Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

11. Помощта на Хърмаяни

Както Хърмаяни бе предрекла, свободното време в програмата на шестокурсниците не беше за блажена почивка, както се бе зарадвал Рон, а време, за да се опитат да наваксат с огромните купчини домашни, които бяха започнали да се трупат. Не само че учеха, като че ли имаха изпити всеки ден, но и самите уроци изискваха повече от всякога. Хари едва разбираше половината от това, което професор Макгонагъл им казваше и дори на Хърмаяни се наложи да я помоли да повтори указанията един-два пъти. Невероятно и за нарастващо възмущение на Хърмаяни, най-силният предмет на Хари внезапно бе станал Отвари, благодарение на Нечистокръвния принц.

Безмълвни заклинания се очакваха не само по Защита срещу Черните изкуства, но също и по Вълшебство и Трансфигурация. Хари често гледаше съучениците си в общата стая или по време на ядене, виждайки ги с лилави лица, втренчени все едно бяха взели свръх доза U-No-Poo, но той знаеше, че те се опитват упорито да направят магия без да казват заклинанието на глас. Беше успокоително да се излезе навън в оранжериите, където по Билкология се занимаваха с най-опасните досега растения, но поне можеха да проклинат на висок глас, ако Venomous Tentacula ги изненадаше неочаквано зад гърба им.

Едно от последствията на огромното претоварване и безумните часове в упражнение на безмълвни заклинания беше, че Хари, Рон и Хърмаяни засега не бяха намерили време да отидат и да посетят Хагрид. Той престана да идва да се храни на масата на учителите, което бе лош знак, и в малкото случаи, когато се разминаваха по коридора или навън, мистериозно не успяваше да забележи или чуе поздравите им.

— Трябва да отидем и да му обясним. — каза Хърмаяни, гледайки към огромния празен стол на Хагрид на масата на учителите следващата събота по време на закуска.

— Тази сутрин са приемните изпитания по куидич! — каза Рон — И трябва да упражняваме заклинанието Агуаменти за Флитуик! Както и да е, какво точно да му обясним? Как ще му кажем, че мразехме тъпия предмет?

— Не го мразехме! — каза Хърмаяни,

— Говори за себе си, аз не съм забравил за skrewts. — каза Рон мрачно. — и ти казвам, сега се измъкнахме леко. Не го чу как говори да отидем да видим глупавия му брат — да сме били научели Грауп как да си връзва връзките на обувките, ако сме поостанели.

— Мразя това, че не си говорим с Хагрид. — каза Хърмаяни, изглеждайки разстроена.

— Ще отидем след куидича. — увери я Хари. На него също му липсваше Хагрид, въпреки че и той като Рон мислеше, че би било по-добре Грауп да не бъде част от живота им. — Но пробите могат да отнемат цялата сутрин, много хора са се записали. — Той се почувства малко нервен пред първият си сблъсък с тежестите на капитанския пост. — Не знам защо отбора е станал толкова известен така внезапно.

— О, стига Хари! — каза Хърмаяни неочаквано нетърпелива. — Не куидичът е толкова известен, а ти! Никога не си бил по-интересен и честно казано, никога не си бил толкова харесван.

Рон се задави с голямо парче пушена херинга. Хърмаяни му хвърли презрителен поглед, преди отново да се обърне към Хари.

— Сега всички знаят, че си казвал истината, нали? Целият магьоснически свят трябва да признае, че си бил прав, задето Волдемор се е върнал и че наистина си се бил с него два пъти през последните две години и си се спасил и в двата случая. И сега те наричат „Избрания“… е, хайде, не можеш ли да разбереш защо хората са очаровани от теб?

Хари си помисли, че в Голямата зала изведнъж е станало много топло, въпреки че таванът изглеждаше студен и дъждовен.

— И преживя всички гонения на министерството, когато се опитваха да те изкарат неуравновесен и лъжец. Все още могат да се видят белезите отзад на ръката ти, там където онази зла жена те караше да пишеш със собствената си кръв, но ти отстояваше свето…

— Все още може да се види къде ме хванаха онези мозъци в министерство, виж! — каза Рон, навивайки ръкавите си.

