Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (7)

7. Клубът на Слъгхорн

Хари прекара по-голямата част от последната седмица на ваканцията в опити да разгадае поведението на Малфой на „Мракон-али“. Най-много го тревожеше самодоволното изражение, с което Малфой си бе тръгнал от магазина. Нищо, което го правеше щастлив, не можеше да бъде добра новина. Хари обаче бе леко подразнен от факта, че, изглежда, нито Рон, нито Хърмаяни не бяха така любопитни да научат с какво се занимава Малфой, или най-малкото, след няколко дни, като че ли им омръзна да обсъждат въпроса.

— Да, Хари, вече се съгласихме, че е доста съмнително — каза Хърмаяни с леко нетърпение в гласа. Тя седеше на перваза на прозореца в стаята на Фред и Джордж, качила крака на една от картонените кутии, и твърде неохотно бе вдигнала поглед от учебника си „Превод на древни руни за напреднали“ — Не се ли съгласихме обаче, че може да има много обяснения?

— Може би си е счупил Ръката на славата — предположи Рон, докато се опитваше да изправи огънатите клонки на метлата си. — Помните ли оная съсухрена ръка, дето я имаше?

— Но какво ли имаше предвид, когато каза: „Не забравяйте да приберете това на сигурно място?“ — попита Хари за кой ли път — Прозвуча ми, сякаш Боргин има още един предмет като онзи, който се е счупил, и Малфой иска и двата.

— Мислиш ли? — попита Рон, който сега се опитваше да изстърже мръсотията от дръжката на метлата си

— Да — потвърди Хари. След като не получи отговор нито от Рон, нито от Хърмаяни, той заяви:

— Бащата на Малфой е в Азкабан. Не мислите ли, че Малфой ще иска да си отмъсти?

Рон вдигна очи и примигна.

— Малфой да си отмъсти? Но как би могъл?

— Точно това искам да кажа: че не знам! — раздразнено възкликна Хари. — Той обаче е намислил нещо и смятам, че би трябвало да го приемем сериозно. Баща му е смъртожаден и…

Хари млъкна рязко, приковал поглед върху прозореца зад Хърмаяни, с отворена уста. Току-що му бе хрумнала една удивителна мисъл.

— Хари? — нетърпеливо се обади тя. — Какво има?

— Да не би пак да те заболя белегът? — нервно попита Рон.

— Той е смъртожаден! — бавно каза Хари — Заел е мястото на баща си в редиците на смъртожадните!

Настъпи тишина, после Рон избухна в смях.

— Малфой? Ама Хари, той е на шестнайсет години! Да не мислиш, че Ти-знаеш-кой би позволил на Малфой да се присъедини към него?

— Изглежда твърде невероятно, Хари. — със съмнение в гласа се съгласи Хърмаяни — Какво те кара да мислиш…?

— Поведението му в магазина на мадам Молкин. Тя дори не го докосваше, а той изкрещя и си издърпа ръката от нейната, когато тя посегна да му навие ръкава. На лявата му ръка. Той е белязан с Черния знак…

Рон и Хърмаяни се спогледаха.

— Ами… — проточи Рон, но изобщо не звучеше убеден.

— Мисля, че той просто искаше да се махне оттам, Хари. — каза Хърмаяни.

— Той показа на Боргин нещо, което ние не можахме да видим. — упорстваше Хари — Нещо, което сериозно изплаши Боргин. Знам, че това е бил Знакът! Малфой искаше да покаже на Боргин за кого работи; видяхте колко сериозно го прие Боргин!

Рон и Хърмаяни отново се спогледаха.

— Хари, не съм сигурна…

— Да, все още не смятам, че Ти-знаеш-кой би допуснал Малфой…

Раздразнен, но напълно убеден, че е прав, Хари грабна една купчина мръсни мантии за куидич и напусна стаята. Вече от дни госпожа Уизли непрекъснато им напомняше да не оставят прането и приготвянето на багажа за последния момент. На стълбищната площадка Хари се блъсна в Джини, която се връщаше в стаята си, понесла куп току-що изпрани дрехи.

— На твое място не бих влизала в кухнята точно сега. — предупреди го тя — Наоколо е направо хлъзгаво от слуз.

— Ще гледам да не се подхлъзна — усмихна се Хари.

И наистина, когато влезе в кухнята, той завари Фльор да седи на масата, погълната надълго и нашироко да обмисля на глас плановете за сватбата си с Бил, докато госпожа Уизли, явно в лошо настроение, наблюдаваше купчина брюкселско зеле, което се белеше само.

— …ние с Бил окончателно рррешихме да има само две шаферррки. Джини и Габррриел ще изглеждат много сладки заедно! Мисля да ги облека в бледозлатисто — рррозовото, ррразбиррра се, изобщо няма да отива на косата на Джини.

— А, Хари! — високо възкликна госпожа Уизли, пресичайки монолога на Фльор. — Чудесно, тъкмо исках да ти обясня за мерките за сигурност по време на пътуването до „Хогуортс“ утре. От министерството пак осигуриха коли, а на гарата ще ни чакат аврори…

— Тонкс ще бъде ли там? — попита Хари и подаде куидичните мантии.

— Не, едва ли. Доколкото разбрах от Артър, тя трябва да бъде някъде на друго място.

— Съвсем се е изоставила, тази Тонкс. — отбеляза Фльор, като разглеждаше собственото си зашеметяващо отражение в обратната страна на една чаена лъжичка. — Голяма грррешка, ако питате м…

— Да, благодаря ти. — навъсено се намеси госпожа Уизли, прекъсвайки я отново. — По-добре да се заемаш с багажа, Хари. Искам да си приготвите куфарите тази вечер, ако е възможно, за да минем без обичайното суетене в последната минута.

