Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (29)

29. Тъжната песен на феникса

— Да тръгваме, Хари.

— Не.

— Не трябва да оставаме тук, Хари… Да тръгваме.

— Не.

Той не искаше да остави Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид поставена на рамото му трепереше. Тогава друг глас каза:

— Хари, да тръгваме.

Много по-малка и топла ръка го подхвана и го задърпа. Той се подчини на това усилие, без въобще да мисли. Движеше се като слепец сред тълпа, но ако се има предвид приятното ухание на въздуха около него, Джини беше тази, която го водеше обратно към замъка. Странни гласове звучаха около него, плач и викове пронизваха ноща, но Хари и Джини вървяха към вестибюла. От двете страни на Хари изплуваха различни лица, които го гледаха, шепнеха си, удивляваха се, а Грифиндорските рубини блестяха на пода като капки кръв, прокрадващи си път по каменното стълбище.

— Отиваме в болничното крило. — каза Джини.

— Нищо ми няма. — каза Хари.

— Така ми поръча МакГонагъл. — каза Джини. — Всички са там: Рон, Хърмаяни и Лупин. Всички.

В гърдите си Хари отново почувства надигащото се чувство на страх: Той съвсем забрави за фигурите, които оставя зад себе си.

— Джини има ли някой друг умрял?

— Не се тревожи, никой от нас не е пострадал.

— Но Черният знак, Малфой каза, че е прескочил някакво тяло…

— Той се спъна в Бил, но той е добре.

Имаше нещо странно в гласа й.

— Сигурна ли си?

— Естествено че съм сигурна… той… просто е ранен, това е всичко. Грейбек го нападна. Мадам Помфри каза, че той няма да бъде същия вече…

Гласът на Джини затрепери.

— Не знаем, какви ще са последствията. Имам предвид, Грейбек е върколак, но не се беше преобразил.

— Но другите… Там имаше още тела на земята.

— Невил и професор Флитуик също са ранени, но мадам Помфри каза че с тях всичко ще е наред. Мъртъв е и един от смъртожадните, в него попадна проклятие за убиване, което високия блондин изпращаше навсякъде. Хари, ако не беше твойта отвара Феликс, мисля че всички щяхме да умрем, но снощи всичко минаваше покрай нас.

Те стигнаха до болничното крило. Отваряйки вратата, Хори видя лежащият Невил, вероятно спящ, в най-близкото легло. Рон, Хърмаяни, Луна, Тонкс и Лупин се бяха събрали край друго легло в края на болничната стая. Всички те се обърнаха при звука на отварящата се врата. Хърмаяни се затича към Хари и го прегърна; Лупин също тръгна много бъроз към него, изглеждайки обезпокоен.

— Всичко ли е наред, Хари как си?!

— Да, добре съм, как е Бил?

Никой не отговори. Хари погледна през рамото на Хърмаяни и видя Бил с обезобразено лице лежащо на възглавницата, толкова ужасно раздрано, че чак беше страшно. Мадам Помфри мажеше раните му с някаква воняща зелена смес. Хари си спомни колко бързо Снейп заличи раните на Малфой, причинени от заклинанието Сектумсемпра, само с пръчката си.

— Не можете ли да го излекувате със заклинание или с нещо друго? — попита той мадам Помфри.

— Тук заклинанията няма да свършат работа. — отговори тя — Пробвах всичко което зная, но няма лечение за ухапано от върколак.

— Той беше ухапан, но не време на пълнолуние. — каза Рон, който внимателно гледаше лицето на брат си, все едно ще успее да го излекува само с поглед. — Грейбек не се трансформира, така че Бил може и да не стане… истински…?

Той погледна нерешително към Лупин.

— Не мисля че Бил ще стане истински върколак. — каза Лупин. — но това не значи, че за него няма да има никакви последствия. Раните са сериозни. Малко е вероятно да зарастнат напълно — и Бил може да има вълчи привички отсега нататък.

— Може би Дъмбълдор ще знае какво ще стане с него. Къде е той? Бил се би с този манияк по заповед на Дъмбълдор, той му е задължен, не може да го остави в такова състояние.

— Рон, Дъмбълдор е мъртъв. — каза Джини.

