Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

24. Сектумсемпра

Изтощен, но доволен от свършеното през нощта, Хари разказа на Рон и Хърмаяни за случилото се по време на урока по Вълшебство на следващата сутрин (като преди това направи заклинанието Муфлиато на стоящите наоколо). И двамата бяха много впечатлени от начина, по който беше измъкнал спомена от Слъгхорн, и го гледаха със страхопочитание, когато им разказа за Хоркруксите на Волдемор и обещанието на Дъмбълдор да го вземе със себе си.

— УАУ! — каза Рон, когато Хари приключи с разказа си. Рон разсеяно размахваше пръчката си към тавана, без да обръща ни най-малко внимание на това, което прави. — Уау. Ти ще идеш с Дъмбълдор… и ще се опиташ да унищожиш… Уау…

— Рон, измагьосваш сняг. — търпеливо каза Хърмаяни, хвана юмрука му и насочи пръчката му встрани от тавана, от който падаха бели снежинки. Хари забеляза, че Лавендър Браун, с много зачервени очи, се е втренчила в Хърмаяни от съседната маса. Хърмаяни незабавно пусна ръката на Рон.

— А, да. — каза Рон и погледна към рамената си с очевидна изненада. — Извинявай… май всички сме прихванали ужасен пърхот…

Той изтръска част от фалшивият сняг от раменете на Хърмаяни. Лавендър избухна в сълзи. Рон изглеждаше невероятно виновен и й обърна гръб.

— Разделихме се. — каза той на Хари с ъгълчето на устата си. — Снощи. Когато тя ме видя да излизам от спалните с Хърмаяни. Явно теб не те е видяла, така че си е помислила, че сме били само двамата.

— Аха. — каза Хари. — Ами… явно не ти пречи, че всичко свърши, нали?

— Не. — призна си неохотно Рон. — Беше доста лошо, докато ми викаше, но поне не аз скъсах.

— Страхливец. — каза Хърмаяни, въпреки че изглеждаше развеселена. — Е, явно снощи е била лоша вечер за романтика. Хари, Джини и Дийн също са скъсали.

Хари си помисли, че погледът й беше много проницателен, но тя нямаше как да знае, че вътрешностите му внезапно бяха започнали да танцуват конга. Той се опита да запази лицето си неподвижно и с възможно най-безразличен глас попита:

— Защо, какво се е случило?

— О, ами нещо наистина глупаво… тя каза, че той винаги се опитвал да й помага да мине през портретната дупка, сякаш тя не може сама… но при тях от доста време не вървеше.

Хари погледна към Дийн в другия край на стаята. Той определено изглеждаше нещастен.

— Това разбира се, те изправя пред дилема, нали така? — каза Хърмаяни

— Какво имаш предвид? — бързо попита Хари.

— Отборът по куидич. — отговори Хърмаяни. — Ако Джини и Дийн не си говорят…

— Ооо, да. — каза Хари.

— Флитуик. — предупредително додаде Рон. Дребничкият учител по Вълшебство си проправяше път към тях, а все още Хърмаяни беше единствената успяла да превърне оцета във вино. Стъклената й бутилка бе пълна с тъмно червена течност, докато полученото от Хари и Рон, все още имаше тъмно кафяв цвят.

— Хайде, хайде момчета. — укорително каза Професор Флитуик. — Малко по-малко разговори и малко повече действие… Хайде, покажете ми да видя…

Двамата заедно вдигнаха пръчките си, концентрираха се с цялата си сила и посочиха към бутилките. Оцетът на Хари се превърна в лед. Бутилката на Рон експлоадира.

— Да… за домашно… — каза Професор Флитуик, когато се измъкна изпод масата и изтръска парчетата стъкло от върха на шапката си — …ще се упражнявате.

След Вълшебство имаха един от редките свободни часове и се върнаха заедно в общата стая. На Рон явно му беше олекнало от края на връзката с Лавендър, а и Хърмаяни изглеждаше весела, въпреки че когато я попитаха защо се усмихва, тя само каза:

— Днес е един хубав ден.

Никой от двамата не забелязваше яростната битка, която се водеше в главата на Хари.

Тя е сестра на Рон

Обаче заряза Дийн!

И все пак е сестра на Рон.

Аз съм му най-добрият приятел!

Това само ще влоши нещата.

Ако първо поговоря с него…

Ще те удари.

Ами ако не ми пука?

Ама той е най-добрият ти приятел!

