Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

13. Потайният Ридъл

Кейти беше прехвърлена към болницата за магически наранявания и травми Свети Мънго на следващия ден. По това време новината, че тя е била прокълната, беше плъзнала из всички точки на училището, при все, че точните детайли бяха известни само на Хари, Рон, Хърмаяни и Лени, като никой друг не знаеше, че не тя е била жертвата, за която е била предназначена огърлицата.

— О, и Малфой знае, естествено — каза Хари на Рон и Хърмаяни, които се придържаха към новата си линия на поведение, която изискваше мистериозно да оглушават всеки път, когато Хари споменаваше своята теория, че Малфой е смъртожаден.

Хари се питаше дали Дъмбълдор ще се върне навреме за допълнителния урок в понеделник вечер, но след като не беше предупреден за противното, той пристигна пред кабинета точно в 8, почука и беше поканен да влезе. Дъмбълдор седеше на едно кресло, изглеждайки нетипично уморен; ръката му беше по-черна от всякога, но въпреки това той се усмихна, докато посочваше на Хари да седне. Мислоемът отново беше на бюрото му със сребърни мисли бълбукащи над него.

— Имал си оживени дни, докато ме е нямало. — каза Дъмбълдор — Чух, че си станал свидетел на инцидента с Кейти.

— Да, сър. Как е тя?

— Все още не е добре, макар че е имала известна доза късмет. Изглежда, че тя е докоснала огърлицата с възможно най-малката част от пръста си — за това е показателна малката дупчица, която е забелязана на ръкавицата й. В случай, че си я беше сложила на врата или дори само ако я беше докоснала с ръка, то тя щеше да умре, навярно мигновено. За щастие бе във възможностите на професор Снейп да направи достатъчно, за да предотврати разпространение на проклятието.

— Защо точно той? — мигновено запита Хари — Защо не Мадам Помфри?

— Безочливост. — рече мек глас, идващ от един от портретите на стената и Финиъс Блек, пра-пра-дядото на Сириус спря да се преструва на заспал. — По мое време не бих допуснал ученик да поставя под съмнение начините, по които ръководя Хогуортс.

— Благодаря ти много, Финиъс. — постави с гласа си точка на въпроса Дъмбълдор. — Професор Снейп има много по-дълбоки познания в Черните изкуства от Мадам Помфри, Хари. Както и да е, лечителите от Св. Мънго ми пращат час по час сведения за състоянието й и се надявам, че в скоро време Кати ще бъде напълно излекувана.

— Къде бяхте тази седмица, сър? — пита Хари, игнорирайки все по-силно зараждащото се чувство, че предизвиква късмета си — усещане, което очевидно бе споделяно от Финиъс Блек, който изсумтя тихо.

— Бих желал да не те уведомявам към момента. — каза Дъмбълдор — Но в процес на нашето частно обучение ще бъдеш известен.

— Ще ме известите? — рече Хари, очевидно изненадан.

— Да, или поне имам такива планове. — отбеляза Дъмбълдор, докато изваждаше от джоба си шише изпълнено със сребърни спомени, което в последствие отвори.

— Сър… — колебливо се обади Хари. — Срещнах Мъндънгус в Хогсмийд.

— О, да, аз бях своевременно уведомен, че Мъндънгус се е отнесъл неуважително към наследството ти и съответно си е присвоил част от него. — начумерено каза Дъмбълдор — Той е решил да се покрие, след като го разобличи пред Трите Метли и изглежда не гори от желание да се видим — явно се страхува да се срещнем лице в лице. Но останалите в Ордена ме увериха, че повече няма да докосне старите вещи на Сириус.

— Този нещастен полу-чистокръвен е задигнал наследствени вещи на рода Блек? — вбесено попита Финиъс Блек и изчезна от рамката си, несъмнено за да посети другия си портрет на Гримолд Плейс 12.

— Професоре, — рече Хари след кратка пауза, — професор Макгонъгъл предаде ли думите които споделих с нея, когато Кейти пострада? Относно Драко Малфой?

— Да, тя ми каза за подозренията ти. — отвърна Дъмбълдор

— И вие…

— Аз ще направя всичко необходимо, така че всеки, който може по някакъв начин да е замесен в инцидента с Кейти, да бъде разследван. — рече Дъмбълдор — Но в момента ме интересува само едно, Хари, и това е нашия урок.

