Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passage to Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Пътеки към утрото

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–173–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Долината на мразовития вятър
Част четвърта

Прекрасно си спомням деня, в който се завърнах в Мензоберанзан, моя роден град, мястото, където отраснах. Съзрях го — за първи път след толкова много години — от водите на Донигартенското езеро, миг, който ме изпълваше с боязън и в същото време — с любопитство. Не исках да се връщам тук, ала не можех да не се чудя как бих се почувствал, ако някога все пак го сторя. Дали в действителност градът на събратята ми бе толкова ужасен, колкото в спомените ми?

Не мисля, че някога ще забравя мига, в който салът ни заобиколи пещерата и изкусно оформените сталагмити изникнаха пред погледа ми.

Единственото, което изпитах тогава, бе разочарование.

Не ме обзе нито гняв, нито страхопочитание. Не ме заля вълна от носталгия — била тя истинска или въображаема. Това място не бе част от спомените ми — нито от детството ми, нито от прекрасното време, прекарано със Закнафейн.

Единственото, за което мислех в този момент, бе какво ли означават всички тези светлини — необичайна гледка, зад която вероятно се криеше нещо сериозно. Единственото, за което се тревожех, бе важната мисия, довела ме тук — знаех, че нямам нито секунда за губене. Страховете ми, защото аз наистина се боях, също бяха съвсем рационални — не необяснимата, подсъзнателна боязън, кореняща се в детските ми спомени за това място, а съвсем основателното притеснение, че сам влизам в бърлогата на опасен и могъщ враг.

По-късно, когато имах време да мисля за онзи миг, аз се опитвах да разбера защо не бях изпитал нищо. Защо ли, чудех се, не бях почувствал нищо при вида на града, в който бях прекарал първите три десетилетия от живота си?

Едва когато оставих Гръбнака на света зад гърба си и се озовах в Долината на мразовития вятър, едва тогава разбрах отговора. Мензоберанзан бе просто една от спирките по пътя ми и нищо повече. Сляпата вещица се оказа права — Долината на мразовития вятър бе първият дом, който бях познал. Всички места, през които бях минал преди това, всичко, което бях преживял, докато стигна до тази негостоприемна, неспирно брулена от ветровете земя — от Мензоберанзан, през Блингденстоун, Повърхността и дори вълшебната горичка на слепия ми учител, Монтолио ДеБруши — всички те бяха просто спирки по пътя ми.

Осъзнах всичко това, когато за първи път от десет години видях Долината да се разстила пред мен и почувствах милувката на хладния вятър върху лицето си.

Дом — колко сложна дума е това. Тя има различно значение за всеки от нас. За мен домът е не толкова място, колкото чувство, топлото и уютно усещане за сигурност. У дома няма нужда да се извинявам за всяка своя постъпка, нито за цвета на кожата си у дома ме приемат такъв, какъвто съм. Домът е място едновременно лично и споделено — то ни дава чувство за принадлежност, ала тази приобщеност се дължи единствено на приятелите край нас.

За разлика от деня, когато се върнах в Мензоберанзан, в мига, в който отново зърнах Долината, ме връхлетяха безброй спомени. Колко пъти, приседнал на някое възвишение в Грамадата на Келвин, бях съзерцавал звездите, или пък огньовете на странстващите варвари! Спомних си как заедно с Бруенор се изправяхме срещу свирепите снежни хора от тундрата спомних си вкиснатото изражение на джуджето, когато веднъж облиза секирата си и с погнуса установи, че мозъкът на снежните хора не става за ядене. Спомних си и деня, в който за първи път срещнах Кати-Бри, младата жена, която и сега бе до мен. Тогава тя бе още момиче, красиво и готово да види доброто у другия и да му повярва необуздана, ала в същото време чувствителна.

Спомних си толкова много неща, че макар мисията, довела ме тук, да не бе по-маловажна от онази, която ме накара да ида в Мензоберанзан, аз изобщо не мислех за нея.

В този миг тя просто нямаше значение. Единственото, което ме интересуваше, бе, че отново съм си у дома.

