Уолтър Милър
Апокалипсис I (13) (Кантата за Лейбовиц)

12

Маркос Аполо се убеди напълно в неизбежността на войната, когато подслуша разговора на третата жена на Ханеган с нейната камериерка. Тя разказваше на момичето, че нейният фаворит, който бил изпратен с мисия до племето на Бясната Мечка, се върнал обратно цял и невредим. Това означаваше приближаване на неизбежна война. Целта на мисията беше да се предаде на племената от Равнината информация за сключването на договор на Святата наказателна десница между цивилизованите държави за защита от набезите на езичници и бандити. Но досега никой не беше стигал до Бесните мечки, като се завърне жив след това. Значи, мислеше Аполо, информацията не беше предадена и сега емисарите на Ханеган отново се отправяха към Равнината със „секретната“ мисия.

Аполо си проправяше вежливо път в неголямата тълпа гости, търсейки брат Кларет. Високата фигура на Аполо, облечена в черно с пробляскващ знак за сан на колана, рязко контрастираше с разноцветната група хора в банкетната зала. Забелязвайки своя секретар, той му посочи с глава отрупаната с чаши и разни остатъци от храна маса и самият той тръгна нататък. Загреба от пунша и протегна първата попаднала му чаша към приближаващия брат Кларет.

— Благодаря, месир — каза Кларет. — Искали сте да ме видите.

— Да, веднага след приема, в моето жилище. Саркол се е върнал цял и невредим.

— О…

— Никога не съм чувал по-зловещо „О“. Предполагам, разбираш какво означава това?

— Разбира се, месир. Това означава, че договорът е бил уловка на партията на Ханеган и той ще се опита да го използува срещу…

— Шшшт. После — Аполо предупреди с очи за приближаването на страничен човек и Кларет се приближи до масата, уж да напълни чашата си с пунш. Аполо се усмихна официално и се поклони на приближаващия. Тяхното ръкостискане беше кратко и подчертано хладно.

— Знаете ли, дон^[2] Тадео, — каза свещеникът, — вашето присъствие тук ме учудва. Мислех, че избягвате шумните места. Има ли нещо изключително, което да привлича вниманието на такъв велик учен като вас? — веждите му се надигнаха в престорена изненада.

— Естествено, привличате ме вие — каза новодошлият, като подхвана сарказма на Аполо. — И вие сте единствената причина за моята загриженост.

— Аз? — Аполо се престори на учуден, макар да знаеше, че ученият казва истината. Приемът по случай сватбата на доведената му сестра не беше от събитията, които биха накарали дон Тадео да облече официални дрехи и да напусне уединението си в залата на колегиума.

— Бог е свидетел, аз ви търся цял ден. Казаха ми, че сте тук. Ако не беше това… — обходи с поглед банкетната зала и раздразнено изпръхтя.

При това пръхтене брат Кларет се обърна и поздрави дона.

— Не искате ли пунш, дон Тадео? — протегна една чашка към него.

Ученият я прие с поклон и веднага я пресуши.

— Бих искал да ви поразпитам за документите на абатството на Лейбовиц — каза той на Маркос Аполо. — Получих писмо от абатството, от един монах на име Корнхауер. Той твърди, че притежават ръкописи, които датират от последните години на Европейско-Американската цивилизация.

Аполо сдържа раздразнението си, тъй като преди няколко месеца той самият беше уверявал младия учен в това.

— Да — каза той. — Те са истински, аз ви говорих за това.

— Ако това е така, то би било най-невероятното нещо, което съм чувал досега. Всъщност, Корнхауер изброява ред документи, които, ако наистина съществуват, много бих искал да видя.

— Значи такава била работата?

— Да. Ако това е мистификация, аз бързо ще я открия. Но ако документите са истински, сведенията от тях могат да се окажат безценни.

Монсеньорът се намръщи и произнесе хладно:

— Аз ви уверявам, че това не е мистификация!

— В писмото има покана да посетя абатството и да изуча документите. Те сигурно са чували за мен.

— Не е задължително — изрече Аполо, който не устоя на желанието да подкачи дона. — Те нямат никакви особени изисквания към тези, които четат книгите им, освен да си мият ръцете и да не повреждат тяхната собственост.

Ученият избухна. Предположението за това, че може да съществува грамотен човек, който да не е чувал името му, го подразни много.

— Всичко е наред — ласкаво продължи Аполо. — Приемете предложението им, идете в абатството и изучете документите. Те ще ви посрещнат съвсем доброжелателно.

— Да пътувам през Равнината, когато племето на Бясната Мечка… — започна раздразнено Тадео, но внезапно замълча.