Леко негодувание се зароди в Хари, когато чу това — ако това частно обучение беше чак толкова важно, то защо тогава имаше толкова голяма пауза между първия и втория урок? Но въпреки това той не спомена повече Драко Малфой. Вместо това наблюдаваше как Дъмбълдор прехвърляше мисли в мислоема и отново разтърси каменния съд с дългите си пръсти.

— Сигурен съм, че помниш момента, до който бяхме стигнали — как чаровния мъгъл Том Риддъл изоставя вещицата Меропе и се връща в семейната си къща в Литъл Хенгълтън. Меропе е изоставена сама в Лондон, очаквайки бебе, което един ден ще се превърне в Лорд Волдемор.

— Как знаете, че е била в Лондон, сър?

— От човек на име Карактатус Бърк, който по някакво странно стечение на обстоятелствата ни помогна да открием магазина, откъдето огърлицата, която допреди малко дискутирахме, е била притежание.

Той разтърси съдържанието на мислоема по начин, който Хари вече беше виждал и който напомняше за начина, по който златотърсачите пресяват златото в цедки.

На повърхността на мислоема се виждаше малък възрастен мъж, сребрист като дух, но много по-набит, с гъста коса, която напълно покриваше очите му, докато той се въртеше бавно в съда.

— Да, ние я придобихме при странни обстоятелства. Тя ни бе донесена от една млада вещица малко преди Коледа преди много години. Тя каза, че има огромна нужда от злато, което всъщност беше очебийно — облеклото й се състоеше от дрипи, а очевидно й предстоеше да има и дете. Тя твърдеше, че медальона е принадлежал на рода Слидерин. Хех, ние чуваме тези истории по три пъти на ден. О, това беше любимия порцеланов чайник на Мерлин, да… но когато ги разгледаме и ги подложим на едно-две заклинания, истината излиза наяве. Естествено, това направи тази огърлица безценна. Тя без никакво съмнение нямаше грам идея колко много може да струва тази огърлица. Беше щастлива да вземе 10 галеона за нея, което беше най-добрата сделка, която съм правил през живота си.

Дъмбълдор разтърси силно мислоема и Карактакус потъна във въртящите се мисли, откъдето беше изплувал преди малко.

— Той й е платил едва десет галеона? — запита Хари възмутено.

— Карактакус Бърк не беше известен с щедростта си. — отвърна Дъмбълдор. — Та ние знаем, че към края на своята бременност Меропе е била сама в Лондон и в отчайваща нужда от пари — достатъчно отчайваща, за да продаде своето единствено ценно притежание — огърлицата, която е част от фамилните вещи на рода Слидерин.

— Но тя е можела да прави магии. — изрече Хари нетърпеливо. — Тя е можела да си набави храна и всички останало за себе си с магия, нали?

— Ах, — прошепна Дъмбълдор, — навярно е можела, да. Но съм вътрешно убеден — отново се осланяла на предложения, но съм сигурен, че съм прав — че когато мъжа й я е изоставил, Меропе е спряла да използва магия. Не мисля, че тя вече е искала да бъде вещица. Възможно е, естествено, нейната несподелена любов и чувството за отчаяние, което я е обзело, да я е лишила от нейните специални сили, това също е възможност. Но каквато и да е причината, както и сам ще видиш, Меропе отказва да използва своята магическа пръчка дори за да спаси своя собствен живот.

— Тя дори не е пожелала да остане жива заради сина си?

Дъмбълдор повдигна веждите си:

— Възможно ли е да чувстваш съжаление за Лорд Волдемор?

— Не — бързо отговори Хари, — но тя е имала възможност да избира, за разлика от моята майка.

— Твоята майка също имаше избор. — каза Дъмбълдор внимателно. — Да, Меропе Риддъл предпочете смъртта пред собствения си син, който се е нуждаел от нея, но не я съди твърде сурово, Хари. Жизнените й сили са били значително намалели от продължителната мъка и тя никога не е имала смелостта на майка ти. И сега, ако си готов…

— Къде отиваме? — попита Хари, след като Дъмбълдор застана до него до писалището.

— Този път, — рече Дъмбълдор, — ще навлезем в мой спомен. Допускам, че ти ще оцениш както множеството му детайли, така и задоволяващата му точност. След теб, Хари…

Хари се наведе към мислоема; лицето му докосна студената повърхност на спомена и той отново пропадаше през мрака… След секунди вече беше стабилно стъпил на земята; той отвори очите и откри себе си и Дъмбълдор пред оживена, старомодна улица в Лондон.

— Това съм аз. — каза сияещия Дъмбълдор, посочвайки висока фигура, която пресичаше пътя на фона на теглена от кон кола за доставка на мляко.

