Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (21)

21. Нужната стая

През следващата седмица Хари мислеше усилено как да предразположи Слагхорн да му даде истинския спомен, но нищо не му хрумваше и той продължаваше да прави това, с което се занимаваше напоследък, когато нямаше какво друго да прави: разлистваше учебника си по Отвари, надявайки се, че Принцът може да е надраскал нещо полезно в полето, както беше прави много пъти досега.

— Няма да намериш нищо там. — каза Хърмаяни по-късно вечерта в неделя.

— Не започвай пак, Хърмаяни, — каза Хари, — ако го нямаше Принцът, Рон нямаше да е тук.

— Щеше, ако беше слушал Снейп първата ни година. — каза Хърмаяни непреклонно.

Хари я игнорира. Точно беше намерил заклинанието „Сектум-семпра!“ надраскано в полето над интригуващите думи „За врагове“ и му се прииска да го изпробва, но реши че не е добре да го прави пред Хърмаяни. Вместо това, той внимателно подви ъгъла на страницата. Те седяха около огъня в общата стая, единствените други будни бяха също шеста година. Имаше известно оживление по-рано, като се прибраха от вечеря, когато намериха нова обява на таблото, която съобщаваше датата на изпита по Магипортиране. Тези, които щяха да станат на седемнадесет преди първата изпитна дата 21-ви Април — можеха да се запишат на допълнителни упражнения, които щяха да се проведат (със засилена охрана) в Хогсмийд.

Рон се паникьоса когато прочете обявата, той още не беше успял да се магипортира и се страхуваше, че няма да е готов до изпита. Хърмаяни, която вече беше се магипортирала два пъти, беше малко по-уверена, а Хари, който щеше да стане на седемнадесет чак след четири месеца, не можеше да го вземе, дори да беше подготвен.

— Поне можеш да се магипортираш! — напрегнато каза Рон — Няма да имаш никакви проблеми през юли!

— Правил съм го само един път. — напомни му Хари, който най-после бе успял да се дематериализира и да се появи отново по време на предния им урок.

Рон, който беше загубил доста време да се тревожи за Магипортирането, сега се опитваше да довърши нечовешки трудното съчинение за Снейп, което Хари и Хърмаяни вече бяха написали. Хари очакваше да получи ниска оценка за своето, защото беше изразил несъгласие със Снейп по въпроса за отблъскването на диментори, но не го беше грижа, споменът на Слагхорн беше най-важното нещо за него в момента.

— Казвам ти, глупавият Принц няма да може да ти помогне за това, Хари! — каза Хърмаяни, още по-силно. — Има само един начин да накараш някого да направи това, което искаш и това е Империус, а то е незаконно…

— Да, знам това, благодаря, че ми каза. — каза Хари, поглеждайки я над учебника си. — Именно заради това търся друг начин. Дъмбълдор каза, че елексира на истината няма да ми помогне, но може да има нещо друго, отвара или заклинание…

— Тръгнал си по грешен път. — каза Хърмаяни. — Само ти можеш да вземеш спомена, така казва Дъмбълдор. Това трябва да значи, че ти можеш да предразположиш Слагхорн по начин, по който другите хора не могат. Не става въпрос да му дадеш отвара, всеки би могъл да го направи, ами да…

— Как се пише „войнствен“? — попита Рон, като разклати мастилницата си силно, докато се взираше в пергамента си. — не може да е Ф-У-Й…-

— Не, не е. — каза Хърмаяни, дърпайки есето на Рон пред себе си. — И „поличба“ не започва с Б-У-Л. Какво мастило използваш?

— Едно от самопроверяващите се на Фред и Джордж, но май е изветряло…

— Да, сигурно е така. — каза Хърмаяни посочвайки към заглавието на есето, — защото ние трябваше да пишем как да се справяме с диментори, а не с блатни копачи, а също така, не си спомням да си си сменял името на Руунил Уазлиб.

— О, не! — възкликна Рон ужасен. — Не ми казвай, че ще трябва да препиша цялото нещо!

— Не, няма нужда, може да се поправи. — каза Хърмаяни и извади пръчицата си.

— Обичам те, Хърмаяни. — каза Рон, като потъна в стола и си разтри очите.

