Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (27)

27. Ударената от светкавица кула

Като излязоха обратно под осеяното със звезди небе, Хари отмести Дъмбълдор върху най-близкия камък и го изправи на крака. Мокър и треперещ, и все още притиснат от тежестта на Дъмбълдор, Хари се концентрира по-силно от когато и да било върху тяхната цел: Хогсмийд. Със затворени очи, стиснал здраво ръката на Дъмбълдор, той пристъпи напред в познатото усещане за ужасно налягане.

Усети, че бяха успели още преди да си отвори очите, защото мирисът на сол и морският бриз бяха изчезнали. Двамата с Дъмбълдор бяха целите мокри и трепереха насред тъмната „Хай Стрийт“ в Хогсмийд. За един смразяващ момент въображението му показа как още Инфери пълзят към него от околните магазини, но като примигна видя, че нищо не мърдаше. Всичко беше застинало в пълна тъмнина, нарушавана само от няколкото улични лампи и осветени високи прозорци.

— Успяхме, Професоре! — прошепна Хари с усилие. Изведнъж си даде сметка, че чувства изгаряща болка в гърдите. — Успяхме! Взехме Хоркрукса!

Дъмбълдор се олюля срещу него. За момент Хари си помисли, че Дъмбълдор е изгубил равновесие заради неговото неумело апаратиране. После той видя в далечната светлина на една улична лампа, че неговото лице е по-бледо и мокро от когато и да било.

— Сър, добре ли сте?

— Бил съм и по-добре. — каза Дъмбълдор отпаднало, въпреки, че ъгълчетата на устата му потрепваха. — Тази отвара… не беше здравословна напитка…

И за ужас на Хари, Дъмбълдор се свлече на земята.

— Сър, няма нищо, вие ще се оправите, не се тревожете…

Той се огледа отчаяно за помощ, но не се виждаше никой. В главата му беше само мисълта, че трябва някакси да отведе Дъмбълдор в болничното крило.

— Трябва да ви отведем до училището, сър… Мадам Помфри…

— Не. — каза Дъмбълдор — Нуждая… се от Професор Снейп… Но аз не мисля… Аз мога да вървя много далече, само сега…

— Да… сър, слушайте… ще почукам на някоя врата, ще намеря къща, където да останете… след това мога да изтичам и да доведа Мадам…

— Сивъръс. — каза ясно Дъмбълдор. — Трябва ми Сивъръс…

— Добре тогава, Снейп… но ще трябва да ви оставя за момент, за да мога да…

Преди Хари да може да мръдне, обаче, той чу как някой тича. Сърцето му подскочи. Някой ги е видял, някой знаеше, че им трябва помощ. И като се огледа, Хари съзря как Мадам Розмерта тича по тъмната улица към тях обута в пухкави чехли на високо токче и облечена във вечерна рокля бродирана с дракони.

— Видях ви да се апаратирате, докато пусках пердетата в спалнята! Слава Богу, слава Богу, не можех да си помисля какво… но какво му има на Албъс?

Тя спря, дишайки тежко, и се взря с широко отворени очи в Дъмбълдор.

— Той е ранен. — каза Хари. — Мадам Розмерта, може ли той да остане в „Трите метли“, докато аз отида до училището и доведа помощ?

— Не можеш да отидеш сам! Не си ли даваш сметка… не видя ли…

— Ако ми помогнете да го придържам, — каза Хари без да я слуша, — мисля, че можем да го вкараме вътре.

— Какво се е случило? — попита Дъмбълдор. — Розмерта, какво става?

— Че… черният знак, Албъс…

И тя посочи небето в посока на Хогуортс. Ужас изпълни Хари при произнасянето на тези думи. Той се обърна и погледна.

В небето над училището висеше пламтящият зелен череп със змийски език, знакът на смъртожадните, който те оставяха, когато влизаха в сграда, когато убиваха.

— Кога се появи? — попита Дъмбълдор. Неговата ръка се впи болезнено в рамото на Хари, докато се мъчеше да се изправи.

