Уолтър Милър
Апокалипсис I (28) (Кантата за Лейбовиц)

27

„Площта, върху която са паднали радиоактивните отпадъци, не се увеличава — съобщи дикторът последните известия — и опасността от разнасянето им от вятъра почти изчезна…“

— В края на краищата нищо от най-лошото още не е станало — отбеляза гостът на абата. — До сега бяхме в безопасност. Изглежда и занапред ще останем в безопасност, ако конференцията не се провали.

— Ще видим — промърмори Зерчи. — Хайде засега да чуем радиото.

„Последната оценка на жертвите — продължи дикторът — през деветия ден от разрушаване на столицата, дава цифрата два милиона и осемдесет хиляди човека. Повече от половината са жители на столицата. Останалите — население от покрайнините и от областите, върху които е разнесен радиоактивният облак, и където, както е известно, радиацията е достигнала критично ниво. Експертите предполагат, че тези цифри могат да нараснат, ако се получат съобщения за нови случаи на разнасяне на облака.

Нашата радиостанция има нареждане по време на извънредното положение два пъти на ден да предава следното съобщение: «Наредбите на граждански закон 10-В-Е–3Е забраняват на частни лица по какъвто и да е начин да предприемат евтаназия към жертви на радиационно отравяне. Жертвите, подложени на облъчване, или тези, които считат, че са облъчени над критичната доза следва да се обърнат към най-близката станция за помощ на Зелена звезда, където член на градската магистратура е упълномощен да издава повиквателни mori vult^[1] на всеки, който по определен начин ще бъде признат за безнадежден, и ако пострадалият поиска евтаназия. Която и да е жертва на радиацията, който посегне на живота си по друг начин, освен предписания от закона, ще бъде признат за самоубиец и ще подложи на съмнение правата на своите наследници и изискванията за застраховките и другите придобивки, а също и на правото на помощ на жертвите на радиацията в съответствие със законодателството. Нещо повече, на всеки гражданин, който помага на такъв самоубиец, може да бъде предявено обвинение в убийство. Актът за радиационно бедствие санкционира евтаназията само в съответствие с надлежен законен процес. За сериозните случаи на радиационни заболявания е необходимо да се съобщава на станциите за бърза помощ на Зелената…»“

Зерчи така рязко изключи приемника, че счупи ключа. Той скочи от креслото и спря до прозореца, загледан надолу, към вътрешния двор, където тълпа бежанци обикаляше около набързо направените маси. Абатството, старото и новото, беше наводнено от хора от всички възрасти и съсловия, чиито къщи се бяха оказали в поразените райони. Абатът се постара бързо да реконструира закритите зони и предостави на бежанците достъп навсякъде, освен до монашеските спални. Надписът отвън на вратата беше свален, защото трябваше да нахранят, облекат и предоставят покрив на жените и децата.

Той наблюдаваше двама послушници, които носеха димящ котел от временната кухня. Сложиха го на масата и започнаха да разсипват супата.

Гостът на абата се изкашля и неспокойно се размърда. Абатът се обърна.

— Но това е къде по-добре — каза гостът, — отколкото да оставиш хората да умират от бавна смърт.

— Нима? За кого е „по-добре“? За чистачите по улиците? По-добре живите тела сами да отиват на заколение, докато още могат да се движат? По-малко неприятни сцени? По-малко ужас? По-малко безпорядък? Милиони трупове наоколо напълно могат да предизвикат въстание против тези, които са отговорни. Ето какво вие и вашето правителство разбирате под „по-добре“, нали?

— Аз не мога да кажа нищо за правителството — каза гостът с едва забележимо напрежение в гласа. — Под „по-добре“ аз разбирам милосърдие. Аз не се каня да обсъждам с вас теологичния ви морал. Ако мислите, че имате душа, която бог може да изпрати в ада, щом изберете да умрете не безболезнено, а в ужасни мъки — мислете си и постъпете съответно. Но вие сте малцинство, сам знаете. Аз не съм съгласен с вас, но нека да не го обсъждаме.

— Простете ми — каза абатът. — Аз също не съм готов да обсъждам с вас нашия теологичен морал. Говорех само за това, какъв спектакъл е тази масова евтаназия в смисъл на човешки подбуди. Самото съществуване на „Акт за радиационно бедствие“ и други подобни закони в други страни правят съвършено очевиден този факт, че правителствата напълно осъзнават последствията от нова война, но вместо да се опитат да направят това престъпление невъзможно, те предварително предвиждат последствията от него. Нима този факт е без значение за вас, докторе?

