия на смъртниците — затворниците, които трябваше да умрат, — а да разполагам самостоятелно с една малка мръсна килийка.

Още като чух пред вратата гласа му, преди дори да го видя, сърцето в гърдите ми подскочи от радост. Но съдете сами как силно се развълнува душата ми, когато, след като се извини накратко за закъснението си, той ми обясни, че е посветил на мен цялото си време и успял да издействува благоприятен доклад от съдията по моето дело, накратко казано, че е издействувал да се замени смъртното наказание със заточение.

С най-голяма предпазливост ми съобщи той това, скриването на което би представлявало двойно по-голяма жестокост. Защото, както преди ме беше смазала скръбта, тъй ме сломи сега радостта. Получих припадък, още по-опасен от първия, и с доста труд ме свестиха.

След това добрият човек като истински християнин ми напомни, че радостта не бива да стане причина да забравя доскорошната си скръб и каза, че сега трябвало да ме остави, за да иде да впише отсрочката в книгите и да покаже документа на шерифа. Малко преди да си тръгне, той стана и отправи гореща молитва към бога разкаянието ми наистина да бъде искрено и непритворено и връщането ми към живота да не представлява връщане към безумствата на живота, с които тъй тържествено бях решила да скъсам. Присъединих се от все сърце към тая молитва и трябва да кажа, че през цялата следваща нощ чувствувах по-дълбоко от всякога божествената милост, която бе пощадила живота ми, и още повече се отвратих от греховете си. Едва вкусената радост ми подействува по-силно от скръбта, в която бях потънала досега.

Читателите може би ще ме обвинят в непоследователност и ще кажат, че такива неща са извън обсега на тази книга. Смятам, че особено ония, на които разказът за безнравствената част от моята история се е видял интересен и забавен, няма да харесат тази действително най-хубава част от живота ми, най-полезна за самата мен и най-поучителна за другите. Но надявам се все пак, че тия читатели ще ми позволят да завърша историята си докрай. Би било унизително за самите тях, ако заявят, че разкаянието не им се нрави толкова, колкото престъплението; и че биха предпочели тая история да се окаже пълна трагедия, както впрочем имаше голяма вероятност да стане.

Но нека продължа разказа си. На следната сутрин в затвора се разигра тъжна сцена. Първият поздрав, който оповести деня още в зори, бе звънът на голямата камбана от църквата „Гроб господен“. Щом започна да бие тя, откъм килията на смъртниците се разнесоха зловещи стонове и ридания. Там се намираха шестима клетници, които трябваше да бъдат екзекутирани през тоя ден за едно или друго престъпление, а двама от тях за убийство.

Тяхното ридание предизвика смут и врява в цялата сграда. Повечето затворници изразяваха състраданието си към клетите същества, които трябваше да умрат, твърде неумело и по най-различен начин: едни плачеха, други пък, оскотели, ги аплодираха и им пожелаваха добър път; някои проклинаха и пращаха по дяволите ония, които ги бяха докарали дотук, мнозина ги съжаляваха, а малцина, наистина малцина, се молеха за тях.

С мъка успях да намеря дотолкова самообладание, че да благодаря на милостивото провидение, загдето ме бе изтръгнало от ноктите на унищожението. Останах няма и мълчалива, овладяна от тия чувства, неспособна да изразя онова, което ставаше в душата ми; защото в подобни случаи човешкото сърце е дотолкова потресено, че не е в състояние да възстанови тъй бързо собственото си нормално действие.

През цялото време, докато горките осъдени се подготвяха за смъртта, и затворническият изповедник, както го наричаха, беше зает с тях и ги увещаваше да се примирят с наказанието, на което бяха осъдени, повтарям, през цялото това време ме разтърсваха гърчове и тръпки, сякаш самата аз все още бях в довчерашното си положение. Тия неочаквани гърчове ме разтърсваха толкова силно, че треперех като обзета от люта треска; говорела съм и съм гледала като побъркана.

Щом като осъдените бяха качени в колата и откарани, което впрочем не намерих достатъчно смелост да гледам, та, както казах, щом те бяха откарани, почнах да плача, без сама да искам или да знам защо, просто от разстроени нерви, и при все това плачът ми бе толкова силен и тъй продължителен, че просто не знаех какво да правя. Не можех да спра сълзите си въпреки силата и смелостта, които вече бях придобила.

Тази нервна криза продължи близо два часа и, струва ми се, не престана, докато всичките осъдени не напуснаха тоя свят. Последва я смирената и сериозна радост на покаянието. Това бе истински унес или благодарствен екстаз, който продължи през целия остатък от деня.

Вечерта добрият свещеник ме посети пак и отново подхвана обичайните благи напътствия. Поздрави ме, че сега съм имала още време за покаяние, докато положението на ония шест клети същества вече не можело да се промени и те нямали никаква възможност да получат опрощение. Настоятелно ме посъветва да запазя и занапред същите схващания за живота, които бях добила, прозирайки вечността. И накрая ми каза да не смятам, че всичко вече се е разминало, тъй като отсрочката още не значела помилване и той не можел да ми даде никакви уверения как ще завърши всичко. Така или иначе оказана ми била милостта да разполагам с повече време и от мен зависело как ще използувам това време.

Този разговор изпълни сърцето ми с тъга, защото разбрах, че все пак цялата история можеше да завърши и трагично, макар той да не бе сигурен в това. Но през оня ден изобщо не го питах по този въпрос, понеже той беше казал, че ще стори всичко, което е по силите му, за да доведе работата до добър край, и се надявал да успее, но не искал да смятам това за сигурно. Впоследствие се оказа, че е имал право да говори така.

Само след около две седмици възникна опасност да ме включат в списъка за екзекуциите. Най-сетне сполучих да спася живота си, като подадох една отчаяна молба да бъда заточена, но това не беше никак лесно, тъй като се ползувах с много лошо име и съдията докладвал, че съм рецидивистка. Наистина в това отношение не бяха съвсем справедливи към мен, тъй като фактически по закон не бях рецидивистка, за каквато ме смяташе съдията, понеже никога преди това не бях осъждана. Така че съдиите не можеха да ме обвинят, че съм рецидивистка, но докладчикът имаше право да представи случая ми тъй, както го разбираше.

Сега вече наистина се уверих, че ще живея, макар и при тежките условия на заточението, което, разбира се, само по себе си бе жестоко, но в сравнение със смъртта представляваше милост. Ето защо няма да кажа нищо нито относно присъдата, нито относно избора, който ми бе предоставен. Всеки би избрал каквото и да било друго пред смъртта, особено ако след нея го очакват толкова неблагоприятни изгледи, каквито очакваха мен.

Добрият свещеник, комуто аз, съвършено чуждата за него жена, дължах заменянето на наказанието, също се натъжи искрено. Каза ми, че се бил надявал да завърша дните си под благотворното влияние на добри напътствия; че не бивало да забравям предишните си нещастия, а се опасяваше, че това ще стане, ако попадна пак сред такива лоши другари, каквито обикновено са хората, изпращани на заточение; там, както се изрази той, съм щяла да имам още по-голяма нужда от тайнствената подкрепа на божието милосърдие, за да не стана пак тъй покварена, както по-рано.

Доста време вече не съм споменавала за старата си хазайка. Тя беше опасно болна и бидейки близо до смъртта, благодарение на болестта си, както аз — благодарение на присъдата, — взела, че се разкаяла. Дълго време не я видях, но щом оздравя и бе в състояние да излиза, тя дойде да ме навести.

Разказах й в какво положение се намирах и какви приливи и отливи от страхове и надежди ме бяха вълнували. Казах й как съм избягнала бесилката и при какви условия. Тя беше при мен, когато свещеникът изрази опасенията си, че попадна ли между онези пропаднали хора, които обикновено се изпращат на заточение, отново ще се покваря.

Самата аз бях обзета от тъжни мисли, тъй като знаех каква ужасна сган се събираше винаги на тия кораби; ето защо казах на хазайката си, че опасенията на добрия свещеник не са без основание.

— Хайде, хайде — рече ми тя, — надявам се, че техният ужасен пример няма да те изкуши.

А щом свещеникът си отиде, добави, че не бивало да се обезсърчавам, защото може би ще се намерят начини да ми се помогне, за което по-късно щяла пак да говори с мен.

Погледнах я внимателно и ми се стори, че изглеждаше по-весела от обикновено. Тутакси ми хрумнаха хиляди мисли за избавление, но никак не можех да си представя как ще стане това, нито пък да се сетя макар и за една-единствена практически осъществима възможност. Но този въпрос ме засягаше твърде много, за да я оставя да си иде, без да се обясни. И при все че хазайката ми никак не беше склонна да каже нещо повече, аз настоявах и накрая тя се видя принудена да ми отговори с няколко думи:

— Е добре, ти имаш пари, нали? А чувала ли си някога някой заточеник да е имал сто лири в джоба си? Уверявам те, детето ми, че досега такъв човек не е имало.

Веднага я разбрах, но възразих, че не виждам възможност строгата заповед да не бъде изпълнена и тъй като смятат тая жестокост за милост, едва ли може да се очаква, че няма да се следи най-зорко за изпълнението й.

На това тя ми отговори само толкова:

— Нека опитаме какво може да се направи. Сетне се разделихме.

Останах да лежа в затвора още близо петнадесет седмици. Не зная каква беше причината за това забавяне, но най-сетне ме качиха на един кораб на Темза заедно с група от тринадесет престъпници — едни от най-закоравелите и лоши хора, попаднали в Нюгейт по мое време. Но ако се заловя да разказвам за безсрамието и наглата подлост, до която бяха стигнали те, както и за безобразието им държане през време на пътуването, би трябвало да напиша книга още по-дълга от моята. Защото за тяхното поведение разполагам с извънредно забавни сведения — капитанът на кораба, с който бяхме изпратени на заточение, ми ги разказваше и караше своя помощник да ги записва най-подробно.

Може би ще ви се види излишно да се впускам в описание на дребните случки през това време, искам да кажа през времето между окончателната заповед за заточението ми и качването на кораба; пък и вече съм към края на моята история, за да си позволя това; но не бива да пропускам нещо, което е във връзка с моя съпруг от Ланкашир.

Както споменах вече, бяха го прехвърлили в по-новата част на затвора заедно с тримата му другари (защото след време към тях се беше присъединил още един). Там, кой знае по каква причина, те бяха прекарали близо три месеца, без да стигнат до съд. Изглежда, бяха намерили начин да подкупят някой от ония, които трябваше да свидетелствуват срещу тях, и сега съдът не разполагаше с доказателства, за да ги осъди. След известни трудности в тази насока съдът все пак беше успял да събере достатъчно доказателства срещу двамина от тях и да ги изпрати на бесилката. Но делата на другите двама, единият от които бе ланкаширският ми съпруг, все още бяха висящи. Съдът разполагаше, струва ми се, с по едни сигурен свидетел срещу всеки от тях. Но понеже законът изискваше най-малко двама свидетели, нищо не можеха да им сторят. Бяха решили обаче да не ги пускат на свобода, тъй като не се съмняваха, че ще се намерят и други свидетели. И с оглед на това беше дадена обява, че са заловени такива и такива престъпници и че всеки ограбен от тях може да дойде в затвора и да ги види.

Използувах този случай да задоволя любопитството си, като заявих, че съм била ограбена в Дънстъбълския дилижанс и искам да ида да видя двамата разбойници.

Но когато ме въведоха в големия двор, така се забрадих, че съпругът ми почти не видя лицето ми и не можа да разбере коя съм; а когато се върнах, заявих пред всички, че съм ги познала много добре.

Тутакси из целия затвор се пръсна мълвата, че Мол Фландърс ще свидетелствува срещу един от разбойниците и по тоя начин ще се отърве от заточение.

Те научили за това и мъжът ми веднага пожелал да види тая госпожа Фландърс, която толкова добре го познавала и желаела да свидетелствува срещу него; и тогава съответно ми разрешиха повторно свиждане. Облякох най-хубавите дрехи, с които разполагах в затвора, и отидох в големия двор, но над лицето си имах ниско спусната качулка. Отначало той не каза почти нищо, само ме запита дали го познавам. Отговорих му:

— Да, много добре.

Но както криех лицето си, тъй преиначих и гласа си, така че той не позна и него, и не отгатна коя съм. Тогава ме запита къде съм го виждала. Отвърнах:

— Между Дънстъбъл и Брикхил.

А сетне, като се обърнах към ключаря, който стоеше до нас, запитах го дали е позволено да ме остави да поговоря насаме със затворника.

— Да, да — каза той много учтиво и се оттегли.

Щом си отиде, затворих вратата, отхвърлих назад качулката и се разридах.

— Мили мой — казах аз, — нима не ме познаваш?