И наистина потеглянето им на другата сутрин мина по-гладко от обикновено. Когато колите на министерството безшумно и плавно спряха пред „Хралупата“, те вече чакаха: куфарите им бяха опаковани, котаракът на Хърмаяни, Крукшанкс, беше затворен на сигурно място в кошницата си, а Хедуиг, совата на Рон — Пигуиджън — и Арнолд, новият домашен любимец на Джини, — в клетките си.

— Au revoir, ’Аррри — гърлено изрече Фльор и го целуна за довиждане. Рон забърза напред с обнадеждено изражение, но Джини протегна крак, спъна го и Рон се просна в праха в краката на Фльор. Разгневен, зачервен и цял покрит с прах, той побърза да се качи в колата, без да се сбогува.

Вместо бодрия и дружюлбен Хагрид, на гара Кингс Крос двама аврори в тъмни мъгълски костюми се отправиха към тях в мига, щом колите спряха, и, застанали от двете страни на групата, ги въведоха мълчаливо в гарата.

— Бързо, бързо, минавайте през бариерата. — каза госпожа Уизли, която изглеждаше малко объркана от тази мрачна експедитивност. — Най-добре Хари да мине пръв, с…

Тя погледна въпросително един от аврорите. Той кимна кратко, хвана Хари за лакътя и се опита да го бутне към бариерата между девети и десети перон.

— Мога да вървя и сам, благодаря. — раздразнено каза Хари и рязко издърпа ръката си от хватката на аврора. Насочи количката с багажа си право към солидната бариера, без да обръща внимание на мълчаливия си спътник, и миг по-късно вече стоеше на перон Девет и три четвърти, където червеният локомотив на експрес „Хогуортс“ бълваше пара над тълпата.

След няколко секунди към него се присъединиха Хърмаяни и семейство Уизли. Без да изчака да чуе какво ще каже намръщеният аврор, Хари махна на Рон и Хърмаяни да го последват по перона, за да потърсят празно купе.

— Не можем, Хари — извинително каза Хърмаяни — Ние с Рон трябва да отидем във вагона за префекти, а после да патрулираме известно време по коридорите.

— О, да, забравих. — отвърна Хари

— По-добре всички се качвайте веднага във влака, имате само още няколко минути. — напомни госпожа Уизли, като погледна часовника си. — Е, успешен срок, Рон…

— Господин Уизли, може ли да ви кажа нещо набързо? — обърна се към него Хари, изведнъж взел решение.

— Разбира се. — каза господин Уизли. Изглеждаше леко изненадан, но въпреки това последва Хари и двамата се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят останалите.

Хари беше обмислил внимателно всичко и беше решил, в крайна сметка, че ако смята изобщо да разкаже на някого, най-подходящият човек ще е е господин Уизли: първо, защото работеше в министерството и имаше най-голяма възможност да предприеме по-нататъшни разследвания, и второ, защото не смяташе за твърде вероятно господин Уизли да избухне гневно.

Забеляза как госпожа Уизли и аврорът с мрачното лице им хвърлиха подозрителни погледи, когато се отдалечиха.

— Когато бяхме на „Диагон-али“… — започна Хари, но господин Уизли го изпревари намръщено:

— Ще открия ли къде бяхте изчезнали ти, Рон и Хърмаяни, докато се предполагаше, че трябва да сте в задната стаичка на магазина на Фред и Джордж?

— Как…?

— Моля те, Хари, говориш с човека, отгледал Фред и Джордж.

— Ами… ъъъ… да, добре де, не бяхме в задната стая.

— Добре тогава, да чуем най-лошото.

— Ами, проследихме Драко Малфой. Използвахме моята мантия-невидимка.

— Имахте ли определена причина да го направите или просто ви хрумна?

— Защото аз смятах, че Малфой е намислил нещо. — каза Хари, без да обръща внимание на едновременно раздразненото и развеселено изражение на господин Уизли. — Той се отдели от майка си и аз исках да разбера защо.

— Разбира се, че си искал — каза примирено господин Уизли — Е? Откри ли защо?

— Той влезе в „Боргин и Бъркс“. — каза Хари. — и започна да уговаря онзи Боргин да му помогне да поправи нещо. И спомена нещо друго, което искаше Боргин да му запази. Думите му звучаха така, сякаш то е същото като предмета, който трябва да се поправи. Все едно двете неща вървяха заедно. И…

Хари си пое дълбоко въздух.

— Има и още нещо. Видяхме как Малфой подскочи като ужилен, когато мадам Молкин се опита да го докосне по ръката. Мисля, че е белязан с Черния знак и… че е заел мястото на баща си в редиците на смъртожадните.

Господин Уизли изглеждаше зашеметен. След миг каза:

— Хари, съмнявам се, че Ти-знаеш-кой би допуснал едно шестнайсетгодишно…

— Знае ли някой в действителност, какво би, или не би допуснал Вие-знаете-кой? — ядоса се Хари — Извинете, господин Уизли, но не трябва ли да проведете разследване? Щом Малфой иска нещо да бъде поправено, и му се налага да заплашва Боргин, за да го поправи, вероятно става дума за опасен или зареден с Черна магия предмет, нали?

— Да си кажа честно, Хари, съмнявам се. — бавно каза господин Уизли. — Виж, когато Луциус Малфой бе арестуван, ние претърсихме къщата му и отнесохме всичко, което можеше да бъде потенциално опасно.