— Разбира се, че не, отче. Лично аз съм пацифист. Но в момента живеем в такъв свят, какъвто си е. И ако не можем да постигнем съгласие и да направим войната невъзможна, не е ли по-добре да предвидим някои мерки, за да не бъдем изненадани от последствията?

— И да, и не. Да, ако очакваме престъпление от други. Не, ако очакваме собственото си престъпление. И все пак не, ако мерките по смекчаване последствията от престъплението, също са престъпни.

Гостът сви рамене.

— Вие имате предвид евтаназията ли? Съжалявам, но предполагам, че законите на обществото винаги са в известна степен престъпни. Разбирам, че не можете да се съгласите с това. Действително, има лоши, недостатъчно обмислени закони. Но ми се струва, че в случая имаме добър закон. Ако вярвах, че притежавам душа, а на небесата седи сърдит бог, бих могъл да се съглася с вас.

Абат Зерчи само се усмихна.

— Вие не притежавате душа, докторе. Вие сам сте душата. Вие притежавате тяло и то само временно.

Гостът се разсмя вежливо.

— Семантична бъркотия.

— Да, но кой се е объркал?

— Хайде да не се караме, свети отче. Аз не съм от персонала на бригадата за милосърдие. Аз работя в групата за изследване на облъчените и ние не умъртвяваме никого.

Абат Зерчи известно време мълчаливо разглежда събеседника си. Той беше среден на ръст, мускулест мъж с приятно закръглено лице и олисяло теме, загорял и покрит с лунички. Носеше зелена униформа, на коленете му лежеше шапка с емблемата на Зелената звезда.

Действително, защо се сърди? Този човек е медик, а не палач. Някои дейности на Зелената Звезда наистина заслужаваха уважение. Това, че в отделни случаи Зелената Звезда вършеше зло, според Зерчи, не беше основание да се отрича изцяло дейността й. Обществото, общо взето, се отнасяше към нея доброжелателно, служителите й се ползуваха с уважение. Докторът се опитваше да бъде дружелюбен. Молбата му изглеждаше доста проста. Той нищо не изискваше, за нищо не настояваше и все пак абатът се колебаеше да каже „да“.

— Работата, която искате да проведете тук, ще изисква ли много време?

— Мисля, не повече от два дни — кимна отрицателно докторът. — Имаме две преносими лаборатории. Можем да ги докараме в двора ви, да съединим два трейлера заедно и веднага да започнем. Първо ще се заемем с явните случаи на облъчване и с ранените. Ще лекуваме само неотложните случаи. Нашата задача е клиничното изследване. Заболелите ще получат медицинска помощ в един от извънредните лагери.

— А най-тежко болните ще получат в „лагерите за милосърдие“ и още нещо, нали?

Гостът се намръщи.

— Само ако пожелаят да отидат там. Никой няма да ги принуди да отидат там.

— Но вие им изписвате пропуск, който им дава възможност да отидат там.

— Аз им издавам едни червени картички, вярно е. Мога да им ги издам и в този случай. Тук…

Той порови в джоба на сакото си и извади червена картичка, приличаща на етикет за багаж, с връвчица за окачване на копче или тока на колан. Той я хвърли на масата.

— Бланка форма „критична доза“. Ето я. Прочетете я. В нея се съобщава, че този човек е болен, много болен. А ето… ето и зелената картичка. В нея се казва, че при този човек всичко е наред и той няма причини да се безпокои. Погледнете внимателно червената картичка. „Оценка на облъчването в радиационни единици“. „Състав на кръвта.“ „Анализ на урината.“ От една страна е същата, като зелената. От друга — зелената е празна, но погледнете обратната страна на червената. Тук са напечатани извадки от гражданския закон 10-В-Р–3Е. Трябва да са там, съгласно закона. Човекът е длъжен да ги прочете, на него трябва да му бъдат разяснени правата му. Какво от това ще възприеме е негова лична работа. А сега, ако предпочитате да разположим нашите преносими лаборатории надолу по шосето, можем…

— Вие само му прочитате това и нищо повече? Нищо друго?

Докторът помълча.

— Аз, разбира се, съм длъжен да му обясня това, което не е разбрал. — Той отново помълча, като с труд сдържаше раздразнението си. — Господи боже, свети отче, ако казвате на човек, че състоянието му е безнадеждно, какво още можете да добавите? Да му прочетете няколко параграфа от закона, да му посочите вратата и да кажете: „Следващият, моля“? Или: „Вие се отправяте към смъртта, така че — на добър път“? Разбира се, ако имате поне малко чувство за хуманност, няма да седнете да му говорите нито едното, нито другото!