Той пребледня и онемя като ударен от гръм и не беше в състояние да преодолее изненадата си. Едва смогна да каже:

— Чакай да седна.

И като седна до масата, облегна глава на ръката си и впери поглед в пода като обезумял.

Аз пък плачех толкова силно, че доста време не можах да кажа и дума; но след като дадох отдушник на чувствата си, повторих същите думи:

— Мили мой, нима не ме познаваш?

Сега вече той отговори „да“, а сетне дълго не каза нищо.

След известно време, все още тъй учудено както преди, той вдигна поглед към мен и рече:

— Как можеш да бъдеш толкова жестока? Да идваш при мен — продължи той, — за да ме видиш в такова място. Нима това не е обидно за мен? Та аз не съм те ограбил, най-малкото не съм го сторил по пътищата.

От думите му разбрах, че той не знае нищо за окаяното положение, в което се намирах, и смята, че като съм чула за затварянето му, съм дошла да го упреквам, загдето ме е изоставил. Но аз имах да му казвам твърде много неща и затова, без да се засягам, с няколко думи му обясних, че съм далеч от всякакви намерения да го обиждам, а в най-добрия случай съм дошла да се утешим взаимно; той лесно може да се увери в липсата на такива намерения у мен, ако му кажа, че положението ми е по-лошо от неговото, и то в много отношения.

Когато заявих, че моето положение е по-лошо от неговото, той ме погледна угрижено, но сетне се опита да се усмихне и рече:

— Как е възможно? Виждаш ме тук, в Нюгейт, окован във вериги, след като двама от другарите ми вече са екзекутирани — нима можеш да твърдиш, че положението ти е по-лошо от моето?

— Слушай, мили — казах му аз, — много работа ще си отворим, ако седна да ти разказвам цялата си злощастна съдба. Но ако я чуеше, ти веднага щеше да се убедиш, че моето положение е по-лошо от твоето.

— Но как е възможно — възрази той, — когато аз очаквам още на следната сесия да ме осъдят на смърт?

— Да — рекох аз, — съвсем възможно е, защото, ако искаш да знаеш, аз съм осъдена на смърт още преди три сесии и сега очаквам изпълнението на присъдата си. Нима положението ми не е по-лошо от твоето?

Той се умълча пак, сякаш бе онемял, и едва след малко успя да продума:

— Нещастна девойка! Как е възможно такова нещо?

Хванах ръката му.

— Хайде, мили — казах, — седни сега да сравним теглилата си: аз съм затворничка в същия този затвор, и то в много по-лошо положение от теб, и ако ти разкажа всички подробности, ти ще се съгласиш, че не съм дошла да те обиждам.

След това седнахме заедно и аз му разказах толкова от историята си, колкото намерих за уместно. Започнах разказа си с това, как съм стигнала до крайна бедност; как уж сетне съм попаднала сред хора, които ме научили да облекчавам несгодите си с непривични дотогава за мен способи, и как, когато те направили опит да ограбят дома на някакъв търговец, съм била заловена навън и слугините ме тикнали вътре; че нито съм разбивала ключалки, нито съм изнасяла нещо, но въпреки това ме признали за виновна и ме осъдили на смърт; но че съдиите, трогнати от моето тежко положение, заменили смъртната ми присъда със заточение.

Казах му освен това, че особено ми е навредило, дето в затвора ме взели за някоя си Мол Фландърс, прочута и много опитна крадла, за която всички били чували, но никой не познавал. Припомних му, че моето име съвсем не е такова, и приписах всичко на лошия си късмет — след като ми прикачили това име, те ме третирали вече като стара рецидивистка, при все че това било единственото престъпление, в което можели да ме обвинят. Сетне му разказах надълго и широко всичко, което ми се беше случило, откак се бяхме разделили. Но добавих, че съм го срещала и после, тъй като можеше да се сети за това, и му разправих как съм го видяла в Брикхил — как бе преследван и как след моята декларация, че го познавам като почтен джентълмен, врявата и олелията спрели и главният пристав се върнал.

Той изслуша внимателно цялата ми история и снизходително се усмихваше при различните подробности, които явно бяха незначителни дреболии в сравнение с неговите подвизи. Но когато стигнах до епизода от Литъл Брикхил, той се изненада.

— Значи, ти, мила, спря тогава тълпата в Брикхил? — запита той.

— Да — рекох, — аз бях наистина.

А сетне му разказах подробностите, които бях видяла тогава.

— Е добре — каза той, — щом като си спасила в Брикхил живота ми, щастлив съм, че го дължа на теб, защото сега ще ти изплатя дълга си и ще те извадя от затвора, дори и ако това ми струва живота.

Казах му в никакъв случай да не прави такова нещо. Рискът бе твърде голям и не си струваше да се поема заради спасението на един живот, който не заслужаваше да бъде спасяван.

— Няма значение! — рече той. За него моят живот бил по-скъп от целия свят, защото аз съм му дала нов живот. — Защото никога, до минутата на самото ми залавяне — продължи той, — не съм се излагал на такава голяма опасност, както тогаз.

Тогава опасността за тях се криела тъкмо в тяхната увереност, че никой не ги преследва. Те били избягали от Хокли по съвсем друг път и се добрали до Брикхил през полето и затова били сигурни, че никой не ги е видял.

Сетне ми разправи надълго и нашироко историята на своя живот и тя наистина бе много странна и безкрайно интересна. Каза ми, че поел тоя път около дванадесет години преди да се ожени за мен. И добави, че жената, която тогава го наричаше свой брат, не му била никаква роднина, а член на бандата. Тя била с тях в писмовна връзка и винаги живеела в града, където поддържала връзки и общувала с много хора. Давала им отлични сведения за хора, които заминавали от града, и благодарение на кореспонденцията с нея доста пъти пипнали добра плячка. Когато ме завела при него, тя казала, че му е намерила богата жена, но това се оказало невярно, за което той съвсем не можел да ме вини. И ако аз съм имала наследството, с което тя смятала, че разполагам, той щял да се откаже от разбойничеството и да заживее нов живот, без да се явява пред обществото, докато не се даде обща амнистия, така че да бъде абсолютно спокоен. Но тъй като се оказало иначе, видял се принуден да се залови пак за стария си занаят.

Разказа ми надълго някои от приключенията си и се спря особено на едно от тях, когато близо до Личфийлд ограбили Уестчестърските дилижанси и той получил от това голяма плячка. И как след това ограбили в Уест петима скотовъдци, тръгнали на Бърфордския панаир в Уилтшир, за да закупят овци. При тия два случая взел толкова пари, че ако знаел къде да ме намери, положително щял да приеме предложението ми да идем заедно във Вирджиния; или пък щял да се установи в някоя плантация или в някоя друга от английските колонии в Америка.

Каза, че ми писал три писма на посочения адрес, но не получил отговор от мен. Впрочем това беше вярно. Но тия писма бяха пристигнали в ръцете ми точно по времето, когато живеех с последния си съпруг, и понеже тогава не можех да сторя нищо, не бях му отговорила. По-добре беше той да мисли, че писмата са пропаднали.

След като не получил от мене отговор, той се отчаял и продължил стария си занаят, но понеже сега вече разполагал с много пари, не рискувал толкова, както преди. Разправи още и за редица тежки и отчаяни схватки по пътищата с някои джентълмени, които никак не искали да се разделят с парите си. И ми показа белезите от раните, които получил от тия схватки. Една-две от тия рани бяха наистина страшни, особено тази от пистолетния куршум, който раздробил костта на рамото му, а и другата, от сабя, която пронизала цялото му тяло; тъй като вътрешните органи не били засегнати, той можел да се излекува. Един от неговите хора се показал толкова верен и добър другар, че близо осемдесет мили го поддържал на седлото, преди да наместят ръката му, а сетне в един голям град, доста далеч от мястото, където го ранили, намерил хирург и го завел при него, като казал, че те били почтени господа и пътували за Карлайл, но по пътя ги нападнали разбойници, които ранили в рамото единия от тях.

Разказа ми как приятелят му успял толкова добре да уреди тая работа, че никой не се усъмнил в тях и той могъл да остане на легло, докато се излекува напълно. Разправи ми толкова подробно приключенията си, че сега наистина с голяма неохота се отказвам да ги опиша; но все пак това тук е моята, а не неговата история.

След това го запитах какво е в момента положението с делото му и какво очаква да стане, когато го изправят пред съда. Той каза, че срещу него не разполагали с улики, тъй като имал щастието да участвува само в един от трите грабежа, в които ги обвинявали, и че за този случай имало само един свидетел, а той според закона не бил достатъчен. Но съдът очаквал да се намерят и други свидетели и когато ме видял, той отначало помислил, че съм дошла именно с тая цел. Но ако не се явял никой да свидетелствува срещу него, се надявал да го оправдаят. Били му дали вече да разбере, че ако се съгласи доброволно да замине на заточение, ще му позволят да го стори и без съдебен процес. Но той не искал и да мисли за това, по-скоро щял да се съгласи да го обесят.

Възмутих се от решението му и му казах, че ако приеме заточението, за него, като истински джентълмен, като смел и предприемчив човек, ще има стотици възможности да се върне обратно в родината и дори е възможно да уреди връщането си, преди още да е заминал. Тогава той се усмихна и каза, че предпочитал смъртта, тъй като просто го ужасявала мисълта да бъде изпратен в плантациите така, както римляните са изпращали своите роби на работа в рудниците. Той смятал смъртта чрез обесване за много по-приятна и така мислели всички джентълмени, тласнати от съдбата към разбойничество. С екзекуцията поне най-сетне щяло да се сложи край на сегашните му мъки. А що се касаело до спасението на душата му, според него един мъж можел да се разкае също тъй искрено през последните две седмици от живота си, сред ужасите на затвора в килията на смъртните, както и в горите и пущинаците на Америка. Според него робството и каторжната работа били недостойни за един джентълмен; това било само средство да заставят човека рано или късно да стане свой собствен палач, а то било много по-ужасно. Ето защо той дори и не помислял за заточение.

За да го убедя, пуснах в ход всички средства, в това число и известното женско красноречие — сълзите. Казах му, че позорът от публичната екзекуция положително повече гнети душата на един джентълмен, отколкото и най-страшните унижения, на които ще бъде подложен отвъд океана; че в последния случай му остава поне надеждата да оживее; няма нищо по-лесно от това да се споразумее с капитана на някой кораб, защото тия хора обикновено са добродушни. И че като пристигне във Вирджиния, лесно ще може да се откупи, ако се държи добре, и главно, ако разполага с пари.

Той ме погледна умърлушено и си помислих, че с това иска да ми даде да разбера, че няма пари. Но бях сбъркала, той искаше да каже нещо съвсем друго.

— Ти преди малко намекна, мила — рече той, — че може би има начин да уредя завръщането си, преди да замина, и аз го разбрах така: че ще мога да се откупя още тук. Защото, право да ти кажа, предпочитам да дам двеста лири, за да не замина, отколкото сто, за да ме пуснат на свобода, когато стигна там.

— Ти мислиш така, мили мой — отвърнах, — защото не познаваш Америка тъй добре, както я познавам аз.

— Възможно е — рече той. — И все пак, струва ми се, че колкото и добре да я познаваш, ти би сторила същото, ако — както ми спомена — майка ти не беше там.

Казах му, че що се касае до майка ми, тя отдавна трябва да е починала, а ако имам там някакви други роднини, не ги познавам. Откак нещастията ми са ме довели до положението, в което се намирах през последните години, съм прекъснала всякаква връзка с тях. Сигурно е, че те не ще ме приемат с отворени обятия, ако се явя при тях в качеството си на заточена крадла. Ето защо съм решила, ако ида там, изобщо да не ги търся. От друга страна, имам пред вид разни проекти как да превъзмогна всички несгоди. Ако и той дойде в Америка, ще го науча как да постъпи, за да не го пратят да работи по плантациите. Това не ще бъде трудно, щом не му липсват пари, които са най-важното при подобни положения.

Той се усмихна и отговори, че не ми е казвал нищо за пари. Прекъснах го веднага и заявих, че се надявам да не е разбрал думите ми в смисъл, че очаквам от него каквато и да било поддръжка, ако има пари; от друга страна, макар да не разполагам с много, все пак не съм изпаднала в нужда. Докато имам пари, по-скоро ще ги деля с него, отколкото да взимам неговите, защото знам, че колкото и пари да има, те ще му бъдат необходими при заточението.

На това той отговори извънредно нежно. Каза, че не разполагал с много пари, но никога не би ги скрил от мен, ако се нуждая, като ме увери, че зад думите му съвсем не се криели подобни опасения. Имал пред вид само онова, за което аз съм му намекнала. Защото тук знаел как да действува, но там щял да бъде най-нещастният и безпомощен човек на света.

