Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

12. Сребро и опали

Къде беше Дъмбълдор и какво правеше? Хари видя директора само два пъти през следващите няколко седмици. Той вече рядко се появяваше и по време на хранене, и Хари беше сигурен, че Хърмаяни е права, мислейки, че той напуска училището за цели дни. Дали Дъмбълдор беше забравил за уроците, които трябваше да предава на Хари? Дъмбълдор беше казал, че уроците имат нещо общо с предсказанието. Хари се чувстваше поддържан, утешаван, а сега — леко изоставен.

По средата на октомври дойде първото им пътуване до Хогсмийд. Хари се чудеше дали тези пътувания ще бъдат все още разрешени, особено при стегнатите мерки за сигурност около училището, но му доставяше удоволствие да знае, че продължават напред. Винаги беше добре да се излезе от района на замъка за няколко часа.

Сутринта на пътуването Хари се събуди рано, и докато чакаше да стане време за закуска си четеше в леглото своето копие от „Отвари за напреднали“. Обикновено не лежеше в леглото, четейки учебниците си. Този вид поведение, както правилно отбеляза Рон, не беше нормално за никой, освен за Хърмаяни. Както и да е, Хари чувстваше, че копието „Отвари за напреднали“ от Нечистокръвния принц трудно може да мине за учебник. Колкото повече Хари изучаваше книгата, толкова повече осъзнаваше колко много може да се научи от нея, а не само удобните съвети и лесни начини за правене на еликсири, които му печелеха такава нарастваща репутация със Слъгхорн, но също и с малките фантастични проклятия и магии надраскани по краищата на страниците, които Хари беше сигурен, съдейки по драсканиците, Принцът сам е измислил.

Хари вече беше опитал няколко от заклинанията на Принца. Имаше магия, която караше ноктите на краката да растат невероятно бързо (Хари беше пробвал това върху Краб в коридора и резултатите бяха доста весели); проклятие, което залепваше езика за небцето на устата (което използва два пъти върху нищо неподозиращия Аргус Филч); и може би най-полезното от всички — Муфлатио — заклинание, което изпълва ушите на някой наоколо с неопределено бръмчене така, че в час да могат да се провеждат продължителни разговори без опасност да бъдат подслушвани. Единственият човек, който не намираше тези заклинания за забавни, беше Хърмаяни, която определено не ги одобряваше и отказваше да говори с Хари, ако използваше Муфлатио върху някой в близост.

Седейки в леглото си, Хари завъртя книгата настрани така, че да проучи по-внимателно надрасканите инструкции за заклинание, което изглежда е поизмъчило Принца. Имаше много задрасквания и промени, но най-накрая, набутано в края на страницата беше написано: „Левикорпус (бзсл)“.

Докато вятър и киша блъскаха безпощадно по прозорците, и Невил изхърка силно, Хари беше вперил поглед в буквите в скобите. Бзсл… това трябва да е „Безсловесно“. Хари се съмняваше, че скоро ще може да направи това заклинание. Той все още имаше трудности с безсловесни заклинания, нещо, което Снейп не пропускаше да спомене всеки час по Защита срещу черните изкуства. От друга страна, засега Принцът се беше доказал като много по-ефективен учител от Снейп.

Сочейки на практика в нищото, Хари замахна с пръчката си и каза „Левикорпус!“. Наум.

— ААААААААРГХХХХ!

Блесна светлина и стаята се изпълни с гласове; всички се събудиха след вика на Рон. В паниката си Хари накара „Отвари за напреднали“ да полети. Рон висеше във въздуха с главата надолу, сякаш невидима кука го беше закачила за глезена.

— Извинявай! — извика Хари, докато Дийн и Шеймъс се превиваха от смях, а Невил стана от земята, понеже беше паднал от леглото си. — Дръж се, ще те сваля долу.

Той опипа за книгата с еликсирите и започна да разгръща страниците паникьосано, опитвайки се да намери правилната страница. Най-накрая я намери и започна да дешифрира сбитата под заклинанието дума. Молейки се, че това е контра проклятието, Хари си помисли „Либеракорпус!“ колкото можеше по-силно. Отново блесна светлина и Рон падна превит върху дюшека си.

— Извинявай. — повтори тихо Хари, докато Дийн и Шеймъс продължаваха да се заливат от смях.

