Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

6. Отклонението на Драко

През следващите няколко седмици Хари не напускаше градината на Хралупата. Повечето си дни прекарваше в игра на куидич двама срещу двама в овощната градина на семейство Уизли (той и Хърмаяни срещу Рон и Джини; Хърмаяни беше ужасен играч, така че силите бяха сравнително добре изравнени), а вечерта изяждаше по три порции от всичко, което г-жа Уизли сложеше пред него.

Това би била една щастлива, мирна ваканция, ако не бяха сведенията за изчезвания, странни злополуки и дори смъртни случаи, които сега се появяваха почти всеки ден в „Пророчески вести“. Понякога Бил и г-н Уизли донасяха вкъщи новините още преди те да стигнат до вестника. За неудоволствие на г-жа Уизли, празнуването на шестнадесетия рожден ден на Хари бе помрачено от зловещи известия, донесени на събирането от Ремус Лупин, който изглеждаше изпит и мрачен, кестенявата му коса беше силно прошарена със сиво, а дрехите му бяха по-парцаливи и закърпени отвсякога.

— Имало е още няколко нападения на диментори. — обяви той, когато г-жа Уизли му подаде голямо парче торта. — И са намерили трупа на Игор Каркаров в някаква колиба на север. Черният знак е бил над нея… е, честно казано, аз съм изненадан, че той остана жив цяла година, след като напусна смъртожадните; доколкото мога да си спомня, братът на Сириус, Регулус, оцеля само няколко дни.

— Да, ясно, — каза г-жа Уизли, гледайки неодобрително, — но може би трябва да говорим за нещо др…

— Ти чу ли за Флориан Фортескю, Ремус? — попита Бил, когото Фльор наливаше с вино. — Човекът, който беше…

— Да не е „Сладоледената къща“ на „Диагон-али“? — прекъсна го Хари с неприятно тъпо усещане зад лъжичката. — Той все ме черпеше със сладолед без пари. Какво е станало с него?

— Отвлечен, ако се съди по вида на магазина му.

— Защо? — запита Рон, докато г-жа Уизли се взираше многозначително в Бил.

— Кой знае? Трябва с нещо да ги е ядосал. Флориан беше добър човек.

— Като стана дума за „Диагон-али“, — каза г-н Уизли — изглежда, че и Оливандър го няма.

— Майсторът на магически пръчки? — попита сепната Джини.

— Същият. Магазинът е празен. Никакви следи от борба. Никой не знае дали е заминал доброволно, или е бил отвлечен.

— Ами какво ще правят хората без пръчки?

— Ще трябва да потърсят други майстори. — каза Лупин. — Но Оливандър беше най-добрият и ако другата страна го е пипнала, това не е много добре за нас.

На следващия след този доста мрачен рожден ден от „Хогуортс“ пристигнаха писмата им и списъците с учебници. Писмото на Хари съдържаше изненада: бяха го направили капитан на куидичния отбор.

— Това ти дава ранг като този на префектите! — извика щастливо Хърмаяни. — Можеш да ползваш специалната ни баня и всичко останало!

— Брей, спомням си, когато Чарли носеше такава. — каза Рон, разглеждайки значката с радост. — Хари, това е страхотно, ти си ми капитан… ако ме оставиш в отбора, де, ха-ха…

— Е, аз не мисля, че можем още дълго да отлагаме ходенето до „Диагон-али“, след като вече сте получили тези. — въздъхна г-жа Уизли, надничайки в списъка на Рон. — Ще идем в събота, стига само да не се наложи баща ви пак да ходи на работа. Не стъпвам там без него.

— Мамо, наистина ли мислиш, че Ти-знаеш-кой ще вземе да се скрие зад някоя полица във „Флориш и Блотс“? — изкиска се Рон.

— Фортескю и Оливандър са заминали на почивка, така ли? — избухна изведнъж г-жа Уизли. — Ако мислиш, че сигурността е нещо смешно, можеш да си останеш тук и аз сама да ти взема нещата…

— Не, искам да дойда, искам да видя магазина на Фред и Джордж! — каза бързо Рон.

— Тогава просто ще си задържиш идеите, млади момко, преди да съм решила, че си прекалено незрял, за да дойдеш с нас! — ядосано каза г-жа Уизли, грабна часовника си, всичките девет стрелки на който все така сочеха „Смъртна опасност“, и го закрепи върху куп току-що изпрани пешкири. — А това важи и за връщането ти в „Хогуортс“!

Рон се извърна, за да погледне недоверчиво Хари, а майка му вдигна коша с прането и клатещия се часовник и напусна гневно стаята.

— Дявол да го вземе, тук вече не можеш и да се пошегуваш…

Обаче Рон внимаваше да не се отнася лекомислено спрямо Волдемор през следващите няколко дни. Съботата настъпи без повече избухвания от страна на г-жа Уизли, макар тя да изглеждаше много напрегната по време на закуската. Бил, който щеше да остане вкъщи с Фльор (за голямо удоволствие на Хърмаяни и Джини), подаде през масата една пълна с пари кесия на Хари.