Дризт До’Урден

Глава 18
Разходка с вятъра

Дризт и Кати-Бри придружиха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин до Карадуун, за да се сбогуват с моряците, които през последните пет години бяха не само техни неразделни спътници, но и истински приятели. Скиталецът бързаше и не искаше да отлага завръщането в Долината повече, отколкото бе необходимо, ала това малко отклонение бе важно и за него, и за Кати-Бри. Сбогуването бе топло и прочувствено, с обещания да се видят отново, веднага щом могат.

Двамата приятели (Дризт повика Гуенивар по-късно) вечеряха заедно с Дюдермонт и Робилард. Магьосникът, по-оживен и дружелюбен откогато и да било, дори обеща да използва заклинание, за да им спести ходенето до храма.

— Какво? — не разбра той, когато видя приятелите си да се споглеждат с многозначителни усмивки.

И тримата очевидно си мислеха едно и също — Робилард наистина се бе променил през последните няколко седмици, особено след битката на каеруичкия бряг. Благотворното влияние на Харкъл си бе казало думата.

— Какво? — настоя магьосникът отново, този път по-рязко.

Дюдермонт се разсмя и вдигна чаша:

— За Харкъл Харпъл — тържествено обяви той. — И за доброто, което остави след себе си!

Робилард изсумтя и се накани да им припомни, че именно „благодарение“ на Харкъл се намират в езеро, на стотици мили от Саблен бряг. После обаче видя лукавите им усмивки и се досети, че капитанът всъщност говори за него.

Първата му мисъл бе да се разсърди, дори да се отметне от обещанието да върне Дризт и Кати-Бри в катедралата. Ала тогава осъзна, че те всъщност са прави и се присъедини към тоста. Не каза нищо, но си помисли, че би било хубаво да отскочи до прословутото Бръшляново имение и да посети ексцентричния си приятел.

За Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт сбогуването бе наистина тежко. Размениха си сърдечни прегръдки и обещания да се видят пак, макар дълбоко в себе си и тримата да знаеха колко опасен е пътят пред елфа и младата жена. Напълно възможно бе никой от тях да не напусне жив Долината на мразовития вятър.

Знаеха го, ала никой не го спомена, сякаш това бе просто временна раздяла, която нямаше да трае дълго.

* * *

Двадесет минути по-късно Дризт и Кати-Бри вече бяха във „Възвисяване на вярата“. Робилард си взе довиждане с тях и изчезна във взрив от магическа енергия.

Посрещнаха ги Айвън, Пикел и Даника.

— Кадърли още се приготвя — обясни русото джудже. — Повечко време му отнема на стареца.

— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел.

Даника си придаде недоволно изражение, ала Кати-Бри знаеше, че в действителност подмятанията по адрес на напредналата възраст на мъжа й я радват — очевидно бе, че двете джуджета си ги позволяват единствено, защото вярват, че с всеки изминал ден свещеникът става по-млад и по-силен в шегите им имаше надежда, а не злобна подигравка.

— Ела — рече Даника на Кати-Бри. — Така и не успяхме да си поприказваме добре.

И като хвърли кисел поглед на двете джуджета, които тръгнаха след тях, натърти:

— Насаме.

— О-о-о! — проточи Пикел.

— Винаги ли прави така? — обърна се елфът към Айвън, който въздъхна и кимна.

— Мислиш ли, че ще ти се намери време да ни поразкажеш повечко за Митрил Хол — с надежда в гласа попита русото джудже. — А и за Мензоберанзан — чувал съм туй-онуй за него, ама все не ми се вярва да е истина.

— Ще ти разкажа всичко, което знам — обеща скиталецът. — И наистина ще ти бъде трудно да повярваш.

— И за Бруенор, нали? — уточни Айвън, предвкусвайки удоволствието.

— Бунър! — развълнувано се обади Пикел, при което брат му го плесна по тила.

— Бихме дошли с теб, елфе — каза той извинително, — обаче имаме доста работа тук. И сам виждаш — близнаците и какво ли още не, а брат ми си има и градините.

При тези думи той се обърна към Пикел, очевидно очаквайки някаква глупава забележка. Зеленобрадото джудже наистина изглеждаше така, сякаш се кани да каже нещо, но вместо това започна да си свирука. Когато Айвън отново се обърна към Дризт обаче, скиталецът трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях — пъхнало палци в ушите си, зеленобрадото джудже размахваше останалите си пръсти и се плезеше зад гърба на брат си.