— Трябва да е било преди минути, не беше там когато изкарах котката навън, но когато се качих горе…

— Трябва да се връщаме в замъка незабавно! — каза Дъмбълдор. — Розмерта, — и въпреки, че се олюляваше малко, той изглеждаше като че ли владее положението, — трябва ни транспорт… метли…

— Имам две зад бара — каза тя с много изплашен вид. — Да отида ли да ги донеса?

— Не, Хари може да го направи.

Хари веднага повдигна пръчката си.

— Акцио метлите на Розмерта!

Секунда по-късно те чуха как входната врата на „Трите метли“ се отваря със силен удар. Две метли се бяха изстреляли на улицата и се носеха към Хари, където се заковаха, вибрирайки леко на равнището на кръста.

— Розмерта, моля те, изпрати съобщение до Министерството. — каза Дъмбълдор, докато сядаше на по-близката метла. — Може би никой в Хогуортс още не е разбрал, че нещо се случва… Хари, сложи си мантията невидимка.

Хари издърпа мантията от джоба и се наметна преди да възседне метлата. Мадам Розмерта вече вървеше, олюлявайки се, обратно към нейното заведение. Хари и Дъмбълдор се отблъснаха от земята и се издигнаха във въздуха. Докато набираха скорост към замъка, Хари хвърли поглед настрани към Дъмбълдор, готов да го хване, ако тръгне да пада, но гледката на Черния Знак изглежда беше подействала на Дъмбълдор като стимулатор. Той се беше привел ниско над метлата с очи, вперени в Знака, а сребристите му коса и брада летяха зад него в нощния въздух. Хари също погледна черепа и страхът вътре в него се разду като отровен мехур, притискащ дробовете му, който го караше да забрави всички други болки и безпокойства.

Колко време бяха отсъствали? Дали отварата за късмет беше престанала да действа на Рон, Хърмаяни и Джини? Дали Знакът не се бе появил над училището заради някой от тях, или Невил, Луна или някой друг член на Войнството на Дъмбълдор? И ако бе така, той беше този, който им каза да патрулират по коридорите, той ги помоли да напуснат леглата си, бъдето щяха да са в безопасност… Щеше ли отново да бъде отговорен за смъртта на приятел?

Като летяха над тъмната криволичеща пътека, по която бяха вървели преди, Хари дочу през свистенето на нощния въздух как Дъмбълдор отново мърмори на някакъв странен език. Той разбра защо, когато почувства метлата си да трепери при прелитането над граничната стена. Дъмбълдор обезсилваше магиите, които самият той бе поставил около замъка, за да могат да влетят на скорост. Черният знак блестеше точно над Астрономическата кула, най-високата на замъка. Това означаваше ли, че убийството беше извършено там?

Дъмбълдор вече беше преминал назъбените бойници и слизаше от метлата. След няколко секунди Хари се приземи до него и се огледа.

Бойниците бяха пусти. Вратата към спираловидното стълбище, което водеше към замъка, беше затворена. Нямаше никакъв знак за водена смъртоносна схватка, нямаше и тяло.

— Какво означава това? — попита той Дъмбълдор, гледайки нагоре към зловещо блестящия зелен череп със змийски език. — Дали това е истинският знак? Някой наистина ли е бил… Професоре?

В мъждивата зелена светлина от Знака Хари видя как Дъмбълдор посяга към гърдите си със своята почерняла ръка.

— Отиди да събудиш Сивъръс. — каза Дъмбълдор немощно, но ясно. — Разкажи му какво се случи и го доведи при мен. Не прави нищо друго, не говори с никой друг и не си сваляй наметалото. Аз ще чакам тук.

— Но…

— Ти се закле да ми се подчиняваш, Хари… тръгвай!

Хари забърза към вратата, която водеше към спираловидното стъбище. Ръката му тъкмо беше сграбчила железният пръстен на вратата, когато чу как някой тича от другата страна. Той се обърна назад към Дъмбълдор, който му направи знак да се отдръпне. Хари хвана пръчката си и пристъпи назад.

Вратата се отвори със замах и някой изхвърча през нея и извика отново „Експелиармус!“.

Тялото на Хари мигновено се вкочани и застина. Той почувства как полита назад към стената на кулата и се подпира на нея като нестабилна статуя, без да може да мръдне или проговори. Той не можеше да разбере как се случи всичко това — Експелиармус не беше магия за обездвижаване.