— А къде е моята? — веднага попита Рон с облещени очи.

— Това е на Хари, бе, идиот. — каза Бил. — Взех ги от трезора ти, Хари, че сега отиват към пет часа, додето обикновените хора стигнат до златото си, толкова много таласъмите са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни на Арки Филпот му напъхаха една сонда за честност в… Е, повярвай ми, тъй е по-лесно.

— Благодаря, Бил. — каза Хари, прибирайки златото си.

— Той винаги е толкова грррижлив. — измърка влюбено Фльор, милвайки носа на Бил. Джини се направи, че повръща в ядките си зад гърба на Фльор. Хари се задави с царевичната си закуска и Рон го удари по гърба.

Беше мрачен, навъсен ден. Когато се показаха от къщата, навличайки наметалата си, в предния двор ги очакваше една от специалните коли на Министерството на магията, в каквато Хари вече се беше возил веднъж.

— Хубаво е, че татко пак може да взема тези коли. — каза Рон одобрително, протягайки се на воля, докато колата бавно се отдалечаваше от „Хралупата“, а Бил и Фльор им махаха от прозореца на кухнята. Той, Хари, Хърмаяни и Джини се ширеха на просторната задна седалка.

— Недей да свикваш, само заради Хари е. — подхвърли през рамо г-н Уизли. Той и г-жа Уизли седяха отпред при шофьора от Министерството; предната седалка за пътниците беше услужливо разпъната до нещо, подобно на двуместна кушетка. — Дали са му висш статус на сигурност. А при „Продънения котел“ ще ни посрещне допълнителна охрана.

Хари не каза нищо; не му допадаше много да пазарува, обграден от батальон аврори. Беше сгънал мантията-невидимка в раницата си и чувстваше, че щом това е достатъчно за Дъмбълдор, то би трябвало да е достатъчно и за Министерството, макар че, като се замисли за това, не беше убеден, че Министерството знае за мантията му.

— Пристигнахме. — каза шофьорът удивително скоро, проговаряйки за пръв път, докато намаляваше по булевард „Чаринг Крос“, за да спре пред „Продънения котел“. — Аз трябва да ви изчакам, имате ли представа колко ще се бавите?

— Два часа, предполагам. — каза г-н Уизли. — А, добре, той е тук!

Хари направи като г-н Уизли и надникна през прозореца; сърцето му подскочи. Никакви аврори не чакаха пред хотела, а гигантският, чернобрад Рубиъс Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, облякъл дълго палто от боброви кожи и безразличен към стреснатите погледи на минаващите мъгъли, който засия, щом видя лицето на Хари.

— Хари! — прогърмя той и сграбчи Хари в трошаща костите прегръдка в мига, в който той слезе от колата. — Бъкбийк… искам да кажа, Уидъруинг… тряб’а да го видиш, Хари, той е толкоз щастлив, че е пак навън…!

— Радвам се, че е доволен. — каза Хари и се ухили, разтривайки ребрата си. — Не знаехме, че „мярката за сигурност“ си ти!

— Знам, съвсем като едно време, а? Нали разбираш, от Министерството искаха да пратят група аврори, ама Дъмбълдор каза, че аз стигам — каза Хагрид гордо, изпъчил гърди и мушнал палци в джобовете си. — ’Айде да вървим тогаз… след вас, Моли, Артър…

„Продъненият котел“ бе съвсем празен за пръв път, откакто Хари го помнеше. От предишната навалица беше останал само сбръчканият и беззъб съдържател Том. Когато влязоха, той ги погледна с надежда, но преди да продума, Хагрид важно каза:

— Днеска само минаваме, Том, ти разбираш, работи на „Хогуортс“, нали знайш.

Том кимна унило и продължи да бърше чаши; Хари, Хърмаяни, Хагрид и семейство Уизли минаха през бара и излязоха в хладния малък заден двор при кофите за боклук. Хагрид вдигна розовия си чадър и почука по една тухла в стената, зад която веднага се отвори свод, водещ към лъкатушна улица с настилка от обли камъни. Те минаха през прохода и спряха да се огледат.

„Диагон-али“ се бе променила. Колоритните, пищни витрини с книги със заклинания, съставки за отвари и котли сега не се виждаха, скрити зад големи афиши на Министерството на магията, които бяха разлепени върху тях. Повечето от тия афиши в убито мораво показваха увеличени копия на съветите по сигурността в диплянките на Министерството, които бяха разпратени през лятото, но на други имаше движещи се черно-бели снимки на смъртожадни, за които се знаеше, че са на свобода. Белатрикс Лестранж се хилеше презрително от витрината на най-близката аптека. Някои прозорци бяха заковани с дъски, включително тези на „Сладоледената къща“ на Флориан Фортескю. От друга страна, по улицата бяха изникнали множество мърляви сергии. Пред най-близката, опъната до „Флориш и Блотс“ под едно раирано чергило, цялото в петна, имаше забоден картон с надпис:

АМУЛЕТИ

Ефективни против върколаци, диментори и инфери!

