Уолтър Милър
Апокалипсис I (8) (Кантата за Лейбовиц)

7

Седем години проведе брат Франциск в изпитание, седем великопостни бдения в пустинята. За това време той стана изкусен имитатор на вълчия вой. За развлечение на братята някои вечери той събираше около стените на абатството цели глутници вълци. През деня помагаше в кухнята, почистваше каменните подове и продължаваше да посещава класа по изучаване на древността.

Веднъж в абатството, яхнал магаре, пристигна куриер от духовната семинария на Новия Рим. След дълги преговори с абата той поиска да се срещне с брат Франциск. Пратеникът явно беше учуден, че вижда истински мъж, все още носещ дрехите на послушник и почистващ кухненските подове.

— През последните няколко години ние изучавахме намерените от теб документи — каза той на Франциск. — Много от нас са убедени, че те са истински и достоверни.

Послушникът наведе глава.

— На мен ми е забранено да обсъждам този въпрос, отче — каза той.

Куриерът се усмихна и протегна към Франциск къс хартия с печата на абата и написана с неговия почерк записка: „Ecce Inquisitor Curiae. Ausclta et obseqvere. Arkos, AOL, Abbas.“^[1]

— Не се притеснявай — побърза да добави пратеникът, забелязвайки, че послушникът се напрегна. — Сега говоря с теб не като официално лице. Някой друг от съда ще изслуша по-късно твоя разказ. Нали знаеш, че намерените от теб документи известно време се намираха в Новия Рим? Аз върнах някои от тях тук.

Брат Франциск поклати глава. Той знаеше много по-малко от всеки друг за това, как бяха приели неговата находка на високо равнище. Забеляза, че куриерът носи бели дрехи и с известна доза безпокойство помисли за това, какъв съд имаше предвид монаха. В района на тихоокеанското крайбрежие активно действаше инквизицията, но Франциск не можеше да си представи какво отношение може да има съдът към реликвите на блажения. В забележката беше написано „Ecce Inquisitor curiae“. Очевидно абатът е имал предвид „следовател“.

Доминиканецът изглеждаше приятен и весел човек, а и не се виждаше да носи никакви оръдия за мъчение.

— Ние се надяваме, че въпросът за канонизация на основателя на вашия орден ще бъде отново открит — поясни куриерът. — Вашият абат Аркос прояви мъдрост и пресметливост — той тихичко се засмя, — като предаде реликвите за изучаване на друг орден и затвори скривалището до приключване на разследването… Разбираш за какво говоря, нали?

— Не, отче мой. Аз предполагах, че абатът е сметнал тези вещи за твърде обикновени, за да си губи времето с тях.

Монахът се разсмя по-високо.

— Обикновени? Не мисля. Но ако вашият орден открива доказателства, реликви, чудеса и други подобни неща, съдът трябва да изследва източниците. Всяка религиозна общност няма търпение да види своя основател канонизиран. Затова вашият абат много мъдро ви е казал: „Дръжте си ръцете по-далече от скривалището“. Сигурен съм, че това е разстроило всички ви, но за делото на вашия основател е по-добре скривалището да бъде изследвано в присъствието на странични свидетели.

— И вие сте дошли да отворите отново убежището? — нетърпеливо запита Франциск.

— Не. Но когато съдът е готов за това, той ще изпрати свои наблюдатели. Всичко, което бъде намерено, ще се запази като доказателство, ако опонентите се усъмнят в истинността му. И, естествено, основното, което дава основания да се вярва, че скривалището може да окаже влияние на делото, са нещата, които ти си открил.

— Мога ли да попитам, по какъв начин, отче мой?

— Адвокатите на противниковата страна опитваха да докажат, че Лейбовиц не е търсил усилено жена си след нейното изчезване и че тя може би е била жива в момента на встъпването му в духовен сан. По този начин те искаха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на основателя. В момента опозицията не действува, но може отново да се опита да попречи. И ако тези човешки останки, които ти си открил… — той надигна рамене и се усмихна.

Франциск кимна.

— Това ще помогне да се установи точната дата на нейната смърт.

— Да — в самото начало на унищожителната война. По мое лично мнение ръкописите в кутията или са написани от ръката на блажения, или това е много добра и внимателна фалшификация.

Франциск се изчерви.

— Нямам предвид, че ти си участвувал в някаква фалшификация или интрига — бързо добави доминиканецът, като забеляза смущението на послушника.

Но Франциск само си беше спомнил първоначалното си мнение за онези драсканици.

