Уолтър Милър
Апокалипсис I (11) (Кантата за Лейбовиц)

10

Пътешествието до Новия Рим изискваше поне три месеца, а понякога и повече. Времето зависеше от разстоянието, което щеше да измине Франциск, преди неизбежната банда грабители да му отнемеше магарето. Трябваше да пътува сам и без оръжие. Носеше само торбата си и касичката за милостиня. В него беше и реликвата и нейното изрисувано и украсено копие. Монахът се молеше да не би бандитите да ги приемат за нещо ценно и да не му ги оставят. Някои от скитащите, макар и много рядко, вземаха само това, от което се нуждаеха.

От предпазливост брат Франциск надяна над дясното си око черна превръзка. Селяните бяха много суеверни и често изпадаха в паника и при най-малкия признак за лошо око, което урочасва. Екипиран по този начин, монахът се отправи на път по призива на Sacredos Magnus^[1] светейшия владетел и управител, Pappa Лъв XXI.

След като пътува два месеца, Франциск срещна грабителя. Това се случи на една планинска пътека, далече от всякакво селище, ако не се смята долината на мутантите на няколко мили на запад. Там живееха всякакви същества с генетични отклонения, избегнали смъртта си от ръката на горските племена. Някои от тях отглеждаха деца, наследили чудовищното уродство на своите родители. Голяма част от тези, които се раждаха живи, не достигаха зряла възраст. Много рядко наследствеността отстъпваше и се раждаха деца с нормална външност, но в повечето случаи те имаха порок на сърцето или дефекти на мозъка, които ги лишаваха от човешката им същност. Тази колония не се намираше под опеката на светата църква. Дори някои поддържаха мнението, че подобни същества са съвсем лишени от Dei imago^[2]. Те изхождаха от положението, че Бог е вложил животински души в човешки тела за наказание на греховете, които почти бяха унищожили човешкия род.

Магистериумът обаче провъзгласяваше, че дори пълният идиот, по-малко разумен от кучето или козата, след като е роден от жена, трябва да се смята за безсмъртна душа. След като Новият Рим пусна няколко такива енклики, имащи за цел прекратяване на детеубийството, започнаха да наричат нещастните мутанти „папски племенници“ или „деца на папата“.

Грабителят, пресрещнал брат Франциск, все пак не беше урод, но че идваше от Долината на Мутантите свидетелстваха неговите придружители. Те бяха двама и стояха на пътя край пътя. Ръката на единия, която държеше лъка, сякаш имаше шест пръста. Дрехата на другия завършваше с две качулки, макар че от това разстояние монахът не можеше да различи има ли глави в тях или не.

Самият грабител стоеше на пътеката пред Франциск широко разкрачен, със скръстени ръце. Той беше нисък, но силен като бик, с блестящо теме и приличащи на гранитни камъни челюсти. Беше въоръжен само със своите юмруци и един нож, който спокойно висеше на колана в кожен калъф. Когато монахът спря на пет ярда от него, бандитът с властен жест му нареди да се приближи, а един от неговите помощници изпрати една стрела точно зад задните крака на магарето.

— Слизай! — заповяда грабителят.

Магарето спря насред пътя, а брат Франциск отметна качулката, за да покаже превръзката на окото си, а после започна бавно да я повдига.

Грабителят отметна глава и се разтресе в такъв смях, който по мнението на брат Франциск можеше да произхожда само от глътката на дявола. Монахът промърмори някакво заклинание, но и то не подейства на нападателя.

— Ти носиш същата черна превръзка, каквато свалих преди няколко години от един глупак — каза бандитът. — А сега слез.

Брат Франциск се усмихна леко, сви рамене и слезе от гърба на магарето без други възражения. Широкоплещестият огледа магарето, потупа го по гърба и провери зъбите и копитата му.

— Храна? Храна? — закрещя едното от увитите в дрипи същества на хълма.

— Не сега! — сопна се грабителят. — Твърде мършав е.

Брат Франциск съвсем не беше сигурен, че имат предвид магарето.

— Добър ден, сър — любезно проговори монахът. — Можете да вземете магарето. Мисля, че здравето ми ще позволи да продължа пеша по пътя си.

Той отново се усмихна и се приготви да тръгне по пътя.