Хърмаяни се изчерви, но отвърна просто:

— Не го казвай близо до Лавендър.

— Няма. — каза Рон иззад ръцете си. — Или може би ще, тогава тя ще скъса с мен.

— Защо не скъсаш ти с нея, след като искаш да приключите? — попита Хари.

— Ти не си късал си никого, нали? — попита Рон — Вие с Чо просто…

— Просто се разделихме, да. — каза Хари.

— Иска ми се това да стане с мен и Лавендър. — каза Рон мрачно, докато гледаше как Хърмаяни тихо потупваше всяка сгрешена дума с края на вълшебната си пръчка, така че те се коригираха върху листа — Но колкото повече се опитвам да приключа с нея, толкова по-силно тя ме притиска. Все едно излизаш с огромен октопод.

— Готово. — каза Хърмаяни около дванадесет минути по-късно, връщайки есето на Рон.

— Безкрайно благодаря. — каза Рон. — Може ли да взема на заем твоето мастило за заключението?

Хари, който не беше намерил нищо полезно в бележките на Нечистокръвния Принц, се огледа наоколо, тримата бяха последните останали в общата стая, Шиймъс току-що беше отишъл да си ляга, проклинайки Снейп и съчинението му. Единствените звуци бяха пукането на огъня и драскането на Рон, който дописваше последните редове за дименторите с мастилото на Хърмаяни. Хари точно затваряше учебника на Принца и се прозяваше, когато се чу силно пляскане.

Хърмаяни извика изненадано, Рон разля мастило по току-що довършеното си домашно, а Хари, който вече се беше сетил какво става, каза обвинително:

— Крийчър!

Домашннот духче се поклони ниско и проговори с нос към върховете на пръстите си:

— Господарят каза, че иска редовно да му докладваме какво прави момчето на Малфой, така че Крийчър дойде да…

Доби се появи до Крийчър, шапката му наклонена на една страна.

— Доби също помагаше, Хари Потър! — изпищя той — А Крийчър трябва да каже на Доби кога идва да види Хари Потър, така че да правим докладите заедно!

— Какво става? — попита Хърмаяни, още замаяна от неочакваното им появяване. — Какво става тук, Хари?

Хари се поколеба преди да отговори, защото не беше казал на Хърмаяни, че е сложил Крийчър и Доби след Малфой, домашните духчета й бяха болна тема.

— Ами… те следят Малфой за мен. — каза той.

— Ден и нощ. — изкряка Крийчър.

— Доби не е спал от една седмица, Хари Потър! — каза Доби гордо, завъртайки се на място. Хърмаяни изглеждаше потресена.

— Не си спал, Доби? Но, Хари, ти със сигурност не си му казал да не…

— Разбира се, че не съм. — каза Хари бързо. — Доби, можеш да спиш, разбра ли? Някой от вас откри ли нещо? — побърза да попита, преди Хърмаяни да се е намесила отново.

— Господарят Малфой се движи с благородна осанка, която отива на неговата чистокръвност. — изрецитира Крийчър. — Неговите черти напомнят финната осанка на моята господарка, а маниерите му са като на…

— Драко Малфой е лошо момче! — изпищя Доби ядосано. — Много лошо момче, което… — той потрепери, после отиде до огнището, все едно щеше да се хвърли в огъня. Хари, който очакваше нещо подобно, го хвана и го задържа. Доби се съпротивлява няколко секунди, после се отпусна.

— Благодаря ти, Хари Потър. — каза той. — На Доби все още му е трудно да говори лошо за старите си господари.

Хари го освободи, Доби се изправи и наставнически каза на Крийчър:

— Но Крийчър трябва да знае, че Драко Малфой не е добър господар за домашните духчета!

— Да, няма нужда да ни разказваш колко много си влюбен в Малфой. — каза Хари. — Нека наблегнем на това, което наистина се случва.

Крийчър се поклони отново, ядосан и каза:

— Господарят Малфой яде в Голямата Зала, спи в спалните в подземията, присъства на уроците си в…

— Доби, кажи ми ти. — прекъсна го Хари. — Ходил ли е някъде, където не би трябвало да ходи?

