Уолтър Милър
Апокалипсис I (18) (Кантата за Лейбовиц)

17

— Мога да ви кажа напълно определено: ще има война — говореше посланикът на Новия Рим. — Всички сили на Ларедан са насочени към равнината. Бясната Мечка напусна лагера си. По цялата равнина стават кавалерийски сблъсъци — обикновената тактика на езичниците. Но страната на Чиахуахуа заплашва Ларедан от юг. Така че Ханеган е готов да изпрати войската на Тексаркана към Рио-Гранде, за да помогне „да се защити границата“. С пълното одобрение на Ларедан, разбира се.

— Крал Джералди е маразматик и невежа! — възкликна дом Пауло. — Нима не го предупредихме, че Ханеган е предател?

Посланикът се усмихна.

— Дипломатическата служба на Ватикана винаги се е отнасяла с необходимото уважение към държавните секретари, когато успее да разбере кои са те. За да не бъдем обвинени в шпионаж, ние винаги сме внимателни в…

— Беше ли предупреден? — настойчиво повтори абатът.

— Разбира се. Но Джералди каза на папския легат^[1], че лъже и обвини църквата в разпалване на разногласия сред съюзниците на Светата Десница на Възмездието, с цел да засили властта на папата. Този идиот дори разказал на Ханеган за предупреждението на легата.

Дом Пауло подсвирна от изненада.

— И какво направи Ханеган?

Посланикът се поколеба.

— Предполагам, че мога да ви кажа: монсеньор Аполо е арестуван. По заповед на Ханеган го лишиха от дипломатическия имунитет. В Новия Рим се говори, че цялото кралство ще бъде обявено за отлъчено от църквата. Разбира се, Ханеган вече е подложен на отлъчване ipso facto, но това като че ли не безпокои голямата част от поданиците му. Както, навярно, ви е известно, почти осемдесет процента от населението на Тексаркана изповядват различни еретични култове, а католическата вяра на управляващата класа винаги е била само показна.

— Значи така стоят нещата с Маркус — печално проговори абатът. — А нещо ново за дом Тадео?

— Не мога изобщо да си представя, как ще пресече Равнината в такъв момент, без да получи няколко куршума. Става ясно, защо така не му се тръгваше на това пътешествие. Но нищо друго, засега, не ми е известно за него, отче абат.

Болезнена гримаса изкриви лицето на дом Пауло.

— Ако нашият отказ да изпратим на неговия университет необходимите материали ще доведе до гибелта му…

— Не се разстройвайте за това, отче абат. Ханеган сам ще го пази. Уверен съм, че донът ще пристигне, макар че не мога да си представя по какъв начин.

— Бях чувал, че неговата гибел ще бъде невъзвратима загуба за света. Добре, сега ми разкажете, защо ни информирате за плановете на Ханеган? Ние сме в пределите на Денвър и не виждам никаква опасност в този район.

— Да, но аз ви разказах само началото. В крайна сметка, Ханеган се надява да обедини целия континент. След като здраво хване юздите на Ларедан, ще поиска да унищожи поддържащото го обкръжение. Следователно, следващият ход ще бъде Денвър.

— Тогава пътищата му за снабдяване ще трябва да се проточат през цялата езическа страна? Струва ми се, че това е невъзможно.

— Извънредно е трудно, но именно това прави следващия ход несъмнен. Равнината образува естествена географска бариера. Ако обезлюдее, Ханеган ще може да счита западната си граница в безопасност. Но езичниците принуждават всички държави, разположени до Равнината, да поддържат наоколо значителни военни сили. Единственият начин да се подчини Равнината, е като се контролират двете плодородни линии на изток и на запад.

— Но дори и да е така — учуди се абатът — езичниците…

— За тях Ханеган е разработил наистина дяволски план. Войниците на Бясната Мечка лесно ще победят кавалерията на Ларедан, но няма да могат да се справят с чумата по добитъка. Племената от Равнината още не знаят за това. Но когато Ларедан отправи войската си, за да накаже езичниците за пограничните набези, най-отпред ще бъдат подгонвани няколко стотици болни животни, които да се смесят със стадата на езичниците. Това е идея на самия Ханеган. В резултат ще настъпи глад и ще стане много просто да насъскаш едно племе срещу друго. Не знаем, разбира се, всички детайли, но главното е създаването на легиони от езичници с вожд марионетка, въоръжени от Тексаркана, лоялни към Ханеган и готови да тръгнат на запад, към планините. Ако това стане, този район ще попадне под първия удар.

— Но защо? Нали Ханеган не мисли, че варварите са способни да образуват добри военни отряди и да помогнат да се създаде империя!

— Не, мой господине. Но езическите племена ще бъдат разединени, а Денвър стъпкан. Тогава Ханеган ще може лесно да вземе своя пай.

— И какво ще прави с него? Такава империя няма да устои дълго.

— Затова пък ще бъде обезопасена от всички страни, а той ще може да не се грижи за тила си и да удари на изток или североизток. Разбира се, преди да се стигне до това, плановете му могат да се провалят десет пъти. Така или иначе, този район има пълно основание да се опасява от опустошително нашествие и то в близко бъдеще. През следващите няколко месеца трябва да се предприемат мерки за безопасността на абатството. Аз имам инструкции да обсъдим с вас въпроса за съхраняване на „Книга на Паметта“.