— Мисля, че сте пропуснали нещо. — настоя Хари.

— Е, може би. — каза господин Уизли, но по тона му Хари разбра, че той го взема на подбив.

Зад тях се чу изсвирване: почти всички се бяха качили на влака и вратите се затваряха.

— По-добре побързай. — каза господин Уизли, а госпожа Уизли извика:

— Бързо, Хари!

Той забърза напред и господин и госпожа Уизли му помогнаха да качи куфара си във влака.

— Миличък, ще дойдеш при нас за коледа. Всичко сме уговорили с Дъмбълдор, така че ще се видим съвсем скоро. — провикна се госпожа Уизли през прозореца, когато Хари затръшна вратата зад себе си и влакът потегли. — Грижи се добре за себе си и…

Влакът набираше скорост.

— …дръж се добре и…

Тя вече подтичваше, за да не изостава.

— …и се пази!

Хари престана да маха едва когато влакът направи завой и господин и госпожа Уизли се загубиха от поглед. После се обърна да види къде са отишли останалите. Предположи, че Рон и Хърмаяни са принудени да останат във вагона за префекти. Малко по-нататък по коридора обаче, стоеше Джини и си бъбреше с няколко приятелки. Той се отправи към нея, влачейки куфара си.

Хората безсрамно го зяпаха, докато се приближаваше, и дори притискаха лица към прозорците на купетата, за да го видят по-добре. След всичките онези слухове за „Избраника“ в „Пророчески вести“ той определено очакваше, че ще го зяпат повече, но не му харесваше чувството, че стои в светлината на много ярък прожектор. Потупа Джини по рамото.

— Искаш ли да се опитаме да си намерим купе?

— Не мога, Хари, обещах на Дийн да се срещнем. — мило каза Джини. — Ще се видим по-късно.

— Ами… Добре. — отговори Хари. Изпита леко раздразнение, когато тя се отдалечи с с разлюляна дълга червена коса. През лятото толкова беше свикнал с присъствието й, та почти беше забравил, че в училище Джини вече не се движеше с него, Рон и Хърмаяни. После примигна и се огледа. Беше заобиколен от възхитени момичета.

— Здрасти, Хари. — обади се един познат глас зад гърба му.

— Невил! — облекчено въздъхна Хари, като се обърна и видя кръглолико момче, което си пробиваше път към него.

— Здравей, Хари. — каза момиче с дълга коса и големи, мътни очи, което стоеше точно до Невил.

— Здравей, Луна. Как си?

— Чудесно, благодаря. — отговори Луна. До гърдите си притискаше списание: на предната корица с големи букви пишеше, че вътре има безплатен чифт магически очила.

— Значи издаването на „Дрънкало“ върви добре? — попита Хари. Той изпитваше особено топли чувства към списанието, за което беше дал специално интервю миналата година.

— О, да, разпространението доста се повиши. — щастливо отговори Луна.

— Хайде да си намерим места — предложи Хари и тримата се отправиха по коридора сред големи групи зяпащи ги ученици. Най-сетне откриха празно купе и Хари с благодарност побърза да се вмъкне вътре.

— Зяпат даже и нас. — каза Невил, посочвайки себе си и Луна — защото сме с теб!

— Зяпат ви, защото вие също бяхте в министерството — каза Хари, докато слагаше куфара си на полицата за багаж. — Сигурно си видял, че малкото ни приключение там беше подробно описано в „Пророчески вести“.

— Да, мислех си, че баба ще се ядоса, задето толкова го разгласиха. — каза Невил. — Но тя наистина е доволна. Казва, че най-после започвам да се превръщам в достоен син на баща си. И ми купи нова пръчка, виж!

Той извади пръчка и я показа на Хари.

— Черешово дърво и косъм от еднорог. — гордо каза той. — Това май е една от последните пръчки, продадени от Оливандър. Той изчезна още на другия ден — о, Тревър, върни се!

И той се шмугна под седалката да измъкне жабата си, направила един от честите си опити да избяга на свобода.

— Ще продължим ли със срещите на ВОДА тази година, Хари? — попита Луна, докато отлепваше чифт магически очила с доста причудлив вид от средните страници на „Дрънкало“.

— Вече няма смисъл, след като се отървахме от Ъмбридж, нали? — каза Хари и седна. Докато се измъкваше изпод седалката, Невил си удари главата в нея. Изглеждаше изключително разочарован.

— На мен ми харесваха сбирките на ВОДА! Толкова много научих от теб!

— И на мен ми харесваха тези срещи — спокойно каза Луна. — Беше като да имам приятели.

Това беше едно от честите неудобни изказвания на Луна, които будеха у Хари мъчителна смесица от съжаление и смущение. Но преди да успее да отговори, пред вратата на тяхното купе настана суматоха: от другата страна на стъклото стояха група четвъртокурснички, които си шушукаха и се кикотеха.

— Ти го питай!

— Не, ти!

— Добре!Аз ще го направя!

И една от тях, момиче с дръзко изражение, с големи и тъмни очи, издадена напред брадичка и дълга черна коса, се промуши през вратата.

— Здрасти, Хари, аз съм Ромилда Вейн. — каза тя високо и уверено. — Защо не дойдеш в нашето купе? Не е нужно да седиш с… тях. — високо прошепна тя, като посочи задника на Невил, който отново се подаде изпод седалката, докато Невил опипом търсеше Тревър, и Луна с магическите очила, които й придаваха вид на обезумяла пъстра сова.

— Те са ми приятели. — студено я сряза Хари.

— О… — силно изненадано рече момичето. — О, добре.

