Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (23)

23. Хоркрукси

Хари усещаше как действието на Феликс Фелишъс постепенно отслабва, докато се промъкваше обратно в замъка. Предната врата все още бе отключена, но на третият етаж се натъкна на Пийвс и едва избягна срещата, като се промъкна през един от преките коридори. Когато стигна до портрета на Дебелата Дама, не беше изненадан да я завари в изключително неприятно настроение.

— По кое време на нощта ме будиш?

— Много съжалявам… трябваше да изляза за нещо наистина важно…

— Хубаво, обаче паролата се сменя в полунощ, така че ще се наложи да спиш в коридора, нали така?

— Шегуваш се! — възкликна Хари. — Защо ти е притрябвало да сменяш паролата в полунощ?

— Това е положението. — отговори Дебелата Дама. — Ако си ядосан, иди си го изкарай на директора, той затегна мерките за сигурност!

— Чудесно. — горчиво каза Хари, оглеждайки твърдия коридор. — Просто прелест! Ами да, бих отишъл при Дъмбълдор, ако беше тук, защото той искаше…

— Той е тук. — каза глас зад Хари. — Професор Дъмбълдор се върна в училището преди час.

Почти Безглавия Ник се носеше към Хари, главата му както обикновено се поклащаше.

— Чух го от Кървавия Барон, който го е видял да пристига. — продължи Ник. — Според Барона е бил в добро настроение, но малко уморен.

— Къде е? — попита Хари, а сърцето му прескачаше.

— О, стене и дрънчи в Кулата по Астрономия, това му е любимото време за…

— Не Кървавия Барон — Дъмбълдор!

— О… ами в офисът си е. — каза Ник. — От това, което каза Барона, има работа преди да…

— Да, има. — отговори Хари, а вълнението в гърдите му нарастваше при перспективата да каже на Дъмбълдор, че се е добрал до спомена. Той се обърна и отново се затича по коридора, като пренебрегна виковете на Дебелата Дама.

— Върни се! Добре, излъгах! Ядосах се, че ме събуди! Паролата все още е „Глисти“!

Но Хари вече профучаваше по коридора и след няколко минути каза „Карамелени еклери“ на гаргойла на Дъмбълдор, който се отвори и Хари се отправи по спираловидната стълба.

— Влез. — каза Дъмбълдор, когато Хари почука. Звучеше изтощен. Хари отвори вратата и влезе. Офисът на Дъмбълдор си изглеждаше както обикновено, с черно, обсипано със звезди небе зад прозорците.

— Господи, Хари! — изненадано каза Дъмбълдор. — На какво дължа това късно удоволствие?

— Сър… взех го! Взех споменът от Слъгхорхн.

Хари извади малката стъклена бутилка със спомена и я показа на Дъмбълдор. За момент Директорът изглеждаше зашеметен. След това по лицето му се разля огромна усмивка.

— Хари, това е изключителна новина! Изключителна работа, наистина! Знаех си, че ще се справиш!

Явно забравил късния час, Дъмбълдор заобиколи бюрото си, взе бутилката със спомена на Слъгхорн и се отправи към кабинета, в който държеше мислоема.

— Сега… — каза Дъмбълдор, като нагласи каменния съд на бюрото си и изсипа съдържанието на бутилката в него. — Сега най-накрая ще разберем. Побързай, Хари…

Хари покорно се наведе над мислоема и почувства как краката му се отделят от пода… Пропадна през тъмнината и се приземи в кабинета на Хорас Слъгхорн от преди много години. Там беше много по-младия Слъгхорн, с дебела, блестяща, сламена на цвят коса и руси мустаци. Той седеше в удобно кресло, краката му си почиваха на кадифена табуретка, държеше чаша вино в едната си ръка, а с другата бъркаше в кутия захаросан ананас. Около него бяха насядали около половин дузина тийнейджъри и сред тях беше Том Ридъл, а черно-златиня пръстен на Марволо блестеше на пръста му.

Дъмбълдор се приземи до Хари, точно когато Ридъл попита:

— Сър, вярно ли е, че професор Меритут се оттегля?

— Том, Том, дори и да знаех, нямаше да ти кажа — отговори Слъгхорн и размаха укорително пръст към Ридъл, като се усмихваше. — Иска ми се да знам от къде се сдобиваш с информация момче, знаеш повече от половината преподаватели.