— Освен това, никак не ти вреди, че си израснал с цяла стъпка това лято. — завърши Хърмаяни, пренебрегвайки Рон.

— Аз съм висок. — каза Рон неволно.

Пощенските сови пристигнаха, нахлувайки през отворените прозорци откъм дъжда навън, изпръсквайки всички с вода. Повечето хора получаваха повече поща от обикновено — загрижени родители бяха нетърпеливи да чуят децата си и да ги уверят на свой ред, че у дома всичко е наред. Хари не бе получавал поща от началото на срока — единственият му постоянен кореспондент бе мъртъв и въпреки, че се бе надявал, че Лупин може да му пише от време на време, засега бе разочарован. Затова бе много изненадан да види снежнобялата Хедуиг да кръжи измежду кафевите и сиви сови. Тя спусна пред него голям, правоъгълен пакет. Секунда след това, подобен пакет се приземи и пред Рон, смазвайки с тежестта си малката и уморена сова, Пигуиджън.

— Ха! — каза Хари, разопаковайки колета, за да открие нов учебник от Отвари за Напреднали, прясно пристигнало от Флориш и Блотс.

— О, добре, — каза Хърмаяни очарована, — сега можеш да върнеш обратно онзи надраскан учебник.

— Ти полудя ли? — каза Хари — Ще си го задържа. Измислил съм го…

Той измъкна учебника по Отвари за Напреднали от чантата си и почука с пръчката си по корицата промърморвайки „Дижжиндо!“. Корицата падна. Той направи същото с чисто новата книга (Хърмаяни изглеждаше ужасена). После размени кориците, почукна всяка и каза „Репаро!“.

На една страна бе старият учебник на принца, маскиран като нова книга, а на другата — чисто новият от Флориш и Блотс, изглеждайки сякаш е втора ръка.

— Ще дам на Слъгхорн новия, не може да се оплаче, струва девет галеона.

Хърмаяни стисна устни, изглеждайки много ядосана и с неодобрение, но вниманието й бе отвлечено от трета сова, която се приземи до нея, носейки „Всекидневен Пророк“. Тя бързо го отвърза и прегледа първата страница.

— Някой, който познаваме, да е умрял? — каза Рон в старателно небрежен тон — той задаваше същия въпрос, всеки път щом Хърмаяни отвореше вестника.

— Не, но е имало още атаки на диментори, — каза Хърмаяни — и арест.

— Чудесно, кой? — каза Хари, мислейки за Белатрикс Лестрандж.

— Стан Шънпайк. — каза Хърмаяни.

— Какво? — отвърна Хари слисано.

— Стан Шънпайк, шофьорът на магическият автобус Среднощния рицар е бил арестуван по подозрения за извършване на смъртножадна дейност. Господин Шънпайк, на двайсет и една, е бил задържан късно вчера след нападение на дома му в Клафам…

— Станли Шънпайк смъртножаден? — каза Хари, спомняйки си пъпчивия младеж, който бе срещнал за първи път преди три години. — Няма начин!

— Може да е бил под проклятието Империус. — каза Рон смислено — Човек никога не знае.

— Не изглежда така. — каза Хърмаяни, която все още четеше. — Казват, че е бил арестуван, след като е бил чут да говори за тайните планове на смъртножадните в някаква кръчма. — тя имаше доста объркано изражение — Ако е бил под проклятието Империус, едва ли би стоял и дрънкал за плановете им, нали?

— Изглежда се е опитвал да се покаже, че знае повече отколкото наистина. — каза Рон. — Не беше ли той, който твърдеше, че ще бъде следващия министър на магията, когато се опитваше да заговори онези вийли?

— Да, той беше. — каза Хари. — Не знам какво замислят, взимайки Стан на сериозно.

— Сигурно искат да изглежда така, сякаш вършат нещо. — каза Хърмаяни смръщено. — Хората са ужасно изплашени — знаете ли, че родителите на близначките Патил искат да се приберат удома? А Елойз Миджън вече е напуснала. Баща й я взе снощи.

