Уолтър Милър
Апокалипсис I (3) (Кантата за Лейбовиц)

2

A spiritupornicationis, Domine libera, nos.^[1]

От мълнии и урагани ни избави, о Боже.

От бедствията на земетресението ни избави, о Боже.

От болести, глад и война ни избави, о Боже.

От местата, където няма земя, ни избави, о Боже.

От кобалтовия дъжд ни избави, о Боже.

От стронциевия дъжд ни избави, о Боже.

От проклятието на Радиоактивни Дъждове ни избави, о Боже.

От раждането на чудовища ни избави, о Боже.

От проклятието на Мутацията ни избави, о Боже.

A morte perpetua, Domine, libera nos.^[2]

За да ни прости Твоята воля, те молим да ни чуеш.

За да ни доведе до покаяние Твоята воля, те молим да ни чуеш.

Брат Франциск се спускаше бавно и внимателно по стълбата, която водеше към древното укритие, като на всяка крачка прошепваше по един цитат от светите молитви. Беше въоръжен само със светена вода и една набързо направена от последния нощен огън факла. Макар и оскъдната дневна светлина все още да проникваше в подземието, слънцето вече клонеше към залез. Младежът обмисляше дали да провежда своето изследване само докато слънцето се скрие зад хоризонта, или да остане да преспи в тази непозната подземна стая, далеч от своето сигурно защитено убежище.

Камъните, които се бяха срутили в отвора, бяха образували висока купчина в основата на стълбата. Между тях и тавана беше останало съвсем тясно празно пространство. Франциск легна по корем и пъхна краката си в тази цепнатина. Придвижвайки се така срещу Неизвестното, той се заспуска надолу по склона на купчината. От време на време се спираше да оправи загасващата факла и тогава се опитваше да се огледа наоколо и да оцени обстановката. Но около него се виждаше много малко. Намираше се в подземна стая, поне 1/3 от обема на която беше заета от срутилите се някога, преди много години, камъни и отломки. Те бяха покрили целия под. Част от мебелировката беше разбита, а много неща явно бяха просто засипани. Имаше много метални чекмеджета, част от които също се намираше под камъните. В далечния край на стаята се виждаше метална врата. Съдейки по пантите, тя би трябвало да се отваря навън, но по-голямата част от нея беше също затрупана от каменната лавина. На свободната плоскост на вратата личеше част от надписа: ВЪТРЕШЕН ЛЮК, ИЗОЛИРАН ОТСЕК.

Очевидно стаята, в която бе проникнал Франциск, беше само вход към убежището. А това, което се намираше зад „вътрешния люк“, беше наистина „изолирано“, макар и сега това да ставаше с помощта на тонове камъни.

Младежът завърши спускането си по каменната планина. Вече беше напълно убеден, че в тази стая няма никаква реална опасност. Реши да огледа по-внимателно вътрешната врата. Под оскъдната светлина на факлата откри покрит изцяло от ръжда допълнителен ситен надпис.

„Внимание! Люкът да се херметизира само след като целият личен състав е на мястото си и преди да бъдат изпълнени всички мерки за безопасност, предвидени от техническото ръководство на CD-V–83 А. След херметизацията на люка, налягането на въздуха във вътрешността се покачва до 2 фунта на квадратен дюйм^[3] над нормалното атмосферно налягане, за да се сведе до минимум заразяването на въздуха. Херметизираният люк може да бъде отворен автоматично с помощта на сервомотора само в следните случаи:

1) когато радиацията навън падне под опасното ниво;

2) когато системата за пречистване на въздуха и водата излезе от строя;

3) когато се изчерпят запасите от продоволствия;

4) когато прекъснат работа автономните източници на енергия.

По-нататъшни указания виж в CD-V–83A.“

Брат Франциск беше малко обезкуражен от думата „Внимание!“ Поразмисли, но реши все пак да продължи изследванията си, без да докосва вратата. Чудовищните древни устройства не бяха безопасни, за което свидетелствуваше смъртта на много любители на разкопките.