Един оръфан дребен магьосник дрънкаше пред минувачите шепа амулети със сребърни знаци на верижки.

— Един за Вашето момиченце, мадам? — извика той на г-жа Уизли, докато минаваха, оглеждайки похотливо Джини. — Да му пази хубавото вратле?

— Ако бях дежурен… — каза г-н Уизли, гледайки гневно продавача на амулети.

— Да, но недей да арестуваш сега никого, скъпи, бързаме — каза г-жа Уизли, нервно поглеждайки в един списък. — Мисля, че ще е най-добре да започнем с мадам Молкин, Хърмаяни иска нови одежди, а и на Рон му стърчат много краката от униформата, пък и на теб сигурно ще ти трябват нови, Хари, толкова си израсъл — хайде, елате…

— Моли, няма смисъл да ходим всички при мадам Молкин — каза г-н Уизли. — Защо те тримата не отидат с Хагрид, а ние да идем във „Флориш и Блотс“ и да вземем учебниците за всички?

— Не знам — каза г-жа Уизли тревожно, явно разкъсвана между желанието да привършат бързо пазаруването и това да се движат всички заедно. — Хагрид, мислиш ли…?

— Хич не се тормози, те ще са добре с мен, Моли — каза успокоително Хагрид, като размаха ръка с размера на капак от кофа за боклук. Г-жа Уизли не изглеждаше съвсем убедена, но позволи да се разделят и припна към „Флориш и Блотс“ със съпруга си и Джини, докато Хари, Рон, Хърмаяни и Хагрид тръгнаха за магазина на мадам Молкин.

Хари забеляза, че много от хората, които ги подминаваха изглеждаха също така измъчени и неспокойни, както г-жа Уизли и вече никой не спираше на приказка; пазаруващите вървяха заедно в плътни групи, движейки се целенасочено по работата си. Като че ли никой на пазаруваше сам.

— Може да стане малко тесничко, ако влезем всички — каза Хагрид, спирайки пред магазина на мадам Молкин и се взря през витрината. — Аз ще пазя отвън, става ли?

И така Хари, Рон и Хърмаяни влязоха заедно в малкия магазин. На пръв поглед той им се видя празен, но когато вратата се затвори зад тях, чуха познат глас, долитащ иззад една закачалка с одежди на зелени и сини пайети.

— …не съм дете, ако не си забелязала, майко. Напълно съм в състояние да се справя сам с пазаруването.

Чу се кудкудякащ звук и един глас, в който Хари разпозна собственичката мадам Молкин, каза:

— Виж какво, драги, майка ти е съвсем права, вече никой от нас не бива да обикаля сам наоколо и изобщо не става дума за това, дали си дете…

— Я внимавай къде бодеш тази топлийка!

Един юноша с бледо, заострено лице и светлоруса коса се появи иззад закачалката, облечен в хубави тъмнозелени одежди, на които проблясваха топлийки около подгъва и по краищата на ръкавите. Той отиде до огледалото и се огледа; след малко забеляза над рамото си отраженията на Хари, Рон и Хърмаяни. Светлосивите му очи се присвиха.

— Ако се чудиш на какво замириса, майко, току-що влезе един мътнород — каза Драко Малфой.

— Не смятам, че има нужда от такъв език! — каза мадам Молкин, изтичвайки иззад закачалката с дрехи, понесла метър и магическа пръчка. — Нито пък искам да се вадят пръчки в магазина ми! — добави тя бързо, когато беглият й поглед към вратата срещна Хари и Рон, застанали с извадени и насочени към Малфой пръчки. Хърмаяни, която стоеше малко зад тях, прошепна:

— Не, недейте, честно ви казвам, не си струва.

— Да бе, сякаш бихте посмели да правите магии извън училище — усмихна се презрително Малфой. — Кой ти насини окото, Грейнджър? Искам да му изпратя цветя.

— Достатъчно! — каза остро мадам Молкин, оглеждайки се през рамо за подкрепа. — Мадам, моля Ви!

Нарциса Малфой бавно излезе иззад закачалката с дрехи.

— Свалете ги — каза тя студено на Хари и Рон. — Ако нападнете сина ми отново, ще се постарая това да бъде последното нещо, което сте направили.

— Нима? — каза Хари, пристъпвайки крачка напред, взирайки се в подчертано надменното й лице, което, поради своята бледност, напомняше това на сестра й. Сега той беше висок колкото нея. — Ще викнеш няколко смъртожадни да ни видят сметката, нали?

Мадам Молкин изписка и се хвана за сърцето.

— Наистина… не бива да обвинявате… да говорите опасни неща… свалете пръчките, моля!

Но Хари не свали пръчката си. Нарциса Малфой се усмихна наприятно.

