Уолтър Милър
Апокалипсис I (12) (Кантата за Лейбовиц)

11

И ето, че настъпи часът. Брат Франциск никога досега не се беше чувствувал толкова нищожен в своите монашески дрехи, както в прекрасния храм в началото на церемонията. Величествените жестове и ярките водовъртежи от цветове, съпровождащи подготовката за церемонията, сами по себе си изглеждаха толкова ритуални, че човек трудно можеше да си представи, че все още не се е случило нищо важно. Епископи, монсеньори, кардинали, свещеници и светски чиновници в елегантни старомодни костюми влизаха и излизаха от храма и всичко това приличаше на движението на грациозен часовников механизъм, който не спира нито за минута и устремено върви в една посока.

В храма влезе sampetrius^[1]. Той носеше дървена поставка за крака с такава важност и беше толкова пищно облечен, че ако монахът не беше вече на колене, веднага би паднал за поклон. Служителят подмени поставката за крака пред папския трон и се оттегли толкова елегантно, както беше и дошъл. Никой не бързаше, никой не беше припрян. Не се правеше нито движение, което да не усилва величието и потискащата красота на древното светилище. Дори неподвижните статуи и стенописите подчертаваха това впечатление.

Terribilis est locus iste: hic domus Dei est, et porta caeli,^[2] наистина ужасен дом господен, врата към небесата!

След известно време Франциск откри, че някои от статуите са живи. До стената, на няколко крачки от него, имаше рицарски доспехи, чиято бронирана ръка стискаше дръжката на бляскава алебарда. Такива доспехи бяха наредени по цялата стена и до сега нищо по тях не беше помръднало. Франциск се усъмни, че те са живи, едва след като в шлема на единия рицар се вмъкна една конска муха, на което доспехите отговориха със слабо метално поскърцване. Сигурно това беше прославената папска гвардия.

Появи се капитанът на гвардията, който правеше тържествен обход на своите хора. За пръв път статуята се раздвижи по-сериозно, като вдигна предпазителя на шлема си за поздрав. Капитанът се спря, отстрани с кърпа конската муха от челото на своя подчинен и продължи нататък. Статуята свали предпазителя и отново застина.

Величествената атмосфера на храма беше нарушена за малко от пристигането на тълпа пилигрими. Макар и добре организирана и сигурно пазена, все пак тази тълпа изглеждаше тук съвсем не на място. Повечето от пилигримите пристъпваха на пръсти и се стараеха да издават възможно най-малко звуци, за разлика от новоримското духовенство, чийто движения бяха колкото може по-ефектни. От мястото на пилигримите се дочуваше само сдържано покашляне.

Неочаквано храмът заприлича на военен лагер. Гвардията беше усилена. Нововлезлите бронирани статуи се отпуснаха на коляно, поздравиха олтара с дръжките на своите пики и заеха определените им места. Двама от тях застанаха отстрани на трона. Един приклекна на колене от дясната му страна, държейки на дланите на изпънатите си ръце меча на Свети Петър. Живата картина застина отново. Трептеше само пламъкът на свещите в канделабрите на олтара.

Почтителната тишина внезапно беше нарушена от гръмките рулади на тръбите.

Звукът беше толкова мощен, че пулсиращото „Та-ра-та-ра-раа“ се усещаше с кожата на лицето, а ушите буквално боляха. Тръбите изпълняваха не музика, а тържествен благовест. Все по-силно и по-силно, докато косата на монаха настръхна, а в храма като че ли нямаше нищо друго, освен звука на тръбите.

После настъпи мъртва тишина, а след нея — молбата на тенорите:

Първи певец: „Ела, пастирю на агнетата и паси овцете свои“.

Втори певец: „Да подгъне всеки колене“.

Първи певец: „Както някога е повелил Исус на Петър“.

Втори певец: „Ето го Петър, първосвещеникът“.

Първи певец: „Ще се възрадват тогава народите Христови и ще благодарят на Господа“.

Втори певец: „Така повелява светият дух“.

Хор: „Алилуя, алилуя…“.