— Какво искате да кажете? — лицето на Аполо не изразяваше особен интерес, но вената на слепоочието му силно пулсираше.

— Само това, че пътят е дълъг и опасен и трябва за шест месеца да оставя колегиума. Не може ли да се изпрати добре въоръжен отряд гвардейци, които да донесат документите тук за изучаване?

Аполо беше поразен. Той изведнъж усети някакво детинско желание да ритне стоящия пред него учен по кокалчето.

— Страхувам се, — учтиво произнесе той, — че това е абсолютно невъзможно. Във всеки случай то е извън моята компетенция и не виждам с какво мога да ви помогна.

— Защо да не виждате? — попита Тадео. — Нали вие сте папски нунций при двора на Ханеган?

— Съвсем правилно. Но аз представям Новия Рим, а не монашеските ордени. Управлението на абатството се осъществява от тамошния абат.

— Но при определен натиск от страна на Новия Рим…

Желанието да ритне събеседника си по кокалчето отново се появи у монсеньора.

— Нека обсъдим това по-късно — каза Маркос Аполо. — Довечера в моя кабинет, ако не възразявате.

Той леко се извърна и погледна учения въпросително, като че ли питаше: „Става ли?“

— Ще дойда — бързо отговори Тадео и се отдалечи.

 

 

— Защо направо не му отказахте? — сърдито запита след час в папските покои Кларет. — Да се пренасят безценните реликви през районите на разбойниците в такова време… Това е немислимо, месир.

— Разбира се.

— Тогава защо…

— По две причини. Първо — дон Тадео е роднина на император Ханеган и трябва да сме учтиви с него, независимо дали това ни харесва или не. Второ — той знае нещо и започна да говори за племето на Бясната Мечка. Не искам да се занимавам с шпионаж, но ако той ни предложи някаква информация, нищо не ни пречи да я включим в отчета, който ти ще трябва да отнесеш в Новия Рим.

— Аз? — секретарят беше поразен. — В Новия Рим?… Но какво…

— Не толкова високо — каза нунцият, поглеждайки към вратата. — Искам колкото може по-скоро да изпратя своята оценка за ситуацията тук на негово светейшество. Но това не трябва да става в писмо, ще бъде гибелно за нас ако писмен документ с такова съдържание бъде заловен от хората на Ханеган и от неговите противници. Мъченичеството винаги е било благородно, но най напред трябва да си свършим работата.

— И аз трябва да предам устно доклада на Ватикана? — промърмори брат Кларет, за когото идеята да пътува през враждебната страна не беше много привлекателна.

— Да, точно така. И е възможно самият дон Тадео да даде повода за пътуването до абатството на светия Лейбовиц или до Новия Рим, или пък и до двете места. В този случай дворът няма да има никакви съмнения за целта на пътуването и аз ще се постарая да направя някои крачки в тази посока.

— А каква е същността на отчета, който трябва да предам, месир?

— Че стремежът на Ханеган да обедини целия континент под властта на една династия не е толкова неизпълним, както смятахме по-рано. И че договорът на Святата наказателна десница най-вероятно е хитрост на Ханеган, с която той иска да въвлече в конфликт с езичниците от Равнината и империята на Денвър, и държавата на Ларедан. Ако силите на Ларедан са заети с постоянни конфликти с клана на Бясната Мечка, това ще поощри държавата на Чиахуахуа да нападне отдавнашния си враг Ларедан. Тогава Ханеган ще може да шествува победоносно в Рио-Ларедо. След като глътне Ларедан, ще има възможност да се заеме с Денвър и република Мисисипи, без да се опасява от удар в гърба.

— И вие мислите, че Ханеган ще успее да направи това, месир?

Маркус Аполо отвори уста да отговори, но после се отказа и се приближи до прозореца. Загледа се в залетия от слънцето безформен град. Той беше почти изцяло изграден от развалините на съществуващия преди много години тук друг такъв град, както след известно време щеше да се изгради нещо ново от останките на сегашния.

— Не зная — каза накрая той меко. — Трудно е в наше време да осъждаш някого за желанието му да обедини този кръвожаден континент. Дори по такъв начин, като… Наистина, аз не мисля така — той тежко въздъхна. — Във всеки случай, нашите интереси не са политически, но трябва да предупредим Новия Рим, доколкото това касае църквата. Ако сме информирани за всичко, може би ще успеем да предотвратим стълкновенията.

— Вие наистина ли мислите така?

— Не, разбира се — не! — ласкаво отговори свещеникът.

