Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (6)

Глава 4
Неочаквана „помощ“

Две седмици по-късно „Морски дух“ вдигна котва и пое на юг. Дюдермонт обясни, че имат належаща работа в Портата на Балдур, едно от най-големите пристанища на Саблен бряг, разположено между Калимшан и Града на бездънните води. Никой от екипажа не се осмели да задава въпроси, ала мнозина усещаха, че капитанът е неспокоен и някак нерешителен, нещо твърде необичайно за обикновено уверения Дюдермонт.

Странното му настроение се изпари четири дни след като бяха излезли в открито море, когато на хоризонта съзряха каравела, пълна с моряци. Тези кораби обикновено побираха между четиридесет и петдесет мъже, ала пиратските съдове, които предпочитаха да нападат изненадващо и с голямо числено превъзходство, а после бързо да откарват плячката на сигурно място на брега, обикновено плаваха с три пъти по-голям екипаж. Пиратските кораби не пренасяха товари, а войни.

Ако до този момент Дюдермонт се бе държал нерешително и колебливо, това се промени в мига, в който забелязаха каравелата. Всички платна на „Морски дух“ бяха вдигнати начаса преметнала Таулмарил през рамо, Кати-Бри се изкатери до наблюдателницата на върха на гротмачтата, а Робилард отново трябваше да застане на кърмата и да напълни платната с магическия си вятър. Само че от северозапад вече духаше доста силно и издуваше не само платната на „Морски дух“, но и тези на пиратския кораб. Очертаваше се дълго преследване.

На централната палуба менестрелите отново подеха бойка песен, а Дризт напусна мястото си на бимса и се присъедини към Дюдермонт по-рано от друг път.

— Къде ще откараме каравелата, когато я пленим? — попита той.

Логичен въпрос, предвид положението, в което се намираха — все още бяха по-близо до Града на бездънните води, отколкото до Портата на Балдур, но пък с постоянния северен вятър в платната като че ли беше по-разумно да продължат на юг.

— В Орлумбор — отвърна капитанът, без дори да се замисли, и Дризт го изгледа учудено.

Орлумбор беше скалист, брулен от ветровете остров, разположен по средата между двете големи пристанища. Независим град държава с малочислено население и неголямо пристанище, той надали можеше да се справи с цяла каравела пленени пирати.

— Дали ще се съгласят да я приемат? — усъмни се скиталецът.

Дюдермонт обясни с все същото каменно изражение:

— Орлумбор дължи много на Града на бездънните води. Ще я задържат, докато оттам не дойде някой да я прибере. Ще се погрижа Робилард да предупреди управниците на града и да им поръча да изпратят някого възможно най-бързо.

Дризт кимна. Макар в тях да имаше логика, думите на Дюдермонт си оставаха все така странни. Все по-очевидно ставаше, че това не е просто поредният лов на иначе търпеливия „Морски дух“. Никога досега капитанът не бе оставял пленен от него кораб и екипажът му да бъдат прибирани от друг. Тук, насред неспирния плисък на безбрежното море, времето сякаш преставаше да има значение. Обикновено „Морски дух“ плаваше, докато не открие някой пиратски кораб, който да превземе или да повреди тежко. После отиваше до някое приятелско пристанище на Саблен бряг и предаваше пленниците и победения кораб, независимо колко време му отнемаше това.

— Работата ни в Портата на Балдур явно не търпи отлагане — подхвърли Дризт и погледна Дюдермонт с крайчеца на окото си.

Капитанът се обърна към него и се взря в лавандуловите му очи така продължително и открито, както не бе правил от началото на това пътуване.

— Не отиваме в Портата на Балдур — призна той най-сетне.

— А къде? — Дризт очевидно не бе изненадан.

Дюдермонт поклати глава и отново насочи поглед напред, завъртайки леко щурвала, за да не се отклонят от посоката, в която бягаше пиратската каравела.

Скиталецът не настоя повече. Признанието, че не отиват в Портата на Балдур, засега му бе напълно достатъчно. Когато решеше, че е готов, капитанът сам щеше да му се довери. Сега обаче имаха друга, много по-належаща работа — пиратския кораб, от който все още ги деляха дълги мили и чиито квадратни платна едва се виждаха в далечината.

— Повече вятър, магьоснико! — подвикна Дюдермонт на Робилард, който му махна и изръмжа нещо в отговор. — Няма да успеем да ги настигнем, преди да се мръкне, ако не получим повече вятър.

Дризт се усмихна на приятеля си, после отново тръгна към бимса, при аромата на море и пръските солена вода, при мекия плисък, с който корабът пореше вълните и усамотението, от което елфът имаше нужда, за да помисли и да се подготви.

Плаваха така още три часа, преди да се доближат до преследваната каравела достатъчно, за да може Кати-Бри с далекоглед в ръка да потвърди, че там наистина има пирати. По това време денят отиваше към своя край и всички усетиха, че ако не настигнат кораба на корсарите преди заник слънце, той просто ще отплува в нощта и ще им се изплъзне. Робилард знаеше няколко магии, с които да я открие дори в мрака на нощта, ала каравелата несъмнено разполагаше със собствен заклинател, или поне жрец. Вярно, той със сигурност не можеше да се мери по умения с Робилард, ала проследяващите магии бяха едни от най-лесните за разваляне. Освен това пиратските кораби по принцип гледаха да не се отдалечават много от тайните си пристанища, а „Морски дух“ нямаше никакво намерение да гони каравелата до някое от тях, където корсарите несъмнено щяха да открият съюзници.