— Това го разбирам. Но искам да знам още нещо. Съветвате ли, като лекар, безнадеждните да отиват в „лагера за милосърдие“?

— Аз… — Докторът млъкна и притвори очи. Отпусна глава и леко потръпна. — Разбира се, че ги съветвам — каза той накрая. — Ако видите това, което аз съм видял, вие щяхте да правите същото. Естествено, че ги съветвам.

— Тук няма да правите това.

— Тогава ние… — Докторът сподави раздразнението си. Той започна да си слага шапката, но после спря, хвърли я в креслото, отиде до прозореца и мрачно се загледа надолу, към вътрешния двор, а после нагоре по посока на шосето.

— Виждам крайпътен парк. Можем да разгърнем съоръженията си и там. Но това е на две мили от тук. Повечето от тях ще трябва първо да успеят да дойдат до там. Погледнете ги — те са болни, ранени и изплашени. Сред тях има и деца — уморени, осакатени и нещастни. И вие искате да накараме тези нещастници да тръгнат надолу по шосето, да седят в праха под слънцето и…

— Разбира се, че не искам това — каза абатът. — Послушайте, нали казахте, че някакъв човечен закон ви задължава да прочетете и обясните това на обречените. По същество аз не възразявам против това. Дайте кесаревото на кесаря в пълна степен, щом така изисква законът от вас. Само разберете, че аз се подчинявам на друг закон, който не ми позволява да ви разреша тук, под мое покровителство, да предлагате комуто и да било да извърши това, което църквата счита за зло.

— О, аз напълно разбирам това.

— Много добре. Трябва да ми дадете едно обещание и тогава можете да използувате нашия вътрешен двор.

— Какво обещание?

— Че няма да съветвате никого да отива в „лагер за милосърдие“. Ще се ограничите с диагнозата. Ако откриете безнадеждни случаи, кажете им, кажете им това, което законът ви заставя да им кажете, утешавайте ги както искате, но не ги съветвайте да отиват да се самоубиват.

Докторът се поколеба.

— Мисля, че е правилно да дам такова обещание само по отношение на пациентите, които изповядват вашата вяра.

Зерчи сведе поглед.

— Искрено съжалявам — каза той накрая — но това не е достатъчно.

— Защо? Другите не са свързани с вашите принципи. Ако човек не изповядва вашата религия, защо да не му разрешите… — Той сърдито млъкна.

— Искате ли да ви обясня?

— Да.

— Ако човек не вярва, че нещо е правилно и действува в съответствие с невежеството си, то той не извършва грях, защото неговият естествен разум е недостатъчен да му покаже, че греши. Но ако невежеството оправдава човека, то не оправдава действията му, което е неправилно само по себе си. Ако аз разреша действие само защото човекът не осъзнава своето невежество, аз ще извърша грях, защото аз знам, че това е грешно. Всичко е мъчително просто.

— Послушайте, свети отче. Те седят там и ни гледат. Някои стенат. Някои плачат. Някои току-що са дошли. И всички казват: „Докторе, какво да правя?“ И какво да им предложа в отговор? Нищо да не кажа? Или да кажа: „Вие ще умрете, това е всичко“? Вие какво бихте казали?

— „Молете се“.

— Да, вие бихте казали именно това. Послушайте, болката е единственото зло, което аз познавам. Единственото, с което аз мога да се боря.

— Тогава нека бог ви помага.

— Антибиотиците ми помагат много повече.

Абат Зерчи потърси рязък отговор, намери го, но бързо го преглътна. Намери чисто парче хартия, писалка и ги побутна по масата.

— Само напишете: „Аз няма да предлагам евтаназия на нито един от пациентите, докато се намирам в абатството“ и го подпишете. Тогава ще можете да използувате нашия вътрешен двор.

— А ако откажа?

— Тогава ще им се наложи да се мъкнат две мили по шосето.

— Без всякакво състрадание…

— Точно обратно. Давам ви възможност да си вършите работата в съответствие със закона, който признавате, без да престъпвате в същото време закона, който признавам аз. Дали ще се влачат по шосето или не — зависи от вас.

Докторът се втренчи в чистия лист хартия.

— Какво значение има за вас, дали ще го напиша на хартия?

— Предпочитам този начин.