Брат Франциск обърна внимание на това, че отломките, които бяха престояли в предверието в течение на векове, бяха по-тъмни и по-груби, отколкото тези, които са били избелени от пустинното слънце, преди днес да попаднат в подземието. Това означаваше, че основната част от стаята, включително и вътрешният люк стояха затрупани от стотици години. Ако изолираната част на убежището беше съхранила Радиоактивни Дъждове, то дяволът, очевидно, не беше отварял вътрешния люк от времето на Огнения потоп, който е бил преди опрощаването и ако те бяха задържани там в продължение на толкова столетия, нямаше основания за притеснение, че ще се освободят преди Светата събота.

Факлата в ръката на Франциск догаряше. Той намери в купчината развалини един крак от маса и го запали. След това започна да събира части от натрошените мебели и запали голям огън. През цялото време младежът се опитваше да разбере какво означава древният надпис: „Спасително убежище от радиоактивни дъждове“.

Брат Франциск разбираше сравнително слабо древния английски език. Особено го смущаваше промяната на значението на съществителните в съчетание с други думи. Знаеше, че понякога целта и принадлежността се изразяваха в словосъчетания без помощта на склонения.

В такъв случай какво означаваше „спасително убежище от радиоактивни дъждове?“^[4]

Брат Франциск поклати глава. В надписа на вратата се споменаваше за храна и въздух — неща, които разбира се, не влизаха в потребностите на адските духове. Този английски език му се струваше дори по-заплетен и от Сравнителната Ангелология или Теологичните Изчисления на светия Лесли.

Послушникът запали огън на върха на купчината, за да освети и тъмните ъгли на стаята. Започна да разравя руините с надеждата да намери нещо под тях. На повърхността всички развалини бяха прекопавани от поколения търсачи, но това подземно срутване не бе докосвано от никого, освен от ръката на неизвестното далечно бедствие. В един от тъмните ъгли върху камъните лежеше череп, в устата на който се бе запазил златен зъб. Това беше категорично доказателство, че скривалището не е посещавано от никой търсач или скитник.

Брат Франциск беше виждал край засъхналите реки в пустинята много човешки кости. Затова и не се уплаши, когато забеляза черепа. Но докато се занимаваше с притиснатите или заключени стари капаци на ръждясалите сандъци или с чекмеджетата на разбитите стари стелажи, той поглеждаше от време на време към проблясващото в тъмнината злато. По стелажите можеше да има безценни документи, преживели жестоките огньове на Опрощението. Докато се опитваше да отвори чекмеджетата, огънят започна да угасва. Стори му се, че черепът издава слаба светлина. Това беше съвсем нормално, но при тези условия му изглеждаше доста потискащо. Подхвърли няколко дървени летви в огъня и продължи заниманието си. Съдейки по стелажите и сандъците, Франциск прецени, че това място е изпълнено с богати реликви от онова време, за което съвременните миряни предпочитаха да не споменават.

Да откриеш късче от миналото, което беше успяло да избегне огньовете и разграбването, бе рядък успех. Всъщност имаше и известен риск. Веднъж манастирските любители на разкопки бяха донесли странен цилиндричен предмет. При почистването му те сигурно бяха натиснали някакво копче или завъртели някаква ръчка, с което завършиха земните си дни, без никаква полза за делото на църквата. Преди осем години благородният Боедулус беше написал възторжено писмо до настоятеля си за намерената от неговата експедиция „част от междуконтинентална стартова площадка и изумителни подземни резервоари-хранилища“. Това беше последното известие за благородния Боедулус и за селцето, което беше израснало на бившата „площадка“. Сега там се намираше голямо езеро. Местните жители се страхували да ловят риба в езерото, тъй като смятали, че това са душите на селяните и участниците в експедицията.