— Разкажи ми как се случи всичко. Имам предвид как намери това място. Искам да чуя всичко от теб, от начало до край.

— Всичко започна заради вълците.

Доминиканецът се приготви да записва.

Няколко седмици след посещението на куриера абат Аркос изпрати да повикат брат Франциск.

— Все още ли смяташ, че твоето призвание е да бъдеш с нас? — любезно попита Аркос.

— Ако господин абатът прости моето отвратително възгордяване…

— Нека забравим за минута за това… Да или не?

— Да, magister meus.

Абатът засия.

— Сега вече, сине мой, и ние сме убедени в това. Ако си готов да отдадеш завинаги живота си на бога, то е дошло времето за твоя свещен обет.

Той не забеляза някаква особена промяна в лицето на Франциск и с известно разочарование в гласа запита:

— Какво има? Или не се радваш да чуеш това? Не се ли ра… О! Какво става?

Лицето на послушника оставаше застинало в учтива, приветлива маска, но тази маска беше започнала много бързо да губи цвета си. Изведнъж краката му се подкосиха.

Брат Франциск падна в несвяст.

Две седмици по-късно послушникът, който беше установил рекорд по издръжливост в пустинните места за бдение, даде обет за вечна бедност, целомъдрие и послушание. Получи благословията на абата, придружена с характерната торбичка, и стана монах от Албертинския орден на Лейбовиц. Три пъти по време на ритуала го питаха: „Ако господ те призове да станеш негов книгоносец, готов ли си да умреш, но да не предадеш своите братя?“ И трите пъти Франциск отговаряше твърдо: „Винаги, Господи!“

„Тогава стани брат Книгоносец и брат Запомнящ и приеми целувката на братството. Esse quat bonum, et guam qucuhdum.“^[2]

Брат Франциск беше изведен от мръсната работа в кухнята и стана ученик по изготвяне на писмени копия на един възрастен монах на име Хорнер. Ако всичко тръгнеше добре, той можеше да получи работа в стаята за копиране. Там трябваше да посвети остатъка от дните си на преписване на алгебрични текстове и украсяването на страниците с маслинови листа и радостни херувими, обкръжаващи логаритмичните таблици.

Брат Хорнер беше добър старец и от самото начало се хареса на Франциск.

— Много от нас изпълняват по-добре дадената им работа — каза в началото Хорнер, — ако се занимават и с някаква собствена работа. Някои от копиращите проявяват интерес към отделителните раздели на „Книга на Паметта“. Например брат Сърл по един час на ден се занимава с нещо, което сам си е избрал. Ако ти изпълниш заданието си преди края на деня и нямаш собствена работа, тогава можеш да посветиш останалото време на нашите неувяхващи.

— Неувяхващи ли?

— Да, но нямам предвид растения. Има неувяхващ интерес на духовенството към разни книги — требници, библията „Summa“^[3], енциклопедията и други подобни. Ние изработваме известни количества от тях за продажба и ако нямаш собствена работа, ще те вземем да помагаш на неувяхващите. Имаш достатъчно време да вземеш решение.

— А какво е избрал брат Сърл?

Старият монах се позабави с отговора.

— Хм. Съмнявам се, че ще го разбереш. Лично аз не го разбирам. Той, изглежда, е намерил способ за възстановяване на загубените думи и фрази в оригиналния текст на „Книга на паметта“. Тя е била наполовина изгорена и сега лявата част на текста е ясна, а в дясната на всеки ред липсват по няколко думи. Сърл разработи някакъв непонятен задругите математически метод за възстановяване на изгубените думи, чрез който вече е попълнил четири пълни страници.

Франциск погледна осемдесетгодишния почти сляп брат Сърл.

— За колко години е постигнал това? — запита новият писар.

— За около четиридесет — каза брат Хорнер. — Разбира се, той се занимава само по пет часа седмично, а тази работа изисква сложни математически изчисления.

Франциск кимна замислено.

— Ако за десетилетие може да се възстановява по една страница, то може би за пет столетия…

— Дори доста по-бързо — измърмори брат Сърл, без да вдига поглед от своето занимание. — Колкото повече навлизам във всичко това, толкова по-бързо върви работата. Последната страница дописах само за две години, освен това, ако бъде волята божия…

Гласът му постепенно затихна. Франциск често забелязваше как брат Сърл говори сам на себе си по време на работа.

— Направи както ти харесва — каза брат Хорнер. — Винаги можеш да вършиш и собствена работа, ако ти харесва.

И изведнъж Франциск беше озарен от идея.