Докторът мълчаливо взе писалката и започна да пише. Погледна написаното, подписа се и се изправи.

— Добре, ето ви обещание. Мислите ли, че това е по-добро, отколкото да имате думата ми?

— Не. Не е задължително. — Абатът сгъна бележката и я постави в ръкава на расото си. — Но това е у мен и вие знаете за това, а аз мога да го гледам отвреме-навреме и това е всичко. Впрочем, спазвате ли обещанията си, доктор Корс?

Лекарят го гледа известно време.

— Спазвам ги — промърмори той, обърна се на токовете си и стъпвайки гордо, се отправи навън.

— Брат Пат! — тихо го повика абат Зерчи. — Брат Пат, тук ли сте?

Секретарят се приближи и спря до вратата.

— Да, преподобни отче?

— Чухте ли?

— Някои неща. Вратата беше отворена и нищо не можех да направя с ушите си. Не бяхте включили заглушителите…

— Чухте го да казва: „Болката е единственото зло, което познавам“? Чухте ли го?

— Да.

— Господи, как след всичко, което се случи, тази ерес отново се върна? Дяволът няма фантазия. „Змията ме съблазни и аз изядох.“ Брат Пат, по-добре си тръгнете, че ще започна да буйствам.

— Домине, аз…

— Какво има още? Това какво е? Писмо? Добре, дайте го тук.

Монахът му подаде писмото и излезе. Абатът го хвърли на масата и отново погледна подписаното от доктора. Сигурно не струваше нищо. Но все пак докторът беше честен. И той беше предан на своето дело. Той трябваше да е предан на своята работа за парите, които му плаща Зелената Звезда. Той изглеждаше недоспал и уморен. Сигурно откакто по града беше нанесен удар той живееше с бензидрин и пирожки. Виждайки страдание навсякъде и ненавиждайки го, той искрено иска да направи нещо. Искрено — тук е целият ужас на това, което става. На разстояние противниците изглеждаха изверги за абата, но отблизо те демонстрираха искреност, не по-малка от неговата собствена. Сигурно Сатаната е бил най-искрен от всички.

Той разпечата писмото и го прочете. В писмото му съобщаваха, че брат Джошуа и другите са тръгнали от Новия Рим към едно известно място на изток. В писмото му съобщаваха също, че информацията за „Quo peregrinator“ е изтекла в Службата за Вътрешна Безопасност, която е изпратила свои представители във Ватикана, за да изясни доколко са обосновани слуховете за несанкционирания старт на звездолета… Очевидно звездолетът е все още на Земята.

Те доста бързо бяха разузнали за „Quo peregrinator“, но благодарение на небесата много късно бяха разбрали за какво става дума. „И сега какво?“ — помисли Зерчи.

Правовата ситуация беше объркана. Законът забраняваше старта на звездолета, без разрешение на комисията. Такова одобрение беше трудно да се получи, и въпросът би се решил много бавно. Зерчи беше уверен, че Службата за Безопасност и Комисията ще решат, че църквата нарушава закона. Но между църквата и държавата вече столетие и половина съществуваше споразумение, което недвусмислено освобождаваше църквата от търсене на подобни разрешения и й гарантираше правото да изпраща мисии на „каквито и да е космически полигони или планетарни аванпостове, които не са обявени от гореупоменатата Комисия като екологически непригодни или затворени за свободни инициативи“. По време на сключване на съглашението, всички планети от слънчевата система бяха „екологически непригодни“ или „закрити“, но по-нататък в съглашението се утвърждаваше правото на църквата на „собствени кораби и неограничени полети към откритите полигони и аванпостове“. Съглашението беше много старо. То беше подписано по времето, когато звездолетните двигатели на Беркстран бяха само мечта. Тогава мислеха, че междузвездните полети ще открият простор за неограничен поток от население.

Но всичко се обърна наопаки. Когато първият звездолет беше още на чертежи, започнаха да се оплакват, че никой, освен държавата няма нито възможност, нито средства да го построи; че от създаването на колонии на планетите извън слънчевата система с цел „междузвездна търговия“ няма да има никаква изгода. И все пак ръководителите на Азия изпратиха първия кораб с колонизатори. Тогава тук, на Запад се вдигна шум: „Нима можем да позволим на «по-низшите» раси да завладеят звездите?“ Тогава се разрази ураган от изстрелвани ракети, когато колонии от черни, кафяви, бели и жълти хора се хвърляха към съзвездието Центавър в името на неприкрит расизъм. Впоследствие генетиците доказаха — неправилно — че на расистите ще се наложи да допуснат смесени бракове, ако искат да оцелеят, защото всяка расова група беше толкова малка, че рискуваше да се изроди поради кръвосмешение.

