Уолтър Милър
Апокалипсис I (15) (Кантата за Лейбовиц)

14

Сводестите подземия бяха изградени по времето на езическите набези от север, когато ревящите орди бяха запълнили по-голямата част от Равнината и пустинята. Те грабеха и разрушаваха всичко, което се изпречваше на пътя им. „Книга на Паметта“, това малко наследство от знанията на миналите векове, беше зазидана под подземните сводове в абатството на Лейбовиц. Така тя трябваше да бъде предпазена както от езичниците, които можеха да я унищожат просто от любов към разрушенията, така и от кръстоносните рицари-монаси. Те се бяха отдали на разгул, грабежи и сектантско противоборство и можеха да я изгорят като „еретична“, следвайки теологичните възгледи на техния антипапа Висарион.

Сега като че ли тъмното време беше отминало безвъзвратно. Дванадесет столетия крехкият огън на знанията беше тлял в монашеската обител и едва сега човешкото съзнание беше готово да се възпламени от него. Много отдавна, в последните години на разума, някои мислители бяха провъзгласили, че истинското знание е неунищожимо, че идеите са безсмъртни, а истината — вечна. Сега абатът мислеше, че това е била аксиома само за чистия разум, но не и за очевидната всеобща истина. В света, разбира се, съществуваха обективни понятия: извън нравствената логика или творенията на Създателя. Но това бяха божествени същности, а не човешки. Те оставаха такива до тогава, докато не получеха своите несъвършени въплъщения, своите неясни отражения в съзнанието, речта и културата на определеното човешко общество, което успееше да им припише някакви ценности и по този начин ги приеме за важни и значими за човешката култура. И тъй като човекът беше носител на културата, както и на духа, но неговите културни ценности не бяха безсмъртни, то те можеха да умрат с расата или с времето. Тогава човешкото отражение на истината изчезва, а самата истина се преселва невидима в обективната логика на природата и в необяснимия божествен Логос. Истината можеше да бъде разпъната, но възкресението винаги идваше, рано или късно.

„Книга на Паметта“ беше изпълнена с древни думи, фрази, формули и други отражения на древните същности. Те бяха родени в общочовешкото съзнание, което отдавна беше загинало заедно с отплувалото в небитието човешко общество. Много малка част от тези понятия бяха разбираеми за хората сега. Книгата за Паметта сама по себе си не можеше да възроди древната наука или високоразвитата цивилизация, тъй като културата се създава от човешкото племе, а не от покрити с плесен антики. Но дом Пауло се надяваше, че книгите могат да помогнат, да определят посоката и да дадат начален тласък за ново развитие на науката. Това вече се беше случило веднъж, както твърдеше почтеният Боедулус в своя труд „De Vestigiis Antcessarum Civitatum“^[1].

А през това време, мислеше дом Пауло, няма да разрешим да се забрави за тези, които са пазили тлеещата искрица, докато светът е спял. Той спря и се огледа. За миг му се стори, че чува изплашеното блеене на козата на Поета.

Докато се спускаше в подземието до него долитаха само викове, идващи от вътрешността. Миризмата на влага се смесваше с миризмата на стари книги. Библиотеката беше изпълнена с някаква явно ненаучна трескава суета. Едни от послушниците пренасяха насам-натам различни инструменти, други, събрани на групи, изучаваха плана на подземието, а трети разместваха масите и скамейките, домъкнаха някакво самоделно устройство и го установиха на място. Цялата тази суматоха се удвояваше от сенките, които лампата хвърляше върху стените.

Брат Армбрустер, който в момента беше библиотекар и ректор на „Книга на Паметта“, наблюдаваше всичко това мрачно от една далечна ниша между рафтовете. Дом Пауло се стараеше да не среща изпълнения му с укор поглед.

Брат Корнхауер се приближи до своя абат с широка, ентусиазирана усмивка.

— Е, отче абате, скоро ще получим светлина, каквато още никой от сега живеещите не е виждал.

— Казано не без излишна гордост, брате — отбеляза дом Пауло.

— Излишна гордост ли, домине? Когато искаме да използуваме за добро това, което сме научили?