— Хари Потър, сър. — изписука Доби, големите му очи сияеха на светлината на огъня — момчето на Малфой не нарушава никакви правила, които Доби знае, но той се старае да не го забележат. Той редовно ходи до седмия етаж с различни други ученици, които стоят на стража, докато той влиза в…

— Нужната стая! — извика Хари, пляскайки се по челото с учебника по Отвари за Напреднали. Хърмаяни и Рон го зяпнаха — Ето къде се е промъквал! Там той прави… каквото и да прави! И се обзалагам, че за това изчезва от картата — като се замисля, никога не съм виждал Нужната стая там!

— Може би пакостниците не са знаели, че стаята е там. — каза Рон.

— Мисля, че е част от магията на стаята. — каза Хърмаяни. — ако имаш нужда да е неоткриваема, тя ще стане такава.

— Доби, успя ли да видиш какво прави Малфой? — попита Хари нетърпеливо.

— Не, Хари Потър, това е невъзможно. — отговори Доби.

— Не, не е. — каза Хари — Малфой успя да проникне в нашата щаб квартира миналата година, така че и аз ще успея да го шпионирам, няма проблем.

— Не мисля, че ще успееш, Хари. — бавно каза Хърмаяни. — Малфой знаеше как точно използвахме стаята, заради глупавата Мариета, която проговори. Той искаше стаята да стане щаб квартирата на ДА, така че тя стана. Но ти не знаеш каква става стаята, когато Малфой влезе вътре, така че не знаеш в какво да я помолиш да се превърне.

— Трябва да има начин. — упорстваше Хари. — Справил си се чудесно, Доби.

— Крийчър също се е справил добре. — любезно добави Хърмаяни, но Крийчър далеч не изглеждаше благодарен, стоеше в страни и зяпаше тавана:

— Мътнорододът говори на Крийчър, Крийчър ще се прави че не може да чуе…

— Ох, изчезвай. — изсъска му Хари и Крийчър се поклони за последен път и изчезна. — Ти също върви да се наспиш, Доби.

— Благодаря, Хари Потър, сър! — щастливо изписка Доби и също изчезна.

— Мисля, че вече е по-добре? — ентусиазирано каза Хари, като се обърна към Рон и Хърмаяни. — Вече знаем какво прави Малфой! Можем да го сгащим!

— Да, чудесно е. — каза Рон с гробовен глас, докато се опитваше да попие мастилото от това, което доскоро беше почти довършееното му съчинение. Хърмаяни го придърпа и започна да изсмуква мастилото с пръчицата си.

— Но какво значеше, че ходи там с различни ученици? — попита Хърмаяни. — Колко човека знаят за това? Не мисля, че доверява на много хора какво прави…

— Да, това е странно. — каза Хари — Чух го да казва на Краб, че не е негова работа какво прави… така че какво е казал на всички тези… на всички тези… — гласът на Хари заглъхна, докато се вглеждаше в огъня. — Ама че съм глупав — добави той тихо — Очевидно е, не е ли така? Имаше голямо котле долу в подземието… Сигурно си е пресипал малко по време на този урок…

— Пресипал си е какво?

— Многоликова отвара. Откраднал е малко от Многоликовата отвара, която Слагхорн ни показа по време на първия ни урок… Няма много ученици, които стоят да пазят Малфой… само Краб и Гойл, както обикновено… Да, така всичко се получава! — каза Хари, като стана и се доближи до камината — Те са толкова глупави, че правят каквото им е наредил, дори когато не иска да им каже какво точно става, но той не иска да бъдат виждани да се мотаят около Нужната стая, така че ги кара да взимат Преобразяващата отвара, за да ги направи да изглеждат като други хора… Тези две момичета, които видях, когато пропусна мача по куидич …ха! са били Краб и Гойл!

— Да не би да искаш да кажеш, — промърмори задавено Хърмаяни, — че малкото момиче, чийто стъкленици поправих…?

— Да, разбира се! — високо каза Хари. — Разбира се! Малфой е бил вътре в стаята по това време и тя, какво говоря — той, е изпуснал стъклениците, за да предупреди Малфой да не излиза докато има някой навън! И това малко момиче, което изпусна жабешкия камък също! Минавали сме покрай него толкова пъти без да го разберем!

— Той кара Краб и Гойл да се трансформират в момичета? — все още не вярваше Рон. — Небеса, нищо чудно, че не изглеждат особено щастливи напоследък. Изненадан съм, че не са го пратили по дяволите.