Единственият интерес на църквата към космоса беше свързан с колонистите, които като деца на църквата щяха да бъдат отрязани от останалото папство поради междузвездните разстояния. Но тя никога досега не се беше възползувала от този пункт на съглашението, който й разрешаваше да изпраща мисии. Между съглашението и държавните закони имаше определено противоречие, което даваше теоретична възможност на Комисията като на последна инстанция да влияе на изпращането на мисии. Това противоречие никога не беше обсъждано в съда, тъй като не бе имало повод за тъжби. Но ако Службата за Безопасност хванеше групата на брат Джошуа по време на старт на звездолета без разрешението или без товарни документи, такъв повод щеше да възникне. Зерчи се молеше групата да излети без да се налага съдебно разглеждане, защото то можеше да се проточи седмици а дори и месеци. Разбира се, след това можеше да избухне скандал… Много хора щяха да обвиняват църквата за това, че е пренебрегнала не само Комисията, но и законите за милосърдие, като е изпратила високопоставени църковни служители в компанията на монаси-мошеници, макар да е била длъжна да използува кораба за бедните колонисти, нуждаещи се от Земята. Вечно повтарящият се конфликт между Марта и Мария.^[2]

Абат Зерчи неочаквано откри, че мислите му са променили направлението си през последните ден-два. Няколко дни преди това всички очакваха, че небето ще се разцепи на две. Но минаха вече девет дни, откакто Луцифер царствуваше в космоса. Въпреки много загинали, осакатени и умрели, това бяха все пак девет дни на тишина. Яростта и гневът не изчезнаха, но лошото вероятно беше предотвратено. Той установи, че вече мисли за това, какво ще стане през следващата седмица или месец. Пък и защо не? Като се съсредоточи върху своята съвест, той констатира, че не е изгубил напълно тази добродетел, надеждата.

По обед от командировка в града се завърнаха монасите и съобщиха, че в парка, на две мили по шосето, е построен лагер за бежанци.

— Аз мисля, че той е под закрилата на Зелената звезда, домине — добави монахът.

— Господи! — възкликна абатът. — Тук се препълни и аз върнах три камиона с бежанци назад.

Бежанците във вътрешния двор бяха шумни и това терзаеше и без това опънатите му нерви. Древната тишина на абатството беше разкъсана. Абатът няколко пъти сподави желанието си да се покаже на прозореца и да помоли за тишина. Той търпя, колкото можа, а след това, като взе бинокъла си, старинна книга и броеницата, се отправи към кулите на стражите, чийто каменни стени не пропускаха шума от двора. Книгата беше тънко томче стихове, в действителност анонимни, но приписвани от легендата на митичния „светец“, чиято канонизация бе извършена само в легендите и във фолклора от Равнината, а не с някакъв акт на Светия Престол. Никой, например, не беше открил доказателства, че такъв човек, като светия Поет с чудотворното око, е съществувал някога. Легендата вероятно е възникнала от разказите за това, как на един от първите от рода Ханеган е било преподнесено стъкленото око. Окото е било поднесено от блестящия теоретик-физик и неговото протеже — Зерчи не можеше да си спомни Ейзер Шон ли беше или Пфардентрот — който разказал на принца, че окото е принадлежало на поет, умрял за вярата. Той не уточнил за каква вяра е умрял поета — за вярата в свети Петър или за вярата в тексарканските еретици — но, очевидно, Ханеган е оценил подаръка, защото заповядал да направят малка златна ръка, държаща окото, която и досега носят князете от династията Харк-Ханеган при някои официални тържества. Окото наричали различно: Orbit judicans conscientas или Oculus poetae judicis,^[3] и последователите на Тексарканската ерес все още го зачитаха като свещена реликва.

Книжката представляваше сатиричен диалог в стихове между двама агностици, които се опитваха да докажат само чрез естествения разум, че съществуването на бога не може да бъде доказано с помощта само на естествен разум. Текстът носеше следи от теологичното изчисление на свети Лесли и даже в качеството си на поетичен диалог между един агностик, наричан просто „Поет“ и друг, наричан просто „дон“, той чрез използуването на епистемиологичния метод даваше ясни доказателства за съществуването на Бога. Но стихоплетецът, очевидно, е бил сатирик: нито Поета, нито донът не се отказваха от своите агностични предположения след постигането на съгласие, че е постигната абсолютна несъмненост, а вместо това се обединяваха около формулировката: „Non coditamus, egro nihil sumus“^[4].