— Мога ли да използувам свободното време, за да прекопирам намерения от мен лист, който е писал Лейбовиц?

За момент старият Хорнер се изплаши.

— Ами не зная, сине мой. Нашият господин абат е, как да го кажа, много чувствителен на тази тема. Този документ може и да не влезе в „Книга на Паметта“. Сега той е в пробна реставрация.

— Но вие нали знаете, че надписът е много избелял. Листът е стоял твърде дълго на светлина. Доминиканците го държаха много време в Новия Рим…

— Е, ако отец Аркос не възразява, то… — Хорнер със съмнение поклати глава.

— Сигурно ще успея да го прекопирам заедно с другите — побърза да предложи Франциск. — Тези няколко документа, които имаме, са толкова стари, че вече са крехки и чупливи. Ако направя няколко копия, а заедно с другите и…

Хорнер се усмихна накриво.

— И ти си мислиш, че като включиш написаното от Лейбовиц в общата група, ще можеш да избегнеш отказа.

Франциск се изчерви.

— И отец Аркос дори няма да забележи, ако мине край теб, така ли? — продължи учителят му.

Младият монах се размърда.

— Добре — каза Хорнер, а очите му леко проблясваха. — Можеш да използуваш свободното си време за изготвяне на дубликати на каквито искаш документи, които се намират в лошо състояние. Ако в общия куп попадне още нещо, аз ще се постарая да не забелязвам това.

През следващите няколко месеца брат Франциск посвещаваше свободното си време за прерисуване на някои стари документи от архива на „Книга на Паметта“ и едва след това се престраши да се докосне до написаното от Лейбовиц. Както старинните надписи и чертежи, така и техните копия бяха толкова нетрайни, че се нуждаеха от преписване почти през всяко столетие. Франциск се учудваше защо древните писари са предпочитали да използуват бели линии или букви на тъмен фон, а не обратно. Когато той нахвърля някой елементи от един чертеж с молив от въглен като по този начин измени цвета на фона, грубият чертеж му се видя по-ясен, отколкото начертаното с бяло на тъмен фон копие. Но древните бяха неизмерно по-мъдри от него. Ако те си бяха направили труда да запълнят целия лист с мастило и да оставят бели линийки, оформящи чертежа, значи за това е имало причина. Франциск старателно оцветяваше листовете, като внимаваше да оставя бели линийки, еднакви с тези на оригинала. Трудеше се усърдно, макар и да беше много изморително оформянето на мастиления фон около дребните буквички. При това се изразходваше и много мастило, за което често говореше и брат Хорнер.

Най напред Франциск прекопира някакъв архитектурен чертеж. После прерисува чертежа на някаква машина със съвсем ясно геометрично устройство и непонятно предназначение. Пречерта една абстрактна картина, която се наричаше „Статор WON с, мод. 73А, 3-фазен, 6-полюсен, 1800 об/мин; 5 к.с. кл. и А“, и още няколко други документа.

Едва след като абатът три пъти посещава чертожната стая и два пъти се спира да погледне работата на Франциск, той се престраши да поиска от архивите на „Книга на Паметта“ на блажения Лейбовиц. Това стана почти една година, след като у него се беше родила идеята да го прерисува.

Оригиналът на документа беше вече частично реставриран. Той разочароващо приличаше на другите неща, които монахът беше преписвал, с тази разлика, че под него стоеше името на блажения.

Написаното от Лейбовиц беше толкова неразбираемо, като другите документи. Франциск се взира усилено в него, докато го запомни наизуст с най-малки подробности, но и след това не знаеше повече за надписите и рисунките, отколкото в самото начало. Всичко му се струваше като мрежа от линийки, завъртулки, тънки пластинки и много други непонятни знаци. Повечето от линиите бяха хоризонтални или вертикални и се пресичаха под прав ъгъл някъде по листа. На местата за пресичане имаше точки или дъгички, а краищата им завършваха с някакви завъртулки, кръгчета и други неразбираеми фигурки. Всичко това беше толкова безсмислено, че след продължително взиране в него само те заболяваше главата. И въпреки всичко Франциск започна внимателно и прилежно да копира документа, като начерта дори кафявото петно в средата на листа. Брат Джерис смяташе, че това е само петно от ябълка, но Франциск мислеше, че може да е и кръв от самия Лейбовиц.

На брат Джерис, който беше дошъл тук заедно с Франциск, изглежда му харесваше да дразни прилежния млад монах.