„… никакви разкопки не могат да бъдат започнати, ако те нямат за цел попълването на Книгата на паметта“ — ясно се казваше в указа на настоятеля. Мислейки за това, брат Франциск търсеше само книги и други писмени документи, без да обръща внимание на непознатите интересни изделия от метал. Докато той се занимаваше с чекмеджетата на стелажа, златният зъб проблясваше в края на полезрението му. Младежът за последен път удари стелажа, чийто чекмеджета не можеше да отвори, и хвърли недоволен поглед към черепа: „Защо, за разнообразие, не се озъбиш на нещо друго?“ после се покатери по руините и тръгна към черепа. Беше ясно, че човекът е умрял на това място, застигнат от потока камъни. Само черепът и костите на единия му крак се виждаха на повърхността. Бедрената кост беше счупена, а тилът му размазан.

Брат Франциск прошепна една молитва за упокой на душата на загиналия. След това внимателно обърна черепа така, че да се зъби към стената. При това погледът му попадна на една ръждясала кутия.

Кутията приличаше на чанта и можеше да служи за най-различни цели. Франциск внимателно я измъкна изпод камъните. Беше доста смачкана и ръждясала, а и ключалката й изглежда беше счупена. Нямаше отвор, през който да види дали вътре има някакви книжа. Затова, след като напръска древната реликва със светена вода, послушникът се зае да разбива пантите й с един камък.

В крайна сметка той изби пантите и измести капака без усилие. Кутията имаше няколко сгъваеми прегради, от които изпадаха различни дребни метални неща. Отдолу, под преградите, се виждаха и някакви хартии. Брат Франциск каза кратка благодарствена молитва, доколкото можа посъбра разпръсналите се метални части и стисна здраво под мишница кутията. Започна да се катери по каменния сипей към тънката ивица небе. След тъмнината на скривалището слънцето му се стори ослепително… Забеляза, че то вече се е спуснало ниско над хоризонта и веднага се зае да търси някаква плоскост, на която да разположи съдържанието на кутията, без да загуби нещо в пясъците.

След минута Франциск вече подреждаше върху отломък от каменен фундамент множеството метални и стъклени дреболии, запълващи отделенията на кутията, която откри. Повечето представляваха малки тръбички с няколко къси проводника в единия край. Такива предмети послушникът беше виждал в малкия музей на абатството. Те бяха с различни размери, форми и цветове. Беше ги виждал и нанизани като огърлица на врата на шамана на едни планински езичници. Планинците ги смятаха за „части от тялото Господне“ — приказната Аналитична Машина, която те почитаха като най-мъдрия от боговете. Шаманът беше утвърдил авторитета си, като беше глътнал едно от тези отровни неща. В музея разноцветните тръбички бяха свързани в някакво цяло във вътрешността на голяма метална кутия, но не като някакво безсмислено преплетено кълбо. Под кутията беше написано: „Радиошаси. Предназначение неизвестно“.

От вътрешната страна на капака на намерената кутия Франциск забеляза залепена бележка. Времето беше оставило върху нея големи ръждиви петна. Надписът беше на древен английски език и младежът отдели повече от половин час, за да разчете неугледния почерк.

Карл!

В следващите 20 минути ще се опитам да засека самолета в… (нечетливо). За бога, не пускай Ема, докато не разбереш със сигурност започнала ли е война. Моля те, опитай се да я вмъкнеш в допълнителния списък на лицата, имащи право да ползуват скривалището. Не мога да я кача в самолета. Не й казвай, че това е просто една кутия с ненужни неща и се постарай да я задържиш, докато ние разберем… (нечетливо). В никакъв случай не й казвай за промяната в списъка.

И.Е.Л.

P.S. Поставих пломба на ключалката, а на капака печат — „Строго секретно“, само за да не я отваря Ема. Случайно ми попадна подходяща кутия. Пъхни я в моето чекмедже или някъде другаде…

Бележката се стори на Франциск истинска безсмислица. Той беше прекалено възбуден в момента, за да се съсредоточи над нещо конкретно. Погледна разкривения почерк за последен път и прехвърли вниманието си на съдържанието на отделенията на кутията. Преградите бяха така монтирани, че при отварянето да застават на капака й като върху стълба. Осите им бяха много ръждясали от времето и Франциск се зае да ги разглоби с помощта на някакво метално острие, съдържащо се в едно от отделенията на кутията.

