Уолтър Милър
Апокалипсис I (6) (Кантата за Лейбовиц)

5

Все още зашеметен от събитията в абатството, Франциск се завърна още същия ден да довърши бдението си в още по-голямо уединение. Той очакваше още по-голям интерес към това, което беше намерил в пустинята, но беше изненадан от всеобщия изключителен интерес към стария скитник. Франциск приемаше появяването на пилигрима само като малка част от събитията, довели до намирането на свещените реликви. Но неговите приятели, а и самият абат, се интересуваха много повече от личността, действията и думите на стареца. Задаваха му стотици странни въпроси, на които той можеше да отговори само с „не забелязах“, „не обърнах внимание“ или нещо подобно. В крайна сметка послушникът започна да се пита какво толкова важно е трябвало да забележи. Или пък беше толкова глупав, че да не може да разбере какво прави пилигримът. Или не беше чул достатъчно внимателно думите му. Явно, просто беше пропуснал нещо много важно, объркан от лъчите на палещото слънце.

Брат Франциск размишляваше над всичко това през нощите, докато вълците запълваха с вой непрогледната тъмнина. Няколко пъти се хвана, че мисли за това и през деня, в часовете, определени за молитви. Така и обясни на отец Чероки на неделната си изповед при обиколката на свещеника.

— Няма да се освободиш от суетата и притесненията си, ако продължават да те безпокоят странични неща. И без друго самият ти имаш достатъчно неща на главата си. — Отец Чероки каза тези думи с явен упрек към младия послушник заради пренебрегването на молитвите. — Всички те задават въпросите си, без да знаят истина ли е това, или не. Те разпитват като имат предвид, че от случилото се може да стане голяма сензация. А всичко това са празни приказки! Между другото, мога да те уведомя, че абатът забрани да се обсъжда тази история.

След минута свещеникът добави с някаква печал в гласа:

— Значи няма нищо, което да доказва свръхестествения произход на стареца, така ли? — в думите му се чувствуваше дори някаква надежда.

Брат Франциск беше отново учуден. Дори и да имаше нещо свръхестествено, то той просто не го беше забелязал. Колкото и да мислеше за това, не можеше да се сети за факти и доказателства за нещо подобно. Малко започна да се ядосва на своето невнимание. За него пилигримът беше просто човекът, който му беше помогнал да открие скривалището. Основното за младия послушник оставаше намирането на вещите на блажения като доказателство за неговото призвание. Очевидно събитията имаха по-дълбок смисъл, който той не беше усвоил.

Франциск беше отговорил на въпросите на абата, че неговата постъпка е подобна на желанието на котарака от басните да изучава орнитология. Това желание на животното е било пробудено от кръвожадността, за да може да преценява кои птици да яде, и кои не. А нима и ситуацията с Франциск не беше същата? По свой вътрешен зов, подобен на природния инстинкт на котарака, той беше жаден за знания и поглъщаше всичко, което можеше. И понеже нямаше никакви други школи, освен манастирите, той беше надянал одеждата на послушник.

Какво друго му остава да направи?

Не можеше да се завърне в родната Юта. Още от малък беше продаден от собственото си племе на магьосника, който го беше направил свой слуга. Избяга от него и повече не можеше да се върне, без да срещне жестоко племенно „правосъдие“. С бягството си беше откраднал собствеността на магьосника, каквато представляваше самият той. И макар кражбата в Юта да се смяташе за почтена професия, Франциск беше обявен за държавен престъпник, тъй като собствеността беше на магьосника на племето. Освен всичко друго, на момчето не му се искаше след учението в абатството да се върне към примитивния живот на невежото пастирско племе.

Франциск си спомняше картата на стената в библиотеката на абатството. Континентът беше много слабо заселен. Съвсем редки бяха петната на гражданските системи, в които някакви форми на власт преобладаваха над елементарното племенно право. Останалата част беше заета от планински или равнинни племена, които образуваха някакви родови общности. Раждаемостта при тях, като се изключат ражданията на мутанти или чудовища, беше едва достатъчна, да поддържа броя на племето. Основните занимания на жителите на континента бяха ловът, земеделието, войните и магьосничествата. Последното беше най-обещаващото „занятие“ за младите хора, които искаха да достигнат преди всичко голямо богатство и авторитет.

Образованието, което Франциск беше получил в абатството, не му даваше някакви предимства за живота в малките общности, където не се забелязваше и подобие на наука. Той не умееше да обработва земята, да воюва или да ловува. Не проявяваше и особен талант за родови предсказания или за откриване на вода, нито пък при обработката на металите. Дори в местата, където някои барони държаха по един-двама писари, Франциск нямаше надежда за работа. Тези места се заемаха от монаси, а не от обучени в манастир миряни.