Казах му, че се плаши от неща, в които няма нищо страшно. Щом има пари — а от думите му разбирам, че това е така, — той не само ще се отърве от робство, което смята за неизбежна последица от заточението, но и ще може да започне съвсем нов живот и с трудолюбие непременно ще успее. Той сигурно си спомня какво му предлагах преди години, за да се замогнем. За да го убедя, че планът ми е напълно осъществим, че знам с какви средства да си послужа и съм уверена в успеха, рекох му, че най-напред ще издействувам да се отмени заповедта за заточаването ми, а сетне доброволно, по собствено желание, ще ида заедно с него и ще взема със себе си толкова пари, че да стигнат и за двама ни. Предлагам му това не защото не съм в състояние да преживея без негова помощ, а защото смятам общите ни беди за достатъчна причина да напуснем и двамата тая част на света и да заживеем там, гдето никой не може да ни упрекне за миналото ни, гдето не ни грози опасността от килията на смъртниците, гдето ще можем с безкрайно облекчение да си спомняме за миналите си мъки, убедени, че нашите неприятели окончателно са ни забравили, и където най-сетне ще заживеем като нови хора в един нов свят, без някой да ни пречи и без ние да пречим някому.

Внуших му това с толкова основателни доводи и тъй убедително оборих възраженията му, че той ме прегърна и каза, че моята искреност и обич към него го трогнали. Щял да приеме съвета ми и да се помъчи да се примири със съдбата си, разчитайки на утехата на една толкова предана съветничка и другарка в нещастието. Но все пак ми припомни за това, което споменах в началото — че може би има някаква възможност да се отървем, преди още да са ни заточили, и изобщо да не заминаваме, което според него щяло да бъде още по-добре.

Казах му, че ще сторя всичко, което е по силите ми и в тази насока, а ако не успея, ще изпълня другото си обещание.

След тоя продължителен разговор ние се разделихме, струва ми се, дори по-нежно и влюбено, отколкото на времето в Дънстъбъл. Сега вече много добре разбирах защо бе отказал тогава да дойде с мен в Лондон и защо при раздялата ми бе казал, че не му е възможно да ме придружи до Лондон, както би желал. Споменах вече, че историята на неговия живот би била още по-занимателна от моята; най-странното в нея беше, че той бе упражнявал тоя опасен занаят цели двадесет и пет години, без да бъде заловен. Успехите му понякога били необичайно големи и от време на време му се удавало да се оттегля за година-две на почивка и да държи лакей, който да му прислужва. Често му се случвало, седнал в някое кафене, да слуша хората, ограбени от него, да разказват как ги е ограбил, описвайки толкова точно местата и обстоятелствата, щото нямало съмнение, че ставало дума за него.

Навярно по времето, когато се беше оженил за мен, смятайки ме за богата, той пак си беше почивал така недалеч от Ливерпул. И ако аз се бях оказала тъй богата, както бе очаквал той, уверена съм, че щеше да скъса с миналото и да заживее почтено.

Въпреки всичките си несполуки при последния обир, за негов късмет той стоял малко по-далече, така че никой от ограбените не можеше да се закълне да го е видял. Но когато го заловили заедно с цялата шайка, изглежда, се намерил някакъв упорит селянин, който се заклел, че го бил видял. И сега очаквали в резултат на обявлението да се явят още свидетели срещу него — затова ги и задържали в затвора.

Както подразбрах, предложението да иде в заточение му бе направено след застъпничеството на някакво влиятелно лице, което много настоявало пред него да приеме това предложение. И понеже самият той знаеше, че мнозина можеха да дойдат и да свидетелствуват срещу него, намирах приятеля му напълно прав и дето се вика, денонощно го убеждавах да не отлага повече заминаването си.

Най-сетне след много молби той даде съгласието си, но тъй като заточението му не беше по силата на съдебна присъда, както бе моето, а доброволно, то за него бе много по-трудно да се отърве от заминаването. Неговият приятел бе поръчителствувал, че той ще замине и няма да се върне преди определения срок.

Тази нова трудност направи излишно предприемането на каквито и да било постъпки за собственото ми освобождаване от заточение. Защото имаше смисъл да ги предприемам, само ако решех да го изоставя и да го пусна да върви сам в Америка. За това обаче той не искаше и да чуе и казваше, че предпочитал да иде направо на бесилката.

Но нека се върна към моето собствено дело. Времето за изпращането ми на заточение наближаваше. Хазайката ми, която все още ми беше първа приятелка, се беше опитала да ми издействува опрощение, но това се оказа възможно само срещу цена, твърде тежка за моята кесия. А да остана с празна кесия, след като бях решила да не се връщам към стария си занаят, означаваше да се намеря в положение по-лошо и от заточение, защото там все можех да преживея някак, а тук това беше изключено.

От своя страна добрият свещеник също се стремеше с всички сили да осуети изпращането ми на заточение. Но му отговорили, че пощадили живота ми именно по негова молба и той не бивало да иска повече. Свещеникът тъжеше за предстоящото ми заминаване, защото, както казваше, се опасявал, че у мен ще заглъхне благотворното влияние, проникнало в душата ми пред лицето на близката смърт и укрепнало през време на беседите ми с него. Ето защо този благочестив човек бе много загрижен за мен.

Аз пък от своя страна вече не страдах толкова от това, но скривах причините си от свещеника и той до края смяташе, че заминавам на заточение с безкрайна скръб и мъка.

Беше през месец февруари, когато аз и тринадесет други каторжници бяхме предадени на някакъв търговец, който работеше с Вирджиния; качиха ни на борда на един кораб, пуснал котва в Дептфорд^[24] и търговецът подписа разписка, че ни е приел.

През първата нощ ни затвориха в трюма, където бе толкова тясно, че всеки миг очаквах да се задуша от липса на въздух, а на следната сутрин корабът вдигна котва и се спусна по реката до едно селище, наречено Бъгбис-Хоул; сторили това, както ни казаха, за да не ни се даде никаква възможност да избягаме. А щом корабът спря там и хвърли котва, беше ни разрешено да излезем на палубата, но не и на горната, която беше запазена специално за капитана и за пътниците.

Когато по стъпките на моряците над главата ми и по движението на кораба разбрах, че са разпънали платната, отначало се изненадах много и се уплаших, че ще заминем, без да позволят на приятелите ни да ни видят. Но скоро след това се успокоих — чух, че пускат котва, а и някои от моряците ни казаха, че на следната сутрин ще ни позволят да излезем на палубата и ще дадат възможност на нашите приятели да ни навестят.

Цялата тази нощ прекарах на твърдия под като другите затворници, след това обаче ни дадоха малки каюти — там имаше поне постеля, на която да легнеш, и място, гдето да оставиш куфара или сандъка с дрехи и бельо, стига да имаш такъв. Поставям тази уговорка, защото някои от заточениците нямаха нито риза, нито бельо, ни дреха освен онова, което бе на гърба им; нямаха и стотинка за в случай на крайна нужда. Но можах да се убедя, че и те не поминаваха зле на кораба, особено жените, на които моряците плащаха, за да перат дрехите им и пр., така че те можеха да си доставят всичко необходимо.

Когато на следната сутрин ни разрешиха да излезем на палубата, запитах един от офицерите дали биха ми позволили да пратя на брега писмо, за да съобщя с него на приятелите си къде се намирам, та да ми донесат някои необходими вещи. Той се оказа боцманът на кораба, много учтив, и любезен човек, и ми заяви, че е склонен да разреши всичко, което не би създало опасност да избягам. Казах му, че не искам нищо друго и той отговори, че корабната лодка щяла да иде до Лондон при следния прилив и той ще нареди писмото ми да бъде отнесено.

И тъй, когато спуснаха лодката, боцманът дойде и ми каза, че ще отиде с нея до града и ако писмото ми е готово, той ще се погрижи да бъде предадено. Аз бях намерила перо, мастило и хартия и бях написала писмо до хазайката си, а вътре бях прибавила още едно до моя приятел от затвора, за когото обаче не й казвах, че е мой съпруг, и докрай запазих това в тайна от нея. В писмото до хазайката си съобщавах къде се намира корабът и настойчиво я молех да ми изпрати вещите, които ми е приготвила за път.

Когато връчвах на боцмана писмото, дадох му и един шилинг за човека, който ще го занесе, като го замолих да изпрати писмото, щом слезе на брега, та по възможност да получа отговор веднага и да зная какво става с моите вещи.

— Защото, сър — казах му аз, — ако корабът замине, преди да съм ги получила, с мен е свършено.

Докато му давах шилинга, постарах се да покажа, че съм обезпечена малко по-добре от останалите заточеници, че кесията ми е пълна. И, струва ми се, самият й вид веднага ми осигури съвсем различно отношение от онова, което инак ми се полагаше. Преди той беше вежлив към мен просто от съчувствие към една жена, сполетяна от нещастие, а сега стана по-учтив от обикновено и се погрижи на кораба да се отнасят към мен по-добре, отколкото иначе можех да очаквам; впрочем ще видите това от по-нататъшния ми разказ.

Боцманът добросъвестно предал писмото в ръцете на хазайката ми и донесе отговор от нея. А когато ми го връчваше, върна ми шилинга.

— Ето — каза той, — вземете си обратно и шилинга, защото аз лично предадох писмото.

Просто не знаех какво да кажа, толкова се смаях. След известно мълчание рекох:

— Сър, вие сте извънредно любезен, но сигурно е трябвало да платите за карета дотам.

— Не, не — каза той, — възнаграден съм предостатъчно. Коя е онази дама? Ваша сестра ли е?

— Не, сър — казах аз, не ми е роднина, но ми е вярна приятелка, единствената приятелка, която имам на тоя свят.

— Е — рече той, — днес такива приятели не се срещат често. Плаче за вас като дете.

— Да — казах аз, — тя би дала и сто лири само за да ме отърве от това ужасно положение.

— Така ли? — рече той. — Та аз май и за половината от тая сума бих могъл да ви посоча начин да се измъкнете.

Но го каза тихо, така че никой да не чуе.

— Не, сър — отвърнах аз, — това освобождение ще бъде такова, че хванат ли ме после, ще увисна на въжето.

— Да — каза той, — щом напуснете веднъж кораба, ще трябва по-нататък да се грижите сама за себе си. След това не мога да ви помогна вече с нищо.

И така, изоставихме засега този разговор.

Междувременно моята хазайка, предана докрай, занесла писмото ми на моя съпруг в затвора и получила отговор, а на следния ден дойде лично, за да ми донесе на първо място една морска койка (както наричат тия легла) и всички принадлежности към нея. Донесе ми също и извънредно удобен корабен сандък, тоест от ония сандъци, които се правят за моряците. В него имаше почти всичко необходимо за мен. А в един от ъглите му беше поставено тайно чекмедже, гдето се намираха парите ми, тоест толкова пари, колкото бях решила да взема със себе си. Защото бях се разпоредила част от парите да останат у нея, та по-късно, след като се установя, да ми ги изпрати под формата на стоки, от каквито щях да имам нужда, след като се заселя. Знаех, че в оная страна парите не вършат много работа, че там всичко се разменя срещу тютюн.

Но моето положение беше особено: от една страна — съвсем не беше добре да замина без пари и без стока, от друга — ако бедна каторжница като мен, която трябваше да бъде продадена в робство още със слизането си на брега, пристигнеше там с товар от стоки, това би привлякло вниманието и можеше да предизвика конфискация. Ето защо взимах част от парите, а другите оставях при хазайката си. Хазайката ми донесе и много други неща, за мен обаче не беше разумно да се явявам в прекалено добър вид, поне докато не видех що за човек ще излезе капитанът на кораба. Когато тя пристигна на борда, наистина си помислих, че ще й припадне. Сърцето й замря при мисълта, че трябва да ме остави в това окаяно положение. Разрева се толкова сърцераздирателно, че дълго не можах да разменя с нея нито дума.

Използувах това време, за да прочета писмото на моя приятел от затвора, което ме хвърли в голямо недоумение. Той ми съобщавате, че е невъзможно да го освободят толкова скоро, та да замине със същия кораб, с който ще пътувам аз, и освен това, което бе още по-лошо, съмнявал се дали ще му разрешат да избере сам кораба, при все че отивал доброволно на заточение. От затвора щели да го предадат на онзи кораб, който те намерят за добре, и да го поставят под надзора на капитана като всички други осъдени каторжници. Ето защо опасявал се, че нямало да ме види преди пристигането си във Вирджиния и това почти го хвърляло в отчаяние. Боял се, че по пътя през морето може да ми се случи нещастие или да умра и тогава щял да бъде най-нещастният човек на тоя свят.