Айвън рязко се завъртя към него, ала Пикел бе по-бърз и го изгледа най-невинно, свирукайки си тихичко. Същата сценка се повтори цели три пъти, преди русото джудже най-сетне да се откаже.

Дризт ги познаваше едва от два дена, ала вече се бе убедил, че братята са големи образи и неволно си помисли колко ли би се забавлявал Бруенор с тях!

* * *

За Даника и Кати-Бри този последен час заедно премина много по-сериозно и сдържано. Двете се усамотиха в покоите на свещеника и жена му, пет стаи, сгушени в дъното на величествената постройка. Откриха Кадърли в една от спалните — потънал в молитва, той се готвеше за предстоящата си задача и те го оставиха сам, без да го безпокоят.

В началото разговорът им се въртеше около по-общи неща. Кати-Бри разказа за миналото си — за това как, останала сираче от съвсем малка, бе осиновена от Бруенор и бе отраснала сред джуджетата от рода Боен чук Даника също й сподели за годините, през които бе усвоявала учението на Пенпаг Д’Ан.

Възпитана в строга монашеска дисциплина, тя бе кален боец, също като новата си приятелка.

Кати-Бри не бе общувала с много жени на своята възраст и с разбирания като нейните собствени и сега установи, че й е доста приятно. Искрено харесваше Даника и бе сигурна, че ако имаха тази възможност, двете можеха да станат истински приятелки. Даника се чувстваше по същия начин — и тя, като Кати-Бри, бе преживяла немалко, и тя, като Кати-Бри, не бе срещала много жени на своята възраст.

Двете говориха дълго — за миналото, за настоящето, за надеждите си за бъдещето.

— Обичаш ли го? — осмели се да попита Даника, имайки предвид Дризт.

Кати-Бри се изчерви и установи, че не знае какво да отвърне. Разбира се, че обичаше Дризт, ала не знаеше дали го обича по начина, за който говореше Даника. Двамата отдавна се бяха споразумели да не допускат подобни чувства да застанат между тях. Само че от гибелта на Уолфгар бе минало доста време, Кати-Бри наближаваше тридесетте и този въпрос като че ли отново започваше да я вълнува.

— Хубав е. И то много — отбеляза Даника и се изкиска като малко момиченце.

В този миг, докато се облягаше на меката възглавница в стаята й, Кати-Бри се чувстваше точно така. Струваше й се, че отново е съвсем младо момиче, с мисли за любов и за живота пред нея, а най-важното решение, което трябваше да вземе, бе дали Дризт е красив или не.

Разбира се, настоящето с всичките си проблеми, бързо напомни за себе си и изтри дяволитите усмивки от лицата им — Кати-Бри бе изгубила мъжа, когото обичаше, а Даника, с две малки деца, бе изправена пред съвсем реалната опасност да види как съпругът й, преждевременно състарен от създаването на храма, я напуска завинаги.

Разговорът постепенно замря, но Даника остана да седи на мястото си, а в погледа й се появи странна напрегнатост.

— Какво има? — попита Кати-Бри.

— Чакам дете — долетя отговорът и нещо в него красноречиво говореше, че Кати-Бри е първият човек, който научава тази новина, дори преди Кадърли.

Тя изчака за миг, докато усмивката, изгряла на лицето на Даника, не я убеди, че за жената на жреца бременността е повод за радост, после също се засмя и я прегърна сърдечно.

— Недей да казваш на Кадърли — помоли Даника. — Вече съм намислила как да му съобщя.

Кати-Бри се дръпна назад и я погледна изпитателно.

— И все пак го каза първо на мен — рече тя, станала напълно сериозна.

— Ами нали си заминаваш — небрежно отвърна Даника.

— Но ти едва ме познаваш — напомни й Кати-Бри.

Даника тръсна глава, при което гъстата, червеникаворуса коса се разпиля по раменете й, и задържа погледа на Кати-Бри в своя.

— Напротив — меко каза тя.

Права бе, помисли си Кати-Бри, която също имаше чувството, че познава Даника открай време. Двете си приличаха много и вече усещаха, че истински ще си липсват.