Косата и брадата на този по-млад Дъмбълдор бяха кестеняви. След като достигна тяхната страна на улицата той закрачи бодро по тротоара, привличайки множество любопитно погледи заради крещящия си костюм от тъмновиолетово кадифе, който носеше.

— Хубав костюм, сър. — отбеляза Хари преди да успее да се възпре да го изрече, но Дъмбълдор само се подсмихна в отговор, докато те следваха по-младия Дъмбълдор на късо разстояние. Най-накрая преминаха през поредица от железни порти и се озоваха в гол двор, пред който се извисяваше неприветлива квадратна сграда, обградена с висока ограда. Той изкачи малкото стълби водещи до входната врата и почука веднъж. След няколко секунди вратата беше отворена от мърляво момиче, което носеше престилка.

— Добър вечер, имам уговорена среща с госпожа Кол, която, доколкото знам, е директорката тук?

— Ах… — отговори обърканото момиче, което очевидно беше слисана от чудатото появяване на Дъмбълдор. — Мхм… просто един мом… ГОСПОЖО КОЛ! — извика тя.

Хари чу далечен глас, който крещеше нещо в отговор. Момичето се обърна към Дъмбълдор:

— Влезте, тя идва.

Дъмбълдор пристъпи в предверието облицовано в бяло и черно; от цялото място се носеше усещането за бедност, но за сметка на това беше стерилно чисто. Хари и Дъмбълдор такъв, какъвто го знаем сега, продължиха напред.

Преди входната врата да се затвори, слаба жена с измъчен вид заприпка срещу тях. Тя имаше заострен профил, който по-скоро изглеждаше разтревожен, отколкото нелюбезен. Докато се приближаваше към Дъмбълдор, тя даде няколко нареждания на друго момиче в престилка.

— …и вземи йод от горния етаж при Марта. Раничките на Били Стъбс зарастват, а Ерик Уолей има варицела — не стига всичко, а и това… — тя каза на посоки, без да адресира думите си персонално до някой. Тогава очите й спряха върху Дъмбълдор — и се закова на мястото си, изглеждаща толкова шокирана, все едно току-що жираф беше прекрачил прага на дома.

— Добър вечер. — каза Дъмбълдор, подавайки ръката си. — Името ми е Албус Дъмбълдор. Изпратих Ви писмо с молба да уговорим ден, когато да се срещнем и вие бяхте така любезна да ме поканите днес.

Госпожа Коул премигна. Очевидно решила, че все пак Дъмбълдор не е халюцинация, тя каза тихо:

— О, да. Добре. В такъв случай по-добре да влезем в моята кантора.

Тя поведе Дъмбълдор в малка стаичка, която изглеждаше наполовина закусвалня, наполовина офис. Тя, както и предверието, изглеждаха бедняшки и мебелите бяха стари и не особено добре наредени. Тя го покани да седне върху един нестабилен стол и застана зад разхвърлено бюро, гледайки го неспокойно.

— Аз съм тук, както Ви уведомих и в писмото си, за да поговорим относно Том Риддъл и да заплануваме неговото бъдеще. — рече Дъмбълдор.

— Вие от неговото семейство ли сте? — попита госпожа Кол.

— Не, аз съм учител. — отговори Дъмбълдор. — Тук съм за да предложа на Том място в училището ми.

— Какво е това училище?

— Името му е „Хогуортс“. — отвърна Албус

— И какво предизвика интереса Ви към Том?

— Ние вярваме, че той има качествата, които ние изискваме.

— Имате предвид, че е спечелил училищно състезание? Как може това да е вярно? Той никога не е бил регистриран за такова мероприятие.

— Всъщност неговото име е вписано в регистрите ни още преди той да се роди… — намеси се Дъмбълдор

— Кой го е регистрирал? Родителите му?

Нямаше съмнение, че госпожа Кол беше безкомпромисно твърда жена. Очевидно и Дъмбълдор беше на същото мнение. Хари го видя да вади своята пръчка от джоба на кадифения си костюм и в същото време да откъсва парче неизписана хартия от бюрото на госпожа Кол.

— Ето — рече Дъмбълдор, правейки движение с пръчката като й подаваше късчето хартия. — Мисля, че това ще изясни всичко.

Очите на госпожа Кол изгубиха фокуса си, докато тя се втренчваше в чистата хартия за момент.

— Всичко изглежда както трябва. — изговори тя ведро. Тогава очите й попаднаха върху бутилката джин и двете чаши, които със сигурност не бяха там преди две-три секунди.