Ридъл се усмихна. Другите момчета се засмяха и го загледаха с одобрение.

— С твоята способност да научаваш неща, които не са твоя работа и внимателно да ласкаеш хората, които имат значение — между другото, благодаря ти за ананаса, беше прав, този е любимият ми… — някои от момчетата отново захихикаха. — Със сигурност очаквам да станеш Министър на Магията до двадесетина години. Петнадесет, ако продължиш да ми пращаш ананас, имам отлични контакти в министерството.

Том Ридъл слабо се усмихна, а другите се засмяха. Хари забеляза, че той съвсем не беше най-големият от групата момчета, но те явно гледаха на него като на свой водач.

— Не мисля, че политиката е моето поприще, сър. — каза той, когато смехът утихна. — На първо място нямам подходящ произход.

Няколко от момчетата наоколо се ухилиха едно на друго. Явно се наслаждаваха на някаква шега относно прочутият произход на лидера на бандата им.

— Глупости. — бързо каза Слъгхорн. — За всички е ясно, че имаш достойно магьосническо потекло, със способности като твоите. Не, ти ще стигнеш далеч Том, никога досега не съм бъркал за мой ученик.

Малкият златен часовник на бюрото на Слъгхорн удари единадесет часа и той се огледа.

— Мили боже, кое време стана? По-добре вървете момчета, или ще закъсате. Лестрейндж, искам есето ти до утре, или ще те накажа. Ейвъри, това важи и за теб.

Едно по едно, момчетата напуснаха стаята. Слъгхорн стана от креслото си и остави празната си чаша на бюрото. Движение зад него привлече вниманието му. Ридъл все още беше там.

— Побързай Том, не искаш да те хванат навън след вечерния час, а и си префект…

— Сър, исках да Ви попитам нещо…

— Ами питай тогава момчето ми, питай…

— Сър, чудех се какво знаете за… за Хоркруксите?

Слъгхорн се втренчи в него, пръстените му разсеяно потропваха по чашата.

— Това проект по Защита от Тъмните изкуства ли е?

Но Хари беше сигурен, че Слъгхорн знае, че това не е училищно задание.

— Не точно, сър. — отговори Ридъл. — Срещнах го, докато четях през срока и не можах напълно да разбера смисъла.

— Не… ами… трябва доста да се потрудиш, за да намериш книга в Хогуортс, в която да се споменава детайлно за Хоркруксите, Том. Това е Тъмна магия, наистина много Тъмна. — каза Слъгхорн.

— Но Вие явно знаете за какво става въпрос, нали сър? Искам да кажа, магьосник като Вас… съжалявам, ако не можете да ми кажете… но си мислех, че ако някой ще знае, това сте Вие… така че си помислих…

Много добра работа, помисли си Хари. Притеснението, обикновения тон, внимателното ласкателство, нищо не беше пресилено. Хари, който имаше сериозен опит в измъкването на информация, можеше да разпознае майсторския похват. Виждаше се, че Ридъл много, много иска да се добере до тази информация. Може би работеше за този момент от седмици.

— Ами… — каза Слъгхорн, като не гледаше към Ридъл, а потропваше по капака на кутията захаросан ананас. — ами, няма да ти навреди, ако те запозная с фактите. Само колкото да ти е ясна темата. Хоркрукс, това е думата, която използваме за предмет, в който магьосник може да скрие част от душата си.

— Не ми е съвсем ясно, как точно става това, сър. — каза Ридъл.

Той внимателно контролираше гласът си, но Хари усещаше вълнението му.

— Ами разбираш ли, трябва да разделиш душата си, — отговори Слъгхорн, — и да скриеш част от нея в някакъв предмет извън тялото си. Тогава, дори ако тялото е атакувано или разрушено, не можеш да умреш, тъй като част от душата остава незасегната. Но разбира се, съществуване в такава форма…

Лицето на Слъгхорн се сбръчка, а Хари си припомни думите, които бе чул преди две години: „Бях изтръгнат от тялото си, бях по-малко от дух, по-малко от най-слабия призрак… но все пак бях жив“.

— …много малко биха го искали, Том, изключително малко. Смъртта е за предпочитане.

Но желанието на Ридъл беше очевидно. Изражението му беше алчно, той вече не криеше копнежа си.