Хари едва забеляза, че са стигнали портретната дупка, и почти не видя, че в общата стая се е събрала малка групичка седмокурсници, когато Хърмаяни извика:

— Кейти! Върнала си се! Добре ли си?

Хари се вторачи. Това наистина беше Кейти Бел. Изглеждаше напълно здрава и бе обградена от тържествуващите си приятели.

— Наистина съм добре! — щастливо каза тя. — Изписаха ме от Св. Мънго в понеделник, изкарах няколко дни у дома с мама и татко и се върнах тази сутрин. Лини точно ми разказваше за Маклагън и последният мач, Хари…

— Аха. — каза Хари. — Ами сега, щом ти се върна, а и Рон е добре, имаме приличен шанс да размажем Рейвънклоу, и все още ще можем да се преборим за Купата. Слушай, Кейти…

Трябваше веднага да й зададе въпроса. Любопитството му бе толкова силно, че дори временно измести Джини от ума му. Той снижи гласа си, а приятелите на Кейти започнаха да събират нещата си. Явно закъсняваха за Трансфигурация.

— Онази огърлица… можеш ли да си спомниш кой ти я даде?

— Не. — каза Кейти и печално поклати глава. — Всички това ме питат, но аз и идея си нямам. Последното, което си спомням, е как влязох в дамската тоалетна в Трите метли.

— Значи твърдо си влязла в тоалетната? — попита Хърмаяни.

— Ами, спомням си, че отворих вратата, — отговори Кейти, — така че, който ми е направил Империус, явно е стоял точно зад нея. След това нямам спомен. Вижте, трябва да вървя, Макгонагол ще ме накаже да пиша изречения, нищо че ми е първи ден…

Тя грабна книгите и чантата си и забърза след приятелите си, като остави Хари, Рон и Хърмаяни пред прозореца, да размишляват върху това, което им беше казала.

— Трябва да е било момиче или жена тази, която е дала огърлицата на Кейти. — каза Хърмаяни — щом е била в женската тоалетна.

— Или някой, който е изглеждал като момиче или жена — каза Хари. — Не забравяй, че в Хогуортс имаше цял котел с Многоликова отвара. Знаем, че част от нея беше открадната…

В ума си Хари виждаше, как парад от множество Краб и Гойл подскачат пред него, всичките преобразени като момичета.

— Май ще взема още няколко глътки от Феликс. — каза Хари. — и ще трябва отново да отида до Нужната стая.

— Това ще е чиста загуба на отвара. — равно каза Хърмаяни, като остави копието на „Основи на заклинанията“, което точно бе извадила от чантата си. — Късметът те доведе до тук Хари. Проблемът със Слъгхорн беше различен. Възможността да го убедиш беше на лице, само ти трябваше благоприятно стечение на обстоятелствата. Късметът обаче няма да ти помогне, за да преодолееш едно мощно заклинание. А и, късметът ще ти трябва ако Дъмбълдор те вземе със себе си… — Гласът й заглъхна до шепот.

— Не може ли да направим още? — попита Рон, като игнорира Хърмаяни. — Ще е чудесно да имаме запаси… Погледни в учебника…

Хари извади копието на „Приготвяне на отвари за напреднали“ от чантата си и затърси рецептата на Феликс Фелисис.

— По дяволите, много е сложна — каза той, докато преглеждаше съставките. — И ще ни потрябват шест месеца… Трябва да я оставиш да се задуши…

— Типично! — отвърна Рон.

Хари се готвеше да прибере учебника, когато забеляза, че крайчеца на една от страниците е прегънат. Отгърна на нея и видя заклинанието Сектум-семпра, озаглавено „За врагове“, което беше отбелязал няколко седмици по-рано. Хари все още не знаеше за какво служи това заклинание, главно защото не искаше да го изпробва пред Хърмаяни. Обмисляше обаче дали да не го тества върху Маклагън следващия път когато му се мернеше пред очите.

Единственият човек, който не се радваше на завръщането на Кейти Бел в училището, беше Дийн Томас, защото нямаше повече да я замества като пазач в отбора по куидич. Когато Хари му съобщи новината, той я посрещна стоически и само изсумтя и сви рамене. Докато Хари се отдалечаваше обаче, той имаше чувството, че Дийн и Шеймъс мърморят недоволно зад гърба му.

Следващата вечер се състоя най-перфектната тренировка, на която Хари присъстваше като капитан. Отборът беше толкова щастлив, че се е отървал от Маклагън, и че са си върнали Кейти, че летяха невероятно добре.

