Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

22. След погребението

Над кулите на замъка бяха започнали да се появяват късчета синьо небе, но тия знаци на наближаващото лято не подобряваха настроението на Хари. Той не успяваше нито в опитите си да узнае, какво прави Малфой, нито в усилията си да завърже със Слъгхорн разговор, който би могъл някак да доведе до това, Слъгхорн да му даде спомена, който както изглеждаше бе потулял десетилетия.

— За последен път ти казвам, просто забрави за Малфой. — каза строго Хърмаяни на Хари.

Те седяха с Рон на слънце в двора след обяда. Хърмаяни и Рон стискаха диплянки на Министерството на магията — „Често допускани грешки при Магипортиране и как да ги избягваме“ — те щяха да преминат теста си за Магипортиране същия следобяд, но като цяло диплянките не успокояваха нервите.

Рон се сепна и се опита да се скрие зад Хърмаяни, когато иззад ъгъла се показа някакво момиче.

— Не е Лавендър. — каза отегчена Хърмаяни.

— О, добре. — каза с облекчение Рон.

— Хари Потър? — каза момичето. — Помолиха ме да ти дам това.

— Благодаря…

Сърцето на Хари се сви, когато пое малкото руло пергамент. Когато момичето се отдалечи достатъчно, за да не го чува, той рече:

— Дъмбълдор каза, че няма да имаме никакви уроци, докато не получа спомена!

— Може би иска да провери, как напредваш? — предположи Хърмаяни, докато Хари развиваше пергамента; вместо разтегления, тесен, наклонен почерк на Дъмбълдор обаче той видя неравен, разкрачен почерк, много труден за разчитане заради наличието на големи петна по пергамента, където мастилото се беше разтекло.

„Скъпи Хари, Рон и Хърмаяни!

Арагог умря снощи. Хари, Рон, вие сте се срещали с него и знаете, колко специален беше той.

Хърмаяни, зная, че ти би го харесала.

За мен ще означава много, ако отскочите за погребението по-късно тази вечер.

Каня се да го направя около мръкване, това му беше любимото време на деня.

Зная, че не ви е разрешено да излизате така късно, но вие можете да използвате мантията.

Не бих ви молил, но не мога да го понеса сам.

Хагрид“

— Виж това. — каза Хари, подавайки бележката на Хърмаяни.

— О, небеса. — каза тя, прочитайки я бързо и я даде на Рон, който я зачете с все по-невярващо изражение.

— Той е луд. — заяви той яростно. — Това нещо каза на приятелчетата си да изядат Хари и мен! Каза им да заповядат! А сега Хагрид очаква да идем да плачем над ужасното му космато тяло!

— Не е само това. — каза Хърмаяни. — Той иска от нас да напуснем замъка посред нощ, а знае, че мерките за сигурност са милион пъти по-затегнати, знае и колко много неприятности ще имаме, ако ни хванат.

— И преди сме ходили нощем да го видим. — рече Хари.

— Да, но за такова нещо? — каза Хърмаяни. — Рискували сме много, за да помагаме на Хагрид, но в края на краищата Арагог е мъртъв. Ако ставаше дума да го спасим…

— …още по-малко бих искал да отида. — каза категорично Рон. — Ти не си го срещала, Хърмаяни. Повярвай ми, мъртъв ще бъде много по-добър.

Хари взе пак бележката и се загледа в мастилените петна по нея. Явно обилни, горещи сълзи бяха капали по пергамента…

— Хари, не може да си мислиш да отидеш. — каза Хърмаяни. — Това е толкова безсмислена причина да получиш наказание след часовете.

Хари въздъхна.

— Да, зная. — рече той. — Предполагам, че Хагрид ще трябва да погребе Арагог без нас.

— Да. — каза Хърмаяни с облекчение. — Виж какво, следобяд няма да има почти никой в часа по отвари, понеже ще ходим на тестовете… Опитай се да поразмекнеш тогава Слъгхорн!

— Мислиш, че на петдесет и седмия път ще имам късмет, а? — каза с горест Хари.

— Късмет. — промълви внезапно Рон. — Хари, това е то — трябва ти късмет!

— Какво искаш да кажеш?

— Използвай отварата си за късмет!

— Рон, това е… това е! — възкликна Хърмаяни замаяна. — Разбира се! Защо аз не се сетих?

Хари се взря в двамата.

— Феликс фелисис? — каза той. — Не знам… мислех да я пазя…

— За какво? — попита скептично Рон.

— Че има ли нещо по-важно от тоя спомен, Хари? — запита Хърмаяни.

Хари не отговори. Мисълта за онова мъничко златно шишенце известно време бе навещавала периферията на въображението му; в дълбините на съзнанието му бяха зрели смътни и неопределени планове, неосъзнавани с изключение на сънищата и по време на междинното състояние между съня и бодърстването, които включваха раздялата на Джини с Дийн и един Рон, който по някакъв начин е щастлив да я види с нов приятел…

— Хари? Тук ли си още? — попита Хърмаяни.