В този момент чуха стъпките на Кадърли в съседната стая и разбраха, че моментът на раздялата наближава.

— Ще се върна — обеща Кати-Бри.

— А аз ще посетя Долината на мразовития вятър — отвърна Даника.

Свещеникът се появи на вратата и им каза, че Дризт и Кати-Бри трябва да тръгват. Усмихнат топло, той предпочете да не ги притеснява и се престори, че не забелязва навлажнените им очи.

* * *

Кадърли, Дризт и Кати-Бри стояха на върха на най-високата кула в храма, почти триста метра над земята, а вятърът свиреше в ушите им.

Кадърли поде тихо заклинание и двамата приятели усетиха как постепенно олекват и стават някак безплътни. Кадърли ги улови за ръка и продължи напева си, докато тримата не се стопиха съвсем. Подобни на духове, те се отделиха от земята и вятърът ги поде.

Светът прелиташе покрай тях, неясен като в мъгла или сън. Нито Дризт, нито Кати-Бри знаеха колко продължи всичко, ала когато най-сетне спряха и престанаха да се усещат безтегловни, небето на изток вече просветляваше.

Бяха пристигнали в Лускан, най-северното селище по Саблен бряг — оттук до Десетте града имаше едва двеста мили.

Кадърли не познаваше това място, ала съвършено изпълнената му магия ги бе отвела точно пред храма на Денеир, където свещеникът бе топло приветстван от събратята си. След като осигури стаи за двамата си приятели и ги остави да си починат, той излезе, за да поговори с един от жреците, който щеше да се погрижи Дризт и Кати-Бри да се присъединят към първия керван, потеглящ към Долината.

Задачата се оказа по-лесна, отколкото Кадърли очакваше. Противно на опасенията му, че скиталецът няма да бъде допуснат в кервана заради расата си, свещеникът установи, че името на Дризт се радва на немалка слава сред търговците. Кати-Бри също им бе добре известна — нямаше керван, който да не е щастлив да поеме към пълната с опасности Долина на мразовития вятър, придружаван от двама войни като елфа и младата жена.

Когато Кадърли се върна в храма, Дризт и Кати-Бри вече бяха станали, говореха си с останалите жреци и се приготвяха за дългия път. Скиталецът прие един от предложените му дарове с особено благоговение — два кожени мяха, пълни със светена вода от купела на храма. Разбираше, че водата надали ще намери някакво практическо приложение, ала не това имаше значение, а самият жест, фактът, че един човек, служещ на добро божество, смята него, елфа на мрака, достоен за подобна чест.

— Събратята ти са добри хора — отбеляза той, когато с Кадърли и Кати-Бри останаха сами.

Свещеникът вече им бе съобщил какво е успял да уреди и им бе казал къде и кога трябва да се срещнат с кервана, с който щяха да пътуват. Търговците тръгваха същия ден, така че двамата приятели имаха по-малко от час да се приготвят. Отново бе настъпил моментът за раздяла.

— Така е — съгласи се Кадърли. — Те правят чест на Денеир.

Докато Дризт довършваше стягането на багажа си, Кати-Бри, която продължаваше да мисли за Даника и последния им разговор, тихичко дръпна жреца настрани.

Кадърли се позасмя, досетил се какво има да му казва младата жена.

— Имаш доста отговорности — започна тя отдалече.

— Моят бог не иска чак толкова от мен — лукаво отвърна свещеникът, макар прекрасно да знаеше, че Кати-Бри няма предвид задълженията му към Денеир.

— Говоря за близнаците — прошепна тя. — И Даника.

Кадърли кимна — по това нямаше спор.

Младата жена замълча за миг, сякаш й бе трудно да намери подходящите думи. Как да му каже онова, което бе намислила, без да го засегне?

— Айвън спомена нещо за твоето… състояние — реши се тя най-сетне.

— Нима? — макар вътрешно да се забавляваше, Кадърли нямаше никакво намерение да я улеснява.

— Каза ми, че очаквали да умреш веднага след завършването на катедралата — обясни Кати-Бри. — Каза също, че точно така си изглеждал — като смъртник.