— Имах предвид бързането и суматохата по пускането на това съоръжение, за да направите впечатление на някакъв учен, който ще пристигне тук. Но това няма значение. Дай да погледнем твоето инженерно чудо.

Те се приближиха до машината. Тя не напомняше на абата нищо познато. Сякаш някакъв палач-изобретател беше построил хитроумна установка за измъчване на затворници. Оста, която служеше и като вал, се свързваше чрез зъбни колела и ремъци с някаква кръстачка. Четири колела от каруца бяха окачени на оси на няколко дюйма едно от друго. На дебелите им метални обръчи бяха прикачени „птичи гнезда“ от медна тел, която беше изтеглена от монети в ковачницата на Санли-Бувитс. Дом Пауло отбеляза, че колелата можеха да се въртят свободно, тъй като бяха прикачени на известно разстояние над земната повърхност. И неподвижните метални детайли срещу колелата, които навярно бяха спирачки, също не се докосваха до тях. Те бяха омотани целите с тел. Корнхауер ги нарече „полярни макари“. През цялото време на огледа дом Пауло важно кимаше с глава.

— Това ще бъде най-значимото постижение в областта на физиката, направено в нашето абатство от времето, когато построихме печатната машина — рискува да предположи Корнхауер не без известна гордост.

— А ще проработи ли? — поинтересува се дом Пауло.

— Готов съм да заложа за това един месец допълнителна домашна работа, господарю мой.

„Вече си заложил много повече“, помисли си абатът, но не каза нищо.

— Откъде ще се получи светлината? — попита той след малко, след като огледа още по-добре странното съоръжение.

Монахът се разсмя.

— О, за това имаме специална лампа. Това, което виждате тук, е само „динамомашината“. Тя ще изработи електрическия ток, който ще запали лампата.

Дом Пауло с тъга наблюдаваше площта, заета от „динамомашината“.

— Този ток — промърмори той — сигурно не може да се получи от овча мазнина?

— Не, не… Електрическият ток, това е… Ще ми разрешите ли да ви обясня?

— По-добре недей. Естествените науки не са в моята област. Оставям ги за твоята по-млада глава.

Той бързо отстъпи назад, за да не го ударят с гредата, която носеха двама дърводелци.

— Кажи ми — попита абатът — ако ти си успял, като изучаваш писаните по времето на свети Лейбовиц документи, да се научиш да конструираш такива неща, защо никой от нашите предшественици не е сметнал за нужно да направи същото?

Монахът помълча няколко минути.

— Не е лесно да се обясни — каза той накрая. — Честно казано, в текстовете, които сме използували, няма преки указания за конструкцията на динамомашината. По-скоро може да се каже, че информацията беше разтворена в голям брой откъслечни текстове и трябваше да се извлече от тях с помощта на дедукцията. При това ние използувахме и някои неотдавна разработени теории, а нашите предшественици не са разполагали с такава теоретична информация.

— А вие разполагате?

— Да, сега, когато има такива хора, като… — тонът му стана дълбоко почтителен, дори направи пауза, преди да произнесе името. — Като дон Тадео.

— И сега сте получили необходимите допълнителни данни?

— Да. Неотдавна няколко философи се заеха с разработката на нови физични теории. Сред тях бяха и трудовете… трудовете на дон Тадео. — Дом Пауло отново забеляза почтителност в тона му. — Те ни дадоха необходимите работни аксиоми. Неговата работа за движението на електрическия ток, например, или теорията му за преобразуването…

— В такъв случай на него ще му бъде приятно да види практическото приложение на трудовете си. Но мога ли все пак да попитам, къде е самата лампа? Надявам се, че по размери не превъзхожда динамомашината.

— Ето я, домине — каза монахът, като извади от чекмеджето на масата малък предмет. Той изглеждаше като стойка на две черни оси и винт с перчатки, който регулира разстоянието между тях.

— Те са направени от въглен — поясни Корнхауер. — Древните биха нарекли това „дъгова лампа“. Те са имали лампи от друг тип, но ние не разполагаме с материали, за да ги направим.

— Изумително. А откъде трябва да излиза светлината?

— Оттук — монахът показа промеждутъка между въглените.

— Това сигурно ще бъде съвсем късо пламъче — каза абатът.