— Какво? Да, разбира се. — отвърна той, опомняйки се. — Ами… добре. Ако не успея да накарам Слъгхорн да говори следобяд, ще взема малко Феликс и ще опитам пак довечера.

— Значи, решено е. — каза живо Хърмаяни, изправяйки се и правейки изящен пирует. — Посока… непоколебимост… вникване… — промърмори тя.

— О, престани с това! — помоли я Рон. — И без друго ми е достатъчно зле… бързо, скрийте ме!

— Не е Лавендър. — каза нетърпеливо Хърмаяни, когато още две момичета се появиха на двора, а Рон се мушна зад нея.

— Хубаво. — рече Рон, надзъртайки над рамото на Хърмаяни, за да провери. — По дяволите, не изглеждат щастливи, а?

— Това са сестрите на Монтгомъри и то се знае, че няма да изглеждат щастливи, не чу ли какво е станало с по-малкия им брат? — каза Хърмаяни.

— Честно казано, изгубил съм сметката на това, което се случва с роднините на всеки тук. — отвърна Рон.

— Е, брат им беше нападнат от върколак. Говори се, че майка им била отказала да помага на смъртожадните. Така или иначе, момчето беше едва на пет години и умря в „Св. Мънго“, не можаха да го спасят.

— Умря? — повтори Хари ужасен. — Но нали върколаците не убиват, а само те превръщат в един от тях?

— Понякога убиват — каза Рон, който сега доби необичайно мрачен вид. — Чувал съм, че това става, когато върколакът изпадне в изстъпление.

— Как се е казвал върколакът? — попита бързо Хари.

— Ами, говори се, че е бил Фенрир Грейбек. — каза Хърмаяни.

— Знаех си — маниакът, който обича да напада деца, оня, за който ми разказа Лупин! — каза гневно Хари.

Хърмаяни му хвърли суров поглед.

— Хари, ти трябва да вземеш онзи спомен. — каза тя. — Става дума за това, да бъде спрян Волдемор, нали? Всичките тези ужасни неща, които стават, са заради него…

Звънецът прозвуча над тях откъм замъка и Хърмаяни и Рон скочиха ужасени на крака.

— Ще се справите. — каза им Хари, когато се запътиха към входната зала, за да се срещнат с останалите, явяващи се на теста за Магипортиране. — Успех.

— И на теб! — рече многозначително Хърмаяни, когато Хари тръгна към подземията.

Този следобяд само трима имаха отвари: Хари, Ърни и Драко Малфой.

— Още сте малки, за да се магипортирате? — каза сърдечно Слъгхорн. — Не сте още навършили седемнайсет?

Те поклатиха глави.

— А, добре. — каза бодро Слъгхорн, — след като сте толкова малко, ще направим нещо за забавление. Искам всички да ми сварите нещо забавно!

— Звучи добре, сър. — каза, подмазвайки се, Ърни и потри ръцете си. Малфой, от друга страна, изобщо не се усмихна.

— Какво имате пред вид под „нещо забавно“? — каза той раздразнително.

— О, изненадайте ме. — каза безгрижно Слъгхорн.

Малфой отвори своя учебник „Приготвяне на отвари за напреднали“ с намусено изражение. Беше съвършено ясно, че счита този урок за загуба на време. Несъмнено, помисли Хари, наблюдавайки го над своя учебник, на Малфой му се свидеше времето, което иначе би могъл да прекара в Нужната стая.

Дали си въобразяваше, или Малфой също като Тонкс изглеждаше отслабнал! Със сигурност изглеждаше по-блед; кожата му все още имаше онзи сивкав оттенък, вероятно защото виждаше така рядко слънчева светлина напоследък. Нямаше го обаче духът на самодоволство, вълнение или превъзходство; нищо от перченето му в „Хогуортс експрес“, когато се хвалеше открито със задачата, която му е дал Волдемор… Според Хари можеше да има само един извод: изпълнението на задачата, каквато и да беше, вървеше зле.

Ободрен от тази мисъл, Хари прелисти своя учебник „Приготвяне на отвари за напреднали“ и намери силно преправена от Нечистокръвния принц версия на „Еликсир, предизвикващ еуфория“, който изглежда не само отговаряше на искането на Слъгхорн, но и можеше (сърцето на Хари подскочи, когато му мина тази мисъл) така да предразположи Слъгхорн, че да бъде готов да даде онзи спомен на Хари, ако успееше да го убеди да го вкуси…

— Е, и тъй, това изглежда наистина прекрасно. — каза Слъгхорн час и половина по-късно, плясвайки с ръце, когато се вгледа в слънчевожълтото съдържание на котела на Хари. — Еуфория, както разбирам? А какво подушвам? Мммм… прибавил си щипка мента, нали? Нетрадиционно, но какъв прилив на вдъхновение, Хари, разбира се, това би могло да неутрализира откъслечните странични ефекти на прекомерно пеене и щипане на носа… Наистина не зная, откъде ти идват тези хрумвания, моето момче… освен ако…

Хари натъпка с крак учебника на Нечистокръвния принц по-дълбоко в чантата си.