Всичко това ме обърка съвсем и наистина не знаех какво да сторя. Разказах на хазайката си историята с боцмана и тя настойчиво ме посъветва да вляза в преговори с него. Но аз не исках да го сторя, докато не науча дали на моя съпруг (пред нея го наричах „моя приятел от затвора“) ще разрешат да отпътува с мен, или не. Накрая се видях принудена да я посветя във всичко, с изключение на това, че той беше мой съпруг. Казах и, че бяхме решили да заминем заедно, ако му позволят да отплува със същия кораб, и че, както съм разбрала, той има пари.

Сетне й разправих, че имаме намерение да се установим там завинаги, да си устроим плантация и да живеем заможно, без да се впускаме в повече авантюри. И крайно поверително й казах, че сме решили да се оженим, щом той пристигне на борда.

Като чу това, тя в облекчение се примири със заминаването ми и тутакси се залови да уреди неговото своевременно освобождаване, така че да може да замине със същия кораб, в което най-сетне, макар и след много трудности, сполучи. Все пак, наложи се той да бъде предаден на кораба с всички формалности, като истински заточеник, какъвто всъщност не беше, защото не бе осъден, и това много засегна честолюбието му.

Сега съдбата ни беше вече решена. Ние бяхме заедно на борда като презрени престъпници — аз, обречена на робство във Вирджиния за пет години, а той — освободен от затвора под гаранция и със задължението до края на живота си да не се връща в Англия. Мъжът ми бе много угнетен и сломен. Унижението, че го бяха докарали на борда на кораба като затворник, го беше засегнало много, защото отначало му бяха обещали да му позволят да се изсели сам, така, че да може да пътува като свободен човек. Наистина той нямаше да бъде продаден, както всички нас, и затова трябваше да плати на капитана за пътуването си. Във всичко останало обаче беше безпомощен като дете и не можеше да направи нищо без чужда подкрепа.

Цели три седмици бях прекарала в пълна несигурност — не знаех дали съпругът ми ще пътува с мен, или не, и поради това се колебах дали да се възползувам от почтеното предложение на боцмана, което на него се стори доста странно.

Но ето че в края на третата седмица моят съпруг пристигна на борда. Лицето му беше унило и гневно. Благородното му сърце бе пълно о ярост и възмущение, загдето трима от нюгейтските надзиратели го домъкнаха и предадоха на борда като осъден, макар че дори не беше съден. Той се оплака на своите приятели, които, изглежда, имаха известно влияние; но когато се опитали да се застъпят за него, отговорили им, че вече му е оказана достатъчна милост с разрешението да се изсели сам. Той трябвало да си даде сметка, че се отнасят прекалено добре с него, щом не подновяват съдебното следствие.

Този отговор го поусмири малко, защото му беше твърде ясно какво можеше да се случи и какво би следвало да очаква. И сега вече осъзна колко добре бях постъпила, като го убедих да приеме предложението за изселване. Щом гневът му от дяволските псета — както ги наричаше той — попремина, той се успокои, развесели се и като му казах колко съм щастлива да го видя отново свободен, ме прегърна и извънредно нежно ми призна, че съм му дала най-добрия възможен съвет.

— Мила — каза той, — ти вече на два пъти спасяваш живота ми. Отсега нататък съм твой роб и винаги ще се вслушвам в съветите ти.

Първата ни работа беше да видим с колко пари разполагаме общо. Съпругът ми беше крайно почтен към мен и ми каза, че когато попаднал в затвора, бил много добре в това отношение, но че животът на състоятелен джентълмен, който водил там, а още повече създаването на приятелски връзки и разноските по освобождението му го въвлекли в големи разходи. Така че му останали всичко на всичко сто и осем лири, които носел със себе си в злато. Аз също му дадох добросъвестен отчет за моето имущество, тоест за онова, което бях взела със себе си. Бях решила, каквото и да се случи, да не разходвам от парите, които бях оставила у приятелката си; мислех си, че ако умра, парите, взети с мен, ще му бъдат достатъчни, а повереното в ръцете на хазайката ми щеше да остане нейна собственост. Тя наистина го беше заслужила.

Парите, които носех със себе си, възлизаха на двеста четиридесет и шест лири и няколко шилинга, тъй че общо разполагахме с триста петдесет и четири лири. Едва ли някой е почвал нов живот с пари, събрани по по-лош начин. Най-голямото неудобство на имуществото ни бе, че се състоеше в налични пари — доста неизгодна стока за плантациите. Вярвах на думите му, че неговата част бе всичко, което му оставаше на този свят. Когато ми се случи това нещастие, аз разполагах със седем-осемстотин лири и вярната ми приятелка пое грижата за тях. Сега в нейни ръце останаха още триста лири, които смятах да държа в резерва, както споменах по-горе. Освен това носех със себе си и някои ценни вещи — два златни часовника, няколко сребърни съда и няколко пръстена — всичките крадени.

С това богатство през шестдесет и първата година от живота си аз се отправих към един нов свят като клета затворничка, която заточението бе спасило от бесилката. Облеклото ми бе скромно и обикновено, но нито скъсано, нито мръсно. Никой на кораба не знаеше, че нося със себе си нещо ценно.

Тъй като имах извънредно много, и то твърде хубави дрехи, а също и бельо в изобилие, бях наредила да ги опаковат в два големи сандъка и да ги натоварят на кораба, но не като мои вещи, а като пратки за Вирджиния, отправени на истинското ми име. Товарителниците бяха в джоба ми. Там се намираха и сребърните съдове, и часовниците, и всичко ценно, което притежавах, освен парите. Тях държах в тайното чекмедже на моя сандък, което не можеше да бъде открито, а и да го откриеха, не можеха да го отворят, без да се натроши на трески целият сандък.

Сега вече корабът почна да се пълни. Доста пътници дойдоха на борда; настаниха ги в голямата каюта и в другите помещения на кораба, докато ние, затворниците, бяхме натъпкани в трюма.

Още когато доведоха съпруга ми на кораба, аз заговорих с боцмана, който отдавна ми бе дал да разбера, че е добре разположен към мен. Казах му, че досега не съм му благодарила както подобава за услугите, които ми е направил, и му пъхнах в ръката една лира. Добавих, че вече и съпругът ми се намира на борда и макар сега да сме в такова плачевно положение, нямаме нищо общо с окаяната тълпа, с която дойдохме, и го помолих да увещае капитана да ни създаде известни удобства на кораба. Готови сме, рекох, да го възнаградим за добрата воля да ни направи тази услуга. Той явно бе много доволен от бакшиша и ми даде уверения, че ще ми помогне.

Както ни осведоми той, капитанът бил голям добряк и много лесно щял да даде съгласието си да бъдем настанени тъй, както желаем; още при следващия прилив щял да отиде на брега да говори с него по този въпрос.

На другата сутрин се събудих по-късно от обикновено и когато излязох на палубата, видях боцмана, зает с всекидневната си работа сред екипажа. Бях леко разочарована, че го виждам там. Насочих се към него, за да го заговоря, ала той ме видя и сам се приближи. Без да му давам време да заговори пръв, казах усмихната:

— Опасявам се, господине, че сте ни забравил вече, защото, както виждам, сте много зает.

Той тутакси отвърна:

— Елате с мен и ще видите.

И ме заведе в голямата каюта. Там седеше един мъж е доста благородна външност и пишеше нещо. Пред него се намираха цял куп книжа.

Той все още продължаваше да пише, когато боцманът се обърна към него:

— Ето дамата, за която ви говори капитанът.

А на мен каза:

— Съвсем не съм ви забравил. Ходих при капитана и му предадох дословно молбата ви да бъдат създадени удобства за вас и вашия съпруг. Капитанът изпрати тук този джентълмен — помощник-капитан на кораба, — който ще ви разведе навсякъде и ще ви настани така, както пожелаете. Капитанът ми нареди да ви уверя, че с вас няма да се отнасят като към заточеници, а ще ви бъде засвидетелствувано уважението, с което се ползуват и другите пътници.

Помощник-капитанът прекъсна благодарностите ми към боцмана, потвърди казаното от него и добави, че за капитана едва ли имало по-голяма радост от тая да прояви любезност и състрадание особено към хора, сполетели от беда.

Сетне той ми показа няколко кабини, едни вградени в голямата каюта, останалите около нея, но все пак свързани с нея за удобство на пътниците. Предостави ми да избера, където ми е угодно. Избрах една кабина в третокласното помещение, която предлагаше големи удобства за нареждане на нашите сандъци и куфари и имаше маса, гдето щяхме да можем да се храним.

Помощник-капитанът ми каза, че боцманът горещо препоръчал мен и съпруга ми. Ето защо му било наредено да ни съобщи, че ако ни е удобно, можем да се храним заедно с него през време на цялото пътуване, и то при условията за редовните пътници. Можели сме също така, ако желаем, да се запасим със собствени пресни продукти или пък да получаваме храна от корабната кухня.

След прекараните лишения и бедствия тези новини ми се сториха много обнадеждващи. Поблагодарих му и казах, че капитанът трябва да ни съобщи какви са неговите условия. А сетне се сбогувах, за да отида да кажа всичко на съпруга си, който не бе много добре и още не излизаше от кабината.

Отидох при мъжа си, който просто не приличаше на себе си — толкова бе паднал духом поради унижението, на което беше подложен. Когато му разказах как ни приемат на кораба, той така се оживи, че веднага стана друг човек. Нови сили и смелост проличаха във всяка черта на лицето му.

Като се посъвзе, съпругът ми дойде с мен и благодари на помощника за проявената любезност към нас. Помоли го да предаде на капитана нашата признателност и предложението да заплатим предварително всичко, което той би поискал като такса за пътуването и за създадените ни удобства.

Помощникът каза, че капитанът щял да дойде на кораба следобед и тогава той щял да му доложи за всичко. И наистина следобед капитанът дойде. Към нас той се показа точно тъй учтив и любезен, както го беше описал боцманът. Остана толкова доволен от разговора със съпруга ми, че, накратко казано, не ни позволи да заемем избраната от нас кабина, а ни даде една от онези, които, както вече споменах, бяха свързани с голямата каюта. Той не ни поиска прекалено много, явно беше, че не е човек, който желае да използува случая, за да ни оскубе. Само с петнадесет гини ние заплащахме цялото пътуване, провизиите, храненето на капитанската маса и превъзходното обслужване.

Самият капитан се бе настанил от другата страна на голямата каюта, защото бе отстъпил кабината си в задната част на кораба на някакъв богат плантатор, който пътуваше с жена си и трите си деца. Те се хранеха отделно. Имаше и няколко обикновени пасажери, настанени в третокласните помещения. А колкото до бившите ни събратя по съдба, те бяха затворени в трюма и много рядко излизаха на палубата.

Не можех да се сдържа да не осведомя хазайката си за случилото се. Пък и справедливо бе и тя, която тъй искрено беше разтревожена за съдбата ми, да сподели радостта ми. Освен това нуждаех се от нейното съдействие, за да си набавя множество необходими вещи. Преди се страхувах да не би някой да види с какво разполагам. Но сега, когато имах кабина и място, гдето да ги наредя, поръчах множество полезни неща. Те щяха да облекчат пътуването ни: ракия, захар, лимони и пр., за да правим пунш и да черпим нашия благодетел капитана. Поръчах в изобилие съседни продукти и напитки, също така едно по-широко легло със съответен дюшек — с една дума, бяхме решили нищо да не ни липсва.

През цялото време не се бях снабдила още с нищо, което щеше да ни бъде от полза, когато пристигнехме и се заловихме с обработването на земята. Беше ми много добре известно какво е необходимо за подобен случай. На първо място бяха земеделските сечива и дюлгерските инструменти, а също и най-различни домашни потреби, които ако се купеха там, на място, сигурно щяха да струват двойно по-скъпо.

Обсъдих това положение с хазайката си. Сетне тя посетила капитана и изразила пред него надеждата, че е възможно да се намери начин злощастните й братовчеди, както ни нарекла, да възвърнат свободата си, когато пристигнат. По този начин се впуснала в обширен разговор, за който ще спомена по-подробно, когато му дойде времето. След като подпитала така капитана, тя му дала да разбере, че макар нещастни обстоятелства да са станали причина за нашето заминаване, ние не сме съвсем лишени от средства, за да започнем работа в страната. Казала му, че сме решили да се заселим там и да заживеем като плантатори.

Капитанът с готовност предложил съдействието си, обяснил й какви са първите стъпки в подобно начинание и колко лесно, колко сигурно дори било за трудолюбивите хора да възвърнат по този начин състоянието си.

— Мадам — казал той, — за никого в тая страна не е позорно, че е бил изпратен там дори и в по-тежко положение, отколкото, струва ми се, са вашите братовчеди. Достатъчно е да се заловят сериозно за работа, когато пристигнат в страната.

