Уолтър Милър
Апокалипсис I (16) (Кантата за Лейбовиц)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Canticle for Leibowitz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2005)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)

Библиотека „Световна фантастика“ №3

Издателска група „Неохрон“

Коректор: Бистра Горностаева

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание

15

Хонган Ос беше изключително справедлив и добър човек. Виждайки, че неговите войни се забавляват с пленниците от Ларедан, той се спря да погледа. Но когато завързаха краката на трима от тях към конете и ги пуснаха да препускат в бесен галоп, Хонган Ос реши да се намеси. Заповяда да набият с пръчки незабавно неговите войни. Хонган Ос — Бясната Мечка, беше известен със своето милосърдие. Нима може да позволи да се отнасят така с конете!

— Да убиваш пленници е женска работа — изръмжа презрително той на виновните, докато ги биеха. — Пречистете се, за да не носите знака на скверността и напуснете лагера до началото на новата луна. Отстранявам ви за дванадесет дни — продължи вождът и като чу протестните вопли на войните, добави: — А ако някой кон беше преминал през лагера? Началниците на тревоядните в момента са наши гости, а ние добре знаем, че те много лесно се плашат от кръв. Особено ако е такава, каквато тече и в техните вени. Имайте предвид това.

— Но това са тревоядни от Юга — запротестира един от войните, сочейки към осакатените пленници. — А нашите гости са тревоядни от Изтока. Нали ние, истинските хора и Изтокът имаме договор за война срещу Юга.

— Ако кажеш само още една дума по този въпрос, езикът ти ще бъде отрязан и хвърлен на кучетата! — предупреди го заплашително Бясната Мечка. — Забрави, че изобщо си чул за това.

— А те ще останат ли при нас много дни, сине на могъществото?

— Кой може да знае какво са намислили тези селски деца? — отговори с въпрос Бясната Мечка. — Техните мисли не са като нашите. Казват, че някои от тях ще си отидат от тук, за да пресекат Сухите Земи и да достигнат някакви далечни места, където живеят чернорасовци. Другите ще останат тук за преговори и… но не е за вашите уши и мозъци. А сега тръгвайте и се срамувайте през тези дванадесет дни.

Той се обърна с гръб към тях, за да могат да се отдалечат, без да усещат втренчения му поглед. В последно време дисциплината беше доста отслабнала. В клановете нямаше на кого да се опреш. Из цялата равнина се говореше, че той, Хонган Ос, е стиснал ръката на посланиците на Тексаркан над огъня на преговорите. Договорът беше сключен, а всеки договор между истинските хора и тревоядните се възприемаше от племето като позорен. Бясната Мечка усещаше скритото презрение на младите войни, но нищо не можеше да им обясни, докато не дойдеше времето.

Бясната Мечка беше винаги готов да изслуша добрите съвети, дори ако са дадени от куче. Съветите на тревоядните рядко биваха добри, но този път на вожда беше направило впечатление посланието на техния източен управник. В него той разясняваше ценността на тайната и изказваше съжаление за известното самохвалство. Ако Ларедан узнаеше, че племената се въоръжават от Ханеган, всички планове, разбира се, ще рухнат. Отначало този съвет не се харесваше на Бясната Мечка. Колко по-благородно и мъжествено би било да кажеш на врага какво смяташ да направиш срещу него, преди да го направиш. И все пак, колкото повече размишляваше над този съвет, толкова по-мъдър и разумен му се струваше. Или водачът на тревоядните е малодушен страхливец, или е толкова мъдър, като истински човек. За себе си Бясната Мечка беше приел съвета за мъдър, а тайната за важно нещо, макар и да изглеждаше малко по женски. Но все пак, ако хората от Равнината знаеха, че оръжието, което получават, идва от Ханеган, то Ларедан би узнал много по-бързо за всички планове от пленниците, заловени при пограничните набези. Следователно, можеше да позволи на съплеменниците си да помърморят за позорните мирни преговори с тревоядните от Изтока.

А преговорите съвсем не бяха за мир. Това бяха хубави преговори, които обещаваха в бъдеще грабежи.

