Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (10)

10. Часа на Гаунт /Gaunt/

През следващите часове по Отвари от седмицата Хари продължи да следва указанията на Нечистокръвния Принц всеки път, когато те се различаваха от тези на Либатиус Борадж и в следствие на това на четвъртия урок Слъгхорн превъзнасяше способностите на Хари, казвайки, че рядко е обучавал толкова талантлив ученик. Нито Рон, нито Хърмаяни бяха очаровани от това. Въпреки, че Хари им бе предложил да подели книгата си с тях, за Рон бе по-трудно да разчита почерка от Хари, а и не можеше да продължава да пита Хари на висок глас, защото щеше да изглежда подозрително. Междувременно Хърмаяни продължаваше да работи трудоемко с това, което наричаше „официални“ указания, но лошото й настроение се засилваше след като резултатите й бяха по-слаби от тези на Принца.

Хари се чудеше мъгляво, кой е бил Нечистокръвният Принц. Въпреки, че купчините с домашна работа му отнемаха възможността да прочете целия си учебник по Отвари за Напреднали, той го бе прелистил достатъчно, за да забележи, че почти нямаше страница, на която Принцът да не е оставил допълнителни бележки, не всички от които свързани с отварите. Тук и там имаше насоки на нещо, което приличаше на заклинания, които Принцът бе измислил сам.

— Или сама. — каза Хърмаяни раздразнена, чувайки как Хари показваше някои от тях на Рон в общата стая в събота вечер. — Може да е било момиче. Мисля, че почеркът прилича повече на момичешки, отколкото на момчешки.

— Наричал се е Нечистокръвният Принц — каза Хари. — Колко момичета са били принцове?

Хърмаяни изглежда нямаше какво да отговори на това. Тя едва изгледа намусено и придърпа съчинението си за Принципите на Рематеализирането от Рон, който се опитваше да го прочете на обратно.

Хари погледна часовника си и бързо сложи старият учебник по Отвари за Напреднали в чантата си.

— Осем без пет е, най-добре да тръгвам, ще закъснея за Дъмбълдор.

— Оо! — ахна Хърмаяни вдигайки глава внезапно — Късмет! Ще те чакаме, искаме да чуем на какво те учи!

— Надявам се, че всичко ще наред — каза Рон и двамата проследиха с поглед как Хари тръгва през входа на портрета.

Хари продължи по изоставените коридори, но му се наложи бързо да спре зад една статуя, когато професор Трилони се появи зад ъгъла, говорейки си сама докато разбъркваше колода мръсни карти за игра, разчитайки ги, докато вървеше.

— Двойка пика: стълкновение. — промърмори тя, докато минаваше покрай мястото, където Хари се свиваше скрит. — Седмица пика: лоша поличба. Десятка спатия: насилие. Вале пика: тъмен млад мъж, най-вероятно притеснен, някой, който не харесва разпитвача…

Тя спря вкаменена, точно от другата страна на статуята на Хари.

— Това не може да бъде вярно. — каза тя раздразнена и Хари я чу да преразбърква енергично и да започва да реди отново, оставяйки след себе си само полъха на готварско шери. Хари изчака, докато бе съвсем сигурен, че си е заминала и отново забърза, докато не стига до мястото в коридора на седмия етаж, където самотен гаргойл седеше до стената.

— Кисели пукоти. — каза Хари и гаргойлът скочи настрани, стената зад него се разтвори и подвижна вита каменна стълба, на която Хари стъпи, се откри, за да може той да се пренесе в плавни кръгове до вратата с чукало, която водеше до кабинета на Дъмбълдор.

Хари почука.

— Влез. — каза гласът на Дъмбълдор.

— Добър вечер, сър. — каза Хари, влизайки в кабинета на Дъмбълдор.

— Добър вечер, Хари. Седни. — каза Дъмбълдор, усмихвайки се. — Надявам се, че си имал приятна първа седмица в училище.

— Да, благодаря, сър. — каза Хари.

— Трябва да си бил зает. Вече си си заслужил наказание.

— Ъъ… — започна Хари тромаво, но Дъмбълдор не изглеждаше строг.

— Уредих с професор Снейп, че ще изтърпиш наказанието си следващата събота.

— Добре. — каза Хари, който имаше по-важни неща в главата си от наказанието със Снейп и се огледа скришом, за да види нещо, което да му подскаже какво възнамеряваше да прави тази вечер с него Дъмбълдор. Кръглият кабинет изглеждаше както винаги — деликатните сребърни инструменти стояха на маси със спираловидни крака, носеше се дим и бръмчене, портретите на предишните директори и директорки, дремещи в рамките си и великолепния феникс на Дъмбълдор, Фоукс седеше на поставката си зад вратата, гледайки Хари с открит интерес. Изглеждаше сякаш Дъмбълдор дори не бе разчистил място за дуелиране.