Сетне тя запитала какви неща ще бъде необходимо да вземем със себе си. А той като добре осведомен човек й казал следното:

— Мадам, преди всичко вашите братовчеди трябва да намерят човек, който да ги купи като слуги, съгласно условията на тяхното заточение. После от негово име те могат да отидат, където пожелаят. Могат да купят някоя разработена вече плантация или пък да закупят земя от правителството на страната и да се установят, където им се хареса — и двете неща са еднакво разумни.

Тя помолила за неговото съдействие по първия въпрос и той й обещал лично да го уреди. И наистина го изпълни честно. Колкото за останалото, обещал й да ни препоръча на хора, към които да се обръщаме за съвет, без да се опасяваме, че ще се възползуват от невежеството ни. А това бе повече, отколкото можеше да се желае. Сетне хазайката го попитала дали за попрището ни на плантатори не трябва да ни снабди с някои материали и сечива. Той отговорил: „Да, на всяка цена.“ Помолила го да й помогне, като заявила, че е готова да ни снабди с всичко, без оглед на разноските. Той й дал списък на нещата, нужни за един плантатор; по негова сметка те щели да възлязат на осемдесет или сто лири. И така, тя тъй умело се зае да ги купува, сякаш беше стара търговка от Вирджиния. Само че по мое нареждане купуваше посоченото в списъка на капитана двойно. Всичко бе натоварено на кораба на нейно име. Сетне тя прехвърли товарителниците на името на съпруга ми, а направи застраховка на свое. По този начин бяхме осигурени от всякаква случайност и злополука.

Трябва да спомена, че за тази цел съпругът ми й даде всичките си налични пари — онези сто и осем лири, които имаше в злато. Аз от моя страна й дадох една солидна сума, тъй че изобщо да не прибягва до парите, оставени от мен в нейни ръце. Въпреки всичко разполагахме още с близо двеста лири. А това бе предостатъчно за нашите намерения.

При тези условия, много доволни и истински щастливи, загдето се наредихме тъй добре, отплувахме от Бъгбис-Хоул за Грейвсенд, където корабът остана на котва десет дни. Капитанът окончателно се пресели на кораба. Тук той прояви към нас любезност, която съвсем нямахме основание да очакваме — пусна ни на брега, за да се освежим, само срещу честна дума, че няма да избягаме и доброволно ще се завърнем на кораба. Това бе такова доказателство за неговото доверие в нас, че съпругът ми се трогна до сълзи. В изблик на признателност той каза на капитана, че не смята да приеме, защото бил лишен от всякаква възможност да му се отблагодари както подобава и не искал капитанът да поема такъв излишен риск. След доста взаимни учтивости аз подадох на съпруга си една кесия, в която имаше осемдесет гини, и той я пъхна в ръцете на капитана.

— Ето, капитане — рече той, — това е част от залога за нашата вярност; ако постъпим в каквото и да е отношение непочтено към вас, нека бъде ваша.

И така, слязохме на брега.

Всъщност капитанът имаше достатъчно доказателства за твърдото ни намерение да заминем. След големите ни приготовления нямаше никаква вероятност да предпочетем да останем в Англия, пък и това би представлявало смъртна опасност за нас. С една дума, слязохме на брега с капитана и вечеряхме заедно с него в Грейвсенд при най-добро настроение. Останахме цяла нощ, спахме там, където вечеряхме, и на сутринта най-почтено се завърнахме на борда заедно о него. Оттам купихме десет дузини бутилки с превъзходна бира, малко вино, птици и други подобни неща, които смятахме, че ще бъде добре да имаме на кораба.

През цялото това време хазайката ми беше с нас. Тя ни придружи чак до Даунс с жената на капитана и се върна обратно заедно с нея. Раздялата със собствената ми майка не ми бе причинила такава мъка, както раздялата с нея. Повече не я видях.

На третия ден от пристигането ни в Даунс излезе по-пътен източен вятър и на 10 април отплувахме. Никъде не спирахме, докато корабът, подгонен към бреговете на Ирландия от доста силна буря, не хвърли котва в един малък залив. Наблизо имаше река, името на която не си спомням. Казваха, че се спускала чак от Лимерик и била най-голямата река в Ирландия.

Тук лошото време ни задържа няколко дни. Капитанът, все тъй любезен и мил, отново ни взе със себе си на брега. С това наистина направи услуга на съпруга ми, който доста зле понасяше морето, особено през силно ветровитите дни. Тук отново закупихме пресни провизии — говеждо, свинско и овче месо, птици. Капитанът забави кораба, за да се осолят пет или шест бурета с говеждо за попълване на корабните запаси.

Не изминаха и пет дни, когато времето се оправи. Духна попътен вятър, опънахме отново платната и след четиридесет и два дни достигнахме благополучно бреговете на Вирджиния.

Когато доближихме брега, капитанът ме повика и каза, че от думите ми разбрал, че имам роднини в тази страна и съм била и по-рано в нея. Ето защо предполагал, че ми е известно как постъпват тук с каторжниците, когато пристигнат. Отговорих му, че не зная, и го уверих, че няма да се обадя на никого от роднините си тук, докато се намирам в положението на затворничка. Колкото за останалото разчитаме напълно на неговото съдействие, което бе имал добрината да ни обещае. Той каза, че трябва да намеря някой местен жител, който да ме купи за прислужница и да отговаря за мен пред губернатора на страната. Обещах му да постъпя според неговите указания. Тогава той доведе един плантатор, уж за да ме продаде като прислужница. За съпруга ми нямало нареждане да бъде продаден.

Така аз бях продадена формално. Слязохме на брега заедно с плантатора. Капитанът дойде с нас и ни отведе в някакво заведение, което не зная дали може да се нарече кръчма, или не. Там ни поднесоха пунш, приготвен от ром, и други подобни. Прекарахме извънредно весело. След малко плантаторът ми даде удостоверение, че съм освободена, и писмено уверение, че съм му служила вярно. На следното утро аз бях свободна да отида, където пожелая.

За тази услуга капитанът ни поиска шест хиляди фунта тютюн. По неговите думи той бил длъжен да ги достави на търговеца, наел кораба му. Незабавно го купихме за негова сметка, дадохме му отгоре и двадесет гини и той остана извънредно доволен.

Редица причини ме карат да не разказвам подробно в коя част на колонията Вирджиния се заселихме. Достатъчно е да спомена, че навлязохме в голямата река Потомак. Първоначално възнамерявахме да се заселим тук, при все че впоследствие променихме решението си.

Пренесохме имуществото си на брега и го настанихме в склада, който наехме заедно с квартирата в малкото селище, край което хвърлихме котва. Първата ми работа след това бе да разпитам за майка си и за брат си (тази фатална личност, за която бях омъжена, както подробно разказах). Разпитах тук-таме и узнах, че мисис***, тоест майка ми, е починала и че моят брат или съпруг е жив. Дори нещо по-лошо — узнах, че се е преместил от плантацията, в която бях живяла, и се е установил заедно с един от синовете си в някаква плантация, непосредствено до селището, край което бяхме слезли и наели склада.

Отначало бях малко разтревожена, но после реших, че той не би могъл да ме познае и не само се успокоих напълно, но дори поисках да го видя, без, разбира се, да ме види той.

За тази цел потърсих и намерих плантацията, в която живееше. Заедно с една местна жителка, която бях наела да ми помага, започнах да обикалям край владението му под предлог, че искам да хвърля поглед на околностите и да се ориентирам. Най-сетне се приближих толкова, че видях къщата. Попитах жената на кого е тази плантация. Тя ми обясни, че била на еди-кого си.

И като погледна вдясно, добави:

— Ето джентълмена, собственик на тази плантация. И баща му е с него.

— Как се казват? — попитах.

— Не зная — отвърна тя — какво е името на стария джентълмен, но името на сина е Хъмфри. Смятам, че и бащата се нарича тъй.

Можете да си представите каква смесица от радост и страх ме обзе по този повод — веднага разбрах, че това е собственият ми син, а баща му, който тя ми показа, моят брат. Не носех маска, но смъкнах ниско качулката над лицето си и не се съмнявах, че след двадесетгодишно отсъствие той няма да бъде в състояние да ме познае, още повече, че никой не ме очакваше в този край на света. Но всичките ми предпазни мерки се оказаха излишни. Вследствие някаква болест на очите неговото зрение било толкова отслабнало, че виждал само колкото да не се блъсне в някое дърво или да не падне в някоя яма.

Когато приближиха, казах:

— Той познава ли ви, мисис Оуен? (Тъй наричаха жената.)

— Да — отговори тя, — ако чуе гласа ми, ще ме познае. Но не вижда достатъчно добре и не би познал нито мен, нито когото и да било другиго.

Тогава тя ми разказа историята за неговото зрение, за която вече споменах. Това ме успокои и докато те минаваха край мен, отново отметнах качулката назад. Окаяна майка бях аз — виждах собствения си син, красив, приятен, богат, без да смея да му се открия, нито да привлека вниманието му. Нека всяка майка, която прочете тези редове, си представи с каква мъка в душата си се овладях, какъв копнеж ме обзе да го прегърна и да го облея в сълзи. Имах чувството, че вътрешностите ми се обърнаха, че всяка фибра в мен затрепери. Не знаех какво да правя, както сега не зная с какви думи да предам тези мъки.

След като той отмина, вцепенена и разтреперана, гледах след него, докато го виждах. Сетне се отпуснах на тревата, точно на мястото, което си бях отбелязала. Престорих се, че си почивам, извърнах се, легнах по очи и обсипах със сълзи и целувки земята, по която бе вървял той.

Не можах да скрия вълнението си от жената и тя го забеляза. Но помисли, че не ми е добре. Бях принудена да призная, че е така. Тогава тя настоя да стана, понеже земята била влажна и било опасно да се лежи на нея. Послушах я и тръгнахме.

Докато се връщахме и аз все още я разпитвах за господина и неговия син, възникна нов повод за печални мисли. Уж за да ме разведри, жената започна да ми разказва, че сред някогашните съседи на господина се носел много странен слух.

— Какво разказват? — запитах аз.

— Че когато бил млад — започна тя, — старият господин заминал за Англия и се влюбил в някаква млада госпожица, една от най-изисканите, които били виждали тук, оженил се за нея и я довел при майка си, която тогава била жива. Живял с нея няколко години — продължи тя, — имали няколко деца. Едно от тях бил младият човек с него. Ала след известно време, говорейки веднъж за себе си, старата дама, майка му, споменала пред снаха си за доста лошите си преживелици в Англия. Снахата била твърде изненадана и обезпокоена. Накратко, след още някои допълнителни обяснения станало ясно, че тя, възрастната дама, е без всякакво съмнение нейна собствена майка и следователно синът и — неин роден брат. Всичко това така ужасило и объркало цялото семейство, че едва ли не ги погубило. Младата жена не искала да живее с него, а той известно време бил като обезумял. Накрая младата жена заминала за Англия и вече не чули нищо за нея.

Лесно можете да си представите какви чувства породи този разказ у мен, но ми е невъзможно да ви опиша смущението си. Престорих се на изненадана от разказа и зададох хиляди въпроси за подробностите. Оказа се, че жената беше много добре запозната с тях. Най-сетна започнах да разпитвам за материалното състояние на семейството, за смъртта на възрастната дама, тоест майка ми, на кого е завещала имуществото си. Запитах това, защото моята майка ми бе обещала най-тържествено, че като умре, ще ми завещае нещо. Освен това така щяла да нареди всичко, че ако съм жива, да го получа по един или друг начин, без нейният син — тоест моят брат и съпруг — да бъде в състояние да попречи.

Жената отговори, че не знаела в подробности как било наредено, но й казали, че майка ми оставила една парична сума, плащането на която гарантирала с плантацията си. Тази сума трябвало да се даде на дъщерята, щом като се обади, независимо дали е в Англия, или някъде другаде. За изпълнител на завещанието определила сина ми, когото видяхме заедно с баща му.

Тази новина бе твърде важна за мен, за да не й обърна внимание. Можете да бъдете уверени, че ме изпълня с хиляди мисли — какво да предприема, по какъв начин да открия коя съм и изобщо дали да сторя това, или не.

Толкова забъркано бе положението, че наистина не бях в състояние да се оправя, нито знаех какъв път да поема. Денем и нощем тази мисъл не излизаше от ума ми. Станах мълчалива, изгубих съня си.

Съпругът ми забеляза това и започна да гадае какво ме гнети, стараеше се да ме развлича, ала всичко ба напразно. Тогава той почна да иска от мен да му кажа какво ме измъчва и аз дълго отбягвах, докато най-сетне, след непрекъснато настояване, бях принудена да съчиня една история, която впрочем донякъде отговаряше на истината. Казах му, че съм разтревожена, защото трябва да напуснем квартирата и да променим плановете си за заселване, тъй като съм разбрала, че ако останем в тази част на страната, ще ме познаят. Причината била, че след смъртта на майка ми част от моите роднини дошли в местността, в която се намираме, и сега или трябва да им разкрия коя съм — което по много причини не бива да става при сегашното ни положение, — или да се преместим. Мрачното ми настроение се дължало на това, че не съм знаела какво да сторя.