— Какво! — каза Рон гледайки Хърмаяни с опулени очи. — но Хогуордс е по-сигурен от много домове! Имаме аврори и всички тези допълнителни защитни заклинания, и имаме Дъмбълдор!

— Не мисля, че го имаме през цялото време. — каза Хърмаяни много тихо поглеждайки към масата на учителите над Пророчески вести. — Не сте ли забелязали? През последната седмица мястото му е толкова празно, колкото и това на Хагрид.

Хари и Рон погледнаха на масата на учителите. Наистина, столът на директора беше празен. Сега като се замисли, Хари установи, че не е виждал директора откакто имаха частен урок преди седмица.

— Мисля, че е напуснал училището, за да свърши нещо за ордена. — каза Хърмаяни с тих глас. — Имам предвид… всичко това изглежда сериозно, нали?

Хари и Рон не отговориха, но Хари знаеше, че си мислят за едно и също нещо. Онзи ден бе станала ужасна случка, когато Хана Абът бе изведена от Билкология, за да й кажат, че майка и е била намерена мъртва. Не бяха виждали Хана от тогава.

Пет минути след това, когато напуснаха масата на Грифиндор и тръгнаха към игрището по куидич, те подминаха Лавендър Браун и Правати Патил. Спомняйки си какво бе казала Хърмаяни за близначките Патил и как родителите им искат да напуснат Хогуордс, Хари не се изненада да види двете най-добри приятелки да си шепнат заедно, гледайки отчаяно. Това, което го изненада обаче бе, че когато Рон се изравни с тях, Правати внезапно смушка Лавендър, която се огледа и се усмихна на Рон широко. Рон примигна към нея, после върна усмивката неуверено. Веднага походката му се превърна в перчене. Хари устоя на изкушението да се разсмее, спомняйки си, че Рон не е правил така откакто Малфой бе счупил носа на Хари. Хърмаяни обаче изглеждаше хладна и отнесена през целия път надолу към игрището през студа и мъгливия дъжд и ги остави, за да си намери място на седалките без да пожелае късмет на Рон.

Както Хари бе очаквал, пробите отнеха по-голямата част от сутринта. Изглежда половината от дома Грифиндор бяха дошли. От първокурсници, които нервно стискаха избрани измежду ужасно старите училищни метли до седмокурсници, които се извисяваха над другите и изглеждаха хладно невъзмутими. Последната група включваше и огромно момче с щръкнала коса, което Хари позна веднага от Хогуортс експрес.

— Срещнахме се на влака, в купето на стария Слъги. — каза той самоуверено, отделяйки се от тълпата, за да стисне ръката на Хари. — Кормак Маклагън, вратар.

— Не се пробва миналата година, нали? — попита Хари отбелязвайки големината на Маклагън и мислейки си, че сигурно би спрял три гола без дори да мръдне.

— Бях в болничното крило, когато проведоха пробите. — каза Маклагън с малко важност. — Изядох половин килограм яйца от феи заради един бас.

— Ясно. — каза Хари, — Ами… ако застанеш ей там… — той посочи краят на игрището, близо до мястото, където седеше Хърмаяни. Той си помисли, че е видял по лицето на Маклагън да проблясва раздразнение и се зачуди дали не очаква специално отношение след като те и двамата бяха любимци на „стария Слъги“. Хари реши да започне с просто изпитание, молейки всички явили се за пробите да се разделят по групи и да прелетят над игрището. Това бе добро решение: първите десет бяха първокурсници, за които бе очевидно, че никога преди не са летели. Само едно момче успя да се задържи във въздуха, за повече от няколко секунди и бе толкова изненадано, че се блъсна точно в един от стълбовете за голове.

Втората група се състоеше от десет от най-глупавите момичета, които Хари бе срещал някога, които след като той наду свирката си, се разсмяха уловили се една друга. Ромилда Вейн бе сред тях. Когато им каза да напуснат терена, което те направиха доста весело, отивайки на трибуните, където започнаха да озадачават останалите.