Джини изобщо не изглеждаше разстроена от раздялата с Дийн. Точно наопаки, тя беше душата на отбора. Имитациите й на подскачането на Рон нагоре-надолу пред головите стълбове, когато куофълът се отправяше към него, или на крясъците на Хари към Маклагън преди да изпадне в безсъзнание, много забавляваха всички. Хари, който се смееше с останалите, беше доволен, че има причина да гледа Джини. По време на тренировката той получи още няколко удара от блъджъри, защото не внимаваше и не следеше за снича.

В главата му все още се водеше битка. Джини или Рон? Понякога му се струваше, че след-Лавендъровия Рон може би няма много да възрази, ако покани Джини на среща. Тогава обаче си спомняше изражението на Рон, когато я видя да целува Дийн и беше сигурен, че Рон ще сметне за предателство дори и ако Хари само я хванеше за ръка…

И все пак Хари не можеше да спре да мисли за Джини, да се смее с нея, да се връща от тренировки с нея. Колкото и да възразяваше съвестта му, той се чудеше как да остане насаме с нея. Щеше да е чудесно, ако Слъгхорн дадеше ново парти, защото Рон нямаше да е наоколо. За съжаление обаче, Слъгхорн явно се беше отказал от партитата. Веднъж или два пъти, Хари се замисли дали да не поиска помощ от Хърмаяни, но не мислеше, че ще понесе самодоволната й физиономия. Мислеше, че я долавя от време на време, когато Хърмаяни го хващаше, че зяпа Джини или се смее на шегите й. И за капак идваше притеснението, че ако не направи нещо, скоро някой друг ще покани Джини на среща. Той и Рон бяха на едно мнение поне относно факта, че Джини е станала твърде популярна.

В края на краищата изкушението да вземе още една порция Феликс Фелисис ставаше все по-силно с всеки изминал ден. Дали това щеше да е, както каза Хърмаяни, „благоприятно стечение на обстоятелствата“?

Дните благоуханно се плъзнаха в месец май, а Рон беше до рамото на Хари всеки път, когато той видеше Джини. Хари очакваше магическият момент, в който Рон някак си щеше да осъзнае, че нищо не би го направило по-щастлив от това, най-добрият му приятел и сестра му да се влюбят един в друг и да ги остави сами за повече от няколко секунди. Май за нито едното от двете неща обаче нямаше шанс, тъй като наближаваше последният куидичен мач за сезона затова Рон през цялото време искаше да обсъжда различни тактики с Хари и не мислеше за нищо друго.

В това отношение Рон не беше изключение. Интересът към мача Грифиндор — Рейвънклоу беше изключително голям, тъй като щеше да реши изхода от шампионата. Ако Грифиндор победеше Рейвънклоу с разлика от триста точки (трудна задача, но Хари никога не беше виждал отбора да лети толкова добре), щяха да спечелят шампионата. Ако спечелеха с по-малко от триста точки, щяха да завършат втори, след Рейвънклоу. Ако загубеха със сто точки, щяха да са трети след Хафълпаф. Ако загубеха с повече от сто — щяха да са последни и никой, помисли си Хари, никога, ама никога нямаше да му позволи да забрави, че той е бил капитан на Грифиндор, при първото им завършване в дъното на таблицата от две столетия.

Подготовката за този решителен мач имаше всички характерни черти. Членове на отборите се опитваха да сплашват противника по коридорите. Неприятни песни за отделни играчи се пееха на висок глас, когато определеният ученик минаваше. Самите състезатели или се размотаваха, наслаждавайки се на вниманието, или се хвърляха към тоалетните в междучасията, за да повръщат. Някак си, изходът от мача се свърза неразривно в мозъка на Хари, с успеха или провала на плановете му относно Джини. Той не спираше да си мисли, че ако победят с повече от триста точки, еуфорията и шумното парти след мача, може да се окажат толкова полезни, колкото и голяма глътка Феликс Фелисис.

Дори посред всички тези занимания, Хари не беше забравил и другата си амбиция. Да открие какво кроеше Малфой в Нужната Стая. Той все още проверяваше Хитроумната карта и не успяваше да открие Малфой на нея, което навеждаше на извода, че Малфой прекарва доста време в стаята. Въпреки че Хари вече губеше надежда да успее да проникне в Нужната стая, той се опитваше да влезе всеки път, когато беше в околността. Без значение как формулираше молбата си обаче, стената си оставаше твърдо без врата.