— Те не биха го направили, особено ако той им е показал своята Черен знак. — каза Хари.

— Хммм… този Черен знак, за който ние не знаем дори дали съществува. — скептично каза Хърмаяни, навивайки подсушеното съчинение на Рон, преди да му се случи още нещо и му го подаде.

— Ще видим. — уверено каза Хари.

— Да, ще. — каза Хърмаяни, изправяйки се на крака. — Но, Хари, преди да си се развълнувал прекалено, все още не смятам, че ще успееш да влезеш в Нужната стая, без да знаеш какво има там на първо време. И мисля, че не трябва да забравяш, — тя наметна чантата на работо си и го погледна със сериозно изражение, — че сега трябва да се концентрираш върху взимането на този спомен от Слагхорн. Лека нощ.

Хари я гледаше как си тръгва, чувствайки се малко особено. Когато вратата на момичешката спалня се затвори, той се обърна към Рон.

— Какво мислиш?

— Бих искал да можех да Изчезвам като домашно духче. — каза Рон, гледайки мястото, където Доби се беше дематериализирал. — Нямаше да имам никакви грижи с този изпит по Магипортиране.

Хари не спа добре тази нощ. Той лежа буден с часове, чудейки се как Малфой използва Нужната стая и какво ще види той самият, когато отиде там утре през деня. Каквото и да казваше Хърмаяни, Хари беше убеден, че щом Малфой е успял да види щаб квартирата на ДА, и той ще успее да види какво прави Малфой. Но какво можеше да е? Място за срещи? Скривалище? Склад? Работилница? Умът на Хари заработи трескаво и сънищата му, когато все пак успя да заспи, бяха накъсани и изпълнени с видения на Малфой, който се превръщаше в Слагхорн, който се превръщаше в Снейп…

Хари беше много омърлушен на закуска, имаше свободно време преди урока Защита срещу черните изкуства и беше решен да го прекара в опити да проникне в Нужната стая. Хърмаяни показно не показваше интерес към плановете му да влезе в стаята, което още повече изнервяше Хари, защото мислеше, че тя би могла да помогне, ако поиска.

— Виж, — каза хой тихо, навеждайки се към нея и слагайки ръка на Магьосническите Вести, които тя току-що беше получила по пощенската сова, за да я спре да ги отвори и да се скрие зад тях. — Не съм забравил за Слагхорн, но нямам идея как да взема този спомен от него и докато не получа просветление, защо да не се опитам да открия какво прави Малфой?

— Вече ти казах, трябва да предразположиш Слагхорн. — каза Хърмаяни. — Не става въпрос да го изиграеш или да го омагьосаш, ако ставаше въпрос за това, Дъмбълдор щеше да го направи за секунди. Вместо да се мотаеш около Нужната стая, — тя измъкна Вестите от ръцете на Хари и ги разтвори, за да разгледа първата страница, — трябва да отидеш да намериш Слагхорн и да се опиташ да му влезеш под кожата.

— Някой който познаваме…? — попита Рон, докато Хърмаяни преглеждаше водещите заглавия.

— Да! — каза Хърмаяни, карайки и Рон, и Хари да се задавят със закуските си. — Но всичко е на ред, не е мъртъв… просто Мъндънгъс е арестуван и изпратен в Азкабан! Свързано е с появяване на Инфери по време на грабеж и някой, наречен Октъвиъс Пайпър, който е изчезнал. Ох, и нещо ужасно, девет годишно момче е арестувано за опит за убийство на баба си и дядо си, мислят, че е бил под влиянието на Империус.

Те довършиха закуската си в мълчание. Хърмаяни тръгна веднага за часа си по Древни Руни, Рон към общата стая, където трябваше да довърши заключението на съчинението за Снейп и Хари към коридора на седмия етаж и отрязъка от стената срещу гоблена с Барнабас Барми, който дава урок по балет на тролове.

Хари се наметна с мантията невидимка когато достигна празен коридор, но когато стигна желаното място, то беше празно. Хари не беше сигурен дали шансовете му да влезе в стаята бяха по-добри когато Малфой е вътре или не, но поне първият му опит нямаше да е обезпокоен от присъствието на Краб и Гойл, правещи се на единадесет годишни момиченца.