Той се съгласи с мен, че при сегашното ни положение в никой случай не бива да казвам комуто и да било коя съм. Рече, че поради тези причини бил склонен да се преместим в която и да е част на страната, дори да отидем в друга страна, стига да намеря предложението му за уместно.

Това обаче създаде нови затруднения за мен. Преместех ли се в друга колония, аз сама си затварях пътя за едно по-грижливо издирване на наследството, оставено от майка ми. От друга страна, не смеех дори да помисля да разкрия на новия си съпруг тайната за моя някогашен брак. Нито подобаваше да се разказват подобни неща, нито можех да предвидя какви ще бъдат последиците. Освен това невъзможно бе да получа наследството си, без да заявя открито пред цялата страна коя съм била и каква съм станала сега.

Тази обърканост продължи доста време и много разтревожи съпруга ми. Той смяташе, че не съм достатъчно искрена и не споделям напълно тревогите си с него. Често казваше, че не можел да разбере какво е сторил, та не му доверявам тайните си, независимо какви са, особено пък ако са мрачни или потискащи. Впрочем аз наистина можех да му се доверявам във всичко, защото никой мъж не го заслужаваше повече от него. Но това бе тайна, която не знаех как да му разкрия. И тъй като нямаше жива душа, за да споделя поне част от нея, товарът ми стана непоносим.

Който иска, нека си твърди, че нашият пол не умеел да пази тайна. Целият ми живот ме убеждава в противното. И жената, и мъжът се нуждаят от някой, комуто да доверят тайната си, от някой близък приятел, с когото да споделят радостта или мъката си. В противен случай, каквото и да стане, тайната ще се стовари като двойно бреме върху душата и може да стане дори непоносима. Нека хората кажат сами права ли съм, или не.

Поради тази причина както жени, така и мъже, дори мъже с превъзходни качества, са проявявали слабост и са се оказвали негодни да понесат бремето на една тайна радост или пък тайна скръб. Те са били принуждавани да ги разкрият, само и само да се сдобият с отдушник и да облекчат сърцата си, смазани под бремето на тайните. Това съвсем не е признак на лекомислие, а напълно естествена последица. Ако се съпротивяват дълго на угнетеността, такива хора почват да говорят насън и да разкриват тайните си, без оглед нито на лицето, пред което се откриват, нито на последиците, дори и да са фатални. Този естествен нагон така непреодолимо се проявява в съзнанието на провинените в тежко престъпление, като например тайно убийство, че те са принудени да го разкрият, ако ще това да означава и собствената им гибел. Вярно е, че тези разкрития и изповеди прославят божието правосъдие. Но вярно е също така, че провидението, което обикновено избира за свое оръдие природата, и сега си служи с естествени причини, за да получи тези изключителни резултати.

Бих могла да дам множество забележителни примери в тази насока от моето дългогодишно общуване с престъпността и престъпниците. Когато бях в Нюгейт, познавах един човек, който бе една от тъй наречените „нощни птици“ — не зная дали и впоследствие са ги наричали така. Тъмничарите го пускали всяка нощ да върши кражби, а на следния ден издирвали и връщали обратно срещу възнаграждение откраднатото от него през предишната нощ, тъй като този човек разказвал с такава точност в съня си всичко, което вършел — всяка своя стъпка, какво и къде е крал, — сякаш бил буден. По тази причина всеки път, след като го пускали, трябвало да го затварят или сам, или с някой от стражарите, тъй че никой друг да не го чуе. Иначе, щом разкажел подробностите и съобщял всичките си похождения и успехи на някой от своите събратя-крадци или на работодателите си, както би трябвало да ги нарека, всичко се оправяло. Заспивал си тихо и мирно както всички хора.

Надявам се, че никой няма да сметне за излишно отклонение разказа за тази част от моя живот и за хората, принудени да разкриват най-съкровените свои и чужди тайни. Направих го, за да извлече всеки читател поука, назидание, предупреждение и полза.

Бремето на моята тайна така ми тежеше, че постоянно обмислях какво да предприема. Единственият изход, който можах да намеря, бе да посветя съпруга си дотолкова, че да се убеди в необходимостта да се заселим в някоя друга част на света. Следващата дилема пред нас бе към коя част на английските колонии да се отправим. Съпругът ми беше съвършено чужд на страната и едва ли знаеше нещо повече за географското положение на колониите. При все че пиша това, аз самата не зная какво означава думата „географско“. Притежавах само обши познания, добити от дългите разговори с хора, които пристигаха или заминаваха за различните страни.

Така например знаех, че Мериланд, Пенсилвания, Източен и Западен Джърси, Ню Йорк и Нова Англия бяха разположени северно от Вирджиния и следователно имаха по-студен климат. Ето защо те не ме привличаха. Аз по природа обичам топло време; с възрастта моята склонност да избягвам студения климат се засили още повече. Това ме накара да реша да се преселим в Каролайна, която е най-южната английска колония на континента. Още повече, че оттам много лесно можех да дойда по всяко време, което бих сметнала за подходящо, за да потърся имуществата от майка си и да предявя моите права върху тях.

Взела това решение, предложих на съпруга си да напуснем селището, гдето живеехме, и да вземем нашето имущество със себе си в Каролайна, където щяхме да се заселим. Съпругът ми охотно се съгласи с моя пръв довод, тоест че не е добре да оставаме тук, след като го бях убедила в опасността да ме познаят. Останалото не му казах.

Но ето че се породи още едно, ново затруднение. Главният въпрос продължаваше да тормози съзнанието ми и не можех дори да помисля да напусна страната, преди да се осведомя по един или друг начин какво е сторила майка ми за мен. Освен това не можех спокойно да понеса мисълта да замина, без да разкрия коя съм на моя бивш съпруг (брат) или на моето дете, сина му. Но ми се искаше да го направя тъй, че новият ми съпруг да не научи за тяхното съществуване, а и те да не узнаят нищо за него. Измислих безброй начини, за да го сторя. На драго сърце бях готова да изпратя съпруга си в Каролайна и да го последвам по-късно. Това обаче бе неосъществимо, защото той нямаше да мръдне без мен, тъй като не познаваше страната и нямаше понятие как се устройва плантация. Сетне реших отначало да идем там заедно и сетне, като се заселим, да се върна във Вирджиния. Знаех обаче, че дори и тогава той никога не ще поиска да се отдели от мен и да остане сам. Всичко се обясняваше с обстоятелството, че той бе отгледан като аристократ и не само не познаваше страната, но бе и ленив. Когато създадохме плантацията, той предпочиташе да обикаля горите с пушка или, както казваха, да ходи на лов. То бе главното занимание на индианците, но, повтарям — той предпочиташе това, само и само за да не работи в плантацията.

Тези препятствия бяха непреодолими и просто не знаех какво да предприема. Така си бях втълпила да разкрия на бившия си съпруг коя съм, че не можех да устоя — още повече, защото си мислех: не го ли сторя, докато той е жив, по-късно може би ще правя напразни опити да увещавам сина си, че наистина съм същото лице и съм негова майка. Тъй че можех да загубя както завещанието от майка ми, тъй и подкрепата и утехата на най-близките си.

От друга страна, не можех да разкрия положението си, тоест че имам съпруг и че съм докарана на заточение като престъпница. И поради двете причини за мен бе абсолютно необходимо да напуснем страната и да се завърна при бившия си мъж, сякаш идвам от друга колония.

По тия съображения продължих да настоявам пред мъжа си, че е абсолютно необходимо да не се заселваме край реката Потомак, защото незабавно ще станем известни на всички, докато, отидем ли другаде, ще пристигнем със същото добро име, което има всяко семейство, дошло да се засели там. Тъй като местните жители са винаги добре настроени към новопристигналите заселнически семейства, донесли със себе си имущества, то ние можехме да разчитаме на благосклонно посрещане, без всякаква опасност да се разкрие истинското ни положение.

Казах му още, че имам многобройни роднини тук и че не смея да им се обадя, защото скоро ще научат причината за идването ми във Вирджиния, а това би ме изложило крайно много. Споменах и това, че имам основания да вярвам майка ми, починала тук, да ми е завещала нещо, което може би е доста значително. Това заслужавало да се проучи, но не можело да бъде сторено, без да узнаят всички кои сме, освен ако се преместим. Ако обаче се заселим другаде, бих могла да посетя брата и племенниците си, за да ги видя и да разбера какъв е моят дял, да бъда приета с уважение и същевременно да получа онова, което ми се полага. Сторех ли го сега, едва ли можех да очаквам друго освен неприятности — вероятно щяхме да се караме, щяха да ни кълнат и обиждат, нещо, което мъжът ми навярно нямаше да може да понесе. А в случай че се наложеше да доказвам по съдебен ред, че действително съм дъщерята, това щеше да доведе до искане на сведения от Англия, а тъй можех да загубя и да проиграя всичко.

С тези доводи и след като запознах мъжа си с истината дотолкова, доколкото бе необходимо за него, решихме да тръгнем и да потърсим някое селище в Каролайна.

С оглед на това започнахме да разпитваме за кораби, заминаващи за Каролайна, и твърде скоро научихме, че от другата страна на залива, както го наричат, а именно в Мериланд, имало кораб, пристигнал от Каролайна, натоварен с ориз и други стоки, който щял да са връща пак там. Наехме една гемия за превозване на имуществото си, сбогувахме се окончателно с реката Потомак и се отправихме с целия си багаж към Мериланд.

Пътуването бе дълго и неприятно. Според мъжа ми за него то било по-тежко, отколкото цялото пътуване от Англия, защото времето беше лошо. Имаше вълни, а корабчето бе малко и неудобно. Освен това бяхме навлезли на цели сто мили нагоре по Потомак, в местността, изречена Уестморланд, тъй като Потомак е не само най-голямата река във Вирджиния, но, както съм чувала, и най-голямата река в света, която се влива в друга река, а не направо в морето. Докато плувахме по нея, времето непрекъснато бе лошо и често се излагахме на големи опасности, защото, макар и да я наричат река, често тя е така широка, че когато се намирахме в средата, в протежение на много левги не можехме да видим земя нито от едната, нито от другата страна. Сетне трябваше да прекосим големия залив Чесапик, който там, където в него се влива Потомак, е широк близо тридесет мили. По тези причини пътуването ни излезе двеста мили, и то в една мизерна гемия с цялото ни имущество. Случеше ли се някое нещастие, щяхме да се окажем в окаяно положение. Ако изгубехме всичко освен живота си, щяхме да останем голи и боси в дива, непозната местност, без изобщо да имаме приятел или близък в тази част на света. Само при мисълта за това изтръпвах, дори и след като опасността бе отминала.

И тъй, след петдневно плаване, пристигнахме до селището, което, доколкото си спомням, наричаха Филипс Пойнт. Обаче какво мислите — когато пристигнахме, се оказа, че корабът от Каролайна бил натоварен и отплувал преди три дни. Това бе голямо разочарование за нас. Но тъй като аз от нищо не падах духом, казах на мъжа си, че след като не можем да се доберем до Каролайна, а тук, където се намираме, земята изглежда много плодородна и хубава, то най-добре ще бъде да проучим дали условията отговарят на нашите цели. В случай че всичко се окаже благоприятно за нас, можем да се заселим тук.

Слязохме незабавно на брега, но се оказа, че точно тук няма възможност нито да се подслоним, нито да приберем имуществото си. Открихме обаче един много услужлив квакер, който ни посъветва да отидем в някаква местност, разположена на шестдесет мили в източна посока, тоест към устието на залива. Той живеел там и ни увери, че ще имаме възможност или да се заселим, или да потърсим друго място, още по-удобно за заселване. Покани ни тъй любезно, че се съгласихме да идем. Самият той дойде с нас.

На тръгване купихме двама прислужници: една англичанка, току-що пристигнала от Ливерпул, и един негър. Това бе абсолютно необходимо за хора, решили да се заселят в тази колония. Почтеният квакер ни оказваше непрекъснато услуги и когато пристигнахме в селището, ни намери удобен склад за багажа, подслон за самите нас и за прислугата.

Два месеца по-късно, пак с негова помощ, получихме от губернатора на колонията голям участък земя за нашата плантация. Тъй окончателно изоставихме мисълта за преселване в Каролайна. Тук бяхме приети много добре, настанени в удобно жилище, докато завършим приготовленията — разчистване на достатъчно земя и набавянето на материал за постройка на собствен дом. Всичко това бе извършено съгласно указанията на квакера. И така, само за една година ние притежавахме близо петдесет акра^[25] разчистена земя, част от която заградихме и засяхме с тютюн. Освен това имахме просторна градина и достатъчно ниви, за да снабдяваме слугите си със зеленчуци и хляб.