Няколко дни пред мача с Рейвънклоу Хари се отправи сам на вечеря. Рон се беше втурнал към най-близката тоалетна да повръща, а Хармаяни беше отишла да се види с Професор Вектор за грешка, която смяташе че е направила в последното си есе по Аритмантика. Повече по навик, Хари направи обичайният обходен маршрут по коридора на седмия етаж, като по пътя проверяваше Хитроумната карта. В първия момент не видя Малфой и реши, че отново е в Нужната стая, но после видя точката му, в момчешката тоалетна на долният етаж, и то в компанията не на Краб или Гойл, а на Стенещата Миртъл.

Хари спря и се втренчи в тази необичайна двойка, а след това налетя право на чифт доспехи. Трясъкът го извади от мислите му. Той се отдалечи, да не би да се появи Филч, и се втурна по стълбите, към долния коридор. Притисна ухото си към вратата на тоалетната. Не се чуваше нищо. Той съвсем тихичко отвори вратата.

Драко стоеше с гръб към вратата, а ръцете му здраво бяха стиснали мивката, русата му глава бе наведена.

— Недей… — монотонно каза Стенещата Миртъл откъм една от кабинките. — Недей… кажи ми какво има… мога да ти помогна…

— Никой не може да ми помогне. — отговори Малфой. Цялото му тяло трепереше. — Не мога да го направя… не мога… няма да стане… и ако не го направя скоро… той каза, че ще ме убие…

И с огромен шок Хари осъзна, че Драко всъщност плаче. Сълзите се стичаха по бледото му лице в мръсната мивка. Малфой хлипаше и се давеше, когато внезапно погледна в напуканото огледало и видя Хари да го зяпа.

Малфой се завъртя и извади пръчката си. Хари инстинктивно извади своята. Проклятието на Малфой пропусна Хари на сантиметри. Хари се хвърли настрани, помисли си „Левикорпус“ и завъртя пръчката си, но Малфой блокира заклинанието и вдигна пръчката си за ново…

— Не! Не! Спрете! — изпищя Стенещата Миртъл, а гласът и отекваше в тоалетната. — Спрете! СПРЕТЕ!

Чу се силен трясък и кофата за боклук зад Хари експлодира. Хари опита Крако-заключващото проклятие, което рикошира от стената зад Малфой и порази казанчето за вода под Стенещата Миртъл. Тя пронизително изпищя. Водата се разплиска навсякъде и Хари се подхлъзна, докато Малфой, с безизразно лице викаше:

— Круци…

— СЕКТУМСЕМПРА! — извика Хари от пода и диво размаха пръчката.

Кръв шурна от лицето и гърдите на Малфой, като че беше ударен с невидим меч. Той залитна назад и падна на наводнения под с шумно плясване, а пръчката му изпадна от увисналата му дясна ръка.

— Не! — ахна Хари.

С пързаляне и препъване, Хари се изправи и се хвърли към Малфой, чието лице бе станало блестящо червено, а бледите му ръце дращеха по подгизналите му от кръв гърди.

— Не… не исках…

Хари не осъзнаваше какво казва. Той се свлече на колене до Малфой, който се тресеше неконтролируемо в локва от собствената си кръв. Стенещата Миртъл пронизително изпищя:

— УБИЙСТВО! УБИСТВО В ТОАЛЕТНАТА! УБИЙСТВО!

Вратата зад Хари с трясък се отвори и той ужасен се огледа. Снейп нахълта в банята, лицето му беше посиняло от ярост. Грубо избута Хари встрани и се наведе над Малфой. Извади пръчката си и я прекара над дълбоките рани, които проклятието на Хари беше причинило, като си мърмореше заклинание, което звучеше почти като песен. Струята кръв намаля. Снейп махна остатъците кръв от лицето на Малфой и повтори заклинанието. Раните започнаха да се затварят.

Хари гледаше, ужасен от това, което беше направил, и не забелязваше, че той също е подгизнал в от кръв и вода. Над главите им Стенещата Миртъл все още стенеше и ридаеше. След като Снейп направи контрапроклятието за трети път, той повдигна Малфой в полу-седнало положение.

— Трябва да идеш в болничното крило. Може да остане някой белег, но ако веднага вземеш отвара от росен, може да избегнем дори и това. Хайде, ела…

Той подкрепяше Малфой по пътя към вратата, където се обърна и каза с глас, изпълнен със студена ярост:

— А ти, Потър… ти ще ме чакаш тук.