Той си затвори очите, когато наближи мястото, където беше скрита вратата на Нужната стая. Той знаеше какво трябва да направи, беше се специализирал в това миналата година. Концентрирайки се с всичка сила, той си помисли „Трябва да видя какво прави Малфой тук вътре… Трябва да видя какво прави Малфой тук вътре… Трябва да видя какво прави Малфой тук вътре…“

Три пъти мина покрай вратата, после отвори очи, сърцето му се разтуптя от вълнението, но пред него стената си остана непроменена. Той пристъпи напред и пробва да я бутне. Камъкът си остана солиден и неподатлив.

— Добре… — каза Хари на глас. — Добре… помислих си грешно нещо…

Той се замисли за момент, затвори очи и се концентрира колкото можеше по-силно върху мисълта: „Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно… Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно…“ — След малко той отвори очите си с очакване.

Нямаше никаква врата.

— О, хайде де. — каза той на стената, раздразнен. — Това си беше ясна заповед. Добре.

Той помисли за няколко минути, преди да пробва още веднъж: „Имам нужда да се превърнеш в мястото, в което се превръщаш за Драко Малфой…“

Той не отвори веднага очите си, ослушваше се усилено, като си мислеше, че може би ще чуе как вратата се появява. Не чу нищо, освен далечно приглушено пеене на птици навън. Той погледна.

Все още нямаше врата.

Хари прокле на глас. Някой изпищя. Той се огледа и видя групичка от първокурсници да бягат по коридора, очевидно мислейки, че току-що са срещнали особено невъзпитан призрак.

Хари изпробва всяка вариация на „Имам нужда да видя какво прави Драко Малфой вътре“, за която успя да се сети, което му отне около час. Накрая той започна да се замисля дали все пак Хърмаяни не е била права. Стаята просто не искаше да се отвори пред него. Разочарован и ядосан, той се отправи към Защитата срещу черните изкуства, махайки мантията невидимка и прибирайки я в чантата си, докато ходеше.

— Пак закъсня, Потър. — студено каза Снейп, когато Хари побърза да влезе в класната стая. — Десет точки от Грифиндор. — Хари премигна срещу Снейп, докато заемаше мястото до Рон. Половинага клас все още беше на крака, вадеше учебници и подреждаше нещата си, не можеше да е закъснял много повече от който и да е от тях.

— Преди да започнем, искам вашите съчинения за дименторите. — каза Снейп, махайки небрежно с вълшебната си пръчица, така че двадесет и пет навити пергамента полетяха във въздуха и се приземиха на спретната купчинка на бюрото му — И се надявам, за ваше добро, че са по-добри от писаниците, които трябваше да изтърпя относно устояването на проклятието Империус. А сега, ако обичате, отворете учебниците си на страница… какво има, мистър Финиган?

— Сър, — каза Шиймъс. — чудех се, как можеш да различиш Инфери от призрак? Защото имаше нещо във вестника за Инферите…

— Не, нямаше. — каза Снейп с отегчен глас.

— Но сър, аз чух хората да говорят…

— Ако в действителност беше прочел въпросната статия, мистър Финигам, щеше да знаеш, че така нареченият Инфери не е бил нищо повече от жалък крадец на име Мъндънгъс Флетчър.

— Мислех си, че Снейп и Мъндънгъс са на една и съща страна. — промърмори Хари на Рон и Хърмаяни. — Не трябва ли да е разстроен, за дето са го арестувал?

— Но изглежда Потър има какво да каже по въпроса. — каза Снейп, сочейки към дъното на стаята, черните му очи насочени към Хари. — Нека да попитаме Потър каква е разликата между Инфери и призрак.

Целият клас погледна към Хари, който спешно се опитваше да си припомни какво му беше казал Дъмбълдор в нощта, когато отиваха да видят Слагхорн.

— Ами… призраците са прозрачни — каза той.

— Чудесно. — прекъсна го Снейп. — Да, очевидно е, че почти шест години магьосническо образование не са отишли на вятъра при теб, Потър. Призраците са прозрачни.