И тя си тръгна, затваряйки след себе си плъзгащата се врата.

— Хората очакват да имаш по-интересни приятели, а не такива като нас. — каза Луна, демонстрирайки отново смущаващата си откровеност.

— Вие сте интересни. — кратко заяви Хари. — Никой от тях не беше в министерството. Те не са се сражавали заедно с мен.

— Беше много мило от твоя страна да кажеш това. — засия Луна и като намести магическите очила още по-нагоре върху носа си, се зачете в „Дрънкало“.

— Но все пак не ние се изправихме срещу НЕГО. — каза Невил, като се измъкна изпод седалката с напрашена и изпоцапана коса, стиснал в ръка Тревър, който изглеждаше примирен. — Не ние, а ти. Само да чуеш как говори баба за теб: „Този Хари Потър е по-смел от всички в Министерството на магията, взети заедно!“ Би дала всичко ти да беше неин внук…

Хари се засмя смутено и при първа възможност насочи разговора към резултатите от изпитите за СОВА. Докато Невил съобщаваше оценките си и се чудеше на висок глас дали ще го допуснат до ниво ТРИТОН по трансфигурация, тъй като оценката му бе само „Приемлив“, Хари го наблюдаваше, почти без да го слуша.

Детството на Невил бе помрачено от Волдемор точно толкова, колкото и това на Хари. Невил обаче нямаше представа колко голяма е била вероятността да го сполети съдбата на Хари. Пророчеството можеше да се е отнасяло за всеки от тях; въпреки това, по някакви свои загадъчни причини, Волдемор беше избрал да сметне, че е ставало дума за Хари.

Ако Волдемор беше избрал Невил, сега той щеше да седи срещу Хари, белязан с мълниевидния белег и обременен с тежестта на пророчеството… а дали наистина щеше да е така? Дали майката на Невил би умряла, за да го спаси, както Лили беше умряла заради Хари? Със сигурност би го направила… но какво би станало, ако не бе успяла да застане между сина си и Волдемор? Тогава изобщо ли нямаше да съществува „Избраник“? И тогава сигурно там, където сега седеше Невил, щеше да има празно място, и собствената му майка, а не тази на Рон, щеше да целува Хари за довиждане?

— Добре ли си, Хари? — попита Невил. — Изглеждаш странно

Хари се сепна.

— Съжалявам… аз…

— Да не са те нападнали уморазбъркващи ларви? — съчувствено попита Луна, поглеждайки крадешком Хари през стъклата на огромните си цветни очила.

— Аз… какво?!

— Уморазбъркващи ларви. Невидими са: провират се през ушите и мозъкът ти почва да кипи. — обясни тя — Стори ми се, че чух една да бръмчи тук.

Тя плесна с ръце във въздуха, сякаш отпъждаше огромен невидим молец. Хари и Невил се спогледаха и побързаха да заговорят за куидич.

Времето зад прозореца на влака беше все така променливо, както през цялото лято. Минаваха през места, покрити с все същата студена мъгла, после навлизаха в слаба, ясна слънчева светлина. Точно в един от тези ясни промеждутъци, когато слънцето се виждаше почти точно над главите им, Рон и Хърмаяни най-после влязоха в купето.

— Ще ми се количката със закуските да побърза, умирам от глад. — с копнеж каза Рон, тръшна се на мястото до Хари и се поглади по корема. — Здрасти, Невил, здравей, Луна. Да видим дали ще познаеш? — обърна се той към Хари. — Малфой вече не си изпълнява задълженията на префект. Просто си седи в купето с останалите слидеринци: видяхме го, като минавахме.

Хари заинтригувано се изправи на седалката. Не беше подобаващо за Малфой да подмине възможността да демонстрира властта си като префект, с която открито беше злоупотребявал миналата година.

— Какво направи, като ви видя?

— Обичайното. — неопределено отговори Рон и направи груб жест с ръка. — Но това не е в стила му, нали? Е, това обаче е… — отново направи жеста с ръка — но защо не е излязъл в коридора да се заяжда с първокурсниците?

— Не знам — каза Хари, но умът му работеше бясно. — Не ви ли се струва, че Малфой си е мислил за… по-важни неща, отколкото да се заяжда с по-малките ученици?

— Може би е предпочитал „Отряда за бързо реагиране“ към Великата инквизиторка — намеси се Хърмаяни. — Може би след подобно задължение постът на префект му се е сторил доста скучен.

— Не мисля. — каза Хари. — Според мен той…

Но преди да успее да изложи теорията си, плъзгащата се врата на купето отново се отвори и вътре задъхано пристъпи една третокурсничка.

— Трябва да предам тези бележки на Невил Лонгботъм и Хари П-потър. — заекна тя, а когато очите й срещнаха тези на Хари, се изчерви. Държеше два пергаментови свитъка, привързани с виолетови панделки. Озадачени, Хари и Невил взеха адресираните до тях свитъци и момичето смутено излезе от купето.

— Какво е това? — попита Рон, когато Хари разгърна свитъка си.

— Покана — каза Хари.

„Хари,

Ще бъда възхитен, ако се присъединиш към мен за малък обяд в купе С.

 

Искрено твой,

професор Х. Е. Ф. Слъгхорн“.

— Кой е професор Слъгхорн? — попита Невил, загледан озадачено в поканата, която самият той беше получил.

— Нов учител. — каза Хари — Е, предполагам, че ще трябва да отидем, нали?

— Но за какво съм му притрябвал аз? — нервно попита Невил, сякаш очакваше наказание.