Дом Пауло изпита чувство, че около него мракът се сгъсти. След двадесет столетия мир най-после блесна малка надежда, но ето че се появи този неграмотен княз и варварските орди, готов да забие остри шипове в нея и…

Той удари по масата с юмрук.

— Вече хиляда години не сме ги пускали зад нашите стени — изръмжа той — и няма да ги допуснем още хиляда. Това абатство е обсаждано три пъти по време на нашествията на Ордите и още един път по време на разкола, предизвикан от антипапа Висарион, но и до днес сме съхранили нашите книги.

— Сега съществува още една опасност.

— И каква е тя?

— Оръдията и картечниците се разпространиха широко.

 

 

Празникът на Възнесението дойде и отмина, но за отрядът от Тексаркана не се получиха никакви сведения. Свещениците от абатството започнаха да приемат частни обети от богомолците и странниците. Дом Пауло се отказа дори от леката си закуска. Шушукаше се, че си е наложил епитимия заради това, че е поканил учения: сега Равнината стана опасна.

На кулите братята бдяха постоянно, а и самият абат често се качваше на стената, за да се огледа на запад.

Скоро след вечернята на празника на свети Бернард, един послушник доложи, че вижда прашна линия в далечината. Но притъмня и никой друг не успя да я разгледа. Изпяха вечернята и „Salve Regina“^[2], но така и никой не се появи на вратите.

— Това може да е разузнавач, изпратен напред — предположи игумен Голт.

— Може да е плод на въображението на брата-страж — възрази дом Пауло.

— Но ако са разбили лагера си на десет мили или горе-долу толкова надолу по пътя…

— От кулите щяхме да видим огньовете им. Нощта е ясна.

— Успокойте се, домине. Когато изгрее луната, ще изпратим на разузнаване конник.

— О, не. Това е добър начин да получиш куршум погрешка. Ако това наистина са те, вероятно държат пръстите си на спусъка, особено през нощта. Ще изчакаме разсъмване.

Беше късно утро, когато дългоочакваният отряд се появи от запад. От върха на кулата дом Пауло мигаше и се взираше към сухата, изгоряла от слънцето околност, като се опитваше да накара късогледите си очи да видят нещо в далечината. Отрядът се спря, явно за съвещание.

— Струва ми се, че са двадесет или тридесет души — проговори недоволно абатът, търкайки с досада очи. — Действително ли са толкова много?

— Приблизително — отговори Голт.

— Как ще можем да ги приемем всички?

— Струва ми се, че няма да е необходимо да приемаме и тези, които са във вълчи кожи, господин абат — студено забеляза младия свещеник.

— Във вълчи кожи ли?

— Езичници, мой господине.

— Хората на стената! Затворете вратите! Спуснете щита! Да се счупят…

— Почакайте, не всички са езичници, домине.

— Така ли? — дом Пауло се обърна и отново заразглежда отряда.

Съвещанието свърши. След известно объркване отрядът се раздели на две групи: по-голямата част препусна назад, останалите конници изчакаха малко, после обърнаха конете и в тръс се впуснаха към абатството.

— Шест или седем от тях са във военна униформа — промърмори абатът, когато се приближиха.

— Това е дом Тадео и неговия отряд, уверен съм.

— Но защо с езичници? Добре че миналата нощ не ви позволих да изпратите конник. Какво са правили заедно с езичниците?

— Възможно е това да са били проводници — неуверено каза отец Голт.

— Колко мило от страна на лъва да лежи до овцата!

Конниците се приближиха до вратите. Дом Пауло преглътна вгорчилата се слюнка.

— Добре, да вървим да ги поздравим, отец Голт.

Докато свещениците се спускаха от стената, пътниците спряха до самия манастир. От тях се отдели конник и препусна напред, после се усети и протегна документите.

— Вие ли сте дом Пауло от Пекос, абате?

Абатът се поклони.

— Tibi adsum.^[3]

— Добре дошли от името на светия Лейбовиц, дом Тадео. Добре дошли от името на неговото абатство, от името на четиридесет поколения, които очакваха твоето идване. Това е твой дом. Ние сме твои слуги.

Думите излизаха направо от сърцето му. Думите бяха пазени дълги години, очаквайки този миг. Като чу в отговор неразбираемото бърборене, дом Пауло бавно се изправи.

За миг погледът му срещна погледа на учения. Той почувства колко бързо се стапят топлината и сърдечността. Ледени очи, студени и изпитателни. Скептични, зли и горди. Те изучаваха абата така, както се изучава безжизнено изваяние.

„Нека този миг стане мост над пропастта от дванадесет столетия“ — пламенно се молеше Пауло. Той се молеше още древният учен-мъченик да протегне ръка на утрешния ден от този мост. Това бе истинска пропаст и всички го разбираха. Абатът внезапно усети, че той въобще не принадлежи на този век, че са го оставили незнайно как на пясъчната ивица на реката на времето и че в действителност няма никаква опасност.

— Влизай — меко каза той. — Брат Висклайр ще се погрижи за твоите коне.

Той се върна в уединението на своя кабинет едва след като гостите бяха настанени по стаите. Усмивката на лицето на дървения светия му напомни самодоволната усмивка на стария Бенеамин Елеазар, говорещ: „Миряните също са последователни“.