На Хари нито за момент не му хрумна да не се подчини. Той бавно се изправи, като трепереше и погледна надолу към мокрия под. Там имаше кървави петна, като кървави цветя, които сякаш танцуваха по повърхността. Той дори не можеше да намери сили, да каже на Стенещата Миртъл да млъкне. Тя продължаваше да ридае и стене с очевидно нарастващо удоволствие.

Снейп се върна десет минути по-късно. Той влезе в тоалетната и затвори вратата зад себе си.

— Махни се. — каза той на Миртъл и тя незабавно потъна обратно в тоалетната си, като остави звънтящо мълчание зад себе си.

— Не исках да го направя. — веднага каза Хари. Гласът му отекна в студеното, мокро пространство. — Не знаех какво прави това заклинание.

Снейп обаче пренебрегна това изказване.

— Очевидно съм те подценил, Потър. — тихо каза той. — Кой би предположил, че ще знаеш такава Тъмна магия? Кой те е научил на това заклинание?

— Аз… прочетох го някъде.

— Къде?

— В една… книга от библиотеката. — бързо си измисли Хари. — Не си спомням името й…

— Лъжец — каза Снейп. Гърлото на Хари пресъхна. Той знаеше какво ще се опита да направи Снейп, а никога не беше успявал да го спре…

Тоалетната сякаш затрептя пред очите му. Той с всички сили се опита да блокира всяка мисъл за копието на „Приготвяне на отвари за напреднали“ на Нечистокръвния Принц, но колкото и да се опитваше, мисълта неясно се надигна на преден план в мозъка му.

Той отново се взря в Снейп. Взираше се в черните му очи, като се надяваше, противно на всяка надежда, че Снейп не е видял, това от което се страхуваше, но…

— Донеси ми чантата си. — меко каза Снейп — и всичките си учебници. Всичките. Донеси ги тук. Веднага!

Нямаше смисъл да спори. Хари се обърна и излезе от тоалетната. Щом излезе в коридора, той се спусна да тича към кулата на Грифиндор. Повечето ученици се движеха в обратната посока. Те се взираха в него, покрит с вода и кръв, но той не отговори на нито един от въпросите им.

Чувстваше се вцепенен. Все едно домашният му любимец внезапно беше побеснял. Какво му беше станало на Принца, че да запише такова заклинание в учебника си? И какво щеше да стане, когато Снейп го видеше? Щеше ли да каже на Слъгхорн — стомахът на Хари се сви — по какъв начин Хари постигаше такива добри резултати цяла година? Щеше ли да конфискува или унищожи книгата, която беше научила Хари на толкова много неща… книга, която се беше превърнала почти в пътеводител и приятел? Хари не можеше да го допусне… не можеше…

— Къде се…? Защо си мокър… Това кръв ли е? — Рон стоеше на върха на стълбите и гледаше озадачено към Хари.

— Трябва ми учебника ти. — задъха се Хари. — Учебника ти по отвари. Бързо… дай ми го…

— Но, Нечистокръвният Принц…

— По-късно ще ти обясня!

Рон извади своя учебник по „Приготвяне на отвари за напреднали“ от чантата си и го подаде на Хари. Хари изтича покрай него в общата стая. Там грабна чантата си, като пренебрегна удивените погледи на няколко човека, които бяха приключили с вечерята, изхвърча от портретната дупка и се втурна по коридора на седми етаж.

Той се спря до гоблена с танцуващите троли, затвори очи, и продължи ходешком.

„Трябва ми място, където да скрия книгата си… трябва ми място, където да скрия книгата си… трябва ми място, където да скрия книгата си…“

Той мина три пъти нагоре-надолу покрай празната стена. Когато отвори очи, тя най-сетне се беше появила. Врата към Нужната стая. Хари я отвори, влезе в стаята и я затръшна зад себе си.

Той ахна. Въпреки бързането, въпреки паниката и страха от това, което го очакваше в тоалетната, не можеше да не се стресне от това, което виждаше пред себе си. Той стоеше в зала с размера на голяма катедрала. Прозорците и хвърляха светлина към нещо което приличаше на град със стени, изграден от, както предполагаше Хари, предмети скрити от поколения живели в Хогуортс. Имаше алеи и пътища, оградени от купчини строшени и повредени мебели, скрити, за да отстранят доказателствата за некадърни магии. Имаше хиляди и хиляди книги, без съмнение забранени или надраскани, или откраднати. Имаше крилати катапулти и зъбати фризбита, някои от които все още се зъбеха на планините забравени вещи. Имаше нащърбени бутилки с втвърдени отвари в тях, шапки, бижута, мантии. Имаше нещо, което приличаше на черупки от драконови яйца, бутилки с коркови тапи, чието съдържание все още блещукаше зловещо, няколко ръждясали меча и тежка кървава брадва.