Тогава под светлината на Знака той видя как пръчката на Дъмбълдор описа дъга и излетя зад ръба на бойниците и разбра… Дъмбълдор безмълвно бе обездвижил Хари и секундата, нужна да направи магията, му бе коствала възможността да се защитава.

Стоящ срещу бойниците с много бледо лице, Дъмбълдор все още не показваше признак на паника или безпокойство. Той просто погледна към своя обезоръжител и каза:

— Добър вечер, Драко.

Малфой пристъпи напред, оглеждайки се бързо да провери дали са сами. Очите му се спряха на втората метла.

— Кой друг е тук?

— Един въпрос, който и аз бих ти задал. Или действаш сам?

В зеленикавия блясък на Знака Хари видя как воднистите очи на Малфой се преместват обратно към Дъмбълдор.

— Не — каза той. — Имам подкрепление. Тази вечер в училището ти има смъртожадни.

— Браво, браво. — каза Дъмбълдор, като че ли Малфой му показваше амбициозен проект за домашна работа. — Много добре, наистина. Намери начин да ги пуснеш вътре, нали?

— Да. — каза Малфой, дишайки тежко. — Точно под носа ти, а ти не усети нищо!

— Хитро. — каза Дъмбълдор. — Въпреки, че, прости ми, къде са те сега? Изглеждаш изоставен.

— Срещнаха някои от твоите пазачи. Бият се долу. Няма да се забавят… Аз избързах преди тях. Имам… имам да свърша една работа.

— Добре, тогава трябва да се захванеш и да я свършиш, мило момче. — каза Дъмбълдор меко.

Последва тишина. Хари стоеше прикован в своето невидимо, парализирано тяло, взираше се в двамата и се напрягаше да чуе звук от далечната борба на смъртожадните. Пред него Драко Малфой само гледаше Албъс Дъмбълдор, който изненадващо се усмихна.

— Драко, Драко, ти не си убиец.

— Как позна? — попита Малфой веднага.

Изглежда, че той разбра колко детински са прозвучали думите му, защото в светлината от Знака Хари го видя да се изчервява.

— Не знаеш на какво съм способен. — каза Малфой по-убедително. — Не знаеш какво съм направил!

— О, да, знам. — каза Дъмбълдор меко. — За малко не уби Кати Бел и Роналд Уизли. Опитваше се с нарастващо отчаяние да ме убиеш през цялата година. Прости ми, Драко, но това бяха слаби опити. Толкова слаби, ако бъда честен, че се чудя дали сърцето ти наистина го е желаело.

— Наистина го желаеше! — каза Малфой поривисто. — Работих върху това цяла година и тази нощ…

Някъде в дълбините на замъка Хари дочу приглушен вик. Малфой застина и погледна през рамо.

— Някой се бие здравата. — каза Дъмбълдор разговорливо. — Но ти казваше… да, ти казваше, че си успял да пуснеш смъртожадни в моето училище, което, признавам, смятах за невъзможно. Как го направи?

Но Малфой не каза нищо. Той все още се вслушваше в това, което се случваше долу и изглеждаше почти толкова парализиран, колкото и Хари.

— Може би трябва да се захванеш с работата сам. — предложи Дъмбълдор. — Ами ако твоето подкрепление е било спряно от моята охрана? Както може би си разбрал, има също членове на Ордена на Финикса тук тази вечер. И всъщност не ти трябва помощ. В момента нямам пръчка… Не мога да се защитавам.

Малфой само го гледаше.

— Разбирам, — каза Дъмбълдор приветливо, след като като Малфой нито помръдна, нито проговори, — страхуваш се да действаш, докато те не дойдат.

— Не се страхувам! — озъби се Малфой, въпреки, че все още не правеше нищо, което да нарани Дъмбълдор. — Ти си този, който трябва да се страхува!

— Но защо? Не мисля, че ще ме убиеш, Драко. Убиването не е толкова лесно, както тези, които никога не са го правили, си мислят… Така че, кажи ми, докато чакаме твоите приятели… как ги вкара вътре? Изглежда, че ти е отнело доста време да разбереш как да го направиш.