— Е, Хари. — каза Дъмбълдор с делови тон. — Сигурен съм, че си се чудил, какво съм предвидил за теб за тези — нека ги наречем по-подходящо — уроци.

— Да, сър.

— Реших, че този път, след като знаеш какво е подтикнало Волдемор да се опита да те убие преди петнайсет години, ще ти дам някои сведения. — Настъпи мълчание.

— В края на миналия срок Вие ми казахте, че ще ми кажете всичко. — каза Хари. Беше трудно да се въздържи от обвинителната нотка в гласа си. — Сър — прибави той.

— Така и направих — каза Дъмбълдор спокойно. — Казах ти всичко, което знам. Отсега нататък ще тръгнем от твърдата основа на фактите и ще поемем заедно към мрачните стъпки на спомените с билетите на най-дръзките предположения. От тук нататък, Хари, може да сгреша печално като Хъмфри Белчър, който смяташе, че на котли от сирене им е дошло времето.

— Но Вие смятате, че сте прав? — каза Хари.

— Естествено, но вече съм ти доказвал, че правя грешки като всеки човек. Всъщност, бидейки, извини ме, доста по-умен от повечето хора, грешките ми имат склонност да са съответно по-големи.

— Сър, — каза Хари неуверено — това, което ще ми кажете, има ли нещо общо с предсказанието? Ще ми помогне ли да… оцелея?

— Има много общо с предсказанието. — каза Дъмбълдор толкова небрежно сякаш Хари го бе питал за времето през следващите дни. — и определено се надявам, че ще ти помогне да оцелееш.

Дъмбълдор се изправи и заобиколи бюрото си, минавайки покрай Хари, който се обърна жадно на мястото си, за да види как Дъмбълдор застава на колене на пода до вратата. Когато Дъмбълдор се изправи, той държеше позната плитка каменна купа със странни символи по ръба й. Той постави Мислоема на бюрото пред Хари.

— Изглеждаш притеснен.

Хари наистина гледаше Мислоема с известни опасния. Предишните му опити със странното приспособление, което съхраняваше и показваше спомени и мисли, който въпреки точността си беше не особено удобен. Последният път, когато се бе ровил в съдържанието му бе видял повече, отколкото бе искал. Въпреки това Дъмбълдор се усмихваше.

— Този път ще влезеш в Мислоема с мен… и за разлика от друг път — с разрешение.

— Къде отиваме, сър?

— На пътешествие по алеята на спомени на Боб Оджън. — каза Дъмбълдор, изваждайки от джоба си кристална бутилка, в която се въртеше сребристо бяло вещество.

— Кой е Боб Оджън?

— Бил е служител в Отдела на Нарушаване на магическите закони. — каза Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и да го убедя да ми довери тези спомени с мен. Ще го придружим на посещение, което е направил по време на изпълнение на служебните си задължения. Ако застанеш до мен, Хари…

Ала Дъмбълдор се затрудни да отвори запушалката на кристалната бутилка. Наранената му ръка изглеждаше вцепенена и мъчителна.

— Да… да ви помогна, сър?

— Няма нужда, Хари…

Дъмбълдор насочи пръчката си към бутилката и коркът отхвръкна.

— Сър, как наранихте ръката си? — попита Хари отново, гледайки почернелите пръсти със смесица от погнуса и съжаление.

— Сега не е време за тази история, Хари. Не още. Имаме среща с Боб Оджън.

Дъмбълдор изсипа сребристото съдържание на бутилката в Мислоема, където то се раздвижи и заблещука — нито течност, нито газ.

— След теб. — каза Дъмбълдор, сочейки купата.

Хари се наклони напред, пое си дъх дълбоко и потопи лицето си в сребристото вещество. Почувства как краката му напускат пода на кабинета, той падаше, падаше през виреща се тъмнина и накрая, доста внезапно запримига на заслепителна слънчева светлина. Преди очите му да свикнат, Дъмбълдор се приземи до него.

Седяха на междуселска пътека, оградена с висок оплетен жив плет, под лятно небе, толкова светло и синьо като незабравки. На десет стъпки от тях стоеше пълничък мъж, носещ огромни тъмни очила, които караха очите му да изглеждат малко къртичи. Той четеше дървена табела, която бе закачена на една калина^[1] от лявата страна на пътя. Хари знаеше, че това трябва да е Оджън — той бе единственият човек наоколо и носеше странната смесица от дрехи, често използвана от магьосници без особено много опит в това да приличат на мъгъли: в този случай това бяха работна престилка, гети и раиран цял костюм за къпане. Преди Хари да може да огледа странният му външен вид, Оджън внезапно тръгна по пътеката.