Тълпата се изправи, а после отново падна на колене, следвайки движението на носилката, в която седеше слаб старец в бели дрехи. Той раздаваше благословии, а процесията в златно, черно, пурпурно и червено го носеше към трона. Дъхът на монаха от далечното пустинно абатство беше спрял. Волю-неволю музиката и движението заглушаваха суетните чувства и увличаха мислите към това, което трябваше скоро да се случи.

Церемонията беше кратка. Брат Франциск забеляза, че един монсеньор, който беше самият Малфредо Агуера — постулаторът, се приближи до трона и застана на колене. След кратко мълчание монсеньор Агуера изложи своята молба с печален речитатив:

— Sancte pater, ab sapientia summa petimus ut ille Beatus Leibowiz cujus miracula mirati sunt multi…^[3]

Той молеше папа Лъв да просвети своя народ с тържествено определение, отнасящо се до благочестивата вяра в това, че блаженият Лейбовиц е наистина светец, достоен за благостта на църквата, както и за почитта на вярващите.

— Gratisima nobis causa, fili^[4], — пропя в отговор старецът в бяло и обясни, че негово свещено желание е провъзгласяването на блажения мъченик в редовете на светиите, но за това трябва да има божествени указания по повелята на духа, за да бъде изпълнена молбата на Агуера. Той призова всички да се молят за знак от небето.

Отново гръмките напеви на хора изпълниха храма със светла молитва: „Отче небесен, покажи своята милост. О, света троица, Боже наш единен, misere nobis.

Света дева Мария, моли се за нас, Sancta Dei Genitrix, ora pro nobis. Sancto Virgo virginum, ora pro nobis…“

Молитвите продължаваха. Франциск се загледа в наскоро откритото изображение на блажения Лейбовиц. Фреската изобразяваше незаконния съд на тълпата над блажения. На лицето на Лейбовиц обаче нямаше тази крива усмивка, която беше запечатана на произведението на брат Финго. Франциск намери фреската великолепна, напълно подходяща за общото оформление на храма.

— Omnes sancti Martyres, orate pro nobis…^[5]

Когато молитвите завършиха, монсеньор Агуера отново се обърна с молбата името на Исак Едуард Лейбовиц да бъде официално внесено в календара на светиите. И отново папата се помоли за божествени указания, припявайки: „Veni, Creator spiritus“.

И още веднъж, за трети път Малфредо Агуера помоли за провъзгласяването.

— Surgat ergo Petrus ipse…^[6]

И ето, желаният миг настъпи. Лъв XXI в речитатив обяви решението на църквата, прието по указание на светия дух. То беше окончателно и гласеше, че древният и малко известен технически специалист Лейбовиц действително е светия, чието могъщо застъпничество може и трябва да се иска за всичко. В празничния ден на свети Лейбовиц следва да се извършва меса в негова чест.

— Свети Лейбовиц, моли се за нас — въздъхна брат Франциск, заедно с всички.

След кратка молитва хорът поде Te Deum.

Отслужиха месата, прославяща новия светия и всичко беше приключено. Малка група пилигрими, съпровождана от двама sedarii на вътрешния дворец, се придвижваше по безкрайната редица от коридори. Понякога те спираха пред пъстри маси, зад които стояха чиновници и проверяваха техните списъци. Служителите поставяха подписите си под разрешенията за влизане, а седарите ги отнасяха на други чиновници, чиито титли ставаха все по-дълги и трудно произносими с напредването на групата.

Брат Франциск трепереше цял. Сред неговите спътници-пилигрими имаше двама епископи; някакъв човек, облечен в злато и хермелинови кожи, вожд на клана на горските племена, приети в лоното на църквата, който все още носеше на главата си украса от кожа на пантера — техният племенен тотем; „простак“, облечен с груба кожа, държащ на ръката си сокол, явно предназначен за дар на светия отец. Имаше и няколко жени, които сигурно бяха съпруги или наложници на вожда на клана на пантерата, или по-точно негови бивши такива, тъй като новата вяра не му разрешаваше многоженство.