— Утре, — каза Рон с тих глас, — предпочитам да нагласиш будилника.

Докато се обличаха с ръчно изплетените пуловери на госпожа Уизли, слагаха наметалата, шаловете и ръкавиците си, шокът на Рон отмина и той реши, че всъщност новото заклинание на Хари е страшно забавно, така забавно всъщност, че не изгуби никакво време и постоянно разказваше историята на Хърмаяни докато не седнаха да закусват.

— …и тогава присветна още един път и се приземих отново на леглото! — ухили се Рон, докато си слагаше наденички.

Хърмаяни дори не се усмихна на историята, и сега се обърна с неодобрение към Хари.

— Това заклинание, да не беше случайно още някое от онази твоя книга с еликсирите? — попита тя.

Хари я погледна неодобрително

— Винаги започваш с лошите заключения, нали?

— Беше ли?

— Е… да, и какво от това?

— Значи реши просто да пробваш неизвестно, написано на ръка заклинание и да видиш какво ще стане?

— Какво значение има дали е написано на ръка? — каза Хари, като предпочиташе да не отговаря на останалата част на въпроса.

— Защото вероятно не е одобрено от Министерството на магията — каза Хърмаяни.

— И също — добави тя, докато Рон и Хари извъртяха очи, — защото започвам да мисля, че този персонаж — Принцът — е бил малко странен.

Едновременно Хари и Рон я надвикаха.

— Беше смешно! — каза Рон, изсипвайки бутилка с кетчуп върху наденичките си.

— Беше просто за шега, Хърмаяни, това е всичко!

— Да обръщаш хора с главата надолу? — каза Хърмаяни — Кой ще си губи времето и енергията да измисля магии като тази?

— Фред и Джордж — каза Рон, свивайки рамене, — това е в техен стил. И ъъъ…

— Баща ми — допълни Хари. Тъкмо се беше сетил.

— Какво? — казаха Рон и Хърмаяни в един глас.

— Баща ми е използвал това заклинание. — каза Хари. — Аз… Лупин ми каза.

Последната част беше лъжа. Всъщност Хари беше видял баща си да използва това заклинание срещу Снейп, но никога не беше казвал на Рон и Хърмаяни за екскурзията си в мислоема. Сега обаче го освети прекрасна идея. Беше ли възможно, нечистокръвният Принц да е…?

— Може баща ти да го е използвал, — каза Хърмаяни — но той не е единствения. Виждали сме толкова много народ да го използват, в случай, че си забравил. Висящи хора във въздуха. Карайки ги да се носят наоколо, заспали, безпомощни.

Хари се втренчи в нея. Сякаш му прималя, когато той също си спомни поведението на смъртожадните по време на Световното по куидич. Тогава Рон му се притече на помощ.

— Тогава беше различно. — каза той. — Те злоупотребяваха с него. Хари и баща му просто се забавляваха. Ти не харесваш Принца, Хърмаяни — добави той, строго сочейки я с наденицата си — защото той е по-добър от теб в еликсирите…

— Това няма нищо общо! — каза Хърмаяни, а бузите й се зачервяваха. — просто мисля, че е много безотговорно да правите заклинания, като дори не знаете за какво са и да спрете да говорите за „Принца“ сякаш това е неговото име. Обзалагам се, че това е просто глупав прякор и на мен въобще не ми изглежда като приятна личност!

— Не виждам от къде ти хрумна това — каза Хари ядосано. — Ако беше приятел със смъртожадните, не би се хвалил, че е „нечистокръвен“, нали?

Дори когато каза това, Хари си спомни, че баща му е чистокръвен, но бързо извади тази мисъл от съзнанието си. Щеше да се притеснява за това по-късно…

— Не може всички смъртожадни да са чистокръвни, просто не са останали толкова чистокръвни магьосници. — каза Хърмаяни инатливо. — Очаквам повечето от тях да са нечистокръвни, претендиращи да са чистокръвни. Те мразят само мъгълокръвните, и биха били доста доволни да разрешат на теб и Рон да се присъедините към тях.

— Няма начин да ми разрешат да бъда смъртожаден! — каза Рон възмутено и размахвайки вилицата си към Хърмаяни, част от наденицата му излетя от нея и удари Ърни Макмилън по главата.