Абат Зерчи скоро се измори от опитите си да реши, дали тази книжка е високоинтелектуална комедия или е по-скоро епиграмическа буфонада. От кулата той виждаше и шосето, и града, и платото в далечината. Той насочи бинокъла си към платото и известно време следи радарното устройство, но не забеляза нищо особено. Отпусна леко бинокъла, за да разгледа новия лагер на Зелената звезда долу, в парка до пътя. Целият парк беше заобиколен с въже. Бяха разпънати палатки. Бригада работници прокарваха газовите и силови комуникации. Няколко души бяха заети с укрепването на табелата над входа, но я държаха така, че абатът не можеше да я прочете. Тази кипяща дейност по нещо му напомняше езическата сирна неделя, пренесена в града. Там бе установен и някакъв червен двигател. Той сякаш имаше горивни камери и нещо подобно на бойлер, но от пръв поглед не можеше да се разбере какво е предназначението му. Хора в униформата на Зелената звезда издигаха нещо, което приличаше на малка люлка. Встрани стояха най-малко дузина камиони, някои натоварени с дървета, други с палатки и сглобяеми къщи. Един сякаш беше пълен с огнеупорни тухли, а друг — с керамика и слама.

Керамика?

Той внимателно разгледа каросерията на последния камион. Челото му се набърчи. Камионът беше пълен с урни или вази, съвършено еднакви, опаковани в слама. Някъде вече беше виждал всичко това, но къде?

Още един камион влачеше само една „каменна“ статуя — вероятно изработена от армирано стъкло — и квадратна плоча за поставянето й. Зерчи беше озадачен. Защо трябваше да се товари камионът със статуя, когато можеше да се използува за превозване на храна? Той продължи да наблюдава хората, които се опитваха да поставят табелата и накрая успя да я разгледа и прочете:

Той бързо премести поглед към камионите. Керамика! Сега си спомни. Веднъж мина покрай крематориума и видя хора, които разтоварваха същите урни със същите фирмени обозначения. Потърси с бинокъла си камиона, който бе натоварен с огнеупорни тухли, но той беше заминал. Най-после го откри — беше зад парка. Тухлите бяха разтоварени до големия червен двигател. Това, което на пръв поглед му се стори бойлер, беше по-скоро печка или пещ.

— Evenit diabolis!^[5] — промърмори абатът и се отправи към стълбите.

Той откри доктор Корс в подвижната му лаборатория. Той прикрепваше с шнурче жълта картичка към ревера на някакъв старец, като в това време му обясняваше, че може да отиде в лагера да си почине под наблюдението на медицинския персонал, и че с него всичко ще бъде наред, ако се пази.

Зерчи стоеше със скръстени ръце, като хапеше устни и студено наблюдаваше доктора. Когато старецът излезе, докторът внимателно вдигна очи.

— Какво?… — Той видя бинокъла и внимателно се вгледа в лицето на абата. — Да, аз нищо не мога да направя против това, съвсем нищо.

Абатът няколко секунди го фиксира с поглед, после се обърна и излезе. Той отиде в канцеларията и заповяда на брат Пат да извика най-главния чиновник на Зелената звезда.

— Искам да напуснат околностите на абатството.

— Страхувам се, че отговорът ще бъде подчертано отрицателен.

— Братко Пат, свържете се с работилницата и наредете на брат Лафтер да се качи тук.

— Няма го там, домине.

— Тогава нека изпратят при мен дърводелец и художник.

След минута двамата монаси влязоха.

— Искам веднага да приготвите пет леки плаката — каза им той. — Искам ги с хубави дълги дръжки. Трябва да са достатъчно големи, за да могат да се прочетат от разстояние един квартал, но в същото време и достатъчно леки, за да може човек да ги носи няколко часа, без да пада от умора. Можете ли да ги направите?

— Да, мой господарю. Какво трябва да бъде написано на тях?

Абатът им го написа.

— Направете ги големи и ярки, за да се набиват в очи.

Когато си отидоха, той отново извика брат Пат.

— Братко Пат, намерете ми пет млади и здрави послушници, по възможност с комплекс за мъченичество. Кажете им, че те, по всяка вероятност, ще изтърпят това, което е изтърпял някога Свети Стефан.

„А аз може да изтърпя и нещо по-лошо — помисли си той — ако в Новия Рим разберат за това“.