 

 

Дон Тадео Пфардентрот се появи в кабинета на Маркус Аполо малко преди настъпването на вечерта. Маниерите му бяха забележимо променени. Лицето му беше озарено от сърдечна усмивка. Маркус разбираше, че този млад човек желае силно нещо и дори се заставя да бъде любезен заради него. Вероятно списъкът на древните автори го е впечатлил повече, отколкото иска да покаже. Нунцият се беше подготвил за словесен двубой, но видимо възбуденото състояние на дона го правеше съвсем уязвим и Аполо се поотпусна.

— Днес следобед имаше събрание на професорите от колегиума — съобщи дон Тадео, щом седнаха. — Обсъждахме писмото на брат Корнхауер и списъка с документите.

Той спря като че ли не беше сигурен, че думите му достигат до слушателя. На сумрачната светлина лицето му изглеждаше бяло и напрегнато. Големите му сиви очи изучаваха свещеника и сякаш го оценяваха.

— Предполагам, че са се отнесли скептично към това.

Свитите очи за момент се затвориха и пак се отвориха.

— Трябва ли да бъда любезен?

— Не се затруднявайте толкова — усмихна се Аполо.

— Да, скептично. По-точният израз е „с недоверие“. Лично аз мисля, че ако тези документи действително съществуват, то тяхната датировка е подправена преди няколко века. Не вярвам сегашните монаси от абатството да ги мистифицират. По-скоро и те самите са повярвали в истинността на документите.

— Много мило от ваша страна, че им прощавате — сърдито произнесе Аполо.

— Нали ви предложих да бъда любезен. Как се получава?

— Не струва. Давайте нататък.

Дон Тадео стана от креслото и се приближи до прозореца. Вгледа се в бледо жълтите краища на облаците, като леко почукваше по перваза.

— Тези документи… Няма значение вярваме или не. Самата мисъл, че нещо подобно може да се е съхранило, колкото и нищожна да е вероятността за това, толкова вълнува… С една дума, тези неща трябва веднага да се изследват.

— Много добре — каза Аполо, който малко се забавляваше от тази ситуация. — Нали те ви поканиха? Но ще ми кажете ли с какво толкова ви развълнуваха тези документи.

— Запознат ли сте с моите трудове? — ученият хвърли бърз поглед към него.

Монсеньорът се поколеба. Беше запознат с всичко. Но да признае такова нещо би означавало да признае, че името на този едва тридесет годишен млад мъж се нарежда до имената на великите естествоизпитатели от преди хиляда и повече години. Не искаше да признае, че дон Тадео даваше немалки надежди да се вярва, че притежава качествата на човешки гений в науката, който се ражда веднъж на сто години, за да обърне и сложи на мястото цялата наука.

— Трябва да си призная, че не съм чел повечето от…

— Няма значение — Пфардентрот не прие извиненията. — Повечето от тях са много сухи за неспециалистите: теория за същността на електричеството, движението на планетите, притеглянето на телата и други в същия дух. А в списъка на Корнхауер има такива имена като Лаплас, Максуел, Айнщайн… На вас нещо говорят ли ви?

— Не много. Историята ги нарича естествоизпитатели и са живели преди гибелта на последната цивилизация, нали?

— И това е всичко, което се знае за тях и за техните занимания — кимна ученият — Учени, физици, благодарение на които Европейско-Американската култура се е издигнала така бързо. Описанието на нашите историци е толкова банално, че аз почти бях забравил за тях. Но старинните документи, които по думите на Корнхауер се намират в онова абатство, могат да бъдат именно физични, научни текстове. Това е невероятно!

— И вие искате да се убедите в това?

— Да, искаме да се убедим. Сега, когато това изплува, аз бих предпочел никога да не съм чувал за него.

— Защо?

— Елате тук за минутка. Ще ви покажа защо — дон Тадео повика с ръка свещеника.

Аполо застана до прозореца и погледна неравната уличка, която отделяше резиденцията на управляващия с нейния дворец, казармите и зданието на колегиума от плебейския град. Ученият посочи тъмната фигура на селянин, който водеше в къщи своето магаре. Краката му бяха обвити в зебло, а по него имаше толкова много кал, че човекът едва пристъпваше. Явно беше толкова изморен, че нямаше сили да се почисти.

— Не се е качил на магарето — отбеляза дон Тадео, — тъй като сутринта то е било натоварено със зърно. Сега няма товар, но това, което е било правилно сутринта, за селянина е правилно и сега.

— Познавате ли го?

— Всяка сутрин и вечер минава край прозорците ни. Нима вие не сте го забелязали?

— Такива като него има хиляди.

— Погледнете, погледнете. Можете ли да повярвате, че това животно води рода си от хората, които, както се предполага, са били измислили летящи апарати, били са на луната, подчинили са природните сили, създали са машини, умеещи да говорят и едва ли не да мислят? Можете ли да повярвате, че са живели такива хора?