— Ъ-ъ… мога ли да ви предложа чаша джин? — попита тя с особено измъчен глас.

— Много ви благодаря. — отвърна Дъмбълдор сияещ.

Скоро стана ясно, че госпожа Кол не прави първите си стъпки в пиенето на джин. Наливайки и двете чаши със солидно количество джин, тя изсуши своята на една глътка.

Тя се усмихна на Дъмбълдор и той не се поколеба да използва новопридобития си превес в ситуацията.

— Любопитен съм доколко може да ми разкажете нещо за миналото на Том Риддъл? Вярно ли е, че той е роден в сиропиталището?

— Точно така. — изрече госпожа Кол докато си наливаше още джин — Помня го перфектно, тъй като аз самата започнах работа тук по същото време. Точно в навечерието на Нова Година, със студ, снеговалеж, разбирате. И тази девойка, не много по-възрастна от мен самата по това време, се появи залитаща по стълбите. Е, тя не беше първата. Ние я приютихме вътре и тя роди преди да мине и един час. А в следващия час вече беше мъртва.

Госпожа Кол кимна и изпи още една голяма глътка джин.

— Тя каза ли нещо преди да почине? — запита Дъмбълдор. — Нещо за бащата на момчето например?

— В интерес на истината, да. — отговори госпожа Кол, която вече се наслаждаваше на разговора с джин в едната ръка и любознателна публика срещу нея. — Помня, че каза: „Надявам се, че ще изглежда като баща си“ и няма да лъжа, това желание беше напълно разбираемо, тъй като тя положително не беше красива — и тогава пожела неговото име да бъде Том, като неговия баща и Марволо като нейния баща, да, определено смешно име, не мислите ли? Ние се чудехме дали не е дошла от някой цирк — и после добави, че неговото бащино име ще е Риддъл. И скоро след това тя умря, без да изрече нито дума повече. Ние, естествено, го кръстихме така. — това изглеждаше толкова важно за клетото момиче, но нито Том, нито Марволо, нито пък какъвто и да е Риддъл са го търсили някога, та той остана в сиропиталището и от този момент нататък не го е напускало.

Мисис Кол изля в устата си поредната респектираща глътка джин. Две червени петна изникнаха на челото й. Тогава тя продължи:

— Той е странно момче.

— Да. — съгласи се Дъмбълдор. — Допусках, че може да е така.

— Той беше и странно бебе. Много рядко плачеше. И след като поотрасна малко… той стана… особен.

— В какъв смисъл особен? — попита Дъмбълдор спокойно.

— Ами… той беше…

Госпожа Кол хвърли на Дъмбълдор нахален поглед, в който нямаше нищо недвусмислено:

— Казвате, че той със сигурност ще бъде приет в училището Ви?

— Със сигурност.

— И нищо, което изрека не може да промени това?

— Нищо.

— И вие ще го отведете при всички положения?

— При всички положения. — каза в отговор Дъмбълдор.

Тя му хвърли бегъл поглед, който явно преценяваше дали може да му се довери. Все пак тя реши, че може и внезапно избълва:

— Той плаши другите деца.

— Имате предвид, че ги тормози?

— Струва ми се, че е така. — каза госпожа Кол, намръщвайки се леко, — но е много трудно да го хванеш, докато го прави. Имаше инциденти… гадни случки…

Дъмбълдор не я притисна да продължи, макар че Хари можеше да каже, че директора беше заинтересован. Тя отпи още една глътка джин и страните й станаха още по-розови.

— Заекът на Били Стъбс… да, Том каза, че не го е направил той и не разбирам как би могъл, но въпреки това едва ли се е обесил сам, нали?

— Вярвам, че не. — отвърна тихо Дъмбълдор.

— Но да пукна, ако знам как го е направил. Всичко, което знам е, че той и Били са се скарали предния ден, — госпожа Кол излочи още една солидна глътка джин и продължи, — по време на лятната екскурзия, ние ги извеждаме на лагери в провинцията или крайбрежието веднъж годишно, и Ейми Бенсън и Денис Бишоп никога не се възстановиха напълно след това. Всичко, което изкопчихме от тях беше, че те са отишли в някаква пещера с Том Риддъл. Той ми се закле, че те просто са отишли да разучат района и нищо повече от това, но нещо се е случило там, сигурна съм. И… въобще се случиха много неща… странни неща…

Тя погледна към Дъмбълдор, и макар че страните й бяха пламнали, погледа й беше фокусиран.