Дъмбълдор и Хари го последваха. Когато минаха покрай дървената табела, Хари погледна двете й посоки. Едната сочеше обратно към пътя, откъдето идваха — Грейт Хенгълтън, пет мили. Посоката сочеща след Оджън бе Литъл Ханглетън, една миля.

Те повървяха известно време, без да виждат нищо друго освен калини. Голямото синьо небе над главите им и шумоленето на фигурата в работна престилка пред тях. Пътеката завиваше на ляво и се спускаше надолу, клонейки стръмно по едната страна на хълма. Затова и забелязаха внезапно изгледа към голяма долина лежаща пред тях. Хари можеше да види село, несъмнено Литъл Ханглетън, сгушено между два стръмни хълма, с църквата и гробището, които се виждаха съвсем ясно. През долината на противоположната страна на хълма се издигаше красиво имение, заобиколено от широко пространство кадифено зелена поляна.

Оджън пое с неохотна стъпка надолу по стръмния хълм. Дъмбълдор забърза крачките си, а Хари побърза, за да не изостане. Мислеше, че Литъл Хенглетън трябва да е крайната им цел и се зачуди, както в нощта, когато бяха потърсили Слъгхорн, защо трябваше да се приближат от толкова далече. Скоро откри, че греши, мислейки, че ще отидат в селото. Пътеката зави надясно и когато завиха зад ъгъла, видяха крайчеца на работната престилка на Оджън да изчезна през дупчица в плета.

Дъмбълдор и Хари го последваха по тясна, мръсна пътека, оградена от по-високи и диви калини спрямо тези зад тях. Пътеката бе твърде извита, камениста и с много дупки, спускайки се надолу по хълма като предишната и изглеждаше така сякаш клони към група дървета надолу. Скоро пътеката стигна до шубрак и Дъмбълдор и Хари спряха зад Оджън, който бе спрял и извадил пръчката си.

Въпреки безоблачното небе старите дървета правеха тъмна, мрачна, хладна сянка и Хари чак след няколко мига съзря постройката, полу-скрита в стволовете на гъстите непроходими гори. Стори му се, че това е много странно избрано място за къща или поне особено решението да се оставят дървета да растат наоколо, спирайки светлината и гледката към долината долу. Чудеше се дали бе необитаема: стените и бяха обрасли с мъх и толкова много керемиди бяха паднали, че покривните греди се виждаха на места. Навсякъде наоколо растеше коприва, чийто стъбла достигаха прозорците, които бяха малко и зацапани с мръсотия. Точно след като бе заключил, че никой не може да живее тук, един от прозорците се отвори с трясък и тънка струя пара или дим излезе от там, сякаш някой готви.

Оджън се придвижи напред тихо, и както изглеждаше на Хари, доста предпазливо. Когато тъмните сенки на дърветата се плъзнаха над него, той спря отново, гледайки входната врата, на която някой бе одрал мъртва змия.

Последваха шумолене и пукот и дрипав мъж тупна от близкото дърво, приземявайки се на крака точно пред Оджън, който подскочи назад толкова бързо, че настъпи края на работната си престилка и се спъна.

— Не си добре дошъл.

Човекът пред тях имаше мръсна коса, толкова сплъстена с нечистотии, че не можеше да се разбере какъв цвят е. Няколко от зъбите му липсваха. Очите му бяха малки и тъмни и гледаха в различни посоки. Можеше да изглежда смешно, ала това не бе така. Впечатлението беше по-скоро плашещо и Хари не можеше да обвини Оджън, че отстъпи няколко назад крачки преди да заговори.

— Ъъ… добро утро. Аз съм от Министерството на магията…

— Не си добре дошъл.

— Ъъ… съжалявам… не Ви разбирам. — каза нервно Оджън.

Хари си помисли, че Оджън е изключително глупав — непознатият бе показал ясно, по мнението на Хари, най-вече размахвайки пръчка в една ръка и къс и доста окървавен нож в другата.

— Разбираш го, сигурен съм, Хари? — каза Дъмбълдор тихо.

— Да разбира се. — каза Хари разколебан. — Защо Оджън не може?

Но когато погледна отново мъртвата змия на вратата, той внезапно разбра:

— Той е змиеуст?

— Много добре — каза Дъмбълдор кимайки и усмихвайки се.

Мъжът в дрипи се приближаваше към Оджън с нож в едната ръка и пръчка в другата.

— Вижте… — започна Оджън, но беше твърде късно. Последва гръм и Оджън бе на земята, стискаше здраво носа си, докато мръсна жълтеникава пихтия бликаше между пръстите му.

— Морфин! — каза силен глас.