Преди няколко седмици Бясната Мечка сам беше оглавил една „военна експедиция“ на Изток и се върна оттам със стотина коня, четири дузини дълги пушки, няколко бъчви черен барут, голямо количество патрони и един пленник. Но дори и съпровождащите го не знаеха, че складовете за оръжие бяха съоръжени от Ханеган специално за него и че пленникът всъщност беше тексаркански кавалерийски офицер, който трябваше да стане негов съветник по въпросите за тактиката на Ларедан. Всички мисли на тревоядните бяха недостойни за истинските хора, но опитът на офицера можеше да му помогне да отгадава мислите на тревоядните от Юг. Те обаче не можеха да разпознаят хитростите на Хонган Ос.

Бясната Мечка с основание беше смятан за добър търговец. Той беше обещал само да се въздържа от военни действия срещу Тексаркан и да спре кражбите на едър рогат добитък около източните граници през времето, докато Ханеган го снабдява с оръжие и припаси. Съглашението за война против Ларедан не беше обещано пред огъня на преговорите, но то отговаряше на естествените склонности на Бясната Мечка и не се нуждаеше от договори. В края на краищата той щеше да успее да си върне пасбищата, които в предишните столетия са били заграбени и заселени със селяни.

Когато вождът влезе в лагера, нощта вече беше настъпила. От Равнината идваше хлад и гостите от Изтока се бяха сгушили под одеалата си около огъня на племенния съвет заедно с още трима старци. Задължителният кръг от любопитни деца беше образуван по-далеч около огъня и разглеждаше с интерес чужденците. Гостите бяха дванадесет и бяха разделени на две групи. Макар да пътуваха заедно, те почти не се интересуваха един от друг. Водачът на едната група беше явно побъркан. Макар Бясната Мечка да не осъждаше лудостта, която според шамана беше много ценна като проявление на свръхестественото начало, той не предполагаше, че и селяните я смятат за ценно качество за един ръководител. Половината от времето си водачът прекарваше, като копаеше нещо в пресъхналото русло на реката. След това записваше нещо в една малка книжка. Явен умопобъркан и то, по всяка вероятност, безнадеждно.

Бясната Мечка се забави малко. Трябваше да облече церемониалния си костюм от вълча кожа, а шаманът да нарисува родовия тотем на челото му.

— Пазете се! — в съответствие с церемонията занарежда старият войн, когато главата на клана се появи в светлия кръг на огъня. — Пазете се, защото най-могъщият идва при своите деца. Паднете по очи, съплеменници, тъй като неговото име е Бясната Мечка. Той е получил заслужено това име, като е победил на младини една обезумяла мечка с голи ръце. Това е станало в северните земи…

Хонган Ос се приближи, без да обръща внимание на панегирика в негова чест. Взе от ръцете на възрастна жена чаша, пълна с кръв на току-що убит млад вол и я изпи, преди да се обърне към гостите. Те наблюдаваха с видимо безпокойство този малък пир.

— А-а-а-ах! — произнесе главата на клана.

— А-а-а-ах! — откликнаха тримата старци.

Един от тревоядните отговори заедно с представителите на племето и всички го изгледаха с отвращение. Побърканият се опита да изглади грешката на своя брат.

— Кажи ми — обърна се той към вожда, когато онзи седна — защо твоите хора не пият вода? Или твоите богове не разрешават?

— Кой знае, какво пият боговете? — избоботи Бясната Мечка. — При нас казваме, че водата е за животните и селяните, млякото е за децата, а кръвта — за мъжете. Нима може да бъде нещо друго?

Побърканият не се обиди. Няколко мига той наблюдава вожда с изучаващите си сиви очи, а после наклони глава към един от своите спътници.

— Тази „вода за животните“ обяснява всичко — каза той. — Тук има постоянна суша. Пастирските племена запазват безценната вода само за животните. Интересно е да се разбере, дали те не поддържат този обичай с помощта на религиозни забрани.

