Уолтър Милър
Апокалипсис I (19) (Кантата за Лейбовиц)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Canticle for Leibowitz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2005)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)

Библиотека „Световна фантастика“ №3

Издателска група „Неохрон“

Коректор: Бистра Горностаева

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание

18

— А сега за времената на Йов — започна братът-четец от катедрата в трапезарията. — И беше ден, когато синовете господни дойдоха да се представят пред Господа; между тях дойде и Сатаната.

И рече Господ на Сатаната: „Откъде дойде ти?“

И отговори Сатаната на Господ: „Аз ходих по земята и я обходих“.

И рече Господ на Сатаната: „Обърна ли внимание на моя раб, Онзи княз? Защото няма друг като него на земята: човек непорочен, справедлив, благочестив и отдръпващ се от злото“.

И отговори Сатаната на Господ и каза: „Нима даром е благочестив Онзи княз? Не огради ли ти с кръг него и дома му и всичко негово? Ти благослови сътвореното от ръцете му и стадата му се разпространяват по земята; но простри Твоята ръка и вземи всичко, което има — ще те благослови ли той?“

И рече Господ на Сатаната: „Ето, всичко, което той има е в твоята ръка; само върху него не простирай ръката си“. — И си отиде Сатаната от лицето Господне.

Но Онзи княз не приличаше на свети Йов и когато грижите налегнаха земите му, а хората му изгубиха предишното си богатство; когато видя, че враговете му станаха по-силни, страхът влезе в него и той загуби вяра в бога, мислейки за себе си: „Аз трябва да ударя пръв, за да не ме съкрушат враговете с меч!“

И настъпи ден трети — продължаваше братът-четец — когато князете на мира отвърнаха сърцата си от Божия закон, и високомерието им нямаше предел. И всеки от тях мислеше за себе си, по-добре всичко наоколо да бъде унищожено, отколкото друг княз да вземе връх над него. Така силните на света се състезаваха за висша власт над всичко. С коварство, предателство и измама се опитваха да управляват, и страхът им нарастваше, и трепереха те.

Затова Господ заповяда на мъдреците от това време да намерят начин, чрез който целият свят да може да се унищожи, и им даде меча арахангелов, с който бе победен Луцифер, да могат тези мъдреци и князе да се побоят от Господа и да се смирят пред всевишния. Но те не се смириха.

И Сатаната каза на Онзи княз: „Не се страхувай да извадиш меч, твоите мъдреци те лъжат, че така ще бъде унищожен целия свят. Не се вслушвай в съветите на слабите, защото страховете им са големи и служат на твоите врагове, спират твоята ръка, вдигната над тях. Удари ги и знай, че ще станеш владетел на всичко“.

И този княз се вслушал в думите на Сатаната, и извикал всички мъдреци от своето кралство, и се обърнал към тях за съвет, как да унищожи враговете си без да навреди на своето собствено царство. Но много мъдреци казали: „Господарю, това е невъзможно, защото твоите врагове също имат меч, какъвто ние ти дадохме, и неговият пламък е адския пламък и неистовото слънце, от които е бил запален“.

„Тогава ми направете друг меч, който да е седем пъти по-горещ и от самия ад“ — заповядал князът, чието високомерие било по-голямо от това на фараона.

И много мъдреци казали: „Не, господарю, прости ни за това, защото дори димът от този огън, ако го запалим за теб, ще донесе гибелта на мнозина“.

И тогава князът се разгневил на отговорите им, и решил, че са го предали, и изпратил при тях своите шпиони, за да ги изпита и подложи на съмнение; и мъдреците се изплашили. Някои от тях изменили своя отговор, за да избегнат гнева му. И три пъти ги питал той, и три пъти те отговаряли: „Не, господарю, и твоят народ ще загине, ако ти направиш това“. Но един от мъдреците приличал на Иуда Искариотски, и словата му били изкусни, и той предал братята си, и лъжел всички люде, че не трябва да се боят от Радиоактивните отпадъци. И князът се вслушал в съветите на този фалшив мъдрец, чието име било Очернител, и заповядал на своите шпиони да обвинят много мъдреци пред народа. Изплашени, слабите духом мъдреци започнали да съветват княза според желанието му, казвайки: „Оръжието може да се използува, но не преминавай такава и такава граница, иначе непременно всичко ще загине“.