Възрастен мъж дойде бързо от колибата, отваряйки вратата зад себе си с такъв трясък, че змията се разлюля прочувствено.

Този мъж бе по-нисък от първия, несъразмерен, раменете му бяха много широки, а ръцете твърде дълги, които заедно със светлите му кафеви очи, къса четинеста коса и набръчкано лице му даваха вид на силна, възрастна маймуна. Той се спря до мъжа с ножа, който сега се кикотеше със смях при вида на Оджън на пода.

— Министерството, нали? — каза по-възрастният мъж, гледайки надолу към Оджън.

— Точно така. — каза Оджън ядосано, разтривайки лицето си — А Вие, предполагам, сте господин Гаунт.

— Точно тъй. — каза Гаунт — По лицето ви уцели, нали?

— Да, това направи! — каза рязко Оджън

— Трябваше да кажете, че ще дойдете, а? — каза Гаунт агресивно. — Това е частна собственост. Не може просто да си влезете и да очаквате синът ми да не се защити.

— Да се защити от какво? — каза Оджън, изправяйки се на крака.

— Интриганти. Натрапници. Мъгъли и паплач.

Оджън насочи пръчката си към носа си, от който все още излизаха големи количества от нещо, което изглеждаше като жълта гной и шуртенето спря веднага. Господин Гаунт проговори с крайчеца на устата си на Морфин:

— Влез в къщата. Не спори.

Този път, готов, Хари разпозна змийският, въпреки че можеше да разбере какво се казва, той разпозна странният съскащ звук, който бе всичко, което Оджън можеше да чуе. Морфин изглеждаше готов да възрази, но когато баща му му хвърли заплашителен поглед, той промени намеренията си, движейки се тежко към колибата със странна въргаляща се походка и тресна вратата зад себе си, така че змията отново подскочи жалко.

— Дошъл съм да се видя със синът ви, господин Гаунт. — каза Оджън, докато изстискваше и последната гной от престилката си. — Това беше Морфин, нали?

— А, това бе Морфин. — каза безразлично възрастният мъж. — Чистокръвен ли сте? — попита той с внезапна агресия.

— Това е без значение. — отвърна хладно Оджън и Хари усети как уважението му към Оджън се засили. Очевидно Гаунт реагира доста по-различно. Той присви очи към Оджън и замърмори в тон, който бе нарочно обиден:

— Сега като се замисля, виждал съм типове като теб в селото.

— Не се съмнявам, че на синът Ви е било позволено да излива своеволието си над тях. — каза Оджън. — Може би можем да продължим разговорът си вътре?

— Вътре?

— Да, господин Гаунт. Вече Ви казах. Тук съм заради Морфин. Пратихме ви сова…

— Не ползвам сови. — каза Гаунт. — Не отварям писма.

— Тогава нямате особено право да се оплаквате, че посетителите Ви не Ви предупреждават. — каза заядливо Оджън. — Тук съм, за да разследвам сериозно нарушение на Магическия закон, което се е случило в ранните часове тази сутрин.

— Добре, добре, добре. — изрева Гаунт — Елате в проклетата къща тогава, щом ще Ви е по-добре там.

Къщата изглежда се състоеше от три малки стаи. Две врати водеха до голямата стая, която служеше едновременно за кухня и всекидневна. Морфин седеше на мръсен фотьойл до пушещият огън, гърчейки между тъмните си пръсти пепелянка и тананикайки си монотонно на змийски:

Съскай, съскай, змийче,

Плъзи по земята,

Бъди добричко с Морфин

Или ще те одере на вратата.

Чу се тътрещ се шум откъм ъгъла до отворения прозорец и Хари разбра, че имаше още някой в стаята — момиче, чиято дрипава сива дреха беше в същия цвят като мръсната стена зад нея. Тя седеше до димящо гърне на мрачна печка и се суетеше около полица с бедняшки гърнета и тигани. Косата й беше изтощена и без блясък, а тя имаше обикновено, бледо, по-скоро тежко лице. Очите й като тези на брат й гледаха в различни посоки. Тя изглеждаше по-спретната от двамата мъже, но Хари си помисли, че не е виждал човек, който да изглежда толкова пораженски.

— Дъщеря ми Меропе. — каза Гаунт неохотно Гаунт, след като Оджън погледна въпросително към нея.

— Добро утро. — каза Оджън

Тя не отговори, а уплашено погледна към баща си, върна се в дъното на стаята и продължи да поставя гърнетата на рафта зад себе си.

— Господин Гаунт, — каза Оджън, — нека преминем право на въпроса. Смятаме, че синът ви Морфин е направил магия пред мъгъл късно снощи.

Чу се оглушителен трясък. Меропе бе изпуснала едно от гърнетата.