— …просто в теб се проявяват гените на майка ти!

— О… да, може би — каза с облекчение Хари.

Ърни изглеждаше кисел; решен по изключение да надмине Хари, той най-стремително беше изобретил своя собствена отвара, която се беше сгъстила и образувала някакви пурпурни бучки на дъното на котела му. Малфой вече си събираше нещата с кисела физиономия; Слъгхорн беше обявил неговия разтвор за хълцане просто за „задоволителен“.

Звънецът би и Ърни и Малфой излязоха веднага.

— Сър… — започна Хари, но Слъгхорн незабавно погледна през рамо; щом видя, че в стаята са останали само той и Хари, забърза навън с всички сили.

— Г-н професоре… г-н професоре, не искате ли да опитате моята от…? — извика отчаяно Хари.

Но Слъгхорн беше изчезнал. Разочарован, Хари изправни котела, прибра си нещата, напусна подземието и бавно тръгна нагоре по стълбите към общата стая.

Рон и Хърмаяни се прибраха късно следобяд.

— Хари! — извика Хърмаяни, когато се вмъкна през отвора на портрета. — Хари, аз изкарах!

— Браво! — каза той. — Ами Рон?

— Той… него просто го скъсаха. — прошепна Хърмаяни, когато Рон се домъкна в стаята с най-навъсен вид. — Наистина нямаше късмет, една дреболия — изпитващият просто забеляза, че е оставил зад себе си половин вежда… Какво стана със Слъгхорн?

— Нищо не стана. — отвърна Хари, когато Рон се присъедини към тях. — Лош късмет, приятелю, но следващия път ще минеш — можем да го вземем заедно.

— Да, предполагам. — измърмори Рон. — Но половин вежда… сякаш има някакво значение!

— Зная, — каза успокоително Хърмаяни, — наистина изглежда жестоко…

На вечеря те се занимаваха предимно с това да ругаят грубо изпитващия по Магипортиране и Рон изглеждаше донякъде поободрен, додето тръгнат обратно за общата стая, вече обсъждайки висящия въпрос със Слъгхорн и спомена.

— Е, Хари — ще използваш ли Феликс фелисис, или какво? — попита Рон.

— Да, предполагам, че тъй ще е по-добре. — каза Хари. — Не мисля, че ще ми трябва всичката, не си струва количество за двайсет и четири часа, няма да ми отнеме цялата нощ… ще взема мъничко. Три-четири часа би трябвало да стигнат.

— Усещаш се забележително, когато я вземеш. — каза Рон, унесен в спомени. — Сякаш не можеш dа сбъркаш нищо.

— Какви ги приказваш? — разсмя се Хърмаяни. — Ти никога не си я вземал!

— Да, но си мислех, че съм, нали? — каза Рон, сякаш обясняваше нещо очевидно. — То си е същото…

Понеже току-що бяха видяли Слъгхорн да влиза в Голямата зала, а знаеха, че обича да похапва дълго, те се помаяха малко в общата стая, като планът беше Хари да иде в кабинета на Слъгхорн веднага, щом учителят вече трябва да се е прибрал там. Когато слънцето се сниши до върховете на дърветата в Забранената гора, те решиха, че моментът е настъпил и след като внимателно провериха, дали Невил, Дийн и Шеймъс са всички в общата стая, се промъкнаха в момчешкото спално помещение.

Хари извади от дъното на куфара навитите чорапи и измъкна мъничкото, блестящо шишенце.

— Е, хайде. — каза Хари, надигна шишенцето и пое една внимателно премерена глътка.

— Какво усещаш? — прошепна Хърмаяни.

За момент Хари не отговори. После бавно, но сигурно го обзе ободряващо усещане; той се почувства способен да направи всичко, абсолютно всичко… а получаването на спомена от Слъгхорн внезапно започна да му изглежда не само възможно, но и съвсем лесно…

Той стана, усмихвайки се, преизпълнен със самоувереност.

— Отлично. — каза той. — Наистина отлично. Добре… аз отивам при Хагрид.

— Какво? — възкликнаха в един глас втрещените Рон и Хърмаяни.

— Не, Хари… ти трябва да идеш и да се срещнеш със Слъгхорн, не помниш ли? — каза Хърмаяни.

— Не. — каза самоуверено Хари. — Отивам при Хагрид, имам чувството, че трябва да ида при Хагрид.