Панси Паркинсън се изкикоти шумно. Още няколко човека се засмяха приглушено. Хари вдиша дълбоко и продължи спокойно, въпреки че отвътре кипеше:

— Да, призраците са прозрачни, но Инферитата са мъртви тела, нали така? Така че би трябвало да са…

— Едно пет годишно дете би могло да каже това. — процеди Снейп. — Инфери е тяло, което е било възкресено със заклинание на тъмен магьосник. Не е живо, просто е кукла, която прави каквото й е наредено от магьосника. А призракът, както струва ми се всички знаете, е отпечатъка на душа, която е останала на земята, и както Потър мъдро сподели с нас, е прозрачен.

— Това, което Хари ни каза, е доста полезно, ако се опитваме да ги различим! — възкликна Рон. — Когато се срещнем с нещо такова в някоя тъмна улица, ние ще погледнем да видим дали е солидно все пак, а няма да го питаме "Извинете, вие случайно да сте отпечатък на споминала се душа?

Отново имаше изблици на смях, потушени от погледа, който Снейп хвърли на класа.

— Още десет точки от Грифиндор. — каза Снейп. — Не съм очаквал по-развита мисъл от теб, Роналд Уизли, момчето, което е толкова солидно, че не може да Отпътува и на половин инч.

— Не! — прошепна Хърмаяни, хващайки рамото на Хари, преди той да отвори уст. — Няма смисъл, само пак ще си навлечеш наказание, остави!

— Сега отворете учебниците на страница двеста и тринадесет. — каза Снейп. — и прочетете първите два абзаца за проклятието Круциатус.

Рон беше мълчалив по време на урока. Когато удари звънецът, Лавендър настигна Рон и Хари (Хърмаяни мистериозно се изпари, когато тя се доближи) и се възмути на забележката на Снейп относно Магипортирането на Рон, но това сякаш го раздразни дори повече и той я заряза, като сви рязко към тоалетната на момчетата с Хари.

— Снейп е прав все пак, не е ли така? — каза Рон, след като се вгледа продължително в едно напукано огледало. — Не знам дали има смисъл да се явявам на този изпит. Просто не мога да се справя с Магипортирането.

— Можеш да отидеш на допълнителните упражнения в Хогсмийд и да видиш дали ще помогнат. — каза Хари. — Ще е по-интересно от упражненията в замъка. После, ако още не си толкова добър, колкото би искал да бъдеш, можеш да отложиш изпита и да го вземеш с мен лятото… Миртъл, тази тоалетна е за момчета!

Призракът на момичето се беше издигнал от една тоалетна кабинка зад тях и сега се рееше, и ги гледаше през дебелите си, бели, кръгли очила.

— О, — каза тя, — това сте вие.

— А ти кого очакваше? — попита Рон, поглеждайки към нея.

— Никого. — каза Стенещата Миртъл, разтривайки това, което преди е било нейна брадичка. — Той каза, че ще се върне да ме види, но тогава вие двамата се появихте, — тя погледна Хари обвинително — а не ви бях виждала от месеци и месеци. Научила съм се да не очаквам много от момчетата.

— Мислех си, че живееш в тоалетната на момичетата? — пита Хари.

— Да, — каза тя, свивайки рамене, — но това не значи, че не мога да посещавам други места. Дойдох да те видя в банята веднъж, не помниш ли?

— Сякаш бе вчера. — призна Хари.

— Но аз си мислех, че той ме харесва. — каза тя тъжно. — Може би, ако вие си тръгнете, той ще се върне. Имаме много общи неща. Сигурна съм, че и той го почувства. — каза тя и се загледа очаквателно към вратата.

— Като казваш, че имате много общи неща. — каза Рон развеселен — искаш да кажеш, че и той живее в сифон?

— Не! — отвърна Миртъл разярена, гласът й проехтя силно сред старите плочки. — Искам да кажа, че той е чувствителен, хората го нагрубяват и той се чувства самотен, и няма с кого да си говори, и не го е страх да покаже чувствата си, и да плаче!

— Има момче, което плаче тук? — полюбопитства Хари. — Малко момче?