— Виждам, че това, дето си любимец на Дъмбълдор, ти е дало лъжливо чувство за сигурност, Хари Потър. Но Дъмбълдор няма да е винаги наблизо, за да те закриля.

Хари огледа подигравателно магазина.

— Олеле… виж това… сега го няма! Защо не опиташ тогава? Може би ще ви намерят двойна килия в Азкабан заедно с пандизчията ти съпруг!

Малфой направи гневно движение към Хари, но се спъна в дългата си мантия. Рон се изсмя високо.

— Да не си посмял да говориш на майка ми така, Потър! — озъби се Малфой.

— Няма нищо, Драко — каза Нарциса, задържайки го за рамото с тънките си бели пръсти. — Очаквам Потър да се събере със скъпия Сириус, преди аз да се събера с Луциус.

Хари вдигна пръчката си по-високо.

— Хари, не! — простена Хърмаяни, сграбчвайки ръката му в опит да я свали надолу. — Помисли… Не трябва… Ще си навлечеш такива неприятности…

Мадам Молкин се поколеба за миг, а после като че ли реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило с надеждата, че няма и да се случи. Тя се наведе към Малфой, който още гледаше свирепо Хари.

— Мисля, че левият ръкав би могъл да се вдигне още мъничко, скъпи, нека само да…

— Ох! — измуча Малфой и плесна ръката й настрани. — Гледай къде забождаш тези топлийки, жено! Майко, не мисля, че вече ги искам.

Той дръпна одеждите през главата си и ги хвърли на пода в краката на мадам Молкин.

— Прав си, Драко — каза Нарциса, гледайки презрително Хърмаяни, — вече зная що за измет пазарува тук. — По-добре да идем в магазина на Туилфит и Татинг.

И след тези думи двамата напуснаха магазина, като Малфой се постара да блъсне с всичка сила Рон на излизане.

— Е, така значи? — каза мадам Молкин, грабна захвърлените одежди и прекара върха на пръчката си по тях като прахосмукачка, за да отстрани праха.

Тя беше объркана през цялото време, докато гласеше новите одежди на Рон и Хари, опита се да продаде на Хърмаяни одежди за магьосник вместо за магьосница и когато най-накрая ги изпрати с поклон от магазина си личеше, че е радостна да им види гърба.

— ’Сичко ли ’зехте? — попита Хагрид весело, когато се появиха при него.

— Почти — каза Хари. — Видя ли Малфой?

— Аха — каза безучастно Хагрид. — Ама те не биха… посмели да правят бели насред „Диагон-али“, Хари. Не ги мисли.

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но преди да успеят да отворят очите на Хагрид за успокоителната му представа, се появиха г-н и г-жа Уизли с Джини. Всички стискаха здраво тежки пакети с книги.

— Добре ли сте всички? — попита г-жа Уизли. — Взехте ли си одеждите? Добре тогава, можем да се отбием в аптеката и в „Айлопс“ на път за Фред и Джордж… дръжте се заедно…

Нито Хари, нито Рон купиха някакви съставки от аптеката, защото повече нямаше да учат отвари, но и двамата купиха големи кутии със совешки лакомства за Хедуиг и Пигуиджън от Търговския център за сови „Айлопс“. После, докато г-жа Уизли час по час проверяваше часовника си, продължиха нататък по улицата да търсят „Магийки шегобийки от Уизли“, шегобийницата на Фред и Джордж.

— Надали ни остава много — каза г-жа Уизли. — Значи, само оглеждаме набързо и после — обратно в колата. Трябва да сме близо, това е номер деветдесет и две… деветдесет и четири…

— Еха — каза Рон, спирайки на място.

Обърнати срещу скучния, накачен с афиши магазин „Фронтс“ срещу тях, витрините на Фред и Джордж бодяха очите подобно на изложба на фойерверки. Случайните минувачи се обръщаха назад да гледат витрините, а неколцина направо се бяха спрели като вкаменени с доста зашеметен вид. Лявата витрина беше смайващо отрупана с разнообразни стоки, които се въртяха, гърмяха, бляскаха, подскачаха и пищяха; на Хари му се насълзиха очите само да ги гледа. Дясната витрина беше закрита от огромен афиш, морав като тези на Министерството, но украсен с лъскави жълти букви:

ЗАЩО ЗАРАД ТИ-ЗНАЕШ-КОЙ

ТРЕПЕРИШ ВЪВ ЛЕГЛОТО?

ТИ ПО-ДОБРЕ СЕ БЕЗПОКОЙ

ЗА ДРЪПНА-МИ-СЕ-ЛАЙНОТО —

ЧУВСТВОТО НА ЗАПЕКА ПОЗНАТО,

ОБЗЕМАЩО ВСЕ ПОВЕЧЕ СТРАНАТА!

Хари започна да се смее. Той чу нещо като тих стон до себе си, обърна се и видя г-жа Уизли да се взира втрещена в афиша. Устните и мърдаха беззвучно, оформяйки името „Дръпна-ми-се-лайното“.