— Да нямаш чувството, че трябва да погребеш един огромен паяк? — каза зашеметен Рон.

— Да. — каза Хари, измъквайки от чантата си своята мантия-невидимка. — Усещам, че сякаш това е мястото, където трябва да бъда довечера, разбирате ли какво искам да кажа?

— Не. — отговориха заедно Рон и Хърмаяни, вече и двамата доста разтревожени.

— Това е Феликс фелисис, предполагам? — каза неспокойно Хърмаяни, държейки шишенцето срещу светлината. — Да не си взел друго шишенце, пълно с… не знам…

— Есенция за умопомрачение? — предположи Рон, когато Хари намяташе мантията върху раменете си.

Хари се разсмя, а Рон и Хърмаяни го погледнаха още по-разтревожени.

— Вярвайте ми. — каза той. — Зная какво правя… или поне — той уверено се отправи към вратата. — Феликс знае.

Той покри с мантията главата си и заслиза по стълбата, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В подножието на стълбата Хари се промъкна през отворената врата.

— Какво правеше там горе с нея! — изкрещя Лавендър Браун, взирайки се право през Хари в Рон и Хърмаяни, излизащи заедно от момчешкото спално помещение. Хари чу, как Рон запелтечи зад него и се втурна през стаята по-далеч от тях.

Беше лесно да мине през портрета; когато се приближи, Джини и Дийн влизаха през него и Хари можа да се промъкне между тях. Когато правеше това, той случайно се докосна до Джини.

— Не ме блъскай, ако обичаш, Дийн — каза раздразнено тя. — Винаги правиш така, аз мога прекрасно да мина и сама…

Портретът се завъртя и затвори след Хари, но не и преди да чуе, как Дийн й отвърна ядосан… Със засилващо се чувство на въодушевление Хари продължи да крачи през замъка. Не беше нужно да се прокрадва, защото не срещаше никого по пътя си, но това не го изненадваше ни най-малко. Тази вечер той бе най-големият късметлия в „Хогуортс“.

Той нямаше никаква представа откъде знае, че е правилно да иде при Хагрид. Сякаш отварата винаги осветяваше следващите му няколко крачки. Той не можеше да види крайната цел, не можеше да види, къде е отишъл Слъгхорн, но знаеше, че върви по правилния път, за да вземе тоя спомен. Когато стигна Входната зала, видя, че Филч беше забравил да заключи входната врата. Радостно усмихнат, Хари я отвори и за миг вдъхна миризмата на чист въздух и треви, преди да тръгне в полумрака надолу по стъпалата.

Когато стигна най-долното стъпало му хрумна, колко приятно би било да мине през лехите със зеленчуци на път за Хагрид. Не беше съвсем по пътя му, но на Хари му изглеждаше ясно, че това е хрумване, на което следва да се подчини, така че се насочи незабавно към зеленчуковите лехи, където за негова радост, но не и изненада, намери професор Слъгхорн да разговаря с професор Спраут. Хари се спотаи зад един нисък каменен зид, усещайки се в хармония със света, и се вслуша в разговора им.

— Много съм Ви благодарен за отделеното време, Помона, — казваше учтиво Слъгхорн, — повечето авторитети твърдят, че са най-ефикасни, когато се берат на свечеряване.

— О, напълно съм съгласна. — каза топло професор Спраут. — Тези стигат ли Ви?

— Предостатъчно, предостатъчно. — каза Слъгхорн, който, както Хари забеляза, носеше наръч листати растения. — От това ще има по няколко листа за всеки от моите третокурсници и няколко в запас, ако някой ги превари… Е, приятна вечер, и отново благодаря много!

Професор Спраут се отдалечи в сгъстяващата се тъмнина в посока на нейните оранжерии, а Слъгхорн се насочи към мястото, където невидим стоеше Хари.

Обхванат от незабавното желание да се разкрие, Хари смъкна със замах мантията.

— Добър вечер, г-н професоре.

— Мерлинова брада, Хари, накара ме да подскоча. — каза Слъгхорн, спирайки изведнъж и го загледа предпазливо. — Как излезе от замъка?

— Мисля, че Филч навярно е забравил да заключи вратите. — бодро каза Хари и забеляза със задоволство, че Слъгхорн се намръщи.

— Ще докладвам за този човек, ако питаш мен, той е по-загрижен за боклука, отколкото за надлежните мерки за сигурност… Но защо тогава си излязъл, Хари?

— Ами, сър, заради Хагрид. — каза Хари, който знаеше, че точно сега най-доброто бе да каже истината. — Той е доста разстроен. Но нали няма да кажете никому, г-н професоре? Не искам да му създавам неприятности…

Очевидно любопитството на Слъгхорн бе възбудено.