Като се изкачиха по scale caeslestia, пилигримите бяха посрещнати от облечени в черно camerilas qvestor, които ги преведоха в малката приемна до огромната консисторална зала.

— Светият отец ще ви приеме тук — каза един слуга от висш ранг и като огледа, както се стори на Франциск, с неодобрение пилигримите, прошепна нещо на седаря. Той се изчерви и тихо се обърна към вожда на клана. Вождът го погледна сърдито и свали това, което беше на главата му, като главата на пантерата остана да виси на тила му. Негова Височайша елейност, главният слуга, с кротък глас посочваше местата на гостите, определени по някакъв известен само на него план, като че ли това бяха шахматни фигури.

След малко се появи папата. Дребният човек в бели дрехи влезе бързо в залата, следван от свитата си. За момент брат Франциск усети, че му се завива свят, но си наложи да излезе от това състояние, като си спомни как абат Аркос го заплашваше, че ще го изгори жив, ако си позволи да припадне на аудиенцията.

Пилигримите паднаха на колене. С милостив жест старецът в бяло ги накара да станат на крака. Франциск най-после се осмели да се огледа. Папата изглеждаше като блестящо бяло петно сред морето от цветове. Чак сега монахът забеляза, че висшият божи служител съвсем не е висок девет фута, както твърдяха езическите легенди. За учудване на Франциск този слаб старец, баща на князе и крале, опора на света, наместник на Христа на Земята, изглеждаше несравнимо по-кротък и дружелюбен от абат Аркос.

Папата вървеше бавно край редицата на пилигримите и поздравяваше всеки от тях. Прегърна единия от епископите, разговаряше с повечето на техните диалекти, приветства вожда на горското племе с ритуален жест на неговото племе и каза няколко думи на планинския му език. Папата обърна внимание на висящата на гърба на мъжа глава на пантера и собственоръчно я постави на главата му. Вождът просия и се наду от гордост. Започна да се оглежда, за да привлече вниманието на Негова Височайша Елейност, главния слуга, но той не беше сред присъстващите.

Папата се приближи до брат Франциск.

Esse Petrus, Pontifex.

Да, ето го Петър, първосвещеникът. Самият Лъв XXI, „когото нашият Господ беше назначил за властелин над всички страни и царства и който можеше да изкоренява, да опустошава, да унищожава, както и да насажда и изгражда, за да пази вярващите…“ На лицето на папата Франциск забеляза доброжелателна кротост, която го правеше достоен за височайшия сан и му даваше право да се нарича „роб на рабите божии“.

Франциск бързо застана на колене и целуна пръстена на рибаря.^[7]

Когато се изправи, стискаше внимателно зад гърба си реликвата на светия, като че ли се срамуваше да я покаже. Кехлибарените очи на свещеника явно го ободряваха. Лъв се държеше нормално и спокойно, без излишни ефекти. Понякога се налагаше да разговаря в друг стил, но това той правеше не при срещи с хора с културата на вожда на племето на пантерата.

— Нашето сърце беше дълбоко опечалено, когато чухме за твоето нещастие, възлюбени сине наш. Разказът за твоето пътешествие достигна до нас. Ти си идвал насам, призован от нас, но по пътя те е пресрещнал грабител, така ли?

— Да, свети отче. Но това, разбира се, не е важно. Тоест, беше важно за… — Франциск не се доизказа.

— Ние знаем, че ти си приготвил подарък за нас, но бандитите са ти го взели. Но твоето присъствие тук вече е достатъчен подарък за нас. Дълго време ни се искаше да поздравим лично човека, който откри останките на Емили Лейбовиц. Без вашия труд амнезията, поразила света, би била абсолютна. Ако църквата е едно тяло, то вашият орден служи за орган на паметта на това тяло. Ние сме много задължени на вашия основател, а бъдещето ще му бъде още по-задължено и благодарно. Можем ли да разберем нещо повече за твоето пътешествие, сине наш?

Брат Франциск извади иззад гърба си документа.

— Планинецът беше толкова добър, че ми остави това, свети отче. Той… той го обърка с нарисуваното копие, което се готвих да положа пред краката ви.