— Ще ги убият в леглата им! — прошепна тя.

— Не, няма! — възкликна Рон, който подобно на Хари се смееше. — Това е гениално!

И двамата с Хари влязоха първи в магазина. Той беше натъпкан с клиенти; Хари не можеше да припари до рафтовете. Той се огледа наоколо, гледайки натрупаните до тавана кутии: тук имаше „Кутийки с лъготийки“, които близнаците бяха изпипали до съвършенство през последната си, недовършена година в „Хогуортс“; Хари видя, че най-популярни бяха дражетата „Кръв от нослето“ — на рафта беше останала само една очукана кутия. Имаше сандъци, пълни с фалшиви магически пръчки, като най-евтините просто се превръщаха в гумени пилета или в гащи, когато ги размахаш, а най-скъпите биеха лековерния потребител по главата и врата, а също и кутии с пера, направени в разновидностите „Самонамастиляващо се“, „Проверяващо правописа“ и „Умен отговор“. В тълпата се отвори пролука и Хари се промъкна към тезгяха, където ято възхитени десетгодишни гледаха как едно мъничко дървено човече бавно се изкачва по стъпалата към истинска бесилка, всичко това кацнало върху кутия, на която пишеше: „Обесник за многократно използване — отмени го, или ще го обесят!“.

„Патентовани бленувани чарове“

Хърмаяни беше успяла да се провре до голямо изложение близо до тезгяха и четеше сведенията на гърба на кутия с колоритна рисунка на красив младеж и припадаща девойка, стоящи на палубата на пиратски кораб.

Едно просто заклинание, и Вие ще навлезете в един висококачествен, напълно реалистичен, тридесетминутен блян, за който лесно може да се намери време във всеки училищен урок и който е почти неоткриваем (страничните ефекти включват отсъстващо изражение и леко точене на лиги). Не се продава на лица под шестнайсет години. Знаеш ли — каза Хърмаяни, поглеждайки Хари, — това наистина е нещо извънредно магическо!

— За тая приказка, Хърмаяни — каза един глас зад тях, — можеш да си вземеш едно без пари!

Пред тях стоеше Фред, радостно усмихнат, облечен в пурпурна мантия, която крещящо не подхождаше на огненочервената му коса.

— Как си, Хари? — Те се здрависаха. — И какво ти е на окото, Хърмаяни?

— Вашият ритащ телескоп. — отвърна тя печално.

— О, по дяволите, бях забравил за тях. — рече Фред. — Ето…

Той измъкна от джоба си една туба и я подаде на Хърмаяни; тя предпазливо отвинти капачката, под която се пoказа гъста жълта паста.

— Само я мацни и натъртеното ще изчезне след час — каза Фред. — Трябваше да намерим свястно средство против контузии. Повечето от изделията си изпробваме върху себе си.

Хърмаяни изглеждаше неспокойна.

— Безопасна е, нали? — попита тя.

— Ама разбира се. — отвърна ободрително Фред. — Хайде, Хари, ще те разведа.

Хари остави Хърмаяни да маже с паста насиненото си око и последва Фред към дъното на магазина, където видя щанд за фокуси с карти и въжета.

— „Мъгълски магически фокуси!“ — каза щастливо Фред, сочейки ги. — За чудаци като татко, дето обичат мъгълски работи, нали разбираш. Не дават кой знае каква печалба, но правим доста успешен бизнес, голяма новост са… о, ето го и Джордж…

Близнакът на Фред разтърси енергично ръката на Хари.

— Развеждаш ли го? Ела отзад, Хари, там правим истинските пари… ей, ти, само да отмъкнеш някой, и ще платиш с нещо повече от галеони! — подхвърли той предупредително към едно малко момче, което бързешката дръпна ръката си от ведро с етикет: „ЯДЛИВИ ЧЕРНИ ЗНАЦИ — РАЗБОЛЯВАТ ВСЕКИГО!“

Джордж дръпна една завеса до мъгълските фокуси и Хари видя по-тъмна, по-малко препълнена стая. Пакетите, изпълващи рафтовете там бяха в по-убити цветове.

— Току-що разработихме тази по-сериозна серия — каза Фред. — Странно е, как се случи…

— Не би повярвал колко много хора, дори работещи в Министерството, не могат да направят свястно Защитно заклинание — рече Джордж. — Ясно е, че не си ги учил ти, Хари.

— Така е…

— Е, ние си мислехме, че Защитните шапки са повече за смях, нали се сещаш, предизвикваш някого да те омагьоса, докато я носиш и после му гледаш физиономията, когато заклинанието отскочи обратно. Но от Министерството купиха петстотин за целия помощен персонал! И още получаваме големи поръчки!

— Така разширихме асортимента със Защитни мантии, Защитни ръкавици…

— Те не биха помогнали много срещу Непростимите проклятия, но за леки до средни заклинания и магии…

— И тогава помислихме да навлезем в цялата област на защитата срещу черните изкуства, защото там се въртят много пари — продължи възторжено Джордж. — Това си го бива. Погледни, Прах за моментална тъмнина, внасяме го от Перу. Полезен е, ако искаш да избягаш бързо.