— Хм, не мога да обещая това. — каза рязко той. — Но зная, че Дъмбълдор има пълно доверие на Хагрид, така че съм сигурен, че той не може да прави нещо много страшно.

— Ами, това е оня огромен паяк, който той има от много години… Той живееше в гората… Можеше да говори и тъй нататък…

— Чух слухове, че имало акромантули в гората. — каза спокойно Слъгхорн, поглеждайки към масата от тъмни дървета. — Значи е вярно?

— Да. — отговори Хари. — Но този, Арагог, първият, който Хагрид е завъдил, умря снощи. Той е смазан. Иска компания, когато го погребва и аз му казах, че ще ида.

— Трогателно, трогателно. — каза Слъгхорн разсеяно, вперил големите си уморени очи в далечните светлини от колибата на Хагрид. — Но отровата на акромантулата е много ценна… Ако звярът е умрял наскоро, може още да не е изсъхнала… Разбира се, не бих искал да правя нищо непристойно, щом Хагрид е разстроен… но ако има някакъв начин да се набави… искам да кажа, че е почти невъзможно да се вземе отрова от жива акромантула…

Слъгхорн изглежда сега говореше повече на себе си, отколкото на Хари.

— …изглежда ужасна загуба да не се вземе… мога да взема по сто галеона на пинта… Честно казано, заплатата ми не е голяма…

И сега Хари разбра ясно какво трябва да се направи.

— Добре, — каза той с най-убедително колебание, — добре, г-н професор, ако искате да дойдете, Хагрид навярно ще бъде много доволен… Да изпрати Арагог по-добре, нали разбирате…

— Да, естествено. — каза Слъгхорн и сега очите му заблестяха от възторг. — Ето какво, Хари. Ще се срещнем там долу, аз ще взема една-две бутилки… Ще пийнем за… е, не за здравето… на бедното животно… но така или иначе, ще го изпратим достойно, след като го погребем. И ще си сменя връзката, тази е малко ярка за случая…

Той забърза обратно към замъка, а Хари хукна при Хагрид, доволен от себе си.

— Ти дойде. — каза дрезгаво Хагрид, когато отвори вратата и видя Хари да се появява пред него изпод мантията-невидимка.

— Да… обаче Рон и Хърмаяни не можаха. — каза Хагрид. — Те много съжаляват.

— Няма… няма значение… Трогнат съм, че все пак си тука, Хари…

Хагрид изхлипа силно. Беше си направил черна траурна лента от нещо, приличащо на парцал, потопен в боя за обувки, а очите му бяха отекли, зачервени и подути. Хари го потупа утешително по лакътя, който беше най-високото място, до което можеше лесно да достигне.

— Къде ще го погребем? — попита той. — В гората?

— По дяволите, не. — каза Хагрид, бършейки разплаканите си очи с полите на ризата си. — Другите паяци не ме допущат близо до паяжините си, откак Арагог умря. Излиза, че само по негово нареждане не са ме изяли! Можеш ли да повярваш, Хари?

Честният отговор беше „да“; Хари си спомни с болезнена лекота картината, когато с Рон се бяха изправили лице в лице срещу акромантулите. Те бяха показали съвсем ясно, че Арагог е единственото нещо, възпиращо ги да изядат Хагрид.

— Никога преди не е имало част от гората, дето да не мога да ходя! — каза Хагрид, клатейки глава. — Право да ти кажа, хич не беше лесно да ’зема тялото на Арагог оттам — виждаш ли, те обикновено изяждат умрелите… Ама исках да му направя хубаво погребение… достойно изпращане…

Той отново избухна в ридания и Хари продължи да го потупва по лакътя, като същевременно каза (защото изглежда отварата показваше, че точно това трябва да направи):

— Професор Слъгхорн ме срещна, като идвах насам, Хагрид.

— Нали не си загазил? — погледна го разтревожен Хагрид. — Ти не тряб’а да ходиш извън замъка по тъмно, знам, аз съм виновен…

— Не, не, когато чу, какво правя, той каза, че би желал също да дойде и да отдаде последна почит на Арагог. — каза Хари. — Мисля, че отиде да си облече нещо по-подходящо… и каза, че ще донесе няколко бутилки, така че да пийнем в памет на Арагог…

— Наистина ли? — каза Хагрид, едновременно изненадан и развълнуван. — Туй… туй е много мило от негова страна, да, и туй, че не те е върнал, също… Аз никога преди не съм имал много работа с Хорис Слъгхорн… Идва да види стария Арагог, а? Добре… на него туй би му харесало, на Арагог…

Хари тайничко си помисли, че това, което Арагог би харесал най-много у Слъгхорн би било обилното количество ядивна плът в него, но той само отиде до задния прозорец на колибата на Хагрид, откъдето видя твърде ужасяващата гледка на огромния паяк, лежащ отвън по гръб с извити и преплетени крачища.