Третата група се сблъска на половината път над игрището. Повечето от четвъртата група бяха без метли. Петата група бяха Хафълпафци.

— Ако има някой друг, които не е от Грифиндор, — изръмжа Хари, който започна да става много раздразнен, — моля напуснете, веднага!

Имаше малка пауза и после няколко малки рейвънклоуци си тръгнаха, тичайки и избухвайки в смях.

След два часа, много оплаквания, няколко гневни избухвания, едно от които бе придружено от счупена Комета две шейсет и няколко счупени зъба, Хари си бе намерил трима гончии: Кейти Бел, врънала се в отбора след отлична проба, ново откритие, наречено Демелза Робинс, която беше добра и в отблъскването на блъджъри и Джини Уизли, която бе надминала всички и бе отбелязала седем гола. Доволен от избора си, Хари също така трябваше да крещи пресипнало на многото оплакващи се и сега продължаваше същата битка с отхвърлените биячи.

— Това е последното ми решение и ако не се махнете от пътя на вратарите, ще ви прокълна! — изрева той.

Нито един от избраните биячи не бе толкова добър като Фред и Джордж, но той все пак бе задоволително зарадван от тях: Джими Пийк — нисък, но широкоплещест третокурсник, който бе успял да вдигне буца с големината на яйце в гърба на Хари с ярост удари блъджера и Ричи Кут, който изглеждаше мършав, но се справи добре. Те се присъедениха към Кейти, Демелза и Джини отстрани на трибуните, за да видят избирането на последният член на отбора.

След дълги обмисляния Хари бе оставил пробите за вратар за последно, надявайки се стадиона да е празен и да има най-малко напрежение. За съжаление, обаче, всички отхвърлени играчи и много хора, които бяха дошли след дългата закуска, се бяха присъединили към тълпата. Сега тя бе по-голяма от всякога. Когато всеки вратар се издигаше към кръговете за голове, тълпата ревеше и осмиваше еднакво. Хари погледна към Рон, който винаги бе имал проблем с нервите си. Хари се надяваше, че се е излекувал, но очевидно не беше така — Рон имаше леко зелен цвят.

Нито един от петимата първи, които се пробваха, не спаси повече от два гола. За огромно съжаление на Хари, Кормак Маклагън спаси четири от петте дузпи. На последната, обаче, той се хвърли в напълно грешна посока, тълпата се смееше и освиркваше и Маклагън се върна на земята скърцайки със зъби.

Рон изглеждаше готов за пробите, докато се качваше на своята Чистометка единиадесет.

— Късмет — извика глас от трибуните. Хари се огледа, очаквайки да види Хърмаяни, но се оказа Лавендър Браун. Много му се искаше да може да скрие лице в ръцете си, както тя направи след момент, но като капитан трябваше да проявява малко повече твърдост и затова се обърна да гледа пробите на Рон.

Засега не трябваше да се тревожи: Рон спаси една, две, три, четири, пет дузпи една след друга. Очарован и устояващ да не се присъедини към възгласите на тълпата с мъка, Хари се обърна към Маклагън да му каже, че за най-голямо съжаление, Рон го бе победил, но видя червеното лице на Маклагън на сантиметри от лицето си. Той отстъпи бързо.

— Сестра му не се постара. — каза Маклагън застрашително. Една вена пулсираше на челото му, като онази на чичо Върнън, на която Хари се бе възхищавал толкова често. — Тя му пусна лесно спасяване.

— Глупости! — каза Хари студено — Той почти изпусна този гол.

Маклагън се приближи до Хари, който сега бе на земята.

— Дай ми нов опит.

— Не, — каза Хари, — имаше своя. Спаси четири. Рон спаси пет. Рон ще е пазач — спечели ли го честно и почтено. Махни се от пътя ми.

За момент си помисли, че Маклагън ще го фрасне, но той се задоволи с горна гримаса и се отдалечи, ръмжейки нещо, което през вятъра приличаше на заплахи.

Хари се обърна, за да види новият си отбор да го гледа щастливо.