— Събери го! — изкрещя й Гаунт. — Точно така, наведи се на пода като някой мръсен мъгъл, за какво ти е пръчка, безполезна купчина боклук?

— Господин Гаунт, моля Ви! — каза Оджън с шокиран тон, докато Меропе, която вече бе събрала гърнето, се изчерви алено, изпусна го отново, извади пръчката си от джоба с треперещи ръце, насочи я към гърнето и измърмори бързо, неразбираемо заклинание, което накара гърнето да отскочи през пода на стаята, да се удари в насрещната стена и да се разцепи на две.

Морфин се разкикоти лудешки. Гаунт изкрещя:

— Поправи го, безполезна буцо, поправи го!

В другия край на стаята Меропе се спъна, но преди да вдигне пръчка, Оджън бе извадил своята и каза „Репаро“. Гърнето веднага се поправи само.

За секунда Гаунт изглеждаше така сякаш ще застреля Оджън, но изглежда измисли нещо по-добро. Вместо това той се развика на дъщеря си:

— Добре, че добрият човечец от Министерството е тук, нали? Може би той ще те смъкне от плещите ми, може би няма нищо против мръсни безмощни…

Без да гледа към никого или да благодари на Оджън, Меропе взе гърнето и го върна с треперещи ръце на полицата. После изведнъж се притисна с гръб към стената между мръсният прозорец и пещта, сякаш не желаеше нищо друго освен да потъне в камъка и да изчезне.

— Господин Гаунт, — започна Оджън, — както казах причината за посещението ми е…

— Чух ви още първия път. — озъби се Гаунт. — И какво? Морфин е дал от това, което мъгълът е готвел за него… и какво от това?

— Морфин е нарушил магьоснически закон. — каза неотклонно Оджън.

— Морфин е нарушил магьоснически закон. — измитира Гаунт гласа Оджън, карайки го да звучи помпозно и напевно. Морфин се изкикоти отново. — Дал е на мръсния мъгъл урок, това не е незаконно, нали?

— Не, — каза Оджън — опасявам се, че е.

Той дръпна от вътрешния си джоб малко руло пергамент и го разви.

— Какво тогава е това — присъдата му ли? — каза Гаунт с гневно повишаващ се тон.

— Това е призовка от Министерството за изслушване.

— Призовка! Призовка? Кой си мислите, че сте, че да призовавате сина ми някъде?

— Аз съм шеф на отряда за нарушаване на неправомерно магическия закон. — каза Оджън.

— И си мислите, че ние сме измет, нали? — изкрещя Гаунт, приближавайки се към Оджън с мръсен пръст с жълт нокът, който сочеше в гърдите му. — Измет, която ще тича в Министерството, когато то му каже? Знаеш ли на кого говориш, мръсен малък мътнород, знаеш ли?

— Мислех си, че говоря с господин Гаунт. — каза Оджън, изглеждащ предпазлив, но неумолим.

— Точно така! — изрева Гаунт. За момент Хари си помисли, че Гаунт прави неприличен жест с ръка, но после осъзна, че показваше на Оджън грозен пръстен с черен камък, който носеше на средния си пръст, размахвайки го пред очите на Оджън. — Виждаш ли това? Виждаш ли го? Знаеш ли какво е? Знаеш ли откъде идва? Векове е бил в нашето семейство, от толкова далеч идем, чистокръвни! Знаеш ли колко са ми предлагали за това, с обшивка на Peverell, гравирани на камъка?

— Наистина нямам представа, — каза Оджън, мигайки, докато пръстенът се приближаваше на инч от носа му, — и наистина това няма нищо общо, господин Гаунт. Синът ви е извършил…

С гневен вой Гаунт рипна към дъщеря си. За секунда Хари си помисли, че ще я удуши, защото ръката му се насочи към гърлото й. В следващия момент той я завлече към Оджън, държейки златната верижка около врата й.

— Виждаш ли това? — извика високо на Оджън, разтърсвайки тежкият златен медальон с капаче, докато Меропе пелтечеше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Виждам го, виждам го. — каза бързо Оджън.

— На Слидерин! — изкрещя Гаунт. — На Салазар Слидерин! Ние сме последните му живи наследници, какво ще кажеш за това, а?

— Господин Гаунт — дъщеря ви! — каза предупредително Оджън, но ръката на Гаунт вече бе пуснала Меропе, която се отдалечи от него, до ъгъла си, разтривайки врата си и опитвайки се да си поеме въздух.

— Е? — каза Гаунт победоносно, сякаш току-що бе доказал много сложен въпрос без да оставя място за съмнения. — Недей да ни говориш, сякаш сме мръсотията по обувките ти! Поколения чистокръвни, всички магьосници — повече, отколкото можеш да изброиш, не се съмнявам! — И той се изплю на пода в краката на Оджън. Морфин се разкикоти отново. Меропе, притисната до прозореца, с наведена глава и лице, скрито от косата й, не каза нищо.