— Тук ли ще го погребем, Хагрид, в градината ти?

— Мислех точно зад лехата с тиквите. — каза Хагрид със задавен глас. — Вече съм изкопал… нали разбираш… гроб. Мислех само да кажем някои добри неща над него — щастливи спомени, нали разбираш…

Гласът му затрепери и пресекна. На вратата се почука и той се обърна да отвори, издухвайки носа си в огромната си носна кърпа на точки. Слъгхорн бързо прекрачи прага с няколко бутилки в ръце, сложил траурна черна вратовръзка.

— Хагрид, — каза той с дълбок, печален глас — така съжалявам да чуя за Вашата загуба.

— Туй е много мило от Ваша страна. — каза Хагрид. — Много благодаря. Благодаря и затуй, че не сте наказал Хари със задържане…

— Не бих и помислил. — каза Слъгхорн. — Тъжна нощ, тъжна нощ… Къде е бедното създание?

— Там отвън. — каза Хагрид с треперещ глас. — Ще… ще започваме ли тогава?

Тримата излязоха в градината отзад. Бледа луна блестеше през дърветата и лъчите и се смесваха със светлината, изливаща се от прозореца на Хагрид, за да осветят тялото на Арагог, лежащо на ръба на голяма яма до триметрова купчина прясно изкопана пръст.

— Величествено. — каза Слъгхорн, приближавайки до главата на паяка, където осем млечнобели очи се взираха невиждащо в небето и две огромни, извити щипки лъщяха неподвижни на лунната светлина. На Хари му се стори, че чу подрънкване на бутилки, когато Слъгхорн се наведе над щипците, очевидно проучвайки огромната космата глава.

— Не ’секи оценява, колко са красиви те. — каза Хагрид на гърба на Слъгхорн през сълзи, стичащи се от присвитите му очи. — Не знаех, че се интересувате от същества като Арагог, Хорис.

— Да се интересувам? Драги ми Хагрид, аз благоговея пред тях. — каза Слъгхорн, отдръпвайки се от тялото. Хари видя отблясък на бутилка, изчезваща под наметалото му, макар че Хагрид, който пак бършеше очите си, не забеляза нищо. — И така… да продължим ли с погребението?

Хагрид кимна и пристъпи напред. Той вдигна гигантския паяк в ръцете си и с мощно изпъшкване го претъркули в тъмнеещата яма. Той се удари о дъното с ужасяващо, хрущящо тупване. Хагрид отново заплака.

— Разбира се, за Вас, който най-добре сте го познавал, е трудно. — каза Слъгхорн, който както и Хари не можеше да достигне по-високо от лакътя на Хари, но все пак го потупваше. — Да кажа ли аз няколко думи?

Трябва да е взел доста много доброкачествена отрова от Арагог, помисли Хари, защото Слъгхорн се усмихваше самодоволно, когато пристъпи към ръба на ямата и каза с бавен, внушителен глас:

— Сбогом, Арагог, цар на паякообразните, чието дълго и вярно приятелство не ще забравят тия, които те познаваха! Макар че тялото ти ще се разпадне, духът ти витае над тихите, оплетени с паяжини кътчета на твоя горски дом. Нека многооките ти наследници благоденстват завинаги, а човешките ти приятели намерят утеха за претърпяната загуба.

— Туй беше… туй беше… прекрасно! — изви Хагрид и се свлече на купчината с тор, ридаейки по-силно отвсякога.

— Ето, ето — каза Слъгхорн и размаха пръчката си, така че огромната купчина пръст се издигна и после падна с приглушен звук върху мъртвия паяк, образувайки гладка могила. — Нека влезем вътре да пийнем. — Хвани го от другата страна, Хари… Така… Хайде, станете, Хагрид… Браво…

Те настаниха Хагрид на един стол до масата. Фанг, който по време на погребението се беше спотайвал в кошницата си, пристъпи безшумно към тях и сложи тежката си глава в скута на Хари както обикновено. Слъгхорн отвори една от бутилките с вино, които бе донесъл.

— Проверил съм ги всичките за отрова — увери той Хари, изливайки повечето от първата бутилка в една от халбите на Хагрид, голяма колкото ведро и подавайки я на Хагрид. — Накарах едно домашно духче да опита всички бутилки след това, което се случи с бедния ти приятел Рупърт.

Хари мислено си представи изражението на лицето на Хърмаяни, ако някога чуеше за тази злоупотреба с домашните духчета, и реши никога да не я споменава пред нея.

— Едно за Хари… — каза Слъгхорн, разделяйки съдържанието на втората бутилка между две халби, — и едно за мен. — Е, — той вдигна високо халбата си — за Арагог.