Малфой изглеждаше като че ли едвам се сдържа да не закрещи или да повърне. Той се задави и направи няколко дълбоки вдишвания, като не изпускаше от поглед Дъмбълдор и държеше пръчката насочена към сърцето му. После, като че ли не можеше да се удържи, каза:

— Трябваше да поправя повредения Шкаф за изчезване, който никой не е използвал от години. Онзи, в който Монтегю се изгуби миналата година.

— Ааа… — въздишката на Дъмбълдор прозвуча като стенание. Той затвори очите си за момент. — Умно… Има и втори такъв шкаф, нали?

— В Боргин и Бъркс, — каза Малфой, — и те образуват нещо като проход между тях. Монтегю ми каза, че когато бил затворен в шкафа в Хогуортс, понякога чувал какво става в училището, понякога какво става в магазина, като че ли шкафът пътувал между тях, но никой не можел да го чуе… Накрая той успял да се апаратира навън, въпреки, че никога не е минавал изпита. Едва не умрял, като го направил. Всички мислеха, че е хубава история, но само аз разбрах какво означава това. Дори Боргин не знаеше. Аз бях този, който се досети, че шкафовете могат да станат вход към Хогуортс, ако поправех счупения.

— Много добре. — мърмореше Дъмбълдор. — Значи смъртожадните са минали от Боргин и Бъркс в училището, за да ти помогнат… Умен план, много умен план… и както казваш, точно под носа ми.

— Да, — каза Малфой, който по някаква странна причина набираше кураж и спокойствие от похвалите на Дъмбълдор, — така беше!

— Но е имало моменти, — продължи Дъмбълдор — когато не си бил сигурен, че ще успееш да поправиш шкафа, нали? И си прибягнал към непохватни и зле обмислени мерки, като да ми изпратиш прокълната огърлица, която попадна в грешни ръце… да сложиш отрова в медовина при много малка вероятност аз да я изпия…

— Да, но ти все пак не разбра кой стои зад тези неща, нали? — усмихна се подигравателно Малфой. Дъмбълдор се подхлъзна леко, явно силата на краката му се изчерпваше. Хари се бореше безуспешно, безмълвно с магията, която го бе сковала.

— Всъщност се бях досетил. — каза Дъмбълдор. — Бях сигурен, че си ти.

— Защо не ме спря тогава? — попита Малфой.

— Опитах се, Драко. Професор Снейп те наблюдаваше по моя заповед.

— Той не изпълняваше твоите заповеди, той е обещал на моята майка…

— Разбира се, че ти е казал така, Драко, но…

— Той е двоен агент, глупаво старче, той не работи за теб, ти просто си мислиш така!

— Трябва да се съгласим, че мненията ни се различават по този въпрос, Драко. Аз вярвам на Професор Снейп.

— Значи не си в час. — усмихна се подигравателно Малфой. — Той много пъти ми предлагаше помощ… искаше цялата слава за себе си… искаше и той да е в играта. „Какво по дяволите правиш?“, „Ти ли изпрати огърлицата, това беше глупаво, можеше да провали всичко“. Но аз не му казах какво правя в Нужната стая и като се събуди утре, всичко вече ще е свършило. Той вече няма да е любимецът на Черния Лорд, няма да бъде нищо в сравнение с мен, нищо!

— Голяма чест. — каза Дъмбълдор меко. — Ние всички сме щастливи, когато нашата усилена работа бъде оценена, разбира се. Но ти сигурно си имал съучастник, все пак… някой в Хогсмийд, някой който е могъл да даде на Кати… ааа…

Дъмбълдор затвори очи пак и поклати глава, сякаш се канеше да заспи.

— …разбира се, Розмерта. От колко време е под магията Империус?

— Най после се сети, а? — присмя се Малфой.

Чу се нов вик отдолу, този път доста по-силен от първия. Малфой пак погледна неспокойно през рамо, после към Дъмбълдор, който продължи:

— Значи бедната Розмерта е била накарана да се промъкне в нейната собствена тоалетна и да подаде тази огърлица на която и да е ученичка от Хогуортс, която влезе сама? А отровната медовина… е, естествено Розмерта е могла да сложи отрова преди да изпрати бутилката на Слъгхорн, смятайки, че това ще бъде моя коледен подарък. Да, добре измислено… добре измислено… Горкият господин Филч не би си и помислил да провери бутилка на Розмерта. Кажи, как поддържаше връзка с Розмерта? Аз си мислех, че всички начини на комуникация в училището и извън него се наблюдават.