— Да, но за това пък много ярко! Предполагам, че ще свети по-силно от сто свещи.

— Това е невъзможно!

— Намирате го за твърде впечатляващо?

— Намирам го за твърде абсурдно — каза абатът, но забелязвайки, че думите му бяха засегнали брат Корнхауер, побърза да добави: — … Само като си помисля, че ние всички се задоволяваме само с восъка и овнешката мазнина.

— Не бих се учудил — предположи плахо монахът — ако древните са ги използували и в олтарите, вместо свещи.

— Не — каза дом Пауло. — Не са ги използували там. Мога да ти го кажа съвсем сигурно. Бъди така добър веднага да избиеш тази идея от главата си и никога да не споменаваш за нея.

— Добре, отче.

— А сега ми кажи, къде ще окачиш това нещо?

— Хм… — брат Корнхауър огледа с преценяващ поглед подземието и си призна: — Все още не съм мислил за това. Предполагам, че трябва да виси над мястото, където ще работи дон Тадео.

„Защо винаги прави пауза преди да произнесе неговото име?“ — помисли с раздразнение дом Пауло.

— Нека по-добре да попитаме какво е мнението и на брат Армбрустер — каза абатът и като забеляза огорчението на монаха, попита: — Какво има? Нима вие с брат Армбрустер…?

Корнхауер направи виновна физиономия.

— Разкайвам се, отче абате, но веднъж проявих несдържаност в отношенията си с него. Е, ние просто си поговорихме, но… — монахът повдигна неопределено рамене. — Той не иска нищо да размества. Не е лесно да се разберем с него. Вече е ослепял наполовина от четене в тази тъмнина, а продължава да твърди, че нашата работа била дяволска. Не зная какво да му кажа.

Тъй като двамата вървяха през стаята и се приближаваха към нишата, в която стоеше брат Армбрустер, абатът все повече се намръщваше.

— Е, сега получихте всичко, което искахте — каза библиотекарят на Корнхауер, когато се приближи до него. — А кога ще създадете механичен библиотекар, брате мой?

— Ние сме срещали бележки за това, че такива апарати наистина са съществували — започна изобретателят. — В описанията на Аналитичната машина има…

— Стига, стига толкова — намеси се абатът, след което се обърна към брат Армбрустер: — На дон Тадео ще му бъде необходимо място за работа. Какво можете да предложите?

Армбрустер посочи нишата, където стояха книгите по естествени науки.

— Нека чете тук, както и всички останали.

— А какво ще кажете да му направим кабинет на свободното място? — побърза да предложи Корнхауер. — Освен писмената маса ще му трябват, предполагам, сметало, дъска за писане, чертожна маса. Можем да заградим всичко това с временен параван.

— А аз предполагам, че ще му бъдат необходими и бележките на братята от ордена на Лейбовиц и някои други ранни текстове — подозрително се осведоми библиотекарят.

— Да, сигурно ще му потрябват.

— В такъв случай ще се наложи непрекъснато да ходи напред-назад, ако го оставите в средата на подземието. Редките книги са приковани с вериги, а те не могат да стигнат толкова далеч.

— Не виждам никакъв проблем — възрази изобретателят. — Просто снемете веригите. Нима не е много глупаво да се държат книгите приковани сега, когато от сто години никой не е чувал дори за разколническите култове или за военния орден на панкрацианците.

Армбрустер почервеня от яд.

— О, не! Това вече няма да успеете да постигнете — озъби се той. — Веригите ще останат.

— Но защо?

— Сега не изгарят книгите на клади, но от пришълците трябва да се предпазваме. Веригите ще останат.

Корнхауер се обърна към абата и разпери ръце.

— Сам виждате, отче абате.

— Той е прав — каза дом Пауло. — Преселниците наистина будят безпокойство. Не забравяйте, че сега те имат собствена библиотека и няма да се откажат от възможността да я попълнят за наша сметка, при това с редки книги. Освен това, през миналата година вече имахме разправии с крадци. Брат Армбрустер е прав. Ценните книги ще останат привързани с вериги.

— Добре — въздъхна Корнхауер, — нека работи в нишата.

— А къде ще окачите вашата чудотворна лампа?