Стрелата се заби точно до краката му.

— Стой! — изрева грабителят и заповяда: — Събличай се! И дай да погледнем какво интересно има в твоята торбичка.

Брат Франциск докосна касичката за милостиня и направи безпомощен жест. Това обаче предизвика у грабителя нова вълна от гръмогласен смях.

— Този номер с гърнето за милостиня ми е известен — каза той. — Един тип с такава касичка криеше в обувката си половин фунт злато. Събличай се.

Брат Франциск не носеше обувки и с надежда показа сандалите си, но бандитът направи нетърпелив жест. Монахът развърза торбата си, извади цялото й съдържание и започна да се съблича. Грабителят огледа дрехите и като не откри нищо, ги хвърли към монаха, който тихо му благодари. Франциск вече си мислеше, че ще остане гол в пустинята.

— А сега да видим какво има в пакета.

— Там има само книжа, сър — запротестира монахът, — те изобщо не са ценни за някой друг, освен за собственика им.

— Отваряй!

Брат Франциск развърна свитъка и разтвори оригинала и копието на документа. Златната украса заблестя на слънчевите лъчи. Тежката челюст на грабителя увисна с цял дюйм надолу и той само леко подсвирна.

— Бива си го! Не е лошо нещо такова да виси на стената в моята колиба!

Сърцето на Брат Франциск заподскача в гърдите му.

— Злато! — извика бандита на своите помощници на хълма.

— Храна? Храна? — долетя клокочещ ликуващ отговор.

— Ще похапнем, не бързайте — извика грабителят и се обърна доверително към Франциск: — От два дни, откакто сме тук, нищо не сме яли. Лоша работа. По този път не минава никой.

Франциск кимна. Бандитът продължи да разглежда копието, което все повече и повече му харесваше.

„Господи, ако си го изпратил да ме изпиташ, тогава помогни ми да умра, защото той ще вземе документа само от мъртвото ми тяло. Свети Лейбовиц, виж това и се моли за мен…“

— Какво е това? Амулет ли? — попита грабителят и постави листовете един до друг. — О! Единият е сянка на другия! Каква е тази магия? Как се нарича?

— Ами… транзисторна управляваща схема на възел 6-B — проговори монахът.

Бандитът държеше документите обърнати обратно, но все пак беше забелязал еднаквите елементи и буташе в тях с мръсния си пръст. На тези места оставаха големи петна и Франциск едва сдържаше сълзите си.

— За бога… — умолително говореше монахът. — Златото тук е толкова малко, че не става за нищо. Претеглете го на ръка. Тежи не повече от обикновена хартия. Това не представлява за вас никакъв интерес. Моля ви, сър, вземете дрехите ми, магарето, торбата, вземете всичко, но ми оставете тези документи. Те нищо не значат за вас…

Погледът на бандита стана замислен, докато слушаше монаха и потриваше челюст.

— Ще ти оставя всичко: и магарето, и дрехите, и багажа — предложи той. — Ще взема само амулетите.

— За бога, сър, най-напред ме убийте — завайка се Франциск.

— Ще видим. Кажи ми за какво служат тези неща.

— За нищо. Единият от тях е памет за човек, който е живял преди много години. Още в древността. А другият е само копие на първия. — Франциск се спря за миг, за да обмисли отговора си. — Чували ли сте за горските племена? За това как почитат предците си?

В сивите очи на грабителя изведнъж избухна пламък.

— Ние презираме нашите предци! — кресна той. — Да бъдат проклети тези, които са ни дали живот.

— Проклети! Проклети! — като ехо се отзова единият от хълма.

— Не исках да ви обиждам — кимна Франциск. — Този, чиято реликва държите… той не е от нашите предци. Той е бил наш древен учител. Ние почитаме паметта му. Това е само паметна реликва, нищо повече.

— А защо е необходимо копието?

— Аз го направих за себе си. За бога, сър, това ми отне петнадесет години. А на вас не ви трябва за нищо. За бога, нали няма да отнемете петнадесет години от човешкия живот? И то без всякаква полза за вас!

— Петнадесет години?

Грабителят отметна глава и се разсмя отново.

— Ти си загубил петнадесет години?