— С омагьосани монети. — каза Малфой. Като че ли нещо го караше да говори, въпреки че ръката му, която държеше пръчката, трепереше силно. — Едната беше в мен, другата в нея. Така можех да й изпращам съобщения.

— Това не е ли начина на комуникация, който групата, която наричаше себе си Войнството на Дъмбълдор, използваше миналата година? — попита Дъмбълдор. Неговият глас беше бодър и разговорлив, но Хари видя как той се приплъзва още един инч надолу по стената, докато го казва.

— Да, взех идеята от тях. — каза Малфой с изкривена усмивка. — Както и идеята за отравяне на медовината — взех я от мътнородната Грейнджър, чух я как разправя в библиотеката как Филч не разпознава отварите.

— Моля те, не използвай тази обидна дума пред мен. — каза Дъмбълдор.

— Имаш нещо против да казвам мътнородна, когато се каня да те убия? — изсмя се грубо Малфой.

— Да, имам. — каза Дъмбълдор и Хари видя как неговите крака поддадоха още малко, докато се мъчеше да остане прав. — Но колкото до това, че се каниш да ме убиеш, Драко, ти имаше няколко дълги минути на разположение и бяхме сами. Аз съм по-беззащитен, отколкото ти някога си мечтал да ме намериш, а ти все още не действаш.

Устата на Малфой неволно се изкриви, като че ли беше вкусил нещо много горчиво.

— Сега за тази вечер, — продължи Дъмбълдор, — аз съм малко объркан как точно се случи. Ти знаеше ли, че съм напуснал училището? Но разбира се, — отговори той на собствения си въпрос. — Розмерта ме видя как тръгвам, тя те е осведомила с помощта на хитоумните ви монети, няма съмнение.

— Така е, — каза Малфой — но тя каза, че отиваш да пийнеш по чашка и че ще се върнеш…

— Разбира се, пийнах… и се върнах… криво-ляво — промърмори Дъмбълдор. — Значи ти реши да ми заложиш капан?

— Решихме да издигнем Черния Знак над кулата, та да се разбързаш да видиш кой е бил убит. — каза Малфой. — И работата стана.

— Всъщност, и да и не. — каза Дъмбълдор. — Но мога ли да приема тогава, че никой не е бил убит?

— Един е убит. — рече Малфой и гласът му като че ли отиде една октава нагоре, като го каза. — Един от твоите хора. Не знам кой точно, беше тъмно… Аз прескочих тялото. Трябваше да те чакам тук да се върнеш, само че твоята фениксова тайфа се изпречи.

— Да, правят такива неща. — каза Дъмбълдор.

Отдолу се чуха шумен удар и викове, по-силни от всякога. Звучеше като че ли хора се биеха по спираловидното стълбище, което водеше към мястото, където стояха Дъмбълдор, Малфой и Хари. Сърцето на Хари тупаше бясно в невидимите му гърди. Някой е бил убит… Малфой прескочил тялото… но кой е бил той?

— Все пак има малко време, — каза Дъмбълдор — така че нека обсъдим твоите възможности, Драко.

— Моите възможности! — каза високо Малфой. — Аз стоя тук с пръчка… и се готвя да те убия…

— Мое скъпо момче, нека повече не се преструваме за това. Ако щеше да ме убиеш, ти би го направил веднага след като ме обезоръжи, не би се спрял за да си поговорим сладко за това и онова.

— Нямам никакви възможности. — каза Малфой и изведнъж пребледня колкото Дъмбълдор. — Трябва да го направя! Той ще ме убие. Ще убие цялото ми семейство!

— Разбирам сложността на положението ти. — каза Дъмбълдор. — Защо не ти се противопоставях досега? Защото знаех, че ще те убият, ако Лорд Волдемор разбереше, че те подозирам.

Малфой потрепна при споменаване на името.

