Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (18)

18. Подаръци за рожден ден

На следващия ден Хари разказа на Рон и Хърмаяни задачата, която му беше поставил Дъмбълдор. Направи го, разбира се поотделно, защото Хърмаяни все още отказваше да стои в присъствието на Рон повече от нужното да му хвърли по някой презрителен поглед.

Рон не мислеше, че Хари ще има каквито и да било проблеми със Слъгхорн.

— Той те обожава. — каза той по време на закуска, размахвайки във въздуха вилица с варено яйце. — Не би ти отказал нищо, нали? Не и на малкия си Принц на отварите. Просто остани след час този следобед и го попитай.

Хърмаяни обаче имаше по-мрачно виждане.

— Явно е решен да скрие какво наистина се е случило, щом дори Дъмбълдор не е могъл да го изкопчи от него. — тихо каза тя, докато стояха в пустия, заснежен двор по време на междучасието. — Хоркрукси, Хоркрукси… никога не съм чувала за тях.

— Не си ли?

Хари беше разочарован. Беше си надявал, че Хърмаяни ще може да му даде насока какво са Хоркруксите.

— Явно са наистина мощна Тъмна магия, защо иначе Волдемор ще знае за тях. Мисля, че ще е трудно да получим тази информация, Хари, трябва много да внимаваш как ще подходиш към Слъгхорн, помисли за стратегия…

— Според Рон трябва просто да остана след Отвари този следобед…

— Ами да, ако Уон-Уон мисли така, по-добре го направи. — каза тя, моментално нервирайки се. — В края на краищата, кога преценката на Уон-Уон е била погрешна?

— Хърмаяни, не можеш ли…

— Не! — каза тя гневно и избяга, оставяйки Хари сам и затънал до глезените в сняг.

Уроците по Отвари бяха достатъчно неприятни напоследък, особено когато Хари, Рон и Хърмаяни трябваше да делят една маса. Днес Хърмаяни премести котела си от другата страна на масата, така че да е близо до Ърни и пренебрегваше както Хари, така и Рон.

— Какво си й направил? — промърмори Рон, загледан в надменния профил на Хърмаяни.

Но преди Хари да успее да отговори, Слъгхорн призова за тишина от мястото си в предния край на стаята.

— Успокойте се, успокойте се, моля! По-бързичко, имаме много работа този следобед. Третият закон на Голпалот, кой може да ми каже за него?… Но Мис Грейнджър, естествено!

Хърмаяни изрецитира на висока скорост: „Третият закон на Голпалот гласи, че количеството противоотрова за комбинирана отрова, е по-голямо от сумата на противоотровите за всеки отделен компонент на отровата“.

— Точно! — кимна Слъгхорн. — Десет точки за Грифиндор. Сега, ако приемем че Третият закон е истина…

Хари реши, да приеме на доверие твърдението, че третият закон е истина, понеже не разбра нищо от него. Явно никой друг, освен Хърмаяни, не разбра това което каза Слъгхорн след това:

— …което, разбира се означава, че ако правилно сме идентифицирали съставките на отварата, съгласно Скарпин Ревеласпел, първата ни цел няма да е да изберем противоотрови за тези съставки, а да открием допълнителния компонент, който по почти алхимичен начин ще превърне тези отделни елементи…

Рон седеше до Хари, устата му беше полуотворена и драскаше разсеяно в копието си на „Приготвяне на отвари за напреднали“. Рон все забравяше, че не може вече да разчита Хърмаяни да го измъква от проблемите, когато той не успееше да схване за какво иде реч.

— …и така, — завърши Слъгхорн — искам всеки от вас да вземе една от тези стъкленици от бюрото ми. Трябва да създадете противоотрова за отварата вътре преди края на часа. Успех, и не забравяйте защитните си ръкавици.

Хърмаяни беше станала от стола си и беше преполовила пътя към бюрото на Слъгхорн, преди останалите изобщо да разберат, че е време да се размърдат, а до момента когато Хари, Рон и Ърни се върнаха на масата, вече беше изсипала съдържанието на стъкленицата си в котела и стъкмяваше огъня под него.

— Жалко, че Принцът няма да може да ти помогне много с това Хари. — каза тя весело и откровено. — Този път трябва да разбираш залегналите принципи. Няма преки пътеки или измами!

Нервиран, Хари отпуши отровата, която беше взел от бюрото на Слъгхорн, която имаше крещящо розов оттенък, изсипа я в котела и запали огъня под него. Нямаше си и най-малка представа какво трябваше да прави от тук нататък. Хвърли поглед към Рон, който стоеше и изглеждаше доста глуповато, копирайки всичко, което правеше Хари.

— Сигурен ли си, че Принцът не е дал никакви подсказки? — измърмори Рон към Хари.

Хари извади своето копие от „Приготвяне на отвари за напреднали“ и обърна на главата за противоотровите. Там го имаше Третият Закон на Голпалот, дума по дума, както го беше цитирала Хърмаяни, но нито дума на просветление от Принца, по въпроса какво точно означаваше. Явно Принцът, точно като Хърмаяни, не бе имал проблем да го разбере.