— Нямам представа — отвърна Хари. Това не беше съвсем вярно, макар той все още да нямаше доказателства, че догадката му е правилна. — Слушай, — добави той, осенен от внезапно хрумване. — Хайде да отидем, наметнати с мантията невидимка. Така пътьом ще можем да огледаме хубаво Малфой и да разберем какво е намислил.

Тази идея обаче се оказа неизпълнима: коридорите бяха така претъпкани с ученици, чакащи количката с обяда, че беше невъзможно да минат по тях, наметнати с мантията невидимка. Хари със съжаление я прибра обратно в чантата си, като си помисли, че би било хубаво да я носи дори само за да избегне всички втренчени погледи, които сякаш бяха станали още по-упорити, откакто за последен път беше минал през влака. От време на време от купетата изскачаха ученици, за да го видят по-добре. Изключение правеше единствено Чо Чан, която побърза да се скрие в купето си, щом видя Хари да се задава. Докато минаваше покрай прозореца, Хари я видя потънала в разговор с приятелката си Мариета. Мариета си беше сложила много дебел пласт грим, който не можеше напълно да скрие все още покриващите лицето й пъпки със странна форма. Хари се подсмихна леко и продължи да си проправя път нататък.

Когато стигнаха до купе С, веднага видяха, че не са единствените поканени, макар че, съдейки по ентусиазма, с който ги посрещна Слъгхорн, Хари явно беше най-нетърпеливо очакваният.

— Хари, моето момче! — възкликна Слъгхорн и скочи на крака, щом го видя, при което огромното му, обвито в кадифе шкембе сякаш изпълни цялото останало пространство от купето. Лъскавата му плешива глава и големите му сребристи мустаци блестяха на слънцето също толкова ярко, колкото и златните копчета на жилетката му. — Радвам се да те видя, радвам се да те видя! А вие сигурно сте господин Лонгботъм?

Невил кимна, но изглеждаше изплашен. Щом Слъгхорн им даде знак, те седнаха един срещу друг на единствените две свободни места най-близо до вратата. Хари огледа останалите гости. Разпозна един слидеринец от техния курс — високо мургаво момче с високи скули и издължени, дръпнати очи. Имаше и двама седмокурсници, които Хари не познаваше, а в ъгъла, притисната до Слъгхорн и с изражение, което подсказваше, че не е напълно сигурна как е попаднала там, седеше Джини.

— Е, познавате ли всички? — обърна се Слъгхорн към Хари и Невил. — Разбира се, Блейз Цабини е от вашия курс…

Цабини не ги поздрави, нито показа с нещо, че ги познава. Хари и Невил реагираха по същия начин: учениците от Грифиндор и Слидерин по принцип се мразеха помежду си.

— Това е Кормак Маклаген, може би сте се срещали…? Не? Така ли?

Маклаген, едър младеж с клечеста коса, вдигна ръка за поздрав. Хари и Невил му кимнаха.

— …а това е Маркъс Белби. Не знам дали…

Белби, слаб и с нервно изражение, се усмихна напрегнато.

— …а тази очарователна млада дама ми каза, че ви познава! — завърши Слъгхорн.

Джини се ухили на Хари и Невил иззад гърба на Слъгхорн.

— Това е изключително приятно — дружелюбно каза Слъгхорн. — Това ми дава възможност да опозная всички ви малко по-добре. Вземете си салфетки. Опаковал съм си собствен обяд. Доколкото си спомням, количката е натоварена с лакрицови магически пръчки, а такива неща не са особено добри за храносмилането на един беден старец… фазан, Белби?

Белби се сепна и неохотно прие предложената му порция, състояща се като че ли от половин студен фазан.

— Тъкмо казвах на младия Маркъс, че съм имал удоволствието да преподавам на неговия чичо Дамокъл. — съобщи Слъгхорн на Хари и Невил, докато раздаваше хлебчета от една кошничка. — Изключителен магьосник, наистина изключителен. Напълно си заслужи Ордена на Мерлин. Виждаш ли се често с чичо си, Маркъс?

За нещастие Белби току-що беше лапнал голямо парче от фазана. В бързината да отговори на Слъгхорн той преглътна прекалено бързо, посиня и почна да се задушава.

— Анапнео. — спокойно изрече Слъгхорн и насочи пръчката си към Белби, чиято дихателна тръба, изглежда, веднага се освободи.

— Не… не го виждам често — задъхано рече Белби, а очите му сълзяха.

— Е, разбира се, предполагам, че е доста зает. — каза Слъгхорн и въпросително погледна Белби. — Изобретяването на отварата за озаптяване на върколаци сигурно му е коствало доста работа!

— Предполагам. — замисли се Белби, който явно се боеше да отхапе отново от фазана, преди да е сигурен, че Слъгхорн е приключил разговора си с него. — Ъ… вижте, те с баща ми не се разбираха особено добре, така че всъщност не знам много за…

Гласът му заглъхна, а Слъгхорн му отправи студена усмивка и прехвърли вниманието си върху Маклаген.

— Сега да поговорим за теб, Кормак. — каза Слъгхорн. — По една случайност знам, че много често се виждаш с чичо си Тибериус, защото той има една прекрасна снимка, на която двамата сте на лов за дървеноопашатковци… в Норфолк, мисля?