— Как може да се раздели душата?

— Ами — притеснено каза Слъгхорн. — трябва да разбереш, че душата по принцип трябва да остане цяла и непокътната. Разделянето й е акт на насилие, противоестествено е.

— Но как се прави?

— Като извършиш зло — най-голямото зло. Като извършиш убийство. Убийството разкъсва душата на части. Магьосник, който иска да създаде Хоркрукс, ще използва това за своя полза. Той ще затвори отделената част…

— Ще я затвори? Но как…

— Има заклинание, не ме питай, не го знам! — каза Слъгхорн, клатейки глава като стар слон, раздразнен от комари. — Да ти изглеждам като някой, който го е опитвал — да ти приличам на убиец?!

— Не сър, разбира се, че не! — бързо отговори Ридъл — Съжалявам, не исках да Ви обидя…

— Не, не, изобщо не съм обиден. — дрезгаво каза Слъгхорн. — Естествено е да си любопитен за тези неща — определени магьосници винаги са привлечени от този аспект на магиите…

— Да, сър — каза Ридъл. — Не разбирам обаче, искам да кажа просто от любопитство, един Хоркрукс ще свърши ли работа? Само веднъж ли може да се раздели душата? Няма ли да е по-добре, да станеш по-силен, ако разделиш душата си на повече части, например, нали седем е най-мощното магическо число, няма ли седем…

— Брадата на Мерилин, Том! — излая Слъгхорн. — Седем! Не е ли достатъчно лошо да мислиш за убийството на един човек? А и във всеки случай… достатъчно лошо е, да разделиш душата си… но на седем части…

Слъгхорн изглеждаше много обезпокоен. Той се взираше в Ридъл, сякаш никога не го беше виждал истински преди и Хари можеше да каже, че вече съжаляваше, че изобщо е започнал този разговор.

— Разбира се — промърмори Слъгхорн — всичко което обсъждаме е чисто хипотетично, нали така? Изцяло научно…

— Да сър, разбира се. — бързо отговори Ридъл.

— И все пак Том… недей да разказваш какво съм ти казал — така да се каже, какво сме обсъждали. На хората няма да им хареса, че сме си говорили за Хоркруксите. Това е забранена тема в Хогуортс. Дъмбълдор е изключително зле настроен…

— И дума няма да обеля, сър. — каза Ридъл и излезе от стаята, но Хари успя да хвърли поглед на лицето му. То беше огряно от същото дивашко удоволствие, което се беше появило, когато за пръв път беше разбрал, че е магьосник. Това щастие не помрачи красивите му черти, но го направи да изглежда, някак си, по-малко човечен…

— Благодаря ти, Хари — тихо каза Дъмбълдор. — Да вървим…

Когато Хари стъпи отново на пода в офиса, Дъмбълдор вече седеше зад бюрото си. Хари също седна и зачака Дъмбълдор да заговори.

— Надявах се на това доказателство от много дълго време. — най-накрая каза Дъмбълдор. — То потвърждава теорията над която работех, показва че съм прав, а също така и колко много още трябва да се направи…

Внезапно Хари забеляза, че всички предишни директори и директорки в портретите по стените са будни и слушат разговора им. Един дебел магьосник с червен нос, дори беше извадил тръба за слушане.

— Е, Хари, — продължи Дъмбълдор — сигурен съм, че разбираш значението на това, което току-що чухме. На горе-долу същата възраст, на която си ти сега, с няколко месеца разлика, Том Ридъл е правел всичко възможно, да открие как да стане безсмъртен.

— Мислите ли, че е успял, сър? — попита Хари. — Направил е Хоркрукс? И затова не е умрял, когато ме е нападнал? Имал е скрит Хоркрукс някъде? Част от душата му е останала невредима?

— Една… или повече части. — каза Дъмбълдор. — Чу Волдемор. Той особено настояваше да разбере от Хорас, какво ще се случи с магьосник, който създаде повече от един Хоркрукс. Какво ще се случи с магьосник, толкова решен да избегне смъртта, че да е готов да убие много пъти, да разкъсва душата си отново и отново, за да я скрие във възможно най-много отделни Хоркрукси. Няма книга, от която да получи тази информация. Доколкото знам — доколкото съм сигурен, че Волдемор знае — никой магьосник, никога не е разделял душата си на повече от две части.