— Нищо. — каза Хари мрачно.

Хърмаяни ентусиазирано размахваше пръчката си над котела. За нещастие, те не можеха да копират заклинанието, което правеше, защото тя толкова бе напреднала в безсловесните заклинания, че нямаше нужда да казва и една дума на глас. Ърни Макмилън обаче мърмореше:

— Спешиалис ревелио! — над котела си и звучеше толкова впечатляващо, че Хари и Рон побързаха да го имитират.

На Хари му бяха нужни само пет минути, за да осъзнае, че репутацията му на най-големия майстор на отвари се разбива в краката му. При първата си обиколка из тъмницата, Слъгхорн с надежда се вгледа в котела му, готов да възкликне от удоволствие както обикновено. Вместо това бързо отдръпна глава, кашляйки, тъй като миризмата на развалени яйца го задуши. Изражението на лицето на Хърмаяни не можеше да е по-самодоволно. За нея беше голямо бреме да бъде втора по успех при всеки урок по отвари. В момента тя преливаше мистериозно разделените съставки на отровата си в десет различни кристални шишенца. За да избегне тази дразнеща гледка, Хари се наведе над учебника на Нечистокръвния Принц и разлисти няколко страници с излишна сила.

И тогава я видя, надраскана насред дълъг списък от противоотрови.

„Просто пъхнете безоар в гърлото!“

Хари се втренчи в думите за момент. Не беше ли чувал някога, доста отдавна, за безоар? Не беше ли го споменал Снейп при най-първият им урок по отвари?

„Камък, изваден от стомаха на коза, който предпазва от повечето отрови“.

Това не беше точно отговорът на проблема с Голпалот и ако Снейп все още им беше учител, Хари нямаше да посмее да го направи, обаче назряваше момент за отчаяни действия. Той забърза към шкафа в дъното и се зарови в него, разбутвайки роговете от еднорог и бърканицата от сушени билки, докато не откри най в дъното малка картонена кутия, на която беше написано „Безоар“.

Той отвори кутията в момента, в който Слъгхорн извика:

— Остават ви две минути!

В кутията имаше около половин дузина блестящо кафяви предмета, които приличаха повече на изсушени бъбреци, отколкото на камъни. Хари взе един, прибра обратно кутията в шкафа и забързано се върна при котела си.

— Времето ви изтече! — сърдечно се провикна Слъгхорн. — Е, да видим как сте се справили. Какво имате за мен?

Бавно, Слъгхорн се движеше из стаята и преглеждаше различните противоотрови. Никой не беше завършил задачата, въпреки че Хърмаяни се опитваше да натъпче още няколко съставки в бутилката си преди Слъгхорн да стигне до нея. Рон напълно се беше предал и просто се опитваше да не вдишва отвратителните изпарения, надигащи се от котела му. Хари чакаше и стискаше безоара в леко изпотената си ръка.

Слъгхорн стигна най-накрая до тяхната маса. Подуши отварата на Ърни и с гримаса отмина към Рон. Не се наведе над котела на Рон, а бързо се отдръпна с отвращение.

— А ти, Хари? — каза той. — Какво ще ми покажеш?

Хари протегна ръка, безоарът беше в дланта му.

Слъгхорн се втренчи в него за около десет секунди. Хари се зачуди за момент, дали ще му се разкрещи. И тогава Слъгхорн отметна глава и се заля от смях.

— Да ти имам куража, момче! — издъдна той, взе безоара и протегна ръка така, че всички да го видят. — О, толкова приличаш на майка си… не мога да те виня, безоарът със сигурност действа като противоотрова за всички тези отвари!

Хърмаяни, с изпотено лице и сажди по носа, изглеждаше посиняла от ярост. Нейната полузавършена противоотрова, съдържаща 52 съставки, в това число косъм от косата й, бълбукаше мудно зад Слъгхорн, който обаче имаше очи само за Хари.

— Сам се сети за безоара, нали Хари? — през стиснати зъби попита тя.

— Това е независимият дух на истински майстор на отварите! — каза Слъгхорн щастливо, преди Хари да може до отговори. — Също като майка си, тя имаше същата интуитивна дарба за приготвяне на отвари. Само от Лили може да си я наследил… да Хари, да, ако имаш безоар под ръка, това ще свърши работа. Въпреки че, тъй като безоарът не дава ефект при абсолютно всичко и е много трудно да се намери, има смисъл да се научите как да приготвяте противоотрови…

Единственият човек, който изглеждаше по-бесен от Хърмаяни, беше Малфой, който за огромно удоволствие на Хари беше разлял по себе си нещо, приличащо на котешко повръщано. Звънецът обаче иззвъня преди някой от двамата да избухне, задето Хари беше спечелил похвалата без да е завършил задачата.

— Време е да си вървите. — каза Слъгхорн. — И допълнителни десет точки за Грифиндор, заради наглостта.

Все още подсмихвайки се, той се заклатушка към бюрото си в предната част на тъмницата.