— О, да, това наистина беше много забавно. — поясни Маклаген. — Отидохме с Бърти Хигс и с Руфъс Скримджър — разбира се, тогава той още не беше министър…

— А, значи познаваш също Бърти и Руфъс? — грейна Слъгхорн, който сега разнасяше поднос със сладкиши и някак си пропусна да предложи на Белби от тях. — Сега ми кажи…

Подозренията на Хари се бяха потвърдили. Явно всички бяха поканени заради връзките си с някоя известна или влиятелна личност — всички, с изключение на Джини. Оказа се, че майката на Цабини, когото Слъгхорн заразпитва след Маклаген, била изключително красива магьосница, доколкото Хари успя да схване, тя се беше омъжвала седем пъти и всичките й съпрузи бяха починали при загадъчни обстоятелства, оставяйки й купища злато. После дойде ред на Невил. Последвалите десет минути бяха изключително смущаващи, защото родителите на Невил, прочути аврори, бяха изтезавани до обезумяване от Белатрикс Лестранж и двама нейни съучастници — смъртажадни. Към края на разговора Хари остана с впечатлението, че Слъгхорн не бърза да си състави мнение за Невил, за да разбере първо дали той притежава нещо от дарбата на родителите си.

— А сега, — обяви Слъгхорн, намествайки масивната си фигура на седалката с вид на конферансие, представящо звездата на представлението — Хари Потър! Откъде да започна? Мисля, че когато се срещнахме през лятото, говорихме съвсем повърхностно!

За момент той се вгледа в Хари, сякаш оглеждаше особено голяма и сочна фазанска мръвка, после каза:

— Значи сега те наричат „Избранникът“?

Хари не каза нищо. Белби, Маклаген и Цабини се бяха вторачили в него.

— Разбира се, — каза Слъгхорн, като внимателно наблюдаваше Хари, — от години се носят слухове. Спомням си добре, когато… ами… след онази ужасна нощ… Лили и Джеймс… а ти оцеля и се говореше, че сигурно притежаваш необикновени сили…

Цабини се прокашля леко, с което явно искаше да покаже насмешка и недоверие. Иззад гърба на Слъгхорн се разнесе гневен глас:

— Да, Цабини, защото ти си толкова талантлив… в преструвките…

— О, боже! — спокойно се усмихна Слъгхорн, като се обърна и погледна Джини, която се взираше гневно в Цабини покрай огромното шкембе на Слъгхорн. — Трябва да внимаваш, Блейз! Видях как тази млада дама приложи най-съвършеното проклятие за летящи сополи, докато минавах край нейния вагон! На твое място не бих я ядосвал!

На лицето на Цабини просто се изписа презрително изражение.

— Както и да е. — каза Слъгхорн, като се обърна отново към Хари. — Такива слухове се носеха това лято. Разбира се, човек не знае на какво да вярва — известно е, че в „Пророчески вести“ печатат доста погрешна и неточна информация — но, като се има в предвид броят на свидетелите, няма никакво съмнение, че в министерството е имало доста големи безредици и че тъкмо ти си бил в центъра на събитията!

Хари, който не виждаше друг изход, освен да излъже направо, кимна, но все още мълчеше. Слъгхорн го погледна, сияещ.

— Толкова скромен, толкова скромен, нищо чудно, че Дъмбълдор е толкова привързан към теб — значи наистина си бил там, нали? Другите истории обаче… толкова са сензационни, разбира се, човек не е напълно сигурен на какво да вярва. Това прословуто пророчество, например…

— Ние не чухме никакво пророчество. — каза Невил и се изчерви като божур, докато изричаше тези думи.

— Точно така, — заяви Джини. — ние с Невил също бяхме там и всичките тези глупости за „Избранника“ са измислици на „Пророчески вести“, както обикновено.

— Значи вие двамата също бяхте там, така ли? — попита, силно заинтригуван, Слъгхорн, като местеше поглед от Джини към Невил. И двамата обаче седяха мълчаливо, без да обръщат внимание на насърчителната му усмивка. — Да… разбира се… вярно е, че от „Пророчески вести“ често преувеличават… — продължи Слъгхорн, явно леко разочарован. — Помня как милата Гуеног — говоря, разбира се, за Гуеног Джоунс, която е капитан на „Харпиите от Холихед“, ми каза…

Той се впусна в многословни скучни спомени. Хари обаче определено остана с впечатлението, че Слъгхорн не е приключил с него, и че Невил и Джини не са го убедили.

Следобедът се влачеше бавно, изпълнен с още анекдоти за знаменити магьосници, на които Слъгхорн бе преподавал, всичките до един възхитени да се включат в така наречения от него „Клуб на Слъгхорн“ в „Хогуортс“. Хари изгаряше от нетърпение да си тръгне, но не се сещаше как най-учтиво да го направи. Най-после влакът се измъкна от поредния мъглив участък, навлизайки в червен залез, и Слъгхорн се огледа и примигна в полумрака.

— Боже мили, вече се стъмва! Не забелязах, че са запалили лампите. По-добре всички тръгвайте, за да се преоблечете в мантиите си. Маклаген, трябва да се отбиеш да ти дам онази книга за дървоопашковците. Хари, Блейз, отбивайте се по всяко време. Вие също, госпожице. — намигна той на Джини — Е, вървете, вървете!

Промушвайки се покрай Хари в притъмняващия коридор, Цабини го стрелна със злобен поглед, на който Хари отвърна със заинтригувано изражение. Той, Джини и Невил тръгнаха след Цабини по коридора на влака.

— Радвам се, че това свърши. — промърмори Невил. — Странен човек, нали?

— Да, донякъде. — отвърна Хари, проковал поглед в Цабини. — А ти как попадна там, Джини?

— Той ме видя, като направих заклинание на Закарайъс Смит. — отвърна Джини. — Помниш ли го, онзи тъпак от „Хафълпаф“, дето беше във ВОДА? Непрекъснато разпитваше за събитията в министерството и накрая така ме ядоса, че го проклех! Когато Слъгхорн влезе, помислих, че ще ме накаже. Той обаче просто мислеше, че заклинанието е наистина добро и ме покани на обяд! Луда работа, а?