— А нашите Примамващи детонатори просто не се задържат, виж. — каза Фред, сочейки някакви странни, черни, рогоподобни неща, които наистина се опитваха да избягат извън полезрението им. — Просто тайничко изпускаш един и той почва да бяга и да вдига чудесен шум, без да се вижда, отвличайки вниманието, ако това ти е нужно.

— Изкусно — каза Хари, впечатлен.

— Вземи — каза Джордж, грабна няколко и ги хвърли на Хари.

Млада вещица с къса руса коса показа главата си иззад завесата; Хари видя, че тя също носеше служебна пурпурна мантия.

— Оттатък имаме клиент, който търси котел-шега, г-н Уизли и г-н Уизли — каза тя.

На Хари му се видя много странно да наричат Фред и Джордж „г-н Уизли“, но те приеха това съвсем естествено.

— Добре, Верити, идвам — каза бързо Джордж. — Хари, взимай си, каквото поискаш, разбра ли? Безплатно.

— Как така! — възкликна Хари, който вече беше извадил кесийката си, за да плати Примамващите детонатори.

— Ти няма да плащаш тук — каза твърдо Фред, отказвайки да приеме златото на Хари.

— Ама…

— Ти ни даде нашия първоначален заем, не сме забравили — каза твърдо Джордж. — Взимай каквото поискаш и само не забравяй да кажеш на хората откъде си го взел, ако те попитат.

Джордж профуча през завесата да помага на клиентите, а Фред поведе Хари обратно към главната част на магазина, където Хърмаяни и Джини още оглеждаха внимателно „Патентованите бленувани чарове“.

— Момичета, не сте ли видели още специалните ни продукти „Вещица-чудо“? — попита Фред. — Последвайте ме, дами…

До прозореца бяха подредени крещящо розови неща, около които се кикотеха във възторг рой развълнувани момичета. Хърмаяни и Джини се поколебаха, гледайки предпазливо.

— Ето — каза гордо Фред. — Най-добрата сбирка от любовни отвари, които ще намерите някъде.

Джинин вдигна вежди невярващо.

— Действат ли? — попита тя.

— Със сигурност действат, понякога до двайсет и четири часа в зависимост от теглото на въпросното момче…

— …и от привлекателността на момичето — каза Джордж, изведнъж появил се отново при тях. — Но няма да ги продаваме на сестра си — добави той, внезапно ставайки строг, — не и щом тя вече има около пет момчета на разположение според това, което ние…

— Каквото и да сте чули от Рон, е тлъста опашата лъжа — каза спокойно Джини, навеждайки се да вземе едно малко розово бурканче от рафта. — Какво е това?

— Гарантиран десетсекунден унищожител на пъпки — каза Фред. — Отличен за всичко от циреи до акне, но недей сменя темата. В момента излизаш ли, или не излизаш с някакво момче на име Дийн Томас?

— Да, излизам — каза Джини. — И когато го видях за последен път, той определено беше едно момче, а не пет. А онези какви са?

Тя сочеше към множество пухкави кръгли топки в розови и пурпурни оттенъци, които се търкаляха по пода на една клетка и издаваха тънички писукания.

— Пигмейски пухчета — каза Джордж. — Миниатюрни пухкавели, ние не можем да ги развъждаме достатъчно бързо. А какво стана с Майкъл Корнър?

— Зарязах го, той не умее да губи — каза Джини, пъхна пръст през пръчките на клетката и загледа пигмейските пухчета, които се струпаха около него. — Много са милички!

— Да, много обичат да се гушкат — призна Фред. — Но не сменяш ли приятелите си малко честичко?

Джини се обърна с ръце на хълбоците и го погледна. На лицето й имаше такъв кръвнишки поглед „ала г-жа Уизли“, че Хари се изненада, как Фред не отскочи.

— Това не е твоя работа. И ще ти бъда благодарна — добави тя гневно към Рон, който тъкмо се бе появил редом с Джордж, натоварен с покупки — да не разправяш на тия двамата измишльотини за мен!

— Това прави три галеона, девет сикли и един кнут — каза Фред, преглеждайки множеството кутии в ръцете на Рон. — Кихай.

— Аз съм ти брат!

— А това, дето го отмъкваш, е наше. Три галеона и девет сикли. Ще опростя кнута.

— Ама аз нямам три галеона и девет сикли!

— Тогава по-добре ги върни обратно и внимавай да ги сложиш на които рафтове трябва.

Рон изпусна няколко кутии, изруга и направи оскърбителен жест с ръка към Фред, който за нещастие бе забелязан от г-жа Уизли, която бе избрала този момент да се появи.

— Ако те зърна да го направиш пак, ще ти омагьосам пръстите да се залепят заедно — каза остро тя.