Като извади последната преграда, брат Франциск с благоговение докосна книжата на дъното. Това бяха само няколко листа, които обаче се превръщаха в истинско богатство. Те се бяха спасили от жестоките огньове през периода на Опрощението. Той държеше тези книжа така, сякаш пазеше свещена реликва. Между тях имаше тънък свитък листове с нахвърлени скици и диаграми. Имаше и ръкописни бележки, два големи сгънати листа и малка книжка, озаглавена „За спомен“.

Най-напред Франциск се зае с кратките бележки. Те бяха нахвърлени със същия неразбираем почерк, който беше и на надписа на капака. „Фунт пастърма, кутия консерва, шест бисквити с глазура — да занеса в къщи за Ема“. Друга бележка: „Да не забравя да взема форма 1040 на Департамента за държавни данъци“. След това бяха записани колонки от цифри със сборове отдолу. От единия сбор се изваждаше другия. Изчисляваше се процент и завършваше с думите: „Дявол да го вземе!“ Брат Франциск провери изчисленията и не намери нито една грешка, но не разбра и смисъла на написаното.

Книжката „За спомен“ той взе с особено благоговение, тъй като свързваше заглавието й с Книгата на Паметта. Преди да я отвори, се прекръсти и промърмори няколко молитви от свещеното писание. Но малката книжка го разочарова. Той очакваше да види печатен текст, а намери само написан на ръка списък от фамилии, адреси, цифри и дати. Датите бяха от края на петдесетте и началото на шестдесетте години на 20-и век. Това беше много важно. Другите книжа бяха слепени в едно до такава степен, че когато се опита да отгърне един от листовете, той започна да се разпада на парчета. Разчете само думите „Ред за пускане“ и нищо друго. Остави листа обратно в кутията и се зае с втория сгънат лист. Прегъвките му се оказаха толкова крехки, че младежът изследва съдържанието му като поглеждаше вътре отстрани, без да го разгъва докрай. Това, явно, беше някаква схема. Но тя бе нарисувана с бели линии на тъмна хартия.

Брат Франциск отново почувства нервната тръпка на откритието. Без съмнение, това беше фотокопие. В абатството нямаше запазено нито едно такова копие, а само няколко, направени с мастило. Никога преди Франциск не беше виждал оригинално фотокопие. За това пък беше срещал достатъчно ръчно прерисувани копия, за да разбере веднага, какво е това. Благодарение на тъмнината и влагата в скривалището хартията беше добре запазена. Младежът обърна листа и усети спонтанен пристъп на гняв. Някой беше надраскал безсмислени геометрични фигури и карикатурни детски лица върху обратната страна на страницата. Какъв идиот! Какъв глупав варварин!

Като поразмисли, гневът му изчезна. Най-вероятно, собственик на това копие е бил притежателят на кутията. И за него по онова време листът е бил ценен колкото шепа ненужна трева. Той се опита да разгърне документа и забеляза в долния десен ъгъл правоъгълник, съдържащ съкратените названия на различни длъжности, дати, „номера на патенти“, каталожни номера и фамилии. Очите му се плъзнаха по списъка, докато не се спряха на следните думи: „Схемата е проектирана от Лейбовиц И. Е.“

Той примижа и тръсна глава с всичка сила. После погледна отново. Виждаше съвсем ясно:

„Схемата е проектирана от Лейбовиц И. Е.“

Послушникът отново обърна хартийката. Между геометричните фигури и детските рисунки имаше ясен червен печат.

Фамилията беше записана от женска ръка, а не с драсканиците, с които бяха направени останалите записки. Франциск отново погледна инициалите на капака на кутията и тези на листа — И.Е.Л. Същите инициали имаше и на други места.

Имаше предположения, че ако канонизират блажения основател на ордена, той ще носи името Свети Исак или Свети Едуард. Възможно беше да се предпочете и фамилията, която бе носил преди — Свети Лейбовиц.

Beate Leibowitz, ora prome!^[5] — прошепна послушникът. Ръцете му така трепереха, че можеше да скъса крехките листове.

Той беше намерил реликвите на самия светия.