— И аз имах чувството, че изживявам последните си дни — призна жрецът. — А и виденията, които ми се явиха, като че ли говореха, че краят ми наближава.

— Било е преди повече от година — отбеляза тя и Кадърли отново кимна. — Айвън каза, че сега изглеждаш по-млад от тогава. По-млад и по-силен.

Свещеникът се усмихна широко. Разбираше, че Кати-Бри е водена единствено от желанието да помогне на Даника и искреното приятелство между двете жени стопли сърцето му.

— Не мога да бъда сигурен — рече той, — ала Айвън като че ли е прав. Сега наистина съм по-силен, много по-силен и изпълнен с живот от дните след завършването на храма.

При тези думи той улови кичур коса — макар и сива, в нея съвсем ясно се виждаха кестеняви косми.

— Преди една година цялата бе бяла, снежнобяла — обясни той.

— Значи се подмладяваш! — възторжено възкликна Кати-Бри.

Кадърли въздъхна дълбоко, после бавно кимна:

— Така изглежда.

И добави, сякаш се страхуваше да изрече надеждите си на глас:

— Не че мога да бъда сигурен в каквото и да било, разбира се. Единственото обяснение, което имам, е, че изтощението и виденията от онези дни — видения, вещаещи скорошната ми смърт — са били изпитание за верността ми към Денеир и неговите повели. Наистина вярвах, че ще умра веднага след края на първата служба в храма. Спомням си безкрайната умора, която ме налегна тогава помня и как едва се прибрах в стаята си (всъщност Даника и Айвън трябваше да ме отнесат на ръце) и потънах в сън, от който бях убеден, че няма да се събудя. Вярвах го и го приемах.

И той затвори очи, връщайки се към онзи съдбовен ден.

— Ала сега нещата са съвсем различни — напомни му Кати-Бри.

— Навярно Денеир е искал да ме изпита — предположи жрецът. — И кой знае, може би съм издържал изпитанието и той е решил да се смили над мен.

— Ако наистина е добър бог — отсече младата жена, — значи всичко е ясно. Никой добър бог не би те отнел от Даника и близнаците, и… — тя замълча и прехапа устни, за да не издаде тайната на приятелката си.

— Денеир е добър бог — също толкова убедено заяви Кадърли. — Ала ти говориш за тревогите и надеждите на смъртните и забравяш, че никой от нас не може докрай да познае волята на Денеир. Дори ако утре реши да ме прибере, той пак ще си бъде добрият бог, комуто служа с цялото си сърце.

Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, само поклати глава.

— В света има по-възвишени цели и принципи, отколкото ни се разкрива на нас, простосмъртните — добави свещеникът. — И твърдо вярвам, че каквото и да стори с мен Денеир, то ще бъде най-правилното, независимо дали аз го разбирам или не и независимо какви планове съм си правил преди това.

— Но се надяваш, че е вярно — в думите на младата жена прозвуча неприкрито обвинение. — Надяваш се, че наистина си възвръщаш младостта, за да бъдеш край жена си и заедно да гледате как растат децата ви!

Кадърли се разсмя:

— Така е — призна той и Кати-Бри най-сетне се успокои.

Както и Дризт, който с острия си елфически слух не бе пропуснал и думичка от разговора им, докато си даваше вид, че е напълно погълнат от стягането на раницата си.

Кати-Бри и жрецът (който изведнъж като че ли не изглеждаше толкова стар) се прегърнаха за последен път, после свещеникът отиде при Дризт и му протегна ръка.

— Донесете ми този отломък — заедно ще намерим начин да отървем света от него — рече той. — И доведи баща си. Нещо ми подсказва, че престоят в катедралата ще му се отрази добре.

Дризт горещо стисна протегнатата му десница, благодарен, задето Кадърли е толкова уверен в успеха им.

— Креншинибон ще ми даде… ще ни даде — поправи се скиталецът и погледна към Кати-Бри, — повод да се върнем в Карадуун.

— Именно това трябва да сторя и аз сега — отвърна свещеникът и с тези думи излезе от стаята.

Двамата приятели не говориха повече и мълчаливо довършиха приготовленията си за пътя, който им предстоеше.

Пътя към дома.