Аполо мълчеше.

— Погледнете го! — настойчиво повтори ученият. — Всъщност сега е много тъмно и не можете да забележите следите от различни болести. Той е наполовина парализиран, явно слабоумен, неграмотен, суеверен и кръвожаден. Ненавижда своите деца. За няколко монети той може да ги убие или да ги продаде. Погледнете го и ми кажете, виждате ли в него потомъка на някогашната могъща цивилизация. Ако не, то кого виждате?

— Образа на Христа — раздразнено отговори монсеньорът, сам учуден от своя гняв. — А кого, според вас, трябва да видя?

Ученият изфуча раздразнено.

— Несъответствие. Несъответствие между хората, които можете да видите през прозореца, и тези, които са живели някога, според историците. Аз не мога да приема това. Как може такава велика и мъдра цивилизация да се самоунищожи напълно?

— Може би като се самонаправи чак толкова велика и чак толкова мъдра, нищо повече — отвърна Аполо.

Вече се беше стъмнило съвсем. Свещеникът се приближи до лампата и заудря с огнивото по кремъка. Когато се появи искра, той раздуха огън върху праханта.

— Може би… — каза дон Тадео. — Но аз се съмнявам в това.

— В такъв случай вие отхвърляте цялата история, смятате я за мит?

— Не я отхвърлям, но я поставям под съмнение. Кой е писал вашата история?

— Монашеските ордени, разбира се. В онези тъмни времена не е имало никой друг, който би могъл да я пише.

Той пренесе огъня към фитила.

— Ето! Вие го потвърждавате. А колко еретични ордени във времената на антипапите са фабрикували собствени версии за историческите събития и след това са ги пробутвали като трудове на древни автори? Не знаете, по-точно — не можете да знаете. Несъмнено, на този континент е съществувала много по-развита нация. Достатъчно е да се погледнат купищата ръждясал метал, за да се убедим в това. Могат да се разровят остатъци от техните железни пътища. Но къде са доказателствата за техните машини? Къде са техните самодвижещи се платформи или летящи апарати?

— Може би от тях са изковани плугове и мотики.

— Ако изобщо са съществували.

— Ако се съмнявате в това, защо тогава толкова желаете да видите документите от ордена на Лейбовиц?

— Защото съмнението не е отрицание. Съмнението е могъщ инструмент и трябва да го използуваме по отношение на историята.

Нунцият се усмихна пресилено:

— А в какво се изразява моето участие в тази работа, учени доне?

Ученият отривисто престъпи напред.

— Пишете на настоятеля на абатството. Уверете го, че с документите ще се отнасят много внимателно и ще ги върнат веднага, след като установят истинността им и изучат тяхното съдържание.

— Чии гаранции трябва да му дам — вашите или моите?

— На Ханеган, вашите и моите.

— Мога да му дам само вашите и на Ханеган. Аз нямам собствени войници.

Ученият се изчерви.

— Кажете ми — продължи свещеникът, — защо, ако забравим за бандитите, настоявате да донесат документите тук, а не отидете вие там?

— Най-добрата причина, която можете да изтъкнете в с писмото си, е тази, че експертиза, направена в абатството, няма да има достатъчно сила за светските учени.

— Значи вашите колеги могат да си помислят, че монасите са ви подвели?

— Ммм… може и така да се каже. Но ето кое е най-важното: ако документите бъдат донесени тук, ще може да ги изучи всеки, който е способен да изкаже достатъчно квалифицирано мнение. Всички донове, пристигнали от другите княжества, също ще могат да ги видят. Но ние не можем да пренесем целия колегиум в югозападната пустиня.

— Вашата гледна точка ми е ясна.

— Ще изготвите ли молба до абатството?

— Да.

Дон Тадео сякаш беше учуден.

— Но това ще бъде ваша молба, а не моя — продължаваше монахът. — И трябва да ви кажа честно: не мисля, че дом Пауло, абатът, ще каже „да“.

Ученият, обаче, изглеждаше удовлетворен. Когато си отиде, нунцият извика секретаря си.

— Ще тръгнеш за Новия Рим утре — каза му той.

— През абатството на Лейбовиц ли?

— През абатството ще минеш на връщане. Отчетът за Новия Рим не търпи отлагане.

— Да, месир.

— В абатството ще кажеш на дом Пауло: „Шеба“^[3] мисли, че Соломон ще отиде при нея. Ще поднесеш подаръците. След това ще си запушиш плътно ушите. Когато гневът му утихне, се връщай веднага назад, за да мога по-бързо да кажа на дон Тадео „не“.