— Кажи ми, учени братко — питаше той, като хвърляше поглед през рамото на Франциск, — какво означава „Транзисторна система за управление на възел 6-B“?

— Очевидно, това е названието на документа — отговаряше Франциск с леко раздразнение.

— Ясно. Но какво означава това?

— Това е названието на схемата, която е пред очите ти, братко Простак. Какво според теб означава „Джерис“?

— Означава много, сигурен съм в това — каза Джерис с престорено смирение. — Извини ме за глупостта, но аз мисля, че за живото същество името означава само име. Но тази схема представлява нещо, нали? Всъщност какво точно представлява?

— Транзисторна схема за управление на възел 6-B, очевидно.

— Съвсем ясно! — засмя се Джерис. — Красноречиво! „Равенството има сила в двете посоки.“ Но нека се обърнем и към друга аксиома: „Величините, равни на една и съща величина, са равни помежду си“. Ако това е вярно, то можем ли да твърдим, че названието на схемата и нейната същност са една и съща величина? Или това е порочен кръг?

Лицето на Франциск почервеня.

След като изчака малко раздразнението му да премине, заговори бавно:

— Аз мисля, че схемата представлява абстрактна идея, а не конкретна вещ. Явно древните са имали свой начин за изразяване на чистата мисъл. Може би това е неразбираема рисунка на някакъв обект.

— Да-да съвсем неразбираема — с насмешка се съгласи брат Джерис.

— От друга страна, схемата, очевидно, изобразява с помощта на чисто формални символи някакъв обект. Това означава, че трябва да се премине някакво особено обучение или…

— Или да имаш особено зрение?

— Според мен това е някаква трансцедентална величина, изразяваща мисълта на блажения Лейбовиц.

— Браво! И за какво е мислил той?

— Ами, за „проектирането на схемата“ — каза Франциск, като използува термин от печата в долния десен ъгъл на листа.

— Хм, а към кое изкуство се отнася това, братко? Кой род, вид и какви са същността и различията му? Или това е само игра на случайността?

Франциск реши да противопостави на изострящия се сарказъм на Джерис спокойствието на своите отговори.

— Ето, погледни тази колонка от цифри и надписа към нея: „Номерация на детайлите от електрониката“. Преди много време е съществувала Електроника и тя може да е била изкуство или наука. А може да се е отнасяла и към двете едновременно.

— О-о! По този начин установихме „родът“ и „видът“. А сега да помислим за разликите. Какъв е бил обектът на изучаване от електрониката?

— Това също е описано — отзова се Франциск, който беше разучавал, макар и с не много добър резултат „Книга на Паметта“ от началото до края, за да си помогне в разчитането на документа. — Обект на изучаване от Електрониката е бил „електронът“.

— Така е написано, правилно. Аз съм поразен. Толкова малко зная за тези неща. Кажи ми, моля те, какъв е бил този електрон?

— Това е един от фрагментите на първоосновата на материята, за която се споменава за „отрицателна обвивка на нищото“.

— Това ли било! А как може да се отрича „нищото“? При това то не става ли вече „нещо“?

— Сигурно отрицанието се отнася за „извивката“.

— Аха! Следователно може да съществува и „неизвито нищо“, а? Не си ли открил как да изправиш „нищото“?

— Все още не съм — съгласи се Франциск.

— Търси добре, братко! Колко умни са били древните — знаели са как да изправят „нищото“. Ако търсиш старателно, и ти ще се научиш. И тогава ще имаме „електрон“, нали така? А какво ще правим после с него? Ще го положим на олтара в кулата, може би?

— Е, добре — въздъхна Франциск. — Това не знам, но съм сигурен, че „електронът“ е съществувал преди много време, макар да не ми е ясно все още как е изглеждал и за какво е служел.

— Колко трогателно! — усмихна се борецът с предразсъдъците и се върна към своето занимание.

Честите издевателства на брат Джерис огорчаваха Франциск, но съвсем не намаляваха неговия ентусиазъм.

Разбира се, Франциск не можеше точно да възпроизведе всеки знак и петънце, но копието стана толкова точно, че от две крачки не можеше да се отличи от оригинала. Това беше напълно достатъчно за целите на проучването, така че оригиналът можеше да се запечата и предаде на съхранение. След като завърши копирането на документа, Франциск изпита смутна тъга. Чертежът беше някак си застинал. В него нямаше нищо, което от пръв поглед да издава в него свещената реликва. Стилът му беше кратък и скромен; вероятно напълно подходящ за най-блажения и все пак…

За копието на реликвата това беше недостатъчно. Светиите са били скромни хора, те са възхвалявали не себе си, а бога, и са предоставяли на другите да изобразяват вътрешния ореол на святост с помощта на външни, видими знаци. Застиналото копие беше недостатъчно: то беше студено и неизразително и по никакъв начин не служеше да напомня за светите свойства на блажения.