Дъмбълдор замълча за момент, за да подреди мислите си, и продължи:

— Преди четири години получих, според мен, сигурно доказателство, че Волдемор е разделил душата си.

— Къде? — попита Хари. — Как?

— Ти ми даде доказателството, Хари. — каза Дъмбълдор. — Дневникът, дневникът на Ридъл, този който даваше инструкции, как да се отвори Стаята на тайните.

— Не разбирам, сър. — каза Хари.

— Въпреки, че не съм виждал Ридъл, който излезе от дневника, това което ми описа ти, е феномен, с който не съм се сблъсквал. Един обикновен спомен е започнал да действа и да мисли!? Спомен, който изсмуква живота от момичето, в чиито ръце е попаднал? Не, нещо много по-зловещо живееше в тази книга… фрагмент от душа, бях почти сигурен в това. Дневникът беше Хоркрукс. Този факт обаче, повдигна толкова въпроси, на колкото и отговори. Това което най-много ме заинтригува и смути бе, че дневникът не беше замислен като оръжие, а по-скоро като защита.

— Все още не разбирам. — каза Хари.

— Ами, той работеше така, както би трябвало да работи един Хоркрукс — с други думи, парчето душа, скрито в него, беше защитено и несъмнено изигра ролята си, да предпази собственика си от смъртта. Но няма никакво съмнение, че Ридъл е искал дневникът да бъде прочетен, искал е парчето от душата му да насели или обсеби някого, така че чудовището на Слидерин да бъде пуснато на свобода.

— Явно, не е искал усилията му да отидат на вятъра. — вмъкна Хари. — Искал е хората да знаят, че е наследник на Слидерин, защото на времето не е могъл да извлече полза от това.

— Точно така. — кимайки, каза Дъмбълдор. — Но не виждаш ли Хари, ако Волдемор е искал дневникът да попадне у някой бъдещ ученик, то той е бил забележително немарлив спрямо това скъпоценно парче от душата му. Целта на Хоркруксът е, както обясни Професор Слъгхорн, да се пази част от душата скрита и на сигурно място, а не да се размотава на пътя на някого си и да се подлага на риска да бъда унищожена — както и се случи. Точно тази част от душата вече я няма. Ти сам видя това. Невнимателният начин, по който Волдемор се е отнесъл към тази част от душата си, ми се стори изключително застрашителен. Това ми даде основание да смятам, че е направил — или е смятал да направи — повече Хоркрукси, така че загубата на един да не е толкова фатална. Не исках да повярвам, но нищо друго нямаше смисъл. И тогава, две години по-късно, ти ми каза, че в нощта когато Волдемор се върна в тялото си, е направил най-разтърсващото и плашещо изявление пред смъртожадните. „Аз, който съм отишъл по-далеч от всеки друг по пътя към безсмъртието“. Така ми каза, че е казал той. „По-далеч от всеки друг!“ Знаех какво значи това, въпреки, че смъртожадните явно не знаеха. Той имаше предвид Хоркруксите си, Хоркрукси — в множествено число, Хари, нещо, което не вярвам друг магьосник да е правил. Това имаше смисъл. Лорд Волдемор изглежда ставаше все по-малко човек през изминалите години. Трансформацията, която той преживя, ставаше обяснима, ако душата му беше осакатена отвъд измеренията на това, което наричаме „обикновено зло“…

— Значи е направил така, че да е невъзможно да бъде убит, като е убивал други хора? — попита Хари. — Но защо не си е направил Философски камък или не е откраднал някой, щом толкова се е интересувал от безсмъртието?

— Ами знаем, че се опита да го направи преди пет години. — усмихна се Дъмбълдор. — Но има няколко причини, поради които мисля, че Философския камък не би бил от голяма полза за Лорд Волдемор. Еликсирът на Живота наистина удължава живота, но трябва да се пие редовно, завинаги, ако пиещият го иска да запази безсмъртието си. Ето защо Волдемор би бил зависим от еликсира и ако той свърши, или се замърси, или ако камъкът бъде откраднат, той би умрял като всеки друг човек. Спомни си, че Волдемор обича да действа сам. Мисля, че за него мисълта да е зависим, дори от Еликсира, е била непоносима. Разбира се, той беше готов да пие от Еликсира, но само за да се отърве от ужасния живот, на който се беше обрекъл, след като те нападна, за да се сдобие с тяло. Убеден съм, че след това той е смятал да разчита на Хоркруксите. Нищо друго нямаше да му е нужно, след като се сдобиеше с тяло. Той вече беше безсмъртен… или поне толкова близо до безсмъртието, колкото е възможно. Но сега, Хари, с помощта на информацията, която ти получи, ние сме по-близо до това да довършим Лорд Волдемор, отколкото някой някога е бил. Чу го какво каза, Хари: „Не би ли било по-добре, да разделиш душата на повече части… не е ли седем най-мощното магическо число…“ Да, мисля, че идеята за душа на седем части, би паснала много добре на Лорд Волдемор.