— Мамо, мога ли да си взема едно пигмейско пухче? — запита веднага Джини.

— Едно какво? — каза предпазливо г-жа Уизли.

— Виж, толкова са сладки…

Г-жа Уизли се придвижи встрани, за да види пигмейските пухчета, а Хари, Рон и Хърмаяни за момент получиха възможността да погледнат безпрепятствено през витрината. Драко Малфой бързаше сам по улицата. Когато мина покрай „Магийки шегобийки от Уизли“, той погледна през рамо. След секунди подмина витрината и те го загубиха от погледа си.

— Чудно, къде ли е майка му? — намръщи се Хари.

— Изглежда, сякаш и се е изплъзнал. — каза Рон.

— Но защо? — попита Хърмаяни.

Хари не отговори; той мислеше усилено. Нарциса Малфой не би оставила доброволно скъпоценния си син далеч от своя поглед; Малфой навярно беше се постарал доста, за да се отърве от лапите й.

Хари, който познаваше и ненавиждаше Малфой, беше сигурен, че работата му не е чиста.

Той се огледа. Г-жа Уизли и Джини се бяха навели над пигмейските пухчета. Г-н Уизли разглеждаше очарован колода белязани мъгълски карти за игра. Фред и Джордж помагаха и двамата на клиентите. От другата страна на стъклото Хагрид стоеше с гръб към тях, оглеждайки се нагоре и надолу по улицата.

— Влизайте отдолу, бързо — каза Хари, изваждайки мантията-невидимка от чантата си.

— Ох, не знам, Хари — каза Хърмаяни, поглеждайки колебливо към г-жа Уизли.

— Хайде — каза Рон.

Тя се поколеба още секунда, а после се мушна под мантията при Хари и Рон. Никой не забеляза изчезването им; всички бяха твърде заинтригувани от стоките на Фред и Джордж. Хари, Рон и Хърмаяни се промъкнаха до вратата колкото можеха по-бързо, но докато излязат на улицата, Малфой бе изчезнал не по-малко успешно от тях.

— Отиваше нататък — прошепна Хари възможно най-тихо, за да не го чуе тананикащият си Хагрид. — Хайде…

Те забързаха натам, поглеждайки наляво и надясно през витрини и врати, докато Хърмаяни посочи напред:

— Това е той, нали? — пошушна тя. — Завива наляво?

— Голяма изненада — прошепна Рон.

Понеже Малфой се бе огледал, а после беше се шмугнал в „Мракон-али“ и извън полезрението им.

— Бързо, че ще го изпуснем — каза Хари, ускорявайки крачка.

— Ще ни видят краката! — каза разтревожено Хърмаяни, когато мантията се развя около глезените им; вече беше много по-трудно да се скрият и тримата под нея.

— Няма значение — каза нетърпеливо Хари. — Просто побързайте!

Обаче „Мракон-али“, пресечката, посветена на Черните изкуства, изглеждаше съвсем безлюдна. Те надничаха пътьом през прозорците, но в нито един магазин не се виждаха никакви клиенти. Хари предположи, че в тези опасни и съмнителни времена е малко самоизобличително да купуваш Тъмни творения… или най-малкото, да те видят да ги купуваш.

Хърмаяни го ощипа силно по ръката.

— Ох!

— Шшт! Гледай! Той е там, вътре! — прошепна тя в ухото му.

Бяха се изравнили с единствения магазин на „Мракон-али“, който Хари някога бе посещавал, „Боргин и Бъркс“, в който се продаваше голямо разнообразие от злокобни предмети. Сред шкафовете, пълни с черепи и стари бутилки, стоеше Драко Малфой с гръб към тях, едва видим от същия голям черен шкаф, в който Хари веднъж се беше скрил от Малфой и баща му. Съдейки по движенията на ръцете на Малфой, той говореше възбудено. Собственикът на магазина, г-н Боргин, прегърбен човек с мазна коса, стоеше срещу Малфой. Изражението му бе странна смесица от негодувание и страх.

— Само да можехме да чуем какво казва! — рече Хърмаяни.

— Можем! — каза Рон възбудено. — Чакайте, дявол да го вземе.

Той изтърва още няколко от кутиите, които все още стискаше, докато непохватно отваряше най-голямата.

— Разтегателни уши, вижте!

— Фантастично! — каза Хърмаяни, а Рон размота дългите върви с телесен цвет и започна да ги подпъхва под вратата. — О, дано не са направили вратата непробиваема…

— Не са! — възкликна ликуващо Рон. — Слушайте!

Те събраха глави заедно и се вслушаха съсредоточено в края на вървите, през които гласът на Малфой се чуваше така силно и ясно, сякаш беше включено радио.

— Знаете ли как да го поправите?

— Вероятно — каза Боргин с тон, който подсказваше, че не му се щеше да се въвлича. — Ще трябва да го видя, нали разбирате. Защо не го донесете в магазина?

— Не мога — каза Малфой. — Трябва да остане на мястото си. Трябва само да ми кажете, как да го оправя.