— Не! — Лупин невярващо погледна първо Джини, а после и Хари, с надеждата, че той ще я опровергае, но когато Хари не каза нищо, Лупин седна на стола, до леглото на Бил, и закри лицето си с ръце. Хари никога не беше виждал досега Лупин да губи контрол. Той отмести поглед и срещна този на Рон. В тишината, гледайки приятеля си в очите, Хари потвърждаваше думите на Джини.

— Как умря? — прошепна Тонкс. — Как се случи?

— Снейп го уби. — каза Хари. — бях там и видях всичко. Ние се върнахме в кулата по астрономия, понеже там беше знака. Дъмбълдор не беше добре, беше слаб, но мисля, че разбра, че това е капан, след като чухме стъпките по стълбите. Той ме обездвижи и аз не можех нищо да направя, бях под мантията невидимка, и Малфой влезе и го обезоръжи.

Хърмаяни закри устата си с ръка, а Рон изстена. Устата на Лупин трепереше.

— Дойдоха още смъртожадни, след това и Снейп се появи — и Снейп го направи. Авада Кедавра. — Хари не можеше да продължи.

Мадам Помфри се разплака. Никой обаче не й обърна внимание, освен Джини, която й прошепна:

— Шшшш, слушайте!

Въздъхвайки, мадам Помфри притисна пръст към усните си, очите й обаче продължаваха да са широко отворени. Някъде от тъмнината се чуваше песен на феникс, Хари не беше чувал до сега тази песен — тъжна, но много красива. И Хари я почувства, както по-рано чувстваше песента на феникса, музиката беше вътре в него, именно неговата болка, превърната в песен, звучеше из замъка.

Колко дълго стояха така, заслушани в песента, той не знаеше, но незнайно как му се стори, че болката им намаляваше, слушайки музиката. Изглеждаше че е минало много време преди вратата на болничната стая да се отвори и вътре влезе МакГонагъл. И по нея също, както и по-останалите, имаше белези от отминалото сражение — белези по лицето и скъсани дрехи.

— Моли и Артър идват насам. — каза тя, а последните звуци на песента заглъхнаха. Всички се сепнаха, все едно излизат от транс, и отново погледнаха към Бил, търкаха си очите и клатеха глави. — Хари, какво стана? Според Хагрид ти си бил с професор Дъмбълдор, къде е той, къде се случи всичко? Той каза че и професор Снейп има пръст в случилото се.

— Снейп уби Дъмбълдор. — каза Хари

Тя се вгледа за миг в него, след което залитна опасно; мадам Помфри, която изглежда почна да се съвзема, измагьоса стол от въздуха и го приплъзна към МагГонагъл.

— Снейп… — повтори МагГонагъл тихо и се отпусна на стола. — Ние всички се съмнявахме… но той се кълнеше… винаги… Снейп… не вярвам…

— Снейп отлично владееше оклумантиката. — каза Лупин с нетипично за него студен глас. — Винаги сме знаели това

— Но Дъмбълдор се кълнеше, че той е на наша страна. — прошепна Тонкс. — Винаги съм мислила, че Дъмбълдор трябва да знае нещо за Снейп, което ние не трябва да…

— Той винаги е намеквал, че има основателна причина, за да има доверие в Снейп. — промърмори професор МакГонагъл, изтривайки с носната си кърпичка, сълзите, които капеха от ъгълчетата на очите й. — Мислех… историята на Снейп… разбира се, хората са длъжни да задават въпроси… но Дъмбълдор недвусмислено ми е говорил, че разкаянието на Снейп е истинско. Не искаше и да чува дума против него!

— Искаше ми се да знам, какво ли му е казал Снейп, за да го убеди. — каза Тонкс.

— Аз знам. — каза Хари, при което всички обърнаха главите си към него. — Снейп е предал информация на Волдемор, информация, която му е помогнала да проследи мама и татко. След което казал на Дъмбълдор, че той не е разбирал какво прави, и много съжалявал за това което се случило, и че по-негова вина те са загинали.

Всички продължаваха да го гледат.

— И Дъмбълдор му повярвал? — недоверчиво попита Лупин. — Дъмбълдор е повярвал, че на Снейп му е жал, че Джеймс е умрял? Той ненавиждаше Джеймс.

— И даже е смятал, че и мама е била също достойна за проклятие, — каза Хари, — понеже е била мъглорожденна. Наричал я е Мътнородна.