— Господин Гаунт, — каза Оджън твърдо, — опасявам се, че нито вашите, нито моите предци имат нещо общо с настоящия въпрос. Тук съм заради Морфин, Морфин и мъгълът, който е срещнал вчера. По наши данни, — той погледна надолу към рулото си пергамент, — Морфин е направил заклинание или проклятие на въпросния мъгъл, което му е причинило много болезнен обрив.

Морфин се изкиска.

— Тихо, момче — озъби се Гаунт на змийски и Морфин млъкна отново.

— И какво ако го е направил? — каза Гаунт предизвикателно на Оджън — Предполагам сте изчистили кирливото лице на мъгъла и сте му настроили паметта…

— Това не е въпросът, нали, господин Гаунт? — каза Оджън. — Било е непредизвикано нападение над беззащитен…

— Знаех си, че си любител на мъгъли, още щом те видях. — подсмихна се Гаунт и отново се изплю на пода.

— Този разговор не ни води наникъде. — каза твърдо Оджън. — От поведението на сина ви е ясно, че той няма никакви угризения за случилото се. — Той отново погледна към пергамента си. — Морфин ще дойде на изслушване на четиринайсети септември, за да отговори по обвиненията за използване на магия пред мъгъл и причиняване на вреда и страдание на същия мъг…

Оджън млъкна. Звънящи и галопиращи звуци от коне и смеещи се на високо гласове се промъкнаха през прозореца. Очевидно ветровитата пътека към селото минаваше много близо до шубрака, където бе къщата. Гаунт замръзна, слушайки с широко отворени очи. Морфин изсъска и се обърна с лице към звуците с жадно изражение. Меропе вдигна глава. Лицето й, както Хари забеляза, беше много бледо.

— Мили боже, каква грозотия. — каза момичешки глас, толкова ясно през отворения прозорец, сякаш тя бе в стаята при тях. — Том, баща ти не може ли да махне тази съборетина?

— Не е наша. — каза гласът на млад мъж. — Всичко от другата страна на долината е наше, но тази барака принадлежи на стария скитник Гаунт и на децата му. Синът е напълно побъркан. Трябва да чуеш някои от историите, които говорят за него в селото…

Момичето се разсмя. Звънтящият галопиращ звук ставаше все по-висок.

Морфин се надигна да стане от креслото.

— Стой на мястото си! — каза баща му предупредително на змийски.

— Том — каза гласът на момичето отново, вече от толкова близо, че бе ясно, че са точно до къщата. — Може би греша, но да не би някой да е одрал змия на вратата?

— Боже мой, права си! — каза гласът на мъжа. — Трябва да е бил сина, казах ти, не е съвсем наред в главата. Не го гледай, Сесилия, скъпа.

Звънтящите галопиращи звуци сега замираха.

— Скъпа… — пошепна Морфин на змийски, гледайки сестра си. — Той я нарече скъпа. Значи няма да те има в крайна сметка.

Меропе бе толкова бледа, че Хари бе сигурен, че ще припадне.

— Моля? — каза Гаунт остро на змийски, гледайки от сина си към дъщеря си. — Какво каза, Морфин?

— Тя харесва да гледа този мъгъл — каза Морфин с покварено изражение, докато гледаше към сестра си, която сега изглеждаше ужасена. — Винаги е в градината, когато той минава, надничайки през плета към него, нали? А снощи…

Меропе поклати глава конвулсивно и умолително, но Морфин продължи безмилостно:

— Виси на прозореца, чакайки го да мине на път за вкъщи, нали?

— Виси на прозореца, за да гледа някакъв мъгъл? — каза Гаунт тихо.

Тримата Гаунт сякаш забравиха за Оджън, който изведнъж изглеждаше уплашен и раздразнен от подновилият се залп от неразбираемо съскане и скрибуцане.

— Вярно ли е това? — попита Гаунт с гробовен глас, приближавайки се няколко стъпки към ужасеното момиче. — Дъщеря ми — чистокръвна наследничка на Салазар Слидерин — въздиша по мръсен, мръсно-кръвен мъгъл?

Меропе поклати глава обезумяло, притискайки се до стената, очевидно неспособна да говори.

— Но аз го хванах на тясно, татко! — изкикоти се Морфин — хванах го, докато минаваше и той вече не изглеждаше толкова хубав целият обринат, нали, Меропе?

— Ти отвратителна малка безмощна, ти мръсна малка кръвна предателка! — ревеше Гаунт, губейки контрол, с ръце около врата на дъщеря си.