— И ти не поправи грешката?

Брат Франциск се смути и се изчерви.

— Не можех да позволя, свети отче…

— Следователно, това е реликвата, която си намерил?

— Да…

Усмивката на папата стана още по-широка.

— Излиза, че бандитът е приел твоето копие за реликвата? Значи, дори невежият планинец е приел твоята работа за произведение на изкуството, така ли? Монсеньор Агуера ни разказа за нея. Съжаляваме, че тя е похитена.

— Няма нищо, свети отче. Само ми е жал, че напразно съм загубил петнадесет години.

— Напразно си загубил, казваш? Ако бандитът не се е заблудил от красотата на твоето копие, той е щял да вземе това, нали?

Брат Франциск допускаше такава възможност.

Лъв XXI взе в сухите си ръце древния документ, разгъна го внимателно и известно време го изучава мълчешком. После попита:

— Кажи ни, разбираш ли символите, които е използвал светият Лейбовиц? Известна ли ти е същността на нещата, които са изобразени тук?

— Не, свети отче. За това съм пълен невежа.

Папата се наклони към него и прошепна:

— И ние също.

Той се усмихна, докосна устни до реликвата и я предаде на съпровождащите го.

— От все сърце ти благодарим за тези петнадесет години, възлюбени сине наш. Тези години са били отдадени от теб, за да запазиш оригинала. Никога не си мисли, че са изгубени напразно. Ти си ги отдал на бога. Все някога смисълът на оригинала ще бъде открит и може да се окаже много важен.

Старецът примигна с очи… или пък му намигна. Франциск беше почти сигурен, че папата му беше намигнал.

— Ние сме ти много благодарни за това.

Това премигване, или пък подмигване накара Франциск за първи път да се огледа.

Едва сега забеляза дупките от молци на вече позастарялата дреха на папата. Мазилката на тавана беше опадала на няколко места. Но достойнството на мястото и обитаващите го затъмняваше изцяло бедността.

— Искаме да изпратим по теб най-сърдечните си пожелания на всички братя от вашата община и на абата — продължаваше Лъв XXI. — На тях, както и на теб, даваме нашата апостолска благословия. — Папата отново премигна… или намигна? — Ще получиш писмо с благословията, което ще ти служи и като предпазна грамота. Ще прикрепим към него noli molestare^[8], което заплашва с отлъчване всеки, който се осмели да нападне собственика му.

Брат Франциск промърмори нещо за благодарност, но запази за себе си съмнението, че бандитът може би няма да успее да прочете написаното или да разбере смисъла му.

— Ще направя всичко възможно, за да го предам, свети отче.

Папа Лъв отново се приближи до него и пошепна:

— В знак на нашето особено благоразположение към теб, ще те дарим специално. Бихме искали лично да предадем това, но сега моментът не е подходящ. Преди да тръгнеш ще го получиш от монсеньор Агуера. Може да използуваш подаръка така, както пожелаеш.

— Много, много благодаря, свети отче.

— А сега довиждане, възлюбени сине мой.

Първосвещеникът се придвижи нататък, като продължи да говори с всеки от пилигримите. Накрая благослови всички и аудиенцията приключи.

Когато групата пилигрими излизаше през портала, монсеньор Агуера хвана брат Франциск за ръката и приятелски го прегърна. Той беше толкова остарял, че монахът едва го позна. Самият Франциск също беше изменен: слепоочията му вече бяха бели, а под очите му имаше множество бръчки от взирането в копирната зала. Когато слязоха от scala caelestis, монсеньорът му предаде писмото и някакъв пакет.

На писмото беше написано името на Франциск и то беше запечатано с дипломатически печат.

— За мен ли е, месир?

— Да, личен знак на внимание от нашия свети отец. По-добре не го отваряй тук. Мога ли аз да направя нещо за теб, преди да напуснеш Новия Рим?

Франциск се замисли.

— Би ми се искало да посетя още веднъж храма, месир — каза той накрая.

— Разбира се, разбира се. Само това ли е?

Брат Франциск отново замълча.