Никой и не попита как Хари е научил това. Всички бяха все още в ужасен шок, опитващи се да систематизират и възприемат горчивата истина за това, което се бе случило.

— Аз съм виновна. — каза изведнъж професор МакГонагъл. Тя изглеждаше напълно дезориентирана, въртейки мократа си носта кърпичка в ръце. — Аз съм виновна. Аз повиках Снейп тази вечер, за да може да ни помогне! Ако не бях пратила сигнал за тревога на Снейп, за да знае какво става, той нямаше да се присъедини към смъртожадните. Не мисля, че той знаеше къде са те, докато Флитуик не му е казал. Съмнявам се да е знаел, че са дошли.

— Вината не е твоя Минерва. — каза решително Лупин. — Ние се нуждаехме от допълнителна помощ и се радвахме, че Снейп е на път към нас.

— И когато дойде да се сражава, той се е присъединил към смъртожадните? — попита Хари, който искаше да разбере всеки детайл от двуличното поведение и подлост на Снейп, събирайки още причини за да го ненавижда все повече, и кълнейки се да отмъсти на всяка цена.

— Не знам точно как стана. — каза професор МакГонагъл разсеяно. — всичко е толкова объркано… Дъмбълдор ми каза, че иска да напусне училището за няколко часа и ние трябваше да патрулираме по коридорите на замъка за всеки случай. Ремус, Бил и Нимфадора се присъединиха към нас… и ние патрулирахме. Всичко изглеждаше спокойно. Всички тайни входове в училището бяха затворени. Знаехме, че никой не може да попадне вътре. Навсякъде имаше мощни заклинания, на всеки вход на замъка. Аз и до сега се чудя как смъртожадните успяха да влязат вътре.

— Аз знам. — каза Хари — и той тихо почна да обяснява за двойката Нужни стаи и вълшебния тунел, който те образуват. — Ето така използвали нужната стая и те, за да влязат.

Почти против волята си той откъсна поглед от Рон и Хърмаяни, които изглеждаха съкрушени.

— Аз развалих всичко, Хари. — каза Рон задавено. — Ние направихме както ни каза: порверявахме Хитроумната карта, но никъде не видяхме Малфой и решихме че е в Нужната стая; аз, Джини и Невил постоянно следихме картата, но… Малфой изчезна…

— Той излезе от стаята, около един час след като почнахме да го следим с картата, държейки една ужасна изсъхнала ръка.

— Това е Ръката на Славата. — каза Рон. — Свети само за притежателя си, помниш ли?

— Във всеки случай, — продължи Джини, — той е бил длъжен да провери дали пътят е чист за смъртожадните, но ни видя и разпръска нещо във въздуха и навсякъде стана тъмно.

— Перуански Мигновенен Прах за Тъмнина. — каза Рон тъжно. — Фред и Джордж. Мисля да поговоря с тях за това, на кой продават своите продукти.

— Ние пробвахме всичко: Лумос, Инцендио, — каза Джини, — нищо не проникваше през тъмнината, и всичко, което можехме да направим, е да търсим как да излезем от коридора, и да слушаме как хора се промъкват до нас. Очевидно Малфой е виждал в тъмнината, заради ръката, и е помагал на другите; не можехме да използваме кавото и да е проклятие, понеже можеше да уцелим някой от нас, и когато излязохме от коридора, те вече бяха изчезнали.

— За щастие, — каза Лупин хрипливо, — Рон, Джини и Невил се сблъскаха с нас почти веднага и ни казаха какво е станало. Намерихме смъртожадните, движещи се към астрономическата кула. Малфой очевидно не очакваше други срещи и беше изразходвал целия прах за тъмнина. След като ги настигнахме, те се разбягаха и ние тръгнахме след тях. Един от тях, Гипсън, почна да се катери към кулата по астрономия.

— За да направи Черния знак? — каза Хари.

— Той е трябвало да го направи, явно са се разбрали още преди да излязат от Нужната стая, — каза Лупин, — но не мисля, че на Гипсън му е харесала идеята да е там самичък в очаване на Дъмбълдор, защото бързаше да слезе от там и да се присъедини към своите, преследван от изпратените от мене проклятия.

— Добре, след като Рон е пазил Нужната стая с Невил и Джини, — каза Хари обръщайки се към Хърмаяни, — ти къде беше?