— Арагог. — казаха Хари и Хагрид заедно. Слъгхорн и Хагрид отпиха големи глътки. Хари обаче, следвайки пътя, осветен пред него от Феликс фелисис, знаеше, че не бива да пие, така че само се престори, че отпива глътка и после остави халбата на масата пред себе си.

— Отгледах го от яйце, разбирате ли. — каза мрачно Хагрид. — Таквоз мъничко същество беше, когато се излюпи. Горе-долу колкото пекинез.

— Сладкия той. — каза Слъгхорн.

— Обикновено го държах в един шкаф в училище, докато… ъъ…

Лицето на Хагрид помрачня и Хари знаеше защо: Том Ридъл бе успял да направи така, че да изгонят Хагрид от училище, обвинен за отварянето на Стаята на тайните. Слъгхорн обаче изглежда не слушаше; той гледаше нагоре към тавана, от който висяха множество месингови съдове, а също сноп от дълги, копринени, блестящо бели косми.

— Това да не са косми от еднорог, Хагрид?

— О, да. — каза Хагрид безучастно. — Отскубват се от опашките им, закачат се по клони и други таквиз работи в гората, нали знаете…

— Но драги приятелю, знаете ли колко са ценни?

— Аз ги използвам да закрепвам превръзки и други таквиз работи, когато някое животно се нарани. — сви рамене Хагрид. — Дяволски полезни са… много здрави.

Слъгхорн отпи още една голяма глътка от халбата си, а очите му внимателно оглеждаха колибата, търсейки, както Хари знаеше, още съкровища, които би могъл да превърне в богати запаси от отлежала в дъбови бъчви медовина, захаросани ананаси и кадифени смокинги. Той напълно отново халбата на Хагрид и своята и го заразпитва за съществата, живеещи понастоящем в гората и за това, как успява Хагрид да се грижи за всички. Хагрид, който се разпалваше под влиянието на питието и на ласкателния интерес на Слъгхорн, спря да бърше очите си и с удоволствие навлезе в дълго обяснение за развъждането на съчковците.

Феликс фелисис в този момент побутна Хари и той забеляза, че запасите от пиенето, донесено от Слъгхорн, бързо привършват. Хари още не бе сполучвал с Доливащото заклинание, без да го произнесе на глас, но мисълта, че тази нощ не би успял да го направи, беше смешна: наистина, Хари се усмихна вътрешно, когато, незабелязан от Слъгхорн и Хагрид (разправящи си сега истории за незаконна търговия със змейски яйца), той насочи под масата пръчката си към изпразващите се бутилки и те незабавно започнаха да се пълнят.

След около час Хагрид и Слъгхорн започнаха да вдигат чудати тостове: за „Хогуортс“, за Дъмбълдор, за елфското вино и за…

— Хари Потър! — изрева Хагрид, разливайки част от четиринадесетата си халба с вино по брадата си, докато я пресушаваше.

— Да, наистина, — извика Слъгхорн малко пресипнало, — Пари Хотър, Избраното момче, което… е… нещо от тоя род. — измърмори той и пресуши и своята халба.

Не след дълго Хагрид отново се разплака и тикна цялата опашка от еднорог на Слъгхорн, който я мушна в джоба си с викове: „За приятелството! За щедростта! За десет галеона на косъм!“

Известно време след това Хагрид и Слъгхорн седяха прегърнати един до друг, пеейки бавна песен за един умиращ магьосник на име Одо.

— Ааах, добрите умират млади — измърмори Хагрид, приведен ниско над масата с малко разфокусиран поглед, докато Слъгхорн продължаваше да извива рефрена. — Моят татко си отиде ненавреме… както твоите майка и татко, Хари…

Едри сълзи прокапаха отново от ъглите на присвитите очи на Хагрид; той сграбчи ръката на Хари и я разтърси.

— Най-добрите магьосник и вещица на техните години… никога не съм познавал… ужасно нещо… ужасно нещо…

— А пък героят Одо бе погребан у дома,

където кат’ момче бе опознал той таз страна — каза жаловито Слъгхорн. —

Със шапка наобратно положиха го да почива.

А пръчката му счупиха на две, съдба немилостива.

— …ужасно. — изсумтя Хагрид, грамадната му рунтава глава се търкулна настрани върху ръцете му и той заспа, хъркайки дълбоко.

— Съжалявам. — каза Слъгхорн и хлъцна. — И да ме убият, не мога да пея.

— Хагрид не говореше за пеенето Ви. — каза тихо Хари. — Говореше за смъртта на мама и татко.

— О… — каза Слъгхорн, сподавяйки едно силно уригване. — О, боже. Да, това беше… наистина ужасно. Ужасно… ужасно…

Той изглеждаше, сякаш не знае, какво да каже, и прибягна към това да допълни чашите.

— Ти надали… надали си спомняш това, Хари? — попита той неловко.