— Glorificemus,^[4] — мислеше Франциск, работейки над неувяхващите страници. В този момент той преписваше страници от псалми, които след това щяха да отидат на подвързване. Той спря, за да намери мястото в текста, до което беше стигнал и да осмисли значението на думите, които пишеше, тъй като след няколко часа копиране той въобще преставаше да чете текста, просто позволяваше на ръката да копира рисунъка на буквите, на които падаше погледът му, той откри, че преписва молитвата на Давид, четвъртия псалм на покаяние „Glorificemus“. Той пак се замисли над документите на блажения.

Без да каже на никого за идеята си, брат Франциск започна работа. Намери най-тънката агнешка кожа и в продължение на няколко седмици в свободното си време я обтягаше и почистваше, докато получи съвършена повърхност. Кожата беше станала снежнобяла и монахът я прибра много внимателно. Още няколко месеца продължи да изучава усилено „Книга на Паметта“, като опитваше да открие ключ към сините чертежи на Лейбовиц. Не успя да намери нещо, което да прилича на криволиците на чертежа и нищо друго, което да му помогне да разбере техния смисъл. Но веднъж той се натъкна на фрагмент от страница и в нея се описваше процеса на изготвяне на сините копия. Изглежда това беше част от енциклопедия. Статията беше кратка и някои абзаци липсваха, но като я прочете няколко пъти, започна да разбира, че той и другите преписвачи са губили напразно време и мастило: оказа се, че ефектът „бяло върху тъмно“ не е бил специален желан ефект на чертежа, а само особеност на евтиния начин на репродуциране. Оригиналните чертежи, от които са били правени сините копия, са били правени с черно върху бял фон. Той едва потисна желанието си да удари главата си в каменния под. Всичкото това мастило и труд са били загубени за прекопиране на едно странично свойство на копията! Вероятно не е необходимо да казва нищо на брат Хорнер. Ще бъде по-милосърдно да не му казва нищо, като се има предвид болното сърце на брат Хорнер.

Научил толкова неща за писменото изкуство на древните, Франциск прецени, че никой няма да може да познае чертежа на Лейбовиц, ако бъде изготвен както е в оригинал — в обратна цветова гама. Някои други особености на чертежа също можеха да бъдат изменени. Разбира се, не се наемаше да променя основни неща като пропорции, последователност в таблиците и някои други, но цветовото оформление можеше да изработи свободно. Прецени кой цвят за коя част на чертежа ще бъде подходящ и започна усилена работа. Когато брат Хорнер изрисува заглавната буква М, превръщайки я в удивителна плетеница от листа, плодове, клонки и дори коварни змии, тя все пак се четеше. Франциск с право предполагаше, че същото ще се отнася и за чертежа.

На върха на пергамента беше решил да изобрази гроба господен, а най-отдолу — гербовия щит на Албертинския орден с изображението на блажения най-отгоре. Но доколкото беше известно на Франциск, пожизнено изображение на блажения не съществуваше. Имаше няколко причудливи портрета, но нито един от тях не се отнасяше за времето на Опрощението. Нямаше и изображения на блажения в цял ръст, макар в преданията да се казваше, че Лейбовиц е бил доста висок и слаб. Може би, когато скривалището бъде отворено отново…

Един ден по-рано след обед работата на брат Франциск по изхвърляне на предварителната схема на рисунката беше прекъсната. Той осъзна, че сянката, падаща върху масата за копиране, принадлежи на… Не! Боже справедливи! Блажени Лейбовиц, чуй ме! Господи помилуй, нека това да е който и да е, само не и…

— Е, какво е това тук? — избоботи абатът, като хвърли бегъл поглед на неговата рисунка.

— Чертеж, господин абат.

— Това виждам, но какъв?

— Документът на Лейбовиц.

— Този, който ти намери? Изглежда доста по-различно. Защо си направил всички тези изменения?

— Това трябва да бъде…

— Говори по-високо!

— Украсено копие! — брат Франциск без да иска изкрещя последните думи.

— А-а.

Абат Аркос сви рамене и излезе.

След няколко минути, като обхождаше масите на учениците, брат Хорнер много се учуди, като намери брат Франциск припаднал.