— Направил е седем Хоркруска? — шокиран попита Хари, а няколко портрета на стената издаваха подобни звуци на шок и ярост. — Но те може да са навсякъде по света, скрити, заровени или невидими…

— Радвам се, че осъзнаваш мащабите на проблема. — каза спокойно Дъмбълдор. — Но първо: не Хари, не седем — шест. Седмата част от душата, колкото и увредена да е, все още е в регенерираното му тяло. Това е частта от него, която е живяла призрачен живот в изгнание толкова много години. Без нея, него изобщо не би го имало. Тази седма част е последната, която трябва да се атакува, ако някой иска да убие Лорд Волдемор — частта, която живее в тялото му.

— Но другите шест Хоркрукси, — каза малко отчаяно Хари — как ще ги открием?

— Май забравяш, че ти вече унищожи единия от тях. А аз унищожих още един.

— Наистина ли? — напрегнато попита Хари.

— Да, наистина. — каза Дъмбълдор и протегна своята почерняла, изгорена ръка. — Ако не бяха, прости ми за нескромността, моите огромни умения и навременната намеса на Професор Снейп, когато се върнах в Хогуортс, много тежко ранен, може би нямаше да оживея, за да разказвам тази история. Както и да е, една попарена ръка е разумна цена за една седма от душата на Волдемор. Пръстенът вече не е Хоркрукс.

— Но как го открихте?

— Както знаеш, от много години съм превърнал в свое основно занимание да открия колкото се може повече за миналия живот на Волдемор. Пътувах на много места, посещавах местата, където той е бил. Натъкнах се на пръстена, скрит в руините на къщата на Гонт. След като Волдемор е успял да запечата част от душата си в него, не е искал да го носи повече. Скрил го е, защитен от много и мощни заклинания, в бараката, където някога са живели прадедите му (Морфин, след като е излязъл от Азкабан). Явно никога не е помислил, че бих могъл да си направя труда да посетя руините, или че ще държа под око проявите на магическо укриване. Не трябва обаче да се поздравяваме твърде много. Ти разруши дневника, а аз пръстена, но ако сме прави в теорията си за душа на седем части, остават четири Хоркрукса.

— А те могат да са навсякъде? — каза Хари. — Могат да са, ааа, в метални кутии, знам ли, в празни бутилки от отвари…

— Мислиш за летекоди, Хари, които трябва да са обикновени обекти, лесни за надзор. Но дали Лорд Волдемор би използвал метална кутия, или стари бутилки от отвари, да пазят собствената му скъпоценна душа? Забравяш какво ти показах. Лорд Волдемор обичаше да събира трофеи и предпочиташе предмети с мощна магическа история. Гордостта му, вярата му в собственото му превъзходство, решимостта му да си извоюва най-изумителното място в магическата история, всичко това ме навежда на мисълта, че Волдемор е избрал Хоркруксите си с голямо внимание, като е предпочел предмети, достойни за честта.

— Дневникът не беше чак толкова специален.

— Дневникът, както ти сам каза, беше доказателство, че той е наследникът на Слидерин. Сигурен съм, че Волдемор го е смятал за предмет от изключително значение.

— Ами другите Хоркрукси? — попита Хари. — Мислите ли, че знаете какви са, сър?

— Мога само да предполагам. — отговори Дъмбълдор. — Поради причините, които ти изложих, мисля, че Волдемор предпочита предмети, които, сами по себе си, притежават определена собствена величавост. Ето защо се разрових из миналото на Волдемор, за да видя дали подобни артефакти са изчезвали около него.

— Медальонът! — високо каза Хари. — Чашата на Хафълпаф!