Хари се помота, използвайки излишно много време да приготви чантата си. Нито Рон, нито Хърмаяни му пожелаха късмет на излизане. И двамата изглеждаха много нервирани. Накрая в стаята останаха само Хари и Слъгхорн.

— Хайде де, Хари, ще закъснееш за следващия си час. — непринудено каза Слъгхорн, затваряйки златните закопчалки на куфарчето си от драконова кожа.

— Сър, — каза Хари, непреодолимо спомняйки си Волдемор, — искам да ви попитам нещо.

— Питай тогава момчето ми, питай…

— Сър, чудех се какво знаете за… Хоркруксите?

Слъгхорн замръзна. Кръглото му лице сякаш се сви навътре. Той облиза устни и слабо попита:

— Какво каза?

— Попитах дали знаете нещо за Хоркруксите сър. Вижте…

— Дъмбълдор е поискал това от теб. — прошепна Слъгхорн.

Гласът му напълно се промени. Вече не беше сърдечен, а шокиран, ужасен. Бръкна в джоба на гърдите си и извади носна кърпа, с която попи избилата пот.

— Дъмбълдор ти показал онзи… онзи спомен. Нали?

— Да. — отговори Хари, като веднага реши, че е най-добре да не лъже.

— Да, разбира се. — тихо каза Слъгхорн с все още бледо лице. — Разбира се… е, ако си видял спомена Хари, знаеш че не знам абсолютно нищо — нищо — повтори енергично — за Хоркруксите.

Той грабна куфарчето си, натъпка носната си кърпа обратно в джоба и се отправи към вратата на тъмницата.

— Сър, — отчаяно каза Хари, — само си помислих, че може би има още от този спомен…

— Така ли? — каза Слъгхорн. — Тогава си сгрешил, нали така? СГРЕШИЛ СИ!

Той изкрещя последната дума и преди Хари да успее да каже още нещо, затръшна вратата на тъмницата зад себе си.

Рон и Хърмаяни изобщо не му съчувстваха, когато им разказа за катастрофалния си опит. Хърмаяни все още кипеше заради начина, по който Хари триумфира, без да изпълнил задачата си. Рон беше сърдит, задето Хари не беше дал безоар и на него.

— Щеше да е глупаво, ако и двамата го бяхме направили! — раздразнено каза Хари. — Виж, трябваше да го размекна, за да го попитам за Волдемор, нали така? О, я се стегни! — ядосано добави той, когато Рон потрепери от името.

Ядосан от неуспеха си и от отношението на Рон и Хърмаяни, през следващите няколко дни Хари потъна в мисли как да подходи следващия път към Слъгхорн. Реши, че за момента ще остави Слъгхорн да мисли, че е забравил за Хоркруксите. Май беше най-добре да го заблуди, преди отново да атакува.

Когато Хари не повдигна отново въпроса пред Слъгхорн, учителят по отвари се върна към обичайното си топло отношение към него и явно забрави проблема. Хари чакаше покана, за следващото вечерно парти, решен да отиде, дори ако се наложеше да пренасрочи тренировката по куидич. Покана обаче не пристигна. Хари се консултира с Хърмаяни и Джини. Никоя от тях не беше получавала покана, а и не знаеха някой друг да е получавал. Хари не спираше да се чуди, дали това значи, че Слъгхорн все пак не беше такъв забраван, какъвто изглеждаше, и дали не беше решен да не дава повече възможности на Хари да го разпитва.

Междувременно, библиотеката на Хогуортс не можа да помогне на Хърмаяни, за пръв път в историята. Тя беше толкова шокирана, че забрави, че е сърдита на Хари за номера му с безоара.

— Не намерих нито дума за това, какво прави Хоркруксът! — каза тя на Хари. — Нито думичка! Бях в забранената секция, зарових се в най-ужасните книги, в които се разказва как да се приготвят най-отвратителните отвари, и нищо! Единственото, което намерих, е във въведението към „Най-злите магии“, слушай: — „а за Хоркруксът, най-злото магическо изобретение, няма да кажем нито дума, нито ще дадем насока“ — …ами тогава защо го споменават! — нетърпеливо каза тя и затръшна старата книга. От нея се разнесе призрачен вой.

— О, я млък! — сопна се тя и натика книгата обратно в чантата си.

Снегът около училището започна да се топи с настъпването на февруари и беше заменен от студена, тежка влага. Сиво-морави облаци висяха ниско над замъка и постоянен леден дъжд направи поляните хлъзгави и кални. Резултатът беше, че първият урок по магипортиране на шестокурсниците, който щеше да се проведе в събота сутрин, за да не пропуснат нормалните си уроци, се проведе в Голямата зала, вместо навън.

Когато Хари и Хърмаяни влязоха в Залата (Рон беше слязъл с Лавендър), видяха че всички маси са изчезнали. Дъждът биеше по високите прозорци, а омагьосаният таван се въртеше мрачно над тях, докато се събираха около професорите Макгонъгол, Снейп, Флитуик и Спраут — Главите на домовете — и малък магьосник, който според Хари беше инструкторът по магипортиране от министерството. Той беше странно безцветен, с прозрачни мигли, коса на фъндъци и толкова безплътен, все едно първият повей на вятъра щеше да го отвее. Хари се зачуди, дали непрекъснатото магипортиране е отнело от плътността му или дали крехката структура не е подходяща за изчезване.