— Много добре, — каза дрезгаво той, — летяхте наистина добре.

— Справи се брилянтно, Рон!

Този път наистина беше Хърмаяни, тичаща към тях от седалките. Хари видя Лавендър да си тръгва от игрището, хваната за ръка с Правати с доста кисело изражение на лицето си. Рон изглеждаше много доволен от себе си и даже по-висок от обикновено и се разсмя пред отбора и Хърмаяни.

След като определиха времето на следващата си тренировка по куидич за следващия четвъртък, Хари, Рон и Хърмаяни казаха довиждане на останалите от отбора и се отправиха към Хагрид. Мъждивото слънце се опитваше да се появи иззад облаците и най-накрая бе престанало да ръми. Хари се почувства много гладен, надяваше се, че у Хагрид ще се намери нещо за хапване.

— Мислех, че ще пропусна четвъртата дузпа. — каза Рон щастливо — Доста хитро от страна на Демелза, нали видяхте, малко се въртеше…

— Да, да, ти беше великолепен. — каза Хърмаяни, изглеждайки развеселена.

— Във всеки случай бях по-добър от Маклагън. — каза Рон с много доволен тон. — Видяхте ли го на петия как се замъкна тежко в грешната посока? Изглеждаше така, сякаш бе зашеметен…

За изненада на Хари, Хърмаяни придоби мораво-розов цвят при тези думи. Рон не забеляза нищо, той бе твърде зает да описва всяка от дузпите, описвайки ги подробно и нежно.

Големият сив хипогриф, Бъкбийк, бе завързан с верига пред дома на Хагрид. Той щракна острата си като бръснач човка, когато те се приближиха и обърна огромната си глава към тях.

— О, боже! — каза Хърмаяни нервно — Малко е страшничък, нали?

— Хайде, ти го язди, нали? — каза Рон. Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа без да нарушава зрителния контакт с мигване. След няколко мига Бъкбийк се поклони също.

— Как си? — попита го Хари с тих глас, приближавайки се, за да погали пухкавата му глава. — Липсва ти? Но си добре с Хагрид, нали?

— Ой! — каза висок глас.

Хагрид се зададе, крачейки иззад ъгъла на колибата си, с голяма престилка на цветя и носещ чувал с картофи. Огромната му хрътка, Фанг, бе по петите му. Фанг залая весело и подскочи напред.

— Махни се от него. Ще ти хрусне пръстите… о. Т’ва сте вие.

Фанг скачаше върху Хърмаяни и Рон, опитвайки се да оближе ушите им. Хагрид постоя и ги погледна за част от секундата, после се обърна и закрачи към колибата си, тръшкайки вратата след себе си.

— О, боже! — каза Хърмаяни, която изглеждаше поразена.

— Не се тревожи за това. — каза Хари мрачно. Той стигна до вратата и почука силно. — Хагрид! Отвори, искаме да говорим с теб.

Отвътре не се чу никакъв шум.

— Ако не отвориш вратата, ще я взривим! — каза Хари вадейки пръчката си.

— Хари! — каза Хърмаяни, звучаща шокирано — Не можеш да…

— Да, мога! — каза Хари. — Отдръпнете се…

Но преди някой да каже нещо, вратата се отвори отново, така както Хари си знаеше, че ще стане и там седеше Хагрид, мръщейки се надолу към него и гледайки доста страшно въпреки престилката на цветя.

— Аз съм учител! — изръмжа той на Хари. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми разбиеш вратата?

— Съжалявам, сър. — каза Хари наблягайки на последната дума, докато прибираше пръчката си в мантията си.

Хагрид изглеждаше изумен:

— Откога ме наричаш „сър“?

— Откога ме наричаш „Потър“?

— О, много умно! — изръмжа Хагрид — Много смешно. Ето ме надвит по акъл, нал’ тъй? Добре, влизайте вий неблагодарни малки…

Мърморейки си мрачно, той се дръпна, за да минат. Хърмаяни изтича след Хари, изглеждайки доста уплашена.