— Не вярвам, че много хора ще съжаляват когато му видят гърба.

— Сигурен съм, че разбирате, че ние няма да имаме възможност да го ангажираме целогодишно. Най-малкото той ще трябва да се връща тук през лятото.

— Е, това е по добре, отколкото да те цапардосат в носа с ръждясал ръжен. — каза госпожа Кол с леко хълцане. Тя се изправи на краката си и Хари с изумление установи, че тя пазеше доста стабилно равновесие, дори след като две-трети от джина бяха изпити.

— Предполагам, че бихте искали да го видите?

— Много. — отговори Дъмбълдор, който също се изправи.

Тя го изведе от офиса си през каменните стълбища, междувременно крещейки инструкции и предупреждения на персонала и децата. Всички сирачета, както забеляза Хари, носеха еднакви сивкави блузи. Изглежда, че се грижеха доста добре за тях, но също така нямаше съмнение, че това беше зловещо място да израснеш.

— Тук. — рече госпожа Кол, докато преминаха през втората площадка на стълбището и спряха пред първата врата в дълъг коридор. Тя почука два пъти и влезе.

— Том? Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртон — ох, извинявам се, Дъндърбор. Той е тук да ти каже за… е, ще чуеш сам от него.

Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Кол затвори вратата зад тях. В стаята нямаше абсолютно нищо, като изключим един стар дрешник и матрак. Момче седеше върху сиво одеяло с протегнати крака и книга в ръка.

По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода Гаунт. Предсмъртното желание на Меропе е било изпълнено, той беше малко копие на баща си, висок за единадесет годишно момче, с черна коса и бледо лице. Очите му се присвиха леко при странното появяване на Дъмбълдор. Последва момент тишина.

— Как си, Том? — попита Дъмбълдор, пристъпи напред и подаде ръката си. Момчето се подвоуми преди да си подаде ръката в отговор. Дъмбълдор придърпа твърдия дървен стол зад Риддъл, та двамата навяваха смътна прилика на пациент в болница и посетител. — Аз съм професор Дъмбълдор.

— Професор? — повтори Риддъл бдително. — Това същото ли е като доктор? Защо сте тук? Да не би тя да ви е докарала тук за да ме прегледате?

Той сочеше вратата през която госпожа Кол току-що беше излязла.

— Не, не. — усмихна се Дъмбълдор.

— Не ви вярвам. — каза Риддъл — Тя иска да ме прегледат, нали? Кажи истината!

Той изговори последните две думи със мощен заповеднически глас, който беше почти шокиращ. Това беше заповед и звучеше така, сякаш я е изговарял много пъти в миналото. Очите му се разшириха и той загледа кръвнишки Дъмбълдор, който не отговори по никакъв начин, освен че продължи да се усмихва приветливо. След няколко секунди Риддъл смени тактиката, макар че все още изглеждаше, ако не друго, то поне особено внимателен.

— Кой сте вие?

— Вече ти казах. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище, наречено Хогуортс. Тук съм за да ти предложа място в моето училище, твоето ново училище, ако пожелаеш да се присъединиш към него.

Реакцията на Риддъл беше истински изненадваща. Той скочи от леглото и направи няколко крачи назад от Дъмбълдор, изглеждайки извън себе си от гняв.

— Не можете да ме баламосате! Вие идвате от лудницата, нали? Професор, да, сигурно, но аз няма да отида, разбрахте ли? Старата управителка е тази, която трябва да постъпи в лудницата. Никога не съм правил каквото и да е на малката Ейми Бенсън или на Денис Бишоп и ако искате ги питайте, те ще ти кажат!

— Аз не съм от лудницата. — рече спокойно Дъмбълдор. — Аз съм учител и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за Хогуортс. Не е нужно да казвам, че ако нямаш желание да постъпиш в това училище, никой няма да те насилва…

— Бих желал да ги видя да опитат. — присмя се Риддъл.

— Хогуортс, — продължи Дъмбълдор, все едно не е чул последната реплика, — е училище за хора със специални способности…

— Не съм луд!

— Знам, че не си луд. Хогуортс не е училище за умопомрачени хора. То е училище за магия.

Стаята се изпълни с тишина. Риддъл беше замръзнал, с безизразно лице, но с очи преминаващи се едното око на Дъмбълдор към другото, сякаш се опитваха да открият в едното от тях знаци, че директора лъже.

— Магия. — промълви той.

— Точно така. — каза Дъмбълдор.

— Магия… това което мога да правя, е магия?