Хари и Оджън изкрещяха „Не“ едновременно, Оджън вдигна пръчката си и извика „Реласкио!“.

Гаунт бе отхвърлен назад, далеч от дъщеря си, той се спъна в един стол и падна право по гръб. С гневен вик Марволо се надигна от стола си и се затича към Оджън, размахвайки напосоки ножа си и стреляйки проклятия и заклинания от пръчката си.

Оджън се затича с цената на живота си. Дъмбълдор посочи че трябва да го последват и Хари се подчини, а виковете на Меропе ехтяха в ушите му.

Оджън профуча към пътеката и хукна по главния път, с ръце около главата си, където се сблъска с лъскав кафяв кон, язден от много красив тъмнокос млад мъж. Двамата с хубавото момиче, яздещо до него на сив кон, избухнаха в смях при вида на Оджън, който подскочи от страни на коня, с развяваща се престилка, покрит от глава до пети в прах, тичайки по пътя.

— Мисля, че това е достатъчно, Хари — каза Дъмбълдор. Той хвана Хари за рамото и го дръпна. В следващия момент те се рееха безтегловно в тъмнината, докато не се приземиха сигурно на крака, обратно в притъмнелия кабинет на Дъмбълдор.

— Какво е станало с момичето в колибата? — каза Хари, когато Дъмбълдор запали няколко допълнителни лампи с трепване на пръчката си. — Меропе или както е името й?

— О, тя оцеляла. — каза Дъмбълдор, настанявайки се зад бюрото си и посочвайки на Хари и той да седне. — Оджън се магипортирал в министерството и се върнал с подкрепление след петнайсет минути. Морфин и баща му се опитали да се бият, но и двамата били надвити, отведени от колибата и накрая осъдени от магьосническия съвет. Морфин, който вече имал досие за нападения над мъгъли, бил осъден на три години затвор в Азкабан, а Марволо, който бил наранил няколко служители на министерството плюс Оджън, получил шест месеца.

— Марволо. — повтори Хари чудейки се.

— Точно така. — каза Дъмбълдор усмихвайки се с одобрение. — Радвам се, че ти става ясно.

— Този старец е бил…?

— Дядото на Волдемор. — каза Дъмбълдор — Марволо, синът му Морфин и дъщеря му Меропе са били последните Гаунт, много древен магьоснически род, запомнен със склонност към неуравновесеност и насилие, които процъфтявали през поколенията, благодарение на навика им да се женят за собствените си братовчеди. Липсата на разум, съчетана със склонността към величие, са направили така, че семейното злато да изчезне няколко поколения преди Марволо да бъде роден. Той, както видя, е бил оставен да живее в бедност и мизерия, имайки лош нрав, гордост и арогантност в изключителни количества и няколко семейни скъпоценности, които той ценял високо като сина си и доста повече от дъщеря си.

— Значи Меропе… — каза Хари, като се наведе на стола си и гледайки Дъмбълдор — значи Меропе е била… Сър, означава ли това, че тя е била… майката на Волдемор?

— Да. — каза Дъмбълдор. — И по стечение на обстоятелствата се случи така, че успяхме да зърнем и бащата на Волдемор… Чудя се дали забеляза?

— Мъгълът, който Морфин е нападнал? Мъжът на коня?

— Точно така. — каза Дъмбълдор усмихнат. — Да, това е Том Ридъл старши, красивият мъгъл, който яздел покрай колибата на Гаунт и към когото Меропе изпитвала тайна, изпепеляваща страст.

— И те накрая се са оженили? — каза Хари невярващо, не можещ да си представи двама души, по-малко способни да се влюбят един в друг.

— Мисля, че забравяш, — каза Дъмбълдор, — че Меропе е магьосница. Не мисля, че способностите й са се проявили по най-добрия начин, докато е била терориризирана от баща си. Щом Марволо и Морфин са били на сигурно в Азкабан, щом вече е била сама и свободна за първи път в живота си, сигурен съм, е била в пълно състояние да усъвършенства способностите си и да планира изхода от отчаяния живот, който е водила осемнайсет години. Сещаш ли се за начини, които Меропе е могла да използва за да накара Том Ридъл да забрави приятелката си мъгълка и да се влюби в нея?

— Проклятието Империус? — предположи Хари. — Или любовен елексир?

— Много добре. Лично аз съм склонен да вярвам, че е използвала любовен елексир. Сигурен съм, че й се е сторило по-романтично и не мисля, че е било много трудно през някой топъл ден, когато Ридъл е яздел сам, да го убеди да вземе от нея чаша вода. Във всеки случай, няколко месеца след сцената, на която станахме свидетели, селото Литъл Ханглътън се е радвало на ужасен скандал. Можеш да си представиш слуховете, които е причинило бягството на сина на скуайъра и дъщерята на скитника, Меропе.