— Не… е, бил съм само на година, когато са умрели. — каза Хари с поглед в пламъка на свещта, треперещ от мощното хъркане на Хагрид. — Но по-късно научих много за това, какво е станало. Татко загинал пръв. Знаехте ли това?

— Аз… не знаех. — каза глухо Слъгхорн.

— Да… Волдемор го убил и после прекрачил през трупа му към мама. — каза Хари.

Слъгхорн силно потрепери, но като че ли не беше в състояние да откъсне ужасения си поглед от лицето на Хари.

— Той й казал да се отдръпне. — продължи безмилостно Хари. — Той ми каза, че тя не е трябвало да умира. Той е искал само мен. Тя е можела да избяга.

— О, господи. — изохка Слъгхорн. — Тя е можела… тя не е трябвало… Това е страшно…

— Страшно е, нали? — каза Хари с глас, малко по-силен от шепот. — Но тя не мръднала. Татко вече бил мъртъв, но тя не искала и аз да умра. Опитала се да се помоли на Волдемор… но той само се изсмял…

— Стига! — каза внезапно Слъгхорн, вдигайки разтрепераната си ръка. — Наистина стига, мило момче… аз съм стар човек… не трябва да слушам… не искам да чувам…

— Забравих — излъга Хари, воден напред от Феликс фелисис, — Вие сте я харесвал, нали?

— Дали съм я харесвал? — каза Слъгхорн, а очите му отново се напълниха със сълзи. — Не мога да си представя някой, който да я е срещнал и да не я е харесал… Много смела… Много забавна… Това беше най-ужасното нещо…

— Но не искате да помогнете на сина й. — каза Хари. — Тя ми даде живота си, а Вие не искате да ми дадете някакъв си спомен.

Боботещото хъркане на Хагрид изпълни колибата. Хари гледаше неотклонно в пълните със сълзи очи на Слъгхорн. Учителят по отвари изглеждаше неспособен да отмести погледа си.

— Не казвай това. — прошепна той. — Не е в това въпросът… Ако ставаше дума да ти помогна, разбира се… но нищо не може да бъде постигнато…

— Може. — каза с ясен глас Хари. — Дъмбълдор се нуждае от сведения. Аз се нуждая от сведения.

Той знаеше, че е в безопасност: Феликс му казваше, че Слъгхорн няма да си спомня нищо от това на сутринта. Гледайки Слъгхорн право в очите, Хари се наведе малко напред.

— Аз съм Избраният. Аз трябва да го убия. Нуждая се от този спомен.

Слъгхорн пребледня повече от всякога; лъскавото му чело блестеше от пот.

— Ти си Избраният?

— Разбира се, че съм. — каза спокойно Хари.

— Но тогава… мило мое момче… ти молиш за нещо голямо… ти ме молиш всъщност да ти помогна да унищожиш…

— Не искате ли да се избавите от магьосника, който уби Лили Евънс?

— Хари, Хари, то се знае, че искам, но…

— Боите се, че той ще научи, че сте ми помогнал?

Слъгхорн не каза нищо; той изглеждаше ужасен.

— Бъдете храбър като майка ми, г-н професоре…

Слъгхорн вдигна дундестата си ръка и притисна тресящите се пръсти до устата си; за момент той заприлича на невероятно порасло бебе.

— Аз не се гордея… — прошепна той между пръстите си. — Аз се срамувам от това… от това, което този спомен показва… Мисля, че може да съм извършил голямо зло в онзи ден…

— Вие бихте изкупил всичко, което сте извършил, давайки ми спомена — каза Хари. — Това би била една много храбра и благородна постъпка.

Хагрид трепна в съня си и изхърка. Слъгхорн и Хари се взираха един в друг над догарящата свещ. Настъпи дълга, предълга тишина, но Феликс фелисис казваше на Хари да не я нарушава, да чака. Тогава, много бавно, Слъгхорн бръкна в джоба си и измъкна своята магическа пръчка. Той мушна другата си ръка под наметалото и извади малка празна стъкленица. Все още гледайки в очите на Хари, Слъгхорн докосна с върха на пръчката слепоочието си и я отдръпна, заедно с дълга сребриста паяжина от мисли, прилепнала към върха й. Споменът се разтягаше все по-дълъг и по-дълъг, докато се откъсна и провисна, искрящо сребрист, от пръчката. Слъгхорн го внесе в стъкленицата, където той се завихри, а после се разстла, въртейки се подобно на газ. Той запуши с трепереща ръка стъкленицата и я подаде през масата на Хари.

— Благодаря Ви много, г-н професоре.

— Ти си добро момче. — каза професор Слъгхорн през сълзи, които се стичаха по дебелите му бузи в моржовите му мустаци. — И имаш нейните очи… Само недей да мислиш много лошо за мен, когато го видиш…

И той също сложи глава на ръцете си, въздъхна дълбоко и потъна в сън.