Разбира се, Новия Рим все още не беше провъзгласил Лейбовиц за светия, но Франциск беше толкова сигурен в това, че се осмели да добави:

— Sante Leibowitz, ora prome!^[6]

Послушникът си беше направил извод, че самото небе го е дарило със своето знамение и той е намерил това, което е трябвало да намери. Падна в пясъка на колене и започна благодарствена молитва.

Благославяше пилигрима, който му беше показал камъка. „Чуй гласа в себе си момче!“ Сега послушникът подозираше, че странникът е имал предвид Гласа с главна буква.

Нека си мисли абатът, че всичко е било случайно. Нека protomor fidei^[7] смята, че Лейбовиц не е била рядка фамилия преди Огнения Потоп, и че И.Е. може би не означава Исак Едуард, а например Ишебир Ебенизер. За Франциск всичко беше съвсем ясно.

В абатството удариха три пъти камбаната, а след това още девет пъти по три.

— Angelus Domini nuntavit Mariae^[8] — изрече послушникът.

Той с изненада забеляза, че слънцето се беше превърнало в пурпурна елипса и се докосваше до хоризонта на запад.

Като приключи „Angelus“, той бързо пъхна книжката в старата ръждива кутия. Небето не можеше да му помогне да завоюва симпатиите на гладните вълци.

С падането на здрача брат Франциск реши да провери достатъчно ли е защитено личното му укритие от вълците. Между другото това съвсем скоро щеше да се разбере, тъй като от запад вече се чуваше протяжен вълчи вой. Запали огън, но зад осветения кръг не се виждаше нищо. Беше твърде тъмно, за да събере дневната си норма червени кактусови плодове. Това беше храната му през всички дни, освен в неделя. Тогава от абатството заедно с проверяващия, се появяваше и един брат-разносвач, който оставяше по няколко шепи сухо зърно. Всъщност най-важното от бденията по великите пости беше просто гладуването.

През тази нощ гладът притесняваше младия послушник много по-малко от нетърпението му да се върне в абатството и да съобщи на всички за откритието си. Но това означаваше да се откаже от призванието си в момент, когато то само̀ беше дошло при него. Трябваше да стои тук по време на целите велики пости и мислеше да го изпълни, освен ако не се случеше нещо съвсем необичайно.

Той седна край огъня и се замечта за бъдещето на това място, където беше открил вещите на блажения Лейбовиц. Представяше си базиликата с кули или поне с малка часовникова кула… Кулата на свети Лейбовиц Пустинника, оградена с градина и привличаща потоци пилигрими. Мечтаеше самият той да съпровожда пилигримите при разходките им из руините, а след това да изпълни за тях меса от олтара. Но тези мечти се изпариха бързо. Шансовете на Франциск да стане свещеник бяха нищожни, тъй като братството на Лейбовиц не беше мисионерски орден и не се нуждаеше от нови свещеници. Освен това, засега, светият не беше официално канонизиран, а беше само блажен. Великолепието на фантастичната църква се смали в мечтите на послушника до крайпътен параклис с мощите на блажения. Потокът пилигрими секна. В момента Новия Рим беше зает с уточняването на свръхестествените свойства на Светата Дева. Тези качества, според Доминиканците, се определяха от самите основи на вероучението, такива като Успението (свръхестественото безсмъртие) и Спасението от изконния грях (предполагащо свръхестествена чистота). И докато продължаваха тези спорове, очевидно, Новия Рим щеше да отлага канонизацията на Лейбовиц.

Като се задоволи с малък параклис и случайни пилигрими в мечтите си, Франциск накрая задряма. Когато се събуди, огънят беше угаснал и се виждаха само тлеещи въглени. Нещо не беше наред. Изглежда не беше сам край тлеещите въглени. Втренчи се в тъмнината пред себе си.

От другата страна на огнището към него гледаше черен вълк.

Послушникът изкрещя и се хвърли към укритието си от камъни и храсталаци. Тресейки се от страх, той мислеше, че този вик е неволно нарушение на обета за мълчание.

Той лежеше и притискаше към себе си металната кутия. Като слушаше драскането на ноктите по стената, брат Франциск се молеше само дните на великите пости да отминат по-бързо.