Уолтър Милър
Апокалипсис I (7) (Кантата за Лейбовиц)

6

Забраната над разговорите за пилигрима продължаваше да действа в абатството. По отношение на реликвите от спасителното убежище обаче, ограничението по необходимост беше намалено. Изключение правеше само откривателят на вещите, на когото все още беше строго забранено да говори, а дори и да мисли за тези събития. Но слуховете не можеха да не стигнат и до него и той знаеше, че в една от работилниците на абатството монасите се трудеха над разкриване на тайната на документите. Разглеждаха не само това, което той беше намерил, а и някакви други книжа, открити в старата писмена маса, преди абатът да заповяда да затворят скривалището.

Да го затворят! Това потресе брат Франциск, тъй като укритието почти не беше изследвано след неговото влизане там. Отворени бяха само чекмеджетата на писмената маса, от които бяха взети някакви документи. А сега да го затворят, дори без да се опитат да разберат какво има зад вратата с надпис „Вътрешен люк“! Да прекъснат изследванията, без никаква видима причина!

След това плъзнаха слухове.

„Емили е имала златен зъб… Емили е имала златен зъб.“ И това беше абсолютно достоверно. Тази дреболия беше преживяла много важни факти, за които се говореше с предположения.

Но в „Книга на Паметта“ беше ясно записано, че Емили е имала златен зъб.

Франциск се досети защо абатът е забранил достъпа до скривалището. Спомни си как беше обърнал към стената черепа с проблясващия златен зъб и изведнъж се изплаши от гнева на небето. Емили Лейбовиц беше изчезнала безследно още в началото на Огнения Потоп и нейният съпруг дълго време не се беше примирил с това.

Казват, че Бог искал да изпита хората, които са се преизпълнили с гордост и възложил на тогавашните мъдреци, в това число и на блажения Лейбовиц, да изобретят могъщото средство на войната. При това то трябвало да бъде с такава сила, че да включва в себе си даже адския огън. След това мъдреците предали новите оръжия на своите князе. Те обяснили, че са изобретили всичко това за защита от съседите, които също имали подобни оръжия. Но сега, след като знаят, че и другите притежават такава сила, няма да смеят да ги нападнат.

Князете обаче, без да обръщат внимание на своите съветници, решили всеки за себе си: „Ако аз нападна бързо и тайно, ще унищожа другите, докато още спят, и няма да има кой да ме напада. Целият свят ще бъде мой“.

Ето такава глупост бяха измислили князете. И тогава започнал Огненият Потоп.

Само няколко дни след пускането в действие на адския огън всички градове се превърнали в купища от натрошено стъкло, оградено с грамади срутени камъни. Народите изчезнали от лицето на земята. Всичко се покрило с трупове на хора и други същества — летящи и плуващи, пълзящи и тичащи. В същото време навсякъде се изсипали демоните на Радиоактивните Дъждове. Затова по-голямата част от труповете дълго време не се разлагали, с изключение на тези, които лежали в плодородните земи. Огромни гневни облаци погълнали горите и полетата, като предизвикали гибелта на дърветата и житните култури.

Там, където преди кипял живот, сега се образували обширни пустини. Малкото хора, които останали живи, били в една или друга степен засегнати от отравянето на въздуха. Друга част измрели от заболяванията.

Останалите хора, търсейки по-добри места, се размесили така, че езиците съвсем се преплели и объркали. От смесването на много народи и от страха за живота се родила омразата. Тя внушила на хората да се разправят с тези, които били виновни за трагедията на земята. Решили да изгорят на клада водачите с техните наемници и мъдреците с техните трудове. Трябвало да се заличи паметта за всички тях. Хората решили да забравят всичко, за да могат да разказват на децата си, че мирът се е родил отново.

И така, след Потопа, Радиоактивните Дъждове, болестите, безумието, смесването на езиците и изблиците на ярост, започнали кръвопролитията на Опрощението. Хората разкъсвали вождовете, инженерите, учителите и всички останали хора на знанието, които според тях били виновни за сегашното състояние на Земята.

Тълпите били наречени „кръвожадни простаци“, и те с радост приели това прозвище. Сред тях често се чували викове: „Простаци! Да, аз съм простак! А ти простак ли си?“, „Ще построим град и ще го наречем Град на Простаците, защото всички хитроумни отрепки ще бъдат мъртви! Да тръгваме! Ще им покажем!“

Спасявайки се от яростта на простаците, останалите живи учени се криели в убежищата, в които се съгласявали да ги приемат. Когато Светата църква ги приела, тя ги облякла в монашески дрехи и се опитала да ги скрие в съхранилите се нейни обители и женски манастири. Някои от тези места се оказали наистина спасителни, но по-голямата част — не. Манастирите били завземани, ръкописите и свещените книги изгаряни, а укриващите се там били залавяни и в края на краищата обесвани или изгаряни. Опрощението от самото начало изгубило смисъла и целта си и се превърнало в безумно буйство на тъпи убийци и разрушители. Това било предадено и на децата. Дори четири поколения след Потопа се проявяваха чести изблици на ярост, но вече насочени не към учените, каквито почти нямаше, а просто към всички грамотни.

След безрезултатното издирване на жена си Исак Едуард Лейбовиц избягал при цистерианците — монаси, приобщили се към бенедиктинския орден. Там прекарал първите години след Потопа в скривалище. След шест години тръгнал на запад, за да търси Емили или нейния гроб. Тогава окончателно се убедил, че тя е мъртва, тъй като в тези места смъртта властвувала навсякъде. Там, в пустинята, той дал обет и се завърнал при цистерианците. Облякъл техните одежди и станал свещеник. По-късно обединил около себе си доста свои приятели и издигнал някои нови идеи. След няколко години предложенията му достигнали „Рим“, който вече не бил град Рим, тъй като градът просто не съществувал. Рим бил преместен на друго място, после се преместил още веднъж — всичко това за по-малко от двадесет години, след като стоял на едно място повече от две хиляди.