— Е? — каза Хагрид нацупено, докато Хари, Рон и Хърмаяни седнаха около огромната му дървена маса, а Фанг положи глава веднага на коляното на Хари, лигавейки мантията му навсякъде. — К’во става? Съжалявате ме? Предполагате, че съм самичък или нещо подобно?

— Не. — каза Хари веднага — Искахме да те видим.

— Липсваше ни! — каза Хърмаяни плахо.

— Липсвал съм ви, нал’ тъй? — изсумтя Хагрид — Да бе, точно така.

Той подскочи троснато, запарвайки чай в огромният чайник, мърморейки си междувременно. Накрая тресна три чаши с големината на котлета с махагоново-кафяв чай пред тях и чиния от неговия каменен кекс. Хари бе достатъчно гладен дори за гозбите на Хагрид и веднага си взе едно парче.

— Хагрид, — каза Хърмаяни скромно, когато той се присъедини към тях на масата и започна да бели картофи толкова грубо, все едно всяка грудка му беше виновна, — наистина искахме да продължим с Грижа за магически създания, знаеш ли. — Хагрид отново изсумтя. Хари си помисли, че малко сополи се приземиха в картофите и вътрешно бе благодарен, че няма да останат за вечеря.

— Опитахме, — каза Хърмаяни, — но никой от нас не можа да го вмести в програмата си!

— Да бе. Вярно. — каза Хагрид отново.

Чу се лек жвакащ звук и всички се огледаха — Хърмаяни нададе лек писък, а Рон стана от мястото си и се забърза около масата надалеч от огромния варел, застанал в ъгъла и който току-що бяха забелязали. Беше пълен с нещо, което приличаше на дълги една стъпка червеи — тънки, бели и извиващи се.

— Какво са тези, Хагрид? — попита Хари, опитвайки се да звучи по-скоро заинтригуван, отколкото погнусен и оставяйки парчето си каменен кекс.

— Просто гигантски личинки. — каза Хагрид.

— И те се превръщат в…? — каза Рон, изглеждайки загрижен.

— Те няма да се превърнат в нищо. — каза Хагрид — Взех ги, за да нахраня Арагог.

И без предупреждение той избухна в сълзи.

— Хагрид! — изплака Хърмаяни, ставайки и бързайки покрай масата по дълъг път, за да избегне варела с червеи и сложи ръка около тресящите се рамене на великана. — Какво има?

— Той… е… — хлъцна Хагрид и неговите черни като бръмбарчета очи сълзяха, докато той бършеше лице с престилката си. — Той е… Арагог… мисля, че умира… Беше болен през цялото лято и не се подобрява… Не знам какво ще правя, ако той… ако той… Бяхме си заедно толкова време…

Хърмаяни потупа Хагрид по рамото, гледайки без да може да каже нищо. Хари знаеше какво изпитва. Той бе виждал Хагрид да подарява на зъл бебе-дракон плюшено мече, да си тананика около огромни скорпиони със смукала и жила, да се опитва да вразуми грубия великан, негов полу-брат, но това бе може би най-неразбираемото от неговите хрумвания за чудовища: огромният, говорещ паяк, Арагог, който живееше дълбоко в Забранената гора и от който с Рон се бяха измъкнали с късмет преди четири години.

— Има ли нещо, което можем да направим? — попита Хърмаяни, пренебрегвайки ужасените гримаси по лицето на Рон и клатенето на глава.

— Не мисля, Хърмаяни. — отвърна Хагрид, опитващ се да изчисти пода със сълзите си. — Виждаш ли, останалите от племето… семейството на Арагог… те стават малко странни сега, след като е болен… малко непокорни.

— Да, мисля, че забелязахме тази им страна. — каза Рон полуглухо.

— Не мисля, че ще е сигурно за който и било да ходи около колонията в този момент. — привърши Хагрид, изсеквайки се толкова силно и поглеждайки нагоре. — Но мерси, че предложи, Хърмаяни… За мен това значи ’ного.

След това атмосферата се разведри, въпреки, че нито Хари, нито Рон не бяха изказали никакво желание да ходят да хранят с огромни червеи смъртоносен, огромен паяк. Хагрид изглежда направо бе решил, че и те биха го направили и се върна на себе си отново.