— Добро утро. — каза магьосникът от Министерството, когато всички ученици се събраха около Главите на домовете си и запазиха тишина. — Името ми е Уилки Туайкрос и ще бъда вашият инструктор по магипортиране през следващите дванадесет седмици. Надявам се в този период да ви подготвя за изпита по магипортиране…

— Малфой, млъкни и внимавай! — излая професор Макгонъгол.

Всички се огледаха. Малфой беше станал червен. Изглеждаше бесен, когато се отдалечи от Краб, с когото явно спореше шепнешком. Хари хвърли бърз поглед към Снейп. Той също изглеждаше ядосан, но явно беше по-ядосан от факта, че Макгонъгол беше скастрила ученик от неговия дом, а не от грубото поведение на Малфой.

— …като по това време, много от вас ще са готови да положат изпита. — продължи Туайкрос, все едно не го бяха прекъснали. — Както може би знаете, обикновено е невъзможно да се магипортирате в Хогуортс. За срок от един час директорът вдигна тази забрана само за Голямата Зала, така че да можем да се упражняваме. Подчертавам, че няма да можете да се магипортирате извън Залата и ще бъде неразумно да опитвате.

— Сега искам от вас да се разделите така, че пред всеки от вас да останат по пет фута празно място.

Настана разместване и блъсканица, докато учениците се разделяха, блъскаха се и се разправяха. Главите на домовете се движеха между учениците, наместваха ги по местата им и прекратяваха разприте.

— Хари къде отиваш? — настоятелно попита Хърмаяни.

Хари обаче не отговори. Движеше се бързо през тълпата, към мястото където Професор Флитуик с подскоци се опитваше да настани няколко ученици от Рейвънклоу, всеки от които искаше да бъде най-отпред. Подмина Професор Спраут, която подреждаше Хафълпафци в редица, докато заобиколи Ърни Макмилън и успя да стигне най-отзад, точно зад Малфой, който се възползваше от общата суматоха, за да продължи спора си с Краб.

— Не знам колко още ще отнеме, ясно? — изстреля Малфой, без да забележи, че Хари е точно зад него. — Продължава повече, отколкото мислех.

Краб отвори уста, но Малфой явно размисли за това, което казваше.

— Слушайте, не е ваша работа какво правя. Краб, и ти Гойл, просто правете каквото ви е казано и ми пазете гърба.

— Аз бих казал на приятелите се какво съм намислил, ако исках да продължат да ми пазят гърба. — намеси се Хари, достатъчно високо, за да го чуе Малфой.

Малфой се завъртя, ръката му посегна за пръчката, но точно в този момент Главите на домовете извикаха „Тишина“ и отново се възцари тишина. Малфой бавно се обърна с лице към предната част на залата.

— Благодаря ви. — каза Туайкрос. — Сега…

Той размаха пръчката си. На пода пред всеки студент моментално се появиха старомодни дървени обръчи.

— Най-важното, което трябва да запомните, това са трите „Н“! — каза Туйакрос. — Назначение (destination), непоколебимост (determination), намерение (deliberation).

— Първа стъпка: Настройте твърдо ума си на желаното местоназначение — каза Туайкрос. — В нашият случай, това е вътрешността на обръча ви. Сега моля, концентрирайте се върху местоназначението.

Всички започнаха да се оглеждат крадешком, за да проверят дали другите са се втренчили в обръчите си. Хари се втренчи в кръглото парче прашен под, оградено от обръча и силно се опита да не мисли за нищо друго. Това се оказа невъзможно, тъй като не спираше да се чуди за какво Малфой имаше нужда от наглеждане.

— Втора стъпка — продължи Туайкрос. — фокусирайте се непоколебимо, за да заемете визуализираното място. Нека желанието потече от мозъка ви към всяка частица от тялото ви.

Хари тайно се огледа. Малко вляво от него, Ърни Макмилън съзерцаваше обръча си толкова усилено, че лицето му беше порозовяло. Изглеждаше сякаш се опитва да погълне яйце с размер на куофъл. Хари сподави смеха си и бързо поднови взирането в обръча си.

— Стъпка три — извика Туайкрос — и то само по моя команда… завъртете се, проправете си път през нищото, придвижете се с желание. По моя команда… едно…

Хари отново се огледа. Много хора бяха явно разтревожени, че са им казали да се магипортират толкова бързо.

Хари се опита да настрои мислите си към обръча. Вече беше забравил за какво са трите Н.

— ТРИ!

Хари се завъртя на мястото си, загуби равновесие и почти се прекатури. И не беше само той. Цялата Зала изведнъж се изпълни със залитащи ученици. Невил вече беше по гръб. Ърни Макмилън от своя страна направи нещо като пирует в обръча си и за момент изглеждаше развълнуван, докато не улови погледа на Дийн Томас, който се заливаше от смях.