Хари се отправи по една от многото алеи между цялото това скрито съкровище. Той сви надясно покрай огромен вкаменен трол, изтича по къса пътека, сви на ляво покрай разваления Изчезващ Кабинет, в който Монтагю се беше изгубил миналата година, и накрая спря до голям шкаф, който изглеждаше залят с киселина. Отвори една от скърцащите врати на шкафа. Явно вече го бяха използвали като скривалище на нещо в клетка. Хари бутна учебника на Нечистокръвния Принц зад клетката и затвори вратата. После спря за момент, сърцето му ужасно биеше, и огледа хаоса наоколо. Щеше ли да успее да намери отново мястото, сред всичкия този боклук? Хари грабна бюста на грозен стар магьосник и го сложи върху шкафа, където бе скрил книгата. След това изтича отново по алеите от скрити боклуци колкото бързо можа. Изхвърча от вратата, надолу по коридора, и я затръшна зад себе си, а тя веднага се превърна отново в камък.

Хари се затича към тоалетната на долния етаж, като междувременно натъпка книгата по отвари на Рон в чантата си. Минута по-късно той застана пред Снейп, който безмълвно протегна пръчката си към чантата на Хари. Хари му я подаде, с изгаряща болка в гърдите и зачака.

Снейп вадеше книгите на Хари една по една и ги преглеждаше. Най-накрая остана учебникът по отвари, която той огледа много внимателно, преди да заговори.

— Това е твоето копие от „Приготвяне на отвари за напреднали“, нали Потър?

— Да. — отговори Хари, който все още дишаше тежко.

— И си съвсем сигурен, нали, Потър?

— Да. — каза Хари малко по-убедително.

— Това е копието, което си поръчал от „Флориш и Блотс“?

— Да. — твърдо отговори Хари.

— И защо тогава, — попита Снейп, — на предната корица е написано Рончо Уазлиб?

Сърцето на Хари пропусна един удар.

— Това ми е прякор. — отговори той.

— Прякорът ти. — повтори Снейп.

— Ами да… така ме наричат приятелите ми. — каза Хари.

— Знам какво е прякор. — каза Снейп. Студените, черни очи отново се впиха в Хари. Той се опита да не отговори на погледа.

Затвори ума си… затвори ума си… но той така и не се беше научил как да прави това…

— Знаеш ли какво си мисля, Потър? — много тихо попита Снейп. — Мисля, че си лъжец и измамник, и заслужаваш наказание с мен всяка събота до края на срока. Какво ще кажеш, Потър?

— Аз… аз не съм съгласен, сър. — отговори Хари, като все още не поглеждаше Снейп в очите.

— Е, ще видим какво ще се чувстваш след наказанието. — каза Снейп. — Събота сутрин, десет сутринта, Потър. В моят кабинет.

— Но, сър… — каза Хари и го погледна отчаяно. — Куидичът… последният мач за…

— Десет часа. — прошепна Снеъп, с усмивка, която разкри пожълтелите му зъби. — Горките Грифиндорци… четвърто място тази година, боя се…

И той излезе от тоалетната без дума повече. Хари остана да се взира в напуканото огледало. Сигурен беше, че се чувства по-зле отколкото Рон се бе чувствал през целият си живот.

— Няма да кажа „Казах ти“. — каза Хърмаяни час по-късно в общата стая.

— Хърмаяни, престани. — ядосано каза Рон.

Хари така и не отиде да вечеря. Нямаше никакъв апетит. Разказа на Рон, Хърмаяни и Джини какво се беше случило. Не че имаше нужда от това. Новината светкавично се беше разпространила. Явно Стенещата Миртъл се беше нагърбила да обиколи всяка тоалетна в замъка, за да разпространи историята. Малфой вече беше посетен в болничното крило от Панси Паркинсън. Тя не си губи времето и започна да клевети Хари наляво и надясно, а Снейп беше казал на персонала точно какво се беше случило. Хари беше извикан от общата стая, за да прекара петнадесет много неприятни минути с Професор Макгонагол, която му каза, че е късметлия, че не са го изключили, и че с цялото си сърце подкрепя наказанието, наложено му от Снейп.