Дванадесет години след представянето на плана на Исак Лейбовиц било разрешено да основе нова религиозна общност, наречена с името на Албертус Магнус, учител на Свети Тома и покровител на учените хора. Нейното необявено и отначало смътно определено предназначение било запазването на знанието за пра-пра-правнуците на децата на простаците, които искали да го унищожат. Основната част от членовете на общността били разпределени в две групи: „книгоносци“ и „запомнящи“. Книгоносците тайно пренасяли исторически книги, свещени ръкописи, литературни произведения и научни трудове до югозападната пустиня, където ги заравяли в бъчви. Другите трябвало да запомнят всичко, което се укрива в земята. Това се правело, за да се запази съдържанието на писмените паметници, ако някой от книгоносците бъде заловен и при мъченията издаде местата, където били заровени бъчвите. В това време останалите членове на общността на Лейбовиц започнали строителството на манастир на три дни път от тайните складове за книги. Всичко това било общото дело за запазване остатъците от човешката култура от посегателството на останките от самото човечество.

При връщането си от един от походите до скривалището за книги, Лейбовиц бил заловен от тълпите на Простаците. Някакъв дезертьор от инженерите го познал и го представил не само като човек на знанието, но и като специалист в областта на оръжията. Свещеникът бил подложен на мъчения веднага. Започнали да го задушават с въже бавно, като в същото време го изпичали жив на огън, тъй като в тълпата имало разногласия относно начина на екзекуцията.

Хората, запомнящи съдържанието на книгите, били малко, а и паметта им била все пак ограничена.

Някои бъчви с книги били намерени и изгорени заедно с книгоносците. Самият манастир бил подлаган три пъти на атаки от тълпите. По-късно безумието започнало да затихва.

В края на този период орденът на Лейбовиц съхранил от огромната съкровищница на човешките знания само няколко бъчви с оригинални книги.

И сега, след шест столетия мрак, монасите все още пазеха тази „Книга на Паметта“, изучаваха я, преписваха я и чакаха търпеливо. По времето на Лейбовиц бяха смятали, че е вероятно четвъртото или петото поколение да пожелае да приеме своето наследство.

Но тогава монасите не бяха отчели способността на човечеството за няколко години да създаде нова култура, ако предишната е унищожена напълно. Тази „култура“ обаче беше наследена от тъмнината, в която думата „простак“ означаваше „гражданин“, а думата „гражданин“ означаваше „роб“. Монасите търпеливо чакаха. За тях нямаше значение, че голяма част от съхранените знания бяха вече безполезни. На практика това вече не бяха никакви знания, а нещо недостижимо за монасите. Толкова недостижимо за тях, колкото и за най-дивото горско племе.

За да се изясни как може да се съедини разкъсаната информация за постиженията от миналото в едно полезно цяло, трябваше да се постигне поне минимално знание за самите достижения. В един прекрасен ден или в едно прекрасно столетие щеше да се появи Обединителят и всички тези неща щяха отново да се свържат помежду си. Така че времето в момента нямаше значение. Съществуваше „Книга на Паметта“ и тяхното задължение беше да я опазят. И те щяха да го правят сто, хиляда или дори десет хиляди години, тъй като бяха истински последователи на блажения Лейбовиц.

След като скривалището беше затворено, абатът бързо и без излишен шум прибра при себе си всички намерени там документи и реликви. Затворени, според слуховете, в кабинета на Аркос, те станаха недостижими за изучаване. Но, макар всичко това да беше скрито от абата, всеобщото обсъждане на находките продължаваше. Франциск рядко чуваше някое прошепване на тази тема. С времето всичко затихна и се възобнови едва тогава, когато някои от братята дочуха части от разговора на абата с един куриер от Новия Рим. Последва нов оживен шепот из коридорите за няколко седмици, който после отново затихна.

Брат Франциск Джерард от Юта през следващата година се върна в пустинята и отново пости в уединение. Слаб и измъчен, той отново беше извикан при абат Аркос. Свещеникът поиска да знае дали младият послушник и този път не беше водил беседи с представители на небесните сили.

— О, не, господарю мой! През деня там нямаше нищо, освен лешояди.

— А през нощта?

— Само вълци — каза Франциск и добави внимателно: — така мисля.

Аркос реши да не обсъжда това допълнение към отговора, а просто навъси вежди. Както забеляза брат Франциск, намръщеният поглед на абата беше източник на някаква енергия. Тя все още не беше добре изучена, като не се взема предвид изпепеляващото й въздействие върху всеки поглъщащ я предмет. При това ролята на такъв предмет обикновено играеше някой постулант или послушник. До следващия въпрос Франциск успя да погълне една петсекундна доза от тази енергия.

— А какво ще кажеш за миналогодишните неща?

Послушникът трескаво преглътна.

— Старецът ли?

— Старецът.

Като се стараеше в тона му да не се промъкне дори намек за въпрос, Аркос избоботи:

— Само един старец, нищо повече. Сега ние сме убедени в това.

— Аз също мисля, че това беше само един старец.

Отец Аркос уморено се протегна за ореховата летва. Удар!

— Deo gratias!

Удар!

— Deo…

Когато Франциск тръгна към килията си, абатът извика след него в коридора:

— Между другото, исках да ти напомня…

— Да, преподобни отче?

— Никакъв обет за теб през тази година — изрече Аркос и изчезна в кабинета.