— Ах, винаги съм си знаел, че ще ви е трудно да намерите как да ме вместите в програмата си. — каза той дрезгаво, наливайки си още чай. — Дори да бяхте помолили за времевърти…

— Не можехме. — каза Хърмаяни — Счупихме всички налични в министерството, когато бяхме там това лято. Пишеше го в Пророчески вести.

— А, добре тогава. — каза Хагрид — Нямало е начин да го направите… Съжалявам, че бях… нал’ знайте… Просто бях малко разтревожен за Арагог… и се чудех да не би, ако професор Гръбли-Планк би ви учила щяхте…

И тримата заявиха категорична и невярно, че професор Гръбли-Планк, която бе замествала Хагрид няколко пъти, е отвратителен учител, и като резултат когато Хагрид им помаха за довиждане в тъмното, изглеждаше съвсем весел.

— Умирам от глад. — каза Хари, след като вратата се беше затворила зад гърба им и те бързаха през тъмните и безлюдни поляни — той се бе отказал от каменния кекс, след злокобно скърцане на задните му зъби. — И имам наказание със Снейп довечера, нямам много време за вечеря.

Докато влизаха в замъка, видяха Кормак Маклагън да влиза в голямата зала. Трябваха му два опита, за да влезе през вратата — той отскочи в рамката първия път. Рон се разсмя злорадо и закрачи към залата след него, но Хари хвана ръката на Хърмаяни и я дръпна назад.

— Какво? — каза Хърмаяни отбранително.

— Ако ме питаш, — каза Хари тихо — Маклагън изглеждаше сякаш е бил зашеметен тази сутрин. А той седеше точно пред мястото, където ти седеше.

Хърмаяни се изчерви.

— Добре де, аз го направих. — пошепна тя — Но трябваше да чуеш начина, по който говореше за Рон и Джини! Както и да е, той има лош нрав, видя как реагира, когато не влезе в отбора — не би искал някой такъв в отбора.

— Не, — каза Хари, — не, предполагам, че е вярно. Но това не беше честно, а, Хърмаяни? Имам предвид, ти си перфект, нали?

— О, млъкни! — тросна му се тя и се усмихна самодоволно.

— Какво правите вие двамата? — попита Рон, появявайки се на вратата на голямата зала и гледайки подозрително.

— Нищо. — казаха Хари и Хърмаяни заедно и се забързаха след Рон. Мирисът на печено телешко накара стомахът на Хари да го боли от глад, но те бяха направили едва три стъпки към масата на Грифиндор, когато професор Слъгхорн се появи пред тях, спирайки пътя им.

— Хари, Хари, тъкмо човекът, когото се надявах да видя! — екна той високо, засуквайки върховете на моржовите си мустаци и пъчейки огромния си корем. — Надявах се да те хвана преди вечеря! Какво ще кажеш за лека вечеря довечера в моята стая вместо това? Ще имаме малко събиране, просто няколко изгряващи звезди. Маклагън ще дойде и Цабини, очарователната Мелинфа Бобин — не знам дали я познаваш? Семейството й притежава голяма верига аптекарски магазини… и разбира се, се надявам госпожица Грейнджър да ми направи услугата също да дойде.

Слъгхорн се поклони леко на Хърмаяни след като свърши да говори. Беше така сякаш Рон го нямаше, Слъгхорн почти не го погледна.

— Аз не мога да дойда, професоре. — каза Хари изведнъж. — Имам наказание със професор Снейп.

— О, боже! — каза Слъгхорн, като лицето му веднага стана унило. — Боже, боже, разчитах на теб, Хари! Е, сега ще се наложи да разменя няколко думи със Сивириъс и да му обясня положението. Сигурен съм, че ще го убедя да отмени наказанието ти. Ще ви видя двамата по-късно.

Той се забърза навън от залата.

— Няма никакъв шанс да убеди Снейп. — каза Хари в мига, когато Слъгхорн вече не можеше да ги чуе. — Това наказание вече бе отменено веднъж. Снейп го направи за Дъмбълдор, но не би го направил за никой друг.