— Не е твоя работа! — каза Миртъл, с поглед впит в Рон, който се беше ухилил до уши. — Обещах му, че няма да кажа на никого и ще отнеса тайната в…

— …не в гроба, със сигурност? — довърши Рон. — В отходните тръби, може би? — Миртъл извика гневно и се гмурна обратно в тоалетната, пръскайки вода по целия под. Изглежда се беше разсърдила сериозно на Рон. — Прав си. — каза той, обръщайки се към Хари. — Ще отида на допълнителните упражнения в Хогсмийд, преди да реша дали ще се явя на изпита.

Така, на края на следващата седмица, Рон се присъедини към Хърмаяни и останалите от шести курс, които бяха на необходимата възраст, за да се явят на изпита. Хари малко им завидя, докато ги гледаше как се приготвят да отидат до селото, липсваха му пътуванията до там, а и беше особено приятен ден, един от първите ясни дни от много време. Той реши да използва времето за още един опит да проникне в Нужната стая.

— По-добре, — каза Хърмаяни, когато той сподели плана си с нея и Рон, — да отидеш в кабинета на Слагхорн и да се опиташ да вземеш спомена от него.

— Опитвам се! — каза Хари, което си беше вярно. Той се мотаеше след всеки урок по Отвари с надеждата, че ще успее да остане насаме с Слагхорн, но учителят винаги напускаше подземието толкова бързо, че Хари не успяваше да го хване. Хари беше почукал на вратата на кабинета му два пъти, но не получи отговор, като втория път беше сигурен, че е чул звука на стария грамофон вътре в стаята. — Той не иска да говори с мен, Хърмаяни! Знае, че се опитвам да се срещна с него и се старае да не позволи на това да се случи!

— Трябва просто да продължаваш да се опитваш.

Късата опашка, която чакаше да бъде претърсена от Филтч, се придвижи напред и Хари не успя да отговори. Той пожела късмет на Рон и Хърмаяни, после се обърна и се качи по стълбите, уверен да прекара час-два около Нужната стая, каквото и да казваше Хърмаяни.

Когато излезе от предверието на замъка, Хари извади Хитроумната карта и своята Мантия невидимка от чантата си. Когато се скри, той потупа картата и промърмори: „Тържествено се кълна, че ще върша пакости!“, и я разгледа.

Беше неделя сутринта, почти всички ученици бяха в различните си общи стаи — грифиндорците в едната кула, рейвънклоуците в друга, слидеринците в подземията и хъфълпафците в мазето, близо до кухните. Тук там имаше по някой човек около библиотеката или по коридорите, както и малко хора навън в двора, а Грегори Гойл стоеше сам в коридора на седмия етаж. Нямаше следа от Нужната стая, но Хари не се изненада, ако Гойл стоеше пред нея, значи стаята беше отворена, независимо от това, дали картата знае или не. Той се забърза по стълбите, като забави ход, когато доближи ъгъла на коридора, където започна да се промъква много бавно към същото малко момиченце с тежките стъкленици, на което Хърмаяни бе така любезна да помогне миналата седмица. Той се приближи иззад нея, после се наведе и прошепна:

— Здрасти… много си красива, знаеш ли?

Гойл изпищя ужасено, хвърли стъклениците във въздуха и побягна толкова бързо, че изчезна от поглед още преди звукът от строшеното стъкло да спре да отеква в коридора. Хари се засмя и се обърна към абсолютно празната стена. Стената, зад която Драко Малфой сега стоеше неподвижно, знаейки, че отвън има някой и че не може да излезе. Това се хареса на Хари и той се опита да си спомни кои комбинации все още не беше изпробвал.

Надеждата му, че ще успее, не продължи дълго. Половин час по-късно, след като бе опитал още много варианти на своята молба да види какво прави Малфой, все така нямаше никаква врата на стената. Хари се почувства безпомощен, Малфой бе само на няколко метра от него, а нямаше никакъв начин да разбере с какво се бе заел вътре. Губейки търпение, Хари отиде до стената и я ритна.

— ОХ! — извика той, мислейки, че може да си е счупил палеца. Докато подскачаше на един крак, мантията падна от него.

— Хари?

Той се завъртя на един крак и там, за негово най-голямо удивление, видя Тонкс, която ходеше към него с уверена походка, все едно често минаваше по този коридор.

— Какво правиш тук? — попита я той, стъпвайки отново на два крака, чудейки се защо трябваше тя винаги да го намира на земята?