И князът ударил по градовете на своите врагове с новия огън и три дни, и три нощи неговите големи катапулти и железни птици хвърляли върху им неговият гневен дъжд. Над всеки град изгряло слънце по-ярко от слънцето на небето, и веднага този град увяхвал и се стапял като восък от факел, и хората там умирали по улиците, и кожата им димяла, и те заприличвали на наръч пръчки, хвърлени върху въглени. И когато яростното слънце падало, градът бивал обхванат от пламък и страшен гръм се спускал от небето като огромен таран, разрушавайки всичко. Отровни изпарения паднали по всички земи, и светели те през нощта с вторичен пламък, и погубващият вторичен пламък правел в кожата язви, косите опадвали, а кръвта застивала в жилите.

И страшно зловоние се разнесло от земята до небесата. Земята се превърнала в Содом и Гомора, и навсякъде били руини, и на земята на този, защото неговите врагове не удържали своята мъст, а изпратили огън, за да изтребят неговия град така, както били изтребени техните собствени. Зловонието от това побоище не било угодно на Господа и казал Той на Онзи княз: „Що за огнено жертвоприношение ми приготви? Що за мирис се издига от неговата клада? Ти ми принесе в жертва овце или кози, или телеца пожертвува за своя Бог?“

Но княза не Му отговорил и Господ казал: „Ти ми принесе в жертва синовете ми“.

И Господ го изтребил заедно с Очернителя, предателя, и настъпил мор на земята, и безумие обхванало хората, и убили те с камъни мъдрите и силните на света, каквито още били останали.

— Но бил по това време човек на име Лейбовиц, който като млад, като свети Августин, възлюбил човешката мъдрост повече от Божията мъдрост. Но сега, като видял, че голямото знание, само по себе си хубаво, не спасило света, той се обърнал към Господа за покаяние, молейки се…

Абатът почука по масата и братът-четец бавно замлъкна.

— И това ли е всичко, което знаете за това? — попита дом Тадео, когато седяха в кабинета на абата.

— О, има няколко версии — отговори дом Пауло. — Те се различават само в детайли, но нито в една не се посочва определено, кой народ е нападнал пръв — и в дадената версия на това също не се придава особено значение. Текстът, който четохме току-що, е бил написан няколко десетилетия след смъртта на свети Лейбовиц… вероятно това е един от най-първите разкази, а после многократно са го преписвали. Автор, вероятно, е бил млад монах, който не е живял по време на унищожението. Той е възприел този разказ от втора ръка, от последователите на свети Лейбовиц, първите Запомнящи и Книжовници, и е бил склонен към подражаване на старинните ръкописи. Съмнявам се да има някъде единен, точен и пълен разказ за Огнения Потоп. Той е бил твърде велик, за да може един човек да види пълната картина.

— В коя страна е бил Онзи княз и този… Очернител?

Абат Пауло поклати глава.

— Никой, дори авторът на този разказ определено не знае това. Оттогава, както беше написано, събрахме в едно достатъчно отделни фрагменти, за да разберем, че в тези времена дори дребните управници са имали в ръцете си такова оръжие. Положението, което описва, е съществувало в не една страна. Някой и Очернителя… такива навярно е имало множество.

— Аз, разбира се, съм слушал такива легенди. Очевидно всичко е било много по-гадно в действителност — констатира донът. После рязко смени темата: — Е добре, кога ще мога да започна да изучавам тази… как я наричате?…

— „Книга на Паметта“.

— Да… — той въздъхна и се усмихна студено на изображението на светията в ъгъла. — Утре… ако не намирате, че твърде бързам?

— Ако искате, можете да започнете веднага — каза абатът. — Вие можете да идвате и да си отивате, когато пожелаете.