— Няма значение, няма значение. — студено каза Туайкрос, тъй като явно не беше очаквал нищо по-добро. — Нагласете отново обръчите си, моля, и се върнете по местата си…

Вторият опит не беше по-добър от първия. Третият беше също толкова неуспешен. До четвъртия нищо вълнуващо не се случи. Тогава се разнесе ужасен вик на болка, всички уплашено се заоглеждаха и видяха Сюзън Боунс от Хафълпаф да се клатушка в обръча си, а левият й крак все още беше на пет фута разстояние, на първоначалното й място.

Главите на домовете се приближиха към нея. Чу се силен гръм и се изви облак от розов пушек, а когато се разнесе, видяха плачещата Сюзън, вече едно цяло с крака си, но все още ужасена.

— Разчленяването или разделянето на различни части от тялото, — безмилостно додаде Туайкрос, — се получава, когато умът е недостатъчно непоколебим. Трябва продължително да се концентрирате по посока на назначението си и да се придвижите, без да бързате, но все пак с ясно намерение.

Туайкрос пристъпи напред, завъртя се грациозно, с разперени настрани ръце и изчезна, за да се появи в дъното на Залата.

— Помнете, трите Н. — каза той. — И да опитаме отново… едно, две, три…

Един час по-късно обаче, разчленяването на Сюзън все още беше най-интересното нещо, което се беше случило. Туайкрос не изглеждаше обезкуражен. Завързвайки мантията си на врата, той каза:

— До следващата събота, и не забравяйте: Назначение. Непоколебимост. Намерение.

С това той размаха пръчката си, обръчите изчезнаха и той напусна Залата, придружен от професор Макгонъгол. Разговорите започнаха веднага щом учениците се отправиха към фоайето.

— Как се справи? — попита Рон, бързайки към Хари. — Мисля, че почувствах нещо, когато опитах последния път — нещо като гъделичкане в краката.

— Мисля, че чорапите ти са ти твърде малки, Уон-Уон. — каза глас зад тях и Хърмаяни ги подмина, като се подхилкваше.

— Аз пък нищо не почувствах. — каза Хари като игнорира прекъсването. — Обаче не ме е грижа за това в момента…

— Как така не те е грижа… не искаш ли да се научиш да се магипортираш? — невярващо попита Рон.

— Не съм особено въодушевен. Предпочитам да летя. — каза Хари, оглеждайки се през рамо да види къде е Малфой, и се забърза щом стигнаха Входната Зала. — Побързай ако обичаш, има нещо, което трябва да свърша…

Объркан, Рон тичешком последва Хари обратно до кулата на Грифиндор. Те бяха временно забавени от Пийвс, който беше блокирал врата на четвърти етаж и отказваше да пусне когото и да е, докато не запалят огън в панталоните си. Хари и Рон просто се върнаха и поеха по един от изпитаните преки коридори. След пет минути се прекачиха през портретната дупка.

— Ще ми кажеш ли какво правим? — попита Рон, леко задъхан.

— Тук горе. — отговори Хари, прекоси общата стая и пое към момчешката спалня.

Спалнята им беше, както се беше надявал Хари, празна. Той отвори сандъка си и започна да рови из него, а Рон нетърпеливо гледаше.

— Хари…

— Малфой използва Краб и Гойл като наблюдатели. Преди малко се караше с Краб. Искам да знам… аха!

Беше я намерил. Сгънато парче привидно празен пергамент, което сега заглади и потупа с върха на пръчката си:

— Тържествено се заклевам да върша само пакости… или поне Малфой ще ги прави.

Хитроумната карта се появи на пергамента. Там беше подробният план на всеки етаж на замъка, а малките, надписани, движещи се черни точки, показваха всеки от живеещите в него.

— Помогни ми да намеря Малфой. — каза бързо Хари.

Той сложи картата на леглото си и двамата с Рон се наведоха над нея, търсейки.

— Ето го! — каза Рон след около минута. — В общата стая на Слидерин е, виж… заедно с Паркинсон, Забини, Краб и Гойл…

Хари погледна картата разочаровано, но веднага се оживи.

— Е, значи ще го държа под око отсега нататък. — решително каза той. — И в момента, в който видя, че се спотайва някъде, а Краб и Гойл пазят отвън, ще ида да проверя с Мантията Невидимка и ще разбера какво е…

Той млъкна, тъй като Невил влезе в спалнята, донасяйки със себе си силна миризма на изгорено и започна да рови из сандъка си за нов чифт панталони.

Въпреки намерението си да залови Малфой, Хари нямаше никакъв късмет през следващите няколко седмици. Въпреки че проверяваше картата колкото често можеше и понякога правеше излишни посещения в тоалетната между часовете да я проверява, не видя Малфой да прави нещо подозрително. Видя обаче Краб и Гойл да се движат из замъка по-често от нормалното. Понякога оставаха неподвижни в пусти коридори, но във всеки един от тези случаи Малфой не само не беше около тях, ами изобщо изчезваше от картата. Това беше истинска мистерия. Хари се заигра с вероятността Малфой в действителност да напуска пределите на замъка, обаче не беше наясно как би могъл да го направи, като се имат предвид повишените мерки за сигурност в замъка. Единствената възможност беше, че всъщност пропуска да види Малфой, сред стотиците малки черни точки на картата. А относно факта, че сега Малфой, Краб и Гойл се движеха самостоятелно, въпреки че преди бяха неразделни — е, тези неща се случваха, когато хората израстваха — Рон и Хърмаяни, тъжно си напомни Хари бяха живо доказателство.