Спътникът му направи гримаса и каза на езика на Тексаркан:

— Вода! О, Господи, защо не можем да пием вода, дон Тадео? Не се ли подвеждаме твърде много по техните обичаи? — той се извърна и плю без слюнка. — Кръв! Дявол да го вземе! Та тя не влиза в гърлото. Защо да не можем да направим поне по една малка глътка…

— В никакъв случай, докато не си тръгнем оттук!

— Но, дон…

— Не — отряза ученият.

След това, като забеляза, че туземците ги наблюдават внимателно, той се обърна отново към Бясната Мечка на езика на Равнината.

— Моят приятел говореше за мъжеството и отличното здраве на твоите хора — каза той. — Очевидно, това е в резултат на вашата храна.

— Ха! — въздъхна с облекчение вождът, а после весело се обърна към старицата: — Дай на този чужденец чаша червено.

Спътникът на дон Тадео трепна, но не показа никакъв протест.

— Имам, вожде, една молба, достойна за твоето величие — каза ученият. — Утре ние ще продължим пътя си на запад. Ще бъдем изключително поласкани, ако няколко твои войни съпроводят нашия отряд.

— Защо?

— Ами… като водачи — отговори дон Тадео след кратка пауза, но после неочаквано се усмихна: — Е, добре, да бъда откровен докрай. Някои от твоите хора не одобряват нашето присъствие тук. Докато гостоприемството ти…

Хоган Ос отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— Те се страхуват от младите войни — каза той, като се обърна към старците. — Притесняват се, че като напуснат шатрите ми, ще попаднат в засада. Те ядат трева и се плашат от битките.

Дон Тадео лекичко се изчерви.

— Не се притеснявай за нищо, чужденецо! — обяви вождът на клана. — Ще те съпровождат истински хора.

Дон Тадео наведе глава в знак на благодарност.

— Кажи ни — попита Бясната Мечка — какво смяташ да търсиш в западната Суха Земя? Нови места за поля ли? Мога веднага да ти кажа, че там няма такива. Ако не се броят няколко места около кладенците с вода, там не расте нищо, което животните биха могли да ядат.

— Ние не търсим земи — отговори гостът. — Не всички ние сме земеделци, както знаеш. Отиваме там да погледнем… — той се запъна: на езика на племето беше невъзможно да обясни целта на пътешествието им до абатството на Лейбовиц — … изкуството на древните вълшебници.

Един от тримата старци, който беше шаман на племето, настръхна.

— Древни вълшебници на запад? Аз не познавам нито един шаман по тези земи. Или ти имаш предвид чернорасовците?

— Именно тях.

— Ха! Какво вълшебство могат да направят те, което си струва да бъде видяно? Да се заловят техните пратеници е толкова лесно, че това дори не може да се нарече интересно състезание… Вярно, те понасят добре изтезанията. Но все пак, на какво чародейство можете да се научите от тях?

— Що се отнася до мен, аз съм съгласен с това, което казваш — отговори дон Тадео. — Но дочух, че в едно от техните помещения са събрани ръкописи… хм-м… заклинания, пробуждащи могъщите сили. Ако това е истина, то, очевидно, чернорасовците не умеят да ги използуват както трябва. Ние се надяваме да ги изучим и усвоим за собствена полза.

— Ще ви разрешат ли чернорасовците да изучавате техните тайни?

Дон Тадео се усмихна.

— Мисля, че да. Те просто не се стараят да ги прикриват. Ние можем да получим всичко, ако поискаме.

— Смели думи — забеляза Бясната Мечка. — Изглежда земеделците са храбри в отношенията си един към друг, макар и да треперят при срещата си с истински хора.

Ученият, на когото подигравките на езичниците вече бяха омръзнали, предпочете да се оттегли по-рано. Другите останаха около огъня на племенния съвет, обсъждайки с Хоган Ос бъдещите военни действия. Но войната, в края на краищата, нямаше никакво отношение към работата на дон Тадео. Политическите амбиции на неграмотния му братовчед оставаха далеч от неговата собствена мисия за възраждане на науката в този тъмен свят. С изключение, всъщност, на тези случаи, когато монашеското покровителство се оказваше полезно, което се беше случвало неведнъж.