Обикновено сводовете на подземието биваха осветявани с малко свещи и само няколко учени монаси с черни раса се движеха от ниша към ниша. Брат Амбустър най-често седеше унило със своите записи в кръга светлина от лампата в подножието на стълбата. Още една лампа светеше в отделението Морална Теология, където обвита с расо фигура се беше изгърбила над старинните ръкописи. След първата молитва повечето от братята се занимаваха с обикновените си работи в кухнята, в училището, в градината, в конюшнята, в канцеларията, така че библиотеката оставаше почти празна до следобедните часове, когато настъпваше време за lection devina.[1]

Но тази сутрин под сводовете на подземието беше необичайно многолюдно.

Трима монаси стояха без работа близо до новата машина и следяха четвъртия монах, който стоеше в подножието на стълбата. Четвъртият монах търпеливо гледаше нагоре към петия монах, който стоеше на площадката и следеше входа на стълбата.

Брат Корнхауър шеташе около своя апарат като грижлива майка около децата си. Когато вече не останаха свободни проводници и когато вече нямаше какво да се регулира, той се насочи към отсека по Естествена Теология — да чете и да чака. Желателно би било да даде указание на своите помощници, но той предпочете да запази тишина, и дори някаква мисъл за предстоящото събитие като негов личен триумф и да се мярна в съзнанието му докато чакаше, изразът на лицето на манастирския изобретател не даваше никакъв намек за това. Откакто абатът пренебрегна изпитанието на машината, брат Корнхауър не очакваше одобрение от ничия страна и даже преодоля склонността си да гледа на дом Пауло с известен укор.

Леко свистене от посока на стълбата отново развълнува подземието, макар че по-рано вече имаше няколко лъжливи сигнали за тревога. Очевидно никой не беше съобщил на дона какво изумително изобретение очаква неговата инспекция в подземието. Очевидно ако му бяха съобщили, важността на изобретението щеше да бъде намалена. Очевидно отецът абат се беше погрижил те да понамалят своята разгорещеност. Този път предупредителният сигнал не беше напразен. Монахът, който наблюдаваше горната част на стълбата тържествено се обърна и се поклони на петия монах, който стоеше на площадката на стълбата.

In principo Deus…[2] — произнесе меко той.

Петият монах се обърна и се поклони на четвъртия монах, който стоеше в основата на стълбата.

— … caelum et terram creavit.[3]

Четвъртият монах се обърна към другите трима, стоящи бездейни до машината.

Vacuus autem erat mundus[4] — обяви той.

— … cum tenebris is superficie profundorum.[5] — в хор отговориха монасите.

Ortus est Dei Spiritus supra aquas,[6] — призова брат Корнхауър, съпровождайки връщането на книгата на място с грохота на веригата.

— … gratias creatori Spiritol,[7] — отзова се неговият отбор.

Dixique Deus: „Fiat lux“[8] — произнесе изобретателят с тон на заповед.

Монасите, пазещи стълбата, се спуснаха надолу и заеха местата си. Четиримата застанаха до колелото с кръста, а петият се наведе над динамомашината. Шестият монах вдигна сгъваемата стълба и се разположи на горното стъпало; при това главата му опря в горния свод. Той сложи на лицето си маска от почернен, намаслен пергамент за защита на очите, след това опипа лампата и регулировъчния винт, а брат Корнхауър през това време с нетърпение гледаше отдолу.

— … et lux ergo fasta est,[9] — каза монахът, като напипа винта.

Lucem esse bonam Deus vidit,[10] — обърна се изобретателят към петия монах.

Петият монах се наклони над динамомашината със свещта и за последен път огледа контактите.

— … et secrevit lucem a tenebris,[11] — каза той най-накрая, продължавайки занятието си.

— … lucem appelavit „diem“ et tenebras „noctes“,[12] — в хор завършиха монасите до колелото и допряха плещи в ръчките на кръста.

Заскърцаха и застенаха осите, тежките колела на динамомашината започнаха да се въртят, тяхното ниско жужене скоро се превърна в рев, след това в жален писък, а монасите, напрягайки се и пъхтейки, все повече засилваха колелото. Наблюдаващия динамомашината монах забеляза, че от скоростта на въртене спиците се сляха и се превърнаха в плътен кръг.