— Да. — каза Дъмбълдор с усмивка. — Бих заложил, вероятно не и другата си ръка, но поне няколко пръста, че те са Хоркрукси номера три и четири. Оставащите два, ако предположим че е създал общо шест, са проблем, но бих предположил, че щом вече има предмети, принадлежали на Хафълпаф и Слидерин, си е направил труда да открие и такива, собственост на Грифиндор или Рейвънклоу. Четири предмета, собственост на основателите, със сигурност биха имали изключително влияние върху въображението на Волдемор. Не мога да кажа, дали е успял да намери нещо на Рейвънклоу. Сигурен съм обаче, че единствената известна реликва на Грифиндор е на сигурно място.

Дъмбълдор посочи с почернелите си пръсти към стената зад тях, където зад стъклена витрина висеше меч, инкрустиран с рубини.

— Мислите ли, че затова е искал да се върне в Хогуортс, сър? — попита Хари. — За да се опита да открие нещо, принадлежало на някой от другите основатели?

— Точно това беше и моята мисъл. — каза Дъмбълдор. — За негово нещастие, това не даде резултат, тъй като му беше отказано и не е имал възможност, или така поне смятам, да претърси училището. Налага се да заключа, че не е изпълнил амбицията си да намери предмети на четиримата основатели. Съвсем определено има два, може и да е намерил трети, и това е най-доброто, което можем да кажем за сега.

— Дори и да е намерил нещо на Рейвънклоу или на Грифиндор, остава шестият Хоркрукс. — каза Хари, броейки на пръсти. — Освен пък да е намерил и от двамата?

— Не мисля. — отговори Дъмбълдор. — Мисля, че зная какъв е шестият Хоркрукс. Чудя се какво ще кажеш, ако ти призная, че съм любопитен относно поведението на змията, Наджини?

— Змията? — сепнато попита Хари. — Животни могат ли да се използват като Хоркрукси?

— Не е препоръчително да се прави, — каза Дъмбълдор. — защото, да повериш част от душата си на нещо, което може да се движи и мисли само, си е рискована работа. Ако обаче сметките ми са верни, на Волдемор все още му е липсвал един Хоркрукс, когато е влязъл в дома на родителите ти, за да те убие. Очевидно, е пазел процеса по сътворяване на Хоркрукси, за особено специални убийства. Ти със сигурност си щял да бъдеш специален. Той е вярвал, че като те убие, ще попречи на пророчеството да се изпълни. Вярвал е, че ще стане неуязвим. Сигурен съм, че е искал да сътвори последният си Хоркрукс с твоята смърт. Както знаем, той се провали. След няколко години обаче, той използва Наджини, за да уби един стар мъгъл, и може би точно тогава я е превърнал в последния си Хоркрукс. Тя подчертава връзката му със Слидерин и засилва мистиката около Лорд Волдемор. Той със сигурност обича да я държи близо до себе си и явно има необичайно силен контрол над нея, дори и за някой, който говори змийски.

— И така, — каза Хари, — дневникът го няма, пръстенът също. Чашата, медальонът и змията са още цели, и мислите че има още един Хоркрукс, който някога е принадлежал на Рейвънклоу или Грифиндор?

— Забележително сбито и точно резюме, да. — каза Дъмбълдор, кимайки с глава.

— Все още ли ги търсите сър? Това ли правехте, когато напускахте училище?

— Точно така. — каза Дъмбълдор. — Търся от много дълго време. Мисля че… може би… почти съм открил още един. Знаците вдъхват надежда.

— А, ако го откриете, — бързо попита Хари, — мога ли да дойда с Вас, и да Ви помогна да се отървем от него?

Дъмбълдор погледна Хари много настоятелно за момент, а после каза:

— Да, мисля, че може.

— Мога ли? — попита Хари, сериозно разтърсен.

— О, да. — каза Дъмбълдор с лека усмивка — Мисля, че си заслужил това право.

Сърцето на Хари щеше да изхвръкне. Много беше хубаво да не чува само думи на утешение и защита поне веднъж. Директорите и директорките по стените не изглеждаха особено впечатлени от решението на Дъмбълдор. Хари видя, че няколко от тях поклатиха глави, а Финеъс Ниджелъс изпръхтя.

— Усеща ли Волдемор, когато някой Хоркрукс е разрушен, сър? Може ли да го почувства? — попита Хари, като игнорира портретите.