— Дойдох да видя Дъмбълдор. — каза Тонкс. Хари си помисли, че тя изглеждаше ужасно: по-слаба от обикновено, сивата й коса прилепнала към главата й.

— Но кабинетът му не е тук. — каза Хари. — Той е в другия край на замъка…

— Знам. — каза Тонкс. — Него го няма там. Очевидно пак е отишъл някъде.

— Така ли? — пита Хари. — Хей, а ти случайно да знаеш къде ходи?

— Не знам. — отговори Тонкс.

— А защо искаше да го видиш?

— За нищо особено. — каза Тонкс, придърпвайки несъзнателно ръкава на робата си. — Просто си мислех, че може да ми каже какво става. Чух слухове… ранени хора…

— Да знам, четох във вестника. — каза Хари. — Това малко момче, което се опитало да убие…

— Вестите често са назад с информацията. — каза Тонкс, която не го слушаше. — Да си получавал писма от някого от Ордена напоследък?

— Никой от Ордена не ми пише вече. — каза Хари. — Не и след като Сириус… — Хари видя, че очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам, — промърмори той, — искам да кажа… и на мен ми липсва.

— Какво? — празно попита Тонкс, все едно изобщо не го беше чула. — Да. До скоро виждане, Хари.

Тя се обърна и се забърза по коридора. Хари се загледа след нея. След минута-две, той извади Мантията невидимка, облече си я отново и продължи опитите си да влезе в Нужната стая, но вече без особен ентусиазъм. Накрая, с неприятна тежест в стомаха и знаейки, че Рон и Хърмаяни скоро ще се върнат за обяд, се принуди да зареже опитите си и да остави коридора на Малфой, който до няколко часа може би щеше да се осмели да излезе.

Той намери Рон и Хърмаяни в Голямата зала, вече наполовина изяли своя обяд.

— Успях, е почти! — възкликна Рон ентусиазирано, когато Хари се доближи — Трябваше да Отпътуваме извън магазина на мадам Пъдифутс, а аз се престарах малко и се приземих близо до Scrivenshafts, но поне успях да се придвижа!

— Браво! — каза Хари — Как мина при теб, Хърмаяни?

— О, тя беше перфектна. — отговори Рон, преди Хърмаяни да успее да вземе думата. — Перфектни три „Н“, или каквото и да е… после отидохме да пийнем по нещо в Трите Метли и трябваше да чуеш как Туайкрос говореше за нея… ще съм изненадан ако скоро той не…

— Ами ти? — попита Хърмаяни, игнорирайки Рон. — Беше ли при Нужната стая през цялото това време?

— Да. — отговори Хари. — И познайте кого видях там? Тонкс!

— Тонкс? — изненадано повториха Рон и Хърмаяни.

— Да, тя каза, че отивала да види Дъмбълдор.

— Ако питате мен, — каза Рон, след като Хари им описа разговора с Тонкс, — тя е откачила малко. След това което стана в Министерството…

— Малко е странно. — каза Хърмаяни, която изглеждаше много замислена. — Тя би трябвало да пази училището, защо изведнъж ще остави поста си и ще отиде да види Дъмбълдор, когато той дори не е тук?

— Мислех си нещо. — каза Хари. Той се почувства неудобно да го каже на глас. Хърмаяни разбираше повече по тези въпроси. — Може би… нали се сещате… да е била влюбена в Сириус?

Хърмаяни зяпна срещу него.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така?

— Не знам. — сви рамене Хари. — но тя почти започва да плаче, когато споменах името му, а и нейният Патронус е голямо четириного нещо сега. Чудех се дали не се е превърнал в… него.

— Би могло… — бавно каза Хърмаяни, — Но това все още не обяснява защо ще нахълтва в замъка, за да търси Дъмбълдор, ако наистина е правила това.

— Връщаме се до това, което аз казах. — каза Рон, който сега нагъваше картофи. — Тя е откачила. Загубила си е акъла. Жените, — сподели мъдро с Хари, — много лесно се разстройват.

— И все пак, — каза Хърмаяни, — се съмнявам, че ще намериш жена, която ще се цупи половин час, защото мадам Розмерта не се е засмяла на шегата им за вещицата, Лечителя и Мимбулус Мимблетония

Рон се начумери отново.