Vespere occaso[13] — започна той, след това спря, близна двата си пръста и докосна контактите. Блесна искра.

Lucifer[14] — закрещя монахът, отскачайки, а след това жално добави: — ormus est primo die.[15]

— Контакт! — заповяда брат Корнхауър, когато дом Пауло, дом Тадео и неговият секретар започнаха да се спускат по стълбата.

Монахът на стълбата запали дъгата. Прозвуча едно рязко „спфффт“ и ослепителна светлина освети сводовете на подземието със сияние, което никой не беше виждал дванадесет столетия.

Спускащите се по стълбата спряха. Дъхът на дом Тадео спря, той успя само да изругае на родния си език. Той отстъпи назад на едно стъпало. Абатът, който не беше присъствал на изпитанията и не вярваше на налудничавите заявления на очевидците, побледня и прекъсна речта си насред думата. Секретарят панически хукна да бяга с вик: — „Пожар!“.

Абатът се прекръсти.

— Аз и не подозирах! — прошепна той.

Като преодоля първоначалното си объркване, ученият внимателно огледа подземието и забеляза задвижващото колело и монасите, които го въртяха. Погледът му се плъзна по медните навивки, задържа се върху монаха, седящ в седлото, оцени предназначението на колелата от каруца на динамомашината и отбеляза монаха, който стоеше с наведени очи в началото на стълбата.

— Невероятно! — въздъхна той.

Монахът до стълбата се поклони в знак на смирение и признателност. Синьо-бяла светкавица като острие на нож разсече тъмнината в подземието.

— По-ярко е от хиляди факли — с развълнуван глас казваше ученият. — Това трябва да е по-древно… Не! Немислимо е!

Той се спускаше като в сън по стълбата. Спря до брат Корнхауър, като го разглежда известно време с любопитство. Обиколи съоръжението, огледа динамомашината, проводниците, самата лампа, без да се докосва до нищо, без да пита нищо.

— Изглежда невъзможно, но…

Абатът преодоля своя страх и също слезе по стълбите.

— Стига сте мълчали! — прошепна той на брат Корнхауър. — Поговорете с него. Аз не мога да дойда на себе си.

Монахът почервеня.

— Харесва ли ви това, господин абат?

— Ужасно! — изсъска дом Пауло. Лицето на изобретателя се изопна. — Потресаващ начин за приемане на гости. Това нещо тук изплаши до смърт секретаря на дона, той едва не изгуби разсъдъка си. Огорчен съм!

— Да, разбира се, тя е твърде ярка…

— Дяволски ярка! Върви, поговори си с него, докато измисля как да се извиним.

Но ученият, очевидно, вече бе взел решение — той бързо крачеше срещу тях. Лицето му беше сериозно, но оживено.

— Електрическа лампа — каза той. — Как се изхитрихте да я укривате през тези столетия! Ние дълги години се опитвахме да разработим теорията… — Той отново леко се задъха и се опита да се овладее, сякаш беше станал жертва на чудовищна шега. — Защо сте я крили? От религиозни съображения? И, какво…

Той окончателно се смути и се огледа, сякаш искаше да избяга.

— Нищо не разбирам — тихо проговори абатът и хвана Корнхауър за ръка. — За бога, братко, обясни!

През всичките векове не бе имало по-добър балсам за уязвената професионална гордост.

Бележки

[1] Духовно четене (лат.)

[2] 1–6 В началото Бог… (лат.)

[3] … създаде земята и небето. (лат.)

[4] А земята беше безвидна и пуста… (лат.)

[5] … и тъмнина се разстилаше над бездната (лат.)

[6] Духът Божий се носеше над водата… (лат.)

[7] … славейки твореца духовен. (лат.)

[8] Рече бог: „да бъде светлина“. (лат.)

[9] … и биде светлина (лат)

[10] И видя Бог, че светлината е добро (лат.)

[11] … и отдели Бог светлината от тъмнината (лат.)

[12] … светлината Бог нарече ден, а тъмнината — нощ (лат.)

[13] Изгря вечерна звезда… (лат.)

[14] Луцифер! (лат.)

[15] и свърши ден първи. (лат.)