— Казах ти, че има нещо нередно с този Принц. — каза Хърмаяни, която явно не можеше да се спре. — И бях права, нали?

— Не, не мисля, че си права. — инатливо каза Хари.

Беше му достатъчно зле и без Хърмаяни да му чете конско. Израженията на лицата на отбора на Грифиндор, когато им каза, че няма да може да играе в събота, бяха най-лошото му наказание. Той чувстваше очите на Джини върху себе си, но не я погледна. Не искаше да види гняв или разочарование в тях. Той й каза само, че тя ще бъде търсач в събота и че на нейно място като пазач ще се върне Дийн. Може би, ако спечелеха, Джини и Дийн отново щяха да се съберат в еуфорията от победата… Тази мисъл премина през Хари като заледен нож…

— Хари, — каза Хърмаяни — как може още да държиш на тази книга, когато това заклинание…

— Ще спреш ли да ми опяваш за тази книга! — сопна се Хари. — Принцът само е преписал заклинанието! Не е като да е карал някого да го използва! От всичко което знаем, той е отбелязал нещо, което е било използвано срещу него.

— Е, не мога да повярвам. — каза Хърмаяни. — Ти всъщност защитаваш…

— Не защитавам това, което направих! — бързо каза Хари. — Иска ми се да не го бях правил и не защото получих дузина задържания. Знаеш, че не бих използвал такова заклинание, дори и върху Малфой, но недей да обвиняваш Принца. Той не е написал „Използвай това, супер е!“, той само си е водил бележки, не са били за някой друг…

— И ми казваш, — попита Хърмаяни, — че ще се върнеш и…

— И ще взема книгата? Да, ще го направя. — твърдо каза Хари. — Слушай, без Принца, никога нямаше да спечеля Феликс Фелисис. Нямаше да знам как да спася Рон от отровата, нямаше да…

— …спечелиш репутация на майстор на отварите, която не заслужаваш — злобно го изгледа Хърмаяни.

— Хърмаяни, остави го на мира! — каза Джини и Хари беше толкова изумен и толкова благодарен, че я погледна. — Както чух, Малфой се е опитвал да му приложи Непростимо проклятие, трябва да се радваш, че Хари е имал нещо толкова добро в отговор.

— Естествено, че се радвам, че Хари не е прокълнат! — каза Хърмаяни, явно оскърбена. — Но не можеш да кажеш, че Сектумсемпра е добро проклятие, Джини, виж докъде го докара! И погледни какво направи с шансовете ви за мача…

— О, я не се преструвай, че куидичът те интересува. — сопна й се Джини. — Излагаш се!

Хари и Рон се вторачиха. Хърмаяни и Джини, които винаги се бяха разбирали добре, сега седяха със скръстени ръце и гледаха в различни посоки. Рон нервно изгледа Хари, грабна безразборно една книга и се скри зад нея. Хари обаче, въпреки че знаеше че си го заслужава, изведнъж се почувства щастлив, въпреки че, никой повече не проговори до края на вечерта.

Оживлението му обаче беше за кратко. Трябваше да изтърпи подигравките на Слидеринци на следващия ден, да не споменаваме гневът на съучениците от Грифиндор, които бяха изключително нещастни, че капитанът им си е заслужил наказание за последният мач от сезона. До събота сутринта, Хари си мислеше, че каквото и да беше казал на Хърмаяни, с удоволствие би разменил всичкия Феликс Фелисис на света, за възможността да излезе на куидичното игрище заедно с Рон, Джини и останалите от отбора. Беше почти непоносимо да обърне гръб на множеството ученици, отправили се към игрището. Всички те носеха плакати и шапки, и размахваха банери и шалове. Той се обърна и се спусна по стълбите към тъмниците, докато шумът от далечната тълпа съвсем заглъхна. Хари знаеше, че няма да може да чуе и дума от коментара или аплодисменти или стенания.

— Ах, Потър. — каза Снейп, когато Хари почука и влезе в неприятно познатия кабинет, който Снейп, въпреки че преподаваше няколко етажа по-горе, не беше напуснал. Той беше слабо осветен, както винаги, и познатите мъртви обекти бяха наредени в разноцветни отвари по стените. На една маса, на която Хари явно трябваше да седне, бяха струпани много злокобно изглеждащи, прашясали кутии. Над тях висеше аурата на тежка, скучна и безсмислена работа.