— Бих искал и да се изповядам — добави монахът след малко.

— Няма нищо по-лесно от това — каза Агуера и добави с усмивка: — Нали се намираш в най-светия град. Тук могат да ти бъдат опростени всякакви грехове. Нима грехът ти е толкова ужасен, че се нуждае от вниманието на самия папа?

Франциск се изчерви и поклати глава.

— А какво ще кажеш за главата на папския трибунал? Той не само ще ти опрости греховете, но и ще те докосне с жезъла си по главата.

— Аз имах предвид… Исках да помоля вас, месир — трудно изговори монахът.

— Мен? Защо мен? Та аз не съм толкова знатен. Градът е пълен с червени шапки, а ти искаш да се изповядаш на Малфредо Агуера!

— Защото… защото вие бяхте постулатор на нашия светия-покровител — поясни Франциск.

— А, разбирам. Естествено, аз ще изслушам твоята изповед. Но няма да мога да опростя греховете ти от името на вашия покровител, а, както обикновено, от името на светата троица. Съгласен ли си?

Франциск имаше малко неща, за които да се изповяда. Беше разтревожен, че откриването на скривалището може да попречи на делото на светия. Постулаторът на Лейбовиц го изслуша в храма, опрости греховете му и го ободри с няколко съвета. След това го разходи из старинната църква. Още веднъж монахът забеляза неотложната нужда от ремонти в древното светилище. Но по това време църквата не беше много богата.

Най-после Франциск намери време да отвори пакета. В него имаше кесия с две хекло злато. Той погледна към Малфредо Агуера, който се усмихна и го попита:

— Нали беше казал, че бандитът е спечелил твоето копие на реликвата, като се е състезавал с теб в борба?

— Да, месир.

— И макар да те е принуждавал, ти и сам би приел борбата, нали така? Приел си неговото предизвикателство?

Монахът кимна с глава.

— Е, тогава аз мисля, че няма да извършиш голям грях, ако си откупиш копието от бандита. — Монсеньор Агуера потупа Франциск по рамото и го благослови.

Беше дошло време за раздяла.

 

 

Малкият пазител на огъня на знанието се завръщаше в своята обител пеша. Изминаха много дни и седмици в път, а когато се приближи до засадата на неговия грабител, сърцето му като че ли пееше. „Прави каквото искаш с това“ — му беше казал папа Лъв. А сега той имаше и отговор на язвителните въпроси на бандита. Мислеше за книгите в приемната стая, които чакаха своето пробуждане.

Грабителят, обаче, съвсем не го очакваше, както се надяваше Франциск. Имаше някакви следи, но те водеха напречно през пътя. Нищо не издаваше присъствието на злодея. Франциск седна под прохладната сянка на дърветата до пътя и зачака.

Към обед от тъмнината на пресъхналото речно корито наблизо се обади сова. Лешоядите продължаваха да кръжат високо над дърветата. Всичко в гората изглеждаше както обикновено. Франциск усети, че изобщо не се притеснява кога ще дойде бандитът. След продължителното пътуване нямаше нищо против да си отпочине известно време. Седеше спокойно, загледан в полета на лешоядите, а от време на време хвърляше по едно око към пътя от двете страни на гората. Бандитът беше избрал идеално място за засада. Оттук се виждаше поне на миля във всички посоки, а в същото време оставаше незабелязан отникъде.

В далечината монахът забеляза нещо да се движи.

Заслонил очите си с ръка, Франциск следеше това далечно движение. Маранята не позволяваше да се разгледа добре, но там явно се движеше някаква подскачаща черна топка. Понякога му се струваше, че тази топка има глава. Черното петно се отразяваше в топлинното огледало и не можеше да се определи дали се приближава или отдалечава. За малко някакво облаче закри слънцето и маранята изчезна. С изморените си късогледи очи Франциск успя да установи, че това е човек, но повече подробности не можеше да разгледа. Изведнъж монахът настръхна. В тази малка подскачаща топка той беше усетил нещо много познато.

Не, не, не можеше да бъде същото.