Дюдермонт не изглеждаше особено разтревожен. Не им се случваше за първи път да бъдат надвити от нощта, навярно нямаше да е и за последен, а пък из тези морета плаваха достатъчно пирати, за да не остане „Морски дух“ без работа. При все това, Дризт не помнеше някога да е виждал приятеля си да се отнася толкова безучастно към преследването. Повече от ясно бе, че причината за това бе случилото се в Града на бездънните води и тайнствената цел, която капитанът все още не искаше да разкрие.

Скиталецът още по-здраво стисна кливера и въздъхна. Щом настъпеше моментът, Дюдермонт щеше да му каже истината.

Северозападният вятър поотслабна и „Морски дух“ успя да стопи част от преднината на пиратите — май все пак нямаше да се измъкнат. Менестрелите, които бяха замлъкнали по време на дългото и тягостно преследване, отново подеха своята песен. Песен, която много скоро щеше да достигне и до ушите на корсарите, предизвестявайки извън всякакво съмнение надвисналата над тях гибел.

Ето че всичко си беше постарому напрежението изчезна, макар че битката вече изглеждаше неминуема. Дризт се опита да убеди сам себе си, че Дюдермонт е останал толкова спокоен, само защото е бил сигурен, че пиратите не могат да им се изплъзнат. Нещата отново си идваха на мястото.

— Необичайно движение зад нас! — долетя нечий вик и всички се обърнаха.

— Какво става? — обадиха се мнозина от моряците, а елфът вдигна очи към Кати-Бри, която също бе насочила далекогледа си натам и недоумяващо клатеше глава.

Отговор явно нямаше да последва, затова Дризт изтича до средата на палубата и се надвеси над бордовата ограда. Огромна струя водни пръски се издигаше високо във въздуха, досущ като плътната водна стена, която би съпътствала приближаването на гигантски кит — убиец (разбира се, при условие, че някой кит би могъл да се движи толкова бързо). Не, онова, което плуваше зад тях, не бе обикновено животно, това поне бе ясно както на скиталеца, така и на всички останали.

— Ще се блъсне в нас! — предупреди Уейлан Миканти от мястото си до балистата.

Още преди младежът да успее да довърши, непознатият преследвач сви надясно и ги изпревари, сякаш „Морски дух“ не пореше вълните с бясна скорост, а стоеше неподвижно.

Не, това със сигурност не беше кит, убеди се Дризт, когато съществото мина на около двадесетина метра от кораба, заливайки левия борд с фонтан от солена вода. Колкото и да бе странно, той бе почти сигурен, че насред водовъртежа бе зърнал човешка фигура.

— Та това е човек — извика Кати-Бри от върха на мачтата, потвърждавайки подозренията му.

Целият екипаж на „Морски дух“ с изумление гледаше как бързоногото същество се отдалечава от кораба им, стопявайки разстоянието между тях и пиратската каравела.

— Магьосник? — обърна се скиталецът към Робилард, ала той също недоумяваше и само вдигна рамене.

— По-важният въпрос — обади се най-сетне магьосникът, — е, с какви намерения идва. Враг ли е или приятел?

Очевидно пиратите също не знаеха какво да мислят — част от тях напрегнато се взираха през перилата, докато други вече се прицелваха в непознатия. Онези, които стояха край катапулта изпревариха всички и изстреляха срещу него буца пламтящ катран. Не успяха обаче правилно да преценят разстоянието (неизвестният нашественик се движеше прекалено бързо) и снарядът прелетя над главата му и с шумно съскане цопна далече зад него. Миг по-късно непознатият вече бе задминал каравелата, после изведнъж водната стихия, която се вихреше около него утихна и всички най-сетне го видяха ясно — там, стъпил върху вълните, стоеше мъж с плащ и тежка раница на гърба и бясно размахваше ръце във въздуха. Дюдермонт и екипажът му бяха прекалено далече, за да чуят думите му, ала Кати-Бри лесно се досети какви може да са те:

— Прави магия! — извика тя от върха на мачтата. — Той…

Младата жена внезапно млъкна и Дризт я погледна притеснено. От мястото си не можеше да я различи много добре, но въпреки това усети смущението й и я видя да клати невярващо глава.

Всички на борда на „Морски дух“ се бяха вторачили в каравелата, мъчейки се да разберат какво става. А че нещо ставаше, в това нямаше никакво съмнение — на палубата й цареше трескаво оживление, носеха се викове, засвистяха стрели, ала дори някоя от тях да го бе улучила, непознатият с нищо не го показа.