Монахът огледа нишата. Това беше един от четиринадесетте отсека, обособени според тематиката на литературата. Всеки от тях излизаше в централната зала чрез една арка. На метална кука на видно място в нишата висеше разпятие.

— Няма значение, че ще работи тук — каза Корнхауер. — Само ще се наложи временно да свалим разпятието и да окачим на негово място лампата. Не виждам друго…

— Еретик! Езичник! — прошепна библиотекарят, вдигайки нагоре треперещите си ръце. — Господи, дай ми сили, за да мога да го разкъсам на парчета с тези ръце! Кога ще спре, Господи? Прогони го надалеч оттук!

Брат Армбрустер се обърна с гръб към двамата, а ръцете му продължаваха да треперят.

Самият абат беше трепнал неволно, когато беше чул предложението на изобретателя. Но сега се намръщи още повече, като гледаше гърба на брат Армбрустер. Добре го познаваше и не можеше да очаква от него особена кротост и примиреност, но напоследък старецът беше станал още по-сприхав.

— Брат Армбрустер, обърнете се, ако обичате.

Библиотекарят отново се обърна към тях.

— А сега пуснете ръцете си долу и разговаряйте по-спокойно, когато…

— Но, отче абате, нали сам чухте, че той…

— Брат Армбрустер, бъдете така добър да вземете стълбата и да свалите това разпятие.

Лицето на библиотекаря побеля. Само безмълвно продължаваше да гледа дом Пауло.

— Това не е църква — каза абатът. — Тук не е задължително да виси разпятие. Бъдете добър да го свалите, моля ви. Сам виждате, че това е единственото подходящо място за лампата. След това ще я свалим. Разбирам, че всичко това малко пообърква реда във вашата библиотека, но ние решихме, че то трябва да се извърши в интерес на прогреса. Ако не сте съгласен, тогава…

— Можете да изместите дори нашия Господ, за да освободите път на прогреса!

— Брат Армбрустер!

— Защо не окачите дяволската си лампа на неговия врат?

Лицето на абата застина.

— Не ви принуждавам да се подчините, брате. Отбийте се в кабинета ми след вечерната служба.

Библиотекарят се оклюма.

— Ще донеса стълбата, отче абате — прошепна той и неохотно се отдалечи.

Дом Пауло погледна Христос върху сводестата арка и го попита наум: „Нямаш нищо против, нали?“

Стомахът му сякаш беше завързан на възел. Абатът знаеше, че този възел ще даде да се разбере за него, когато му дойде времето. Той побърза да напусне подземието, докато никой не е забелязал, че му е зле. Би било лошо за него да даде да се разбере, че толкова малка неприятност е в състояние да разстрои здравето му така силно в тези дни.

Съоръжението беше завършено на следващия ден. По време на изпитанията дом Пауло стоеше в кабинета си. Два пъти се беше опитвал да вразуми брат Армбрустер в лични разговори, а след това го беше упрекнал и публично по време на събрание на ръководството на ордена. И въпреки всичко, упорството на библиотекаря му беше по-симпатично от ентусиазма на Корнхауер. Обезсилен седеше на скамейката и чакаше новини от подземието, усещайки, че му е безразлично как ще приключат изпитанията. Едната си ръка държеше под расото и потупваше корема си, сякаш се опитваше да успокои разплакано бебе.

Отново го обля вълна от спазматична болка. Обикновено така ставаше, когато очакваше някакви неприятности и в повечето случаи болката преминаваше, когато започнеше борбата с тях. Но този път спазмите не го отпуснаха. Той разбираше, че това е сериозно предупреждение. Независимо дали произлизаше от ангела, от демона или от собствената му съвест, то говореше, че трябва да се предпазва от самия себе си или от някакви непроявили се до този момент обстоятелства.

„Какво ще стане сега?“ — помисли той като тихо се оригна и се обърна също толкова тихо с думите „Моля за извинение“ към статуята на светия Лейбовиц в нишата в ъгъла на кабинета му.