— Много интересен въпрос, Хари. Не вярвам. Мисля, че Волдемор е вече толкова потопен в зло, а тези важни части са били отделени от него толкова дълго, че той не чувства какво правим. Вероятно в момента на смъртта може би е наясно със загубата… но например, не усети че дневникът е унищожен, докато насила не изтръгна тази информация от Луциус Малфой. Казаха ми, че когато Волдемор открил, че дневникът е унищожен и лишен от силата си, гневът му бил абсолютно ужасен.

— Но аз мислех, че е искал Луциус Малфой да скрие дневникът в Хогуортс?

— Да, искал е, преди години, когато е бил сигурен, че ще може да създаде още Хоркрукси. Все пак, Луциус е трябвало да чака Волдемор да му нареди и не е дочакал тази заповед, тъй като Волдемор е изчезнал, малко след като му е дал дневника. Няма съмнение, че Луциус не би посмял да направи нищо с дневника, освен внимателно да го пази. Разбира се, Луциус не е знаел какво всъщност е дневникът. Разбрах, че Волдемор му е казал, че дневникът ще отвори отново Стаята на тайните. Сигурен съм, че ако Луциус е знаел, че държи в ръцете си част от душата на господаря си, е щял да се отнесе с нея много по-уважително. Вместо това той е довел стария план до край с малки изменения. Като е подхвърлил дневникът на дъщерята на Артър Уизли, той се е надявал наведнъж да дискредитира Артър и да се отърве от сериозно инкриминиращ го магически обект. Ах, горкият Луциус… с гневът на Волдемор от това, че е изхвърлил Хоркруксът за собствените си цели, а и с фиаското в Министерството миналата година, не бих се учудил ако не е тайничко доволен, че е на сигурно място в Азкабан.

Хари поседя за момент, а после попита:

— Значи, ако унищожим всички Хоркрукси, Волдемор може да бъде убит?

— Да, мисля, че може. — отговори Дъмбълдор. — Без Хоркруксите, Волдемор ще е смъртен, с осакатена и отслабена душа. Не забравяй обаче, че дори душата му да е повредена отвъд всяка поправка, мозъкът и магическите му сили са незасегнати. Ще са нужни изключителни сили и умения, за да се убие магьосник като Волдемор, дори и без Хоркруксите му.

— Но аз нямам изключителни сили и умения. — каза Хари, преди да може да се спре.

— Напротив, имаш. — твърдо каза Дъмбълдор. — Имаш сила, която Волдемор никога не е притежавал. Можеш да…

— Зная! — нетърпеливо каза Хари. — Мога да обичам! — Само с голямо усилие не добави „Голяма работа!“

— Да, Хари, можеш да обичаш. — каза Дъмбълдор, все едно знаеше, какво беше премълчал Хари току-що. — Което, имайки предвид всичко, което ти се е случило, е изключително. Все още си твърде млад, за да разбереш, колко си необикновен, Хари.

— Тоест, когато пророчеството казва „Силата, която Тъмния Лорд не познава“, това означава любов? — попита Хари, който се почувства мъничко предаден.

— Да, просто любов. — отговори Дъмбълдор. — Но Хари, никога не забравяй, че думите на пророчеството са важни, само защото Волдемор ги е направил такива. Казах ти това в края на миналата година. Волдемор лично те е посочил като този, който ще е най-опасен за него, и с този си избор те е направил човека, който ще е най-опасен за него!

— Но пак стигаме до същото…

— Не, не стигаме! — каза Дъмбълдор с внезапно нетърпение.

Той посочи към Хари с почернялата си, попарена ръка и каза:

— Твърде много разчиташ на това, което казва пророчеството!

— Но… — заекна Хари — но Вие казахте, че пророчеството означава…

— Ако Волдемор не беше чул пророчеството, то щеше ли да се изпълни? Щеше ли изобщо да означава нещо? Не, разбираш се! Мислиш ли, че всяко пророчество в Залата на Пророчествата се е изпълнило?