— Да, но… — Франциск замълча, като забеляза, че пръстът на бандита показва оригинала на документа.

— Това ти е отнело петнадесет години? А в сравнение с другото е същински боклук! — той се потупваше по корема и между пристъпите на груб смях продължаваше: — Ха-ха! Петнадесет години! И това е всичко, което си направил? За какво? Петнадесет години да нарисуваш тази глупост! Хо-хо! Женска работа!

Брат Франциск мълчеше. Объркването на бандита така го беше объркало, че той нищо не смееше да каже.

Все още смеейки се, грабителят постави документите един върху друг и се приготви да ги разкъса.

— Исусе! Мария! Йосифе! — зави монахът и падна на колене. — За бога, сър!

Грабителят хвърли хартиите на земята.

— Хайде да се бием за тях — предложи той с насмешка в гласа. — Твоите документи срещу моя нож.

— Хайде — побърза да се съгласи монахът, като си мислеше, че това ще даде възможност на небето да се намеси. — О, Господи, ти, който си дал сила на Яков…

Застанаха в изходни позиции. Брат Франциск се прекръсти, а противникът му извади ножа и го хвърли на земята до документите. Започнаха да се движат в кръг.

След три секунди монахът, охкайки и стенейки, лежеше по гръб, притиснат от грамадата мускули. Струваше му се, че някакъв остър камък е счупил гръбнака му.

— Ха-ха! — изсмя се грабителят и се надигна, за да вземе ножа си и документите.

— Моля ви, вземете само единия, не двата! Моля ви, в името на всичко свято! — брат Франциск пълзеше на колене пред победителя и умолително крещеше с пълно гърло.

— Можеш да си го откупиш — разсмя се бандитът. — Аз ги спечелих честно.

— Но аз нямам нищо. Аз съм беден!

— Нищо, ако са ти толкова необходими, ще намериш злато. Две хекло злато, това е моята цена. Ще запазя хартиите в колибата си. Можеш да си ги получиш обратно веднага, след като донесеш златото.

— Чуйте ме, тези документи имат важно значение и за други хора. Аз ги нося на светейшия папа. Може би той ще ви плати тази цена. Но трябва да ми оставите втория, за да мога да му го покажа. Той всъщност не струва нищо.

Грабителят се разсмя над главата му.

— Мисля, че за да го получиш, трябва да целунеш обувката ми.

Брат Франциск се хвърли и зацелува разгорещено крака му.

Това направи впечатление дори и на такъв закоравял престъпник. С ритник той отблъсна монаха от крака си и хвърли в лицето му оригинала на документа. После се метна на магарето и го подкара към хълма със засадата. Брат Франциск грабна безценния документ и побягна след бандита, като му благодареше горещо и го благославяше.

— Петнадесет години! — изкикоти се грабителят и отново отблъсна монаха с крак. — Махай се! — Той размахваше над главата си великолепното копие, проблясващо на лъчите на слънцето. — Помни, две хекли злато. Това е откупа за твоя документ. И кажи на твоя папа, че съм го спечелил честно.

Франциск се спря и благодари на Господ за това, че все още има грабители, колкото благородни, толкова и невежи. После тръгна по пътя си, като любовно галеше оригинала на документа.

Бандитът с гордост показа прекрасното копие на своите приятели — мутантите.

— Храна! Храна! — каза един от тях, поглаждайки ласкаво магарето.

— Пътуване, пътуване — поправи го водачът на групата. — После ще ядем.

Като мина няколко мили, брат Франциск почувства дълбока печал. Той все още като че ли чуваше язвителния глас на злодея: „Петнадесет години! Що за женски работи! Хо-хо-хо!“

Бандитът, разбира се, беше сгрешил. Но все пак и петнадесет години бяха отишли напразно, а заедно с тях и цялата любов и мъка, вложени в копието.

Франциск беше лошо приспособен към суровите и груби условия на живота. Той за пръв път беше напуснал братската обител. Насмешките на грабителя бяха наранили дълбоко неговото сърце. Той си спомни за насмешките на брат Джерис, които бяха несравнимо по-меки от тези на бандита. Може би, все пак брат Джерис е бил прав.

Той наведе глава и бавно продължи своя път.

Слава богу, оригиналът на реликвата беше у него. Слава богу.