— Пред кабинета на Снейп, — прошепна Хърмаяни с очи, изкрящи от сълзите в тях, — с Луна. Ние обикаляхме наоколо цяла вечност и нищо странно не се случваше. Рон взе картата. Беше почти полунощ, когато професор Флитуик дотича долу в тъмницата. Той крещеше, че има смъртожадни в замъка, даже не мисля, че ни видя, влитайки в стаята на Снейп и ние го чухме как говореше на Снейп да дойде с него и да помогне, след което чухме силен удар, Сней изкочи от стаята си и ни видя и…

— Какво стана? — попита Хари.

— Бях толкова глупава, Хари! — каза Хърмаяни малко по-силно. — Той каза, че професор Флитуик е загубил съзнание и че трябва да отидем да се погрижим за него, докато той отиде да се бие срещу смъртожадните. — тя закри лицето си и продължи да говори през пръстите си, така че гласът й отново стана приглушен. — Ние влязохме в стаята, за да видим с какво можем да помогнем на професор Флитуик и го намерихме да лежи в безсъзнание на пода и сега е толкова очевидно вече, че Снейп трябва да е зашеметил Флитуик, но ние не го разбрахме, ние не го разбрахме и позволихме на Снейп да се измъкне.

— Грешката не е ваша. — каза Лупин твърдо. — Хърмаяни, ако вие се бяхте противопоставили на Снейп, той вероятно щеше да ви убие и теб, и Луна.

— Така, след което той присигна на върха на кулата, — каза Хари, който като че ли още го виждаше, дори в този момент пред очите му още бяха черната мантия, развяваща се след него и ръката с повдигащата се пръчка, — и той намери мястото, където вие всички се биехте.

— Ние бяхме в неизгодна позиция, почвахме да губим. — каза с тих глас Тонкс. — Гибсон беше най-долу, но останалата част от смъртожадните бяха готови да се бият до смърт, Невил беше ранен, Бил беше победен от Гибсън, навсякъде беше тъмно, летяха проклятия от всички страни… Малфой изчезна, той трябва да се е качил нагоре по стълбите… тогава повечето смъртожадни го последваха, а един от тях стоеше и блокираше началото на стълбите с различни проклятия… Невил се затича натам и изведнъж припадна…

— Никой от нас не можеше да премине, — каза Рон, — а смъртожадния изпращаше по нас проклятие след проклятие, те отскачаха от стените и преминаваха на сантиметри от нас.

— След което се появи Снейп, — каза Тонкс, — и след малко изчезна някъде…

— Аз го видях как тича към нас, но едно проклятие, изпратено от смъртожадния мина покрай мен, аз отскочих встрани и загубих представа за всичко, което става. — добави Джини.

— А аз го видях как той с лекота мина през омагьосаната бариера, все едно въобще я нямаше. — каза Лупин. — Аз също се опитах да мина, но и мен ме отхвърли, също като Невил.

— Сигурно е знаел заклинание, което ние не знаем. — прошепна МакГонагъл. — Все пак беше учител по Защита от Черните сили… Мислех че той просто бърза да настигне смъртожадните, които се качваха на кулата…

— Разбира се, — каза Хари, — но за да им помогне, а не за да ги спре. Мога да се закълна в каквото и да е, че трябва да имаш черния знак, за да можеш да минеш през преградата. А какво стана, като се върна отново?

— Огромния смъртожаден току-що беше направил заклинание, което случайно премахна невидимата преграда на стъблите. — каза Лупин. — Ние се затичахме напред — е, поне тези от нас, които още можеха да ходят, а след малко Снейп и това момче се появиха от тъмнината. Ние разбира се, даже и не си помислихме да ги нападаме…

— Ние ги оставихме да минат. — тъжно каза Тонкс. — Помислихме, че смъртожадните ги преследват. След малко се появиха и останалите смъртожадни с Грейбек и започнахме отново да се бием… Струва ми се, че чух Снейп как крещи нещо, но не разбрах какво…

— Той е викал, че всичко е свършено, — каза Хари, — че е направил това, което е трябвало…

Всички се умълчаха. Песента на Фокус все още заглъхваше по тъмните коридори на замъка. Докато музиката вибрираше още във въздуха, неприятни мисли преминаха през главата на Хари… А дали вече бяха пренесли тялото на Дъмбълдор от кулата? Какво ще става от сега нататък? Къде ще прекара лятото? Той стисна силно юмруци в джобовете си и почувства как кокълчетата на пръстите му докосват фалшивия Хоркрукс.