— Какво можеш да правиш?

— Какви ли не неща. — Струя възбуда премина от шията към вдлъбнатите му бузи; той изглеждаше развълнуван — Мога да местя хартийки без въобще да ги докосвам. Мога да убеждавам животните да правят това което искам, без преди това да съм ги тренирал. Мога да причинявам неприятни работи на хора, които ме дразнят. Мога да ги накарам да страдат, ако реша.

Краката му трепереха. Той направи една крачка напред и седна на леглото отново, гледайки ръцете си, с наведена глава като ли за молитва.

— Знаех, че съм различен. — прошепна той на треперещите си пръсти. — Знаех, че съм специален. Винаги, винаги съм знаел, че има нещо специално в мен.

— Да, бил си доста прав. — намеси се Дъмбълдор, който вече не се усмихваше, а гледаше Риддъл внимателно. — Ти си магьосник.

Риддъл вдигна главата си. Лицето му се преобрази — вече по него се четеше огромна радост, но въпреки това по някаква причина това не накара лицето му да изглежда по-красиво. Точно обратното, фино изписаното му черти станаха някак по-груби, а в изражението му се появи нещо почти животинско.

— Ти също ли си магьосник?

— Да.

— Докажи го! — рече Риддъл рязко, със същия командуваш тон, с който заповяда „кажи истината“.

Дъмбълдор вдигна веждите си.

— Ако го направя, ти приемаш да дойдеш в Хогуортс…

— Разбира се, че да!

— Тогава ще се обръщаш към мен с „професоре“ или „сър“.

Лицето на Риддъл се намръщи за един недоловим миг, преди да каже с неузнаваемо учтив тон:

— Съжалявам, сър. Имам предвид… Професоре, бихте ли ми показали…?

Хари беше сигурен, че Дъмбълдор ще откаже с мотива, че Риддъл ще може да види хиляди демонстрации в Хогуортс, че в момента са в сграда пълна с мъгъли и съответно трябва да бъдат внимателни.

За негова голяма изненада обаче Дъмбълдор извади пръчката от вътрешния джоб на костюма си и я насочи към стария гардероб в ъгъла. След нехаен замах на пръчката дрешника избухна в пламъци.

Риддъл скочи на крака; Хари разбираше прекрасно Риддъл, когато последния подскочи с викове на шок и ярост — всички притежания на Риддъл навярно бяха там. След секунда обаче от пламъците нямаше и следа, оставяйки гардероба като недокоснат.

С втренчен поглед Риддъл погледна от дрешника към Дъмбълдор.

— Откъде мога да се сдобия с пръчка? — попита той с алчно изражение.

— Всичко по реда си. — отговори Дъмбълдор. — Струва ми се, че нещо се опитва да излезе от гардероба ти.

И, разбира се, тих тракащ звук се чуваше от гардероба. За първи път Риддъл изглеждаше изплашен.

— Отвори вратата. — каза Дъмбълдор.

Риддъл се поколеба, но след това премина стаята и отвори със замах вратата на дрешника. На най-високия рафт, над лавица с изтъркани дрехи се намираше малка картонена кутия, която вибрираше, все едно вътре бяха хванати група обезумели мишки.

— Извади я. — нареди Дъмбълдор.

Риддъл взе треперещата кутия, изглеждайки все едно е загубил контрола върху себе си.

— Има ли нещо в кутията, което не ти принадлежи по право? — попита Дъмбълдор.

Риддъл хвърли продължителен, пресмятащ поглед към Дъмбълдор.

— Допускам, че да, сър. — промълви накрая Риддъл с безизразен глас.

— Отвори я. — рече Дъмбълдор.

Риддъл махна капака на кутията и изсипа съдържанието й на леглото, стремейки се да не гледа към тях. Хари, който очакваше нещо доста по-вълнуващо видя няколко малки, използвани във всекидневието предмети — сред тях едно йо-йо и сребърен напръстник. Вече извадени от кутията, те спряха да вибрират и застанаха неподвижни върху тънките чаршафи.

— Ще върнеш предметите на техните собственици с извинение. — спокойно каза Дъмбълдор и постави пръчката в костюма си. — Аз ще разбера дали си го направил. И бъди предупреден — краденето не се толерира в Хогуортс.

Риддъл не изглеждаше особено засрамен; той все още се взираше студено в Дъмбълдор. Все пак той промълви с лишен от емоции глас:

— Да, сър.