— Цялото ми семейство са с предателска кръв! За смъртожадните това е толкова лошо, колкото и мъгълокръвните!

— И с най-голямо удоволствие биха приели мен. — каза саркастично Хари. — Бихме били най-добри приятели ако не се опитваха да ме унищожат.

Това накара Рон да се захили, дори и Хърмаяни леко се усмихна, и тогава се появи нещо, което да им отвлече вниманието — Джини.

— Хей, Хари, Трябва да ти дам това.

Беше пергаментов свитък с името на Хари написано отгоре с познат тънък, наклонен почерк.

— Мерси, Джини… Това е следващия урок на Дъмбълдор! — Каза Хари на Рон и Хърмаяни, разгъвайки бързо пергамента и четейки съдържанието му. — Понеделник сутрин! — Изведнъж се почувства невероятно щастлив. — Искаш ли да дойдеш с нас в Хогсмийд, Джини? — попита той.

— Ще ходя с Дийн… може да се видим там. — отговори тя като им махна за довиждане.

Както обикновено, Филч стоеше на входа и проверяваше имената на тези, които имат разрешение да отидат в Хогсмийд. Това отне дори повече време от нормалното, защото Филч проверяваше по три пъти всеки със своя сензор за тайни.

— Какво значение има, ако измъкваме тъмни неща НАВЪН? — настоя Рон, гледайки дългият, тънък сензор за тайни с неразбиране. — Не трябва ли да проверявате това, което носим ОБРАТНО?

Нахалството му само му донесе няколко допълнителни промушвания със сензора, и той все още трепереше, когато излезнаха на вятъра и леда.

Пътят към Хогсмийд не беше забавен. Хари уви шала около устата си, а непокритата част скоро почувства груба и вкочанясала. Пътят към селото беше изпълнен с ученици, борещи се с острия вятър. Неведнъж Хари се замисли дали нямаше да си прекарат по-добре в топлата обща стая и когато най-накрая стигнаха до Хогсмийд и видяха магазинчето на Зонко затворено, Хари реши, че на това пътуване не му е било писано да е забавно. Рон посочи към „Меденото царство“, коeто за щастие беше отворен и Хари и Хърмаяни се вмъкнаха след него в претъпканият магазин.

— Благодаря на Бога. — потрепери Рон, след като бяха обгърнати от топлия, ухаещ на сладости въздух. — Хайде да останем тук целия следобед!

— Хари, к’во става, моето момче? — Каза бумтящ глас зад тях.

— О, не. — измрънка Хари. Тримата се обърнаха, за да видят професор Слъгхорн, който носеше огромна, пухкава шапка и палто, което напълно й подхождаше, и стискаше в ръцете си голяма торба с кристализирани ананаси, заемайки поне една четвърт от магазина.

— Хари, това е третата от моите вечери, които изпускаш! — каза Слъгхорн, мушкайки го весело с пръст в гърдите. — Няма да стане, моето момче, трябва да ти преподавам уроци! На госпожица Грейнджър й харесват, нали?

— Да, — каза Хърмаяни безпомощно, — те са наистина…

— Е, защо не дойдеш, Хари? — Настоя Слъгхорн.

— Ами, имам тренировки по куидич, професоре — каза Хари, който наистина беше пренатоварен в графика винаги когато Слъгхорн му пращаше малка покана, украсена с виолетова панделка. Тази стратегия значеше, че Рон не беше зарязан, и те обикновено се смеят с Джини, като си представят Хърмаяни, заключена в една стая с Маклагън и Забини.

— Е, определено очаквам да спечелите първия мач, след толкова усилена работа! — каза Слъгхорн. — Но никой не е бил нараняван от малко разнообразие. Какво ще кажеш в понеделник вечер да дойдеш? Предполагам, че сега не можеш да тренираш в това време…

— Не мога, професоре, имам… ъ… уговорена среща с професор Дъмбълдор тогава.

— Отново нямаме късмет! — проплака Слъгхорн драматично. — Ех, добре… не можеш да ме отбягваш вечно, Хари!

И след като им махна, се изнесе от магазина, обръщайки толкова малко внимание на Рон, сякаш беше хлебарка.