— Не се осмелявах да говоря с теб за мисията, с който си бил натоварен, защото можеше да е използвал Легилименция. — продължи Дъмбълдор. — Сега най-после можем да говорим направо… Никаква злина не е направена, не си наранил никого, въпреки че си беше чист късмет, че твоите неволни жертви оцеляха. Аз мога да ти помогна, Драко.

— Не, не можеш. — каза Драко, чието пръчка се тресеше неудържимо. — Никой не може. Той ми каза да го направя, иначе ще ме убие. Нямам избор.

— Не може да те убие, ако вече си умрял. Ела на правата страна, Драко и ние ще те скрием по-добре, отколкото можеш да си преставиш. Нещо повече, мога да изпратя членове на Ордена при майка ти тази вечер, за да скрият и нея. Никой няма да бъде изненадан, че си умрял при опита да ме убиеш — прости ми, но Лорд Волдемор вероятно го очаква. Нито пък смъртожадните ще се изненадат, че сме заловили и убили твоята майка — все пак и те биха направили така. Твоят баща в момента е в безопасност в Азкабан… Когато дойде време, можем да защитим и него. Ела на правата страна, Драко, ти не си убиец…

Малфой погледна Дъмбълдор.

— Но стигнах дотук, нали? — каза той бавно. — Мислеха си, че ще умра при опита, но аз съм тук… и ти си в моя власт… Аз съм този с пръчката… Ти си оставен на милостта ми…

— Не, Драко. — каза тихо Дъмбълдор, — моята милост, а не твоята има значение сега.

Малфой не отговори. Устата му беше отворена, а пръчката му все още трепереше. На Хари му се стори, че пръчката на Малфой се сниши малко.

Изведнъж обаче се чу трополене по стълбите и секунда по-късно Малфой бе пометен настрани от четирима души в черни мантии, които влетяха през вратата. Все още парализиран и с немигащи очи, Хари се взря с ужас в четиримата непознати. Изглежда смъртожадните бяха спечелили битката долу.

Един едър мъж със странно несиметрична ухилена уста се изкиска хиптящо.

— Дъмбълдор сгащен! — каза той и се обърна към една ухилена набита ниска жена, която изглеждаше, като че ли му е сестра. — Дъмбълдор е без пръчка, Дъмбълдор е сам! Браво, Драко, добра работа!

— Добър вечер, Амикус. — каза Дъмбълдор спокойно, като че ли срещаше човека на чаено парти. — А, довел си и Алекто… Очарователно…

Жената се изкиска възмутено.

— Мислиш си, че малките ти шегички ще ти помогнат на смъртния одър, така ли? — присмя се тя.

— Шегички? Не, не, това са обноски. — отговори Дъмбълдор.

— Направи го! — каза непознатият, който стоеше най-близко до Хари, едър, висок мъж със сплъстена посивяла коса и бакенбарди, на който одеждите на смъртожаден изглеждаха прекалено тесни. Той имаше глас, какъвто Хари досега не бе чувал — наподобяваше дрезгаво лаене. Хари долови силната воня на смес от мърсотия, пот, и, без съмнение, кръв, носеща се от него. Мръсните му ръце имаха дълги жълтеникави нокти.

— Това ти ли си, Фенрир? — попита Дъмбълдор.

— Да, — изръмжа другият, — радваш ли се да ме видиш, Дъмбълдор?

— Не, не бих казал това.

Грейбек се ухили, показвайки острите си зъби. По долната му челюст се стичаше кръв и той бавно и отвратително си облизваше устните.

— Но ти знаеш колко много обичам деца, Дъмбълдор.

— Това означава ли, че сега нападаш не само на пълнолуние? Това е много необичайно… Желанието ти за човешко месо не може да бъде задоволено веднъж месечно?

— Точно така. — каза Фенрир Грейбек. — Това те шокира, нали Дъмбълдор? Смразява ли те?

— Всъщност не мога да се преструвам, че не ме отвращава малко, — каза Дъмбълдор, — и да, малко съм шокиран, че Драко е поканил точно теб в училището, където живеят негови приятели…

— Не съм го канил. — промълви Малфой. Той не гледаше Фенрир, като че ли дори не желаеше да му хвърли поглед. — Не знаех, че той ще идва.