Вратите на болничната стая внезапно се отвориха и всички вътре подскочиха: Мистър и мисис Уизли бързаха към тях, Фльор вървеше до тях, с изплашен изражение на лицето.

— Моли, Артър… — професор МакГонагъл се надигна и ги поздрави. — Толкова съжалявам…

— Бил… — прошепна мисис Уизли, минавайки покрай професор МакГонагъл и виждайки обезобразеното лице на Бил. — О, Бил!

Тонкс и Лупин също тихичко се надигнаха и се отместиха, за да може мистър и мисис Уизли да дойдат по-близо до леглото. Мисис Уизли се приближи до сина си и притисна усни до кървавото му лице.

— Казвате, че Грейбек го е нападнал? — разсеяно попита мистър Уизли професор МакГонагъл. — Но той не се е бил преобразил… Какво значи това? Какво ще стане с Бил?

— Още не знаем. — професор МакГонагъл отчаяно погледна Лупин.

— Може и да се е заразил Артър, — каза Лупин, — въпреки че това е уникален случай. Не знаем още как ще се държи, като се събуди…

Мисис Уизли взе силно миришещата смес от мадам Помфри и започна да я втрива в раните на Бил.

— А Дъмбълдор? — произнесе мистър Уизли. — Минерва, истина ли е… той действително ли…?

Когато професор МакГонагъл кимна, Хари усети че Джини се раздвижи до него и извъртя погледа си към нея. Нейните леко присвити очи фиксираха Фльор, която в същото време гледаше Бил с каменно изражение на лицето.

— Дъмбълдор си отиде. — прошепна мистър Уизли, но мисис Уизли не можеше да отмести погледа си от най-голямия си син. Тя започна да хлипа, а сълзите й капеха по бледото лице на Бил.

— Разбира се, няма значение как изглежда… Това даже не е важно… но той беше толкова красив… винаги е бил красив… а и той трябваше да се жени!

— Какво искате да кажете с това? — неочаквано силно попита Фльор. — Какво имахте предвид с „той трябваше да се жени“?

Мисис Уизли изплашено повдигна мокрото си лице:

— Само, че…

— Вие мислите че Бил няма да иска вече да се ожени за мен? — попита Фльор. — Мислете си, че след всичките тези ухапвания, няма да ме обича повече?

— Не, нямах това предвид…

— Защото аз ще го обичам! — Фльор се изправи в целия си ръст, отмятайки назад своите сребърни коси. — Никой върколак не може да накара Бил да престане да ме обича!

— Да, да сигурна съм, — каза мис Уизли, — но мислих, че е възможно, при тези обстоятелства… че…

— Мислите, че няма да искам да се омъжа за него сега ли? Или може би се надявахте на това? — нозрите на Фльор затрептяха. — Защо трябва да ме вълнува как изглежда той? Моята красота стига и за двамата. А тези белези го правят да изглежда още по мъжествен. И ви казвам, че ще се оженим! — сърдито добави тя и изблъска мисис Уизли настрана, взимайки маста от ръцете й.

Мисис Уизли се подпря на мъжа си и с много странно изражение на лицето загледа как Фльор започна да маже раните на Бил. Всички мълчаха. Хари даже не смееше да мръдне, както всички останали, той очакваше предстоящия взрив.

— Мойта пралеля Мюриел, — след дълго мълчание каза мисис Уизли, — има много хубава тиара, направена от феи. Сигурна съм, че ако я помоля, ще ти я заеме за сватбата. Тя страшно обича Бил, а и тази тиара много ще отива на косите ти.

— Благодаря. — тихо прошепна Фльор. — Това би било чудесно.

А после, Хари даже не разбра как стана това, двете жени плачеха и се прегръщаха. Мислейки, че вече целият свят е откачил, той се обърна; Рон също беше поразен, а Хърмаяни и Джини си разменяха изумени погледи.

— Виждаш ли! — Тонкс погледна Лупин. — Тя още иска да се омъжи за него, даже и да са го ухапали! Нея това не я интересува!