— Не мога да повярвам, че още един път се измъкна. — каза Хърмаяни, клатейки главата си. — Трябва да знаеш, че не са чак толкова зле… дори понякога са забавни… — Но тогава видя изражението на Рон. — Вижте, имат великолепни захарни пера, тези ще издържат с часове!

Щастлив, че Хърмаяни е сменила темата за разговор, Хари се заинтересова много повече от захарните пера, отколкото обикновено, но Рон продължи да гледа мрачно и просто сви рамене, когато Хърмаяни го попита къде иска да ходят след това.

— Хайде да отидем в Трите Метли. — предложи Хари. — Там поне ще е топло.

Сложиха си отново шаловете на лицата и излезнаха от магазинчето за сладости. Хапещият вятър беше като ножове, които се забиват в лицата им след сладката топлина на Меденото царство. Улиците не бяха много претъпкани, никой не се мотаеше да си говори наоколо, а всички бързаха да стигнат по-скоро там, където са се запътили. Изключение правеха двама мъже, малко пред тях, които стояха пред Трите Метли. Единия беше много висок и слаб. Хари разпозна барманът, който работеше в другата кръчма на Хогсмийд, Свинската Глава. Когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха, барманът се загърна с наметалото си и потегли на някъде, оставяйки по-ниският мъж да опипва нещо в ръцете си. Те бяха едва на няколко метра от него, когато Хари разбра, кой беше мъжът.

— Мъндънгус!

Нисичкият, кривокрак мъж с дълга, рехава, кестенява коса, подскочи и отвори стар куфар, изсипвайки цялото му съдържание, изглеждащо по-скоро като витрина на магазинче за боклуци.

— О, ’драсти Хари — каза Мъндънгус Флечър. — Е, да не ви задържам.

И той започна да събира нещата си от земята с изражението на човек, който се опитва да се измъкне.

— Продаваш ли тези неща? — попита Хари, гледайки как Мъндънгус събира няколко изцапани предмета от земята.

— Ами, все някак си трябва да живея. — каза Мъндънгус. — Дай ми това!

Рон се беше навел и беше взел нещо сребърно.

— Чакай малко — каза Рон. — Това ми изглежда познато…

— Благодаря ти! — каза Мъндънгус, издърпвайки бокала от ръцете на Рон и прибирайки го обратно в куфара. — Е, ще се видим отново… ОХ!

Хари беше хванал Мъндънгус за гърлото и го беше притиснал в стената и придържайки го с една ръка, извади пръчката от джоба му.

— Хари! — изписка Хърмаяни.

— Взел си това от къщата на Сириус. — каза Хари, който беше почти нос до нос с Мъндънгус и усещаше неприятната миризма на стар тютюн и алкохол. — Това има герба на фамилията Блек върху себе си.

— Аз… не… какво? — заекна Мъндънгус, който бавно се изчервяваше.

— Какво направи в нощта, когато той умря? Върна се в къщата и обра всичко? — изсъска Хари.

— Аз… не…

— Дай ми го!

— Хари, не трябва! — изпищя Хърмаяни, когато Мъндънгус посиня.

Последва удар и Хари усети, как ръцете му се отделят от гърлото на Мъндънгус. Задъхан, Мъндънгус събра набързо изпадалите неща в куфара, чу се звук, като изплющяване от камшик и изчезна.

Хари изпсува силно, въртейки се на едно място да види къде изчезна Мъндънгус.

— ВЪРНИ СЕ, ТИ КРАДЛИВ…!

— Няма смисъл, Хари. — Тонкс се появи от нищото, а косата й беше мокра, сива и леко заледена. — Вече сигурно е в Лондон. Няма смисъл да викаш.

— Той е свил нещата на Сириус! Откраднал ги е!

— Да, въпреки това. — каза Тонкс, която изглеждаше напълно неoбезпокоена от тази информация. — Трябва да влезнеш на топло.

Тя ги изгледа как минават през вратата на Трите Метли. В момента в който бяха вътре, Хари избухна:

— Той е откраднал нещата на Сириус!

— Знам, Хари, но моля те не викай, хората ни зяпат. — прошепна Хърмаяни. — Отидете и седнете, аз ще ви взема нещо за пиене.

Хари все още трепереше от яд, когато няколко минути по-късно Хърмаяни се върна на масата при тях с три бутилки горещ бирен шейк.