Февруари отмина, дойде март, а времето не се промени, освен че вече духаше, освен че и валеше. За всеобщо негодувание, на дъската за обявления в общата стая се появи съобщение, че следващото посещение в Хогсмийд се отлага. Рон беше бесен.

— Беше точно на рождения ми ден. — каза той. — Очаквах го с нетърпение!

— Обаче не е много изненадващо, нали? — отговори Хари. — Не и след това, което се случи с Кейти.

Тя все още не се беше върнала от Свети Мънго. Освен това, „Дневен Пророк“ редовно докладваше за нови изчезвания, в това число и на няколко роднини на ученици в Хогуортс.

— Да, ама сега единственото, което ще очаквам, е тъпото магипортиране. — кисело каза Рон. — Страшен рожден ден, няма що…

Трите досегашни урока по магипортиране се бяха оказали еднакво трудни, въпреки че още няколко човека бяха успели да се разчленят. Чувството за безсилие беше повсеместно, и се надигаха определено лоши чувства към Уилки Туайкрос и неговите три Н. Те бяха довели до измислянето на множество прякори, най-любезните от които бяха Кучешки Дъх и Торска глава.

 

 

— Честит рожден ден, Рон — каза Хари, когато сутринта на 1 март бяха събудени от Шеймъс и Дийн, които шумно слизаха за закуска. — Ето ти подаръка.

Той подхвърли подаръка на леглото на Рон, където вече имаше малка купчинка, която, както предположи Хари, беше доставена от домашните духчета през нощта.

— Мерси. — сънливо каза Рон и докато разкъсваше хартията, Хари стана от леглото, отвори сандъка си и започна да рови за Хитроумната карта, която скриваше след всяко използване. Той извади половината си вещи от сандъка преди да я открие, скрита под чифт навити чорапи, в които все още държеше бутилката отвара за късмет — Феликс Фелишъс.

— Така… — измърмори той и занесе картата обратно на леглото си, потупа я леко и тихичко каза — Тържествено се заклевам да върша само пакости. — така че Невил, който точно минаваше покрай него, да не чуе.

— Супер са, Хари! — ентусиазирано каза Рон, като размахваше новият чифт ръкавици за куидичен пазач, които Хари му беше подарил.

— Няма проблем. — каза разсеяно Хари, докато изследваше спалнята на Слидерин за следа от Малфой. — Ей… не мисля, че е в леглото си.

Рон не отговори. Беше твърде зает да разопакова подаръците си, като от време на време надаваше по някой вик на удоволствие.

— Сериозни придобивки тази година. — обяви той, държейки тежък златен часовник със странни символи по края и миниатюрни, движещи се звезди вместо стрелки. — Видя ли какво ми подариха мама и татко? Ами да, нали и аз ставам пълнолетен догодина.

— Супер. — измърмори Хари и хвърли поглед към часовника, преди да се взре по-отблизо в картата. Къде беше Малфой? Явно не закусваше на масата на Слидерин в Голямата Зала… не беше около Снейп, който беше в кабинета си… не беше в никоя от баните или в болничното крило…

— Искаш ли? — попита Рон, като му протегна кутия котелни сладкиши.

— Не, благодаря. — отговори Хари, оглеждайки се. — Малфой пак изчезна!

— Не е възможно. — отговори Рон, пъхна втори сладкиш в устата си и стана от леглото си, за да се облече. — Хайде. Ако не побързаш, ще трябва да се магипортираш на празен стомах… може пък и да е по-лесно…

Рон замислено погледна кутията сладкиши, след това си взе трети.

Хари потупа картата с пръчката си и измърмори:

— Пакост извършена. — въпреки, че не беше вярно и се облече, като мислеше усилено. Трябваше да има обяснение за периодичните изчезвания на Малфой. Той обаче не можеше да се сети за такова. Най-добрият начин бе да го проследи, но дори с Мантията Невидимка това не беше практична идея. Хари имаше уроци, тренировки по куидич, домашни и магипортиране. Нямаше как по цял ден да следи Малфой из училището, без отсъствието му да остане незабелязано.

— Готов ли си? — попита той Рон.

Бе преполовил пътя до вратата, когато осъзна, че Рон не се движи, а се беше подпрял на единия стълб на леглото и се взираше през прозореца със странно разфокусиран поглед.

— Рон? Закуска!

— Не съм гладен.

Хари се втренчи в него.

— Ама нали току-що каза…

— Ами добре, ще дойда с теб, — въздъхна Рон, — но не искам да ям.

Хари го загледа с подозрение.

— Ти току-що изяде половин кутия котелни сладкиши, нали така?

— Не е това. — отново въздъхна Рон. — Ти… ти няма да разбереш.