По-голямо търсене на писари имаше в самата църква, чиято тънка йерархична мрежа се беше разгърнала по целия континент. Достигаше дори и далечните други брегове, макар тяхното управление да беше сравнително самостоятелно. Причината за това беше разстоянието до Новия Рим и най-вече океанът, който сега не се пресичаше много често. Съвсем случайно църквата бе останала единственото средство за съобщения на континента чрез посланиците си, отиващи или завръщащи се от Новия Рим.

Ако някоя далечна северна епархия беше застрашена от нападение на чергарски езически племена, то в южните и източните райони църквата подемаше кампания за защита на северните си чада. Тя призоваваше всички, които можеха да държат оръжие, да бъдат готови да помогнат на своите братя по вяра. Обръщаше се и към евентуалните нападатели с официална покана да влязат с мир и да бъдат приети в църковните владения. В противен случай гарантираше сигурен отпор на враговете.

Франциск мислеше да замине на северозапад, ако не получи място в ордена. Но макар и да беше доста силен и да можеше да си служи с някои оръжия, той все пак беше твърде дребен в сравнение с езичниците. За тях се говореше, че са високи цели девет фута.

В крайна сметка, ако орденът го отблъснеше, на Франциск не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в боевете на север.

Увереността на младежа в неговото призвание не беше сломена, а само леко разколебана, след парещия урок, даден му от абата. Помагаха и мислите за котарака, който на края станал приятел на птиците, вместо техен враг по призива на природата. Тези мисли толкова разстроиха младия послушник, че той се поддаде на изкушение. На Връбница, когато до края на великите пости оставаха само шест дни, отец Чероки чу от Франциск, или по-точно от съсухрената обгорена обвивка на душата му, няколко хъркащи звука. Сигурно това беше най кратката изповед, която Франциск беше произнасял, а отецът чувал:

— Простете ми отче… аз изядох един гущер.

През дългите години, в които беше изповядвал послушниците, отец Чероки беше придобил способността да придава на всичко „състояние на покой“. Затова и сега произнесе хладнокръвно, без да мигне дори:

— В ден на въздържание ли се случи това? Станало е без да го искаш, нали?

През страстната седмица уединението беше нарушено, тъй като местата на усамотение бяха подложени на особено внимание. Някои от страстните литургии бяха изнесени извън абатството, за да могат да вземат участие в тях каещите се. Два пъти бяха обходени местата за извършване на причастие. В страстния четвъртък самият абат, съпровождан от отец Чероки и тринадесет монаси, отслужи служба във всяко уединение. Отец Аркос изглеждаше като смирено коте, когато измиваше и целуваше краката на своите постещи подчинени. Разбира се, той правеше това максимално пестеливо и с минимум показно усърдие, докато монасите пееха: „fandatum novum diligatis invicem…“^[1]

В страстния петък църковното шествие носеше разпятие, закрито с покривало. Във всяко място за уединение покривалото бавно се надигаше за преклонение, а монасите пееха: „Народе мой, какво ти направих? С какво те огорчих? Отговори ми… Аз те възвисих чрез добродетел, а ти ме разпъна на кръста…“

След това дойде светата събота.

Монасите пренасяха прегладнелите и бълнуващи каещи се един по един в абатството. Франциск беше станал с тридесет фунта по-лек и, естествено, много по-слаб от първата сряда на великите пости. Когато го поставиха на крака в неговата килия, той се олюля и падна на земята. Братята го вдигнаха, измиха го и го избръснаха, а после измазаха обгорената му кожа. Франциск се мяташе почти в несвяст и все си спомняше за някого в ленена препаска, обръщаше се към него като към ангел, също и като към светия. Често го наричаше Лейбовиц и се опитваше да се оправдае за нещо.

Другите, на които беше забранено да говорят за това, само кимаха с глава и се споглеждаха заговорнически.

Слуховете стигнаха и до абата.

— Доведете го тук — изрева той на секретаря си с глас, който го накара доста да побърза.

— Ти така и не се отказа от разговорите за всичко това — изръмжа Аркос.

— Аз не си спомням да съм говорил за това, господарю мой — каза послушникът, като поглеждаше към ореховата летва на абата. — Може би съм бълнувал.

— Допускам, че може и да си бълнувал… Ще говорим ли отново за тези неща?

— За това, че пилигримът е бил самият блажен ли? О, не, magister meks!

— Тогава потвърди противното!

— Не мисля, че пилигримът е бил блаженият.

— Защо направо не кажеш: „Той не беше същият“?

— Е… всъщност аз никога не съм виждал блажения Лейбовиц лично и не мога…

— Стига! — заповяда абатът. — Достатъчно! Не желая да чувам за теб и то колкото може по-дълго време! Махай се! И още нещо: не се надявай да произнесеш обета заедно с другите през тази година. Няма да ти се разреши.

Франциск щеше да се почувствува по-добре, ако в този момент го бяха ударили с греда в корема.