При това положение се заех да убедя мъжа си да ме пусне пак оттатък залива, за да разпитам там за роднините си. Сега той се съгласи с по-голяма охота, защото имаше достатъчно работа, а можеше да се забавлява и с пушката, което тук наричат лов и което много му се нравеше. Сега ние често отправяхме погледи един към друг, понякога с голямо удоволствие, и размишлявахме за това, колко по-хубав бе животът ни тук не само от Нюгейт, а и от най-голямото ни благоденствие през време на позорния „занаят“, с който и двамата се бяхме занимавали.

Сега стопанството ни бе в много добро състояние. Бяхме закупили от колониалните власти земя за тридесет и пет лири, които заплатихме в брой, и плантацията даваше достатъчно доход, за да осигури и двама ни до края на живота. А колкото за деца, отдавна бях минала възрастта, когато изобщо можех да помисля за нещо подобно.

Но благополучието ни не се заключаваше само в това. Както вече казах, аз отплавах отвъд залива, гдето живееше моят брат и бивш съпруг. Но не отидох в същото село, както по-рано, а се отправих срещу течението на друга голяма река, западно от Потомак, наречена Рапаханок. Тъй се озовах зад плантацията на брат си, която бе доста просторна, а сетне — по един плавателен приток на Рапаханок — се добрах и до самата плантация.

Сега вече бях твърдо решила да се явя открито пред моя брат и да му кажа коя съм; но понеже не знаех в какво настроение ще го намеря или по-право се опасявах, че мога да го разтревожа много с неочакваното си посещение, реших най-напред да му пиша писмо, та да му обясня коя съм и че не съм дошла да го безпокоя във връзка с някогашните ни отношения, които, както се надявах, отдавна бяха забравени, а се обръщах към него като сестра към брат с молба да ми помогне да получа завещаното от нашата майка. Изказвах увереност, че той ще постъпи честно, особено като вземе предвид колко далечен път съм изминала, за да дойда тук.

Прибавих в писмото и няколко много нежни слова за сина му, който, както му бе известно, беше мое дете, и че както аз, така и той не сме виновни, загдето сме се оженили, тъй като и двамата не сме знаели близкото си родство. Ето защо се надявах, че той ще изпълни най-горещото ми желание да видя веднъж моето собствено и едничко дете и да дам израз поне на част от безкрайната си обич към този момък, който дори не помни своята майка.

Разчитах, че щом получи писмото, той веднага ще го даде на сина си, тъй като очите му бяха твърде слаби и едва ли можеше да го прочете сам. Но стана още по-добре, отколкото бях очаквала. Поради слабото си зрение той бил разрешил на сина си да отваря всичките му писма. И тъй като старият джентълмен не бил у дома си, когато пратеникът пристигнал, писмото ми попаднало право в ръцете на моя син, той го отворил и прочел.

След малко синът ми повикал пратеника в къщи и го запитал къде се намира лицето, което му е дало това писмо. Пратеникът му казал селището — то се намираше на около седем мили — и моят син го замолил да почака, веднага заповядал да се оседлае кон и да се приготвят двама слуги и ето че пристигна при мен заедно с пратеника.

Всеки може да си представи изумлението ми, когато пратеникът се върна и ми съобщи, че старият джентълмен не бил у дома си, но затова пък намерил сина му, който пристигнал заедно с него и ей сега щял да влезе при мен. Страшно се смутих, защото не знаех какво означава това — мир или война, нито пък как следва да се държа. За мислене обаче разполагах само с няколко мига, тъй като синът ми следваше пратеника по петите и влизайки в жилището ми, запита нещо момъка при вратата. Предполагам — понеже не чух, — че го е запитал:

„Къде е дамата, която ви изпрати?“, защото пратеникът отговори:

„Ето я тук, вътре, сър.“

След това той влезе право при мене, целуна ме, взе ме в обятията си и толкова пламенно ме притисна, че не можеше да проговори нито дума, аз обаче чувствувах кок гръдта му се надига и спуска като на дете, което безмълвно хлипа и не може да изплаче мъката си.

Не съм в състояние нито да изразя, нито да опиша радостта, която обзе душата ми, когато се убедих (а това не бе трудно), че той не беше дошъл при мен като чужд човек, а като син при майка си, и то като син, който никога не е знаел какво значи да имаш майка. Казано накратко, дълго време плакахме, прегърнати така, докато най-сетне той наруши мълчанието:

— Мила майчице, значи, ти още си жива! Никога не съм се надявал дори, че ще те видя.

Колкото до мен още доста време не можах да кажа нищо.

След като и двамата се посъвзехме и бяхме в състояние да говорим, той ми описа какво е положението на нещата. Рече ми, че не е показал на баща си моето писмо, нито пък изобщо е споменал нещо за него. Онова, което баба му ми е завещала, се намирало в негови ръце и той щял да изпълни точно волята на покойницата. Що се отнася до баща му, той бил стар и немощен — както телом, така и духом; бил станал много раздразнителен и сприхав, почти не виждал и не го бивало за нищо. Синът ми се съмнявал дали старият човек ще знае как да постъпи при това тъй деликатно положение и затова дошъл сам. Довел го не само копнежът да ме види, но и желанието да предостави на мен да преценя, като зная как стоят нещата, дали следва да се открия пред баща му, или не.

Всичко това ми се видя добре обмислено и предпазливо, убеди ме в здравия разум на сина ми и ми даде да разбера, че той не се нуждае от моите наставления. Казах, че положението на баща му не ме учудва, защото, още преди да замина, той е проявявал вече признаци на душевна неуравновесеност; главната причина на това разстройство е била, че не можел да ме убеди да живея с него като съпруг, след като съм разбрала, че е мой брат. Добавих, че син ми познава по-добре състоянието на баща си понастоящем и аз с готовност ще се вслушам в указанията, които ми даде; аз самата не изпитвам особено желание да видя баща му и съм доволна, дето съм се срещнала най-напред с него; той едва ли би могъл да ми съобщи по-добра вест от тая, че наследството, оставено ми от баба му, се намира в негови ръце, защото не се съмнявам, че той ще изпълни — както се изрази сам — точно волята на покойницата. Сетне запитах отдавна ли е умряла майка ми и къде и вмъкнах в разговора толкова подробности за семейството, щото в него не остана и сянка от съмнение, че аз съм истинската му майка.

После синът ми започна да ме разпитва къде живея и как съм уредила живота си. Казах му, че съм на мериландския бряг на залива в плантацията на един близък приятел, който дошъл от Англия със същия кораб, с който съм пристигнала аз, и че на тоя бряг на залива нямам никакъв подслон. Тогава той ме покани, ако искам, да ида в неговия дом и да живея при него, докато пожелан. Баща му не можел никого да познае и никога нямало да се сети коя съм. Помислих малко и после му отговорих, че макар за мен да е много тежко да живея далеч от сина си, все пак няма да ми бъде особено приятно да живея в един дом с него и винаги да имам пред очи нещастния старец, който на времето е нарушил душевния ми покой. И при все че бих била щастлива да бъда заедно със сина си или поне да съм колкото може по-близо до него, не съм в състояние и да помисля да живея в един дом, гдето постоянно ще ме гнети мисълта, че случайно мога да се издам с някоя дума и да не се сдържа да кажа нещо, което би разкрило всичко и би ме поставило в крайно неудобно положение.

Той призна, че във всичко това съм напълно права.

— Но в такъв случай, мила майко — каза той, — трябва да се настаниш колкото може по-близо до мен.

И след това ме взе на коня при себе си и ме отведе в една плантация в съседство с неговата, гдето ме заобиколиха с такива грижи, като че ли бях в собствения му дом. След като ме настани там, той си тръгна и каза, че за главното ще говори с мен утре. Пред ония хора ме нарече своя леля и тъй като те, изглежда, бяха негови наематели, нареди им да се държат спрямо мен с колкото може по-голямо уважение. Около два часа след заминаването си ми изпрати една слугиня и едно негърче да ми прислужват, а също и провизии за вечеря. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв нов свят и почти почнах да съжалявам, загдето изобщо доведох от Англия моя ланкаширски съпруг.

Това съжаление обаче не беше дълбоко, защото аз искрено и още от самото начало обичах мъжа си от Ланкашир. А и той го заслужаваше — поне дотолкова, доколкото може да го заслужава един мъж; но отбелязвам това само между другото.

На следната сутрин синът ми дойде да ме види още със ставането ми. След като поговорихме малко, той извади една кесия от еленова кожа с петдесет и пет испански пистоли в нея и ми я даде, като каза, че това било за пътните ми разноски от Англия до Америка, защото, макар и да не било негова работа да пита, все пак можел да предположи, че не съм донесла много пари, тъй като се знаело, че в тая страна няма смисъл да се носят много пари.

После извади завещанието на баба си и ми го прочете. От него се виждаше, че тя ми е оставила плантация на реката Йорк заедно със слугите и добитъка и я поверила на сина ми, за да ми я предаде, ако чуе някога за мен, или пък на законните ми наследници, ако имам деца, или пък на оня, когото оставя за мой наследник по завещание. Но дохода от тази плантация трябваше да получава синът ми, докато научеше нещо за мен, а ако аз не се окажех между живите, тя щеше да остане за него и наследниците му. При все че тая плантация се намираше далеч оттук, той не я давал под наем, а я обработвал чрез свой управител, както правел и с друга една плантация близо до нея, собственост на баща му. Три или четири пъти в годината ходел там да види как върви работата. Запитах го колко струва според него тая плантация. Той ми каза, че ако я дам под наем, тя ще ми носи около шестдесет лири годишно, а ако живея в нея и се разпореждам сама, доходът щял да бъде много по-голям — може би около сто и петдесет лири в годината. Но като разбра, че по-скоро съм склонна да се заселя от другата страна на залива или пък да се върна обратно в Англия, предложи ми да стане управител на плантацията. Щял да продължи да я обработва тъй, както бил правил това досега за себе си, и смяташе, че ще бъде в състояние да ми изпраща от нея толкова тютюн, че да имам осигурени сто лири годишно, а понякога и повече.

Тия новини ми звучаха някак чудно и необичайно — не бях свикнала на такива неща. И струва ми се, че душата ми сега вече се устреми с пълна искреност и благодарност към ръката на провидението, сторило такива чудеса за мене, най-покварената жена в тоя божи свят. Нека отбележа още веднъж: не само тогава, а и винаги, когато трябваше да благодаря на небето, някогашният ми греховен живот ми се виждаше още по-чудовищен. И никога не съм се отвращавала от него толкова, никога не съм изпитвала по-силни угризения, както по времето, когато чувствувах, че провидението облагодетелствува мен, недостойната.

Но ще оставя читателя да доразвие сам и за себе си тия мисли — защото той без съмнение ще разбере нуждата от това, — а аз ще продължа своя разказ. Нежното държане на сина ми и милите му предложения наливаха със сълзи очите ми почти през цялото време, докато ми говореше. Почти не бях в състояние да беседвам с него, казвах по нещо само когато не се задъхвах от вълнение. Но най-сетне се овладях и изразих удивлението си, че съм имала щастието делът ми да бъде поверен в ръцете на собственото ми дете. Що се касаеше до моите наследници, казах му, че нямам на тоя свят други деца освен него и че дори и да се омъжа, не мога да очаквам деца на тая възраст, ето защо бих желала да приготвя необходимите документи, за да подпиша, че след смъртта ми всички мои имоти ще останат за него и за наследниците му. И като се усмихнах, запитах го защо не се е оженил още. Той отговори любезно, че във Вирджиния няма много жени и че щом като възнамерявам да се завърна в Англия, няма да бъде зле да му изпратя жена от Лондон.

Такова бе съдържанието на разговора ни през първия ден — най-приятния ден през целия ми живот, ден, в който изпитах истинско задоволство. След това той идваше всекидневно и прекарваше при мене по-голямата част от времето си. Заведе ме в домовете на редица свои приятели и навсякъде ме посрещаха с голямо уважение. Обядвах на няколко пъти и в собствения му дом, като той винаги нагласяваше така, че да не срещна баща му. При третото посещение му направих подарък — едничкото ценно нещо, което имах в момента в себе си: единия от двата златни часовника, донесени от мен с корабния ми сандък. Казах му, че не разполагам с нищо друго ценно и го замолих да целува часовника винаги когато си спомни за мен. Но премълчах, че бях откраднала тоя часовник от някаква дама в една лондонска черква, споменавам това между другото.