— Това е друго. — каза Лупин, едва движейки устни. — Бил няма да е истински върколак. Нашите случаи напълно се…

— Но на мен ми е все едно, все едно ми е! — Тонкс разтърси мантията на Лупин. — Хиляда пъти ти казах…

И значението на патронуса на Тонкс, и мишия цвят на косите й, и това че тя веднага беше побягнала към Дъмбълдор, когато е чула, че Грейбек е нападнал някого — причината за всичко това стана веднага ясна на Хари — не Сириус беше този, който Тонкс обичаше.

— Казах ти хиляда пъти. — Лупин, отказвайки да я погледне в очите, гледаше пода. — Аз съм твърде стар за теб, твърде беден… твърде опасен.

— Аз ти казах, че се държиш много глупаво, Ремус. — каза Моли Уизли над рамото на Фльор, потупвайки я по гърба.

— Аз не съм глупав. — защити се Лупин. — Тонкс заслужава някой по-млад и по-здрав…

— Но на нея си й нужен ти. — усмихна се мистър Уизли. — И освен това, Ремус, младите и здрави мъже не винаги си остават такива…

Той тъжно посочи сина си, лежащ между тях.

— Сега не е най-подходящият момент да обсъждаме това. — Лупин се стараеше да не поглежда никой. — Дъмбълдор е мъртъв.

— Дъмбълдор би бил щастлив, както всеки друг, да узнае, че на света има още малко повече любов. — спокойно произнесе професор МакГонагъл, точно когато вратите пак се отвориха и в стаята влезе Хагрид.

Малката част от лицето му, която не беше покрита с коса или брада, беше цялата подпухнала и мокра. Той се тресеше от ридания, държейки в ръце носна кърпа, вече цялата на петна.

— Направих го, Професоре, — изхлипа той, — отнесох го. Професор Спраут сложи децата отново в леглата. Професор Флитуик лежи, но казва, че скоро ще е добре, а професор Слизнерог каза, че вече е съобщено в министерството.

— Благодаря ти, Хагрид. — професор МакГонагъл стана и се обърна към групата около леглото на Бил. — Трябва да се видя с представителите на Министерството, когато дойдат. Хагрид, съобщи на ръководителите на домовете — Слизнерог ще представя Слизерин — искам да ги видя веднага в кабинета си. Бих искала също и ти да се присъединиш към нас там.

Когато Хагрид кимна, завъртя се и излезе от стаята, тя погледна Хари:

— Преди да се видя с тях, бих искала да разменя няколко думи насаме с теб, Хари. Ако дойдеш с мен…

Хари стана, промърмори „Скоро ще се видим“ на Рон, Хърмаяни и Джини и тръгна след професор МакГонагъл. Коридорите бяха пусти, само някъде далече се чуваше песента на феникса. След няколко минути Хари разбра, че те не вървят към кабинета на професор МакГонагъл, а към този на Дъмбълдор, а след няколко секунди се сети, че тя беше заместник директор, което значеше, че сега тя е директор. Кабинетът зад каменният водоливник вече беше неин.

В пълна тишина те се изкачиха по каменната стълба и влязоха в кръглия кабинет. Той не знаеше какво да очаква, че може да види вътре: чисто черна стая, мъртвото тяло на Дъмбълдор… А всъщност всичко изглеждаше точно така, както беше преди няколко часа, когато двамата с Дъмбълдор излязоха от тук: сребърните инструменти жужаха и тракаха по масите, мечът на Грифиндор в своята стъклена витрина блестеше на лунната светлина, Разпределителната шапка лежеше на полицата зад масата, единствено висилката на Фокус беше пуста — той все още пееше своята песен, звучаща около замъка. И нов портрет се беше присъединил към редицата от портрети на мъртви директори: Дъмбълдор дремеше в златна рамка на стената зад масата, очилата му се бяха приплъзнали надолу по кривия му нос. Той изглеждаше умиротворен и спокоен.

Поглеждайки портрета, Професор МакГонагъл направи странно движение, все едно се вземаше в ръце, след което застана зад масата и погледна Хари.

— Хари, — каза тя, — иска ми се да знам, какво правихте с професор Дъмбълдор тази нощ, след като напуснахте училището.