— Не може ли Орденът да контролира Мъндънгус? — гневно прошепна Хари. — Не могат ли поне да го спрат да краде всичко, което не е заковано в главните квартири?

— Шшш! — каза Хърмаяни отчаяно, като се огледа наоколо да се увери, че никой не ги подслушва. Имаше няколко магьосника седящи близо до тях, вперили поглед в Хари с огромен интерес и Забини, който се беше облегнал на една колона недалеч от тях. — Хари и аз бих била раздразнена, знам че това са твои неща, които той е откраднал…

Хари отпи от бирения си шейк. За момент беше забравил, че притежава Гримоулд Плейс номер 12.

— Да, това са моите неща! — каза той. — Нищо чудно, че не беше радостен да ме види! Е, отивам да кажа на Дъмбълдор. Той е единственият, от който Мъндънгус се плаши.

— Добра идея. — отвърна Хърмаяни, видимо доволна, че Хари намали тона си. — Рон, в какво си се зазяпал?

— Нищо — каза Рон, бързо отмествайки погледа си от бара, но Хари знаеше, че той се опитва да улови погледа на добре оформената и привлекателната барманка — мадам Розмерта.

— Предполагам „нищото“ е свързано с взимането на още огнено уиски — каза Хърмаяни шепнейки.

Рон не обърна внимание на тази подигравка, отпивайки от питието си, като сметна това за достойно мълчание. Хари си мислеше за Сириус и за това, че и без друго той мразеше тези сребърни бокали. Хърмаяни потропваше с пръсти по масата, а погледа й се местеше между Рон и бара. В момента когато Хари изпи и последните капчици от бутилката си тя каза:

— Ще приемем ли, че денят е свършил и се прибираме към училището тогава?

Момчетата кимнаха. Не беше забавно пътуване и колкото повече оставаха — толкова повече времето се влошаваше. Още един път те плътно се увиха в наметалата си, завързаха шаловете, сложиха си ръкавиците и тогава последваха Кейти Бел заедно с някаква нейна приятелка извън кръчмата на главната улица. Хари си мислеше за Джини, когато тръгнаха бавно към Хогуортс по заледения път. Без съмнение, не я бяха срещнали, помисли си Хари, защото тя и Дийн бяха тайно в Чаеният Магазин на Мадам Пудифуут, който беше изпълнен с щастливи двойки. Намръщено, той наведе глава срещу вятъра и продължи по пътя.

Мина малко време преди Хари да усети, че гласовете на Кейти Бел и приятелката й, които бяха донесени до него от вятъра, станаха остри и силни. Хари се вгледа в неясните им очертания. Двете момичета обсъждаха нещо, което Кейти държеше в ръката си.

— Няма нищо общо с теб, Лени! — Хари чу да казва Кейти.

Те свиха зад един ъгъл, а снегът покри очилата на Хари. Точно когато вдигна ръката си с ръкавицата да ги изчисти, Лени грабна пакетчето което Кейти държеше. Кейти го дръпна обратно и то падна на земята.

Изведнъж Кейти така се издигна във въздуха, не като Рон, когато беше обесен за глезена си, а грациозно, ръцете й бяха отворени, сякаш ще полети. Определено имаше нещо нередно, нещо зло… Косата й се вееше около нея от жестокия вятър, но очите й бяха затворени, а лицето й беше безизразно. Хари, Рон, Хърмаяни и Лени не помръдваха и гледаха. Тогава на почти два метра над земята Кейти издаде ужасяващ вик. Очите й се отвориха, но каквото и да виждаше или каквото и да чувстваше, й причиняваше ужасяваща болка. Тя пищеше и пищеше… Лени започна да пищи също и сграбчи глезените на Кейти, опитвайки се да я върне на земята. Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха да помагат, но дори когато и те я хванаха за глезените, момичето продължаваше да се извисява над тях. Хари и Рон успяха да я хванат, но тя се гърчеше толкова много, че едвам успяваха да я задържат. Свалиха я на земята, но тя продължаваше да се върти и да пищи, очевидно не разпознавайки никой от тях. Хари се огледа, но наоколо изглеждаше като пустиня.

— Останете тук! — извика той на другите, надвиквайки виещият вятър. — Отивам за помощ!