— По-добра причина да поканиш някого, отколкото защото има прочута майка. — каза Хари и се намръщи, загледан в тила на Цабини, — или защото чичо му…

Но внезапно Хари млъкна. Току-що го бе осенила идея — безразсъдна идея, която обаче в крайна сметка можеше да се окаже великолепна… само след миг Цабини щеше да се върне в купето за шестокурсниците на „Слидерин“ и Малфой щеше да седи там, мислейки си, че не го чува никой друг, освен другите слидеринци… ако само беше възможно Хари да се вмъкне незабелязано зад него, какво ли щеше да види или чуе? Наистина, до края на пътуването не оставаше много — ако се съдеше от дивия пейзаж, който се мяркаше край прозорците, до гарата в Хогсмийд сигурно имаше по-малко от половин час път, — но явно никой друг не беше готов да приеме сериозно подозренията на Хари, така че от него зависеше да ги докаже.

— С вас двамата ще се видим по-късно. — прошепна Хари, като извади мантията-невидимка и се наметна с нея.

— Но какво пра…? — започна Невил.

— По-късно! — прошепна Хари и се стрелна след Цабини колкото можеше по — безшумно, макар тракането на колелата да правеше подобна предпазливост почти ненужна.

Сега коридорите бяха пусти. Почти всички се бяха прибрали по купетата си, за да се преоблекат в училищните си мантии и да си опаковат нещата. Макар че стоеше толкова близо до Цабини, колкото можеше да се приближи, без да го докосва, Хари не успя да се шмугне достатъчно бързо в купето, когато Цабини отвори вратата. Цабини вече я затваряше, когато Хари припряно подложи крак, за да й попречи да се затвори.

— Какво му става на това нещо? — гневно попита Цабини и няколко пъти блъсна вратата върху крака на Хари.

Хари сграбчи здраво вратата и я отвори. Цабини, все още увиснал на дръжката, се търкулна настрани и се стовари в скута на Грегъри Гойл. Хари се възползва от последвалата суматоха, за да се стрелне в купето. Скочи върху временно празното място на Цабини и се покатери на полицата за багаж. Добре беше, че точно в този момент Гойл и Цабини се зъбеха един на друг, привличайки вниманието върху себе си, защото Хари бе напълно сигурен, че ходилата и глезените му са се показали, когато мантията се развя около тях. И наистина, за един ужасен миг му се стори, че видя как Малфой проследи с поглед маратонката му, която бързо се вдигна нагоре и се скри. Точно тогава обаче Гойл затръшна вратата и отхвърли Цабини от себе си. Цабини, с разрошен и раздърпан вид, рухна на мястото си. Винсънт Краб отново се зачете в комикса си, а Малфой, злобно ухилен, отново се отпусна на две седалки с глава в скута на Панси Паркинсън. Хари се сви неудобно под мантията, за да е сигурен, че всеки сантиметър от тялото му е напълно скрит, и загледа как Панси отмята зализаната руса коса от челото на Малфой, самодоволно усмихната, сякаш всеки би дал какво ли не, за да бъде на нейно място. Висящите от тавана на купето фенери осветяваха ярко гледката. Хари можеше да прочете всяка дума от комикса на седящия точно под него Краб.

— Е, Цабини, — попита Малфой, — какво искаше Слъгхорн?

— Просто се опитваше да се добере до хора с добри връзки. — отговори Цабини, който все още гледаше гневно Гойл. — Не че постигна особен успех…

Тези сведения явно не задоволиха Малфой.

— Кой друг беше поканил? — настоя той.

— Маклаген от „Грифиндор“. — каза Цабини.

— О, да, чичо му е важна клечка в министерството. — рече Малфой.

— …също и някой си Белби от „Рейвънклоу“…

— Не и него, той е тъпак! — възкликна Панси.

— …и Лонгботъм, Потър и онова момиче Уизли — завърши Цабини.

Малфой рязко се изправи до седнало положение и отблъсна ръката на Панси.

— Поканил е ЛОНГБОТЪМ?

— Е, предполагам, тъй като Лонгботъм беше там… — с безразличие каза Цабини.

— С какво толкова може Лонгботъм да бъде от полза на Слъгхорн?

Цабини сви рамене.

— Потър, скъпият Потър: очевидно Слъгхорн е искал да хвърли поглед на Избранника. — ухили се злобно Малфой — Но оная Уизли! Какво й е толкова специалното?

— Много момчета я харесват. — каза Панси, като наблюдаваше крадешком реакцията на Малфой. — Дори ти смяташ, че изглежда добре, нали, Блейз, а всички знаем колко трудно е да ти се угоди!

— Не бих докоснал една мръсна малка родоотстъпница като нея, независимо как изглежда. — студено каза Цабини, и Панси явно остана доволна.

Малфой отново се отпусна в скута й и я остави отново да го милва по косата.

— Е, съжалявам Слъгхорн заради лошия му вкус. Може би вече почва да изкуфява от старост. Жалко. Татко винаги ми е казвал, че навремето си бил добър магьосник. Баща ми бил сред любимците му. Слъгхорн вероятно не е чул, че съм във влака, иначе…

— Аз не бих разчитал на покана. — каза Цабини. — Още щом пристигнах, той ме попита за бащата на Нот. Очевидно са стари приятели, но когато чу, че са го заловили в министерството, не му стана приятно, и Нот не получи покана, нали? Мисля, че Слъгхорн не се интересува от смъртожадни.