По носа на светия Лейбовиц пълзеше муха. Очите на статуята сякаш проследяваха движението й, което накара абатът да я прогони. Той се отнасяше много нежно към скулптурата от двадесет и шестото столетие. На лицето на статуята беше запечатана насмешлива усмивка, между другото съвсем неуместна за своето изображение. Усмивката беше доста крива, веждите бяха ниско отпуснати в леко подозрително примигване, а в ъгълчетата на очите бяха стаени бръчки от смях.

На едното рамо на светия лежеше краят на обвитото около врата му въже на палача, затова изражението на лицето му често предизвикваше недоумение. Може би това беше резултат от нееднородност в строежа на дървото, от което беше издялана фигурата на Лейбовиц. Много често древните майстори бяха създавали своите скулптури като просто следваха естествените извивки на дървото. Понякога дом Пауло се чудеше, как дървеният Лейбовиц е преживял столетията, в които са властвували неговите предшественици. Причина за това беше твърде ехидната усмивка на светия. „Твоята усмивка някога ще те погуби“ — предупреждаваше го често той. Разбира се, светият трябва да се радва на небесата. Псалмите казваха, че самият Господ може тихичко да се усмихва. Но абат Малмеди беше по-скоро недоволен… успокой душата му, Господи. Какво важно магаре беше той! Интересно, как си се отървал от него? За някои ти нямаш достатъчно почтен вид. Тази усмивка… На мене ми харесва, но… Някога в това кресло ще седне някой зъл пес. Cave Canem^[2].

Той ще те замени с гипсов Лейбовиц Многострадалец. Такъв, който не гледа мухите отблизо. А теб ще те ядат термитите в някое складово помещение.

Абатът махаше с ветрилото си, направено от пера на лешояди, но от това не му ставаше по-прохладно. Въздухът на нажежената пустиня, нахлуващ през прозореца, беше като топлина от печка. Това понижаваше и без това лошото му самочувствие, предизвикано от демона или жестокия ангел, който се въртеше около корема му. Тази горещина напомняше за неясна опасност, за раздразнена гърмяща змия, за буря, бушуваща над планините, за бясно куче или за помътен от топлината разум.

— Бъди милостив — мърмореше той на глас, като се обръщаше към светия. Молеше се за прохладно време, буден разсъдък и по-голяма яснота вместо предчувствието за неопределена опасност. Казваше си, че всичко това е от храната и може да се избави от него, ако спазва диета. Но веднага отхвърляше и това, като си признаваше честно, че не храната за стомаха е причината, а храната за мозъка.

Нещо там горе се беше оказало трудносмилаемо. Но какво?

Дървената статуя не даваше отговор. Това беше истинска каша. Понякога съзнанието му работеше на пресекулки. Но по-добре да не мисли за това, когато го мъчат спазми и теглилките на везните за обкръжаващия го свят стават по-тежки. Какво измерва този свят? Това, което не може да се измери. Понякога неговите везни лъжат. Слага на кантара живота и труда, а от другата страна изравняват със сребро и злато. Страните никога не се изравняват, но той продължава и продължава да тегли. При това изгубва достатъчно човешки живота, а понякога и малко злато. И сега през пустинята върви цар със завързани очи, който носи повредени везни и чифт монашески кокалчета за игра, залети с олово. А на знамената му е извезано: Vexilla Begis…^[3]

Не, избъбри абатът, прогонвайки виденията.

„Но това е точно така“ — настояваше усмивката на светия.

Като потрепна неволно, дом Пауло отмести очи от статуята. Понякога му се струваше, че светия Лейбовиц се надсмива точно над него. „Нима там, на небесата, ни се надсмиват?“ — питаше се той. Спомни си, че самата света Мейзи от Ню Йорк е умряла от пристъп на смях. Но това не беше същото. Тя беше умряла, надсмивайки се сама над себе си. Макар разликата да не беше кой знае колко голяма.

— У-у-уп — отново се оригна абатът.