Той започна да бяга с всички сили към училището. Никога не беше виждал някой да се държи така, както Кейти и не можеше да му дойде на ум, какво би причинило това. Той профуча край един завой и се сблъска с нещо, което приличаше на огромна мечка на два крака.

— Хагрид! — задъхано каза Хари, измъквайки се от храстите, в които беше паднал.

— Хари! — каза Хагрид, веждите и брадата, на който бяха покрити със скреж и той носеше огромното си, рунтаво сако от бобърска кожа. — Тъкмо бях при Гроп, той идва насам, затова, е, няма да е зле…

— Хагрид, някой е наранен там отзад, или прокълнат, или нещо…

— К’во? — каза Хагрид, навеждайки се надолу да чуе какво казва Хари през виещия вятър.

— Някой е прокълнат! — повтори Хари.

— Прокълнат? Кой са проклели… нали не е Рон? Или Хърмаяни?

— Не, не е никой от тях. Кейти Бел е. Ела насам.

Заедно тръгнаха да бягат обратно по пътя. Не им отне много време да намерят малката групичка от хора около Кейти, която все още се гърчеше и пищеше на земята. Рон, Хърмаяни и Лени се опитваха да я утешат.

— Отдръпнете се! — извика Хагрид. — Дайте да я видя.

— Нещо й се случи! — сподавено каза Лени. — Не знам какво…

Хагрид се взря в Кейти за секунда, после без да обели дума я взе в ръцете си и тръгна да бяга с нея към замъка. След няколко секунди пронизителните писъци на Кейти утихнаха и единственият звук наоколо беше от вятъра. Хърмаяни отиде при ридаещата приятелка на Кейти и я прегърна.

— Ти си Лени, нали?

Момичето кимна.

— Всичко така изведнъж ли стана или…?

— Стана когато това пакетче се скъса. — сподавено отвърна Лени, сочейки към вече скъсаното пакетче от кафява хартия на земята, през дупката на което се виждаше зелена светлина. Рон се наведе с отворена ръка, но Хари я сграбчи и я дръпна назад.

— Не го докосвай!

Той коленичи. Видя, че от хартията се подаваше обикновена опалова огърлица.

— Виждал съм това преди. — каза Хари, вперил поглед в нея. — Беше изложено преди години в „Боргин и Бъркс“. На етикета пишеше, че е прокълнато. Кейти трябва да го е докоснала. — Той погледна към Лени, която беше започнала да трепери неконтролируемо. — Как това стигна до Кейти?

— Ами точно това обсъждахме. Върна се от тоалетната в Трите Метли, държейки го и каза, че било изненада за някой в Хогуортс и тя трябвало да го достави. — Тя ги погледна странно когато каза това… — О не, не, обзалагам се, че някой й е приложил Империус, а аз дори и не съм осъзнала!

Лени продължи да ридае. Хърмаяни нежно я погали по рамото.

— Не каза кой й го е дал, нали Лени?

— Не… щеше да ми каже… а аз казах, че е глупава и да не го носи в училището, но тя не ме слушаше и… и тогава пробвах да го взема от нея и… и…

Лени изви от отчаяние.

— По-добре да побързаме към училище — каза Хърмаяни, все още прегърнала Лени. — Ще можем да разберем как е. Хайде…

Хари се подвоуми за момент, след това свали шала от лицето си, игнорирайки пъшкането на Рон, и внимателно взе огърлицата с него.

— Ще трябва да покажем това на Мадам Помфри — каза той.

След като последваха Хърмаяни и Лени по пътя, Хари мислеше трескаво. Тъкмо бяха влезли в земите на замъка, когато проговори, без да може да сдържи мислите за себе си.

— Малфой знае за тази огърлица. Беше на витрината в „Боргин и Бъркс“ преди четири години, видях го добре да я оглежда, докато се криех от него и баща му. Това купуваше той в деня, когато го проследихме! Той си е спомнил и се е върнал за нея!

— Аз… не знам, Хари. — каза Рон колебливо. — Много хора ходят в този магазин… и нали това момиче каза, че Кейти го е намерила в женската тоалетна?

— Тя каза, че се е върнала с него от тоалетната, не е задължително да го е намерила там…

— Макгонъгол! — каза Рон предупредително.