— В Хогуортс, — продължи Дъмбълдор. — ние учим учениците не само да използват магия, но и да я контролират. Ти си използвал, убеден съм, поради небрежност силите си по начин, който нито се изучава, нито се допуска в нашето училище. Ти не си първия, а няма и да си последния, който не е имал пълен контрол върху способностите си. Но е добре да знаеш, че Хогуортс може да изключва студенти и Министерството на Магията, да, има такова Министерство, ще наказва все по-строго провинилите се. Всички магьосници, които навлизат в магьосническия свят, трябва да се придържат към правилата, които са приети там.

— Да, сър. — отвърна Риддъл отново.

Беше невъзможно да се каже какво си мислеше Том в този момент; лицето му остана завидно безизразно, докато слагаше откраднатите предмети обратно в картонената кутия. Когато приключи с тази задача, той се обърна към Дъмбълдор и каза направо:

— Нямам никакви пари.

— Това е лесно разрешимо. — каза в отговор Дъмбълдор, измъквайки кожена кесия за жълтици от джоба си. — В Хогуортс има фонд за тези, които нямат възможност да си купят книги и мантии. Възможно е да се наложи да си купиш някой от своите учебници и т.н. пособия на втора ръка, но…

— Откъде се купуват учебници? — прекъсна го Риддъл, който взе натежалата от злато кесия без да благодари на Дъмбълдор и сега проучваше един солиден златен галеон.

— На „Диагон-али“. — рече Дъмбълдор — Имам списък с книги и училищни пособия с мен. Мога да ти помогна да си намериш всичко…

— Вие идвате с мен? — Риддъл отново прекъсна Дъмбълдор и погледна към него.

— Положително, освен ако…

— Не се нуждая от вас. — обади се Риддъл. — Свикнал съм да върша всичко сам. През цялото време се шляя навсякъде из Лондон без никой друг. Как мога да стигна до Диагонали… сър? — добави той като улови очите на Дъмбълдор.

Хари реши, че Дъмбълдор ще настоява да придружи Риддъл, но отново беше изненадан. Директорът подаде на Риддъл плика с необходимите за училището пособия и след като му обясни подробно точно как да стигне до Диагонали от сиропиталището, добави:

— Ти ще можеш да го видиш, но мъгълите около теб, имам предвид немагическите хора, няма да могат. Питай за Том Бармана, ще го запомниш лесно, след като той дели едно и също име с теб…

Риддъл реагира с раздразнено движение все едно се опитваше да изгони някоя особено нахална муха.

— Не ти допада името „Том“?

— Има много Томовци. — измънка Риддъл. И тогава, все едно не можеше да се сдържи да попита, въпреки че правеше усилия за обратното, той запита:

— Баща ми магьосник ли беше? Казаха ми, че той също се е казвал Том Риддъл.

— Опасявам се, че не знам. — каза Дъмбълдор с благ глас.

— Не е възможно майка ми да е била магьосница или в противен случай тя нямаше да умре. — рече Риддъл повече на себе си, отколкото на Дъмбълдор. — Трябва да е бил татко. Все пак — когато си закупя всичко необходимо, то кога трябва да пристигна в Хогуортс?

— Всички подробности, от които се нуждаеш, можеш да намериш на втората страница на пергамента, който се намира в плика. — обясни Дъмбълдор — Ти ще заминеш от гара Кинг Крос на първи септември. Билетът ти е в плика.

Риддъл кимна. Дъмбълдор се изправи и отново подаде ръката си към Риддъл. Поемайки я, момчето каза:

— Мога да говоря със змии. Разбрах това, когато бяхме на екскурзия сред природата — те ме намират, дори ми прошепват различни неща. Това нормално ли е сред магьосниците?

Хари беше сигурен, че Риддъл досега се въздържаше да спомене за най-странната от дарбите си до самия край, твърдо решен да впечатли.

— Не е често срещано. — каза Дъмбълдор след като се подвоуми за секунда. — но не е нещо нечувано.

Тонът му беше небрежен, но очите му се залепиха с любопитство за лицето на Том. Те застанаха за секунда, мъж и момче, взиращи се един в друг. Тогава те спряха да се ръкуват; Дъмбълдор беше на вратата.

— Чао, Том. Ще се видим в Хогуортс.

— Струва ми се, че да. — каза белокосия Дъмбълдор до Хари и секунда по-късно те отново се извисиха в безтегловност през мрака, миг преди да се отзоват в кабинета.

— Седни. — рече Дъмбълдор, настанявайки се до Хари.