— Но шокът на селяните не може да се сравнява с този на Марволо. Когато се върнал от Азкабан, очаквайки да види дъщеря му да го чака покорно с топло ядене, готово на масата. Вместо това намерил инч прах върху бележката й за сбогом, обясняваща какво е направила.

— От това, което успях да разкрия, оттогава той никога не споменал името й или това, че съществува. Шокът от това, че го изоставила, може да е причинил скорошната му смърт… или може би никога не се е научил да се изхранва сам. Азкабан много отслабил Марволо и той не доживял да види завръщането на Морфин в колибата.

— А Меропе? Тя… тя е умряла, нали? Нали Волдемор е бил заведен в сиропиталище?

— Именно. — каза Дъмбълдор. — Тук трябва доста да погадаем, въпреки че не мисля, че е трудно да се заключи какво е станало. Виждаш ли, няколко месеца след сватбата им, Том Ридъл се е появил в имението в Литъл Ханглътън без съпругата си. В квартала плъзнал слух, че той разправял как бил „измамен“ и „отнесен“. Това, което е имал предвид, сигурен съм, е че е бил под заклинание, което сега било вдигнато, въпреки че смея да кажа не е посмял да използва точно тези думи от страх да не го сметнат за луд. След като чули това, което им казал, селяните предположили, че Меропе е излъгала Том Ридъл, че е бременна от него и той се е оженил за нея поради тази причина.

— Но тя е имала неговото дете.

— Не преди да изтече година откакто са били женени. Том Ридъл я е напуснал след като е забременяла.

— Тогава какво се е объркало? — попита Хари. — Защо любовният елексир е спрял да действа?

— Отново, място за предположения, — каза Дъмбълдор, — но вярвам, че Меропе, която е била много влюбена в съпруга си, не е могла да понесе да го задържа с магически средства. Смятам, че сама е направила избора да спре да му дава елексир. Може би, след като е била толкова лудо влюбена, е била убедена, че той също ще се влюби в нея. Може би е мислела, че ще остане заради бебето. Ако е така, сгрешила е и в двата случая. Той я е изоставил, не я видял никога вече и също така никога не се е занимавал с това да разбере какво се е случило със сина му.

Небето навън бе индигово синьо и лампите в кабинета на Дъмбълдор изглеждаха сякаш светеха повече от преди.

— Мисля, че това е достатъчно за тази вечер, Хари. — каза Дъмбълдор след минута-две.

— Да, сър. — каза Хари.

Той се изправи, но не си тръгна.

— Сър, важно ли е да знаем всичко това за миналото на Волдемор?

— Мисля, че е много важно. — каза Дъмбълдор.

— И то… то има ли нещо общо с предсказанието?

— Има много общо с предсказанието.

— Точно така. — каза Хари, малко объркан, но също така успокоен.

Обърна се, за да си тръгне, но му хрумна нов въпрос и той се обърна отново:

— Сър, позволено ли ми е да кажа на Рон и Хърмаяни всичко, което ми казахте?

Дъмбълдор се замисли за момент и каза:

— Да, мисля, че господин Уизли и госпожица Грейнджър са се доказали като хора, на които може да се има доверие. Но, Хари, ще те помоля да ги помолиш да не казват това пред никой друг. Не би била добра идея целият свят да разбере колко много знам или предполагам за тайните на Лорд Волдемор.

— Не, сър, ще се погрижа да бъдат само Рон и Хърмаяни. Лека нощ. — Той се обърна отново и бе почти на вратата, когато го видя. На масичките с витиевати крака, по които имаше толкова много чупливи сребърни инструменти, седеше грозен златен пръстен с голям, напукан, черен камък. — Сър, — каза Хари, гледайки го, — този пръстен…

— Да? — каза Дъмбълдор.

— Вие го носехте, когато посетихме професор Слъгхорн онази вечер.

— Така е. — съгласи се Дъмбълдор.

— Но не е ли това… сър, не е ли това същият пръстен, който Марволо Гаунт показа на Оджън?

Дъмбълдор наведе глава:

— Съвсем същия.

— Но как така…? Винаги ли сте го имали?

— Не, придобих го съвсем наскоро. — каза Дъмбълдор. — Всъщност, няколко дни преди да дойда и да те взема от леля ти и чичо ти.

— Това е по времето, когато сте си наранили ръката, нали, сър?

— Да, по това време, Хари.

Хари се поколеба. Дъмбълдор се усмихваше.

— Сър, как точно…?

— Твърде е късно, Хари! Ще чуеш историята някой друг път. Лека нощ.

— Лека нощ, сър.