Внезапно изригна мощна, огнена светкавица, която угасна миг по-късно, отстъпвайки място на огромен облак гъста мъгла — непрогледно бяло кълбо там, където допреди малко стоеше каравелата. Облак, който бързо нарастваше! Много скоро той покри новодошлия магьосник и продължи да се разстила във всички посоки, като плътна и непрозирна завеса, която поглъщаше всичко по пътя си. До този момент „Морски дух“ се бе носил с пълна скорост към кораба на пиратите, ала сега Дюдермонт се видя принуден да спре, за да не навлезе в загадъчната мъгла. Раздразнен, той тихичко изруга, после завъртя шхуната на една страна и бавно се понесе покрай бялата пелена.

Моряците му до един стояха край бордовата ограда със заредени арбалети в ръце балистата също бе готова за стрелба.

Най-сетне мъглата започна да се разсейва и откри самотна фигура, застанала върху вълните, подпряла брадичка с ръка и вперила объркан поглед в мястото, където допреди малко се намираше каравелата на пиратите.

— Няма да повярваш! — подвикна Кати-Бри на Дризт, с почти отчаяна нотка в гласа.

И наистина, скиталецът, който също бе разпознал новодошлия, просто не можеше да повярва. Нямаше как да сбърка карминения плащ, украсен с причудливи руни и неописуеми рисунки — мършави фигурки, които очевидно изобразяваха вълшебници, погълнати от особено сложни заклинания. Всъщност, точно такива драсканици, с които едно петгодишно хлапе, мечтаещо да стане магьосник, би запълнило страниците на детска книжка със „заклинания“. Елфът не можеше да сбърка и голобрадото, почти бебешко лице на мъжа, с многобройни трапчинки и големи, сини очи с дълга, кестенява коса, прибрана зад ушите и опъната назад толкова силно, че те стърчаха настрани почти под прав ъгъл.

— Какво има? — попита Дюдермонт, виждайки изражението на приятеля си.

— Не какво — поправи го Дризт. — А кой.

И се засмя, клатейки невярващо глава.

— Кой е това тогава? — настоя Дюдермонт, мъчейки се да звучи сериозно, въпреки успокоителния, заразителен смях на Дризт.

— Приятел — отвърна елфът и като хвърли бърз поглед на Кати-Бри, поясни: — Харкъл Харпъл от Дългата седловина.

— О, не! — простена Робилард някъде зад тях.

И той, както всеки магьосник в Царствата, беше чувал историите, които се разказваха за Дългата седловина и ексцентричните харпъловци, най-неволно опасните вълшебници, пръквали се някога в Торил.

Минутите минаваха, мъглата постепенно се разсейваше и екипажът на „Морски дух“ започна да се успокоява. Нямаха никаква представа какво се е случило с пиратската каравела, поне докато облакът не се вдигна изцяло и те я забелязаха да потъва в далечината с трескава скорост. За миг Дюдермонт се поколеба дали да не се впусне в преследване, ала се отказа, когато видя превалящото слънце и разстоянието, което ги делеше от каравелата. Вече беше твърде късно — този път противникът им се беше измъкнал.

Магьосникът, Харкъл Харпъл, се намираше само на десетина метра от десния борд на „Морски дух“ и като остави един от моряците на щурвала, капитанът, заедно с Дризт и Робилард, се приближи до перилата. Кати-Бри заслиза от мачтата, за да се присъедини към тях.

Харкъл стоеше все така безучастно, подпрял брадичка с ръка и с поглед вперен натам, където доскоро се намираше пиратският кораб. Тялото му следваше всяко движение на вълните, ту се издигаше нагоре, ту отново се спускаше надолу, докато той несъзнателно потропваше с крак — интересна гледка, тъй като водата се отдръпваше от него и той така и не успяваше да я докосне.

Най-сетне Харкъл се обърна към „Морски дух“.

— Изобщо не помислих за това — рече той на Дризт и останалите, поклащайки глава. — Трябва да съм запратил огненото кълбо прекалено ниско, това ще да е.

— Невероятно! — промърмори Робилард.

— Няма ли да се качиш при нас? — попита Дюдермонт.

Дали заради думите на капитана, или защото изведнъж осъзна, че се намира насред морето, но Харкъл най-после излезе от унеса си.

— А, да! — отвърна. — Идеята никак не е лоша. Радвам се, че ви открих.

И като посочи надолу, добави:

— Дори не знам дали заклинанието ми ще…

Още преди да довърши, страховете му се оправдаха — заклинанието изгуби силата си и той цамбурна във водата.

— Каква изненада! — саркастично подхвърли Кати-Бри, докато се приближаваше до перилата.

Дюдермонт нареди на моряците си да помогнат на Харкъл, после се обърна към приятелите си, а по лицето му се четеше искрено изумление:

— Излязъл е в открито море с толкова несигурно заклинание? — невярващо попита той. — Ами ако не ни беше намерил, нито нас, нито някой приятелски кораб! Нали тогава щеше…

— Той е Харпъл — отвърна Робилард, сякаш това обясняваше всичко.

— Харкъл Харпъл — тонът на Кати-Бри бе по-красноречив и от най-духовитата забележка.

Дюдермонт не каза нищо, само поклати глава, донякъде успокоен от изражението на Дризт, който очевидно искрено се забавляваше.