— Но… — объркан каза Хари. — но миналата година Вие казахте, че единият от нас ще трябва да убие другия…

— Хари, Хари, само защото Волдемор е направил сериозна грешка и се е повел по думите на Професор Трелони. Ако Волдемор не беше убил баща ти, щеше ли да ти вдъхне бясното желание за отмъщение? Не разбира се! Не разбираш ли? Волдемор сам си създаде най-големия враг, както всеки тиранин по света! Имаш ли представа, колко много се страхуват тираните от тези, които потискат? Защото знаят, че сред жертвите им има някой, който някой ден ще се надигне и ще отговори на удара! Волдемор не е по-различен! Винаги е търсел този, който ще му се опълчи. Чу пророчеството и се хвърли в действие. Резултатът е, че не само собственоръчно посочи този, който най-вероятно ще го довърши, но и го снабди с уникални смъртоносни оръжия!

— Но…

— От изключителна важност е да разбереш това! — каза Дъмбълдор като стана и заобикаля из стаята, а мантията му се вееше. Хари никога не го бе виждал толкова развълнуван. — Като се опита да те убие, Волдемор сам избра забележителния човек, който седи в момента тук пред мен, и му даде нужното, за да свърши работата! Заради грешката на Волдемор, можеш да виждаш в мислите и амбициите му, и можеш дори да разбираш змийският език, на който дава заповедите си. И все пак, Хари, независимо от привилегированото ти проникване в света на Волдемор (което между другото е дар, за който всеки смъртожаден би убил), ти не си изкушен от Тъмните изкуства, никога, дори за миг, не си показвал ни най-малко желание да станеш един от последователите му!

— Разбира се, че не съм! — с възмущение каза Хари. — Той уби майка ми и баща ми!

— Накратко, ти си защитен от способността ти да обичаш! — високо каза Дъмбълдор. — Единствената защита, която евентуално ще сработи срещу съблазните на Волдемор! Независимо от всички изкушения, на които беше изложен, всички страдания, които изживя, сърцето ти остава чисто, толкова чисто, колкото и когато беше на единадесет. Тогава погледна в огледалото, което отразява желанията на сърцето и видя само как да спреш Волдемор, а не безсмъртие или богатства. Хари, имаш ли представа, колко малко магьосници могат да видят в огледалото това, което ти видя? Тогава Волдемор е трябвало да знае с какво се захваща, но явно не знаеше! Сега обаче знае. Ти премина през умът на Волдемор без да пострадаш, но той не може да те овладее, без да изпадне в смъртна агония, което му стана ясно в Министерството. Не мисля, че разбираме защо, Хари, но той толкова бързаше да осакати собствена си душа, че никога не отдели време да разбере несравнимата сила на една цяла и неопетнена душа.

— Но, сър, — каза Хари, като правеше всички усилия да не звучи заядливо. — всичко се свежда до едно, нали? Трябва да се опитам да го убия, или…

— Трябва ли? — каза Дъмбълдор. — Разбира се, че трябва! Но не заради пророчеството! А защото ти самият никога няма да познаеш покой, ако не опиташ! И двама го знаем! Представи си ако обичаш, само за момент, че никога не беше чул за пророчеството! Какво би чувствал към Волдемор тогава? Помисли!

Хари гледаше как Дъмбълдор кръстосва нагоре-надолу пред него и се замисли. Замисли се за майка си, за баща си и за Сириус. Замисли се за Седрик Дигъри. Замисли се за всички ужасни дела, които знаеше, че е извършил Лорд Волдемор. В гърдите му все едно се запали факла и пресуши гърлото му.

— Щях да искам да е мъртъв. — тихо каза Хари. — И щях да искам аз да го довърша.

— Разбира се, че щеше! — извика Дъмбълдор. — Виждаш ли, пророчеството не значи, че си длъжен да направиш нещо. Но пророчеството накара Лорд Волдемор да те бележи като равен… С други думи, ти си свободен да избереш пътя си, съвсем свободен да обърнеш гръб на пророчеството! Той ще продължи да те преследва… което със сигурност значи, че…

— Че накрая единия от нас ще убие другия. — каза Хари. — Да.

Но най-накрая беше разбрал какво се опитва да му каже Дъмбълдор. Това беше разликата между това, да те довлекат на арената, за битка до смърт, и сам да влезеш в нея с високо вдигната глава. Вероятно някои хора щяха да кажат, че няма голяма разлика между двата начина, но Дъмбълдор знае, а и аз също, помисли се Хари, с приток на внезапна гордост, а и родителите ми, че в това се състои цялата разлика на света.