Хари видя как Боргин облиза нервно устните си.

— Е, трябва да кажа, че без да съм го видял, това ще бъде много трудна работа, може би невъзможна. Нищо не мога да обещая.

— Не? — каза Малфой и Хари позна по гласа му, че се усмихва подигравателно. — Може би това ще Ви направи по-уверен.

Той пристъпи към Боргин и беше закрит от шкафа. Хари, Рон и Хърмаяни се преместиха настрани, за да се опитат да го виждат пак, но можеха да видят само Боргин, който изглеждаше много изплашен.

— Само да кажете на някого — каза Малфой — и ще има възмездие. Познавате ли Фенрир Грейбек[1]? Той е приятел на семейството. Ще идва от време на време да проверява, дали отдавате на въпроса цялото си внимание.

— Няма да има нужда от това…

— Това ще реша аз — каза Малфой. — Е, по-добре да тръгвам. И не забравяйте да пазите това, ще ми трябва.

— Може би бихте желали да го вземете сега?

— Не, разбира се, че не бих, глупав дребосъко, как бил изглеждал, ако го понеса по улицата? Просто не го продавайте.

— Разбира се, че няма… сър.

Боргин направи толкова нисък поклон, колкото Хари веднъж го бе виждал да прави пред Луциус Малфой.

— Нито дума на никого, Боргин, а това включва и майка ми, ясно?

— Естествено, естествено — замърмори Боркин, покланяйки се отново.

В следващият миг камбанката на вратата звънна силно и Малфой излезе наперено от магазина с много самодоволен вид. Той мина така близо до Хари, Рон и Хърмаяни, че те усетиха как мантията се развя отново около коленете им. Вътре в магазина Боргин остана вцепенен; угодническата му усмивка бе изчезнала; той изглеждаше разтревожен.

— За какво беше всичко това? — прошепна Рон, намотавайки разтегаемите уши.

— Не знам — каза Хари дълбоко замислен. — Той иска нещо да бъде поправено… и да си запази нещо тук… можахте ли да видите, какво сочеше, когато казваше „това“?

— Не, той беше зад оня шкаф…

— Вие двамата стойте тук. — прошепна Хърмаяни.

— Какво ще…?

Но Хърмаяни вече беше се измъкнала изпод мантията-невидимка. Тя оправи косата си, гледайки отражението си в стъклото и после влезе в магазина, карайки камбанката отново да иззвъни. Рон пак напъха бързешком разтегаемите уши под вратата и подаде едната връв на Хари.

— Здравейте, ужасно утро, нали? — каза весело Хърмаяни на Боргин, който не отговори, а я изгледа подозрително. Тананикайки безгрижно, Хърмаяни бавно се разходи между бъркотията от изложени предмети.

— Тази огърлица продава ли се? — попита тя, спирайки пред един остъклен шкаф.

— Ако имаш хиляда и петстотин галеона — каза студено г-н Боргин.

— О… ъ-ъ… не, нямам чак толкова много — каза Хърмаяни, отминавайки. — Ами… какво ще кажете за този очарователен… мм… череп?

— Шестнайсет галеона.

— Значи, той е за продан? Не се… пази за някого?

Г-н Боргин я погледна накриво. Хари имаше противното усещане, че той чудесно разбира, какво е намислила Хърмаяни. Очевидно Хърмаяни почувства същото, защото внезапно обърна посоката на разговора.

— Работата е там, че това… ъъ… момче, което току-що беше тук, Драко Малфой, ами, той ми е приятел и аз искам да му направя подарък за рождения ден, но ако вече си е запазил нещо, аз очевидно не бих искала да му вземам същото, така че… ъъ…

Според Хари това беше съшито с бели конци и явно Боргин си помисли същото.

— Вън — каза той остро. — Махай се!

Хърмаяни не чака да й повторят, а забърза към вратата с Боргин по петите й. Когато камбанката иззвънтя отново, Боргин затръшна вратата зад нея и сложи знака „Затворено“.

— Е, добре. — каза Рон, намятайки отново Хърмаяни с мантията-невидимка. — Струваше си да се опита, макар че ти беше малко очебийна…

— Добре, следващият път можеш да ми покажеш, как се прави, Повелителю на тайните! — сопна му се тя.

Рон и Хърмаяни се дърлиха по целия път обратно до „Магийки шегобийки от Уизли“, където трябваше да престанат, за да успеят да се избягнат незабелязани много разтревожената г-жа Уизли и Хагрид, който явно беше забелязал отсъствието им. Щом влязоха в магазина, Хари смъкна мантията-невидимка, скри я в чантата си и се присъедини към твърденията на другите двама в отговор на обвиненията на г-жа Уизли, че през цялото време са си били в задната стая, а тя не ги е търсила, както трябва.

Бележки

[1] Фенрир — огромен митичен вълк от скандинавската митология, завързан от боговете с магически въжета. Грейбек — (англ.) сивогърбият (бел. пр.)