— Ясно. — каза Хари, доста объркан и се обърна да отвори вратата.

— Хари. — внезапно каза Рон.

— Какво?

— Не издържам повече!

— Кое не издържаш? — вече доста разтревожен попита Хари. Рон беше доста блед и изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Не мога да спра да мисля за нея! — дрезгаво отговори Рон.

Хари зина насреща му. Това не го очакваше и не беше сигурен, че иска да го чуе. Може и да бяха приятели, обаче ако Рон започнеше да нарича Лавендър Лав-Лав, щеше да се наложи да отстъпи.

— А това защо ти пречи да закусиш? — попита Хари, като се опитваше да извади някакъв смисъл от цялата работа.

— Мисля, че тя не знае за съществуването ми. — с отчаян жест каза Рон.

— Тя определено знае, че съществуваш. — озадачено отговори Хари. — Тя все още се натиска с теб, нали така?

Рон примигна.

— За кого говориш?

— А ти за кого говориш? — попита Хари със засилващо се чувство, че всичкият смисъл е изпаднал от разговора.

— За Ромилда Вейн. — меко каза Рон и цялото му лице светна, сякаш бе докоснат от лъч чиста светлина. Те се гледаха един друг почти минута, преди Хари да каже:

— Това е шега, нали? Шегуваш се.

— Мисля… Хари, мисля, че я обичам. — отговори Рон със сподавен глас.

— Добре… — каза Хари и се приближи до Рон, за да огледа по-добре оцъклените му очи и бледото изражение, — Добре, кажи го пак, като ме гледаш в лицето.

— Обичам я! — повтори Рон бездиханно. — Виждал ли си косата й, цялата е черна, и блестяща, и копринена… а очите й? Големите и тъмни очи? И…

— Наистина е смешно и така нататък. — нетърпеливо каза Хари — но с шегата дотук, ясно? Стига толкова!

Той тръгна да излиза. Беше направил две крачки към вратата, когато нещо тежко го удари по дясното ухо. Хари залитна и се обърна. Юмрукът на Рон вече беше прибран, лицето му беше изкривено от ярост. Точно се готвеше отново да посегне.

Хари реагира инстинктивно. Извади пръчката от джоба си и заклинанието непреднамерено се надигна:

— Левикорпус!

Рон извика, а петите му се извъртяха нагоре. Той се поклащаше безпомощно с главата на долу, а мантията му висеше.

— Това пък за какво беше? — изкрещя Хари.

— Ти я обиди Хари! Ти каза, че е шега! — извика Рон, лицето му бавно се наливаше с кръв.

— Това е лудост! — каза Хари. — Какво ти е…

И тогава видя отворената кутия на леглото на Рон и истината се стовари отгоре му, със силата на препускащ трол.

— Откъде взе тези котелни сладкиши?

— Подарък са ми за рождения ден! — извика Рон, въртейки се бавно във въздуха, докато се бореше да се освободи. — Предложих и на теб, нали?

— От пода ли ги вдигна?

— Бяха паднали от леглото ми, ясно ли ти е? Пусни ме!

— Не са паднали от леглото ти, идиот такъв, не разбираш ли? Бяха за мен, извадих ги от сандъка, докато търсих картата. Това са котелните сладкиши, които Ромилда ми подари преди Коледа и очевидно са пълни с любовен еликсир.

Явно обаче само една дума беше стигнала до главата на Рон.

— Ромилда? — повтори той. — Ромилда ли каза? Хари… познаваш ли я? Ще ме представиш ли?

Хари се втренчи във висящия Рон, който изглеждаше невероятно обнадежден и се пребори със силното си желание да се засмее. Част от него — частта най-близо до наболяващото го дясно ухо — имаше силното желание да свали Рон и да го остави да тича наоколо в амок, докато действието на еликсира отмине. От друга страна се предполагаше, че са приятели, а Рон явно не беше на себе си, когато го нападна. Хари реши, че ще си заслужи още един удар, ако позволи на Рон да обяви вечната си любов към Ромилда.

— Да, ще те представя. — каза Хари, докато бясно мислеше. — Сега ще те сваля, става ли?

Той стовари Рон с трясък на пода (ухото доста го болеше), но Рон просто скочи на крака с усмивка.

— Тя ще е в офиса на Слъгхорн. — уверено каза Хари, на път към вратата.

— А какво ще прави там? — неспокойно попита Рон, като бързаше, да не изостане.

— О, ами взема допълнителни уроци по отвари с него. — импровизира Хари.

— Дали ще мога и аз да вземам допълнително уроци заедно с нея? — нетърпеливо попита Рон.

— Чудесна идея. — отвърна Хари. Лавендър чакаше при портретната дупка. Това бе усложнение, което Хари не беше предвидил.

— Закъсняваш, Уон-Уон! — нацупи се тя. — Имам подарък за теб, за…

— Остави ме на мира. — нетърпеливо каза Рон. — Хари ще ме представи на Ромилда Вейн.

И без да каже нито дума повече, той я избута от портретната дупка. Хари се опита да погледне извинително Лавендър, но явно погледът излезе просто весел, защото тя изглеждаше по-обидена от всякога, когато Дебелата Дама се затвори зад тях.