— Иска ми се да дойдеш. — каза Хърмаяни разтревожено, Хари знаеше, че си мисли за Маклагън.

— Съмнявам се, че ще си сама, Джини сигурно ще бъде поканена. — тросна се Рон, който изглежда не приемаше лесно, че не е бил забелязан от Слъгхорн.

След вечеря те се върнаха в кулата на Грифиндор. Общата стая бе претъпкана, след като повечето ученици бяха свършили с яденето, но те успяха да намерят три места и да седнат. Рон, който бе в лошо настроение след срещата със Слъгхорн, скръсти ръце и се загледа в пода. Хърмаяни се протегна и взе вечерното издание на Пророчески вести, което някой бе оставил на стола.

— Нещо ново? — каза Хари.

— Не съвсем… — Хърмаяни бе отворила вестника и преглеждаше вътрешните страници. — О, виж, татко ти го има, Рон… добре е — прибави тя бързо, след като Рон погледна тревожно. — Казват само, че е бил на посещение в къщата на Малфой. „Второто претърсване на къщата на смъртножадните изглежда не е дало никакви резултати. Артър Уизли от Отдела за Откирване и конфискуване на Фалшиви защитни заклинания и Защитни предмети каза, че хората му са работили над поверителна информация“…

— Да, моята! — каза Хари — Аз му казах на Кинг крос за Малфой и за странните неща, които бе опитал да накара Боргин да поправи! Е, ако не е било в къщата им, значи го е донесъл в Хогуордс със себе си…

— Но как би могъл да направи това, Хари? — каза Хърмаяни оставяйки вестника с изненадан поглед — Всички бяхме претърсени, когато пристигнахме нали?

— Бяхте ли? — каза Хари спомняйки си. — Аз не бях!

— О да, разбида се, че не беше, забравих, че закъсня. Ами Филч ни претърси всички с тайни детектори, когато влязохме във входната зала. Който и да било тъмен предмет би бил намерен. Знам го, защото Краб имаше съсухрена глава, която бе конфискувана. Виждаш ли, Малфой не може да е внесъл нищо опасно.

За момент поставен в трудно положение, Хари гледаше Джини Уизли, която си играше наоколо с Арнолд, пухчето, докато търсеше нещо, с което да възрази.

— Тогава някой му е изпратил сова. — каза той — Майка му или някой друг.

— Совите също се проверяват. — каза Хърмаяни. — Филч ни го каза, докато мушкаше онези Тайни детектори, навсякъде, където може да стигне.

Наистина опроверган този път, Хари не намери нищо друго да каже. Изглежда нямаше никакъв начин Малфой да може да внесе опасен или Тъмен предмет в училището. Той погледна с надежда към Рон, който съдеше със скръстени ръце, гледайки Лавендър Браун.

— Сещаш ли се за начин, по който Малфой…?

— О, стига Хари. — каза Рон.

— Виж, не е моя вината, че Слъгхорн е поканил Хърмаяни на тъпия си прием, никой от нас не искапе да отиде, знаеш го! — каза Хари разпалено.

— Е, аз не съм поканен на никакви приеми — каза Рон, вдигайки се на крака отново — Мисля, че ще си легна.

Той се отправи към вратата на момчешките спални, оставяйки Хари и Хърмаяни загледани в него.

— Хари, — каза новият гончия, Демелза Робинс, появавяйки се изведнъж до рамото му. — Имам съобщение за теб.

— От професор Слъгхорн? — попита Хари с надежда.

— Не, от професор Снейп. — каза Демелза. Сърцето на Хари посърна. — Каза да отидеш в кабинета му в осем и половина довечера, заради наказанието ти… ъъ… без значение колко покани за приеми си получил. И искаше да знаеш, че ще вадиш изпечени пихтиести червеи от хубави, за да се ползват по Отвари и… и каза, че нямало нужда да си носиш защитни ръкавици.

— Ясно — каза Хари мрачно — благодаря ти много, Демелза.