Хари погледна нагоре. Професор Макгонъгол бързаше надолу по каменните стъпала през виелицата да се срещне с тях.

— Хагрид каза, че сте видели какво е станало с Кейти Бел. Горе в кабинета ми, веднага моля! Какво е това, което държиш, Потър?

— Това е нещото, което тя докосна. — каза Хари.

— О, Боже! — каза Професор Макгонъгол, гледайки разтревожено след като взе огърлицата от Хари. — Не, не, Филч, те са с мен! — добави яростно тя, когато Филч се приближи към тях през входната зала държейки сензора си за тайни. — Веднага занеси тази огърлица при Професор Снейп, но му кажи да не я докосва и я дръж увита в този шал!

Хари и останалите последваха Професор Макгонъгол по стълбите до кабинета й. Заледените прозорци тракаха в рамките си и стаята беше хладна въпреки огънят, който гореше в камината. Професор Макгонъгол затвори вратата и застана зад бюрото си, за да се изправи срещу Хари, Рон, Хърмаяни и все още хлипащата Лени.

— Е? — каза тя остро. — Какво стана?

Несигурно и с много паузи, опитвайки се да контролира плача си, Лени обясни на професора как Кейти е отишла до тоалетната в Трите Метли и се е върнала държейки пакета, как Кейти е изглеждала малко странна и как са спорили дали е умно да приемат да доставят неизвестен предмет, което е довело до сбиването за пакета и отварянето му. В този момент Лени беше толкова измъчена и изтощена, че от нея не можеше да се измъкне и дума повече.

— Добре. — каза Професор Макгонъгол и се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни. — Какво стана когато Кейти докосна огърлицата?

— Издигна се във въздуха. — каза Хари, преди Рон или Хърмаяни да успеят да проговорят. — И тогава започна да пищи и рухна на земята. Професоре, може ли да се видя с Професор Дъмбълдор, моля ви?

— Директорът го няма до понеделник, Потър. — каза Професор Макгонъгол, гледайки изненадано.

— Няма го? — повтори ядосано Хари.

— Да, Потър, няма го! — остро каза професор Макгонъгол. — Но всичко, което имаш да казваш за тази ужасна случка, можеш да го кажеш и на мен, уверявам те!

За част от секундата, Хари се подвоуми. Професор Макгонъгол не му вдъхваше доверие. Дъмбълдор изглеждаше по-сигурен. Това беше въпрос на живот и смърт и нямаше място да се притеснява, че някой ще му се смее.

— Мисля, че Драко Малфой е дал тази огърлица на Кейти, Професоре.

От едната му страна Рон си потърка носа, видимо притеснен, от другата страна Хърмаяни беше кръстосала крака, на известно разстояние от Хари.

— Това е много сериозно обвинение, Потър. — каза Професор Макгонъгол, след шокирана пауза. — Имаш ли някакво доказателство?

— Не, — каза Хари, — но… — и той и каза за проследяването на Малфой до „Боргин и Бъркс“ и разговорът, който са подслушали между него и господин Боргин.

Когато престана да говори, професор Макгонъгол гледаше видимо учудено.

— Малфой, е взел нещо от „Боргин и Бъркс“ за поправка?

— Не, Професоре, той просто искаше Боргин да му каже как да поправи нещо, не беше с него. Но не това е замисъла, работата е там, че той купи нещо в същото време и мисля, че беше тази огърлица.

— Видя ли Малфой да напуска магазина с подобен пакет?.

— Не, професоре, той каза на Боргин да го пази в магазина за него…

— Но, Хари, — прекъсна го Хърмаяни — Боргин го попита ако иска да го вземе със себе си, и Малфой каза „не“…

— Очевидно, защото не е искал да го докосва! — каза Хари ядосано.

— Това, което всъщност каза, беше: „Как бих изглеждал, носейки това по улицата?“ — отвърна Хърмаяни.

— Е, щеше да изглежда като идиот, носещ огърлица. — добави Рон.