Хари го послуша, а съзнанието му все още се занимаваше с това, което току-що бе видял.

— Той повярва доста по-бързо от мен — имам предвид, когато му обясни, че е магьосник. — изрече Хари. — В началото не повярвах, докато Хагрид ме убеждаваше в противното.

— Да, Риддъл беше абсолютно готов да повярва, че е, да използвам неговата думам, „специален“. — подсмихна се Дъмбълдор.

— По това време знаехте ли? — отправи въпроса си Хари.

— Дали знаех, че току-що съм срещнал най-опасния тъмен магьосник на всички времена? — каза Дъмбълдор — Не, нямах представа, че той ще се превърне в това, което е в момента. Макар че при всички случаи бях заинтригуван от него. Завърнах се в Хогуортс с намерението да го държа под око, нещо, което бих направил така или иначе, предвид факта, че той беше сам и без приятели, но този разговор ми помогна да разбера, че аз трябваше да следя действията му колкото заради самия него, толкова и заради другите.

— Неговите способности, както чу и сам, бяха забележително добре развити за толкова млад магьосник, а най-интересното и всъщност злокобно беше, че той вече беше способен да ги контролира в една или друга степен и съответно да ги използва напълно съзнателно. Сам видя, че това не бяха произволно насочвани, неконтролируеми магии, типични за малките магьосници. Той вече използваше магии срещу други хора за да ги плаши, наказва, за да ги контролира. Малките историйки за удушения заек и невръстните момченце и момиченце, които той е примамил в пещерата бяха най-показателни…

— И той е можел да говори със змии. — възкликна Хари.

— Именно, рядка способност, която като цяло се приема за свързана с Тъмните Изкуства, при все, че както ние много добре знаем, има велики и добри магьосници, които също говорят със змии. Това, че може да говори с влечуги, не ме направи и наполовина толкова обезпокоен, колкото очевидния му инстинкт към жестокост и доминация, както и прикритостта му.

— Времето отново ни кара да изглеждаме като глупаци. — отбеляза Дъмбълдор, сочейки тъмното небе навън. — Но преди да си тръгнеш, искам да поставя акцента на вниманието ти към определени особености от сцените, на които току-що станахме свидетели, тъй като те ще се окажат от голяма важност за нещата, които ще разискваме при следващите ни срещи.

— Първо, надявам се, че забеляза реакцията на Риддъл, когато споменах, че той дели първото си име с други.

Хари кимна.

— С това той демонстрира своето презрение към всичко, което го свързва с другите хора, всичко, което го прави обикновен. Дори тогава той желаеше да бъде различен, обособен, всеизвестен. Много скоро, както знаеш и сам, той промени своето име и създаде маската Лорд Волдемор, зад която той се крие толкова дълго.

— Вярвам, че ти също така забеляза, че по това време Том Риддъл вече е бил изключително самостоятелен, потаен и явно без приятели. Той не желаеше помощ или дори компания по време на своето пътуване до „Диагон-али“. Той предпочиташе да действа сам. Възрастния Волдемор е абсолютно същия. Ще чуеш много смъртожадни да твърдят, че Волдемор им се доверява, че само те са близки до него, че дори го разбират. Те са в заблуда. Лорд Волдемор никога не е имал, нито доколкото ми е известно, е искал някога приятел.

— И последно — надявам се, че съзнанието ти не е твърде изморено за да обърне внимание на това, че младия Том Риддъл е обичал да събира трофеи. Ти видя кутията със скрити предмети, която той беше скрил в стаята си. Те бяха отнети от жертви на неговото тиранично поведение, сувенири на отблъскващите страни на магията. Запечатай в съзнанието си тази негова склонност да събира като сврака трофеи, тъй като по-късно тя ще се окаже важна.

— А сега е време за сън.

Хари застана на краката си. Докато прекосяваше стаята, очите му попаднаха върху малката маса, върху която пръстена на Марволо Гаунт беше поставен последния път. Сега обаче го нямаше.

— Да, Хари? — попита Дъмбълдор, който видя, че Хари се е заковал на едно място.

— Пръстенът го няма. — рече Хари, оглеждайки се наоколо. — Но аз допуснах, че може да притежавате езика[1] или нещо подобно.

Дъмбълдор отправи сияеща усмивка към него, гледайки го през очилата си.

— Много проницателно, Хари, но езика винаги си е бил език.

И след тази озадачаваща забележка той даде знак на Хари, който разбра, че вече е време да тръгва.

Бележки

[1] Всъщност е „устна хармоника“. Бел.Mandor.