Наистина във вторник, празника на света Мейзи, хорът се смее почтително по време на месата в нейна чест: „Алилуя, ха-ха! Алилуя, хо-хо!“

— Sancta Maisie, interride pro me.^[4]

И ето, че царят пристигна, за да претегли с развалените си везни съхраняващите се в подземието книги. А защо „развалени“, Пауло? И какво ти дава право да мислиш, че „Книга на Паметта“ не съдържа някаква сладникава каша? Дори почтеният Боедулус беше отбелязал презрително веднъж, че поне половината от нея може да бъде наречена Книга на Неизповедимото. Там, несъмнено, се съдържаха истински фрагменти от загиналата цивилизация. Но колко от тях бяха доведени до нивото на безсмислени празни приказки, украсявани с херувими и маслинови клончета от четиридесет поколения невежи монаси — деца на средновековната тъмнина? А други, заучени наизуст и предавани векове от уста на уста, бяха изпълнени със съвсем непонятни сведения и изрази.

„Аз го накарах да извърви дълъг път от Тексаркан през враждебна страна — помисли си Пауло. — А сега ме вълнува само едно: това което сме съхранили и имаме, може да се окаже безполезно за него, това е то.“

Той изпусна ветрилото, стисна здраво юмруци и започна да стене през зъби, като се стараеше да не поглежда към светия. Жестокият ангел, притаен в своята засада, издиша пламък и взриви телесната си обвивка. Дом Пауло се наведе над масата. Усещаше, сякаш в него се скъса някаква нажежена струна. Тежкият му дъх изчисти едно кръгче в покритата с пустинен прах повърхност на масата. Стаята стана розова. Пространството около него се запълни с рой черни мушици. „Не смея да се оригна, страхувам се да не изплюя нещо, което се е откъснало от мен, но… свети наш застъпнико, трябва да го направя. Това е съдбата. Ergo sum.^[5] Господи Боже, приеми този дар.“

Той се оригна и отпусна глава върху масата, усещайки солен вкус в устата си.

„Настъпи ли вече часът, о Господи, когато чашата се напълни или мога да почакам още малко? Но разпятието на всяка цена ще дойде. То идва още от времето на Аврам, винаги идва. И за Пфардентрот също ще дойде. Всеки по един или друг начин ще бъде прикован към кръста с гвоздеи и ще виси на него, а ако падне, ще бъде пребит до смърт с мотики, така че, направи го с достойнство, старче.“

Абатът дълго чака. Мушиците започнаха да изчезват, стаята загуби ярката си окраска, стана сива и замъглена. „Е, какво, Пауло, ще ти изтече ли кръвта или ще ги изиграеш всички?“

Той се вгледа през обгръщащата го мъгла и отново откри лицето на светия. Усмивката беше едва забележима — печална, разбираща и още някаква си. Над палача ли се надсмива? Не, смее се като палач. Надсмива се над Stultus Maximus,^[6] над самия Сатана. За първи път дом Пауло ясно разбра това. Изпивайки смъртоносната чаша, той тържествуващо хихикаше. Haes commixtio…?^[7]

Приор Голт го намери легнал на масата, почти отлетял в небитието. Кръвта се просмукваше през устните на абата. Младият свещеник напипа бързо пулса. Дом Пауло се пробуди веднага, изправи се в креслото и произнесе повелително, сякаш все още във властта на съня:

— Казвам ви, това е съвсем нелепо! Абсолютен идиотизъм! Не може да съществува нищо по-абсурдно!

— Какъв абсурд, домине?

Абатът тръсна глава и премига няколко пъти.

— Какво?

— Сега ще повикам брат Андрю.

— А? Точно това е абсурда. Махнете се от тук. Какво искате?

— Нищо, отче абате. Ще се върна веднага, щом намеря брат…

— О, няма нужда от лекар. Но вие сте влезли тук не случайно. Вратата беше затворена. Затворете я отново, седнете и кажете за какво сте дошли.

— Изпитанието премина успешно. Имам предвид лампата на Корнхауер.

— Това е добре. Разкажете ми за опита. Сядайте и започвайте да разказвате за всичко това…

Той пооправи расото и изтри с ленено парче устните си. Главата все още му се въртеше, но възелът в корема му се беше развързал. В момента най-малко го интересуваше разказа на приора за изпитанието, но с всички сили се стараеше да изглежда бодър и внимателен. „Господи, нека той остане тук дотогава, докато окончателно дойда на себе си. Иначе ще тръгнат слухове: «Старецът си отива». Нека Бог реши, дали е дошло времето да си отида или не.“