Хари малко се притесняваше, че Слъгхорн може да е на закуска, но той отвори вратата при първото почукване. Беше облечен със зелен кадифен халат и съответна нощна шапчица и имаше доста замъглен поглед.

— Хари. — измърмори той. — Много е рано… аз обикновено спя до късно в събота…

— Професоре, много съжалявам, че ви безпокоя — възможно най-тихо каза Хари, а Рон се беше изправил на пръсти и се опитваше да погледне зад Слъгхорн в стаята му, — но приятелят ми Рон взе любовен еликсир по грешка. Бихте ли му дали антидот? Бих го завел при Мадам Помфри, но ни е забранено да внасяме каквото и да е от Шегобийницата на Уизли и нали разбирате… странни въпроси…

— Бих си помислил, че майстор на отварите като теб сам би приготвил антидота, Хари, не е ли така? — попита Слъгхорн.

— Ъъъ… — измрънка Хари разсеяно, защото в този момент Рон го ръгаше с лакът в ребрата, в опит да си проправи път в стаята, — ами аз никога не съм приготвял антидот за любовен еликсир сър и докато го направя, Рон може да натвори нещо много…

За щастие Рон избра точно този момент да се завайка:

— Не я виждам. Хари, той да не се опитва да я скрие?

— Това трябва да ви даде представа. — задъхано каза Хари, който вече откровено се бореше с Рон, за да му попречи да събори Слъгхорн. — Днес е рожденият му ден, Професоре. — добави той умолително.

— О, ами добре тогава, влизайте, влизайте. — отстъпчиво каза Слъгхорн. — Всичко необходимо е в чантата ми, антидотът не е сложен…

Рон се втурна през вратата, в задушната, претъпкана стая на Слъгхорн, преобърна столче за крака, възстанови равновесието си като сграбчи Хари за врата и промърмори:

— Тя не видя това, нали?

— Нея все още я няма. — каза Хари, докато наблюдаваше как Слъгхорн отваря набора си за отвари и слага по няколко щипки от това или онова в малка, кристална бутилка.

— Хубаво. — пламенно каза Рон. — Как изглеждам?

— Много си хубав. — гладко отговори Слъгхорн и подаде на Рон чаша бистра течност. — Изпий това. Това е тоник за нерви, ще запазиш спокойствие, когато тя дойде.

— Гениално. — страстно каза Рон и изгълта шумно атнидота.

Хари и Слъгхорн го наблюдаваха. И тогава, съвсем бавно, усмивката на Рон се стопи и изчезна, и беше заменена от изражение на върховен ужас.

— Нормален ли си вече? — усмихнато попита Хари. Слъгхорн изцъка. — Благодаря ви, Професоре.

— Не се притеснявай момчето ми, не се притеснявай. — каза Слъгхорн, а Рон се свлече в най-близкото кресло. Изглеждаше опустошен. — Ободряване, ето от това има нужда. — добави Слъгхорн и се обърна към маса заредена с напитки. — Имам бирен шейк, имам вино, имам една последна бутилка от тази отлежала дъбова медовина… хммм… исках да я подаря на Дъмбълдор за Коледа… е, — сви рамене той — на него няма да му липсва нещо, което не е имал! Защо да не я отворим и да полеем рождения ден на г-н Уизли? Няма нищо по-добро от висок дух, за прогонване на агонията от нещастна любов…

Той се изкикоти тихичко и Хари се присъедини към него. Това беше първият път, в който се оказваше почти насаме със Слъгхорн, след злополучния първи опит да изтръгне от него истинският спомен. Ако само успееше да запази доброто настроение на Слъгхорн… може би, ако изпиеха достатъчно отлежала дъбова медовина…

— Ето, заповядайте. — каза Слъгхорн и подаде на Хари и Рон чаши с медовина, преди да вдигне своята. — Ами, много честит рожден ден, Ралф…

— Рон. — прошепна Хари.

Но Рон, който явно не слушаше, вече беше погълнал медовината.

За момент, не по-дълъг от удар на сърцето, Хари разбра, че се случва нещо ужасно, но Слъгхорн не забелязваше нищо.

— …и дано имаш още много…

— Рон!

Рон изтърва чашата си. Надигна се наполовина от креслото и се сгърчи, крайниците му се тресяха неконтролируемо. На устата му изби пяна, а очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Професоре! — извика Хари. — Направете нещо!

Слъгхорн обаче изглежда бе изпаднал в шок. Рон трепереше и се давеше. Кожата му посиняваше.

— Какво… но… — пелтечеше Слъгхорн.

Хари прескочи ниска масичка и се втурна към отворения шкаф с отвари, заизважда буркани и торбички, а звуците от ужасното, гъргорещо дишане на Рон изпълваха стаята. Накрая го намери — бъбреко-подобният камък, който Слъгхорн беше взел от него по време на урока.

Той се хвърли към Рон, отвори устата му и натика безоарът в устата му. Рон потръпна, мощна въздишка се откъсна от него, тялото му се отпусна и застина.