— Господин Филч търсеше някой, който да разчисти тези стари досиета. — меко каза Снейп. — Това са досиетата на предишни нарушители на реда в Хогуортс и техните наказания. Там, където мастилото е избледняло, или хартията е проядена от мишки, искам да препишеш наново простъпките и съответните наказания. Ще ги подредиш по азбучен ред и ще ги върнеш на съответните места в кутиите. Няма да използваш магия.

— Добре, Професоре. — каза Хари с цялото презрение, което успя да вложи в гласа си.

— Мисля, че можеш да започнеш, — каза Снейп със зла усмивка, — с кутии от хиляда и дванадесет, до хиляда петдесет и шест. Ще откриеш някои познати имена, които ще направят задачата, по-интересна. Ето виж…

Той извади една карта от една от най-горните кутии и прочете:

— „Джеймс Потър и Сириус Блек. Засечени да използват нелегално заклинание срещу Бъртрам Обри. Главата на Обри е два пъти по-голяма от нормалният размер. Двойно задържане“. — Снейп се подсмихна. — Трябва да ти е голяма утеха това, че въпреки че тях вече ги няма, остава архив на най-големите им постижения.

Хари усети познатото жегване в дъното на стомаха. Прехапа си езика, за да не отговори, седна пред кутиите и придърпа една от тях към себе си.

Това беше, както и мислеше Хари, безсмислена, неприятна, отегчителна задача, гарнирана (както явно Снейп беше очаквал) с чести спазми в стомаха, при появата на имената на баща му или Сириус. Те обикновено фигурираха заедно при описанието на различни нарушения и от време на време бяха придружени от имената на Ремус Лупин и Питър Петигрю. И докато преписваше различните им нарушения и наказания, Хари се чудеше какво става вън, където мача точно беше започнал… Джини беше пазач срещу Чо…

Хари поглеждаше отново и отново към часовника на стената. Може би Снейп го беше омагьосал да върви по-бавно? Нямаше как да е изкарал тук само половин час… един час… час и половина…

Стомахът на Хари се разбунтува, когато часовникът стигна до 12:30. Снейп, който не беше проговорил от момента, в който Хари се зае със задачата си, вдигна поглед към един и десет.

— За днес достатъчно. — студено каза той. — Отбележи си мястото, до което си стигнал. Ще продължиш в десет часа, следващата събота.

— Да, сър.

Хари разбъркано натъпка картите обратно в кутията и бързо излезе, преди Снейп да размисли. Затича се по каменните стъпала, като се ослушваше за звуци откъм игрището, но всичко беше тихо… Значи беше свършило…

Той се помая пред пълната Голяма зала. После се затича по стълбището. Независимо дали печелеха или губеха, отборът на Грифиндор празнуваше или скърбеше в собствената си обща стая.

— Quid agis. — колебливо каза той на Дебелата Дама, като се чудеше какво ли ще завари вътре.

Изражението й беше неразгадаемо, когато каза:

— Ще видиш.

И се отвори.

Взрив от ликуване се надигна иззад нея. Хари зяпна, когато учениците започнаха да викат при вида му. Няколко ръце се протегнаха и го издърпаха в стаята.

— Спечелихме! — извика Рон и заплашително размаха Купата към Хари. — Спечелихме! 450:140 за нас! Спечелихме!!!

Хари се огледа. Видя Джини, която се беше затичала към него. Гледаше го с твърд, блестящ поглед, когато обви ръце около него. И без да мисли, без да го планира или да се тревожи от факта, че петдесет човека ги гледат, Хари я целуна.

След доста време както им се стори — може би половин час, или след няколко слънчеви дни — целувката свърши и те се разделиха. Стаята беше много тиха. Няколко човека подсвирнаха и се чу нервен кикот. Хари погледна към Дийн Томас над главата на Джини и видя, че той държи строшена чаша в ръка, а Ромилда Вейн изглеждаше така, сякаш ще хвърли нещо по тях. Хърмаяни кимаше и в този момент Хари видя Рон. Той все още държеше купата, а изражението му беше, все едно са го цапардосали по главата. За секунда те се втренчиха един в друг, а после Рон поклати глава, сякаш искаше да каже „Амиии… щом се налага“.

Чудовището в гърдите му изрева триумфално, той се усмихна на Джини и беззвучно посочи към портретната дупка. Загатваше за дълга разходка из поляните, по време на която, ако им останеше време, можеха да обсъдят и мача.