— Не исках да пропусна екскурзията до Хогуортс, Дъмбълдор. — изръмжа Грейбек. — Не и когато има гърла за прегризване. Вкусно, вкусно…

И хилейки се злобно, той зачопли предните си зъби с жълтеникав нокът.

— Мога да мина на теб за десерт, Дъмбълдор.

— Не. — каза четвъртият смъртожаден остро. Той имаше тежко, брутално лице. — Имаме заповеди. Драко трябва да го направи. Сега, Драко, и бързо.

Малфой показваше по-слаба решимост от всякога. Той изглеждаше ужасен, като погледна лицето на Дъмбълдор, което беше още по-бледо и гледаше отниско, тъй като той се бе приплъзнал още по-надолу по стената на бойниците.

— Няма да остане дълго на този свят и без това. — каза разкривеният мъж, акомпанирайки на кикота на сестра си. — Виж го само. Какво ти се е случило, Дамби?

— О, по-слаби сили, по-бавни рефлекси, Амикъс, — каза Дъмбълдор, — старост, казано накратко. Един ден, може би, ще ти се случи и на теб… ако имаш късмет.

— Какво искаш да кажеш? — извика смъртожадният неочаквано заплашително. — Все същия си, нали Дамби, само говориш и нищо не правиш. Не знам дори защо Черният Лорд си прави труда да те убие! Хайде, Драко, направи го!

В този момент обаче отдолу се чу отново шум от борба и един глас извика:

— Блокирали са стълбите! Редукто! РЕДУКТО!

Сърцето на Хари подскочи. Значи тези четиримата не бяха елиминирали съпротивата, само си бяха пробили път през сражението до върха на кулата и както изглеждаше, бяха създали бариера зад тях.

— Сега, Драко, бързо! — каза сърдито мъжът с бруталното лице.

Но ръката на Малфой трепереше толкова силно, че той едва държеше Дъмбълдор на прицел.

— Аз ще го направя. — изръмжа Фенрир и се започна да приближава Дъмбълдор с протегнати ръце и оголени зъби.

— Казах „не“! — изкрещя мъжът с бруталното лице и последва проблясък, който отхвъли върколака настрани. Той се удари в бойниците и се олюля, личеше че е бесен. Сърцето на Хари бумтеше толкова силно, че изглеждаше невероятно, че никой не го чува как стои там, прикован от магията на Дъмбълдор. Ако само можеше да мърда, щеше да изстреля магия изпод мантията…

— Драко, направи го или отстъпи, за да може някой от нас… — изпищя жената, но точно в този момент вратата се отвори със замах отново и се оттам се показа Снейп, стиснал здраво пръчката си в ръка. Черните му очи обходиха всички — Дъмбълдор, отпуснал се на стената, четиримата смъртожадни, включително разярения върколак, и Малфой.

— Имаме проблем, Снейп, — каза масивният Амикъс, с очи и пръчка насочени към Дъмбълдор, — момчето не изглежда способно да…

Изведнъж нечий друг глас произнесе тихо името на Снейп.

— Сивъръс…

Произнасянето на тази дума изплаши Хари повече от всичко друго случило се тази вечер. За пръв път Дъмбълдор умоляваше.

Снейп не каза нищо, само пристъпи напред и блъсна грубо Малфой настрани. Тримата смъртожадни безмълвно отстъпиха назад. Дори върколакът се беше усмирил.

Снейп погледна за момент Дъмбълдор. Отвращение и омраза се излъчваха от острите черти на лицето му.

— Севъръс, моля те…

Снейп повдигна пръчката си и я насочи право към Дъмбълдор.

— Авада Кедавра!

Струя от зелена светлина се изстреля от края на пръчката на Снейп и удари Дъмбълдор направо в гърдите. Писък от ужас ехтеше в главата на Хари. Ням и обездвижен, той бе принуден да гледа как тялото на Дъмбълдор се изстрелва във въздуха. За част от секундата то увисна като закачено под блестящия череп, после падна бавно надолу като голяма парцалена кукла отвъд назъбените стени и се изгуби от поглед.