— Не мога да ви кажа това, Професоре. — каза Хари. Той очакваше този въпрос и вече си беше приготвил и отговор. Именно тук, в същата тази стая, професор Дъмбълдор му каза да не казва на никого друг за уроците им, освен на Рон и Хърмаяни.

— Хари, може би това е важно. — каза професор МакГонагъл.

Професор МакГонагъл го погледна внимателно.

— Потър, — Хари забеляза, как странно бе използвана и прозвуча фамилията му, — заради смъртта на Дъмбълдор, мисля че трябва да разбереш, че сега ситуацията е…

— Не мисля така. — Хари повдигна рамене. — Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал, че трябва да престана да изпълнявам поръченията му, ако умре. Но… вие трябва да знаете още нещо преди представителите на Министерството да се появят. Мадам Розмерта беше под влиянието на заклинанието Империус, тя помагаше на Малфой и смъртожадните, ето как огърлицата и отровната медовина…

— Розмерта? — удиви се професор МакГонагъл, но преди да може да каже още нещо, на вратата се почука и в стаята влязоха професорите Спраут, Флитуик и Слизнерог, а зад тях и Хагрид, който още хлипаше, а на лицето му личеше огромната тъга, която изпитва.

— Снейп! — каза Слизнерог, който изглеждаше най-потресен, бледен и потен. — Снейп! Аз му бях учител! Мислех, че го познавам!

Но преди който и да е да може да отговори на тези думи, плътен глас се чу от стената:

— Минерва, Министърът ще бъде тук след няколко минути. Той току-що се магипортира от министерството.

— Благодаря, Еверард. — професор МакГонагъл бързо се обърна към учителите. — Искам да поговоря с вас за това, какво ще стане сега с Хогуордс, преди те да са дошли. Ако трябва да съм честна, не съм сигурна, че училището трябва да се отваря следващата година. Смъртта на директора от ръката на наш колега слага огромно петно върху историята на Хогуордс. Това е ужасно.

— Аз съм сигурна, че Дъмбълдор би искал училището да е отворено. — каза професор Спраут. — И мисля, че ако дори само един ученик иска да се върне тук догодина, то училището трябва да е отворено за него.

— А ще имаме ли дори един ученик след всичко това? — Слизнерог избърса потното си чело с платнената си носна кърпичка. — Родителите ще искат да задържат децата си в къщи и аз лично не мога да ги виня за това. Самият аз не мисля, че в Хогуордс те са в по-голяма опасност, от което и друго място, но не вярвам с това да са съгласни и майките. Те ще поискат семейството да е заедно, и това е естествено.

— Съгласна съм. — каза професор МакГонагъл. — Освен това не можем да кажем, че Дъмбълдор не е бил в ситуация, когато Хогуордс можеше да бъде затворен. Когато се отвори Стаята на тайните, той мислеше за затварянето на училището, но трябва да кажа, че смъртта на Дъмбълдор ме вълнува малко повече, отколкото мисълта за чудовището на Слизерин, живяло в замъка…

— Ние сме длъжни да се посъветваме с Министерството. — изписука професор Флитуик. Той имаше синина на челото, но изключвайки това, изглеждаше здрав, въпреки инцидента в кабинета на Снейп. — Трябва да се преминат необходимите процедури. Не можем да вземем такова решение толкова бързо.

— Хагрид, ти още нищо не си казал. — промълви професор МакГонагъл. — Как мислиш, трябва ли Хогуордс да бъде отворен следващата година?

Хагрид, който подсмърчаше в своята огромна изцапана носна кърпа по време на целия разговор, повдигна подпухналите си зачервени очи:

— Не знам, Професоре. Това трябва да го решат ръководителите на домовете и директорката.

— Професор Дъмбълдор винаги се вслушваше в мнението ти, — нежно каза професор МакГонагъл. — както и аз.

— Аз оставам. — сълзите на Хагрид още капеха от ъгълчеата на очите му и падаха по брадата му. — Това е моя дом, това е моя дом от 13-годишен. И ако има деца, които да искат да ги уча, то аз ще ги уча. Но… не знам… Хогуордс без Дъмбълдор… — той въздъхна и отново зарови лице в носната си кърпа.

Всички замълчаха.

— Отлично — каза професор МакГонагъл, поглеждайки двора през прозореца, за да види къде е министъра. — Тогава аз трябва да поговоря с Филиус. Ние трябва да се посъветваме с министерството по този въпрос. То ще оповести и окончателното решение.