Той се поколеба за миг, сякаш не знаеше да го взема ли, или не. Но аз настоях и го накарах да го приеме. Впрочем този часовник струваше не по-малко от кесията с испанско злато, дадено ми от него. Не, в никой случай не струваше по-малко, дори ако се пресметнеше по цената си в Лондон — а тук те бяха двойно по-скъпи. Най-сетне той го взе, целуна го, каза ми, че часовникът ще представлява за него дълг, който щял да ми изплаща, докато съм жива.

След няколко дни той ми донесе документите за плантацията, а заедно о него дойде и нотариусът и аз го готовност подписах всички книжа и му ги дадох със стотици целувки. Едва ли някога се е уреждало с по-голяма любов нещо между някоя майка и нежното й, любещо дете.

А на другия ден той ми донесе подписаното и подпечатано от него задължение да управлява плантацията ми за моя сметка и да ми предава дохода, където и да се намирам. Задължаваше се тоя доход да не бъде по-нисък от сто лири годишно. А сетне ми каза, че понеже съм пристигнала преди прибирането на реколтата, имам право на дохода от текущата година. Брои ми сто лири в испански жълтици и ме помоли да му издам разписка, че съм получила всичко за годината до Коледа включително; това стана през последните дни на август.

Останах там около пет седмици, а сетне с големи мъчнотии успях да се измъкна. Защото синът ми настояваше непременно да ме изпрати до отсрещния бряг на залива, а пък аз в никакъв случай не исках да позволя това. Тогава той предложи да ме пусне да отпътувам с неговата собствена гемия, която, построена като яхта, му служеше и за работа, и за развлечение. Това вече приех и след като той изрази по най-нежен начин както почитта, тъй и обичта си към мен, пусна ме да си вървя и след два дни благополучно пристигнах при моя приятел, квакера.

Докарах със себе си за нашата плантация три коня заедно с хамутите и седлата, няколко свине, две крави и хиляди други неща — дар от най-милото и най-нежно дете, което някоя жена изобщо е имала някога.

Разказах на съпруга си всички подробности от това пътешествие, само че наричах сина си мой братовчед. Първото, което му съобщих, беше, че съм си изгубила часовника и той явно го взе за нещастие. След това обаче му описах колко любезен е бил моят братовчед и каква плантация ми е завещала майка ми, и как той я пазел с надежда, че някога ще разбере къде съм. И казах, че съм го назначила за управител и той честно ще ми дава отчет за дохода от нея. Сетне му подадох стоте лири в сребро от тазгодишната реколта. И докато изваждах кесията от еленова кожа с пистолите, добавих:

— А ето, мили мой, и златния часовник.

Тогава съпругът ми вдигна ръце към небето и — тъй като божието милосърдие оказва еднакво влияние над всички чувствителни души — изпаднал в радостен екстаз, извика:

— О, какво прави господ за такова неблагодарно куче като мен!

После аз му съобщих какво още съм докарала с гемията — имам пред вид конете, свинете, кравите и останалите припаси за нашата плантации. Всичко това увеличи още повече удивлението му и изпълни сърцето му о признателност. Струва ми се, че оттогава нататък разкаянието му беше толкова искрено и промяната в него толкова пълна, че едва ли божията милост е връщала тъй изцяло в правия път друг блуден син, крадец или разбойник. Бих могла да разкажа много повече неща в подкрепа на тая истина, но се опасявам, че тогава последната част на книгата няма да стане толкова занимателна, колкото другите части, където описвах порочния си живот.

Пък и това е моята история, а не на съпруга ми. Ето защо се връщам към нея.

Продължихме да разработваме плантацията и това все повече ни се удаваше с помощта и съветите на приятелите, които си бяхме спечелили там, особено на почтения квакер, който се оказа верен, щедър и предан другар. И всичко вървеше много успешно. Както вече бях споменала, в началото разполагахме с достатъчно голям капитал и сега той беше нараснал с още сто и петдесет лири в пари, така че увеличихме броя на нашите слуги, построихме си много хубава къща и всяка година разчиствахме все повече и повече земя.

През втората година писах на старата си хазайка, за да се порадва и тя на нашите радости и успехи, и й дадох указания в какво да вложи парите, оставени при нея. Те, както вече съм споменавала, възлизаха на двеста и петдесет лири и тя ни ги изпрати в стоки с обичайната си любезност и преданост. Целият товар стигна до нас благополучно.

В него имаше различни дрехи както за мъжа ми, тъй и за мен; бях се погрижила специално да му поръчам все вещи, каквито знаех, че обича: две красиви дълги перуки, две шпаги със сребърни ефеси, три или четири отлични оръжия за лов, прекрасно седло с кобури, много хубави пистолети и алено наметало — с една дума, всичко, което можеше да му достави удоволствие и да му придаде вид на изискан джентълмен, какъвто той наистина беше. Бях поръчала освен това всевъзможни домакински прибори, от каквито се нуждаехме, а също и бельо за двама ни. Що се отнася до самата мен, нуждаех се от твърде малко дрехи и бельо, защото от самото начало бях добре запасена.

Останалата част от изпратения до мен товар се състоеше от най-различни железни потреби, като принадлежности за коне и сечива за обработване на земята, дрехи за слугите, вълнени платове, коприна, чорапи, обувки, шапки и подобни неща, каквито носи прислугата, а също и цели топове плат за работно облекло — всичко според указанията на квакера. И целият този товар пристигна в отлично състояние заедно с три нови слугини — здрави моми, които старата ми хазайка беше избрала за мен, — подходящи както за мястото, тъй и за работата, която възнамерявахме да им възложим. Случи се така, че едната от тях пристигна с приплод — както си призна по-късно, забременяла от някакъв моряк на кораба около Грейвсенд; така че около седем месеца след пристигането си тя ни роди едно яко момченце.

Можете да си представите как се изненада съпругът ми при получаването на такава пратка от Англия. На следния ден, когато беше видял вече всичко, той каза:

— Но, мила, какво значи всичко това? Опасявам се, че ще затънеш до гуша в дългове. Кога ще бъдем в състояние да ги изплатим?

Тогава му отговорих с усмивка, че всичко е вече платено. Обясних му, че тъй като не съм знаела какво може да ни се случи по пътя, нито на какви условия ще попаднем тук след пристигането, не съм взела със себе си целия капитал, а съм оставила част от него в ръцете на моята приятелка; и сега, когато сме пристигнали благополучно и сме уредили живота си, съм поискала от нея тия пари, както сам вижда.

Той беше смаяни известно време пресмяташе на пръсти, но не казваше нищо. Накрая рече:

— Стой сега, чакай да видим.

И продължи да пресмята на пръсти.

— Първо — рече той и сви палеца, — двестате четиридесет и шест лири в пари; второ — два златни часовника, диамантени пръстени и сребърни прибори — и сви показалеца; а после, свивайки безименния пръст, добави: — Тук пък една плантация на брега на реката Йорк и сто лири годишно в пари. После коне, крави, свине и припаси.

Понеже сега вече всичките му пръсти се оказаха свити, той пак премина към палеца:

— А сега и товарът от Англия, който там струва двеста и петдесет лири, а тук — двойно повече.

— Е, добре — рекох тогава аз, — какво излиза, като пресметна всичко?

— Какво излиза ли? — отвърна той. — Кой разправяше, че съм бил излъган, когато съм се оженил в Ланкашир?

Според мен аз съм се оженил тогава за богата, и то за доста богата жена.

С една дума, заживяхме охолно и всяка година имуществото ни се увеличаваше. Нашата нова плантация неусетно се разширяваше под ръцете ни и през осемте години, които прекарахме в нея, ние повишихме дохода й най-малко на триста лири годишно — на толкова би са равнявал доходът от нея в Англия.

След като бях прекарала цяла година у дома, пак отидох отвъд залива — да видя сина си и да получа дохода от моята плантация за изтеклата година. Изненадах се, като още с пристигането на брега научих, че предишният ми мъж бил умрял и нямало още и две седмици, откак го били погребали. Признавам, че тази вест не бе неприятна за мен, защото сега вече можех да се показвам пред хората такава, каквато бях, тоест като омъжена. Ето защо, преди да са разделя със сина си, споменах му, че навярно ще се омъжа за джентълмена, чиято плантация се намира близо до моята, и че макар по закон отдавна да съм била свободна да сторя това и никаква предишна връзка да не ми е пречила, все пак би ми било неприятно, ако старата история излезе наяве и обезпокои съпруга ми. Синът ми, все така мил, почтителен и услужлив, сега вече ме прие в собствения си дом, изплати ми сто лири и пак ме изпрати дома, обсипана с подаръци.

След известно време съобщих на сина си, че съм са омъжила, и го поканих да ни дойде на гости, а и мъжът ми му написа много любезно писмо и го покани. След няколко месеца той пристигна и се случи у нас тъкмо когато пристигна пратката ми от Англия; на него обаче казах, че всичко изпратено е от името на мъжа ми, а не мое.

Трябва да отбележа още, че когато старецът — моят брат и съпруг — умря, аз, вече успокоена, разказах на мъжа си цялата история и му съобщих, че братовчедът ми, както го бях наричала дотогава, всъщност е мой син от тоя злополучен брак. Той изслуша разказа ми, без да се вълнува, и ме увери, че нямало да се вълнува дори ако старецът, както го наричахме ние, бе още жив.

— Защото — каза той — за това не си била виновна нито ти, нито пък той; то е било нещастие, което не сте могли да избегнете.

Упрекваше брат ми само в едно: дето е искал, след като вече съм знаела, че е мой брат, да крия това и да продължавам да живея с него като със съпруг. Това според него било гадост.

Тъй всички дребни затруднения едно по едно се изгладиха и ние заживяхме сред най-мили отношения и сред неописуемо спокойствие. Вече достигнахме дълбока старост. Аз се завърнах в Англия близо седемдесетгодишна, а мъжът ми е на шестдесет и осем, срокът на моето заточение отдавна изтече и сега, независимо от всички несгоди и бедствия, с които животът ни бе тъй богат, и двамата се радваме на отлично настроение и здраве. Мъжът ми остана там още известно време, за да приключи работите ни, и отначало и аз исках да се върна при него, но после по негово желание се отказах от намерението си, тъй като и той пристигна в Англия, където решихме да прекараме остатъка от годините си в искрено разкаяние за порочния живот, който бяхме водили.

 

Бележки

[1] Newgate — затвор в Лондон. — Б.пр. ↑

[2] Old Baileg — главният съд по наказателни дела в Лондон — Б.пр. ↑

[3] В миналото осъдените за тежки престъпления са били изпращани да служат като гребци в галерите. ↑

[4] Гини (Guinea) — стара английска монета, равна на 21 шилинга. ↑

[5] Пени — най-малката монетна единица в Англия. ↑

[6] До началото на този век, а дори и по-късно в аристократичните семейства в Англия децата са се обръщали към родителите си със „сър“ (господин) или „мадам“ (госпожо) — Б.пр. ↑

[7] Минт — лондонски квартал, където в миналото несъстоятелните длъжници не са могли да бъдат арестувани. — Б.пр. ↑

[8] Половин крона (half a crown) — английска монета от 2 1/2 шилинга, равна на 1/8 от лирата. ↑

[9] Сити — търговският и финансов център на Лондон. — Б.пр. ↑

[10] Фардинг — четвърт пени, най-дребната английска монета. — Б.пр. ↑

[11] Крейдл — детска люлка. — Б.пр. ↑

[12] Друри Лейн — Лондонска улица, която се ползувала с много лоша слава през 17-и до началото на 20-и век. — Б.пр. ↑

[13] Коронер-съдебен следовател, който води следствие при убийства, внезапна смърт и пр. — Б.пр. ↑

[14] Non compos mentis — душевно болен. — Б.пр. ↑

[15] Английските кръчми имат обикновено и няколко малки стаи за по-отбрани клиенти, отделени с преграда от общия салон. — Б.пр. ↑

[16] Кътпърс — крадла. — Б.пр. ↑

[17] Митническите чиновници са получавали процент от стойността на контрабандните стоки, които конфискували в полза на държавата. — Б.пр. ↑

[18] Хикс-хол — здание, гдето се провеждали сесиите на мировите съдии в Лондон. ↑

[19] Пистол — златна монета на стойност около 18 шилинга. — Б.пр. ↑

[20] Камбаната на църквата „Гроб господен“, която бие в дни на екзекуции. — Б.а. ↑

[21] Голямото жури — комисия от 12 или повече съдебни заседатели, която решава дали обвиняемият следва да се предаде на съд, или да се освободи. — Б.пр. ↑

[22] Прочути разбойници по онова време. — Б.пр. ↑

[23] Бедлам — дом на душевно болни в Лондон. — Б.пр. ↑

[24] Дептфорд — селище на десния бряг на Темза, сега предградие на Лондон. — Б.пр. ↑

[25] Акър — около 2 1/2 — декара. — Б.пр. ↑