Малфой не изглеждаше доволен, но си наложи да се изсмее безрадостно.

— Е, на кого му пука от какво се интересува Слъгхорн? Като се замисли човек, той е просто някакъв си тъп учител. — Малфой се прозя шумно. — Искам да кажа, догодина дори може вече и да не съм в „Хогуортс“, какво ме интересува дали някакъв си дърт прилеп ме харесва, или не?

— Какво искаш да кажеш с това, че догодина може и да не си в „Хогуортс“? — възмутено попита Панси и веднага престана да го милва по косата.

— Ами, човек никога не знае. — леко се подсмихна Малфой. — Може… ами… може да съм се заел с по-големи и важни дела.

Сърцето на Хари, свит под мантията си на полицата за багаж, заби лудо. Какво ли щяха да кажат Рон и Хърмаяни за това? Краб и Гойл бяха зяпнали Малфой. Те очевидно нямаха и най-малка представа за подобни планове. Дори Цабини позволи един любопитен поглед да изкриви надменните му черти. Панси, със смаяно изражение, отново започна бавно да милва Малфой по косата.

— Да не би да имаш предвид… Него?

Малфой сви рамене.

— Мама иска да си завърша образованието, но лично на мен напоследък това не ми се струва толкова важно. Искам да кажа, помислете… когато Черния лорд вземе властта, ще го интересува ли колко изпита за СОВА или ТРИТОН сме взели? Разбира се, че не… ще го интересува само как му служим и доколко сме му предани.

— И си мислиш, че ТИ ще успееш да направиш нещо за него? — злобно попита Цабини. — Въпреки че си само на шестнайсет и още не си завършил училище?

— Току-що го казах, нали? Може би него не го интересува дали съм завършил. Може би за задачата, която ще ми възложи, не е нужно да си завършил. — тихо каза Малфой.

Краб и Гойл седяха със зяпнали усти подобно на огромни каменни водоливници. Панси се беше вторачила в Малфой, сякаш досега не бе виждала нещо, будещо по-голяма почит.

— Вече виждам „Хогуортс“. — каза Малфой, явно наслаждавайки се на постигнатия ефект, и посочи към тъмния прозорец. — По-добре да си обличаме мантиите.

Хари беше толкова зает да се взира в Малфой, че не забеляза как Гойл се пресегна нагоре да си вземе куфара, който силно халоса Хари по челото. Той неволно простена от болка и Малфой намръщено вдигна поглед към полицата за багаж.

Хари не се страхуваше от Малфой; въпреки това мисълта група неприятелски настроени слидеринци да го намерят скрит под мантията невидимка не му допадаше особено. С все още насълзени очи и пулсираща от удара глава, той измъкна пръчката си, като внимаваше да не размести мантията, и зачака със затаен дъх. За негово облекчение Малфой явно реши, че му се е причуло: по примера на останалите той навлече мантията си, заключи куфара си, и когато влакът се люшна и забави ход, закопча около врата си дебело ново пътно наметало.

Хари виждаше как коридорите отново се изпълваха с хора. Надяваше се, че Рон и Хърмаяни ще свалят багажа му на перона. Не можеше да мръдне от скривалището си, докато купето не се опразни напълно. Най-после влакът се люшна за последен път и спря. Гойл отвори със замах вратата и със сила се провря сред тълпа второкурсници, които грубо изблъска встрани. Краб и Цабини го последваха.

— Ти върви. — обърна се Малфой към Панси, която го чакаше с протегната ръка, сякаш се надяваше той да я хване. — Само искам да проверя нещо.

Панси тръгна и сега Хари и Малфой останаха сами в купето. Хората се нижеха покрай тях, слизайки на тъмния перон. Малфой се приближи до вратата на купето и спусна щорите на прозореца, за да не могат хората в коридора зад вратата да надничат вътре. После се наведе над куфара си и пак го отвори.

Хари се наведе и надникна над полицата за багаж. Сърцето му заби малко по-бързо. Какво беше искал Малфой да скрие от Панси? Дали Хари нямаше да види загадъчния предмет, чието поправяне беше толкова важно?

— Петрификус Тоталус!

Без предупреждение Малфой насочи пръчката си към Хари, който моментално се парализира. Като на забавен кадър, той се изтърколи от полицата за багаж и със силен трясък, от който подът се разлюля, се стовари в краката на Малфой. Мантията-невидимка се беше смъкнала под него и сега се виждаше цялото му тяло, с причудливо свити в коленете крака. Не можеше да помръдне и едно мускулче, можеше единствено да се взира в Малфой, който се усмихна широко.

— Така си и мислех. — тържествуващо каза той. — Чух как куфарът на Гойл те удари, и ми се стори, че видях как нещо бяло се мярна във въздуха, след като Цабини се върна… — За миг погледът му се плъзна по кецовете на Хари. — Предполагам, че ти си препречил с крак вратата, нали?

За миг той се вгледа замислено в Хари.

— Не си чул нищо, за което да ми пука, Потър. Но така и така си тук…

И той с всичка сила стъпи върху лицето на Хари. Хари усети как носът му се счупи. Навсякъде плисна кръв.

— Това ти е от баща ми. Сега, да видим…

Малфой измъкна мантията невидимка изпод парализираното тяло на Хари и я метна отгоре му.

— Сигурно ще те открият чак когато влакът стигне обратно в Лондон. — тихо каза той — Ще се видим, Потър… или може би не.

И като настъпи силно пръстите на ръката на Хари, Малфой излезе от купето.