— А сега задачата ни е да изпратим учениците по домовете си. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Можем да ги качим на Хогуордс Експрес не по-рано от утре сутрин.

— А кога ще е погребението на Дъмбълдор? — попита Хари.

— Ами, — професор МакГонагъл загуби за момент своята увереност, гласът й затрепери, — знам че професор Дъмбълдор би искал да остане тук в Хогуордс…

— Тогава така и ще стане нали? — сърдито попита Хари.

— Ако Министерството намери това за добре. — каза професор МакГонагъл — Нито един директор не е бил…

— Нито един директор не е направил толкова много за училището. — измърмори Хагрид.

— Хогуордс трябва да остане лобното място на Дъмбълдор. — каза професор Флитуик.

— Точно така. — потвърди професор Спраут.

— Освен това, — продължи Хари, — не трябва да изпращате учениците в къщи преди погребението. Те ще искат да…

Последните думи заседнаха в гърлото му, но професор Спраут завърши изречението вместо него:

— …се сбогуват.

— Много добре казано, — изписука професор Флитуик, — много добре! Разбира се, че учениците трябва да му отдадат последан почит. Можем да организираме транспорта и за по-късен час.

— Решено. — извика професор Спраут.

— Да, мисля че да… — каза Слизнерог с развълнуван глас, докато Хагрид издаде само въздишка на съгласие.

— Той идва. — професор МакГонагъл гледаше към двора. — И изглежда, че с него е цяла делегация.

— Може ли да си ходя? — веднага попита Хари.

Той нямаше никакво желание да се среща или разговаря с Руфас Скрихорм.

— Можеш. — каза професор МакГонагъл — И по-бързо.

Тя отиде до вратата и я отвори. Той се затича по спираловидната стълба и после по пустите коридори. Беше забравил мантията си невидинка в астрономическата кула, но сега това не бе важно. По коридорите нямаше никой, дори Филч, мисис Норис или Пивс. Хари не видя никой, докато не влезе в коридора, водещ към общата стая на Грифиндор.

— Истина ли е? — попита Дебелата дама, когато той застана пред нея. — Наистина ли е вярно? Дъмбълдор е мъртъв?!

— Да. — каза Хари.

Тя започна да трепери и даже без да изчаква паролата, отвори вратата пред него.

Както и очакваше Хари, в общата стая беше многолюдно. Стаята обаче внезапно утихна, когато той премина през дупката в портрета. Той видя че Дийн и Шеймъс седят с групата ученици недалече от вратата. Това значеше, че в спалнята няма никой или почти никой. Не разговаряйки и не поглеждайки лицата около него, Хари тръгна към момчешката спалня.

Както и очакваше, Рон го чакаше все още изцяло облечен, седнал на леглото си. Хари седна на своето и няколко минути те просто се гледаха.

— Говорят за затварянето на училището. — каза Хари.

— Лупин каза, че така и ще стане. — каза Рон.

Настана пауза

— И какво? — много тихо попита Рон, все едно и мебелите можеха да ги подслушват. — Намерихте ли го? Донесохте ли го? Хоркрукса?

Хари поклати глава. Всичко което се беше случило около черното езеро, сега му се струваше като стар кошмар. Наистина ли това се случи няколко часа по-рано.

— Не сте го намерили? — попита учудено Рон. — Нямаше ли го там?

— Не, — каза Хари, — някой вече го беше взел и беше оставил фалшив на негово място.

— Взе ли го?

Без да казва нищо, Хари извади фалшивия медальон от джоба си и го подаде на Рон. Детайлният разказ можеше и да почака… вече даже нямаше значение… нищо друго нямаше значение, освен края на тяхното безсмислено приключение, края на Дъмбълдор

— Р. А. Б. — прошепна Рон — кой ли е този?

— Кой знае? — все още облечен, Хари легна на леглото, облягайки се на стената. Той и не изпитваше никакво любопитство относно самоличносттат на този Р. А. Б. Даже се съмняваше, че когато и да било ще се заинтересува от това. Докато лежеше, той усети, че всичко беше потънало в тишина, Фокус не пееше повече. И той разбра, даже без да се замисля от къде го знае, че феникса остави Хогуордс, също както Дъмбълдор остави училището, остави света… остави Хари.