Франциск се прекръсти и започна да прехвърля в ръце броеницата си, а очите му не се отделяха от подвижната точка.

Докато монахът беше стоял в очакване на бандита, на склона на хълма се водеше спор. Той беше продължил около час с едносрични шушукания. Сега спорът приключи. Двете Качулки отстъпиха на Едната Качулка. „Децата на папата“ тихо се прокрадваха зад стената от храсти и започнаха да се спускат по склона на хълма.

Те бяха приближили само на десет ярда до Франциск, когато под краката на единия изпука съчка. Монахът, мърморейки третото „Ave“ от Четвъртата Триумфална Мистерия, се огледа. Стрелата попадна точно между очите му.

— Ядем! Ядем! Ядем! — закрещяха „децата на папата“.

На едно повалено изсъхнало дърво край пътя, водещ на югозапад, седеше стар скитник. Закрил очи, за да починат от слънцето, той си махаше с една оръфана шапка и дъвчеше миризливи тютюневи листа. Беше изминал дълъг път, но не губеше надеждата, че зад всеки пореден хълм ще открие това, което търси. Малката неизгоряла горичка пред него предлагаше гостоприемната си сянка, но той продължаваше да стои недалеч от нея и да се вглежда в любопитните лешояди. Те се бяха събрали в ято и пикираха над горския участък. Един от тях беше толкова дързък, че се спусна между клоните на дърветата, но веднага излетя оттам със силно махане на крилата. Беше очевидно, че тези птици, обикновено носени от въздушните течения, в момента изразходват много повече усилия, за да се задържат над прикрития от дървета хълм.

Лешоядите изглеждаха заинтересовани, но предпазливи. Така се държеше и пътникът. По тези хълмове живееха ягуари и други подобни животни. Затова той изчака, докато лешоядите се приземиха между дърветата, и сам тръгна към горския участък.

Когато достигна до горичката, пътникът забеляза, че лешоядите се трудят над останките на някакво човешко тяло. Разгони хищните птици със своята тояга-копие и огледа останките. Някои части на тялото липсваха, а в черепа стърчеше забита стрела. Старецът се огледа, но забеляза само следи по пътеката. Наоколо нямаше никого, но все пак тук не беше безопасно да се стои.

Безопасно или не, той трябваше да свърши тази работа. Намери място, където земята беше достатъчно мека и започна да копае с ръце и тоягата. Лешоядите разтревожено кръжаха над клоните на дърветата, като от време на време се спускаха между тях и пак отлитаха нагоре.

След около два часа една от птиците най-после се приземи. С възмутен вид тя обиколи малкото хълмче със забит камък от едната страна и, разочарована от видяното, отново се издигна във въздуха… Ятото хищници напусна това място и дълго време се рееше високо в небето на вълните на въздушните течения, оглеждайки земята с гладен поглед.

Оттатък Долината на мутантите имаше убито прасе. Някой ягуар беше минал оттук, предвкусил добрия улов, а сега лешоядите му бяха благодарни за остатъците. Хищните птици бяха снесли своите яйца и сега с много любов отхранваха своите малки с измрели змии и месо от диви кучета.

Младото поколение израсна свирепо, летеше високо и далече на своите черни криле, като оглеждаше внимателно земята, която ги даряваше щедро с мърша. Понякога за обед се намираха само жаби. Веднъж им попадна дори един посланик на Новия Рим.

Те летяха над просторите на Средния Запад и бяха във възторг от лакомите парчета, оставяни от езичниците след техните набези.

Лешоядите продължаваха да снасят яйца и да отглеждат своите малки. Земята винаги ги беше хранила щедро и можеше да ги храни още дълги векове…

Преди време имаше богата плячка в района на Черната река. Сега, след приключване на клането, там възникна полис, град-държава. Лешоядите не обичаха полисите, макар да одобряваха тяхното възможно превземане и последиците му. Те отлетяха далеч от Тексаркан и сега се носеха в просторите над Запада. Както и всички живи същества, така и те бяха запълвали земята със своите потомци.

В края на краищата настъпи 3174 година от Рождество Христово. Плъзнаха слухове за война.