— О, Рон, — каза Хърмаяни отчаяно, — щеше да е опакована и нямаше да му се налага да я докосва и щеше да е лесно да я скрие под наметалото си, така че никой да не я види! Мисля, че каквото и да е резервирал в „Боргин и Бъркс“, било е шумно или голямо, нещо, което е знаел, че ще привлече вниманието към него, ако го носеше по улицата… и за всеки случай, — продължи тя на висок глас, преди Хари да успее да я прекъсне, — аз питах Боргин за огърлицата, не помните ли? Когато отидох в магазина и опитах да разбера какво е помолил Малфой да му запази, я видях там. И Боргин просто ми каза цената, не каза, че вече е продадена или нещо такова…

— Очевидно е разбрал какво си намислила за пет секунди и естествено, че нямаше да ти каже… и без това Малфой може да я е взел след това…

— Достатъчно! — каза Професор Макгонъгол, в момента когато изглеждайки разярена, Хърмаяни отвори устата си да отговори. — Потър, оценявам, че ми казваш това, но не можем да обвиним господин Малфой, защото е посетил магазина, от където тази огърлица евентуално е била закупена. Същото би било вероятно за може би стотици хора.

— …Това казах и аз… — смрънка Рон.

— …и във всеки случай, предприехме строги мерки за сигурност тази година. Не вярвам тази огърлица да е влизала в училището без наше знание…

— Но…

— …и още повече — каза Професор Макгонъгол, с изражение на ужасен завършек, — господин Малфой не беше в Хогсмийд днес.

Хари зяпна към нея прималяло.

— Откъде знаете, Професоре?

— Защото изтърпяваше наказание при мен. Не беше написал домашното си по Трансфигурация два поредни пъти. За това благодаря, че ми казваш за подозренията си, Потър, — каза тя, марширувайки край тях, — но трябва да отида до болничното крило, за да видя Кейти Бел. Приятен ден на всички.

Тя остави отворена вратата на кабинета си. Те нямаха избор, освен да я последват, без да кажат и дума. Хари и другите двама бяха ядосани, въпреки това, той не можеше да не се присъедини, когато почнаха да обсъждат какво е станало.

— И на кой мислиш, Кейти е трябвало да даде огърлицата? — попита Рон, когато се качваха по стъпалата към общата стая.

— Един Бог знае. — каза Хърмаяни. — Но който и да е било, не е имал много възможности. Никой не би могъл да отвори този пакет, без да се докосне до огърлицата.

— Би могъл да е предназначен за много хора. — каза Хари. — Дъмбълдор — смъртожадните с удоволствие биха се отървали от него, той трябва да е една от техните първи мишени. Или Слъгхорн — Дъмбълдор смята, че Волдемор наистина е искал той да се присъедини към него, и сега те не могат да се примирят, че Слъгхорн е с Дъмбълдор. Или…

— Или за теб. — каза Хърмаяни, гледайки притеснено.

— Възможно е, — каза Хари, — но Кейти не би ли се обърнала просто на пътя и да ми я даде? Бях зад нея през цялото време откакто излезнахме от Трите Метли. Щеше да има много по-голям смисъл да достави пакета извън Хогуортс, нали Филч претърсва всеки който влиза и излиза. Чудя се, защо Малфой й е казал да го внесе в замъка?

— Хари, Малфой не е бил в Хогсмийд! — каза Хърмаяни, тропайки разочаровано с крак.

— Трябва да е имал съучастник тогава. — каза Хари. — Краб или Гойл — или, помислете си, друг смъртожаден, той ще има много по-добри приятели от Краб и Гойл, с които се движи сега…

Рон и Хърмаяни обмениха погледи, които ясно казваха „няма смисъл да го убеждаваме“.

Дилигроут. — каза Хърмаяни, когато най-накрая стигнаха до Дебелата Дама.

Портретът се отвори, за да ги допусне до общата стая. Беше доста пълна и вмирисана на мокри дрехи. Изглежда доста хора се бяха върнали по-рано от Хогсмийд заради лошото време. Нямаше бръмчене от страх или размисли, все пак новината за случилото се с Кейти все още не се беше разнесла.

— Когато седнеш и се замислиш, всъщност не беше отлична атака. — каза Рон, изгонвайки един от първокурсниците от един стол до камината и седна. — Проклятието дори не стигна до замъка.

— Прав си. — каза Хърмаяни, изритвайки Рон от стола с крака си и предлагайки го отново на първокурсника. — Въобще не беше.

— Но откога Малфой, е един от най-великите мислители на света? — попита Хари.

Нито Рон, нито Хърмаяни му отвърнаха.